"ДА ПОГЛЕДНЕШ УТРОТО С ОМРАЗА"

   Тогава живеехме в онзи бедняшки квартал пред Затвора, в къщите между улиците "Габър" и "Враня". Още не знаех, че кварталът е бедняшки, такива неща в онези години не се приказваха, пък и всички квартали си приличаха горе-долу. Вярно, че я имаше и онази част от тогавашна София, която наричахме "Център", там се усещаше, че е по-различно. Там и децата се обличаха по-иначе. или както ние си казвахме - " контеха се като момичета". Бяхме чували даже, че те ходели да свирят на цигулка и пиано, учели разни езици и когато ставаше дума за това, ги обсъждахме с презрение и съжаление. При нас беше друго. Всеки си имаше по един "каубойски панталон", особено ценно беше да има емблема отзад - див мустанг с развята грива или още по-добре - каубой с пистолети в ръцете. Носехме и по едно долнище на анцуг, от ония, дето колената увисват след време като торби, по едни гуменки, по една ризка - задължително с горно джобче...
И това е.
Това беше нашето "бойно облекло". Имаше и "дрехи за гости", едни за училище и толкова. При нас беше стръмната "Алдомировска", по която зимно време ставаше страхотна пързалка. Затворът с градинката отпред е от едната страна, по-надолу започваха Казармите. Имахме си и един строеж, където ставаха големите битки с фунийки. Но за най-дългата и стръмна пързалка по "Алдомировска" ни завиждаха всички деца от другите махали. Тя почваше малко след завоя на Затвора и стигаше чак долу до булеварда.Ама той си беше далеч…чак долу. Зимно време по “Алдомировска” не можеха да минават коли, защото беше много заледено и стръмно, коли минаваха само на булеварда…но нали казах-той беше далеч, и ние спирахме с шейните преди това. Идваха много деца от други махали, някои с бащите си, струпваше се много народ, вятърът свистеше в ушите ни. Снегът хвърчеше на фонтани по завоите, всички крещяха, пищяха, падаха в снега и това беше толкова хубаво!...
Понякога някой от другите махали се "изежваше", около него се събираха още няколко "чужди", подсмърчаха с носове и ни гледаха мрачно. Тогава ставаше истинска война, като гранати летяха заледени топки, винаги имаше пострадали, насинени лица и цицини, но винаги ние бяхме победители
Защото бяхме повече, пък и това си беше "нашата улица" - винаги, във вихъра на битката минаваше по някой баща от "нашите", изпсуваше страшно и се спускаше да прогони враговете. И тогава нашата победа беше кървава. Гонехме ги по улиците докато не се скриеха по къщите си, а който успеехме да хванем, си изпатваше много. Набързо се скупчвахме около него и с юмруци, с ритници и снежни топки го поваляхме на земята, където си го "връщахме" жестоко. Веднъж един такъв, целият в кръв се върна обратно с баща си и тогава нещата се промениха обратно - който успя- се скри. А онзи, когото хванеха, баща му на оня го налагаше здраво. И тогава от нашите имаше много пострадали - на Румен Шубето му бяха скъсали ухото. Е, не чак наистина, но като го хванал Бащата на оня, така му издърпал ухото, че отдолу се беше разкървавило и тече доста кръв.
После, когато се събрахме да си разправяме какво е станало, Румен все стискаше топка сняг до ухото,а тя скоро се стопяваше и потичаше на червени капки...
Такива неща...
Дори тогава, въпреки че бяхме поразени и бити, все пак се чувствахме горди в бедата си- и е заклехме с най-страшна клетва,ако оня припари пак на нашата пързалка, направо да го смажем с шейните...
-Ще го нарежем на филии с “кормилачките”!!!-заканваше се люто Румен Шубето, и въпреки че си го знаехме какъв е страхливец, от уважение към скъсаното му ухо мълчахме. А Сашо тогава процеди през зъби:
-Трябва да си направим банда и да отмъстим жестоко! - после ни изгледа страшно един по един, толкова страшно, че когато стигна до мен не издържах и наведох очи. А Сашо ми повдигна главата със снежната си ръкавица и процеди още по-страшно, с тих, злокобен глас:
-На предателите ще им откъсна пикалото, така да знаете...!
И се заклехме.
Бях радостен, че ме приеха в новата банда, при все че ме беше страх от Сашо и Боян, а и от всички останали, защото ги знаех какви са. Пък и клетвата беше много страшна.
Не отмъстихме на никой, бандата така си и остана, случката беше скоро забравена и голямата пързалка по "Алдомировска" продължи да кипи от живот. Аз имах една желязна шейна с два извити рога отпред, които ми служеха като броня, сякаш на танк, докато се спусках надолу по пързалката, все това си представях - че съм танкист от "Четиримата танкисти и кучето" и летя с пълна газ срещу врага...
