Акорд




 

Въздушните пространства на небето
са храм на мислите ми...С тебе,
нима не стигнахме до всеки облак...
Под нас, в очите ни-земята
бе тиха...И зелена.
Със цвят на езерото сутрин,
над което лястовички пърхат
Очите ти са цвят на пролет.
С напъпили дръвчета в нея.
И бяхме, като въздух-бисер.
Прозрачни като сълзи на раздяла.
Красиви, като тиха есен,
мечтаеща за щъркели с гнездата.
Отиде си... Отиваш...

Отиде си…
Отиваш някъде, при някой.
Дано да го обичаш.
Дано да имате деца... цветя.
Дано да те обичат...
Той да е красив и млад…
И нежен, както мене...
Ще бъде хубаво,
ще бъде страшно мило,
да мога да погаля теб
и двете ти деца…
Със него
да пийнем чаша с вино,
той да ми разкаже
каква прекрасна майка и жена си…
Аз да му покимам,
да вдигна тост и да го нарека
”… Щастливец!…”
А той да се усмихне скрито,
да стане глухо, тежко...
А после да си тръгна…
Добре, че пийнах много!
След мен да сещам
как очите ти ме милват скрито,
колко страшни дни са…
Обичам те!
Дано да си щастлива…

17.03.2005
А аз, мечтаех да съм весел...
На рамото ми, вместо пръчка
да нося пушка, на канапче.
Със нея, в тръгващото лято
да стрелям и да викам”..Къ-ъх!”
А то да ми се плези кротко.
И слънцето, отгоре като дядо
да роши палавите ми коси...
Да викам след една каручка
напълнена с дърва и циганета.
Да свирне сламената шапка.
И тъмният мустак да псува.
Да лавне възмутено куче.
А аз да им покажа дупе.
Нарочно!...Не че ги осъждам.
Да пали малкото огнище
с дръвца, крадливия мангалин.
Как исках...
С ятата на отлитащите птици,
да скъсам и последната презряла дюля.
Защото, после...Малък червей,
изгриза грозничка пътека...
И дюлята отиде във бидона.
Да стане, някаква ракия.
Мирише ми сладникаво на джибри.
Ферментирали мечти във бъчва.
А вън е пролет...
Неприлично цъфнали дървета,
са пълни с нови обещания.
И птиците са влюбени до болка.
Гнездата им са пълни със надежди.
Душата ми вещае есен,
от която бяло вино пия.
Горчиво е да бъдеш болен.
...А аз мечтаех да съм весел.

14.04.2007
Като изоставен подлез,
мирише делника на нужник...
Таксиметрови шофьори.
Продавачи от сергия.
Албански чесън.
Гръцки портокали.
И стихове, създадени в цех,
поместен в тъмните гараж
С паркираните ви амбиции...
Светофар... Милиционер.
Прекръстено, макар и също,
край вас витае НСС...
Все още дебне във душите ви.
...А люляците цъфнаха!
И вънка-дъжд валя.
Под черните чадъри-делника
захлупи синьото небе
и бисерните капки на надеждата.
Мирише белият чаршаф,
на онанираните влюбвания.
Дали ще има препарат...
Омекотител,
с дъх на цвете...
Да изпере зловонната тъга
на измислената ви поезия?
Белина,
да стане бяла самотата ви?
На крайчеца на тротоара съм поседнал.
И хвърлям жълтите стотинки
На всичките ви мъдрости, събрани.
Натрупани в спестовни книжки.
И църкащи във вас-гнездо на мишки.
Миришете на лошо...много гнило.
На делникът, с престилка на месарин,
намигвам и се плезя...Дишам!
Свободен е хлапака в мен.
Застанал под звездите на балкона,
за тебе серенада, хулиганът
все още свири...
Кварталният милиционер,
със палката на грубата ви същност
ще дойде всеки миг...
И цъфналите люляци ще бие.

16.04.2007
Когато, синя нощ
пробуждана от лаещото куче
постави хладна длан
на температурата в очите ми.
И морфинът на мечтите ми,
изпълни вените със трепет...
Дочувам музика...Копнеж,
отронен от клавишите на пиано.
И тялото ми-ангел без адрес,
в небето се приплъзва като сянка.
Безплътен съм...Във ефирния летеж
достигам теб...И с топли устни
докосвам бялата ти длан.

16.04.2007
Ще бъдат ли посоките прозрачни?
А те са бистри, като капка.
И виждам късите пространства
между детското хвърчило
                          и на стълба,
залепнал некролог
                          със моята снимка.
Омръзна ми да бъда тъжен!
Какво ли толкова ще се случи?
По стиховете ми, като по жица
са кацнали врабчета.
Децата ми пораснаха... Добри са.
Орисах ги да са поети,
и стихове дори да не напишат,
в душите им да имат рима.
Жена ми бе щастлива с мене.
На злите хора им показвах пръстче
стърчащо в стиснатата шепа.
Можах в живота си да бъда влюбен.
И птиците да храня със надежда.
Нима ще може,
            тази кардиограма
да очертае стръмната пътека,
             по която тичаше сърцето...
Когато спре,
                ще е за малко...
Защото съм предсказал снеговете...
И белите кокичета с камбанки,
                че бяла музика ще ръсят.
Над мене гълъби ще кацат,
   да стоплят от сърцето ми крилете.
Сърцето ми ще бъде живо.
Така че...   Ще намигна на сестрата.
И на лекаря ще се изплезя.
Прозрачни са посоките...И чисти
са мислите ми.
     Дори и да си тръгна,
                        във бъдещето
                                          ще остана.

17.04.2007
С усмивка-рано сутрин,
спокоен съм на пейката пред блока
да седна и да пия бира.
И да препрочитам разкази на Чехов.
Макар-работните съседи,
край мен да ситнят и през рамо
да цъкат възмутено със езици.
А аз им се усмихвам кротко.
Защото Чехов е вселена,
във която не витаят колбасари.
Роден е да сади сеяча.
Козарят е безсмислен без козата.
Така че...умната ви мисъл,
че е срамота да пиеш бира
и книги да четеш пред блока...
Като фасове от пепелника
изхвърлям в уличната кофа.
Свободен съм да бъда весел!
Ако искам-ще се плезя
на потната ви, селска същност.
Предпочитам да съм с Чехов.
И заедно да пием бира.

17.04.2007
Студените води...
Река.
Мъгли.
И дъжд
сред сивите фасади.
На плочата, по каменния мост
цветя поставих.
Шепа пръст.
Пред Георги Марков.
По името му имаше листа.
И тежкото небе със мене
ридаеше над Темза.

18.04.2007
Париж...
Със старите квартали
и каменните, тесни улички
под строгите фасади.
Попили тропот на файтони
и жълти сенки на фенери.
Под които, вечните поети
са скитали, понесли ветровете
на своето безсмъртие...
Нима е кротък блян,
че някога отново ще се върна.

18.04.2007
Русото детенце
със червен балон
тича по тревата.
Огнено-зелена.
Птица.
Пърхащи крила.
Носи жълта сламка.
Въздухът е син.
Влюбено танцуват
двете пеперуди.
Диша с мене парка.
Слънчеви алеи.

18.04.2007
По покривите кацна слънце.
Оранжево-червено.
И керемидите, под пръчка на магьосник
превърнаха се в чисто злато.
И въздухът въздъхна уморено.
Сред клоните накацаха врабчета.
Да си разкажат, в сините простори,
че вятърът със топли длани
играл е с облачета бели.
Усмихнаха се кротко и цветята
на залеза...И после замълчаха.

18.04.2007
Белите крила на вятъра,
ще ме отнесат до тебе.
И като пухче от луната
ще кацна над завивката.
С очи ще те погаля.
Със дъх ще нарисувам
в съня ти бели птици.

18.04.2007
Ще ти покажа...
Как гълъбите се усмихват.
И как притварят си очите,
когато се целуват.
Ще ти покажа,
дъжд от пеперуди
танцуващи над цветните треви.
Ще се разходим по дъгата.
От нея ще ти набера цветя,
вълшебно-приказни, омайни…
И искам, малката калинка
по пръстите да пропълзи.
И в полета и, искам да отгатнеш
щастлива ли си ти...

18.04.2007
Небето е минирано със болка.
И тежки са стоманените каски
на облаците...Скитат се очи,
подобно ятото тревожно
на гълъби...
Ще завали.
И едрите и тъмни капки,
в прозорецът ми-барабан.
Пулсираща и жива болка
в сърцето ми
кънти...
Помолих се да има слънце.
Да лъхне вятър, пълен с цвят.
И аз да се усмихвам кротко
на този слънчев булевард
Изпълнен със деца.
И смях...
Да мога-стария клошар
от улицата да привикам.
Да го нагостя с топла супа.
А той да ми разкаже притча
как уличната кофа,
е всъщност истински самотна.
Тежи навъсено небето.
Подобно-пийнал генерал,
към облаците строени кашля.
Ругае ги,
без капка жал.
Задъхан от усилие да стана,
облегнах се с една си ръка.
Възглавницата, бяла като бинт
попива ме обратно... Пригърмя.
От прозорецът,
полъхна влага...
Но нека завали...Облаци-снаряди
да се взривяват...Нека отшумят
надвисналите крясъци отгоре.
Росата ще е много чиста.
Цветята ще цъфтят.
Пеперудите
ще бъдат бели...

18.04.2007
Когато се усмихнеш-пеперуди,
над мен летят...И те са жълти,
каквото е доброто слънце,
събудено от вятър в утрин...
В очите ми цъфтят лалета.
Големи и червени...Нежни.
Искрящи от роса на обич.
Мечтая си, със момина сълза
да ме погалиш по лицето.

18.04.2007
Мастилената кротост на небето
вещае тиха нощ...Звездите,
под вятъра, като коприна
шумолят приспивно-нежно.
Щастлива е луната, че във нея
са кацнали на влюбени очите.
С прегръдката си, мракът е утеха
за мислите на всички изтерзани.
Мечтание за нощните поети
разлистили душата като цвете.
Оставям се на плахата милувка.
Сънят ме гали с длани.

18.04.2007
Чуваш ли?...
Очите ми шептят:
“-Обичам те!”
Звън
на сребърни камбанки
са пръстите,
докоснали по тебе
кристалите
на бялата ти същност.
Чуваш ли?...
Дъждът вали.
Всяка капчица
крещи:
“.Щастлив съм!”

18.04.2007
Поет съм!....
Дори, да нямах стиховете,
витаещи от всеки ъгъл
на малката ми стая...
Написаното-нека си остава.
Изкуството е в моя делник.
Поет съм!...
Не, защото в рима
на слънцето
съм сплел косите.
И писал съм по паркове, на пейки
за тъжната усмивка на клошаря.
Защото,
с мене си щастлива.
Научих те, да си богата,
с едно откъснато от мене цвете.
А аз, подрънквам със паничка.
и моля-тръгващия делник,
да пусне жълтата стотинка,
със която да ти купя роза.
Поет съм!...
Всяка рима,
е всъщност писана от тебе.

18.04.2007
Като стара проститутка,
разголена, във стая на хотел.
Тялото ми си отива...
Платено е!...Вземи си душ,
и там-под ласкавите струи,
мечтай си още за любов...
Остави ми петната по чаршафа.
Изпразнените чаши...Пепелник,
препълнен със мечтано утро,
когато устните шептят...
Но време е да изтрезнея!
От пода-хвърления слип,
да взема...В празните кутии от цигари,
да открия... неизпушен фас.
Вулгарни са усмихнати простаци.
В телевизорът без звук шептят.
И много сръчно ръкомахат
над бялата възглавница с червило.
Оставени от моето тяло.
...А исках още малко.
Време,
да изпиша стих.
На утрото да се усмихна кротко.
Децата да целуна...И за път,
да сложа и тефтера със писалка.
Пред иконата да се смаля.
И после да насоча средно пръстче
по парфюмените и следи,
на тази стара проститутка.
Върви си, моля те-върви!

18.04.2007
Тръпчивото усещане за близост,
звучащо в тъмните градинки.
Фенери нямаше. По счупените пейки
с китари свирихме...И гледахме реклами
донесени от татко-“тираджия”,
в списания от Югославия.
Цигарите горчаха, но ги пушех.
Че ти беше моето момиче.
И трябваше, все пак да те целуна.
“Стюардесата”* ми беше малка,
но знаех песните на “Биитълс”.
И правех се- преситен от любови.
А нощите ми бяха влажни...
Когато те погалих по гърдите,
след това, не помня колко време
катерих се по всичките тополи.
И там-изправен на високо,
светът изглеждаше ми малък.

19.04.2007

Небето е надвесено отгоре...
Променя се - от светло става черно.
Летят мухи, приказват нещо хора
и кучета се смеят истерично.
Сред този селски ресторант,
разпръснал маси на открито
и утрото, и залезът
са нищо.
Подпийнали мръсници
червилени следи оставят
по чаши и по белите якички
на потни бизнесмени.
Сервитьорът е оплезен като куче
и чака да му щракнат с пръсти
и да понесе на таблата си бири.
Мирише на препечени пържоли
от задници, навряни във огнище.
Цвърчат сланинести кюфтета
от угоената със подлост същност.
И бавно се разхожда полицая.
Със палката почуква по земята.
И ето!-стовари я със злоба!
Разби се целия на пода,
един опърпан скитник.
Не можел да плати!
И почват да го ритат,
усмихнатите келнери без жалост.
И смеят се попийналите дами.
Със потни длани ръкопляскат
до тях, разгащените бизнесмени.
И нека го пребият!
Поне ще си отиде...
От този селски ресторант,
разпръснал криви маси
в зелените градини,
мечтание във синьо
и шарената топка
на чистото ми детство...
Очите ми се измориха.
Посърнаха
и свиха,
криле уплашените птици.
Защото слънцето е друго.
Променя се, като перука
пред счупеното огледало,
в тоалетната
от някаква си курва.
А скитникът скимтя...И стихна.
Изнесоха го като дрипа.
Да кофите, насред боклука
го хвърлиха.
Ненужен.
Погледна го един клошар.
Побутна го със пръчка.
Изплю се.
И подмина.
Мирише...Миришете ми лошо!
На мастика.
Пот.
И бира.
Родени сте нечистоплътни.
Облегнати по белите покривки
със лакти,
ги цапате.
Мърсите всичко!
Ще свири музика.
Ще се люшка полюлея...
От голите ви танци върху хляба.
Сред мазните огризки във паници.
От пендарите по голите ви цици.
Ще се люшка полюлея!
Дано да се откъсне,
да се пръсне на стъкла-ножове
И тази подлудяваща усмивка
на келнера,
проститутката и полицая
като скалпел да нареже.
Да падне и таванът, пожълтял от пушек.
С петна от вино.
Плюнки от мухите.
Да грохне върху масите със трясък.
...Когато пепелта се вдигне,
ще видя синьото небе над мене.
И птиците във него.

