“Бъдни вечер”

 Да..а..а….! Малко съм чел такива неща. Но общо взето, така е… Право и точно! Сякаш е един психологически разрез на отегчения, уморения, обезверения  и поради това жаден за прераждащи емоции столичанин. Годините на социализъм, “преход” и сътресения са си казали думата. Ценностите ги няма, а ако все пак ги има то са изкривени до състояние което ни плаши и заради това не желаем да ги приемем.

Едно голямо недоволство от днешната действителност. Едно разочарование, опит за поглед в бъдещето, което ако действително се осъществи както си го мислим би било много хубаво, но уви. Останала е неудовлетвореността и кълновете на желанието към доброто, на което май прибързано слагаме етикет “европейско”.

Нищо ново, нищо радостно и нищо съществено не се случва. Така е! Като че ли трябва да потърсим първичния нагон, който все пак е една промяна, едно разнообразие и един временен изход от безвремието.

Малката завист към разточителния разкош на престъпните себеподобни е нещо логично и много естествено. Не може да бъде и друго, когато основната цел в живота е изчезнала, забравена и умъртвена от сивото ежедневие, когато е загубен ориентира и лутайки се, човек все пак се опитва да открие нещо от онова отдавна пропуснато. Героят е един съвременен “рицар на печалния образ”, уморен и обезверен до крайност.

Разказът е силен психологичен профил на съвременния българин доведен до отчаяние.

Как? И накъде? Май на никъде? Да живеем с днешното и да вземем максималното което можем от него пък да става каквото ще.

Картините са точни, откровени до крайност и не се нуждаят от коментар. Всички ги виждаме, недоволни сме, но и не смеем да се намесим за да ги променим. Такива сме! Поне за сега!

 Право да си кажа и аз не обичам празниците. Има много егоизъм и фалш в тях. Имам си и собствена стратегия за изход. Хвърлям се в работа или пък правя лични контакти с интересни хора, може и само бегло познати. И слушам, слушам и разговарям. Така правя! Ако пък и това не помага, пускам си стара и хубава музика и нещата временно и леко се омекотяват.

 Алекс Болдин