New Page 1

"Аромат на въздух"

Ще намеря обратния път… Ще се върна. Старинната църква отдавна тъгува, със липата, увиснала ниско. С наведено чело, ще побутна вратата. Иконите ще заплачат от радост. Имам много крака да измия, на делници, грешни и прашни… Искам отново, със длан-тишината, да докосна на колене, паднал пред Храма. И да усетя аромат от цветята, с които, Христос ме поръси… Изморен съм… Сякаш, след болест. С покаяние, смирено се кръстя. 12.05.2008 г.
	Сред бели облаци, високо, във небето, дочувам шепот на вълни. Безкрайно е небето (синьо, с чайки… Погледни!) разперено над мен. Море. Във, което плувам (малка платноходка) и чакам, топлите ръце на вятър, кротко да ме отнесат, (през сивите скали на делник) към теб. 12.05.2008 г.
Няколко кучета си играят във парка. Стопаните се умиляват от нежност. Бебета мръщят муцунки, и спят във колички. И майки, бъбрят за нещо и пушат по пейки. Разни съпрузи, (със маркови ризи), разперили вестници, пият кафета. И си поглеждат часовника. Свраката, възмутена от нещо, (кряка, от клонче на клонче…) прегракна от викане. Аз, ли съм странникът, в тази градина? Белобрад съм, и стихове пиша. Мина едно цигане, предложи часовник: (Преди минути го свали от ръката…) Гледам, как една малка калинка, край мен ситно ситни, и как ме обича. 12.05.2008 г.
	Когато изчетох Камю, всичко, бе ясно… (Животът е избор, между бръснача и свободната воля…). Трябваше, шепа с години за да видя малката мравка. И шумящият звън на тревите, сред които, луната си ляга. Ще говоря, някоя нощ със клошаря, прегърнал шишето, (сякаш е бебе…) В калдаръмът на прашното време, намерих стотинка (от злато!). От едната страна се прочита: „Обичай!”, а от другата: „ …И това е до време!” Все едно. Дано да ме чуе!... Ще му хвърля монетата, златната. Ще му дам и кашонче със книги. Бих искал да пия вино с теб. И да те любя, първично. 12.05.2008 г.
Въздухът е чист, като река с пъстърва. Дишам със наслада. Гледам, птици, в синьото небе летят. Цъфнали поляни, пълни с пеперуди и калинки влюбени. Няма да умра! Ще взема четката със пръсти и ще изографисам, (сякаш е икона) утрешния ден на лист хартия. В храма ще се моля. И ще пиша! Само, старото ми тяло, (счупена, от времето ми лодка) да доплува, пък дори-до утре. Имам, още да ни кажа… Нямам време да я кърпя. Кашля от ръжда мотора. Виснали са, (ядоха молците!) мокри и увиснали, платната… Искам да говоря с ветровете! С въдица да хващам малки рибки. (После ще ги пусна във реката…) С жабите да споря за простора. Малка теменужка да намеря, там, в зелените поляни. После ще ги донеса във шепи: дъх на обич, аромат на въздух. Искам много да ти кажа. Прочети го, във букета. 12.05.2008 г.
	Ухае на косена трева и на слънчево утро. Няколко малки деца, тичат с балони, зачервили бузки, като разцъфнало цвете. Вятърът, едва ги догонва. Поседнал, тихо се моля за деца и за птици, за всичките хора. 14.05.2008 г.
Красиво е, когато те погаля. Очите ти потрепват (клончета под вятър). Устните ти имат вкус на пролет, от която пия (малка пеперудка). И сещам, колко жива е тревата, сред която, танцуват гълъби и се целуват. Протягам длан…И те докосвам. Ръката ми искри, като жарава. 14.05.2008 г.
	Спокойно е, когато дъжд вали. Очите на дърветата са влажни. И пейките са сребърен олтар, пред който, капките се молят. Обичам въздуха, сред дъжд. Да гледам, как рисуват с длан измокрените клони по земята. И всеки цвят, на цвете ромоли акордите на радостни камбани. 14.05.2008 г.
Дълго се молих. И мислих, за теб, и за хората… Догоряха свещите. Иконите тихо мълчаха. Прекръстих се кротко. Тръгнах. На изхода, (чак-в булеварда), се сетих, че не се молих за мен. 14.05.2008 г.
	Тишината е утеха… Стар параклис, в който се прибирам, като в къщи. За глупости говорих, гръмотевиците слушах. И бляскаха светкавици през часовете, в които бях със други. Разни... За хляб и за цигари, продавах времето си, сякаш е стотинки. Пътувайки, ми става тъжно. Пътувам, пълно е метрото с отвратени хора. Кисели лимони. За хляб… Не бях със тебе. Бих искал, да ме галиш по косата. А аз, да бъда легнал в скута. Не искам да дочувам думи. И цифри, остри, като саби. Коприна нежна, е нощта ни. Камбана сякаш, от стената, часовникът отмерва тихо време. В което, ти си, сякаш, благословената икона. 15.05.2008 г.
Небето ридае… Тъжните локви, са със набръчкано чело. Мина измокрено куче, опашка рисува асфалта (на Дали, галерия - странна…) След него ситни клошаря, (няколко спомена, във мръсни колички) Разбирам, колко сме лъгани… Ще стана, ще разбия полюлея над мен. Нека се пръснат стъклата, на прозорци, с очи на слепци. Ще дишам!... Все още имам сили , да срещам дъжда, и да дишам, (понякога-нужен) да усещам, отново света на клошарят, дори и в псувните. 15.05.08 г.
	Нарисувай ми въздух…. Прозрачен. Чист, като извор. На платното, постави многоточие. Нямам нужда, от разни детайли. През годините, всичко е казано. Книгите, от рафта ме гледат, и се смеят ехидно. И предметите, (вещите), ми се подиграват от другия ъгъл. На тревата, животът е кратък. От къде си измислих - безсмъртие? Искам въздух… И едно многоточие, което, разказва ми всичко… 15.08.2008 г.
Слънчево утро, със усмихнати птици… Пеперудата гледам, как целува цветята. С пръсти рисувам във въздуха- извор. Във който те къпя, сякаш си бебе. 16.05.08 г.