07.09.1986 г.
ВЯРА

Последното утро,
е винаги
           “Някога”,
                     “Някъде...”
А то, на прозореца чука
с крилата на врана
и кости на мисли
среднощни,
       миналогодишни,
                  многогодишни...
Новогодишни елхи и наздравици.
Камари боклуци.
Сметище.
Прокъсани псета.
        Мангали по чувства.
                 Кротки предателства.
Пари за цигари.
Изпитата чаша
се търкаля мръсна по пода.
Пепелникът е пълен
със изгорели илюзии.
Пистолетът
поставя въпроси.
И е готов да отговори отчетливо.
Изстрелът,
ще събуди съседа.
             Със крясък-децата
                    ще отхвърлят от себе завивка
на невинното детство.
Луната ще падне.
Ще стане сиво и мрачно.
Цветята, които рисувах
ще увехнат набързо.
Писалката се прекланя пред мене.
Тефтерът е девствен.
                       Копнее,
                               да бъда нежен със него
когато го милвам със рими.
Поезията е присъда.
И дар от Бога.
Нека!,
свистят оловните камшици
на делникът, облечен в проза.
Дано цигарите поскъпнат,
навън да ровя в кофа
за фасовете от богати!
И цялата човешка злоба
             да ме докосне с пипалата
                    на грозната си същност
Нека!
Изкуството е вечно.
А аз съм негов проповедник.
Сутринта ще станем рано.
Синът ми с шарената топка.
И ще отидем в парка.

24.04.2007
Утрото ще бъде къдраво...
Като момиче, сплело плитки.
Две лалета във косите,
обещават чисто утро.
Радостно е да съм със тебе.
Тези палави къдрички,
ми напомнят, колко рошав
бях със къси панталонки...
Още сещам-колената,
бяха все със люти рани...
Хубаво е, че те има!
Мръква...Пак ще те сънувам!
А когато съмне,
с гребена ще сресвам мислите.

25.04.2007
Търсих...
Неистово!
Като умиращо куче
пълзях
и скимтях
и влачех муцуна
-нагоре!
-напред!
Светлината е бяла.
А утрото-толкова синьо.
Искам толкова малко...
Дребно.
Мъничко.
Едно канче със дъхаща супа.
Пари за цигари.
Тефтер.
И писалка.
Да бъде топло под мойта завивка.
Но няма!...
Всяка сутрин се будя.
В прозореца гледам.
И слънце.
И кофи за смет.
Минувачи.
Булевардът е сив и безличен.
На телефонът- отрязан език,
във кафето ми плува...
Ще го изхвърля.
По селски-направо навънка.
Балкона.
Градинка.
Няколко псета.
Посипани с много боклуци.
Потъвам постепенно надолу.
Нелепо усещам, че дишам.
Във изгревът слънцето гасне.
И ръждата изяжда стъклата.
Във прозорци.
В килими.
И книги.
Залез, като кръв се изтича.
Горя стиховете на клада.
Пия водка.
И чакам.
Бръсначът да бъде подготвен
да разреже моите вени.

25.04.2007
Небесата се сринаха...
Гълъби с кървави човки
умряха в ръцете ми.
Очите им бяха червени.
Дланите-туберкулозено жълти.
Пепелта се посипа.
Подът посивя от цигари.
Време е да си тръгна.
Закачалката ми подаде сакото.
Изпращането ще бъде самотно.

25.04.2007
Утро.
Цветята се събуждат.
Отварят цвят.
И се усмихват.
Дишам.
Слънцето е топло.
Птиците ми шепнат.
Всеки ден е дар от Бога.
Грешно е да си тъжен.

26.04.2007
Слънцето надникна в стаята ми.
Поразходи се. И седна.
Палавата му усмивка грейна.
Стана златна бялата завивка.
Свирнах му и го пощипнах.
Цветето му стана смешно.
Хубаво е…Толкова рано
да усетиш, че е топло.
Че си жив…И всичко е красиво.

26.04.2007
Искам!...
Пак да ритам топка,
със теб...момченце!
Да ти покажа тъмна дупка,
във която, Меца със меченца
живее...И ти да ми се смееш!
Паркът въздиша.
И копнеят за мене алеи.
Прочели,
първи,стихове от тефтера.
Патериците тропат по пода.
Улицата стана далечна.
Със пирони съм вързан за стола.
Събира прах нашата топка.
Чувам,
в банята как тайно проплаква.
Синчето...
И чака да стана.

26.04.2007
Научих се да чувам вятъра,
полъхнал от крила на птици.
Научих са да се усмихвам
на първите лъчи на слънцето.
И да виждам булеварда,
със многото коли във него,
че диша, устремен на някъде.
И как-детенце се завръща
понесло раница със книжки.
Под стъпките му-маргаритки
цъфтят-невинно бели.
Научих се...Защото те обичам!

26.04.2007
Замириса на дъжд.
И на вятър.
Клони шептят.
И облаци лазят.
Булевардът с последна въздишка
изпрати едно жълто такси.
Светофарът мига усърдно.
Минава влюбена двойка.
Куче.
И пиян,
се подпря на улична лампа.
Кукумявката злъчно се смя.
Утихна.
И спря.
Звездите примряха.
Май ми е хладно…Не знам.
Подпрял съм небето
със очи, от своя балкон.
Пияният хлъцна.
Кучето лавна.
Двойката влюбени за малко се спря.
Долепиха сенки във мрака.
Лампа, над тях заблестя.
Кукумявката, с яд изруга.
После стана тихо и кротко.
Време е...Ето-съня,
ме приканва под топла завивка.
Нека оставя дъжда,
като скитник да дойде неканен.
През нощта.
Мокър, на пръсти.
Безшумен.
В съня си, със теб,
искам да тичаме по мокрите улици.

27.04.2007
Звездите се стичат.
Сребърни капки в моя прозорец.
И като докоснати с пръсти
клавиши
на пиано
във мрака отронват акорд.
Стон.
И копнеж.
Въздухът е сладък и гъст.
Като нектар ме облива.
Завивката става милувка.
Топлата длан,
мечтае за твоята близост.
Ритмично поскръцват представи.
Спазъм.
Възторг.
Луната ми подаде хавлия.
А аз те целунах със обич.

27.04.2007
Докосвам те със пръсти...
Разкопчавам,
едно след друго
копчета
със думи...
Свличам,
роклята на твоята свенливост...
И плъзгам длан.
Гърдите ти са топли.
И остри,
като моят поглед...
Пробождащ всяка гънка,
на меките овали...
Красива си до болка!
Попивам аромата,
на розови цветя по тебе.
Търся.
И откривам.
Горещи извори.
И пия.
Със устни жадни,
от твоята невинност.

27.04.2007
Вечерен вятър.
Звън,
от цъфналите клони.
Розов цвят,
посипва тротоара.
В сплетените длани
двама млади,
кротко са събрали
всичко нежно.

27.04.2007
Не се притеснявай за мене!
Имам Ангел-Хранител.
Моите глупости гледа.
Все още-не ме е зарязал.
Макар и да клати с главата,
ми поднася сутрин играчки.
Все намирам за сандвич и бира.
Стиховете прилежно си пиша.
И размахвам средните пръсти,
на разни...Побеля ми брадата!
Но сутрин се плезя!...И искам,
със деня да играем на топка.
Независимо, колко съм тъжен,
хлапакът в мене намига!

27.04.2007
Затъмня и подухна.
Небето се свъси.
Замириса на прах и на капки.
Настъпи точно моето време!
Ще си взема тефтер и писалка.
Чадърът ще ме изгледа накриво,
ревнив, че не го и поглеждам.
Обичам да цопкам в големите локви!
Със мокри обувки и залепени крачоли,
да подсвирквам с уста...И да тичам!
Във парка, нека никой да няма.
Да вали...Да мирише на чисто.
Мокрите пейки да ме привикват.
Да не се сърдят!-ще седна на всяка.
И птици ще накацат край мене.
Стихове ще започнат да шепнат.
Аз...просто ще ги препиша.
Тефтерът ще се разплаче от радост.
А после-мокър и весел,
ще отида във малката кръчма.
Ще почерпя бездомника с нещо.
И пред чаша с коняк ще разказвам,
за теб... И как те обичам!
Скитникът ще се усмихва щастливо.
И с напукана длан ще забърсва
от лицето ми, закачливите капки...
Малката кръчма,
ще стане светла и бяла.

28.04.2007
Лъхна розов аромат.
Небето е прозрачно.
Бистра капка,
отрони
цъфналото клонче.
Спря дъжда.
Слънцето е кротко.
Жълто,
грейнало глухарче
в твоите коси.
Галя те със мокри длани.
Сребърни следи.
Ти си много бяла.
Влюбени очи.

28.04.2007
След дъжда...
Небето е невинно.
И чисто,
като спящо бебе.
Дъгата
е ефирна.
И многоцветна.
Като теб.

28.04.2007
Ще дойдат лястовички...
В сутрин,
прозрачно-синя.
С много слънце.
На балкона,
гнездото им съм пазил
цяла зима.
А те ще ми донесат усмивка.
Усещането,
че съм нужен.

28.04.2007
Детето ми написа стих.
И се усмихна.
Стана бяло,
във стаята, и много чисто.
Откъсна писания лист.
Тетрадката се изчерви,
навярно...като нея.
Прегъна го набързо.
И книжната ракета, вън
политна, пълна с вятър.
Замислих се.
Кому е нужен стих,
ако не е писан с поглед?

28.04.2007
Медали...
Стари, като църква.
Прашясала...Със паднал покрив.
Ненужна.
Млъкнали камбани.
Стара униформа.
Посърнала и жълта.
Икона,
Пред която, днес не се покланя
никой.

28.04.2007
Плаха нежност.
Откритие.
Направено бавно.
Събличане.
Като гълъби,
каца бельото...
В очите,
пламък на свещи,
хвърлят искрици...
Гъсто.
Червено.
Във чашите вино.

28.04.2007
Листата-невинни девойки,
потръпват под длани на вятър.
Ухае на вечер и нежност.
Облак докосна луната.
На пейката, двете момчета
гледам, как се целуват.
И си мисля, колко е вечна
любовта под звездите.

28.04.2007
Плах допир.
Опознаване със длани..
Направено бавно.
Очите се сплитат.
Чаши със вино.
Гъсто.
Червено.
Искрящо в очите.
Събличане.
Изтръпнали устни.
Като гълъби,
дрехите кацат
по пода.
Край горящите свещи
тъмнината е влажна.

28.04.2007
Старите снимки...
Голо, нацупено бебе.
Първа свещичка.
На тортата има еленче.
Беззъба усмивка.
Русо момченце,
в автомобилче с педали.
Ученик в първи клас.
Бяла якичка.
Букварче.Пълен отличник.
После...С ръце в джобове.
Палецът-щръкнал навънка.
Първо момиче.
Целувка.
Абитуриентска запивка.
Нашивки в пагона.
После-звездичка.
Снимка за студентската книжка.
Сватба във църква.
Дъщеря ми в количка.
Аз и синчето.
После следват техните снимки.
Нещо се губя.
Във кадъра липсвам.
...И това е нормално.
Една мъничка снимка,
с две дати отдолу,
стълбът очаква...
За да приключи албума.

29.04.2007
На печката да бъбри леща...
И аз да пуша...С кухненската маса,
да бъдем заедно...И много близки.
Пепелникът да е пълен с мисли.
Огризки на изядени сезони.
И църкви, грейнали във мрака,
със пламъци на грейнали икони...
Мирише ми на шарените черги
тъкани някога, на село...
Когато баба ми, не ме попита,
дали познавам мислите на Ницше...
И пак, намирам светлите икони!
И чувам, как ритмично
на баба, станът правеше реликви...
И църквата ги приемаше със радост.
На лещата- и чесън ще добавя!
Навънка-скитника целунах.
Разплаках го със канче супа.
А Ницше го оставих гладен.

30.04.2007
Животът по релсите скърца...
Трамваят е мъдър и пълен.
Понесъл делника в чанта,
напълнена с многото грижи...
Часовници - мърдат стрелките,
отмерват със нещо живота.
А всъщност - със нищо.
След 5 се довлачваме вкъщи.
Повръщаме несмлените чувства
и сериалът превръщаме в драма...
Ракията мирише на лошо
и нервно е в гладната кухня.
По чиниите лазят хлебарки.
Мивката прокапва от мъка.
На сутринта - отново в трамвая,
перфорираме мечтите със злоба.
Ватманът е сприхав и трескав.
Контрольорите ме наобиколиха.

02.05.2007
Земята е задъхана...
И бяла.
От цвят на цъфнали дървета.
И на обич.
Мирише в моята стая,
на компреси и на болест.
И всички са грижовни...
До полуда!
Виждам...Спя, халюцинирам...
Гривна във дланта ти,
са сякаш всичките шишенца...
От люляк цвят...мъниста в бяло.
Хапчета...
Мечтал съм те във бяло!...
Със конфети,
църква,
обричане изцяло...
Мечтал съм те във бяло!
Ще погълна чашата със чая.
И нека вън, дърветата се женят.
Да ръсне цвят, разцъфналата дюля.
Сестрата ще пристъпи... много кротко,
под мен подлогата да сложи.

03.05.2007
Като гълъб,
на перваза ми кацнал
и драскащ със нокти,
дъждът
ме събуди...
Тиха нощ.
Облачно-синя.
Мирише на влага.
И на цъфнали дюли.
Балконът,
подпира със лакът
моя несигурен
поглед.
А нощта,
е като любовница
нежна.
Хладно е в мойта пижама.
Но, оставям дъждът да ме мокри.
Да се сипят,
шепот
и звън
ситни капчици съскат в лицето.
Измиват,
и мисли
и лошия ден.
Усещам аромата на слънце.
Завито под топло юрганче
с цвят на луна
и много звездички.
Къде ли са всичките птички?
За мен ли мечта,
разцъфтялата дюля?
Дишам дъжда.
И е кротко.
Бели гълъби кацат по мен.
Среднощно.

