New Page 1

"Адажио"

Цветя… Откъсната усмивка на ангел… В моята ваза. Посягам със ръка. Не смея. Тази чистота, не се докосва. Аромат на цвете. Тишина. 15.06.2008 г.
	Сърцето ми прескача… Сърцето ме боли. (Като птиче пърха в гърдите, гнездото, пълно е с бодли…) Есенни мъгли, сред ранно лято. Лято, есен, зима… (Пролетта отмина). В белите коси, легнала луната. Мълчи! Вече не говоря с нея. В празните пътеки, скитат жълтите листа. Плачат. Съскат, като змии… Белите мечти. Духа хладен вятър. Дъжд ли ще вали? Санитарят мята преспа на чаршаф. Във очите - зима. Погребвам трупове на моите любими катерички. В опашките им - жълтите листа, приличат на венец от хризантеми. Есенни цветя… Сърцето ми прескача (дупки, издълбани през годините) Зейнала уста: поне една, все пак, ще го погълне. Ще стане тихо. Много тихо. Аз, дали крещях? Дали съм викал? Надявам се, че говорих. Проклинах, всяка скверна власт. Най-важното съм сторил: че обичах! За мен е непонятно, (но пък, е нормално!) че, лекарят и санитаря ще гледат BTV, ще пият вино. На палецът ще нося номер. Хладилникът ще бъде тъмен. И всичките замислени романи, под белия чаршаф ще гният. От мършата мирише лошо. Мечтите са родени мъртви. Не се оплаквам… Кой ли, ще ме чуе? На гълъбите дал съм жито. Изхарчил съм живота до стотинка. Нахраних, всеки гладен, на прага ми почукал… Сега е време, май да стегна багажа си, че път ме чака… Икона на Христос и стихосбирка, със мен ще взема… Друго и не трябва. Мостовете, ръце разплели над белите реки ме чакат. Да тръгна в чистите пътеки към небето, където ме очакват арфи. 15.06.2008 г.
В молитвен дом, превърнах тази стая. Мирише на тамян. На книги, и на святост. Поетите са моите икони. Страдалци на духа, с които вечер свирим на цигулки. Понякога, сред нощните тъми, прегърнати и плачем… Красиво е в тази църква! Сред блясък на свещи, мечтая си да дойде утро. И звън на радостни камбани, да известят, че всеки ден е празник. 15.06.2008 г.
	Прах от залез… Тихи клони, носят спомен за милувка, там - във малката беседка. Днес е тъжна, празната алея, че те няма. Сенки са прострели пръсти. Скитат плахите въздишки, (спомени за сняг и нежност…) изпреварват моите стъпки. Имах нужда да се върна. Да погаля тази пейка. Пари в устните целувка. Слънцето смирено гасне. Златни са, и моите мисли. Ухае на обич небето, под което щастливо се скитам. 15.06.2008 г.
Слънцето, като пендара се търкулна в планините. Стана златно. Блеснаха стъклата. Покривите зачервиха бузки (голото девойче в извор, в който, аз пристъпвам…) Тих е полета на птици. Мързеливо диша вятър. Плахо, първите звездички ситнят, край луната. Бяла. Голото момиче, сребърно е сред водата. 15.06.2008 г.
	Слънце, гаснещо зад хълма. Няколко деца, драскат с тебешир асфалта. (Уродливи феи…) Мократа трева, крие тихи музиканти, (саксофонът на щурец) песента, на влюбените мравки. Стих, на пиян поет. Диша тежко, тази вечер. Вкусни са прозорците, отвън. Пак мирише на мастика, на чорба и дрънкащ звън, от отворени прозорци… Пак, кога ли ще заспя?.... Изморени са очите, (много грозота!) изцапани от делник. Гледам през балкона - куче, увесило главата към асфалта. Остава ми, да взема кокал, от масата, и да го нося… Сред залеза, червен от сълзи, поне едното куче да се радва. 15.06.2008 г.
Слънце. Прах разстила с шепи вятър, в жегата - ленив. Клоните, в унес клатят листи, виснали над мен. Танц на сенки. Йероглиф, драснат с четка по асфалта. Потен, с блеснали очи. Спят, под тежките дървета кучета, с език, загоряло -огнен. Няколко врабчета, жадно пият въздух, врял, като бульон. Човките им трептят усилно. Сякаш, моето сърце. Чакам, вече да се мръкне. Нека лъхне хлад. Канил съм, дано да дойде във прозореца - луна. Искам кротко да говорим. Всеки да разкаже сън. Може пък, и дъжд да падне. Да се къпя в нощта… Нека слушам, тези клони, топлите листа, как въздишат с благодарност. В тази нощ, да бъда жив. 17.06.2008 г.
	Листа, погалени от вятър. Залез. Тишина. Облягам изморени мисли във тъмните ръце на дървета - сенки. Бих искал, някъде - на скрито, сред дланите, главата да склоня. И тихо да поплача. Няколко звезди, в тъмното небе да мигат. От жалост, да извие гръб луната. Да пребледнеят, нейните очи. …Погали ме дърво със кротка сянка. Тревата, с мен тъжи. 17.06.2008 г.
По стръмното на делника, търкалям се… Боли! Озъбено е кучето, паважът лае с бяс. И каменни стени ме хващат, и блъскат, мятат… Затворени врати, разглеждат ме с ключалки: железни, зли… Прокапва кръв от мисли. Червени рози. Изсъхнали. Безводни. 17.06.2008 г.
	Стари къщи, като старци сбръчкани. Край тях вървя, и гледам: подпрели са с коминчета небето, да не би, от трясък на трамвай, да падне. Залезът над стара София е тих, като забрадка, (Вдовица, стихнала от жалост…) Увесили чело – липите, ухаещи на чай и сладко. (На баба - вкусните буркани) Обичам този въздух, пропит от достолепност. На стари книги, вещи, пиана, по които белите ръце на бели дами, са свирили „Адажио”… …Ще си отидат старците. И къщите ще станат офиси. 17.06.2008 г.
Улици, самотни, като старци. Мигат стъклените лампи. А, прозорците мълчат, приютили всички тъжни. Към луната лае куче. Клати се, един клошар. Вятърът разлиства вестник под задрямал светофар. Тръгнали без път, таксита драскат с нокти булевард, в който-крача… Стъпките, без звук гаснат в тъмните фасади. Там, и ще умрат. Искам ли да се завърна? Търся ли отново път? В джоба ми ръждясва ключа. Нямам в пощата писма. Искам да събудя светофара, да се сепне, и с очи, да покаже ми посока. Слънцето, защо се скри? 17.06.2008 г.
	Стари къщи, като старци сбръчкани. Край тях вървя, и гледам: подпрели са с коминчета небето, да не би, от трясък на трамвай, да падне. Залезът над стара София е тих, като забрадка, (Вдовица, стихнала от жалост…) Увесили чело – липите, ухаещи на чай и сладко. (На баба - вкусните буркани) Обичам този въздух, пропит от достолепност. На стари книги, вещи, пиана, по които белите ръце на бели дами, са свирили „Адажио”… …Ще си отидат старците. И къщите ще станат офиси. 17.06.2008 г.
Залез…. Тих, като надежда, за утро с гълъби. Не съм готов да стане тъмно. Все още, седнал - чакам отговор, а чашата е изпразнена от смисъл. Въпросите се стрелкат, като прилепи, и пискат, (ококорени са мислите) Бих искал, с няколко трамвая, да споря тихо в спирките. Къде са тръгнали посоките, дали, ще могат светофарите, да спрат лъжливите реклами? И някой си - залитащ пияница, (подпрян на стълб) дали ще може, от пияната уста, да грабне думите: И да ви напсува! ….Много сте ми гадни! А лястовичките са грижовни. Във залеза намират повод, да бъдат още, съпричастни към скритото гнездо, под свода, на някой свод, под мост, убежище за нещастни. Невротично мигат светофарите. Налудничаво - с цвят червен. Не съм добре! Побъркан ли е, този град, или аз стигнал, надалече… Опитвам се да пия бира, и да ви разглеждам … Отдалече. 21.06.2008г.
	Събуждам се сред чайки, накацали във ранно утро. Гнезда в косите ти, където птиците разказаха за нощните въздишки. Устни, (нежен вятър) все още сещам полъх, горящи в кожата, подобно вятър, през лято, минал по телата. Не искам да ти казвам нищо... Нека звън. И нека шепот, на златни песъчинки - плисък, да кажат, как вълни зоват, от името ти -раковина. В ехото на която, намирам своята обич. 21.06.2008 г.
Пресъхват чешмите, където съм ходил със стомни. (Баба ме пращаше, със блага усмивка) Дядо ме чакаше, кротнал с дувара, подпрял стара черница. На лято, миришеше пътя... Край дърветата, бели козички преживяха от зелените клони. (Кълняха ги бабите - люто!...) Бях босоног, със къдрици и стомна. Поздравявах стариците тихо. По пътя ме срещаха дочени хора и ме питаха - как, ли е баба ? Аз им разправях, че има компрес. Че снощи, се маза с мазило. А те кимаха...Аз им отвръщах. От дърветата - мед, се разливаше... Аз го изпивах. Със стомната крачех напред. (тя тежеше, но си сменях ръката) Знаех - нося Жива вода... И край чешмата, се молех на Бога, за краката на баба...За други неща. Счупи се стомната...Няма, от чешмата сребърна струя... Жабите крякат във мен. На гроба на баба, бурени раснат. 06.06.2008 г.