	Не написах стиховете, които исках… Изгубих ги, по улиците, в мрака, на тъмни дни. Продадох ги…Неволно, в магазина, за хляб, и наденица… И за други мърши. Пропих мечтите си. До чаша: последна, празна, безпарична… Сервитьорът ме побутна с лапа. Ще трябва да напусна тази кръчма. Къде да ида? Затръшнал съм вратата на църквата, с тихата камбана. Зелените чемшири пожълтяха. Монахините, разстрелях до стената. Пределно ми е ясно всичко. Макар да прося - прошка няма. Неписаните стихове, (подобно сперма) се стичат в мивката… Ще ги измия… Като завивка, синя вечер, ще ме покрие с тиха безнадеждност. Разсърдено, ще бъде псето, по улицата, което ще ме ръфа. 16.05.08 г.
Унижението, да живееш във България… Да просиш хляб от комунисти, крадци, и разни лумпени… Да гънеш гръб, да се усмихваш… …Горчи ми хляба! Не съм роден да оцелявам. Не искам Коледна заплата. Да ям кебапчета със шефа. И тихо да го мразя, между две усмивки. И поредна хапка. Не искам нищо! Нищо! Никаква кариера! Над папките мечтая да повърна. Пребито псе със сопа, аз лежа, и гледам слънцето… И виждам! 16.05.08 г.
	Най- сетне, ще се случи нещо хубаво!... Усещам го във въздуха, когато дишам с хрипове… И телефонът мига от желание да звънне… И да каже нещо! (Няма. Изключен е отдавна.) Избърсвам с пръсти лошите си мисли. И се усмихвам, като янки. Обичам водка, рано сутрин. И гледам с обич пепелника, набъбнал, като в дънки, на пубер, който е целуван… Накратко: не ми е до прогнози! Рецепти, диети, каши… Най-хубавото е сега при мене. С теб съм. Дявол да ви вземе! 16.05.08 г.
Животът си отива… Методично, изгрява слънцето, и пак залязва… Изтърках си обувките по пътя, (озъбени са камъни до днеска…) и крачех… Кой ли път да стигна? Достигнах до стена. …Обичам бебетата в парка, набърчили муцунки, спящи… И майките, и тези старци, увесили чело над пътя… (Настилката е много твърда…) Ще пръсна още дни… (като стотинки). Бих искал да откъсна цвете. С ръка да го положа, (във трамвая) пред някоя съсухрена старица. А теб, да те даря със бебе. 16.05.2008 г.
	Като, след изстрадан стих, нощта въздъхна тихо. И положи длани, в безсънния прозорец. Разчоплих мислите си (рани!) и капки кръв поръсиха по пода (цветя на спомени, и на забрава) Бих искал, да полегна кротко. Дъхът ми да се смеси с тъмнината. В сънят ми, сънени камбани да ронят звън…Молитви, някой, коленичил пред олтара, за мен да шепне… Аз да се покая. И прошка да получа: Аз, от мен. 17.05.2008 г.
Печални часове… Безсънни. Изправен пред дулата, (кордон въпроси) аз, прося милост. Навънка шушне булеварда. Не чувам отговор, за нищо. Задушно е…И няма въздух. Далече, някъде е планината, с реки от бисер, стари манастири, с почернени от мъдростта монаси. Не съм способен, (Явно!) да се справя със нещата, навън увиснали, (Прозорецът е броня) и тук, във тази стая… Отбягвам да се гледам в огледалото. Мълча, когато се запитвам. Пречупено е нещо, в мене… (Касапинът старателно, със клещи, прекърши костите със вяра…) А, делникът, (чирак усърден) обезкости от мене, всичко… Сега е нощ. Безсънна, като лудост. Гася очите си във пепелника. Часовникът ми ръкомаха. (квартален луд, по булеварда). Стрелките му почукват в циферблата, подобно бялото бастунче, на стар слепец. Припаднал на колене пред дулата, очаквам черния полковник да махне със ръка… Да свърши нощта, и да пристигне в заран, златна каляска, със утрото. 17.05.2008 г.
	За къде пътуват трамваите? Драскат с нокти в тъмното, край таксита, и лампи, по улици, по които, никой вече го няма. Вървя…Като гирлянди, прозорците разказват за къщи, деца и чинии с гозби… Чувствам глад за мъничко обич. От реклами, червен е паважа, в който стъпките гаснат без звук, без ехо… И бръмчат развалените лампи, неоново мигат след мене… Ще довлека краката до прага. Студената супа ще хапна. В леглото, във тъмната стая, ще сънувам прозрачни простори. 17.05.2008 г.
Не знам, дали усещаш, как следобеда поляга, подобно на върба, отпуска морно клони. И чака вечерта. Обичам този час, в който църквите смирено шепнат със камбани. Листата в клоните примират, а птиците, сред тях говорят. И сенките прибират се по къщите (протегнали далече пръсти). Пробуждат се, един след друг, прозорците. Мирише вкусно въздуха. Сред който сещам, как- копринен, над мен се сипе залез. Градът е моята обител. В която се задъхвам. И живея. 17.05.2008 г.
	Над мен-небето е синьо. Разцъфнало цвете. Градинка, във която, ангели кацат. И птици пият нектара на моите сутрешни мисли. Издухвам, като вятър-прашинки, всичките сънища, сполетели ме снощи. 17.05.2007 г.
Тих акорд… Заглъхващ. Няколко спомена, (сякаш икона) от стената ме гледат. И плачат. Като капки на есенен дъжд, те докосват моите струни. И отронват въздишки. Пианото в мен, тихо ръждясва. 17.05.2008 г.
	Очите ме болят от взиране във мрака. Кибритът свърши, пътища не виждам. Над мен се смее кукумявка, и прилепи вечерят с моите мисли. Угаснали са старите фенери. Оградите са каменни и хладни. Вратите са заключени. А, катинарът поскръцва в ръждясали вериги. И лае куче. След мене тича, да ме стигне. (Зъбите са му лъскави ножове, мечтае, да ги впие в телесата…) Безшумна сянка (изкривена!), разкъсвам тялото си-тъмно, по острите шила на калдъръма. (Наричан- делник) Не съм готов да се прекръстя. От Бога да измоля прошка. Опипвам с пръсти каменни огради, и търся път, да се завърна. 18.05.2008 г.
Боси циганета ровиха във кошчето. И се сбиха, (Намериха сандвича, каймата миришеше лошо…) вдигнаха врява. Кучето излая и литнаха птици. Накрая накъсаха, моята филия на залъци, и в тревата я изядоха тихо. …Колко обидно. И тъжно. Е всичко… 20.05.2008 г.