04.05.2007
Не искам!...
Болничната стая,
ме прави цвете.
Увехнало.
И жълто.
Без саксия.
Страхувам се,
от погледа на лекар.
Слушалката,
прилепнала в гърдите.
Ще кажат нещо.
Или ще замлъкнат.
Глухо.
Лошо.
А аз го знам...
Не искам да го чувам.
Одеалото е тихата утеха.
Че имам дом.
Край мен са стиховете.
На книгите са скъсани
крилете,
от полета им във очите.
Вутимски,
умрял е като куче...
Нима,
със нещо съм различен?
Така че...
Няма да отида!
Ще разпиша някаква хартия.
И ще си остана
тука.
Където има слънце!

04.05.2007
Въздухът е чист.
Прозрачен.
Изпълнен с птици.
Розови на цвят,
от първите лъчи на слънце
надникнало над сплетените клони...
Дечица.
Майка със количка.
Уличното псе,
все още се прозява мързеливо.
Намигва ми...И маха със опашка.
Дърветата са цветни.
Асфалтът е напукан
от цъфнали по него маргаритки.
И хората са много мили.
Усмихнати, край мен вървят.
И сякаш се познаваме отдавна:
-Добро утро!
-Дал ви Бог добро!
Прекрасно е да дишаш!
В ранна утрин,
да можеш да целунеш всеки.
И той да те прегърне и да пита:
-Кажи приятелю,кажи...?
И да му разкажеш всичко...
А той да те погледне със възхита.
По рамото да те потупа.
И ти да тръгнеш окрилен...
Щастливо е да бъдеш влюбен.

05.05.2007
Благовестие от ангел.
Звездното небе,
се спусна тази нощ над мене.
Посипа по завивката
звън и сребърни лъчи.
И сънят ми стана светъл.
Ангелът допря с криле
голото ми рамо.
В тъмното цветя
разцъфтяха като слънце.
Бели, жълти...Топли.
И луната се усмихна.

06.05.2007
Ще взема да ви пъдя,
птичета кресливи!
Не мога, призори да ставам,
закуска да ви правя.
Трохи и жито във паничка.
А после, и балкона да измия...
Шегувам се!
Прекрасно е да се пробудиш
от целувка...
Или от песента на птици.

06.05.2007
Чисти извори...
Очите ти са тихи и дълбоки.
Потъвам в тях.
Измивам,
прахта от мисли и на делник.
Пречистен.
Бял...
Прозрачен съм пред тебе.
Отпивам глътка,
от чашата на устните.
Бедрата ти са меки, като облаци.

06.05.2007
Сънен полумрак...Разсъмване.
Прозорецът надникна зад пердето.
Погледна ме..И се усмихна.
Погалих с поглед всичките цветя.
Невинно тихи във съня си.
Пред иконата склоних глава.
И благодарих за всичко.

06.05.2007
Бяла къщичка...
С градина.
Крушата била на сто години.
Златни бяха всички черги.
В ъгъла-икона със кандилце.
Имаше и малка етажерка,
пълна с овехтели книги.
Баба ми четеше цяла зима.
Дядо, до огнището димеше.
Вън, когато снежната фортуна
пъдеше на завет и на скрито
мокрите кокошки и козата...
Черно беше страшното огнище.
Огънят гореше, като в ада.
Все си мислех, че в комина,
крие се озъбен таласъма...
Често съм надничал да го видя.
После, баба до чешмата
водеше ме за ръчичка...
Дядо се подсмихваше, но скрито.
Казваше, че само да порасна
офицер ще стана, с пушка...
И разказваше ми, че във войната
имал е пагони златни.
Кон,
Ботуши- ( хей до тука! ).
Носел е и остра сабя.
Палех му с кибрит цигара.
Дядо ме пощипваше със пръсти.
...Има ли я още, тази къща?
Крие ли се още таласъма?
Заради него, на стената.
( Скрито долу, зад кревата )...
издълбах с пиронче:
“Господи, пази децата!”
Баба ми, дали го е открила?

06.05.2007
Небето,
като пропукано чело на старец,
е умислено-мрачно...
Ще прокапят очите му сиви.
Ще кашлят гърдите му, глухо...
И е тежко, дори да се диша.
Птиците отлетяха на скрито.
На пейката, само клошаря
остана, със бездомното куче.
Проблесна шишенце в ръката.
Нещо говори, на някой...
А дъждът го очаква без милост.
Ще подгизне... тази количка,
пълна със вестници, с голи мадами.
Ще удави и старото куче.
Клошаряг ще се превърне във ангел.
Черният облак ще пробие със длани.
Отвисоко, дори над небето,
ще ми каже, да имаме милост...
Ще му дам,
цигари и левче...
И чадърът-дано да е нужен!
Защото, когато прокапе,
аз, ще се скитам...

06.05.2007
Надрасках си очите...
По чакълът на пътеки,
осеяни със залези...
Сезони,
не водещи към никъде...
Пътища на грешни.
Молитви на прокажени.
Камбаните със болка,
звъняха всяка сутрин.
И пих.
И пих на едри глътки.
Чашата мълчеше.
Не ме упрекваше за нищо.
Ръждак.
И Косово.
И Босна.
Деца умираха в утроба.
Миришеше на печено месо.
Човешко.
За кой ли?
Единствено-за врани,
понесли в човките си Чехов.
Очите ми се замъглиха.
Като стъкло.
Плексиглас от евтините чувства,
със розичка отвътре...
Подарихте ми,
компютърната разпечатка
за неплатена “Здравна осигуровка”.
Тенекиени звезди в пагона.
Не нося униформа!
Срамувам се от вас!
Срамувам се, а аз съм под-полковник!
Очаквате да се пропия!
Не!...
Ще пиша стиховете.
И, както в армията беше
ще кажа:
“ Духайте го, цивилни гарги!”

06.05.2007
В очите на малката мравка,
лазеща по мивката, да търси трошица...
Аз,кой съм?
Не познава моите книги.
Не подозира за всичките драми.
Топли се от моето парно.
Преживява, от всяка корица,
на изхвърления в кофата сандвич.
А може би, именно - тя е,
сред народа на мравките- Шекспир.
Може би, е открила планета
във мивката, точно под крана...
И навярно-убила хлебарка,
която е заразена със чума...
Ще се поболее цялата къща...
Остави!...Ще пламне квартала.
Вместо това...
(Хитлерист съм, направо..!)
...я убивам с препаратна отрова.
Знам ли...Дали пък, след малко,
няма да рухне, цяла вселена?...
Бог е създал и малката мравка
със Любов, както и мене...

06.05.2007г.
Къщурки, като старци прегърбени.
Край дуварите бели пустеят скамейките.
Празен е калния път, само кучето лае
отдалеч и ме гледа озъбено.
Някъде блее овца. Кудкудяка кокошката.
Не изорани са жълтите ниви.
Като черна забрадка, скоро нощта
ще падне...А не пушат комините.
Търся, поне едно светло прозорче,
да похлопам на старата порта.
Милостивата баба да ме гости със яйца,
да разказва за своите внуци.
И когато луната премигне с очи,
да преспя, в това българско село.
Господи, няма жива душа!

20.11.2001г.
Въздишка на вятър...
Пердето,
като погалена длан се прегъна.
Потръпна.
И пак се изпъна блажено.
В стаята тихичко влезе
залез.
Приближи се със кротички стъпки
и ме целуна по голото рамо.

13.05.2005
Скучно е...И горещо.
Влача мисли по асфалта.
Продавачки ми намигат.
Пушат пред витрините цигари.
Няма и къде да се покрия.
Масите са пълни с бира.
Бъбрят си за нещо майки.
Вестници четат бащите.
От жегата са пощурели
бият се, крещят децата.
Най-добре ми е във къщи.
Ще си взема душ...И пиша.
Не понасям прахоляка,
сипещ се по булеварда.

08.05.2007г.
Ще дойда като ангел...
И кротка длан ще сложа върху теб.
Ще ме сънуваш, а в съня ти
ще чуеш звън на пролетни цветя.
И всеки път, когато ме потърсиш
сред цъфналите клони,
в залез плах...
Очите ми ще кацат като птици
на рамото ти.
Но, искам те сега.

07.05.2007
Небе.Звезди.И вятър,
нежен, като допир на коприна.
Сребърни изглеждат под луната
тъмните дървета.Дом на птици.
Дишам тихо. Със възхита.
Чувствам, че съм жив и влюбен.
Всеки миг,като мъниста
подарен ми е от Бога.
Толкова съм щастлив! Не мисля,
в утрешния ден, какво ме чака.

14.05.2007
Изоставена къща.
Няма прозорци и покрив.
Приют за бездомния вятър.
И за старият скитник.
Лежи на земята,
дюшек и стара завивка.
Канче за супа.
Отгоре наднича небето.
На стената-с пиронче,
от вестник закачена изрезка
Богородица гледа.
И чака,
безпощадния багер
да срине стената.

14.05.2007
Като обгоряла стая
черна е нощта.
Дори и въздух няма.
Мокра е, тежи
сякаш пръст на гроб
завивката.
Мракът ли мълви?
Или кой бълнува?
Шепне...после млъква.
Гледам в тишината.
Черни сенки по стената
счупени ръце разперват.
И стенат нощни гласове.
И молят.
Диви смехове.
Остри нокти по гърдите
драскат
сухи като тръни.
В тази черна стая,
единствен бял съм аз.
Очите ми се скитат.
Тревожни гларуси сред нощ.
Те
викат,
викат...
И търсят към прозореца да видят
път.
Стъклото да разбият,
със човки
с белите криле.
Бездомни и свободни.
Много леки.
Бели.
Навън да отлетят.
И някъде, навярно във луната
гнезда да свият.

12.05.2007
Навъси вежди времето.
Нагарча въздухът, като пелин.
Преливат чашите на хората.
Мълчат и пият...После бият,
като вързано животно
всичко свое...
Децата им пищят.
И чупят пръсти.
Нагоре...
Към обесената лампа
за която мислят, че е слънце.
И птиците пълзят по тротоара.
От човките им капе кръв.
Плочките кънтят.
И прашна е насъщната настилка.
Мирише пролетната утрин
на мизерия...И простотия.
Рекламите ме правят импотентен.
Защото нямам “Мерцедес”
и ослепителното бели зъби,
на някой си...усмихнат хубавец.
Не съм светец!
И воайор не съм!
Но гледам-цялото ни ежедневие,
позитивно е разтворило бедра.
И там, сред лишея на времето
насила, в сухата си вагина
натъпкани са с пръст,
на моите деца мечтите...
Бог умря!
Ще падне утрешният ден,
като канара по тротоара.
Знайте!...
И плочките на всичките усмивки,
станьолените ви обвивки,
подадените устни за фелацио
ще следва:
ГРЪМ!
Небето ще се сцепи като дрипа.
И пълният търбух,
ще сипне гарвани и джипове.
Разпорени момиченца.
Дворци, с огради от законници.
И храмове на подлеци,
продали чергите на баба.
Медали от воини.
Измислените градове
на подлата ви същност
ще станат дом на врани.
Със кокали на грешни
ще свият своите гнезда.
И ще се излюпят нови врани.
Врани.
Врани.
ВРАНИ!
Сред мъртви градове.
Защото блудствахте с Христос.
На Кръста го опипвахте със пръсти.
Изплетохте сами венеца.
и Му го забихте на челото.
Христос умря, за да възкръсне.
А вие сте родени мъртви.
БЕСОВЕ!
...Защото, няма път отвъд
и няма нищо друго свято,
освен да просиш милостиня
за още ден.
Във който, да дадеш паничка
със боб, и другата си риза
на първия прокажен скитник.
Да го целунеш по челото.
И после да намериш своя ближен.
В очите му да гледаш и мълчиш.
И после - с пръст да го погалиш.
Защото, всичко е Любов.

11.05.2007 г.
Мечтая,
за стадо от диви животни...
Чиновници.
    Домакини.
        Работници
(със залепнали потници).
Ято от гарвани.
Рошави битници.
Побеснели,
             разпенени
                         и зли.
Но НАРОД!
С павета и кирки,
със ножове и клони,
с очи,ослепени:
БТВ,
        SNN,
                EVRO NEWS,
и други престъпници.
Полудели от глад.
Оскотели сами.
Черни ръце.
Нокти, пожизнено черни
(тежко, машинно масло).
Със сини и бели престилки,
вратовръзки и дънки,
    папки, тефтери, лопати
                готвачи с черпаци,
                     със лошите мисли,
със рак на гърдата,
мечтая, този НАРОД
да оголи дебелите задници
             (240 на брой)
И с коприва да шиба
престъпната клика.
Бизнес-центрове.
Министерства и офиси.
Бардаци с байраци.
Мераци на турската пасмина.
Да троши!
     Да руши!
              Да бие и мачка!
Крадливият циганин да увисне на стълба.
На Премиерът...направо главата!
Нека лумнат пожари!
Нека се удавят реките от кръв.
Всеки тумор се лекува с нож.
Мечтая,
да бъдем НАРОД.

16.05.2007
Гладен съм.
И няма нищо.
Дори стотинка.
И пластмасовите супи струват,
поне, да върна 20 бутилки.
Хладилникът се хили, като луд.
Отдавна съм изтъргувал амбалажа.
Ще трябва да продавам моите книги.
Готов съм, задникът да ви предложа.
Кажете, кой е купувача?

16.05.2007
По покривите се приплъзва,
във клоните блести последно
гасне,
ръждиво като рана
слънце.
Вечерта е хрисимо спокойна.
Кротко
прибират се да спинкат птици.
Залезът рисува,
със жълта охра по стените
усещането,че ми липсваш.

16.05.2007
Булевардът е тъжен.
И цветята на миришат.
Разхождам празни стъпки
от ъгъла до кафенето.
Със бармана говоря.
И го черпя с бира.
Целувам и ръката
на скитника с количка.
А после, пак потеглям...
Не знам къде съм тръгнал.
Неоновите лампи
блестят над светофара.
И празните таксита,
мълчат...Къде да тръгна?
Където и да ида,
ще бъде празно място.
Кутия със цигари,
бутилка с чиста водка...
Дори да се напия,
след миг ще стане скучно.
И келнерът да бия,
(така, да става нещо...)
след многото ритници
изкалян, пиян и мръсен,
във улична канавка,
ще легна, пак ще мисля...
Болезнено ми липсваш!
Защото те обичам.