	Високо е Знамето… А небосклонът е нисък. Търкалят се стари икони в краката на свини. Грухтящи, край тъмни пазари. Говорим навъсено, разнасяйки мисли, край сергиите, пълни с медали. Буботим негласно със празните мрежи изправени, пред стъклото в трамвая. В очите ни злобно, (зъбите на кучета) изцъклено бляскат. И се мразим неистово. Ще започнем, (по някой си повод), да си подаряваме сирене. (Половинка… Стига ти толкова!) Парите не стигат. Комунисти, и турци, простаци, продават ни евтино. А хлябът поскъпва! Високо е Знамето. Но, що е Родина? А, господин Президент?! Застани, без да мигаш – Станишев! А ти си свали феса, когато говориш с мен… Искам да знам, със пагоните, какво да направя? С моите медали?... Гледайте право в очите! И отговаряйте: един, по един… Децата са гладни, господин Президент! Децата са злобни, още от люлката. Пиха развалена кърма, изцедена от мършави цици на ялова майка… От атеисти кръщавана, от бандити наречена, със святото име: ДЕМОКРАЦИЯ. Няма народ. Няма трибуна. Съществувате вие. Оядени паяци. Разгулни развратници. Мирише на лошо в тази Родина. А, високо е Знамето… Искам барикади. И военен преврат. (Тогава, ще ви разкажа Русо, Обществен договор, ако искате - може и Чехов… Накратко - по български казано: ще ви разкажа фамилията…) Нека с празни бутилки, (мастика!) да запалим пожар, да трошим, да ломим… …Иронично се хилите, виждам! Маанета, и зурли, гюбеци… Членство в НАТО, палати, АЕЦ депутати… ПРОСТАЦИ! …Във името на народа, господин Президент, ви осъждам на смърт… ДО СТЕНАТА! Ще ви запаля с моите пагони. И за другите вещици: КЛАДА! За да остане Знамето, много високо. 21.06.2008 г.
Розови облаци, златни прозорци. Песен на птици, полегнали в клони. Белият лист е разпънат пред мен. (Икона, девствено чиста) Имам, какво да ви кажа! Макар, че моята писалка, е изморена от дългото скитане. В челото ми-ботуш на сезоните маршируваше здраво. (Парад на мръсниците!) Трополяха годините, десници изпънали. (Hail!...) Като сламени чучела, се сменяха фюрери. Еднакво клонирани. А в гнездото, под старата стряха червените човки на птичета жално зовяха за обич, за мир, за шепа трошици. Лястовичките остаряха във мен. Продължавам да пиша! Имам право, да бъда месия, имам право, да бъда и зъл. Разора бразди по челото, на времето-твърдия плуг. Не превърнах очите си в камък, и врабчетата храних с мечти. Боли ме, от твоята рана. И плача, със всички сълзи. …Тихо гасне златния залез. Във съня ти ще има звезди. 22.06.2008 г.
	Атеисти ни покръстиха… В купел, пълен с водка. И вместо с кръст, със петолъчка ни жигосаха… (Побъркаха ни страшно!) Баща ми беше комунист. (От свестните!...) От времето си не открадна нищо. Целуваше портретите на Сталин. На другаря Живков. В Горбачов не вярваше. …Баща ми полудя от много мисли. (А беше честен комунист!...) И ми подари кутията с медалите, със син печат - и грамоти. И разните боклуци от идеалите… Търкалят се из чекмеджето. Разнасям две епохи във гърдите си. И кашлям лошо. Плюя храчки, (сгъстено-сиви, слуз от времето) и цапам бялата ни мивка, (не! - нужник: ДЕМОКРАЦИЯ!) Бих искал, да съм точно - някакъв: - партиен функционер, - бандит, - писател… Разнищен съм от много книги, пирони - във всичките ми истини. А пагоните тежат от спомени (от клетвата, в какво сме се клели…) Но…няма смисъл да се жаля. И сигурно, като баща ми, склерозата ще ме направи радостен… Ще ходя в парка със медали. Децата ще ме сочат с пръст и плачат. А аз, ще се усмихвам гръмогласно. От лигите ми, ще заблести асфалта. И знамена - като балони, край мене ще летят безбрежно (червени, сини, никакви…) над лъскави реклами. Проклето време, тежка орисия… Ще сменя подлогата на татко. Ще се прибера във къщи. И ще пия. 25.06.2008 г.
Самолети летят… Гмуркат се в белите облаци. После, като ангели отново изплуват… Отчитат. Избрали посока. Светът, вероятно е голям и усмихнат. Броя стотинки за хляб. И се взирам в небето. Без да мечтая. 25.06.2008 г.
	Измислям си ангели… Икони, свещи, приятели… Лъх за надежда. Сили, за нещо нечуто, като звън на камбани. Вратите се хлопват! Строг е, на делника разума. Пред сергиите, портиерите кимат, без чувства. А аз криволича… Ходя по кръчмите. Там, със чаши, чукам по свода. И после, във храма коленича сред камъни. Изгнила мазилка, стенописът се рони. Навънка, калдъръмена улица, на мастика мирише, и грижа за хляба. Все едно!... Минувач съм отдавна. Като турист, правя снимки на всичко. Поглеждам билета за връщане: (пропусната дата!) за обратния полет… Но самолетът ме чака… Като Ангел - хранител. Ще разпери крила над пазари, над сергии, с найлони и дини… …(- Здравей, друже! Тук ли продаваш? -Да, какъв ти е бизнеса?) Приятели… Бивши, като стари любовници, уморени от чувства… …И ще бъда свободен! Далеко отлитат облаци бели. Усещам лъчите на топлото слънце. Знам, ще продават и зеле. Моят стих, е също потребен. Както и това, че измислям си ангели. 25.06.2008 г.
На ръба съм… Някаква крачка, (бутилка ракия, зъбобол, лоша дума в трамвая…) да прекрача през прага. Дори, ми е смешно! Щях да търся планети… Космонавт щях да бъда на моето време. Романи ще пиша… Епоха ще правя… На кой ли му пука?! Инкасаторът ме поглежда със лошо. Водомерът се върти, като гламав… И отчита във цифри желание, да съм чист, да съм мокър, в съзнание… А няма пари. Спестовник на дългове, по булеварда разхождам челото, като куче - увесило челюст. Без, дори да ви лая! Като проститутка, на ъгъла пушеща, изкушават ме, лошите мисли… Имам бесилка, бръснач, пистолет… Но не и пари, да платя за живота си. 25.06.2008 г.
	Летящи ветрове, (свободни, като цигани…) разнасят прах по булеварда. Сърдита е, във будката за вестници, жената - (късали се страници!) И трамваят е сърдит. И клаксони, пред светофарът спорят с крясъци. Дърветата са тъжни, сигурно, щом в лято хвърлят жълта шума. Но…нищо! На пейката ми има музика. Отронва стих кълвача. А аз, съм просто съзерцател. Не ги разбирам. Няма да ги съдя. Щастлив съм, че си имам химикалка. И лист… Щом искат, да им бъде прашно. 25.06.2008 г.
ГРОБИЩЕ Мирише сладникаво, на пресни гробове. Запарено, влажно. И тихо. „Вечная памет „ Без плочи. Без букви. Без цветя и кандило. Обрасли в тръни купчини от пръст. Мъртъвците са мъртви. 25.06.2008 г.
	Задуха… Замириса на буря. За градушка и дъжд вещаят тополите, размахали клони. Стана пусто в парка. Само клошарят, и аз, очакваме капките. 25.06.2008 г.
Тишина… Сред нощния мрак, само часовникът цъка. Гледам сенки отгоре. Таван. Луната, в прозореца пита дали, да си тръгва… Не знам. И със нея, пак съм самичък. От одеалото лъха на жар. Имам много, какво да си мисля. Няма смисъл, навярно. Всичко е казано. Сънят, пак изгоних навън: (Нека се скита!) В тази нощ, сред крилата на прилепи, гледам, как гаснат звездите. И мълча. И нощта, кресливо отвръща с мълчание. Гол лежа под прозореца. А отсреща - луна прежълтяла, ме погледна със жалост. И тръгна… Очите ми, (четки) рисуват фрески в тавана. 26.06.2008 г.
	Дни, като кладенци… В които, злите хлапета хвърлиха мърша. Първо, убиха със прашки, на баба - сънливата котка. После, я бесиха мъртва. От скука, с въжето я хвърлиха вътре. Помътня чистия извор. Изскочи и пяна: (от площадите - активните лумпени, В Кабинета бълбукат…). „Власт на народа!” Мангали и турци, по избори мятат гюбеци. И се хилят, гласуват за няколко лева… Парламентарните сили, пируват победи! После - „Власт на народа!”... Дните потъват: (удавени котки), в кладенец, пълен със жаби. С тази вода, ако цвете полея, ще изсъхне веднага. Преди да изсъхне, по стеблото (криви и жълти) нокти ще щръкнат. …Доволни, хлапетата се наливат със бира. 26.06.2008 г.
Ревнив съм към сезоните… Отдаден на молитва, коленичил в този Храм, аз моля се за прошка. За всеки ден, за празни мисли: - разпръснати по пътища мъниста… Които, хладни ветрове, покриха с прах. От нищо. Сезоните минават. Иде есен. Иконите ме гледат със очи. И питат… А Храмът е огромен… И е тихо. Догарят жълтите свещи, на делничните ми желания. Ще мине сухата старица, (с престилка - восъчно - втвърдена) и ще ги угаси със пръсти. По моята - напукана стена, дали ще имам сили, да изографисам фрески? 29.06.2008 г.
	В пресъхващото блато умират жаби. Мърдат със крака, пъпчасали от жега. Мирише гниеща трева. И камъните се показват бавно. От слънцето червена е пръстта. Комарите жужат злорадо. И празните гнезда на птици крещят неистово. Исках да се потопя в езеро, със цвят на утро. Сега, под плачеща върба седя, нелепо гол, сред сухите тръстики. 29.06.2008 г.
С розови пръсти, по стъклото почука топлото слънце. И влезе. Отметна завивката. И ме щипна по бузите. Аз се усмихнах. Новият ден, е изпълнен със гълъби. Влюбено гукащи. Очаквайки мен. 29.06.2008 г.

	Косят тревата… Загорели, мускулести, потни, косачите са мълчаливи. Косата съска. И отсича цвете. Пищи, отсечен и щуреца. Равномерно, безразлично, под слънцето косите бляскат. Косачите поспират, и избърсват със суха длан потта… И псуват. Но, пак започват… Съска, (свирепа змия!) острието. Уплашено се стрелка пеперуда, размахала крила. Познала, че всичко живо е трева. 29.06.2008 г.