	По пейките, старци и пияници спят. Под тъмните сенки на стари дървета гълъби търсят трошички, от моята същност. Натрошен съм от мисли. Като пясък се сипя. Духа сприхаво вятър. И прахолякът отвява. И ще остане скоро, пейката празна. Сам, ще се разлиства тефтера. Няколко стиха, ще изкълват черните врани. 20.05.2008 г.
Усещането за излишност… Отчуждени улици, и непознати къщи, затворили вратите, като клепки на някой мъртъв. Разхождат мисли ветровете, скимтят край слепи светофари (бездомни кучета, набити от мрачни минувачи.) По голите павета, разнищвам уморени стъпки. 20.05.2008 г.
	Не ми е мястото, тук… Няма въздух. Като от фабрични комини стеле се дим. И прах, като пясък. Почернял е целият град. С мазут са намазани силуети на хора. (Само зъбите блестят!...) Пожълтява във пролет тревата. Врани се плодят, като болест, ръсят черни пера в небосклона. Скитам и търся- къде, е отишло топлото слънце? В очите му: (ручей под моста) да измия лице. Със ръце да разровя облака, горе и да видя дете… Имам нужда от чиста усмивка. 20.05.2008 г.
Край окъсани скитници, дръгливите кучета махат с опашки. За миг ме поглеждат. Озъбено. Мирише на бедност и мръсно. В мен, планинските извори тихо пресъхват. И се пълнят със жаби. Този град, (като вещица стара) всеки ден ми сипва отрова. Вехна… Нямам желание, вече да броя, колко гълъби има в парка. Нито - ненаписани стихове. От тези мизерници, мирише на лошо… И техните кучета, ще ме разкъсат накрая. 20.05.2008 г.
	Приятелите се удавиха… В сивият канал от делник, където, (мъртви риби сякаш) полюшват се лайната на този многолюден град… Завъдиха любовници, (Не! - не е точна думата!), намериха в колбасарница парче месо, от което ръфат. Месото мърда с уста. И то ги ръфа… …Защо ли пиша, всичко това?! Навярно, пейката е пуста и въздуха е много мълчалив. Говоря със бездомници и птици. Понякога отивам в механа. И чакам, да престана да говоря със себе си… И кротко, през нощта, да търся разлюляната пътека, по която да се прибера… Сънувам ви, удавници!... Подпухнали тела, въртят се, пак потъват… В отходният канал на този град, където плъхове влекат опашки и църкат, и разнасят митове… Какво е свобода. Приятелите станаха улегнали. (подобно гъста тиня) Напълниха до горе резервоарите на лъскавите си коли (горивото е всичко казано, заречено в клетви и мечти…) и профучаха… Сви се магистралата, уплашена от тези колела. Свистяха грайфери от гумите (със които трихме стихове) И пак ги пишехме - възторжени! Безсънни, с чашки от кафе. …Останах седнал на брега. Разглеждам сивите вълни. И как се плискат. Имам химикалка. И лист. Цигари. Друго и не трябва. Поетът е , върбата край реката, която плаче. И в нея птиците гнездят. 20.05.2008 г.
Гледам, играта на сенките под разлюлени дървета. Алеята сякаш, е шарена черга. Бих искал, гълъб да кацне в ръката ми. Да му говоря. Да го целуна. И пусна. Въздухът е прозрачен и мъдър. Дом на белите ангели и добрите ми мисли. 20.05.2008 г.
	Бих искал, да говоря с някой, за Чарлс Буковски и за Ницше. Бакалите се хилят скрито, когато мина - гръмогласно. Не знам къде съм раснал, но в очите, аз нося четка на художник. Омръзна ми да пия бира, с врабчетата да споря в парка. Сергиите са пълни със домати. И лукове, и чесън ръкомахат (зелени са ръцете им празност) Задавям се от тишината, (студена баничка, край спирка) и не мога да преглътна на мислите ми, суха хапка. Предъвкана самотно с книга. Но нищо…Дявол да ви вземе! (А той, отдавна го е свършил!) Ще си говоря сам с Буковски, като лудия, във парка. 20.05.2008 г.
Капки от кръв. Червени петна. Залез. Последните птици са позлатени от жалост. Ръждиви прозорци вещаят за вечер. Сред която, безпризорно се скитам. . . . Отшумя булеварда… Като листо ме подхвърли по паважа (посивял и отпуснат) да се търкалям и търся вратата, зад която ме чака студена вечеря и хладна завивка. Часовникът, цяла нощ, ще тропа с ботуши. . . . Няма сили вече да се будя. Страхувам се, (и прозорецът ми-също) когато почне да бледнее, небето. И почне шумно, с уста да хърка булеварда. Да се надигна. Да се подпра в стената. Да драскам с бръснача скулите и да пикая: вмирисана урина, сбрана от всичките ми лоши сънища. И да се усмихвам във трамвая. Кондукторът да галя по челото, когато с острите си клещи перфорира невинното ми, никакво билетче. Разхождащо ме във посока, Избирана от друг… Не искам да пътувам! . . . Не искам тази въртележка на земята: (Нощ и ден, след зима-лято) Бих искал, ватмана да пипна по рамото, по леко от мушица. Смирено да го моля да отвори вратата. Някъде да сляза. И да отида във гората. На старото дърво да се обеся. (Дано да няма вятър!) От люшкането, ми се повръща. 20.05.2008 г.
	С очите на художник, в стих рисувам, очите ти, зелени като извор... Не успявам! Защото, ти си нежна сутрин, в която, сънените клони с устни нежно се целуват. Оставям четката. И те докосвам. Платното е красиво. Бяло. 20.05.2008 г.
Понякога, завиждам на бакалите… А после, ми е смешно… (Кола, дори не карам…) И как ли, лимузините, ще возят, моята простотия?! Обичам пейките в градинките. И теб обичам! (Заедно с врабчетата…) Мечтая простички неща: (бутилка вино, повечко-цигари ). Понякога, пък те се сбъдват! Нахраних своите деца със супа, стихове в очите… Защо ми е, да бъда, като вас? Зомбирани домати да продавам? …Ще си отида от света, обувки даже, без да купя. (босоног, и с бяла риза, светъл…) Бакалинът, на ъгъла ще цункам, по скута, (нека ми прости!), за хляба, взет на вересия… Не спастрих, никакви пари. Светци са бедните! - (ще искам да му кажа). Дано, да бъде милостив камшикът, изтъкан от жилите на делника (говедо- колено) на неговия свят. Не искам благодарност… Егоист ли бях? Позволих си лукса, да живея хубаво. 26.05.2008 г.