16.05.2007
Тревата пожълтя.
Повяхнаха цветята.
Слънцето излива
течаща лава.
Булевардът,
като побъркан старец бъбри
със колони
      вбесени,
            нажежени,
                      потни
трамваи и коли.
Народът пие бира.
Прибира се и продължава:
     мастика,
         ракия от градина,
               25 годишно уиски.
И после бие.
Имоти,
   изневери,
           клюки...
Не стигала една заплата.
На съседът дограмата.
Колежката направила кариера.
Пари.
ПАРИ.
ПАРИ.
Ракия със салата.
Юмруци в механата.
Месото - 11 лева.
Секс по навик.
      По ченч- бюра,
                по офиси
                  и в Парламента
се носят в куфари.
Швейцарски банки.
Дворци в “Бояна”.
Офшорни сделки.
И трупове по булеварда.
Не знам за вас...Но аз съм бесен!
Защото, баба ми умря на село
               усмихната
                   със двете си кокошки.
Баща ми си пропиля живота
да чака комунизма.
И време е наистина да стана.
Да купя туба със бензин.
И чисто гол, пред Парламента
да стана бял човек,
                       и зъл.
Преди да се запаля като Феникс,
да опикая жълтите павета.

16.05.2007
на Мария Илиева

Очи на художник...
Раздрани от делник.
Поет по душа.
Жена, и обичаща майка.
Червена коса.
Звън на камбани,
сред сивият делник
Чисти очи,
зелено пролетно утро.
Икона във моята стая.
Пред която се моля,
сега.

20.05.2007
Многоточие от капки.
Цъфнаха чадъри.
Булевардът стана син.
Сребърна мъгла над клони.
Кацна мокрото врабче
на перваза да ме види.
Чист съм...Пролетният дъжд,
многото въпроси с пръсти
от лицето ми отми...
Лъхна на цветя и чисто.
Сещам-вятърът с шише,
пръска по косите ми, нарочно.
Сякаш-палаво дете
ме полива на балкона.
Нека!...Сивото небе,
срещам като стар приятел.
В облакът е цялото море.
Пълно е с влюбени русалки.

20.05.2007
Сънувам те...И будя се задъхан.
Нощта над мене, като лава
излива се, червена от желание.
И въздухът е станал гъст.И мокър.
Часове на нежно съзерцание.
Мечти, пропъдени от утрото
отлитат като птици в делника.

20.05.2007
Подгизнаха очите на небето.
Вали във тъжния прозорец.
Чувам, по листата
как капките разказват нещо.
Дърветата са свели клони
поръсени със бели перли.
Приличат ми,
на сплетените пръсти
отпуснати без сила в скута.
И в стаята ми-носталгично
се скитат мислите към тебе.

20.05.2007
Разорана нива е челото ми.
Бразди...И врани, кацнали по синори,
където няма зърно...
Ралото на времето,
дълбае във очите ми прискърбие.
Където, само полски макове
усмивката ти посади...
Разкъсвам се, сред този дъжд.
Усещането, че съм нужен...
Сред ясната диагноза на полета,
че почвата е много уморена.

20.05.2007
Дори в съня ми идваш...
Бяла фея.
Прозрачна като вятър.
Чиста.
И вън, листата на дървета
превръщат се за миг
в камбанки...
И цялото небе замира
тържествено...
Луната спира
да диша
от възторг пред теб.

21.05.2007
Очите ти са с цвят,
на пролетна трева
през дъжд.
Зелени!
Чисти като извор,
във който
плуват златни рибки.
Щастливи,
да изпълнят всичките
желания.
Потапям се във тях.
Единственото,
което искам
е да те обичам винаги.

21.05.2007
Ще стане черно слънцето.
В прозорецът ще кацнат врани.
Едната ще ми избоде сърцето.
Усмивката ще вземе друга.
А третата ще грачи и ще плаче.
Часовникът ще се задъха,
подобно немощен старик.
Ще се подпре на парапета с длани
по стълбите...
И ще се спре.
Бастунчето ще трепне за последно.
И спомените ми, с белите коси
ще се свлекат по хладната мозайка.
Стъпалата са бетонно-твърди.
Реално хладни.
Безпощадни.
Главата ми ще закънти по тях.
Надолу.
Все надолу.
Стълби,
ще се търкалят с мене стремглаво.
Ще падат
прозорци, циментирани и тъмни.
С окото на циклоп ще ме погледнат дните:
Без милост.
Болни.
Подгизнали от болка.
Поезия.
И обич.
Много обич!
Достатъчна ли бе ?
Нима раздадох себе си до копка?
Пресъхна моето сърце.
Не знам, онази черна птица
какво, от него ще кълве.
Нима изписах всички стихове?
Очите ми, подобно камък
помръкнаха... И станаха на пясък,
поскръцваш върху белия ми лист.
Чист. И празен вече.
Не искам вече нищо да ви кажа.
Няма смисъл!
В студената реалност на паважа
изкуството, като отрова ме изпива.
И виждам потните им длани,
със черни нокти,
мръсни,
как ровят в детските ми дрешки...
Опипват
Мечо Пух,
Оцеола.
И Вутимски.
С усмивката си, тези зверове
изгризаха лицето на луната.
Погледни,
във лепкавата, тъмна нощ,
като жълта дюля
луната е изядена...
Сълзи са всичките звезди,
Посипани по черната забрадка.
Остана в мен огризка.
Лъскава,
от слюнката на гадната ви същност.
Светът е дом на изроди.
И хлъзгави мутанти.
...Ще остарее в миг прозореца.
Ще се набръчка,
иконата от жалост на стената.
Очите на жена ми ще повехнат.
Децата ми, все някой ден ще се пропият.
Но нямам сили.
И не искам,
да дишам още нито ден.
Не биваше да правя нищо.
Не биваше да съм роден.
Пред Бога съм орисан да съм грешен.
Посях сълзи...Ще раснат тръни
след всяка стъпка,
отпечатък
оставени от мен.
Със пръст ще спра стрелката на часовника.
И нека стане тихо.
Да млъкнат шумните пазари.
Бърборенето на бакали.
И тропането на ботушите
на пияни полицаи.
Да млъкнат демоните в мене.
Крясък на вината.
Сред нежното безвремие
по стълбите към Ада ще потегля.
От срязаните вени,
ще капе кръв
рубинена
и топла.
Със която ще поставя точка
на последната поема.

23.05.2007
Потърсих въздуха...
Стаята не дишаше.
Прозорците, като хриле
се блъскаха на сухо.
Вратата скръцна.
И влезе мракът като скитник.
Мирише лошо времето.
Непрани дрехи.
Гранясали петна по съвестта ни.
Помийни ями са очите.
Разхождам мисли по стените.
Припомням си цветя, крила на птици
и вятър, пълен с дъх на дюли...
Но липсва въздух!
Срути се небето.
Отломките са много тежки.
Отломките разкъсват с пръсти
в пелените розовото утро...
Като черна гума
тъмнината ме изтрива неусетно.
На рамото ми кацна кукумявка.

25.05.2007
Тревожните ята от птици
вещаят дъжд и черна буря.
Надвиснало небето ниско,
тежи подгизнало и сиво
и смазва всичките надежди.
Подухва...Бухналите клони,
размахват счупените пръсти
нагоре...Сбръчен облак
със поглед от олово мачка
разцъфналият цвят на роза.
На вестникът прочетените листи.
Прането със разперени ръкави.
Ще падне дъжд...Дори-градушка.
И ще се препълнят всичките канали
удавени от моите мисли.
Ще плувнат плъхове издути.
А клошарят,
на дрипавата моя същност
ще подпре глава на тротоара.
Подгизнал от вина и от въпроси.

25.05.2007
Нямам изход
Стените хлопнаха.
Вратичка на капан.
Сиренцето липсваше.
Празна кукичка.
Забодени илюзии.
И мрежа,
изплетена в годините.
Виждал съм скорпион,
как в себе си забива жило
сред огнения обръч...
Не искам да писукам
като мишка
хваната в капан.

25.05.2007
Сред този синьо-черен небосклон,
пропит от влагата на сълзи
сред локвите намирам дом.
Прегръщат ме измокрените пейки.
Обичам парка в летен дъжд.
За мен алеите копнеят.
И само мокрият и тъжен пес
след мене ситни...Да му стана близък.
Да няма никой...Свраката по мен
от клон на клон да скача възмутена,
да кряка...Някак си-смирен,
да чувам , как дъждът ми шепне.
Дано ме погребат в дъждовен ден.

25.05.2007
Непоносимата болка...
На мълчанието.
На говоренето.
На касовата бележка
във супер-маркета.
Трамваят,
с перфорирани чувства.
На телефонът,
разбит във асфалта
(мълчалив като него).
Мастурбация на надежди.
Водка призори.
И сексът по тъмно.
Канал 3.
Би Ти Ви.
Президентът полага венци.
Разни момци,
плетат моята потребителска
кошница.
Аналгин.
Морфин.
И лъжи.
Непоносимата болка
да бъдеш нормален.

25.05.2007
Морето изхвърли русалките.
Удавени.
По косите им мъртви медузи,
Шишета от “Кола и пластмасови
чашки,
се поклащат
и разказват тяхната драма.

25.05.2007
Угаснаха звездите...
Стопиха се, една след друга
във дрезгавия полумрак.
А утро няма.
Някак примирено
клоните отпуснаха листа.
И вятърът въздъхна и утихна.
Настана миг на тишина.
Във който сенките очакват
да пуснат дългите ръце
в квадратите на моята стая.
Очите ми са птици без криле.
Пълзят по пода болни.
Прекрасно е, сред този полумрак
да срежеш топлите си вени.

25.05.2007
Трамваят е пълен.
Притиснати, потни тела.
Лепкави блузи, зърна на гърди.
Пазарски торби.
Стърчащи марули и чесън.
GSM полифонично звучи.
Татуирани задници.
Пробити с халки,
пъпчета на подпухнали баби.
Разсърдени дядовци.
Чанти-чиновници.
Дупки,наместо очи.
Шефът имал нова любовница.
Бай Тошо беше човек.
Ватманът лудо крещи.
И отвън му крещят...
Насочени пръсти...и жълти езици
Злоба.
      И бяс.
            Дрезгави клаксони.
И се люшка трамвая.
По завоите истерично пищят:
    релси,
          колела
               и стружки метал.
Издълбани от самата ни същност.
Светофарът повръща
колони от истерични коли.
Преглътнали ненормални шофьори.
Със изкривени лица.
Проститутки в русо.
Бандити зад черни, огледални стъкла.
И после, задъхан се спира.
Премигва в червено уплашен
срещу цялата тази лавина.
Метална,
       Ненормална,
                  Истерична до болка...
Друг светофар неловко премигва.
Трамваят поскръцва, люшват се всичките меки меса.
Допират се потните блузи, влажните длани
Чанти и папки, марули и лакти...
И оживява сред дим булеварда.
Побеснял,
       сгорещен,
               изпотен
Желязно животно.
Реалният, днешният ден!
Мирише на търговци и селяни.
На нечистоплътни очи и характери.
Нямам избор...
Ще трябва да сляза.
            Миришете лошо.
                  Ще повръщам по вашата спирка.

27.05.2007
Залези...изгреви...
Монотонен часовник.
Календар на сезони.
Потни коне,
препускащи лудо
през празно поле.
И вятър.
Прахоляк от пресъхнали кости.
Малко дете,
се взира невинно във мене
и пита
защо ли съм тъжен.

27.05.2007
Самолетите рисуват по небето
пухени пътеки. Облачета бели.
Влюбени ята от птици.
Езеро прозрачно-синьо
сякаш е небето. Тихо
стъпвам сред тревите чисти.
Пеперудите летят след мене
ярко жълти, като слънце.

03.06.2007
Ще вали.Притихна небето.
Вятърът изморено поседна
на пейката. И там се умисли.
За молитва разпериха длани
на дърветата тежките клони.
Тревожно се стрелкат
         уплашени птици
и търсят на завет,
                 къде да се скрият.
Първите капки оставиха диря
по горещата, прашна пътека.
Нека вали…Във мене е светло.

03.06.2007
Еднопосочни билети.
Без надежда за връщане.
Посоки,
      навън
            и извън...
Реклами и митове.
Клозети и строители.
Проститутки и цигани.
Денонощни градини с маслини.
Маслини,
      големи
           и черни.
Зелени, червени, презрели.
Тежат и валят
              по ранените длани.
От очите ни капят в буркани.
Снимки без пликове.
По картички марките,
обезобразени от чуждестранен печат.
И няколко реда,
Измислени,блудкави
превръщат бордеят в палат...
Гнездата напускат
прокудени птиците,
            в студената есен.
                          Ята!
Ята.
    И тъга,
като дъжд се просмуква.
И плаче иконата,
закована на бяла стена.
Душите ни кашлят.
     Очите са мокри.
          Мълчат като празен геран.
Под небето ми...Родното,
пълзи
    и вони
           като болест
туберкулозно-жълта мъгла.

04.06.2007
Рошави облаци,
като овчици послушни
пред вятъра ситнят.
Шум на листа. Дъха на влага.
Като приказен бал се очаква дъжда.
Цветята се кланят,
невинни принцеси
със шарени рокли
Канят ме скромно на танц.
Аз ги усмихвам със поглед от влага.
Лалето се изчервява свенливо.
Лицето си крие в листенца...
Розата разцъфна от радост.
Свраката кресна от завист.
В парка, със пейките чакам
летния дъжд да ги посипе със перли.