Като клюкари, прозорците надничат любопитни, на улицата, във прашната и стая. Където, скитници с чували, на пияници събират амбалажа, повлекли кучета и грижи. Парцали, от скъсана униформа на баща ми, и казаните думи, вместо клетва. Мирише лошо от гърлата, (вирусна ангина) на зейналите кофи. По пейките, скупчени на сянка злословят, ситно домакини. Очите им блестят от злоба, че храня гълъби с усмивки. (- И кой, ще измете пред входа?!...) А падналата перушина, е, от крила на ангели. 29.06.2008 г
	Въздухът е син. Пречупена писалка. Капки от мастило Мрак, по тъмните фасади, ослепели от часовника. Светят няколко реклами. Хвърлени са от балкона, празните бутилки и цигари. Драми. Изморени музиканти: свирят сънено щурците на цигулки. Пияните, не ги обичат. Спи таксито, със зелена лампичка, (очички!) там, край светофара. Като куче, чака плячка. Няма го трамвая. С шепи, хвърлени звездите, край луната мигат. Сребърна жарава. Клада, в която бели нестинарки стъпват бавно: нощни сенки. Свети в жълто светофара. Тъмни сгради. Крача. Спи града. И булеварда, е неоново-самотен. В черните очи-прозорци отразява се луната: прежълтяла, до полуда. Липи ухаят, неестествено, до сладост. Екнат тихо моите стъпки. Кучето ги лае. Няколко самотни мисли, стискам в шепи, като ресто. Келнерът е благосклонен. Щипна ме със мазни пръсти: (…”от бедняците не вземам!”) И ме хвърли през вратата. А паважът, посрещна ме озъбено. Сега вървя. В неоновите лампи взирам се, и броя заключени врати. И мъртвите фасади, на всичките построени през годините, от пясък-замъци. Щурците свирят, „Адажио” на цигулки. 29.06.2008 г.
Прозорците, от залеза са златни. Миришат старите огради, на топли камъни, бръшлян и баби, поседнали на приказка по хлад. Тежат дворовете от зрели круши. Козите връщат се от паша, понесли звънкаво полето, ухаещо на мащерка и слънце. Брадите им се клатят мъдро. Искри, под техните копита на улицата, калдъръма, по който, в приказна каляска назад се връщам, в моето детство. …С къдрици, ситни, като охлюв, препасал сабя през колана. Юнак ти обещах да бъда, бабо. Не можах ли, да преборя змея?! Не знам. Сред клоните се скриха птици, ръжда посипа се в небето. И слънцето, за миг поспря се, изчака ме… И тръгна. Скри се. Останах да говоря със комари. И прилепи дойдоха ми на гости. А искам, с шарената стомна, до извора да ида, до чешмата, където живата вода бълбука. И с капка, да възвърна сила. …На баба гроба е тревясал. Очите ми са болни птици, които, в него кацат. 29.06.2008 г.
	Изпита чашата… Сервитьорът ме погледна. Кимна. Остави ме пред пълен пепелник, със фасове нагънати, подобно мисли. Понякога, копнея да съм пиян. Стените да се люшкат и да падат. Бих искал - рошав хулиган, в градинките да викам силно. И кошчета с боклуци да троша. Полицаят да ме бие злобно. Не съм! Бих искал, още чаша… Бих искал да поплача тихо. Сервитьорът ме погледна. Време е! Да се прибера във къщи и да пиша стихове. 30.06.2008 г.
Не се страхувам да съм сам. Но искам, твоите длани да парят в моите ръце. Среднощни булеварди пребродих… Спорих с лампи (неоново-безчувствени, над мен) Искам да ги видиш! И заедно, под жълтата луна да шепнем стих. А аз, да те целувам… Във шепите съм съхранил милувките на много улици. Шамарите на хора. Искам, да бъдем голи на балкона, да пием вино… Неприлично! И аз да ти разкажа за небето. Което, съм орисан да ти дам. 30.06.2008 г.
	Крехки сънища… Луната е голяма. В прозореца въздиша вятър. Разнася синя тъмнина, звезди и благост. Сред стаята танцуват сенки, (отблясъци от улици, мечти) разказват ми за дни, за топли длани, за очи… На тъмното, под леката завивка, усещам как трепти дъхът ми. Топъл от надежда, усещам, как звезди по мене ръсят цвят от рози. Усещаш ли, и ти?... 30.06.2008 г.
Слушам птиците. Край мене - вятър, гали се сред цъфнали треви. Шарени са, като черга малките пътеки. Аз вървя. И усещам топло лято. С дъх на цъфнали липи. 30.06.2008 г.
	Ще те заведа на тази пейка… Нека седнем, и мълчим. Клоните над нас ще шепнат. Падат жълтите листа. Някой гълъб ще долитне. Залезът ще е червен, кацнал кротко във очите. Гълъбът е бял. Ще погледне първо мен. (Дланите са много плахи…) В скута ти ще кацне тихо, като лист, отронен от дървото. Позлатен, от нежност. А когато литне, вятърът ще е смутен. Ще докосна твоите устни, топли, като летен ден. 30.06.2008 г.
Пеперуда (Бяла, като ангел). Няколко цветя, със цвят на слънце. Тишина. Под клоните танцуват сенки. Вятър шумоли. Пчела в дланите ми кацна. Погледна ме. И отлетя. 30.06.2008 г
	Капки… Нокти по прозореца. Стъклото е издраскано. Миришат падналите облаци на мокър прах и влажни улици. Бълбука кално от каналите. Найлонови торбички са удавени. Асфалтът вдига бяла пара, от потната си козина. 02.07.2008 г.
Тревата пожълтя… От жега. Дърветата замряха. Листата клюмнаха от мисли. По улиците, търсят локви задъханите човки на врабчета. Прах въздиша, напуканото чело на земята. По която стъпвам бос. И благославям, на слънцето горещата милувка. 02.07.2008 г.
	Прашни булеварди. Пепеляви хора. Няколко врабчета скачат, сънени от жега. Мек и мазен е асфалта. Потен е трамвая. Този град ще ме побърка! Искам, да си ида. 28.05.2008 г.
Не искам... Да се скиташ в големия град, под тополите, празно-високи. Булевардите, са много жестоки. Аз, знам! Защото пропътувах пътеки, като броеница, и то-скъсана, разпилях мъниста по пода. Свинете ги ядоха... Оставих за теб, каничка с чай. Чинийка със сухата кифла. (Не намерих, на кой да я дам) Като врабче, ще те храня във утрин. Булевардът те среща студен. Светофарът свети в червено, край изцъклени сгради във бяло. Нека бъда тих благослов. Поне да опитам...А може! Искам последните, (празни, до лудост!) редове от твоята тетрадка, да изпълня със моята писалка. 06.07.2008
	Багери копаят във саксията… Във която, моите цветя (садени с пръсти от очите ми…) изсъхват. Сега са суха шума. Бликнал е татул. Пръстта е пълна с мъртви корени. Сред която, зъбесто гребло (на багер-лапата) дълбае… Мирише на тамян и нещо свято. На смърт и гнило време. Не бях си мислил, но цветята, отиват си без гроб. Купчинка на боклука. Превръщат се във тор. . . . Научих се да бъда сам. Гнуслив съм някак, по природа. Не мога-потните очи, на разните търговци да ме пипат. И аз да дъвча…орехов локум, на сладките им думи от паничка. Повръща ми се! Все едно. Приятелите, с мен, в алеята кълват трошици. Две мравки, лазейки в дланта ми се срещнаха. И се разбраха. . . . Бих искал, да си имам обувки. Без претенции, стига стъпалото, да не клепа, като език на мизерник. Ако, още мечтая…искам нов панталон! И пържола, колкото цяла чиния… Може и някакво…нещо. Не знам! Научихте ме… Не знам да мечтая. (43 номер, дано да са здрави!) …Хвърлих си пъпа в реката. В оная-пенливата- лудата. И си останах поет. . . . Не това ми тежи… Ако исках-щях да ги имам. Широко е гърлото, на пияната кана. (От чувства се дави!) Бих искал, да пиеме вино. Да говорим тихо, без страх. Бих искал, когато те псувам, да извадиш сребърен нож. И преди да забиеш острието, и покривката да пребледнее от страх… Да ме погледнеш в очите. Ще ти дам пояс, ще ти подхвърля ръка, да не се удавиш стъписан… И нощта да се пречупи във вопъл. С трясък да падне луна, и да пръсне цялата сивост, броеница стъкла… Мъниста, разпилени по пода. Дъвче свиня. Доволна и потна. …По изгрев, пияни и голи, в парка, сякаш сме луди, ще посадим цвете. Ще те целуна, дори да си мъж. . . . Мастурбирах дълго. Залъгвах фантазии. Клубове, кръжоци, форуми, сайтове. (Бях пил от Достоевски и Чехов…). И очаквах, (дано да помръдне…) свитата кожа на вашия пенис. Сухият клитор на вашата същност. Симулиран оргазъм. Прикрита въздишка. Досада. Отврат. Бунт. Или нещо! Мълчание. Измих ръката си. Измих перото. Прибрах оргазма си във панталона. Сега ще се отдам само на себе си. Няма да се занимавам с глупости! . . . Не съм дошъл навреме. Или-много късно. Бакалите продават краставици, с които млади поетеси, създават своето безсмъртие. Шляп! Шля-яп! Шляпа-Шляп! По-евтино е от вибратор. Оргазмът е рекламно-същия. А има смисъл-тараторът, да има вкус на страст и обич… … Багерите издълбаха саксиите… Камионът е пълен със мърша. (46 години отминаха) На кой ли му пука?! Шофьорът седи и се пипа, отпред - по четала си потен. Когато натоварят камиона, ще плюне. Ще запали машината стръвно. Кормилото ще изплаче от мъка. И ще се вдигне прах по асфалта. И толкова. Багеристите ще пият мастика. 21.07.08 г.
Сребърни звезди… Небето, пухена завивка покрива този град. Да спи. Въздиша кротко светофара. Сред клоните прозяват се врабчета. И някъде започват тихо концерт, изгубени в тревите щурци. Защото, с бяла рокля свенлива, като булка, луната стъпна леко в прозореца…И спря се. Вятърът с очи, я гали. Без да я докосне. Тиха нощ. В която сам съм, със балкона. И гледам полета на прилепи. Мечтая нежност. 21.07.2008 г.