Само дето ТАТКО не ми разрешаваше да давам шейната на други, много трудно ми беше да отказвам. Не ми разрешаваха и да качвам други при мене, при все че имаше място за още един.
- Като ти я счупят ще видиш шейна, ама друг път... - поклащаше със закана глава ТАТИ, а МАМА добавяше:
- Само пари ще харчим... Като видиш как се изкарва хляба, тогава ще разбереш колко струва тази шейна…
С МАМА и ТАТКО не се спори.
Ако посмеех "да отговоря нещо" следваше бой и то какъв бой…
И аз си мълчах.
Мислех си разни работи на ум, казвах им какво ли не, но никога гласно. По-разумно беше да наведа глава и да слушам докато те млъкнеха накрая. А и бяха мъничко прави. Вярно че имаше и някой от "ония" деца, които си нямаха нищо и затова ли, или защото си бяха такива, но нарочно чупеха шейните, пък и всичко, което те нямаха. Тогава нямахме много играчки, не знам дали е нямало по магазините или не ни купуваха, но си играехме с разни счупени боклуци. Аз имах един самосвал, дето ми го бяха подарили за една Нова година, един дървен валяк, една пушка с тапа отпред... Още какво? Няколко летви поодялкани от тук от там, да приличат на автомат или пушка, със забити пирони по тях вместо спусък.. Имах и една медна тръба за фунийки, едно джобно ножче. И с това се заключаваха моите богатства. И другите бяха богати колкото мен. Да - имаше някои, които имаха списания "Пиф", но не им ги даваха да ги изнасят навън. Сигурно и техните бащи и майки, като моите, са им приказвали дълго вечер какви сме "простаци" и "хулигани". И тези списания си ги държаха вкъщи. Много рядко, когато отидехме "на гости", майката донасяше шарената купчина списания и тогава с часове се ровехме в тях като в един непознат свят...
Но иначе, горе долу си бяхме лика-прилика.
Само аз бях по-различен от другите и си патех от това. Бях дебел и не можех да се бия. Другият беше Вальо Цайса - той пък носеше очила, и даже без тях не виждаше нищо. И двамата си патехме от тези наши слабости, но дните течеха неусетно и бързо. Зимата се сменяше изведнъж с пролет. Пролетта стапяше пързалката и разкапваше улиците.Ставаше кал навсякъде, до колене… После и те изсъхваха. Ставаше топло, после горещо. Тогава започваха игрите на фунийки в градинката пред Затвора или по-долу - на оня строеж. Там беше много интересно и страшно. Не зная какво щяха да правят,нямаше строители, но строежът така си седеше от години - до четвъртия етаж, със стърчащи арматурни железа и зеещи шахти. Винаги можеше да се намери нещо интересно там- или парче жица или сандъче с пирони... Там ставаха страхотни игри на "стражари и апаши", или просто на "криеница". Докато тичахме, чувахме как гласовете ни ечат из празните стаи и това беше малко страшно, поне за мен... Отгоре, на четвъртия етаж беше още по-интересно. От там улицата се виждаше като индианска пътека, а колите и хората изглеждаха като кервани от мулета натоварени със злато.Когато се взирах повече, облегнат на арматурата, виждах как Текумзе или Белият вожд препускат из степите… Отсреща, много далече пушеха вулканите на Килиманджаро или на Планината на орлите - зависи на какво си играехме. От там, от високото плюехме по колите или по минаващите хора, плювнехме и веднага залягахме на горещата плоча. Долу наплютият напразно се оглеждаше. Понякога го чувахме как сърдито псува...
Един ден Вальо Цайса падна от там.
Не разбрахме как стана. Дали се подхлъзна или не можа да види пропастта под краката си - видяхме как изведнъж се наведе напред, размаха ръце, извика и политна надолу...
Когато слязохме долу, задъхани и страшно уплашени, го видяхме... Беше паднал по гръб на едни арматурни железа. Те го бяха пронизали през гърдите и корема му и стърчаха нагоре червени от кръвта. Главата ми висеше назад. От устата му течеше нещо червено, като кръв, но по-гъсто. И мога да се закълна - Цайса беше още жив. Очите му зад очилата бяха станали големи и кръгли, сякаш ни молеха за нещо после.
После изведнъж потъмняха.....
Разбягахме се с рев. После трябваше да разправяме на всички как е станало.
И ТАТКО ме спука от бой.
Но това не беше толкова важно. Чух как през цялата нощ майка му на Цайса плака в тъмното. Той живееше две къщи под нас... в малките бордеи, зад нас..
Лежах завит през глава, но нейният вой проникваше и под чаршафа - страшен, проточен, като вой на куче...
На другият ден погребаха Цаиса.