04.06.2007
Фасадите са каменни зидове
Изцъклени очи-стъклата
надничащи със страх.
Под тях,
кореми влачат кучета
скимтят,
              пълзят,
                          умират
край кофите със смет.
Неоновите лампи са безчувствени.
Рекламите са много шарени.
Неприлично весели,
                         като пийнали деца.
Където уличните кучета
и спят,
           и се плодят,
                               а после мрат.
Бих искал да погледна в очите им.
Влажните очи.
Кафяви от отчаяние.
Големите очи на уличните кучета.
Те просят хляб.
И мир.
Милувка за минутка.
Бездомните квартали с кучета,
които вият цяла нощ
нагоре
         към луната,
                към безразличното небе.
Под което пийнали бедняци
опипват тъмното със длани
понесли в криволичещи посоки
гневът на своя празен ден
към своите бърлоги.
Бордеи, пълни със деца.
С подпухнали кореми
и поглед
черен, като черна нощ.
Дълбоки ями,
в които слънцето не слиза.
Трошат бутилки в този град.
В среднощен час,
трошат главите на жените
с пепелници,
                    с думи,
                                злоба...
Неистово безумие.
Пролетариат.
Безработни плебеи.
Сутеньори.Касапи.
Маниаци на бинго и тото.
Брадясали.Потни.
Със прокъсани потници.
Петна по чаршафи,
прострени на двора.
Петна
          и лекета
                        и смрад.
Сред които улични псета
ситнят и душат земята.

04.06.2007 г.
Оглозгани кости.
Бели, разпилени сред мрака
силуети на сгради.
Ребра на покойник.
Като мъртво око
окръглено от ужас,
луната се взира
във мъртъвците под нея.
...

За кого вие кучето?
Сред бутилки, навярно
опикан е издъхнал стопанина.
Децата пълзят като мишки край него.
Жена му пуши цигара, с ролки в прическата.
Линейката премигва от скука.
Със санитарят флиртува и доктора.
Съседите се прозявят и цъкат.
Прозорците се затварят,
като клепач на заспиващ.

...

Нощни пътеки.
Вампири и ангели.
Еднооко, светофарът премигва.
Жълто.
И тъмно.
Пак жълто...Таксита,
подпират на дърветата тежките клони.
И чакат несретници.
Срещу определена тарифа,
да намерят сред мрака посока.
Бездомните спят край улични кофи.
...

Само кукумявките скитат.
Дълбоко в небето
мастилено-гъсто,
като човешката мъка.
Изцедена,
                 течаща
                              гниеща плът
сред ребрата на белите сгради.
...

Христос възкръсна.
За да присъства
на “Исус Христос-супер звезда”.
Всеки гангстер,
да носи кръстче
от чисто злато.
18 карата.
Ще доживеем пак Гомор.
Армагедонът ни очаква.
...

В такава нощ, звездите са камшици.
Плющят по гърбовете на поети.
Сред този мъртъв град
със празни булеварди,
прозорците им жълти са безсънни.
И пият нерви с пълни чаши.
Сред тъмното прегракнало крещят.
Неистово, като животни в клетки.
Решетките, със зъбите гризат.
...

Душата ми е нива.
Разорана с плуг на делник.
Раздрана,
                кървава,
                               трептяща.
Туптяща рана.
Където ти, единствено си ангел.
Чистата пътека,
по която бос и с бяла роба
стъпвам...Вятър ли ги гони
или ти,
от погледа ми злите кукумявки?
Вещаещи кошмарен сън.
Облечен в реалност.
Чрез теб възкръсват сетивата
И сещам колко е красив
във парка цъфналият клон.
И колко съм щастлив, че те обичам.

04.06.2007 г.
Паднали покриви.
Дървета изсечени.
Засъхнала кръв по крилата
на птици...Смирени и кацнали.
Само перушина и кости.
Излетени простори.
Останали искрени
с поглед на птица,
Броеница на старец.
Малки пространства.
Черни забрадки,
рекламният блок по екрана.
Президент...и Премиер...
и други мръсници.
И винени празници!
Продадохме всяка икона.
Небето вещае проклятие.
Обичта се продава в реклама.
Голи тела се увиват
               и вият.
В гнездата мирише на мухъл.
Розови птици се спускат в небето.
След миг се превръщат във врани.
                   Черни,
                         кресливи и
                                   зли...
Децата се превърнаха в гарвани.
Белите дувари,
            на белите ни илюзии
            (със китари и дълги коси)
се оказаха глупост.
Наеха ни да бъдем секачи
в гората на нашата невинност.

06.06.2007
                            

                      “Тия, за които светът не беше достоен
                       скитаха по пустини и планини,
                       по пещери и земни пропасти...”
                                                                  Евр. 11:58


Бос съм. С бяла роба.
Скитам във пустинята сред тръни.
Късат, като хищни нокти
камъни, парчета от краката.
Крача след пустинните миражи.
Стигам ги...А изворът е мъртъв.
В пясъчните, сухи дюни
само скелети се смеят.
Тръгвам пак...Оставям дири.
Лъкатуши кръв на капки.
На раздраното си рамо
нося кръста на Поета.
Имам сили да погледна
пламналото, знойно слънце.
Кървави са станали очите.
Много прах ги е надраскал.
Стиховете казват всичко.
Ред по ред съм ги изстрадал.
Някога ще ги прочитат.
Стъпките ще търсят иманяри.
Днес ви гледам с тиха жалост.
Колко много ви обичам!

07.06.2007 г.
Изтръгнати човки...
С пинсети.
Прострени да съхнат
крила на гугутки.
Сърца на поети
сварени на супа.
Туршия.
И шопска салата.
Пепелникът,
е също безсънен.
Във прозорецът
ми почукват звездите.
До толкова съм сам,
че ми иде да вия...
Пред мен Дебелянов
е проснат-прострелян.

07.06.2007 г.
Лятото ще бъде слънчево.
Църквите ще бъдат празни.
Ще скучаят тлъстите търговци
пред сергии със илюзии.
Този свят ще се побърка.
Всичките ще станем проститутки.
Няколко цигари имам.
Искам да ги дам на тебе.
Хайде, да се хванеме през рамо!
Да прескочим булеварда.
Колкото и да залитам,
стъпките ми ще те следват.
После да се спрем...И пушим.
Нищо нямам...Ще ти дам надежда.
После ще се сетя, че те лъжа.
Гузно ще побързам да си тръгна.

08.06.2007 г.
Летен вятър.
С липов дъх.И дъжд
приседнал горе във небето.
Където лястовици драскат
с крила намръщените облаци.
Спокоен съм. Защото съм на края.
Кутията с цигари ще изпуша.
Букет цветя ще набера.
На някой просяк ще харижа
продраната от истините риза.
Очите ми...Не ще ги щат...
Подгизнаха от много влага.
Вятърът е син.И чист.
Във залезът, цветята са красиви.

08.06.2007 г.
Поседнал съм...
Деца и птици.
Зелени са тревите в парка.
Цветята са лазурно- сини.
Небето е добро и чисто.
По люлките е шумно...
И балони,
към цъфнали липи отлитат.
Две катерички ме поглеждат.
Не знаят, че обичам ги отдавна.
Едно момиченце дотича
и ме почерпи със бонбони.
Във църква се превърна тази пейка.
Детенцето-във ангел.

08.06.2007 г.
Бреговете потънаха...
Остана голямото, черно море
над което, чайки и гларуси
тревожно,
с уморени криле
разкъсват на късове
синьото, празно небе...
В някой си миг, ще припаднат.
Крилете им, като изсъхнали клони
ще изпукат...И ще се отронят надолу.
Побеснели от злоба вълни
с озъбена, пенеста челюст
ще глътнат белите птици...
Обезчестени русалки
по дъното кротичко плачат.

12.06.2007 г.
Сухи ветрове,
като пясък
драскат черни бурени.
В нивите татул
расне. Само врани
кацат във очите.
Късно е.

12.06.2007 г.
Празни бутилки
дрънчат по балконите,
пълни със празни кашони.
На просторът-обесени ризите
размахват ръкави за милост.
На очите изпитите чаши,
по дъното имат утайка.
Като чиния е гладка дланта ни.
Не оставя отпечатък по друга.
Яхния, чорба и ракия...
В тенджерата клокочат усмивките.
Сварени и меки.
Без сол и подправки.

12.06.2007 г.
Черните облаци,
като вагони се блъскат.
Гръм.
И градушка,
със злоба кълве по паважа.
Удавен във мътни води.
И мокри обувки
подскачат над сребърни релси,
по които влак няма да мине.
Градът е гара без пътници.
По перона, само аз се разхождам.

12.06.2007 г.
Диша вятър...Задъхано.
Поклаща ритмично нацъфтелите клони,
като страстен любовник...Поскръцват дърветата.
И покрито със завивка от нежност-небето
е любовното ложе на трепетни гълъби
в което, семенцата на топли тополи
се носят ефирно със пухчета.

12.06.2007 г.
Шарен губер,
изплетен от вятър
небето, над зелени дървета
и златисти от залеза сгради
се спуска...
Миг на покой.Въздъхна асфалта
осквернен от забързан часовник.
Кряка в клоните сврака.
В градината, децата се смеят.
Като изсъхнала нива,
мъжете поглъщат
бира,
след бира...
Чувствам се сам и излишен.
Прозорецът ми посивя от въздишки.
Разлиствам тефтери-сезони.
Музика чувам...И стих ми нашепва.
Това ме кара да се чувствам спокоен.
Животът ми отлетя като ято.
Но ще се върне отново...
На пролет.

12.06.2007 г.
Гугутките пеят по старите покриви.
Липите цъфтят и ухаят.
Ленивите котки се прозяват по плочника.
Баби плетът слънца от дантели.
Шарени къщи...И мушката в саксия.
Бели дувари, по български-здрави.
Дървена порта, кафява от старост.
Залезът прави златна Марица.
По калдъръмите на Стария Пловдив
дочувам бастуна на Пенчо Славейков.

04.06.2007 г.
Денят си тръгва-изпотен и тъжен.
Прибира хората в трамвая,
понесли грижите и зеленчука
в торби, увиснали от скука.
Прибира се и слънцето полека.
Забулено, като туркиня
със облаци във ярки шарки.
Мирише на кебапчета и бира.
Магазините помръдват леко.
Продавачките подскачат като кукли.
Усмивките са просто стока.
Клошари се наливат със ракия.
...Облегнат на прозореца, изпращам
в гнездата си да легнат птици.

12.06.2007 г.
Протегнал съм длан...
Да те стигна!
Красива, като изписана фреска
в стенопис, от загадъчна църква.
Във която ухае на святост.
Бели ангели кацат в косите.
На тамян ухае твоето тяло,
което докосвам със плахост.

14.06.2007 г.
Разстила шарена черга небето.
И залезът,
е смирен, като монахиня пред Бога.
Уморено, поляга си слънцето.
Птичи ята, със крила го завиват.
Отпуснали длани, дърветата
вещаят пътеки и звездни пътеки.
Нямам нужда от църква.
Прекръствам се,
пред олтара на природната мъдрост.

14.06.2007 г.
Нарисувах стих
в очите ти.
И там-в небосклонът на мечтите
оставих белегът на вечност.
Когато и
разпенени вълните,
да блъскат по скалите
облечени със черни миди...
Във теб ще бъде тихо.
И само морски бриз и мокри чайки
ще спомнят
за ръката на Художника.

14.06.2007 г.
Икона си...
За онзи, който може да те види.
И стръкче здравец, със поклон
и със целувка,
да може да положи.
Край тебе, този храм
е просто сграда.
Във който, пламъкът на свещи
ме изгаря.

14.06.2007 г.
Тревите въздишат...
Протегнали длани.
Листа,
разцъфтели слънца
докосват,
преплитат,
увити тела...
Изгорели от обич.
Безкраен кипеж
на вродената страст
зелени
и жълти...
Липите ухаят.
Безкрайният извор
бълбука край мен.
С кипящото име:
Живот.

15.06.2007 г.
Синьо небе...Горещо до бяло.
Листата са отпуснали мисли
и чакат за миг просветление.
Кучета сънени, със червени езици,
на алеите ближат тежките сенки
от умълчани дървета.
Като струна, докосната с длан,
пред очите ми въздуха трепка.
Със криле пеперуди разрошват
треви, посребрени от слънце.
...Облегнат на тихите спомени
се взирам, и мечтая за тебе.

15.06.2007 г.
Бели къдели на облаци.
Прозира небето.
Дантела от вятър и ангели.
Като ручей дочувам, как птиците
в клоните стихове шепнат.
И тревата е топла и влюбена.
Калинката ми подсказва посока.
Няма нужда да тръгвам за никъде.
Защото, Бог е край мене.

15.06.2007 г.
На перона, врабчетата гледаха,
как за път се приготвя вагона.
Изпращачите нещо си бъбреха.
От прозорците надничаха длани.
Стрелочникът, звънко със чукчето
като в църква, камбаните биеше.
От цигари, и от усмивките весели
догорча ми...Не бива да плача!
Машинистът, в ясно съзнание
оглушително свирна ...И скръцна
светът, под колелата и релсите...
Във перона залепнал-не мръднах.
Очите ми само тичаха с влака.

16.06.2007 г.
Насълзени облаци...
Подухва.
Клоните са пълни с жалост.
Птиците са онемели.
Тежки, капките почукват
по прозореца ми глухо...
После,
вятърът ги грабна
хвърли ги със пълна шепа.
Блесна гръм, и после тресна.
Стреснат, облакът се сцепи.
И от небето,
гаснещ вопъл...
Толкова искам, да си с мене...
Да допрем чело в стъклото.
А дъждът да ни разказва,
тъжен ли е облака в небето.

16.06.2007 г.
Планината е забулена...
Със облаци, навярно дъжд вали.
Над мен, небето като старец
поседна...Запъхтян и морен.
И вятърът тревожно ми шепти,
изпълнен с капки...Шарени чадъри
булевардът, с многото коли
размахва над забързаните хора.
Обичам!...Нека да вали.
Песента на пълните канавки...
Улуците са палави като деца...
След дъжд, цветята са красиви.

16.06.2007 г.
Когато учениците се скриха...
Мария Магдалена коленичи
пред Кръста.
Сълзите и потънаха във пясък.
Небето се разцепи с трясък.
Неверниците оцеляха...
Но той се върна в бяла роба.
Защото, никога не си е тръгвал.
Мария е светицата, която
смирено пожела да Го погали.

16.06.2007 г.
Дъжд...
Ромоли,
като приказка вечер
над леглото на бебе.
Чисти очи...
Всяка капка блести
и разказва на моя прозорец...
Липсваш ми.
Ти.
Дъжд
шумоли...