	Подпрян съм на писалката… Бастунче, в ръката на небето. С което се старая да не падна, пристъпвайки сред всичките реклами. Фасади. Хора с чанти. Нахвърлени една връз друга, купчина от коли. Стоманени усти, отлети във усмивки. Крещи, червен до лудост светофара. И после - с жълтите очи премигва методично. Мига…Мига… Колапс в зелено! Кънти, на празно погледа на всеки. Билет. Трамвай. Метро. И чаша. Дни, въртят се, сякаш въртележка. Без люлки. Шарени балони. Само клоуни. Захарен памук, подават мургави ръце на турци, през бараки на мангали... Сергии. ООН. И НАТО. Подпухнали коремчета кънтят: -барабан, а със палки- глад, пердаши във лицето булеварда. Мълчи, стоманеният град, а малките маймунки се усмихват, кривят муцуните в усмивка: (за хляб, ще имаш свирка, мили господине!) В този луна-парк, кривят се само клоуни. Усмивката им е развратна. Под шарени и звучни чергила, разголени бедра, размахват сламени девойки, край които-пияни господа, опипват с пръсти Чехов. Преструвайки, че се възбуждат. Стрелбища с пушки. Няма клечки. Капачки. Кукли. 10 точки. Мишената си ти. И делникът, подпрял на рамо в челото ти - насочен автомат, очаква само да се мръднеш… Часовникът убива бавно със своя черен циферблат. Между ножицата на стрелките, (усещаш ли ги – всеки миг?!) главата ти отхвърча… Сив асфалт, напукан целия от грижи. Цъфтят цветя. И тича босоного, едно момиченце с балон. Косите му са с цвят на жито. Очите…Няма ли очи?! Цветя, червени като залез. Кървави цветя. Глава. С немигащи очи. Глава. Цветя. Асфалт. Детето тича. Ще падне - слепооко. Кикот на демони. Светофарът, (пияница в делириум-крещи!) с многогласни клаксони. И, в ехо отговаря дрезгавия, луднал глас на този град, побъркан зад прозорци, където стават гадните неща… И ти крещиш! И свлича се сред прах, от многото молитви-осквернено: небето. Подобно кърпа. (Черна кърпа! ) На болната от рак вдовица. И става мрачно. Без звезди. Луната - изнасилена девойка, сред тъмното седи и реже своите вени. Сърцето ме боли. Отворило широка рана: поглъща кръв, - повръща кръв. Скърби. …Подпрял съм се на старата писалка. Кълна се в белия си лист. (Прилича ми на снежна пряспа) И той ще се стопи. Ще стане извор…( Вятър!) И белите кокичета, с камбанки ще звъннат сребърно. В небето, все някога ще има слънце. 21.07.2008 г.
Остаряха мечтите… Подпряха с бастунче по челото си-тежките бръчки. Дали от вятър се поклаща ръката, или трепери, от лошите мисли ? По тези сиви павета, криволича… Къде ли ще стигна? 21.07.2008 г.
	Прежълтяла вдовица - тревата, мирише на прах и на жега. Не помръдват листата. Дърветата мислят за нещо. Пресъхнали птици, в краката ми плачат. 21.07.2008 г.
Утрото стърже трамвайно в стъклото на моя прозорец. Сърдят се свраките. Кучета лаят. Скърца креватът отгоре. Съседът се отчита пръхтящо. … Чаршафът, с непосилна тежест ме мачка във леглото. Притискам със усилие очи. Не искам да погледна. Макар, че в топлия им мрак до скоро демони крещяха. (Изплезили езици, като триони…) Не съм от този свят. И този град, ръмжащо куче-вънка, ме плаши повече от всичко. … Часовникът, развял камшик плющи безмилостно в стената. Където, нощни сенки спят, все още, тихо по ъглите. … Не съм готов да се събудя. Пижамата в предчувствие пищи. Прегръща ме с копнежа на девойка, залостила вратата със очи. Но трябва… Ще я хвърля, набръчкана от жалост и сълзи. … Кафеварката скимти, подобно бито куче. Чашата е тъмна. Издига пара, ври, подпалена от моите очи. … До побъркване е еднакъв прозореца. Клатят глави омърлушени старци. Коли, псуват изнервено с клаксони. Две дечица мъкнат унило на училище своите чанти. … Още цигара…И тръгвам. Обръснах брадясали мисли. От дезодоранта мириша на друго. Заковах със пирони усмивка. Денят, като разпасана курва, е разтворила бедрата отсреща. 22.07.2008 г.
	Кестените пожълтяха. Дали са болни, или суша от този булевард полъхва? Не знам. Но някога събирах кестени в чували…И хартия. Ремонт на кораба „Радецки”. И помощ за децата от Сантяго. …А кестените- пожълтяха. … Не знам кога, стражарите убиха децата в Ястребино. Кога разстреляха със пушки червената ми връзка. („Напоена е с кръвта на всички, загинали в борбата, за народа…!”) Не знам… Понякога е много тъжно. А кестените-пожълтяха. … Дядо ми е бил партизанин. Баща ми-заклет комунист. В кутията-в стари медали петолъчки блестят. Сърп и чук. И се крие, портретът на Сталин. Със длани ги чистя от прах. Като жар ги докосвам. Оставям ги в страх. … Не осъждам никой. За нищо. Има си Бог. Бих искал - с червената връзка, да събирам хартия, и шипки, и глог… И да пиша на Съветско другарче: „Мой отец, oн е герой…” Вместо да пия. И да гледам булеварда със жал. Където мирише на суша, на празно и прах. А кестените-пожълтяха… 22.07.2008 г.
По вените на този град тече метална кръв. Пулсира червеният от нерви светофар, пред който тропат със обувки мнозина ненормални. И бликва струя. Шум и дим. Крещи неистово паважа. А там… На ъгъла, под шарена реклама, един бездомник просто гледа. Провесил пукнати крака до гумите, насред асфалта. Ще го премажат, някой ден… Нима, единствен, аз го виждам? Но аз какво съм? Минувач, поспря се… После го подмина. 22.07.2008 г.
	Звън на ваза, докосната от цвете. Това си ти! В очите ми искри ароматът на косите. Ти! 22.07.2008 г.
Дъжд… Асфалтът мирише на лято. На топло, на пара и сламки, в канавките, бързо се крият… Тревите шептят. Може, и поеми да казват. Пръскат фонтани мокри, блестящи коли. Бели мехурчета плуват. В локвите раснат цветя. Шляпам, дано да ги стигна… Обувката ми се оплези от радост. 23.07.2008 г.
	Остарях… Май вчера…някъде се спънах. Политнах. И се спрях. Очите ми се срещнаха с асфалта. А там, една муха опипваше трупа на гълъб. Размазан от кола. Видях и всичките обувки, забързани под нервен светофар. Нормално е…Часовникът избързва. Но вместо гълъб, ако бях, разплел червата си по пътя?... Ще дойде някой полицай, и с някой вестник ще ме скрие… Обувките ще трополят. Езиците ще цъкат бързо, до ъгъла, до първия трамвай… И толкова. Превърнахме се в стадо идиоти. Доволен съм, че остарях! 23.07.2008 г.
Няколко жълти листа кацнаха тихо. Алеята кротко примря, на бастунче, след топлия вятър. Слънцето спря. Погледна тревите. Залезът беше прекрасен. 23.07.2008 г.
	Залезът е мъдър в тъгата си. Мислил съм: - Защо е кървав? А утрото е розово? Колелото на живота с върти, като часовник. И това е хубаво. Разглеждам стари дневници. Отмятам със чертичка, кога съм бил добър. Чертичките са малко. 24.07.2008 г.
Слънцето се дотъркаля, (зачервено от досада) зад билото на планината. Прозяха се прозорците . И млъкна, да джафка уличното куче. Надвисна облак, тежък, като грижа. Погледна булеварда. Сивите фасади. И пъплещите мънички хлебарки. И се изплю отгоре. Заваля. … Дъжд. Мътилката от днеска, ведно с удавени опашки на мазни плъхове, въртяха се във въртележка… И шахтата ги глътна. … Парцал съм… Сигурно. Навярно. Измиха пода с мен. А аз пошляпвах по ъглите на празната от смисъл стая. Избърсах и тавана. Където паяците дремят, провесили дантели над прозорци. Мухите хващат се сами. В надеждата за хляба. Парцалите ги хвърлят в килера. Където бавно гният. … Чистачът беше …никакъв. Един несретник от пазара, (руснак, играч на карти, турчин…) но носеше и кофата, и пръчка. А аз, и ти… Ние сме парцала. … Налудничаво е огледалото. Приличам на светец, изпит от вятъра на времето. А всъщност, съм човек. И повече съм грешен от мнозина. В брадата ми растат кокичета. Единствено, снегът не се топи. … Ще се отъркаля в леглата, този град. Под топлите завивки, ще дишат потните крака, тела, по навик ще се пипат. И ще пръхтят уста, най-нежната въздишка. Прозорците ще гаснат, като свещи в църква, посетена от простаци. … На прилепите, под крилата по улиците, празни до подлуда, ще се търкалят късчета хартия (тоалетна, ползвана…) И кучета ще вият, лаят, злобят, след лъкатушещите стъпки на пияни и несретни. … Изпълзяха дебелите плъхове, от канавки, бардаци, и партии. Замириса на лошо. Помийните ями, повърнаха грозното. (Натрупано през много години) Нямам сили за нищо… Искам, на тебе, любима да откъсна цвете (дано да го има!), да те целуна. Нека прегърнати, да гледаме залеза. Червен, като рана. 24.07.2008 г.
	Предизгревно тихо… Птиците спят. Звездите уморено премигват. Вятър поляга в тревите, където щурците, прибират своите цигулки. Тихата нощ, бе пълна с обич безсънна. Оставям съня, да ми донесе твоята нежност. Сред розово утро. 25.07.2008 г.
Сребърни пръсти, между кланите, луната е спуснала. Тъжно адажио свири щуреца. Няколко дребни звезди кацнаха. Очите ти станаха златни. 25.07.2008 г.
	Целуваш ме… Като коприна нежно. Лъх на вятър. Шепотът на дъжд. Под дланите ти гасна, като свещ. Изтекла цяла, пред иконите във храма. 25.07.2008 г.
Като босоного момиче, слънцето крачи по прашния път. Дърветата станаха златни. Червени макове, като запалени свещи греят под крилата на птици. Залез. 25.07.2008 г.
	Прозорците са бисерни от дъжд. Прозрачни капки, протягат пръсти по стъклото. Мирише мократа трева, на слънце, облаци, и лято. Обичам те във всеки час. От вятъра дочувам твоето име. 25.07.2008 г.