	Стариците ме гледат укорително… Как пия в парка, драскам във тефтера… Обичам тази тиха нищета на старите ковьорчета, събрания, (…партиецът, облегнат на трибуната, със чашата отпред, червено знаме и портретите на разни селяни, с пирон забодени сред залата…) и моята червена връзка, развята, (моят дъх!) по разните му шествия… …Партийният говори дълго. Слушаха. И кимаха. Когато идеше реда - и ръкопляскаха. И само аз, с усилие пречупих пръстите. И им посочих среден пръст. Анатемосаха ме бързо. Приятелите се оттеглиха, като вода от тиня… Блато имах в мен. (Тъкмо ми никнеха малки мустачки…). Партийният секретар беше студен: (Врагът чете Солженицин , Бердяев, и разни..) Разстрел! Бабите ме гледат със злоба. Край тях цигани дишат лепило. Враг съм и днес, оф… Какво да ви кажа?! А аз, съм такъв, (и брадат, и космясъл от мисли…) Тези…Онези, червени парцали, (знамена) пред които, плаках от радост, научиха мен, научиха цяло едно поколение, на едно единствено нещо: ВОДКА! Благодаря и на Партията, и на този народ! Не се причислявам! Моля, без коментар! И без да ме гледате злобно. Баби, по пейките (застарели ремсистки, неоправени, не-накрадени, изначално излъгани), ме разстрелват от упор Аз си пия с Буковски, Чехов, и Вутимски и троша чаши в главите ни. 26.05.2008 г.
Грубоватата настилка на асфалта, драска с нокти по вратата. Моята градина…. С бели рози. Кръв бележи всяка стъпка. Чаша със кафе. И водка. Капки капят. Розите във мен са залез. Но ухаят… Чисти са очите на децата. Прилепи край тях прелитат. Плаша се. Че кацат. Болката, подпряна на бастунче. Стене. Старци плачат. Стича се небето, като блато. Скачат жаби. Някъде, увиснало небето, писта е за самолети. Няма ангели! Умряха. Имам шепа със стотинки. В бебешката ми количка, бяха, вързани в торбичка. (Орисия!) Дар от някой… С тях, ще се кача в трамвая. И ще мина през дъгата. Шепа слънце ще откъсна. Стих, (дано!...), да го напиша. Няма! - зъби на асфалта, да разкъсат, нещо бяло… Някога, ще се пропука пътя, гладък от краката… Минувачи. Камъчета са от настилка. Плоски. От еднаквост. Имам своята пътека… Лунен прах и звезден шепот. Нося във гърдите цвете. (Корените дишат бавно) Сещам, ти - градина… Бурен ли посях, в теб е пролет… Моят път…Садя ли камък?... Малко мога да раздавам (пропилях по пътя много). Искам, ти да си щастлива. Дишам тежко. Бездуховност. 26.05.2008 г.
	Сирени на линейки… Пoдпийнали роднини. Полицаи. (Учителите се срамят, като плъхове…) Абитуриентски лимузини (със балони, откъснати от дланите на братче) 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12… Балони. Чаши с уиски… Пенисът, къде е? И-е-е-ей! От страх се разлетяха гълъби. В небето залез, тягостно вещае, за дъжд… Проливен дъжд, в който плъховете ще се давят. Червените балони се пропукват, подгизнали от въздух. Следва твърдата реалност на асфалта, измърсен от гуми на коли и храчки. Линейките очакват клиенти. Абитуриентите, все още се целуват… Санитарите са търпеливи. Роднините - сълзливи. Във въздуха мирише… Шкембе-чорба? Комплекси? Маанета? Не знам. Мирише лошо. Лягам си да спя. 27.05.2008 г.
Тодор Каблешков са го изгорили на клада. Да говорим със точните думи - ТУРЦИТЕ! Няма реч, за „ османско присъствие”. Диви, азиатски вандали! Гнус ме е, че още ги има. Отвратително е, че ни управляват. (…С колко радост, бих им припомнил, 87 и други години… Как си днес, Ахмед?! Като куче, пълзеше в краката ми…) Този стих, като свиня във джамия, нека грухти, да сере и пикае… Нека Алах ми даде благословия, да почистя пистолета… За утре. 27.05.2008 г.
	Бих искал, да отида в църква. Свещица да запаля. Пред някоя, седнала баба на колене да падна. И да се изповядам за всичко. (Попът е пийнал по изгрев, няма, какво да му кажа...) Нека поплаче, с мене, старицата. Да усетя сухите пръсти как по челото ми, скачат по бръчките. В грях остарявам. Храмът е голям. И е чист. И не смея, да прекрача през прага. 28.05.2008 г.
За разлика от хората, със птиците понякога говоря. Пред пейката във парка идват. Споделят с мене доверчиво. И черпим се, като приятели със моя сух геврек (запазих го за тях!) Не съм ги лъгал. Стихове, най-първо с тях споделям. И те ми кимат одобрително. Все повече превръщам се в трева, дърво, и малка катеричка. Усещам, как край мен света голям е в малкото. И лазещата мравка, е част от мен. И моя майка. 28.05.2008 г.
	Изпъден съм от всички. Приюти ме! Ще легна в ъгъла, (до печката) ще трая. Сипи ми канче супа. (Нека да е вряла!) парченце хляб, и чаша вино. Не искай нищо да разказвам. Да помълчим. Лъжица в канчето, като камбана да звънка. Искам да е тихо... Хвърли ми черга, (нека е постеля), Угаси свещите. Нека да е тъмно, какъвто тъмен, беше ми и пътя. В съня ти-в сребърна каляска ще дойда: (принц усмихнат) и цвете ще ти подаря. Сега да бъде нощ. Вън, щурците да плачат тихо със цигулки. А аз, да бъда сит. На топло. Завит с одеало от звездите. 28.05.2008 г.