16.06.2007 г.
Смирена тишина.След дъжд...
Когато, всяка клонка тегне.
Сълзите и са много чисти.
И птиците мълчат. Замрели.
Тревите са умислени. И бели.
Сред облаците слънцето наднича
невинно...Като бебе във корито.

16.06.2007 г.
Като циганин рошав
на циганска сватба
май, беше пийнал в повече вятъра.
Свирна с уста и подритна боклука.
Литнаха вестници и празни торбички.
От балконите оскуба шарени ризи.
Даже видях, че хвърли саксия.
Покърти душата на моята съседка.
И дъждът...бе луда танцьорка!
Заигра по гърба на паркирани старци.
Подгони майки със детски колички.
Пощуря булеварда!...Забълбукаха локви.
С остра мотика, посади във канавките
бели кокичета, сякаш е пролет.
Лавнаха кучета...Закрещяха аларми.
Сивият град се облече със пара.
Загърмя,
причерня,
заплющя...
И просветна!
Тихо, както само след буря.
Летен дъжд...Танц върху маса.
Кларинетът е беззвучен и мокър.
Измори се.
Утихна.
И спря.
Някак си кротко,
замириса на залезно слънце.
На балконът ми две измокрени птици
се погледнаха...И преплетоха човки.

16.06.2007 г.
Спокойна утрин...
След дъждът, дърветата са чисти.
Невинни, като младоженци
застанали пред Бог.
На гълъбите от милувка
усмихнато е слънцето. И там,
далеч, от сините простори
аз виждам, ангел долетя.

17.06.2007 г.
Ленива котка...
Легнала на двора.
Препича слънце...Жега.
Деца със шапки на мечета
рисуват слънце в тротоара.
Говорят бабите на сянка.
След клоните се любят птици.
В кафенето дремят под чадъра
изтеклите мъже пред чаша бира.
Изкъпах се...И всяка капка
оставям слънцето да вземе
от голото ми тяло.

17.06.2007 г.
Над Витоша е синьо.
Притихналият град
сънува още...Ранно утро.
Сред клоните на сврака грак.
И взрян, усещам как тревите
протягат устни ...И целуват
усмивката на розовото слънце.

17.06.2007
Във мен е слънчево и топло.
Протегнал кротко длан,
аз галя малката ти снимка.
Очите ти със бяла светлина
изпълват стаята...Навярно,
докосваш ме и ти с ръка.

17.06.207
Спокойна длан на вятър
се спусна...Тъмното небе
вещае нежност...
Спящите цветя,
докоснати със пръсти
са камбани,
разнасящи сред тъмното копнеж
и трепета на влюбени щурчета.

21.06.2007
Сянка от луна...
Сребърни мечти.
Чисти, като нощен извор
в който, малките звезди
се оглеждат плахо.
Клоните са бледи пръсти
сплетени след много допир.
Лунна нощ...Мълчи.
Немощни, тревите слягат
изморени от отдаване.
Щурци,
свирят тихо на цигулка
музика за две очи.
Откровение на влюбени.

21.06.2007
Шепот.
Сребърна нежност.
Луна.
И звезди...
         Много звезди.
В очите ми с тиха усмивка
изгряват за тебе...

21.06.2007
Песен на ангели...
Тих благослов,
като дъжд от небето се сипе.
Дъх на треви и шум на листа.
По стената със пръсти рисува
сребърни църкви и прозрачни цветя
на луната десницата кротка.

21.06.2007
Белокоса луна.
Умълчана, като самотна старица,
на небесната пейка седи.
Небето тежи.
Не помръдват да миг под звездите
на дърветата тъмните клони.
Земята въздиша дълбоко,
със чело,
набраздено от жега.
Копнея за дъжд и за въздух.
Очите ми-огнени клади,
сред мрака догарят в червено.

21.06.2007
Лятна нощ...И звездопад,
от комети,
                пеперуди,
                        нощни сънища.
Ангели, безпътни птици.
Песента на славей към луната.
Шепот на лоста сред клони.
Влюбени щурци с цигулки.
Дъх на здраве от липите.
Стискам силно до гърдите
стръкче от омайна билка.
Вятърът донася спомен.
Ехото на твоите устни.
              Чаши вино,
                          стон и шепот.
Бяла е луната като цвете.

21.06.2007

Булевардите са сиви.
Асфалтови до лудост.
Фасадите са каменни стени
Изцъклени очи-стъклата
надничащи със страх.
Под тях,
кореми влачат кучета
скимтят,
      пълзят,
              умират
край кофите със смет.
Неоновите лампи са безчувствени.
Рекламите са много шарени.
Неприлично весели,
                          като пийнали деца.
Под които, уличните хора
и спят,
      и се плодят,
                 а после мрат.
Бих искал да погледна в очите им.
Влажните очи.
Кафяви от отчаяние.
Големите очи на уличните кучета.
Те просят хляб.
         И мир.
              Милувка за минутка.
Бездомните квартали с кучета,
които вият цяла нощ
нагоре
      към луната,
            към безразличното небе.
Под което пийнали бедняци
опипват тъмното със длани
понесли в криволичещи посоки
гневът на своя празен ден
                към своите бърлоги.
Бордеи, пълни със деца.
С подпухнали кореми
и поглед
             черен, като черна нощ.
Дълбоки ями,
в които слънцето не слиза.
Трошат бутилки в този град.
В среднощен час,
          трошат главите на жените
                      с пепелници,
с думи,
        злоба...
                   Неистово безумие.
Пролетариат.
Безработни плебеи.
Сутеньори.Касапи.
Маниаци на бинго и тото.
Брадясали.Потни.
Със прокъсани потници.
Петна по чаршафи,
               прострени на двора.
Петна
      и лекета
               и смрад.
Сред които улични псета
ситнят и душат земята.

22.06.2207

Като огън от пещ
побеляло,
              стопено,
                         потекло,
небето се излива отгоре.
И прогаря дупки в асфалта.
Мътна, разтопена сметана,
по арматурата бавно
прокапа
      изпотена,
               панелна
                             замазка.
Градът оголи грозният скелет
на своята побъркана същност.
Стана безсмислена всяка реклама.
И бойците от НАТО,
с автомати-захарни пръчки.
Позитивните ни усмивки
задимяха във тостера:
            забравена,
                  препечена
                        филийка франзела.
Трамваите задимяха, като чаша с кафе.
Тревите от болка се свиха.
По прозорците течно олово
     потече,
               сиво
                      и тежко.
Овъгли всяко цъфнало цвете.
И отворили човките птици
без сили отправят молитви
     нагоре,
                 нагоре,
                      в пребледнялото, врящо небе...
А горе, и облаче няма.
Нито глас.
Нито утеха.
И нека!         
Небето пламна,
                  и тлее
                           от мазута
на всички години.
Поколения родени мръсници.
Комунисти,
               фашисти, капиталисти.
Грях върху грях,
                   пласт върху пласт,
На Нечестивия дадохме власт.
От камбани на църкви,
правехме руски стакани.
  Да ги пълним...
      Да пием...
            Да лочим...

Да продаваме книги по левче.
С камшик да прогоним в чужбина
неродените още дечица...
Не знам дали се усещате:
  под климатици,
            в усойни бардаци, 
                            министерства и вили,
но идва ПОЖАРА!
И полудели от жега,
              стада от говеда,
                             свини, обзети от бяс
ще разкъсат с копита и зурли
                 престъпната, скверната власт...
Когато, над черни огнища,
завали
и поникнат отново цветята.
По белите, български къщи
ще лазят само изплезени гущери.
И на малката църква,
няма да има кой да удари
клепалото,
ридаещо за всичко умряло.

                                                23.06.2007 г.
Земетръсно се върти стрелката...
Компасът е шизофреник,
объркан,
                       търсещ си посока...
Във време,
светофарено угаснало...
Колони, дишащи коли,
като стада от диви биволи,
очакват, автомивка да отмие
от компромиси,
                          заплати,
                                        хонорари
полепналата тиня...
Не ще простят ни, нито миг!
Секретите на чувства,
          написан грешно всеки стих,
дланта, подадена по навик...
Панелите ще ни стопят.
И както, в микровълновата печка,
ще шупнем, с празната си същност.
Не ще да се превърнем в хляб!
А в мърша.
Небето ще склони чело,
ще страда,
                      после дъжд със злоба,
от мръсните ни улици ще заличи
пластмасовите ни илюзии.
И нека!

                                        23.06.2007

Все по-рядко ще сипе
небето, над мене покоя...
На тихият залез
изпълнен с птици.
И утро, с цвят на фламинго.
Увиснаха облаци,
ръждиви от сълзи.
Медалите ги хвърлих в боклука.
И сякаш-катран,
станаха гъсти,
      горчиви и черни
             безсънни-мечтите.
Рекламите ме премазват с комплекси.
От умора, болят ме нозете.
Очите ми стана птици,
със крила, натрошени от време.
Защото не вятър, а буря премина
мен,
на годините грешното време.
Пресъхна геранът на село.
С менци на рамо,
пропищя всичко девствено в мене.
Момите,
стомните носеха пясък.
Набразденото чело на старите баби
се разпука,
като пресъхнала нива.
И протече поличба.
         Проклятие старо,
                за всичко скверно и грешно.
Варшавският договор” се оказа излишен.
Униформата се превърна във дреха.
Понякога ходя с нея за риба.
С двете звезди от пагона,
не мога в двузвезден хотел да отида.
Все едно.
Не съжалявам за нищо.
Имам право, с тиха усмивка
а презирам изгрялото слънце:
 неоново,
               лъскаво,
                          с аромата на турски шалвари
И с извинение на всички естети,
пред краката ви
                          да се изплюя на пода. 

                                                           24.06.2007 г.

Прах от звезди
по склонени треви.
Пръсти на вятър
по клони.
Лъх на цветя.
Свирят щурци.
Луната е нежна и бяла.
Допир...Искра.
Блесна мълния малка.
С моята ръка,
докоснах едва
твоята длан доверчива. 

                            24.06.2007 г

Слънцето, със четка на художник
изрисува облаците в злато.
Звъннаха вечерните камбани.
За молитва сплетоха тревите
крехки длани...
Приютиха бухналите клони
птиците...И стана тихо.
Като лодка, в синьото небе се плъзна
бялата луна...И в миг въздъхна
от блаженство топлата земя.
Залезът заспа.

                            26.06.2007 г.    

Скитница със роба бяла
в тъмното ситни луната.
Бледа сянка...Самодива.
Стъпка, гаснеща в тревата.
Нощен плач на кукумявка.
Тихите крила на прилеп.
На колене паднал пред олтара
моля се...И звън, камбана
носи тихите ми думи.
Свещ догаря...Благославя,
кротък поглед на икона.
Лъх на святост ръси храма.
Името ти е Мария.

25.06.2007 г
Топъл вятър...
Като шал през лято
кара ме да се задъхвам.
Клюмнаха умислено дървета.
В улицата, затрептя асфалта.
Кучето, проточено на сянка
гледа ме с едно око лениво.
Плези се...И аз му се изплезвам!
Потното небе въздъхна.
Време е да бъде лято.
Седнали под шарени чадъри
кехлибарени са чаши с бири.
В пейките мируват баби,
скрити под сънливи клони.
Няма от какво да се оплаквам.
Нека е горещо...Дишам!

                             26.06.2007 г.
Летен дъжд.
В бълбукащи локви
се оглеждат рошави облаци.
От сребро са тревите.
Цяла блести
изкъпана, малката улица.
И шуми,
като пясък в настилката капките.
Гръмотевично кашля дори.
И подухва припряно по клоните
После стихва...И кротко вали.
На цветята очите са влажни.
Чисти и светли.
И някак-добри.


26.06.2007 г.
Всеки ден се отричам
от себе си...Бягам.
И гледам да не мисля за нищо.
Денят ме събужда с плесница
на нерешените драми...
И еднакви въпроси.
Може би съм излишен.
Непригоден за всичко.
Две врани свиха гнездо във очите.
И в душата ми грачат продрано.
Пожелах си тихо сбогуване.
Изпращачи няма да има.

                                    29.06.2007 г.
Като пясъчен часовник са дните.
Изтичат.
Шумолят безразлично.
В очите,
остава прахта на мечтите.
И горчивият вкус на излищност.
Озовах се непригоден за нищо.
И всеки прост циганьорин ме гледа
със злобна насмешка,
как в кофите ровя и търся
смисъл...
След всички провали!
Да имах пари, да си купя
цигари и малко надежда...
Ще седна във парка, ще пуша.
Може и някой стих да напиша.
Вместо това- сплитам въжето
на календарите стари-с бельото.

29.06.2007 г.
Акорд...
И тиха жалост
луната ръси.
Скитат прилепи.
В очите,
звездната е нощ събрана.
Късат се кометите и падат.
Плаче кукумявка в мрака.
Шепне приказки тревата
галена от топъл вятър.
Кучето бездомно лае.
И часовникът във рима
цъка...
Празно време.
Искам да си тръгвам вече.

                      29.06.2007 г.
На луната, лодката бяла
потъна...Защо ли съм буден?
Тъмнина се разпука...И ето,
розово слънце към мене,
усмихната длан ми протегна.
След 40 цигари съм гузен.
Уморен съм от всички въпроси.
На нощта завивката смачках.
Балконът плака със мене.
Кукумявката...И тя ме проклина.
Неспокойни прилепи питах.
Те летяха, без да ме видят.
На комарите бях интересен.
Изпиха последната капчица сила.
На невинното, розово слънце,
има ли в утрото, какво да му кажа?

29.06.2007 г
Дъх на косена трева.
Гълъби в нея,
гледат ме с топли очи.
Милвам ги с поглед смирено.
Край лицето ми пеперуди летят.
Ситни, дребната мравка
по дланта ми...Как да я махна?
В малкото е цяла вселена.
Вселената-в дребната мравка.
В клоните сигурно спят
звездите, изморени от слънце.
Тихо седя...И мълча.
Всичко е много красиво.


29.06.2007 г.
Стига съм пълнил тефтери
със стихове...На никой не трябват.
Време е с миро да помажа
краката си...И кротко да тръгна
по незнайната, тиха пътека
наречена Вечност.