Облаците, като тъмни грижи, в покривите се подпряха с лакът. Помръкнаха прозорците. Пранета, оскубаха ги бързо от балконите. Полъхна влажно. Духна вятър. Като кадъна се забули планината. И птиците престанаха да пеят. Остава още миг. И дъжд, като олово, ще прободе очите на асфалта. 26.07.2008 г.
	Като в тъмна църква, (свещи) прозорците, един след друг се палят, с жълто пламъче. Небето, напукано от времето стена, в която облаци рисуват стенописи. Концертът на щурците, от ложата на моята тераса, аз слушам. Сигурно се моля, да дойде ден отново, и да има слънце. 26.07.2008 г.
Тихо е в очите ми. Езеро, в което златни рибки плуват. Пожелай си три желания. Четвъртото ще бъде мое. Да те целуна. И си ида. 26.07.2008 г.
	Омърлушени облаци. Пак ще вали. Вятърът скита из клоните, замъглени от сиви мъгли. Асфалтът още е сребърен. Гледа със мокри очи. По алеите, враните ситнят и клатят с глави. Пак ще вали. 27.07.2008 г.
Със прохладни длани, нощта, гали моето тяло. От прозорецът лъха на дъжд, на треви, и измокрени птици. Таванът, сред късния час, е сънлив, и изпълнен със сенки. Чуват се клони. Шептят. И повтарят твоето име. 27.07.2008 г.
	Ще ти покажа луната, как тихичко идва, вечер, във моя прозорец. И серенада за влюбени, как свирят щурците. С нощният здрач и звездите, завий се… Ще те отвия с моята въздишка. 27.07.2008 г.
Ръката ти е бяла, като сняг… В който, напъпили кокичета трептят. Докосвам я с дъха си. Виждам, сребристи капчици блестят. Ти си пролет. 27.07.2008 г.
	Въртележка… Кончета, камиончета. Смеят се, сред шарени балони дечица… Майките ги гледат. Бащите, (колкото ги има!) пушат и разлистват вестници. Отчитат, (лястовичка в списък) семейни задължения. Децата са родени във България. В смехът им чувам, как балоните се пукат. Гръмогласно! Проклет е всеки българин, орисан да живее с българи. Защото, ще се срине въртележката. На кончета, главите ще отхвръкнат. В прахта ще се търкалят гумите на пъстрите камиончета… Няма пътища! И децата ни ще станат идиоти. И родовата памет ще остане… 30.08.2008 г.
Бог е милостив. И ме обича! Когато в храма плачат свещи, аз плача също. Грешен! Не смея да изправя поглед горе, очите Му да срещна. А Той ме гледа тихо. Прощава ми, и благославя. 30.07.2008 г.
	С кротките очи на гълъб, паркът ме посрещна. Спокойно се усмихват храсти. Дърветата тържествено ме гледат (Големи, като облаци над мене.) И аз пристъпвам. Алеята прегръща, на сянката ми всяка стъпка. 30.07.2008 г.
Тихо е утрото... Птиците спят. Някак е тъжен прозореца. Няколко пеперуди, още летят. От нощта, уморени до втръсване. Над тополите, облаци стоят, порозовели от чакане. Слънцето надникна учудено, че го очаквам, в безсънната стая. 04.08.2008 г.
	Слънцето е безразлично... Всеки ден - отсреща, се надига, като пияница. Драска с лакти по балконите, цапа в розово прозорците. Гледа ме... Обръща гръб, тръгва някъде, на майна си... Гледам препарирано в тавана. Пощя мисли, като въшки. Потна е завивката от сънища. Суха е устата, като нива. Мисля си за хладна бира. Делникът е скучен даскал, пак не съм си чел урока... Имам само лист и молив. Имам няколко цигари. Ще рисувам бъдеще. Мoже, някой да повярва. 04.08.2008 г.
Безпризорни пейки. Хулигански храсти. (Пълни със шишета и капути) Циганите пият бира. Плюят по паважа шумно. А децата им, ме пипат… Няколко заспали баби, гледат стъклено в небето. Стари клони ги покриват, с тежки, шарени чадъри. Кошче за боклук е вече парка… На урина лъха, и на мърша. Стискам в джоба пистолета. А, цевта ме пита… Скоро, ще и кажа! 04.08.2008 г.
	Празно е небето. Сиво, от перата на гугутки. Рано пожълтя тревата. Кучета пладнуват в нея. Вятърът си тръгна тъжен. По алеята простряха сухи пръсти, жълти листи. Птиците, във мен умряха. 04.08.08 г.
Някъде, дърветата са цъфнали… По первазите на старите прозорци, лениво се протягат котките. И старците са белобради, димът в лулите им е синкав. Мечтая, тихите камбани на църква, да ме будят сутрин. Бих искал, шареното куче, от радост да подскача, че ме вижда. И аз да съм усмихнат, от събуждане… Обичам да рисувам и обичам. Така ще си отида…Със отворени очи, за много слънце. 04.08.08 г.
	Враждебни сгради. Каменни фасади. Булеварди, с кожа от асфалт, (напукани от жега) задъхани от злоба… Светофари, и коли, и клаксони. Минувачи, (хлъзгаво-еднакви), натоварени с торби със зеленчуци и компромиси, разнасят аромат на свършеност. Не съм добре във този град! И той самият е задъхан. Под мрачните чадъри, в кафене, го гледам… Виждам, че се взира, във чашата ми, с някакво питие. Не ме разбира. … Сред каменният обръч от въпроси, реклами, пийнали хлапета, зидове на маси, където сервитьорки бдят… Разглеждам: -просяци, крадци и богаташи… Разлиствам Чехов. Гледам със очи. А барманът ме гледа скрито: (дали не пиша жалба?!) Ех, че си глупак! На кой ще се ожаля?! Но, само миг… Телефонът ще извика сопи, а те ще бъдат без контекст… И книжката ще стане мокра, и разказът на Руския естет, ще стане безпристрастно-ясна… Какво от това, че си човек?!... … Не съм роден да пия водка… И май, не мисля да се гръмна… Ще бия циганите в парка. На мафията-ще показвам пръстче. И, ей така-ще ги очаквам! Да дойдат-глутница чакали. Защото, е безбожно да прережа, на глупавия делник-пъпа. Мечтая си, да ме пребият. Усмивката ми ще е свята. … Защото, честно да ви кажа, не мога вече да понасям, гланцираните ви усмивки. Пълзенето на дребни въшки. И разните ви конфитюри (Бъди усмихнат, кимай!...) На кой да кимам, идиоти???!!! Вън въздухът мирише лошо, от мършата в телесата. … Всяка сутрин повръщам… От храчки и думи, събирани чинно през целия ден. От именно тази гримаса ( снизходително-отвратителна!), с която четеш… Когато, изчистен и потен, се просна без въздух в леглото, таванът изцежда, прозорецът плюе, телевизорът бълва (трамваят се чува…) и всичките… СЛУЗ! ОТВРАТИТЕЛНИ ХРАЧКИ! Ден. Нов, повтарящ се ден! В който, пак ще ви срещна. Ще ви пипам. Ще ръкостискам. Дори-ще ви се усмихвам. И ще си показваме голи, зъби, разчекнати устни благоприличие, партньорство за мир и други простащини… Утрото, като дърт педераст, платил на малко момченце, с усмивка ме чака… … Е, господин офицер???!!! Ръждяса ти, май пистолета… Остана без глас, да прочетеш, своята смъртна присъда. Хайде-пуши… Дано се задавиш! Ако можех-с твоята писалка, да пробия на булеварда спокойствието… За нищо не ставаш! Пийни. И отивай да лягаш. 04.08.2008 г.
Очите ми се свиха на паважа, подобно гълъби. (Крилата им ги няма) Ще дойдат котките. Ще се облизват. Перушината ще е червена. Вятърът ще я издуха. … Нощта, по тези булеварди скитосва-черна бродница. Изпразнени от мисъл кафенета, са дом на пияници. Самотни, спорят с чаша. Отдавна празна. Цигарите им, като свещи, догарят между жълти пръсти. … Под червените реклами, бездомниците спят. Бедра разхождат проститутки, край дремещите полицаи. (Само синята им лампа, подхвърля блясъци в трамвая, скучаещ на безлюдна спирка ) Мирише на мазета и урина от тъмните врати на сгради. … Разхождам стъпки без посока. Поспирам се пред лъскави витрини. И гледам погледи на манекени (натруфено-съблечени). Ръцете им са много криви, в усилие да вдъхнат щастие. Усмихнати са позитивно. Цените са убийствени! Трамваят шумно се изсекна. Вратите се затвориха със трясък. … Над неоновите лампи, луната е умислена и бяла. Няма ги звездите. Дочувам ноктите на псета, как драскат тихо по асфалта. Очите им са долу-ниско, минават, без да ме поглеждат. … Пожелавам си, да падне дъжд. Светкавици да скъсат наметалото, овесено над лампите… Небето, с дрезгав глас да псува светофарите. И в локвите да плуват плъхове, удавени, насред боклуците, на този град… А въздухът да стане чист. И весело-улуците, да пръскат струи от вода. Блестящи, от рекламите. 05.08.2008 г.
	Не съм си тръгвал… И не искам! В очите ти, като в гнездо излюпиха се моите надежди. Над покривите има слънце. Червено. И добро. Сега разплитам скъсани подметки, и търся път към моя храм. В който да се моля кротко. Дано, на себе си простя. Когато, от стените ми-икони проплачат, аз ще се смиря. От парка ще откъсна цвете. На теб, ще го даря. …Не оставяй, телефонът ми да млъкне. 05.08.2008 г.