Наистина, не знам, как живеете без Господ! Без стих, картина, гълъб, разхождащ се край вас, във парка. Къде е тръгнал, този свят?! Какво разнася автобуса?! За мен, щастлив е този ден. На рамото ми, птиче кацна. Изака се. И литна. 28.05.2008 г.
	Неприязън... Смог, надвиснал. Посивели улици под него. Лоши са очите. Хора, разминават се с омраза. Вехнат старите дървета. Пука чело булеварда. Облакът е стиснал здраво в шепа слънцето. На птици, човките отворени процеждат капки кръв. И по асфалта, раснат болни карамфили. 28.05.2008 г.
Спокойно е в градинката. Под тихи сенки, бебетата спинкат в колички. И майките са светли. С вестник, приличат на мадони. Подпрели на бастуни - спомен, беловласи, старците шептят. Говорят истинско и просто. За хляб, за болести, за вкъщи... И пейките, в захлас ги слушат. Мирише на трева, наскоро окосена. Край мене, гълъбите спират и бърза, всеки да разкаже за бели облаци, за вятър който в небето ги целунал. И аз им кимам. В изповедник, превърнах се за всички птици. Дърветата са влюбени в мене. 28.05.2008 г.
	Тролей, с рогца, като охлюв, по булеварда пълзи. Час на задръстване. Клаксони истерично крещят. Светофарите мигат объркано. Хората нервно пръхтят. София-преди мръкване. А на мен, ми е смешно! Пия бира в градинката. Край мене минава живота. Къде ли е тръгнал? Имам тефтер, и стихове пиша. Като през лупа разглеждам врабчето, пияната баба и малката мравка. И виждам! Тролей, с рогца, като охлюв. 28.05.2008 г.
Потъва слънцето, като удавник. Със хрипове въздишат ветровете. Умислени са гълъбите в парка. Не чакат ново утро. А аз, какво ли чакам? От взиране в тези булеварди, тролеи, и цигари... Безумица във пепелника, препълнен с моите мисли. Побелявам. Направо е отрова! Ръждив от жалост е простора. Дърветата мълчат. И пейките мълчат. Крещи, във лудост булеварда. Под клоните се крия, за утеха. А там - в алеите, децата разплакват се от моя поглед. Очи... Реклами. Коловози, във който тъпчат цяла маса. (Чиновник с чанта, бита домакиня. Наркоманче, със очи - спринцовка.) Булевардите на този град... Река, препълнена от думи, останали без дъх... Мечтани. И сдъвкани със сандвич за закуска. (Колежката е много мила. Мастурбира, стискайки кафето...) Преструвам се, че е приятно, да слушам глупости и да се усмихвам. По покривите кацат гълъби, и питат старите комини, защо угаснала е печката... А вън, е шумен булеварда... Продават се икони за стотинки. Продават се телата ни- за мърша. Зашиха си устата, подлеците... Разхождат мазни чувства, по „Витошка”, по разни кафенета. Опипват, малки ученички... Така ми се повръща! От тази смрад на сиви дрипи, парфюми, пиянски секс и яхти, не сещам, аромат на въздух. А горе, има облаци! Бели, сякаш са невести. На пръсти стъпват, тих е залеза. Дърветата въздишат от забрава. И бели са косите на старицата, поседнала бъз дъх, до входа. Вратата е заключена... И хората, минават, без да чуят даже, въздишката.... Очите на старица. Залез. Дърветата, червени от тревога размахват сухи пръсти. 29.05.2008 г.
	Уморено слънце. Гаснещо отсреща. Покривът е зачервен и потен. Там, под него, кротки баби седнали на пейка, бъбрят. Тичат внучета и крякат. Връщат се с торби и майки. Гледам залеза в стъклата. Златен е, като пендара. Дишам кротко. Във очите, нося вятър, (сребърна коприна) с който, те посипвам тихо. Искам, да сънуваш ангел. 29.05.2008 г.
Натъртени са скулите ми. Със юмруци, денят ме би, като животно. Скимтях, завързан на дървото, (че трябва хляб, обувки за децата…) и просех милост. Биячът беше безпощаден. Камшикът, издълба в очите резки. И капки кръв обляха протегнатите ми ръце. (Превити, да се моля…) Цял живот ме биха… Баща ми - със колан. Комунистите ме заклеймиха. И пратиха, да блъскам във завод. (Ученик. На нощни смени. Изправителен, за мене труд !...) Не остана здрава кост. По кожата ми лъскат рани, а белези разказват за хомот. Един живот… Проклятие е, да си роден в България! (За пиклите - да замълчат!) Изстрадал съм го, всичко казано. И не със друго… С мъка съм богат. Ако не обичах толкова хората, вероятно, щях да съм бандит. Партиен член… (напомня ми за друго!) и бизнесмен, простак разхождащ бича си във джипове. Реших да съм поет. Но, също съм човек, (да акам сутрин, по обяд да пия бира, в диалог със вестник…) понякога си искам. Детето ми да има риза. Мечтая също, да се храня. В събота да каня гости, пред чашите да се усмихвам. …Не знам, дали си виждал, на старците, в очите няма нищо. Разказани са всичките истории. Изпита малката бутилка. И смехът - изсмян. А, оттегчените слушатели, подпрени на бастунчетата спят. 30.05.2008 г.
	Полазващият през тревата вятър, разнася дъх на ранно лято. Над свирещи щурци и птици, оставили любов в гнездата. Мечтая си за някаква магия, от жълтите листа да ме събуди. Бих искал, пак да тичам рошав, в алеите на парка, с пеперуди. Да знам, че е добро дървото. Усмивката на бебе да открия. И в шепата, спестени залци, на първия бездомник да харижа. Минават си сезоните… И тихо, очите ми замират в храста, където, сбрани на купчина, врабчетата за нещо спорят. Разнася кривите крачета куче. Минава полицай, и ме разглежда… Стопанинът на кучето е кисел. Полицаят ме заплашва с палка. Враждебен е, дори и парка… И няма Виенско колело и люлки. (по които съм крещял от радост..) Отишло си е, всичко детско. Дърветата са станали големи. На тази пейка съм целувал, за първи път, момиче… (Бях със пъпки…) И учех се, дори да пуша. А тя, се смееше, прикрито… Градините, на моето детство… (Където, шарени балони разхождах, яхнал колелото. А, вятърът ме гонеше…) Гонеше... Догони… И подмина… Отминаха 40 години, размътени в тези спомени. И пейката е вече чужда. Девойката е станала жена. Пердаши я мъжа. И се завръща, без да мисли, как съм я целувал… От простата и дъщеря, очаква внуци… Завръщам се във парка, като в храм. И тихи свещи паля. Не съм„. добре дошъл!”- и знам, че няма, нищо и да видя… Във въздуха, комарите летят, бръмчат и озлобено хапят. И няма аромат… Във този град. В този парк. Сред тези хора… Няма въздух! С последната въздишка, този стих, разказва ви за вятър. 31.05.2008 г.