29.06.2007 г.
Селско гробище.
Със бяла църква,
схлупена като вдовица.
Свети някъде свещица.
Скупчени под тъмна сянка
дреме стадо от овчици.
Каменните плочи са горещи.
Гущери зелени не помръдват.
Глухо бие на умряло
старата камбана...Плаче.
Черните забрадки ситнят.
Попът сякаш е пресипнал.
Пладне е...И е горещо.
Само лястовички порят
синьото небе отгоре
със крила блестящо-черни.

30.06.2007 г.
Пожълтял от жега залез.
Бели птици
носят на крилете слънце.
И отлитат
там, зад планините сини.
В тихи клони
будят се звездите и премигват.

30.06.2007
Лястовички
в стари стряхи...
Дъх на святост.
И камбани
звън
възнасят към небето.
Легнали по белите дувари
котки шарено предат.
Манастирът, сред чемшири
тихо залезът посреща.

03.07.2007 г.
В тополите облаци спряха.
Подпряха натежали обувки.
Дъждът се закашля...Присветна.
И лъхна на влага...А вятър,
разпери листа по дървета.
Уплашени птици в небето
се пръснаха, сякаш мъниста.
Залая пресипнало псето,
клошарят край кофите бърза.
Размаха ръкави прането.
Първите капки бяха горещи.

03.07.2007 г.
Чувам гълъби...
Любовно гукат.
И танцуват валс
по балкона на небето.
Тихо облаците шепнат
и вещаят дъжд...И хлад.
Кимат клоните...Смирено
със листата шумолят.
Лъхна...С дъх
на къпано момиче,
вятърът коси разстла.

03.07.2007 г.
Запотени косачи.
До тях конче с каруца
пълна с щурци и със слънце.
Като светкавици бляскат косите.
Мирише на окосена трева и на лято.
Свраките крякат свадливо.
Куче със свита опашка
спря се за малко, погледа.
Лавна от скука и тръгна.
Зачервени косачи.
Слънце. И вятър
свирка безгрижно в тревите.

03.07.2007 г.
Въздухът е чай,
ухаещ на липи и билки.
Топло е...Дори задушно.
Прилепи летят и търсят нещо.
Тъмното е пясъчна коприна.
Тихо шумоли сред клони.
Седнал съм пречистен сред звездите.
Дишам кротко...И красиво,
чувам как звучат камбани.
И очите, като птици
гмуркат се сред нощната магия.


03.07.2007 г.
Луна,
като пендара голяма.
В бяла носия
е тихия облак.
Стъпва на пръсти
нестинарка в жарава.
Нощния вятър,
е волен и палав.
Като младоженец
след сватба
стомна надига.
Тревата е сребърна булка.
Полегнала кротко
на бялата кърпа,
везана с бисер
и с песента на щурците.
Червена от жега
въздиша земята.
Само славей
пее сред мрака.

03.07.2007 г.
Прозорците са слюдени и топли.
От задухата е отпуснало пердето
ръце надолу... По клима
подскачат зайчета от слънце.
И стаята е светла и просторна.
Усмихват се поетите отсреща
по рафтовете подредени на раздумка.
Картините са някак носталгични
че вън, пейзажът е обагрен
със златото на старите пендари
и огънят на пукащо огнище.
Облегнал съм очи в стъклата.
И всеки лъч, и късче слънце
попивам с голото си тяло.
Защото в мен е топло...И е бяло.

09.07.2007
Със стомна червена
потегли към извора
босоногото слънце.
Нетърпелив, като момък
подире му тръгна и облака.
Планината ги чака усмихната
със теменужено-нежна завивка.
Залезът е свенлив до червено.
Любопитна, надникна звездичка.

09.07.2007 г.
Затворил очите
усещам, как слънцето
във клепачите пали огнище.
Мирише на лято...
И с песен на птици
говорят ми сенки на клони.
Вятърът
плъзна пръсти в косите ми.
И замря...Плаха милувка
на червенокосо момиче
със жълти сандали.
И дъх на зреещо жито.

09.07.2007 г.
И гълъбчето те изпрати...
Пред тебе кацна.
Асфалтът беше парещ.
И кротко те погледна.
Гледаше го ти.
Очите ти блестяха скрито.
Часовникът,
със двете си стрелки
отряза синьото небе
на две половини
еднакво
празни.
Опадаха листата.
От болка се преви,
огъна се направо
в конвулсия и булеварда.
Две търсещи ръце.
Думи, като лист
треперещи да бъдат тихи.
Очи на гълъб...Прах по път
разделящ, вместо да ни свързва.

17.07.2007
Тревожен писък
скъса
одеалото на розовото утро,
със бели шарки
на облачета.
Влак,
с ботуши трополи...Свисти.
Ята от гълъби лети.
Трепти с крила.
Шуми.
По релсите се гонят перушинки.
И трясъкът ги разпилява.
Влак.
Вагон...вагон...В прозорците
лица и вестници.
Бутилки със вода.
Деца.
Изчезват в миг...Железни колела.
И релсите пищят,
жетварки сякаш сред полето.
Щурци с цигулки.
Грохот на река,
разкъсала бетоните на бента.
Вихрушката разравя с пръсти
косите на тревите.
Събудиха се клоните
на спящите дървета.
Утихна после.
И се спря.
На пръсти върна се и тихото.
Остана лъх,
на път
и мокри релси.
                  
                           21.07.2007 г
   Небето, като свещ
гори
        топи
и стича се надолу
над покривите,
зачервени от прегаряне.
Не дишат клоните.
Не трепкат
крилата на пердето,
отпуснато
               и вяло
пред разперените две ръце
на тихия прозорец.

                         21.07.2007 г.
 Витоша е пребледняла...
От жега.
Вятър не полъхва.
Сред клоните, на сянка
оплакват се врабчета.
Мига мързеливо
с клепачи светофара.
Булевардът е размекнат.
Такситата пладнуват.
Поседнал под дървото
разгърден е клошаря.
Отпива кротко бира.
Брадата му е бяла.
Ръждиво, като залез
край него морно куче
изплезено ме гледа.
Рисувам го със поглед.

               21.07.2007 г.
 Пред прозорецът,
почернял като негър,
вятъра свири с цигулка.
Бели стотинки, отгоре звездите,
се пилеят високо сред мрака.
Стените се отръпват от мене,
навярно мириша на вино.
От кога ли из стаята крача
От цигари горчи във устата.
И очите ми парят...Раздрани от тръни.
Шипове остри са всичките мисли.
Само часовникът ехидно ме гледа.
Цъка с език, ръкомаха зад мене.
Безсънна и жълта, като някоя луда,
луната наднича в стъклото.
Вятърът свири с цигулка и плаче.
Нощта е посиняла от болка.
Притеснен е навярно, като мен светофара.
Мига накъсано...Навярно и плаче.

21.07.2007 г.
  Стаята ми нощем свети.
Дом е на звезди и вятър.
Шепнат старите икони
спомени за вехто време.
Гледат ме с очи от злато.
Сребърни ръце издигат.
Чувам как ме благославят.
Гледам ги...И съм благодарен.
Светло е във моята стая.
Стихове редят цветята.
Слушам ги...И ги погалвам
с поглед, като дъжд през лято.
С белите крила на ангел
през прозореца долита
сребърният вятър...
Носейки луната.

                           22.07.2007 г.
  Превиват гърбици от жега
разтопените улици.
Асфалтът е течен и черен.
Колите потъват във него.
Дърветата-спрели да дишат,
отпуснали клони умислено
мечтаят със някое облаче
да кацне и мъничко сянка.
Но няма!...Небето е синкаво.
Трепти, като в пустинята пясък.
Тече по прозорците слънцето
червено, като стара пендара.

                               22.07.2007 г.
 Оставям сребърните струни
на хладната вода
да ръсят музика по мене.
Въздъхва мокрото ми тяло
блажено...Стиснал съм очи
и слушам как по мене шумоли
пречистваща прохлада.
Сред капките усещам че съм капка.
Че аз съм жив и съм свободен.
Подобно пара, в облак да пребъда
и после пак да се завърна...
Прохладен душ по твоето тяло.
Безкрайният живот на всяка капка
е всъщност и безкрайната Любов.

                                     22.07.2007 г.
 Пресъхнала река.
Стара воденица
замлъкнала и черна.
В празните корита
придремват гущери.
Оплакват се щурците
в тревите, сухи като пясък.
Край скупченото стадо
овчарят на голяма гега
подпира разтопено слънце.

                         22.07.2007 г.
  Утринна пара.
Звън на листа.
Сребърни капки.
Нежна ръка
докосваща плахо.
Вятър.
Роса.
Сипят косите
шепот.
Мъгла.

23.07.2007 г.
  Надвесено утро.
Като облак дъждовен.
Булевардът мирише на сън.
Последните скитащи котки
ситнят към своите завивки.
Трамвайните спирки
се прозяват безлюдни.
Очаквайки стъпки.
Прозорците отварят клепачи.
Мяркат се белите потници
на сърдити работници.
И ролки в косите
на домакини по нощници.
Нощта ме изпраща до прага
заедно с няколко прилепа
оплакващи своите мисли.

                         23.07.2007 г.
  Милувка на вятър.
Мигат звезди.
Нощта е по своему нежна.
Със одеало от мрак те зави.
Луната е жълто фенерче.
По косите ти кротко искри.
И дъхът ми, като птичи крила
по лицето ти пърха с надежда.

                             23.07.2007 г.
            Поклон пред всички тях.

   Ще те покрием с трикольора...
Ще има залпове...Мъже,
ще плачат скрито, а в очите
ще има изстрели,а не сълзи.
Когато те изпращам, ще оставя
до тебе книжка стихове.
Защото си живял красиво.
Пагоните са твоите криле.

                               26.07.2007 г. 
  Тъгата на нощта,
полепва като лишей
по тъмния прозорец.
Не влиза светлина.
Звездите са далече.
Единствено щурците,
сякаш музиканти
разплакват със цигулки
нощта
със черната забрадка.

                  26.07.2007 г.
  В тихото пристанище на изгрева
се люшкат бели лодки
на облаци, разпредени от нежност.
И тихите вълни на утрото
разнасят птици,
чисти като ангели
над твоя сън...
Над който бдя,
със тихо преклонение.
Дъхът ми, като малка чайка
докосва със крила
косите ти по плажа.

                                     26.07.2007 г.
  Жълто цвете,
цъфнало в небето
(синьо, като извор)
слънцето ухае.
Диша вятър.
Свирят на цигулки
във тревите
малки музиканти.
И танцуват пеперуди
с бели рокли.
Чисти,
като всяка обич.
Облаци
докосват със крилете
ятото
на влюбените птици.

28.07.2007 г
   Лъх на вечер и на лято.
Премалели птици
бавно се разделят със небето.
Чакат ги стаени клони
пухкави, като завивка.
Дишат топлите треви...
Щурците,
серенада за звездите
свирят...А луната,
кротко седнала старица
гледа ги
и се усмихва.

                          28.07.2007 г.
  Над покривите, като перли
са пръснати звездите.
И вятърът, със дъх на лято
сред клоните шуми.
Спокоен съм...И сякаш в църква
издигам поглед...И вървя
под уличните топли лампи.
Луната е голяма и добра.

                                  28.07.2007 г.
  Обичам те!
Последни птици
рисуват залеза със злато.
Крилата им докосват до луната
невинна, като булка в бяло.
Прозорците приличат на огнище
червено, пукащо от огън.
В които погледът ми скита
понесен от вечерен вятър.
И сам изгарям като клонка,
и с пушек син нагоре литвам.
Ще стана облак, нека сън да бъда...
Макар безплътен-като сянка
до устните ти да докосна
очи, изпълнени със обич.

                                     28.07.2007 г.
  Рисунка от дете:
невинно слънце.
Това си ти!
Очите ти изгряват.
Очите на икона
от стара църква
със олтар от злато.
И хор на ангели
облечени във бяло.
В душата ми звучи,
със полета на птица
небесна музика...
И свещи,
изпълват
с бледа светлина
тържествените сводове
на храма.
във който, аз те моля.

                  28.07.2007 г.
  Свободен съм!
И силен като вятър
люлеещ тежкото море.
Със лодки
и скали и водорасли.
Безсилен съм,
когато в утринта
притихвам в косите ти-
вълна,
достигнала до своя залив.
Изплискана по пясъка
искра
и капчица по малка раковина.
Свободен съм, да те обичам!
И имам силите
да съм щастлив.

                             28.07.2007 г.
  Синьото небе,
безкрайно, като време...
Трепти-
крила на гълъби и вятър.
Пух на облаци и слънце-
голямо,
топло като обич
пламтяща във гърдите.
Погалвам те с ръце.
Извор ромоли в очите.

                 28.07.2007 г.
  Червени макове...
Полето сякаш е напръскано
със кръв.
Зелените треви са в рани.
Простреляни
от черните ята на врани,
кръжащи в сухото небе.
Една кобилка с малко конче
препускат
волни като вятър.
Очите им са топли и големи.

                         28.07.2007 г.
   Луната е червена от желание.
Прилепи летят
и чувам, как сред тъмни клони
въздиша вятъра от страст.
Кадифето на нощта
приплъзва тъмна ръкавица
по голото ми тяло.
Задъхан съм, под поглед на луна
в прозорецът полегнала.
Невинна, чиста голота.
Мечтание...

                                29.07.2007 г.
  Червени покриви.
Стопено злато
В прозорците
притворили очи.
Крила на птици.
Бели облаци.
Коприна.
Залез.
Под който,
топлите треви
въздишат.
Песен на щурци
разнася
летен
вятър.

31.07.2007 г.
 Като лодка на рибар,
луната
сънено се люшка
сред тъмното небе.
Полъхва вятър.
И клоните шептят
с гласовете на русалки
копнеещи за бряг,
на който да полегнат.
Падащи звезди.
Сълзи,
от несподелена обич.

31.07.2007 г.
  Чуруликане на слънце
сред сънените клони.
Розови от нежност.
Плахо, със очи
откривам, как усмивка
обагря със рубин
събудените устни.
Усещам, че красива
си ти...
И обичта ми.

31.07.2007 г.
   Небето се усмихва
преливащо от птици
и розов вятър...
В косите ти блести
на утро поглед.
Шепот на треви.
Очите ти искрят
със цвят на резеда
и огън от целувка.
Небето е голямо.
И малко като капка
от пролетния дъжд.
Изпълнил със прохлада.
влажните листа
на нашите устни.