Под мостовете, реките са пресъхнали. Пукат ставите на стари сгради (ревматично-сприхави). Обичам да рисувам залези. Градът залязва, като слънце. ... Сервитьорката е потна. Пуши. С очи пронизва всички пияници. А чашите блестят на бара. Неприлично весели, като гирлянди, на скучен празник. Не ми се пие. Пепелникът, удавен е от моите мисли. Навярно ще си тръгна. Булевардът, очаква ме, напълно безразличен. ... Във всеки стих, оставям себе си. Не спастрих, поне частица-за утеха. Химикалката е кухненския нож, и който, всеки ден разрязвам вените... Животът-с пъпната му връв. ... А сервитьорката е оттегчена. Чака си бакшиш. Проститутките ме гледат със омраза. (...”Мълчи и пие... Сигурно е гей...) Алкохолиците, не ме и гледат. Сред делникът, във тази кръчма се чувствам сам. ... Очите ми са пръсти, с които галя на залеза пожара по стъклата. Не съм далеч от булеварда, изпълнен като кошер с хора. Обратното е вярно! Булевардът, от мене бяга, като чумав. ... Защото, своята писалка напълвам с кръв, направо от сърцето. Умея да обичам и да мразя. Без срам си знам, че плътско, разхождам тялото си... ПИША! И това е моето алиби. ... Не съм готов да се покая, пред иконите на разни... дребни. Обичам да се бия. И да пия. Раздадох много обич с шепи. И гълъбите храних със усмивки. Не съм светец - но не и грешен! ...Сервитьорката ще викна. Ще си платя за всичко. (Без бакшиш!) И после, ще си ида. 07.08.2008 г.
	Още, колко живот ми остава?... Господи!...Дай на писалката кръв. Да изпиша още няколко реда...Да мога, да нарисувам в небето крилата на птици. Да прегърна дете, в бебешка люлка. Искам, преди да полегна в земята, да се подпиша със поглед, че бях. 07.08.2008 г.
Очите ти са кротки. Дълбоки и зелени. Езера, в които се пречиствам. Много прах, от празни улици посипаха косите ми. Посивяха цели. Уморени птици в прозореца ми кацнаха. И там замряха. Приюти ме! Нека твоите пръсти бъдат пръски от вода. Изкъпи ме, като бебе. 07.08.2008 г.
	Небето ще е тихо. Утрин, в която гълъбите още спят. Ще те погаля с мигли. Ти ще се събудиш. Усмивката ти ще е слънце. С камбанен звън, стъклата ще приемат моето причастие. 07.08.2008 г.
На Ивелина Обичам те! Децата ни пораснаха. (Гордея се със тях, очите им са топли) Остарявам неусетно, като стълбище, по което много стъпки минаха. Но ти, не ме подмина! В тихото на стаята с очи прокарвам пръсти. А косите ти, искрят от моето докосване. 07.08.2008 г.
	Зачервена нощ... Желанието блика от пламъка на свещи. Сенки. Искри във чаши. Недоизпито, червено вино. Бяло е леглото. И ти си бяла...Чиста. Сняг, в който на катеричка, малката опашка оставила е диря. С устни, желая да рисувам пролет по преспите на твоята кожа. 07.08.2008 г.

Рибена чорба... И бира-сутрин. Градинките са още мокри. Морето ближе своите рани. Дочувам старите рибари, как псуват. Кашлят лодки. Бакалите пренасят щайги. Часовникът си гледа полицая. И се прозява шумно. Метачките метат. Подпийнали мадами, (изконсумирани) повръщат. 10.08.2008 г.
	Падащи звезди... Морето, като старец след вълните въздиша. Красиво е във тази нощ, когато плажа е пълен с влюбени русалки. При мен дохождат рибите. Мълчат. Очите им разказват тайни. 10.08.2008 г.
На терасата кацна и гларус. Погледна ме...крясна. И литна. На балконът, под тъмната сянка ме гледа с очи пепелника. Изкривен от усърдие да бъде позитивно настроен. Морето е бяло от чувства. Пяната е дълго събирана от буря към буря. 10.08.2008 г.
	Морето е спокойно. Чака дъжд. Вълните са смирени, като хора, потеглили на дълъг път, в джоба, без пари за влака. Въздухът е гъст, като сироп. Останах сам на плажа. Очаквам тежък дъжд, дано отмие от очите полепналия пясък. И вълните, дано да бъдат милостиви. Ще плувам до умора. Безсилен да се върна. 10.08.2008 г.
Заваля... Небето възкликна със възторга на бели мехурчета. Рибите спряха. От вълните надникнаха кротко. И ми пожелаха, във бурята еднопосочно отплуване. 10.08.2008 г.
	Дъх на водорасли. И на миди, разхождащи черупките от мисли. Вълните са напълно безразлични. До мене идват...После си отиват. Говоря си с рапана. Чувам ехо, от спомен за русалки и за бури. В краката ми играят рибки. Разказват ми за всичките рибари, полегнали сред водорасли. Завинаги. Очаквам гларусът да кацне на рамото ми...Познал е мърша. 10.08.2008 г.
Гларусите плачат... Напуканите покриви са дом на всички блянове. Остаряват лодките по кея. Водораслите са бликащо зелени. Приказвам си с рибаря. Пием бира. Разплитаме оплетените мрежи. Рапаните ни казват нещо важно. 10.08.2008 г.
	Удавени моряци... Кораби, полегнали в спокойното на дъното. Край тях се взират рибите, устите си отварят механично. Очите им са стъклени. Водораслите, танцуват в бална зала. ... Русалките са в ресторанта... Панирани, и печени. Сервирани с лимон. Салата, гарнирана, във плоските ви съдове. По които тропате със прибори. Простаците, гризат с пръсти. ...При вас... безкрайните морета, сред които плувах: (на морски кончета - игрите, зелените градини с водорасли, целувката на тихи миди, от които блика във морето пяна...) Море от обич! ...Са излишни. .... ...Бяло вино. Филе от морски дарове. Гарнитура - спомен. Няколко скали в чинията. Поръчвате от моята същност. Сервитьорът е любезен. С бяла кърпа. И вслушвате се до забрава в монотонното си бъбрене. Цигулката припява, на простотията рефрена. Вие, знаете ли, че в менюто, са моите надежди на несретник? Яжте! .... Поет ли бях?... Нима, написах стиховете, след които, някой самоубиец да се разплаче, и да среже, въжето, вързано отгоре? С бездарните ли бях бездарен? Дърво ли посадих? ...Днес, пак осъмнах... Пристигна утрото със гарвани, Защо ли? Оправях гънките на плажа. И водораслите превръщах в дантела. Край гларусите търсих миди, изсъхнали под слънцето на плажа. И плаках, с счупената щипка, на рака... Не можа да хване залез. ... Залез... Искрящ от многото въпроси. Подухва вятър... Носи благост. Развяват сенките по плажа. Под вече пусти, изоставени чадъри, сиви гларуси, кълват на залеза черупките. ... А, счупените перки на русалките, вещаят болка... Бели мачти, на лодки, тръгващи в безкрайното, размахват за последно длани. За сбогом! Вълните са гальовни, като дама. протегнала, със бяла ръкавица, ръка, към чашата с шампанско.... Няма! Преди да си прережем вените, преди да полудеем, преди да рухне този бряг, (направо - ще се хвърли!) в зъбестите зъбери на празното море. Да бъдем истински ! ... Време е, да бъдем истински.... Не сега! - отдавна.... Преди да се родим, сме лъгали. Лъгани, излъгани, неистини... От пясък сме градили кули, (изпъчени нагоре), с идея за безсмъртие. ...Нищо няма да се случи! Ще повръщаме огризки, (в хартиени торбички: - екологично чисти!) от празните илюзии. А вятърът ще разпилее: пясък, колежански дипломи, кариери, разни мръсотии, наречени от всички - БЪДЕЩЕ! Жалко! Не съм роден да бъда идиотин. Мечтаният ви социализъм, не ме вълнува. Просто пиша. .... Та, бръчете чело- тъпанари ! Имам шепа цигари. Химикалка. И лист. Слушам морския бриз... Имам, дори и година. И две... Може и повече... Бог ги раздава! ...Приказки! Ще пукна - сега. Всеки миг пропилявам на халос. Скърцат старите миди... И с черупките пишат поеми, която не писах.... ТИ, НАПИСА ЛИ ВСИЧКО? (Болшевишки модел... От комсомолските връзки. Не се притеснявай!) ... Не съм добре... Ще ида в болница от много мисли. Ще трябва до полегна... Морето да ме приеме, възглавница за мокро чело. И нека рибите да плачат, обесени на моя поглед. Удавените лодки да намерят котва, (с ръждясали надежди), и там - сред тихото мълчание, в зелените недра, да кротнат. Бих искал, някъде русалки, да шепнат стих, да свирят арфи. И утрото да бъде мило... Роден съм... За да е красиво! ... На 47... Не си млад поет. Не си обещаващ юрист. Не си никакъв.... Местото ти е безпощадно - ТУКА!... (За радост на много...) Можеш да пиеш водка със... нещо. После да ставаш.... И с пълна увереност, пребледнял, луднал за малко, да занимаваш хората с глупости. Няма какво да им кажеш. Със себе си... Отдавна си млъкнал. ... Удавник съм роден.... Очаквах буря. А, бурята дойде.... Сега към толкова ясен, по - точно: - ясен е света. В който, се оказах липсващ. Разхождам мекотелно тяло по дъното. И споря със медузи. Ще дойде скоро ден, (инфаркт, инсулт, и хрема), в който риба, ще мърда бавно с челюст. Сърцето ми ще стане стръв, за морските рапани. Русалките ще хвърлят арфи, и с писък ще побягнат. Небето ще се хвърли в морето. И последно: ще гледам стара санитарка, как шляпа със парцал. Измива моите дневници. ... Но, морето ще е вечно! Вълните ще нашепват стих. Ако имаш сетива - ще го напишеш. Ще остареят моите деца. Децата им ще станат старци. И пясъкът ще бъде мокър. От сълзи... Болка, Радост. По корабите, със ръждиви палуби, край гирляндите от миди, в градините от водорасли, ще скитам като дух. И ще те чакам! Морето е безкрайния живот. В който, ще се слеем. ... Дали ще имам още малко време?... Страхувам се, че лошото предстои. Не искам, в болничната стая, да гаснат моите очи. Защото, имам и писалка... Очакване за някой стих, от който, някой безпризорен, ще види в утрото си дом... Грешил съм много! Искам, макар и късно да посея цвете. Повярвай ми... Ще е красиво! 10.08.2008 г. Созопол.