Спокойно, проснати на сянка, две кучета от улицата, спят. Какво сънуват? - трепкат с лапи… Дали, не виждат топъл дом, и ласкаво огнище, край стопанин, протегнал длан…? Тревожно е за мен, че тези кучета, сънуват лоши сънища, със мен… Еднакви са, навярно - призраци, разхождащи се в мен… в теб… ВЗРИВ! Откъснати отломките, на тези гадни същества, наречени от някой: СЪНИЩА, бих искал, да стопя… …Не ще стопя! От твърда сплав са всички навици. Под сенките ще дремят кучета, дърветата ще бъдат тихи. До края на света! А кучетата чакат, да клекна - кротко да ги галя. И заедно да плезиме езици, да лаем, някой да ни чуе. Съседката ще ни напсува. Ще хвърли някоя бутилка. И в миризмата на мастика, на ролки за косите, други, (подобни свинщини, познати…) по сергии, и в метрото… НАПРАВО МИ СЕ ГАДИ! Кучетата чакат. Чакам. Кого? Какво? Кога? ЧАКАМ. Заспивам като куче. Облизвам миризма на кокали, изядени от разни… Преживявам от оргазми, мечтани: НЯКОГА… Изпотен е пистолета, от стискане, от чакане, и колебание… Дали да бъда гражданин, или човек… Съдия, произнесъл се в присъда… Присъдата е ясна: СМЪРТ! Обичам уличните кучета, когато спят… Сънят е благ, като блаженство. И винаги пристъпвам в страх, край тях когато мина, да не шумна… И тихата усмивка на света, (реален някъде, в съня им…), със моите стъпки да не срутя. …За мен са дом, бездомните градинки. Дърветата обичам. Кучето е брат, (с който си поделяме огризки, подхвърлени от този град) Бих искал, да си имам къща… Голяма, светла, като храм. В която, всичките излишни, да приютя, от този свят… Кучетата мръднаха с очи. Видях, че плачат. 03.06.2008 г.
	Не съм роден да правя зло. Не съм и правил… Когато, в храма се разкайвам, на пода коленичил, (с бяла риза ), иконите ме гледат благо. И гълъбите кацат покрай мен. Гнезда гнездят в моите шепи. Понякога усещам, че щастлив е въздуха,край мене. Понякога е мрачно и вали. Дърветата проливат капки. Но, аз обичам тези булеварди, с накъдрените бръчки от печал, на локви… Чужди грехове и срам… Тогава-чист и мокър, намирам силите за стих. И с очи ви благославям… И нека, локвите-чело, да бръчат… Когато и да стигна светофара, (на вашия предложен булевард ), и кротна долу, да го чакам да светне в черна светлина (Очи от мрак, посочващ пътя, в който свършват всички други: пътеки, пътища, посоки…) ще въздъхна със усмивка! Ангели ме чакат. И свирят с арфи песни, написани, по мои стихове… 03.06.2008 г.
Аромат на въздух… В тихата трева, се любят малките калинки. И трепка, срамежливо със крила над тях, летяща пеперуда. Говорят си, прегърнати цветя. И чувам, как пръстта въздиша: от благост, обич, топлина… Светът, със мене диша. И аз мечтая. Аз съм вятър. Усмивката на малкото дете. От дървета-сянка. Подай ми, моля те, ръка… Ще те излекувам със усмивка. 03.06.2008 г.
	Ще завали… Горещата земя, от желание за нежност, напука чело. Сведоха очи тревите. В клони, птиците се скриха. Не помръдва и ветрец. Пеперуда, закъсняла, бърза… Пърха с крила. Тресна! Сивият облак проплака уплашен. Едрите капки миришат на лято. 05.06.2008 г.
Гнездата се изпълниха с червени човки и писукане. Загрижено се стрелкат лястовички: (мушичките са малко!) Усмихвам се, със благодарност. Светът е мъдър и добър. И аз съм част от него. И малките от малкото гнездо, са всъщност моите дечица. От обич е голям света. А мога да го събера във шепи. Защото, ме прегръща той, в очите ми е много светло. И се усмихвам! На полета на бели птици. Над мириса на цъфнали цветя. В дланта на слънцето подавам длан. И тръгваме, като другари. 05.06.2008 г.
	Тихо е в очите ти. Дълбоко езеро, над което прелитат птици. Бели, като обич. Отпускам мисли в скута ти. Сънят пристъпва бавно. И сещам, малката ти длан, как кацна на челото ми. И там остана. Да ме пази, от тъмната и хладна нощ. 05.06.2008 г.
Луната сънува, заспала в прозореца. Сред тихото тъмно усещам дъха ти. Коприна по моите коси. На часовника, кротките стъпки около нас обикалят. Във кръг. 05.06.2008 г.
	Спокойно е в мен... Мълчат тревите. На гущерите - острите езици пробождат слънчевия ден. ( ...остриетата на лоши мисли) Но, белите цветя посипани край мен, не се страхуват от влечуги. Реките празнично шумят. Реките са небесно- сини. Замислям се, дали не съм с щастие, от времето орисан. Макар че, вързан съм в плен, и делникът яйцата снесе (на змия!) дълбоко в мен. А в мен е светло. Чувам, как в зелената трева, щурците плачат със цигулки над „Реквием” и свирят „Одата на радостта” ми. Спокойно е в мен... Макар и разнолико. Не съм готов да плача скрито за нито ден, (не съм го пропилял напразно!) Не съм изгубил, малкото ключе за Рая, макар и гущери да лазят. Нека се пекат, по камъка на моята същност. Край мене-цветни пеперуди летят, и цветно ми говорят. 05.06.2008 г.