                 31.07.2007 г.
    Мастилената тишина
вещае музика на допир.
И сънища на ангели
прошепнати от вятъра.
Очите ти са свещи
искрящи в храма.
Тихата молитва
на плахите ми длани
докосва те...
Превръщаш се в икона.

31.07.2007 г.
    Уморени очи.
Вкус на цигари.
Чаша пелин.
И хинин,
изгряващ
в прозореца сутрин.
Звън на мечти.
Стотинки
изтървани на пода.
Ъглите на времето
ги събират във шепи.
Треперещ скъперник.

              01.08.2007 г.
  Тихо ръми
по прозореца спомен.
За детски игри.
Целувка на влюбен.
Кротко трепти
в кандилцето пламък.
Болни мечти,
че на някой съм нужен.

01.08.2007 г.
  Спомени за слънце.
Срутени дувари.
Бледни старци бродят
в празни тротоари.
Скитат тъмни сенки.
Прах разнася вятър-
Вие скрито куче.
Бие на умряло
черната камбана,
бесена във храма.

               01.08.2007 г.
  След всяка посока
връщане няма.
Извървените друми,
набили петите
с прах и със тръни
тежат като камък.
Захвърлен през рамо.
Очакват ни стъпките.
Очаква ни пътя.
Прегорялото слънце
на всичко мечтано.
Очите ни драскат
бразди, като рало.
Полето и пътят
ехтят на умряло.

               01.08.2007 г.
  Потъват мислите ми,
като лодки...
Разкъсали въжета,
треперящи.
Трески в морето
бяло,
бясно.
Отронени мечти,
сред водорасли...
И стонове
на ръбести скали
покрити с пяна
на идващите дни.

             01.08.2007 г.
  Очи на икона.
И жалост.
Капят сълзи
от жълтите свещи.
Тихо звучи
във храма
молитва.
Пречупен на пода
вдигам очи.
А сводът е тъмен.

01.08.2008 г.
  Пречупени мостове.
Като сухи съчки.
В есен.
Падаха листа.
Ята от птици
в празното небе,
кога ли отлетяха?
Над мене перушина
и вятър,
хладен като смърт
какво довяха?
Усещам гнила плът
на разорана нива
как диша
с тежък дъх
на болест.

                01.08.2007 г.
  Старата къща,
на бастунче подпряна
от няколко спомена,
диша.
С набраздено
от времето чело
на двора дървото
е дом
за последните птици.
И чака.
Когато рухне
зеления покрив,
ръцете на внуци
ще почистят
парцела.

               03.08.2007 г.
  Като влюбени,
тополите преплитат
косите си
и нещо си шептят.
Прелитат птици.
Волни,
        бели,
                  чисти...
Небето
с топъл дъх,
рисувате във парка.
Бреза си ти,
           скамейка,
                         път...
А някъде, в тревите
щурците свирят валс.
Притихнали
                      тревите,
очакват ги за танц.

03.08.2007 г.
  Капки...
Ситно плетат
по тревите зелени къдели.
Под стряха на клони
птиците спят.
Бърборят весели локви.
По асфалта шляпам с крака.
Дъжда,
като вятър е палав.
Дишам дълбоко.
Ухая ли аз,
или небето
е просто
щастливо?

                          03.08.2007 г
  В огнището на този залез
градът е сив, като асфалт.
Пустее бавно булеварда,
прискърцва някъде трамвай
И къщите, със жълтите стъкла
въздишат от пазарски чанти.
От погледи, поръсени с оцет.
На готвено мирише вънка.
Ечи и първата кавга.
А Витоша е тъмно- синя...
В небето, с цвят на резеда
прелитат закъснели птици.
Под сенките замря,
горещ и стъпкан тротоара.
В посока към дома
провлачвам тежки стъпки.
Днес умря,
от календарът
малката надежда,
че този ден
ще бъде някак си различен...
Ще пия.
После ще заспя.

                          03.08.2007 г.
  Ситно вали.
И шуми,
булевардът голям и изкъпан.
Светлини
Разноцветни очи,
на фасадите пъстри прозорци.
И бълбукат улуците бели.
Светофарът, закачливо с очи
намига след летния вятър.
Вечерта е с измокрена рокля.
Синя, осеяна с дъжд.
Зад облак, луната наднича,
обвита със пара,
като гола девойка сред извор.

                           04.08.2007 г.
  Мокрите клони
ухаят на дъжд и на лято.
Ниско небе
докосва със длани
прозореца в тихата стая.
Оставям дъжда
да разказва напевно в стъклото
за цветя и треви.
За звезди,
познали милувка на вятър.
За пътеки,
посребрени от бисерни капки.
Тихо ръми.
Във мен е красиво и бяло.
Милвам с очи,
ликът ти от малката снимка.

                         05.08.2007 г.
  Мокри фасади.
По завоите празни трамваи
проплакват...И сноп от искри
посипват мокрите релси.
Тихо вали.
Само бездомният скитник
по тротоарът върви...И коли,
го заливат със мътни води.
Локви. Мокрият град,
е затворил студени прозорци.
Две кучета ситнят.
И скимтят.
Вратите са железни и тъмни.
Реклами,
като разголени блудници
ръсят илюзии.
Скитникът беше
със фуражка на военен.

                          05.08.2007 г.
 Храмът е голям.
И светъл.
От свещи,
и пламък
на тихи икони.
Очи
на благи светии
ми носят
мир
и сила...
Да ви обичам.

    08.08.2007 г.
  Утринно цвете.
Усмивка на птица.
Златен прозорец
от поглед на слънце.
Тиха милувка,
коси като вятър
ромолят по лицето.
Като водна тревичка
под вълните потрепват
раменете,
под твоите пръсти.

                08.08.2007 г.
  Умората е сива птица
гнездо намерила във мен.
Пилея мислите си като зърно.
Годините, с каруците пълзят
и скърцат в сухите пътеки
на вените, останали без кръв.
Усещам, като лоша орисия
препълнения пепелник.
Воините ме преследват-врани,
понесли в човките си мъст.
А искам...Просто да прегърна
очите ти със морски цвят.
Да седнем...В малката трапеза
да има вино и парченце хляб.
И аз да се прекръстя тихо.
Молитва да прошепнеш ти.
Като поле, над нас небето
да бъде пълно с дъх на цвят...
Туптят очите ми от болка,
раздрани с нокти на деня.
И залезът е скръбен пристан,
където лодки без платна
прибират се, за да сънуват,
че с тебе нежна е нощта.

                           08.08.2007 г.
  Тиха нощ...
Кадифе от очите на влюбен.
Сън на прелетна птица.
Очи на момиче,
тъмносини от нежност.
Тиха нощ
се сипе по тебе.
Под очите ми
стават от злато
косите
разпилени по мене.

                         08.08.2007 г.
  Синеоко утро,
посипано със капки.
Девойка,
къпана във извор.
Бяла.
Завита в кърпа от билки
ухаеща на слънце и лято.
Красиво е във моите очи.
Красива си и ти.
Невинно гола, като утро
полегнало над топлите треви.

                          08.08.2007 г.
ПЕСЕН

Плъзга се времето,
като шейна по пързалка.
Ето, косите ми
с нафталин са покрити.
Някак...избутах го,
воденичния камък.
Зърно посял ли съм?
-не смелих брашното.
Наздраве, приятели!
Не съжалявам за нищо.
Още китарите
във душата ми пеят.
Мога да псувам.
Мога да плача.
Все още обичан,
умея да давам
всички стотинки
на първия срещнат,
и пак да се смея
на гладния делник.
Нека се плъзга
надолу шейната.
Нека да духа
студения вятър.
Просто умея
в гърдите ми огън,
със съчки от делник
да разпаля и имам.
Хайде, наздраве!
Искам да пия.
Заедно чаши,
като пресъхнала нива
да строшим във пода
на моето утро.
В което щастлив съм
и искрено влюбен.

                08.08.2007 г.
  Очакването
да се съмне...
Да мине ден,
задъхан като птиче
след дълъг полет,
стигнало до стряхата
на твоя поглед...
Това съм аз!
Ще те прегърна
с тихо преклонение.
И гарата,
с усмивка на дете
ще стане розова и светла.

                     08.08.2007 г.
  Небето,
като милувка
плъзна длан по лицето
на моя прозорец.
Той затвори очи от наслада.
И бледна,
прокъсана бродница
тихо почука
луната в моите очи.

08.08.2007 г.
  Мечтание...
И звън от поглед
докоснал струна:
изопнато желание.
След всеки миг,
луна
    червена,
               запотена,
в очакване на буря,
пръстите
докосват се с копнение.

                 08.08.2007 г.
  Като птици във полет,
очите ми пронизват небето.
И стигат далече,
свободни
прелетели над дребния делник.
За да стигнат до теб.
В гнездата на твоите длани
те кацат и пърхат смирени.
Очите на влюбен,
са пролетен вятър
и дъжд
над зелени поляни,
с цветя нацъфтели във утрин
от нежност.

                             08.08.2007 г.
 Над твоите стихове
-във бяло люлка,
където нашето дете
заспива
(усмихнато и розово)
със цвят на цвете…
Покълнало от дъжд и вятър
посипал се
над нас…
И аз съм клекнал…
Бяла люлка.
Очите ти ухаят на жасмин.

17.08.2007 г.
Цигулка за Господ

Крали Марко беше обесен…
Същият…за него говоря.
Растях, а когато пораснах,
видях-върху дланите, които
щях да стъпвам, заедно с него
се бяха свили в юмруци…
Моята майка,
моята Майка България
край огнището седнало кротко
с мене споделяше мъка….

. . .

В кафенето на моята същност,
сервирал съм всичко…
Основно- водка във чаша,
примесена с много сълзи…
(Пепелникът всеки сам си изхвърля)
Няма келнери…няма и сметка.
Всеки си тръгва с усмивка.
И от тайния джоб,
изважда моя кухненски нож
( откраднат неволно…)
И със страхотен замах
го забива във врата
на цялата ми
девствена глупост.

. . .

Умирам след всяко предателство,
защото съм давал…
Бях сервитьор на вашата алчност.
И ви пълних каните с вино.
Пихте ли?-Да!-Много сте пили,
тази вечер съм сам, сред бутилки.
От пода, където краката
са газили моето тяло
мирише на лошо…
Миришат на гнило
по мен
всеки един отпечатък
оставен,
и лепнат,
като храчка направо
от вашата същност.

. . .

Ще пия с малката лъжичка
горчивият пелин на вашите чувства.
Макар, очите ми сред сълзи
да бъдат пълни като есен,
щастлив съм,че сте толкова гнили
защото исках да получа
поне и мъничко надежда,
че този свят не ми е място
и трябва да си тръгна…
Наистина, във тази нужда
притекохте се…
Пак ли съмна?

. . .

Благодаря ви, че съм сам!
Умирането е изкуство,
във което непохватна длан
не би могла да криволичи
и с перо, трептящо от възторг
да сложи след изреченото точки…
Защото всеки край,
би трябвало, като едно начало
да бъде хубаво и младо…

. . .

Би трябвало, змеят
да има три глави и да мога,
със сабя във миг да отнема
на Дявола страшното зло…
Сабята ми ръждясва в килера.
На Оцеола перата се мятат
разпилени на кухнята в пода…
Станах ли толкова добричък,
колкото исках?...
Не зная.
По-късно, някой ми каза,
Че Крали Марко е някакъв сърбин.
И ме накара да мразя
книжките,
(скрит под юргана)
за лами и за чудни принцеси…
Животът,
като от говорител ми каза,
че приказки няма.

. . .

Колко е красиво!...
Навън ухае лятото и пръска дъжд.
Очите ми са кацнали в стъклото
(далечен е прозореца…)
И пак,
мечтая да играя топка,
да бъда рошав…
И хлапак!
Отива си живота като слънце…
Залязва.
И идва полумрак.
След малко,
във стаята ще стане тъмно.
И в черната и тежка тъмнина,
за мен не е ме е страх…
Но няма да ви видя.
Страхувам се за вас.

. . .

Видях, че в саксията цвете
се е стопило от жалост…
Поливах го вчера…Едва ли,
за хляба насъщни копняло
е увиснало тихо…
Убих го, когато
за нашето време говорих…
…Първо цветчетата хвърли.
Полегна.
Не ще и се върне.

. . .

Нямам време!
Пропилях го, навярно…
И плащах сметки по кръчми.
Танцувах…
Като маймуна,
за да ви стана приятен.
Сервитьорите виждаха в мене
и бохем
и разсипник на злато
Моите приятели дъвчеха бавно
пържоли
от моите чувства.
Бакшишът беше винаги щедър.
Сервитьорите ръкопляскаха тихо.
Приятелите- с ентусиазъм.

. . .

Смъртта е занимание самотно…
Не съм го казал аз…
Но тази нощ,
мастилена като мастило
ще бъда сам…
Дали го чуваш?-вятъра?!:
като дете скимуца вънка.
Баща му е работника,
завърнал се
от работата потен, бесен…
(…Жената има кръв по роклята…)
Под старото дърво на двора
е тъмно…
Много тъмно.

. . .

Имам четири цигари.
Трябва да стана и тръгна.
Асансьорът да скръцне протяжно.
Съседките да ме изгледат под вежди.
Вечерта, като улична курва
да ми казва, че навън е приятно…
Искам…С тези цигари
да изпиша всичко и легна…
Дано да не стана!
Стигат ми вече
четири цигари…
И надеждата плаха,
че няма да съмне.

. . .

Страхувам се…
Че тази химикалка
ще падне само подир миг
пречупена от жалост…
Тогава-целия живот,
ще си остане просто драма
залепнала, като цигарен дим
в прозореца…
На никой непозната.
И дланите,
със които милвах
и тебе,
и децата,
подобно корен на вековен дъб
забил чело в земята,
ще изсъхнат без следа.
Очите ми са плугове забити
във черната земя.

. . .

Усмихвам се със много нежност.
Подписвам се под всеки стих.
И стягам куфарчето бавно.
Дано да хвана този влак…!
Дори за миг не гледах време,
часовникът ми беше спрял.
И помня…Някога, през време
с ръцете,
( май, дете ли бях?)
накъсах всеки ред
на животът Календара…
Но…
Животът ме зове,
да взема прашната си чанта
До нея-розово дете,
да се раздели, като с балони…
Отлитнали към синьото небе.

                                21.08.2007 Г.