Дишам бавно... Със възхита. Всеки дъх е дар от Бога. Радвам се, че обичам. Че е топло... Пия бира. Имам няколко стотинки, мога и писмо да ти напиша. В пощата ще сложат марка (пощенско клеймо ще запечата моята усмивка) И писмото ще потегли. Шарено от моя почерк. Има нещо да ви каже: - Всеки ден е автентичен! (Искрен, като пийнал старец, моли се, да поговори...) Въздухът е чист и весел. Слънцето е много топло. Искам да съм здрав и влюбен. Термометърът ми казва друго. 20.08.2008 г.
	Искаш ли да тръгнем под звездите?! Аз, от там не съм се връщал. Дай ръка, и нека двама си подсвиркваме във парка. Старите дървета са ми дружки. Птиците ме знаят от отдавна. Катеричката ми е приятел. Със клошарите разменям мисли. Сигурно - държа се неприлично. Пия водка и ругая. Дай ръка, да ти покажа, как съм хвърлял с шепи по небето броеници. Част от мене са звездите. Бих желал, да бъдеш гола. Гривна, пръстен, огърлица... Да усетиш, че небето, е създадено за обич. 20.08.2008 г.
Май е време, да изтрия с парцал прахта от рафта. Книгите в мен са сиви. Цветето изсъхна. Жаден съм за нещо свято. Сухи са очите им край мене. Пак е млъкнал телефона. Чашите са много тъжни. ... Другата е празна. Нямам време да осмисля. Просто, искам да си тръгна. 20.08.2008 г.
	Обичам да се къпя. Горещата вода отмива мръсотията на мислите. Очите ви посипаха с прах, ръцете ви полепнаха (конфитюр от много време: - зеленясал и отровен...) Гнуслив съм... Всичко мръсно, по кожата ми прави пъпки. Обичам - къпан, по халат, от терасата да гледам залез. Над мене птиците прелитат. Изпращат ми, за „лека нощ” перца. Кристално бели. 20.08.2008 г.
Имам няколко прости въпроса... Към Бог. (Май, и друг път съм Те питал, но сега си заврян, между маркучите на тази система, плачеща направо във вените, и един бял таван) Защо Смъртта е пълна със болка? Бях ли добър? Децата, дали ще заплачат? ... Този Доктор ме гледа със жал. И това ме вбесява. Никой, Докторе... Никой!, Светослав Иванов, не може да гледа със жалост! Съжалявам, че сега съм парцал, цапащ белотата на тези чаршафи. Ти си прав... А, аз - в леглото. Лежащо животно. Месо. Легло № 2 в осмата стая. Разпънат от своята болка. Но не понасям да кимаш над мен, изпълнен, (вероятно-искрено) със съжаление. ... Няма да имаш проблеми... Във твоята смяна, няма да има умрели. Поне - аз. Ако трябва-ще си изкормя червата, ще опъна въже, от прозореца на тази мърлява болница И на него, със щипки (първични инстинкти, казармени навици, страх на детенце, направило лошо...) ще закача: Балони, Плакати И глупости... Ще развея парцалите. Недописани листи. На които ще пише: ЖИВ СЪМ! ... Кардиограмата е лоша. Скенерът - и той. Разголиха ме чисто гол. Надничаха в челото ми. И цъкаха. Безсрамно ме обсъждаха. Не се напрягай, Доктор! Обещах ти. Ще отложим този ритуал, след още малко време. ... Ще ти разкажа нещо, Доктор... Пиши го в картона... Все още имам химикалка. Имам и тефтер. Остана недописан ред, от дългите ми мисли... Не съм пациент от списък. Аз просто съм поет. ... И това ми дава право да пипам дългите бедра, на тази костелива дама, с косата във ръка. ... И аз ще си остана тука. Все още мога да обичам. Да имах сили - бих те фраснал, (не си научил!) кой от живите е мъртъв, от мъртвите, (подобно мен), в душите им въздиша живот, и стих несподелен. Доктор: (американска простотия!) - нищо лично! ... Не знам, дали си искрен... Искам да ми кажеш, че аз съм мърша, просната в чаршафа. Ще пукна сигурно след час. Но... мисля си, че има време, да пийнем водка с малко лед. Инсулт? Какво от това? Изписах стиховете. Децата ти ще учат върху тях. ... Мирише на депресия леглото. Наоколо въздишат на умряло. Санитарката е много мила. Край мене, шляпа със парцала. Мирише ми на хлор и на урина. Коридорите блестят от свежест. ... Не съм добре... А пиша. Химикалката е моя орис. (Дали е нужно за бакали, да бъдеш офицер до края?) .... Стените са просмукани от болка... И гледам - разни старци, как плачат (мъничка отсрочка!) Смъртта е обичаен посетител, почуква... влиза в тази стая, и тръгва със душите на грешници и на глупаци... Все още съм в леглото. Не знам защо. Животът си отива. И това е делнично - нормално. За разлика от другите... ПОЕТИ НЕ УМИРАТ. ...Във болничната стая, кънти „Адажио” Албинони плаче. ... Главата ме боли, и пиша глупости. Вероятно - винаги го правих. Обичах ви... наистина! Ще имам разговор със Доктора. Сега ще спра с това послание. (Че пак ме чакат за изследване) Химикалката тъжи със мене. Ще се видим в друго измерение. 21.08.2008 г
	Докторът ме шиба с камшик... (Перверзната душичка на Мама!...) И ме моли. ДА ЖИВЕЯ!... Интересно ми е, късно вечер, сред факли и железни белезници, под Господарката, какво се молиш? Ще бъдеш ли виновен, и за мен? Кардиограмата се гърчи в болка. Сестрите са ангели в бяло. Гледам таванът, напукан от жалост. В бялата стая, колко са гледали горе.... Аз съм един... Поредно легло, сутринта, ще почистят... Ще сложат чаршаф. Нова калъфка. И толкова. Бях си измислил безсмъртие, явно... Преди да издъхна, дано, да не се изакам над всичко... Санитарката ще бъде доволна. ТРЯБВА ДА БЪДЕ КРАСИВО! Докторът мастурбира със радост. ... Май, няма смисъл от нищо... Изписах ли нещо, или само се милвах? Мога да бъда обиден на всички. Дори - и щастлив. На кой ли му пука? Като тревопасно се храня от спомени, преживям със хубави мигове. Инсулта се храни от мозъка. Нека яде!... Нека повръща от хубаво.! Да яде, но в менюто, няма други поръчани ястия. Нямам желание да се грижа за себе си. Оставям се - парче от месо: червено, с бели нишки от нерви, да бъдат проба за един апарат, (червената лампа е много тревожна!) и камшика на Доктор, чувам гласът му: - „ЖИВЕЙ..!” За какво, да ви бъде приятно? ... А лекарят, ме прие на сериозно... Вярвай ми - няма проблеми! Чел ли си, Силвия Плат? И гальовната „Лейди Лазар”, с нейния: „Зо, Хер Доктор Зо, Хер Враг!”? Не чети дългата листа: Униформа, 47 години, неиздадени книги, „Treu bis cum Tode”, и други простащини... ... Не съжалявам за нищо. Явно съм чакал отдавна, да не извърша смъртния грях. ...Не ми отнемай последния шанс. Химикалката нося в джоба. Писателят... ТОЙ НЕ УМИРА. (Звучи патетично!) Простичко казано - аз си създадох безсмъртие. В момента създавам алиби, пред Господ. ... Интересно е, дали съм уплашен... Не знам. Лежа във леглото. Гледам нагоре. Таван. Понякога искам да пишкам, подпирам ръце по ребрата на това желязно легло. И се спирам. Вече не мога да ставам... Но, само в миг да си помисля, че мога - със звънец да звънна, и сестрата, с жълтата подлога... Да дойде... Оставам, да стискам. ОФИЦЕР НА ЧЕСТТА! И съм научен, да пишкам с достойнство. ... Неприлично?... Като пила, този стих стърже по вашите нерви. Неприятно е, да чуеш, че някой, е влюбен, обичан и радостен. Имате нужда от чуждо страдание. Като лешояди се храните с него. Неприятно, вероятно звучи, но постигнах от многото – повече. И това е причина, да желаете моята агония. ... Един поет ще си отиде. Звезда ще падне от небето. Ще падне във морето. Толкова. Вълните ще повръщат мъртви миди. Бакалинът ще бъде потен, в усърдието да подрежда зеле. А писаното ще остане. Щастлив съм, че живях щастливо. ...А лекарят ме лъже обещаващо. Дай, Боже! Склонен съм да вярвам. ... Отново ще ме забодат с иглите... Главата ме боли, подобно вой на вълци. И сестрите, тревожно щъкат покрай мене... Май вярно е, че си отивам... Апаратите им светят във червено Разглеждам белите престилки и мятам спомени през рамо.. Ще бъде много неприлично, сега да бъда много малък. Не искам сълзи в очите! Бих искал, пак със униформа да приема взвода, рано сутрин Да козирувам, и да кажа, че, Аз съм Командира. Изпълних мисията ... Това е края. И взводът, като струна, изпъната край гроба, да стрелят залп... ...Сестрата безразлично, пробожда ме с игла. И това е без значение. Какво ще стане със децата? ... Бих искал, Докторе да те помоля: - Махни от мене всичките маркучи... И разните неща, измерващ пулса. Сърцето съм го дал отдавна. Не знам, дали грешах... Дали съм грешен, но знам, че ви обичах. „ Адажио” на Албинони... Толкова. 21.08.2008 г
Предателите оживяват... Бесилото тежи от истини. Полюшва се трупа на грешния. И враните кълват месата му. Пилат е мил ръце... И се е питал: - „Що е истина?...” Разпънатия в ляво казал: - „Вярвам ти!...” Небето е разцепена завеса, зад която, всички клоуни, търкалят шарените шапки ведно, с главите им... И мърдат, като пипала на бръмбар, разкъсани - телата им. Отвратително е - в храма, да видиш - мишките, гризящи старите икони, а те да стенат... Защото... много свещи, и множество молитви са дочути. Христос ме гледа от стената. Усмихва се... И ти прощава. 25.08.2008 г.