Споделени мисли… С вятър. Залез, сипещ се над мене. Дърветата издигат клони, (свод на църква!) под които стъпвам тихо. Гълъбите пърхат със крила, и кацат… С тях споделяме усмивки. Чувам песен на розови, от слънцето фонтани. Не съм роден да бъда тъжен. В душата ми ридае пролет, и есен, (жълта от цигари). С които - споделени мисли, разказваме на уличното куче. Прекрасно е, че го има… Усещам обич, и тъга в очите. 09.06.2008 г.
	Деца, цветя и палета… (Усмихнати, край тях подскачат!) Окосената трева, ухае от потта: (щурци - щастливи музиканти) и крила на влюбените пеперуди. Във въздуха въздиша лято, дошло със цъфнали липи и полета на двойка птици, улисани със техните деца. Гнезда. Деца. И старци, със вежди, като облак бял. Прокапват старите им мисли, децата карат колела. Въртележка е света! Разхождат се сезоните. И става ясно: над белите коси, по дръжките на кривите бастунчета, край пейки, старци и деца подпрели са на своите плещи небето, с облаци, деня… Бастунчето е криво от безсилие. Ще падне дъжд, и в детските очи, ще легне облак (рошав, като пияница) И гласът му ще гърми... Красивото е нежно цвете. Красивото, докоснеш ли с ръка, със сивия паваж се слива… И детските очи, в празно утро, внезапно, (с някой шиш, нагорещен, ще бъдат обладани от животно) А старците ще станат лист, изсъхнал някъде във парка, в старческия дом край санитарка, опулена за някой лев… Притихнал съм… Пребито куче. Дъждът, дано измие всички мисли, дано задавят се и черните канали, в които липов цвят, перо на птица, рима, въртят се и потъват. В коремът, ненаситния търбух, на този град. Влуден от злоба… Не искам, вече да тъжа. (Не мога!) И нека, малките деца, край мен да тичат със балони, и да ми подсвиркват със уста: „ Хей, стига плака, дядо…” И паленцето, нека да гризе крачолите на стари панталони (с прокъсаните колена, от всичките падения) Омръзна ми, от тези ветрове разнасящи праха от булеварди и пияните ми, някакви сълзи, в утрото, подпряно в светофари, залитащи, с червените очи… На спомени, и гадно чувство, че днес отново предстои… Пилея лошите настроения, като стотинки по асфалта. Поне - бих искал!...) И радвам се, че птици, край мене кацат доверчиво. Поглеждат ме. И кимат. И ме даряват със усмивка. 09.06.2008 г.
Тихи пръсти в прозореца, галят стъклото. Вятърът моли, да влезе в стаята. Кима с глава жълтата свещ, и размахва с ръце тъмната сянка. Шепне дъжда. Кротко го следва от стената часовникът тъмен. (Обикаля във кръг, и куцука, подпрян на тънко бастунче). Обичам този час на нощта, когато ухае на въздух. И лятото, срамежливо мълчи. Девствено, в моя прозорец. 09.06.2008 г.
	Слънце. После- облаци. Дъжд... Сред пара, дими булеварда. Мокрите гълъби кимат към мен. И аз се усмихвам… Поздравявам ги тихо. Дърветата ръсят цветя: капки, искрящи от слънце. Пътува към залез деня. (Ръждиви от злато прозорци, копнеят за бледа луна, милувка от нежния вятър). Усмихвам се. И дишам спокойно. Усещам аромата на въздух. В този ден, имах шанса, да ухае на нещо… Стискам в шепите малки неща (речни камъчета, но бели и чисти…) И имам очи да се взирам, в очите отсреща… И питам! Имам право да поставям въпроси. Да късам ревери, Да викам… За бездарните - аз съм поет. А поетите… шапка ми свалят. Ароматът на въздух… Дъх на любов. Плесникът на някакъв делник, (простак, пийнал в трамвая!) блестящ, като меч пронизващ ме, просто от скука, ме прави Човек. 09.06.2008 г.
Тъгува вятъра за тръгващото слънце. И залезът е зачервил лице в усилието, да не плаче. Тъмнее, синьото небе. В него - пърхащи чертички се стрелкат птици, пътя не познали към своите гнезда. А аз, съм пак на тази пейка. Говорят ми надвиснали листа, за пътища не извървени, за нощ, за нежната ръка, която днес (така и не погали) очите ми превърнати в гнезда. Без птици. Идва вечерта. Мастилена и тъмна (сякаш е забрадка) в косите на вдовица. Ще си отидат птици. Прозорците ще светнат топло. В този парк ли, ще остана? Прегръдката на пейката е твърда. Звездите горе са студени, когато ги разглежда безпризорен. Трамваите врати затварят, със трясък Пак ли ми се карат?... Или, цялото небе крещи, скимти, и хлипа, (пребито кученце във двора…). за мен… За мен, кого тъгува? На залеза, в ръждата се разтапям. И заедно със скитащия вятър, с последните бездомни птици, изпращам слънцето. Дърветата мълчат. И в мен е тихо. 10.06.2008 г.
	По балконите, пълни с пранета, дреме броеница от гълъби. Майки разхождат колички, крещящи отвътре от скука. По изпотените улици шарени хора минават. Пушат от жега, говорят, хладните сенки избират. Изплезено куче подмина. Прахоляци разнесе камиона. Свирна клаксон, някой изпсува. И млъкна. Мирише на делник и проза. Гледам. И се прозявам. Ще пия. 10.06.2008 г.
Дълбоко в мен, шумят реки. Бели, бликащи от обич. Със сини вирове, с небе, което се излива тихо. Ръце. Въздишка на дете, заспало в златните поляни, където малките калинки зачервени са от плахост. Пеперуди. Музика звучи в камбанките на цъфналото цвете. Усещам аромата на липи. Протягам длан. И ти дарявам слънце. 10.06.2008 г.
	Докосвам те… И звън. Нощта е плаха. Скрила с длан, прозореца от тъмнината. Свещта е златна. Ти си бяла. Погалвам те с дъх. Отвънка пее славей. Часовникът се спря, че стъпва шумно. Остана ти, сред тишината. 10.06.2008 г.
Сенки от свещи се прегръщат в стената… Пребледняла от нежност. Звън на кристал. Червеното вино ухае на нощ, и на страст. Ръсят искри сплетени длани. Тихо ръми, зад прозореца вятър. Полумрак. Златни тела. Въздишка на нощ. В прозореца, луната е тиха. 10.06.2008 г.