	Крия се в съня си... Като в бункер. Но, там - куршумите на делника, свистят, (разсърдени оси!) и падат бомби от проблеми. Мазилката се сипе... Сив бетон, оголва развалени зъби. Не знам, защо?... Не ми върви, и толкова! .... По кожата ми-всеки ден, камшикът на часовника оставя, бразди... Дълбоки, кървави, сълзящи от болка. ... Не съм роден с късмет. А, с дарба. („Поетът е дарен със глас. А другото му е отнето...: М. Цветаева) Тежка орисия! ... ...Че, снощи, моята обувка, изплю на улицата (разкъсана-като език, на злобна пепелянка) подметката ... И шляпах по чорапи. Звучи, навярно - прозаично. Звучи, на злостните - за смях. ...Ще запазя, своята обувка. И, скулптор, ако бях, бих направил монумент, с надпис: „В БЪЛГАРИЯ-ПОЕТ” ... Отдавна съм твърдял, че сте простаци... Не ви го казвам, с нищо лошо. Не искам и да слушам простотии... Кой, с кой... е правил нещо. Защото, в цялата ни драма, е кой съм аз , а, кой си ти... Сезоните ще ни изтрият. Ще има няколко неща: „По плодовете ще ги разпознаете...” Свърших ли, добро? за които, Бог ще пита. ... Разлиства вятъра листата, (бели!) на недописаните книги. Питам се, дали е време да ям комат, с малко лук...? И да почна, да ги пиша..? Да можех!... Ако, сам, пропивах се, и само пишех... А, масата, със празните чинии, потропва с пръсти от лъжици. Децата ме разглеждат питащо. А, няма нищо да им кажа. ... Да имах, няколко стотинки... Хартийки, някакви, във портфейла. На пияният мангал, да купя мастика, Да не бие коня! Очите на децата са големи. А, конят е смирен пред Бога. Оставя се, да плющи камшика, (разпенен от деня-до пяна!) с наведена глава пристъпя. Каруцата е много тежка. Коларят е червен от злоба. ... Бих искал, моята писалка, завита в лист хартия (девствена, до лудост), да положа пред краката... А ти, да ме погледнеш тъжно... Защото, това е орисия! И ти, ще бъдеш неразбрана. Очите ми копнеят утро, в което, с теб да се открия. ... Не искам да се връщам... Но, - шрапнели, свистят на бункера в съня ми. Мирише на барут от всяка рана. Сънят ми, (бебе..) в очакване на утрото проплаква. Бих искал да погаля конче. Посадих ли, през годините си цвете? Или, ядох до насита, в копанката на моя делник? ... Войник ще бъда... Някакъв - обречен. Предадоха ме много близки. Остави, във кое се изживявам, (Изкуството е много лично) А, снайперът е много ясен. Целта е: БЪЛГАРИЯ ТЕ ЗАСЛУЖАВА! Толкова. 27.08.2008 г .
Стихове, писани в мрака (безсънен, цигарен...) Под свещта на луната, онемяла от чувства... Шумоли под ръката белият лист, като съвест. Няма кой да го чуе. ... Химикалката е моя кръст, на който съм разпънат. С пречупени крака, аз крача към своята Голгота. И моля се, за още сили да остана искрен. ... Часовникът, защото-трака. Отброяват се секунди...Часовете, все повече се стапят под стрелките. (затварящи се, като ножица...) Ще дойде миг, и ще пререже, на времето - конеца. И химикалката ще млъкне. ... Ще млъкне, и ще стане тихо. В тефтерите ще плачат стиховете (почернени вдовици), за които, никой няма да се сеща. Ще падне първо прах. Ще дойде паяк. Накрая, ще ги хвърлят във мазето. Където, мишката, със зъбки чака. Какво пък? Нека да е сита! ... Защото, нужно е да има и мишка... С мънички мишленца. Едва ли има нещо, толкова ценно, че да не послужи за храната, на бликащия във мазето ЖИВОТ. ...Нали, за това и пиша?! 29.08.2008 г.
	- „Обичам те!” - „ Приятел...” - „Винаги!...” Удивен съм, с колко лекота премятате (подобно циркаджия) -обръчи, от силни думи. Светините за мен. Как лепне мармалада от ръцете ви, протегнати, размекнати и слузести (пипала на октопод). Не знам за вас, но аз съм искрен. Обичам, колкото обичам. Не чупя устните в усмивка. Когато ми е криво-плача. А щом заплача-жълто любопитство, ви кара да надничате в душата. - „Приятел, как си?!” И да ми подхвърляте монети. Преброих ги. Точно 30. 01.09.2008 г.
Потърсих те... За да ме намериш. Орисано е всичко. За да видиш синьото на изгрева, бе нужно, аз да бъда залез. Сега съм отражение на слънцето, блестящо в езерата на очите ти. 01.09.2008 г.
	Рисувам те... Прозорецът, като платно разпънато е пред очите. И там се мяркат стари щрихи. Картина...непонятна мен. Разголена е сива плът на сгради. Шумят сергии на касапи, в които-жертвени овце реват и драскат със копита, за още хляб и още ден... А ти си бяла. Цвете. Когато падне дъжд и жълтите треви въздъхнат, ухае, сякаш си до мен. Под четката на моя поглед, превръщаш се в икона. 01.09.2008 г.
Слушам нощните звуци. Градът, в съня си въздиша. Минават последни трамваи, дрънчат, прегладнели със канче. Бих искал, и аз да поседна. Да хапна, да пийна и легна. За ръка ме е повел булеварда, в безсънните, свои посоки. Очите ми (две кукумявки) прелитат от ъгъл до ъгъл. 01.09.2008 г.
	Сред лошите си сънища, те търся. Утеха, котва, забодена в скали, обрасли с водорасли от тревога. Ти си църква, с една-единствена икона: ОБИЧ. 01.09.2008 г.
Потъващият кораб на представите, кънти от гласовете на русалките, удавени от скръб. Водораслите на делника, се вплетоха във всеки миг. И стана страшно! Мидите изплезиха езици, раците се самоубиха. Останаха медузите. Поклащат бели пипала. Не съм от този век... Къде съм? Морето е до втръсване спокойно. Ще иска, моят син да хапне сладолед, а после, няма и да чисти. Хартийката ще хвърля аз. Навярно е нормално. ...Време е да стане тъжно. Някакво. Дори- и радостно. Искам, с пияните русалки, да пием джин и шепнем стихове. И всичките им кораби с илюзии, (май, бяха мои!) да потънат радостно. 17.09.2008
	Нещата са реални... Имам, няколко лъжливи версии, които ги разказвам за утеха. А, чашките са празни... (Кимат, и ми викат - „Ха, наздраве!) ...Така било, и даже - иначе... Сервитьорът ми поднася сметка. Ясно! Няма ги парите. Поканените тръгват към тоалетната. Оставам сам, допушвам фасове. И чакам да се спусне пода. Небето, със набръчкани юмруци, да ме пребие в ъгъла. Подобно - куче. Но, кучето не лъже в сметките. Дължал съм наем- няма го! Живях в живота на квартира. Хазаинът е много хладен. И всичко това...ще е нормално. Ако, някак...нещо. Дано, да ме пребие бързо. Не понасям, вече болка. 17.09.2008 г.
Сънят - разголено, мокро детенце, набито с камшик (баща му е пийнал...) се крие във ъгъла. И свило ръце над главата, мълчи. Треперящо тупти, в гърдите ми скрито сърцето. Очите ми светят, (фенер), а кому ли е нужна, светлина в тъмната стая? Часовникът кънти по стената с ботуши, подковани с пирони - незабрава, от миналите дни. (Пияница, в нощния мрак, лапи размахва. Крещи!) Свит съм сред тъмното. Това одеало тежи. И не сещам във себе си въздух. Не усещам и нежна ръка, да се плъзне по потното рамо. Да погали моите очи: горящи, отворена рана. Дъжд ръми... Шумоли, по прозореца, като тиха молитва. В мене звучи, на Албинони тъжно „Адажио”. 18.09.2008 г.
	Есен, с дъх на жалост и на дъжд... Прокапват по перваза спомени, за лято: -горещо, червено, като вино с черен пипер и със мед. Прозорецът плаче. Последните щъркели, отлетяха далеч. 18.09.2008 г.
Небето се свъси... Черните вежди на намръщени облаци се спуснаха ниско. Сивите сгради се свиха уплашено. Улично куче проплака с мен. 18.09.2008 г.

	Хвани ме за ръка. И ме отведи от тука! Въздухът въздиша лошо. Гледат ме с очи стените (сбръчкани от злоба!) Лъха на отрова! В скута ти: (спокоен залив!), искам да потъна. 18.09.2008 г.
Не спастрих стотинки... За чай. За бульон. Да поседна, за малко, поне... В някоя, жалка копанка: -стар келнер, мастика и старци На завет, на топло... Джафка по мен, студения вятър: куче, а аз, съм във плен. Булевардът ми сочи посоки, по които крача пешком. Нямам пари за билети! И смее се хладния град. Подминават коли безразлично. И ругаят, когато пресичам... За тях съм излишен. И аз самия-за мен. Изморен съм, и искам да плача. Светофарите мигат във хор. Ще се срещна със някое куче. Ще го целуна... и кажа неща, които не е мечтало да чуе. И ще мине нощта! Прегърнати, на някоя пейка, ще се топлим... Дано е така! 18.09.2008 г.
	Листопад. И вятър, пожълтял от грижи. Празни са скамейките. Клошарят, сивата количка влачи. Пълна с мъка. Ситня кротко, като куче. Плаче всяка моя стъпка. Жълтите листа се скитат, из алеите на парка. Черна птица ме погледна. Кресна. И отлитна. 18.09.2008 г.

Тъга... Листата в парка, са прошарени бради на старци. Прокапват ситни капки, и шепнат по алеята. Откъсвам сини минзухари. Вървя. С очакването да те срещна. 19.09.2008 г.
	Ако някой ден, подобно жерав, отлитна... Есента ще е красива. Ще остана с теб. И вечер, кацнала на моето рамо, усмихнат, стих ще ти чета. Възглавницата ще е бяла, и чиста, като сняг. Сред който, тихо ще полегна. По устните ще разцъфти кокиче... Плахо, с длан ще сещаш, как го галя. Когато си обичал, сезоните са дом на птици. 19.09.2008 г.
Коприната на моя поглед се сипе върху тебе. И ти потръпваш... Ти си вятър, приплъзнал се сред клони, росни, в ранна утрин. И кожата ти, като цвят на цвете звъни, разцъфва под слънцето в дъха ми. 19.09.2008 г.