	Магия си! А аз, съм тяло, в което съм дошъл от друг живот. Където, сигурно, били сме цяло. И спомням те, понякога на сън. Облечена във бяло. Сипнала коси. Със златни чехли на краката. А помниш ли ме, ти?... Рисувам с пръсти… Голото ти тяло, ще ме познае, може би. Магия… Ехо. От миналите дни. 10.06.2008 г.
Красивото усещане, че дишам. Косата ти мирише на липа. А аз, съм с теб. Въздишам с поглед. По-плах от вятър, е дланта, с която нарисувах изгрев по кожата, на бялото платно. Червено слънце. Сънени цветя. И птици… Много птици, прошепвайки над теб с крила, молитвата, че те обичам. Прекрасен е света! Потапям се в твоето тяло, както в извор… И се покръствам, да обичам. 10.06.2008 г.
	Не се страхувам да съм истински! Обувките ми, май, са скъсани. И нося дрешки от години. Апостолите са били без сребърници. Обичам лук да ям. И пиша стихове. Презирам селяни по дух. И цигани. Разхождам се със бира в ръка, и си събирам, букет от злобните ви погледи. Приказваме, доволно пийнали понякога с Вутимски, и ритаме по този булевард отпадък от морала ви. Понякога, когато си с мен, обичам да събличам дрехите. И да те целувам: гола, бяла, дива отпред, пред очилата ви на паяци. Затова, врабчетата ме будят, (нахално-ранни) кацнали навън. Макар, че знаят, (карам им се тихо!), ще нося и усмивка във ръка. И те ще хапнат. Аз ще пуша. Ще срещнем слънцето. И ще мълчим. А после и ще пием бира. Кафе… И все едно! Имам сили, на хората в очите да погледна. Подлецът да ударя със юмрук. За скитника, да се помоля. Щастлив съм! Не се страхувам да съм истински. 10.06.2008 г.
Несретници! Окъсани и пияни. Заспали в парка, сред бардаци, където въздух няма. Бутилките са тяхна стража. Разголени мадами са утеха. Не знам, къде върви света… Но има гладни. Повръща някой си от ситост. Писателите драскат с химикалка и хапват… (Шведска маса) На български - софра. И пият. Пишат. Книгоблудстват. Не виждат - в двете си ръце, жените носят зеле, мастиката за своите мъже. Клошарите са вече много. Живее ме от ден за ден, повлекли скъсани колички (каручки, с мършави коне…) И търсим хляб, хартийки, бизнес… Неистово! - за алкохол. Дано, не се събудим утре. Дано, да имаме късмет! …Късмет?! - за кое? Пропаднала държава. Клошарят вози своите бълхи, картони, железа и стихосбирки към „Вторичните ни суровини”. Писателите лижат чаши, облизват паднали трохи… И с даденото им перо, (като спринцовка!) пробождат своите вени: СБП, БСП, ДПС и друга дрога… Несретници! И наркомани. А в двете си ръце, напукани от труд и глад, погледни - човека!, как мачка, като мека шапка, живота си, пропуснат, да го чака… И виж, че в тихите очи (препълнени с болка, като локва) червени знамена, и бунт, и гняв, назряват, като пъпка. Къде си ти?... Мечтая огън в барикади. И срутени стени, от крепостта на вашите успехи. … Не искам да говоря! Замълчи! Пред спуканите длани на старица, ще коленича, като в храм… Дори за вас, ще се помоля. Дори, не ви е срам! 10.06.2008 г.
	Не съм добре… Ситна пот в челото, (студена!) като дъжд през зима. Ще тръгна, май по пътя, където в голите дървета врани, посрещат ме със грак. Сив е пътя. Мрак. Много ли съм стар, часовник ли отмери часът, на моето време? Куцуках, някак си безкрако, но, по корем не съм пълзял. Каквото върших - върших! Каквото писах - писах! Дошъл е, сигурно момента да сложа точка… Изстрадах всеки ред. И се подписвам: Кому е нужно? Кой ли ме чете? А исках, с някого да си говоря. Да дам усещане за стих. На баба - рижата козичка, за сприхавия, бял петел, бих искал да разкажа… А този-някой, със ръка, да стисне топлите ми длани… Усмихнато, да кима. Не съм добре… Дърветата, разплели клони над мене скърцат със ръце. Оголени и черни. Врани. Усещам, спори с мен сърцето: сърдито скача, спира, тича… Таванът - паяк сив, над мен се спуска. И въздуха сгъстява се в гърдите (отвара от отрова!) и нямам дъх. А колко исках, аромат на въздух, усмивки, (тичащи деца) и шепота на бели пеперуди, над цъфнали цветя… Обичам жълтите листа. Представях си, че в късна есен, ще си отида от света. Във лято, труповете вкисват. Не искам да мириша лошо. Дори - смъртта, бих искал: НЕКА Е КРАСИВА! „Бих искал!”- колко много думи! Очите ме болят. Страхувам се да ги затворя. Пламтящи кръгове във тях, и бият черните камбани: сърцето ми изтласква кръв. Ще дотежа на санитаря в носилката, да мъкне труп, тежащ от всичките въпроси, на миналия…този век. Разпънат съм от двата на черен кръст. Ще жаля ли за нещо? Дали живях? Дали съм бил? Защо ли? БЯХ! Стига с тези мисли! БЯХ! Ако, в порив за живот повикам линейка, на лекаря ще кажа диагноза: „БЯХ!” И ще поискам да се впише в календара ден по ден… Линейката си следва график. Ще ме покрият със чаршаф. Като в денонощна кръчма, във моргата ме чака сервитьор. Работещ, и обслужващ клиенти. Със радост. Даже, без бакшиш. Чудесно! Чаршафът, мокър е от пот. И мътният ми поглед ръси искри, по тъмните ъгли. А стаята, не става светла… Тъмнината, много ми тежи. И чувам - радостните врани, накацали по пътя, как зоват, да тръгна в мъртвата пътека. И като сълзи на дъжд (сиви, ледени, сред локви…) да се забия във асфалта. Не съм и бил, и няма, да бъда локва. НЯМА! Ако трябва, със юмрук, прозореца ще счупя. (Нека влезе слънце!) Затова съм тук. Със четка на художник, да нарисувам аромат на въздух. После ще умра. Сега ще стана. Имам още работа с мен. 11.06.2008 г.