Не бях виждал да погребват човек. Вярно е - имаше един старец, за който разправяха, че бил "цигуларин на Царя". Аз не можех да си представя такъв, защото беше много мръсен и окъсан. Живееше в една дъсчена барака до Казармата и рядко, само когато се връщаше много пиян съм го чувал да свири от бърлогата си с цигулка. Помня че веднъж, пак така свиреше, ние се промъкнахме леко и хвърлихме няколко камъка на покрива. После избягахме, а Царския цигуларин ни псуваше разярено отзад. Когато той умря го изнесоха в една носилка, покрит с бял чаршаф. Разправяха че бил умрял преди няколко дни и чак като започнал да гние, го разбрали, че е умрял. Бяхме се събрали да гледаме, но нямаше какво да се види. Изнесоха го с носилка, двама, облечени в бяла престилка го носеха. Шофьорът ни извика нещо и изсвири оглушително с два пръста. Ние се разбягахме и толкова. Сега беше друго.
Бальо Цайса нямаше баща. Някой ми беше разказвал, че много пиел от това умрял. Но аз не вярвах, защото всички бащи пиеха много, но никой не умираше от това. Помня, че Цайса разправяше, че бил граничар и са го убили на границата. Но и на това не вярвах, защото знаех, че иска да се изфука с нещо. Той имаше сестричка, още много малка. Като го погребваха, се мотаеше по двора сред хората. Даже Сашо искаше да отиде да и бие "една масльонка", но го спряхме. Момента не беше подходящ за разправа с момичета. Имаше много хора облечени в черно, които седяха по двора и си приказваха тихо. Мъжете пушеха цигари и ги гасяха направо в стената на къщата. Виждах как там остават чернии петна от пепелта и се чудех как майка му на Цайса ще ги изчисти след това.
А тя се чуваше как още плаче отвътре.
И това беше най-страшното.
Иначе беше дори интересно.
Имаше един дебел чичко, който се секнеше постоянно в една голяма кърпа на червени квадрати. Брояхме колко пъти ще се изсекне там и щом посегнеше към джоба си скришно се заливахме от смях. Даже една жена ни се скара с приглушен шептящ глас и ние млъкнахме.
Изнесоха Цайса.
Легнал в ковчег.
Гърдите му бяха покрити целите с цветя. И колкото и да се взирахме там не можахме да видим дупките от железата. И нещо друго, което ни порази - бяха го облекли с "дрехите за гости" - с едно сиво сако с бяла риза отдолу. Даже го бяха "наконтили" с черна папийонка - нещо, което ни възмути направо.
-Пфу, като момиче са го докарали! - каза Боян и се изплю на земята.
Отгоре на всичко му бяха сложили и очилата. Като ги видяхме се заблъскахме с лакти- Кольо Лудото каза, че са му ги сложили, за да вижда къде да върви на "оня свят", но ние го сбутахме да не приказва глупости. Накрая решихме, че на майка му тези дрехи повече няма да и трябват, Цайса си има сестричка, дето не може да му носи дрехите... Хем с очила, хем с най-новите дрехи... И с папионка отгоре на това.
Не беше това нашият Цайс.
Онова дето лежеше беше нещо друго, някаква натруфена кукла...
Ех, хайде Цайс!...
Кольо Лудото прошепна даже:
-По- живо и здраво!… - но ние пак го сбутахме да не се излага. Добре че никой не го чу какви ги приказва. Той си беше такъв - хем луд, хем прост... Качиха ковчега в една черна "Уаз"-ка и тъкмо в този момент майка му изпищя и се хвърли напред. Някакви жени я подхванаха да не падне и те изпищяха и започнаха да вият грозно и страшно. Даже някой от мъжете се разплакаха.
Гледахме всичко това втрещени и уплашени.
Усещах как някаква буца ме стиска за гърлото.И се молех:”- Дано само да не заплача, да не заплача...”
Ех, хайде Цайс!...
Прощавай за всичко!
"УАЗ" - ката тръгна след малко. Ние потичахме малко след нея. След нас потегли и автобусът, пълен с хора. И ние се върнахме да ядем жито и сладки. Една жена ни остави цяла голяма чиния, препълнена с всякакви сладкиши и разни подобни.. И докато се тъпчехме с жито, с издути бузи започнахме да си говорим за духове. Помня че някой каза, че Цайса щял да вампиряса сега и да обикаля нощем по улиците, но го прекъснахме, защото не искахме да чуваме такива неща. Всеки сигурно беше уплашен, въпреки че никой не го показваше. Пък и само един от нас имаше право да разказва "страшни истории" - Румен Шубето, той знаеше много пък и умееше да разказва увлекателно и интересно.
Веднъж ни беше разказвал за КРЪВОПИЕЦЪТ ОТ КАНАЛА и после седмици наред сънувах кървави ръце и крака, които се подаваха от решетките на каналите. Даже ме беше страх да стъпвам отгоре. Не знам от къде си ги измисляше, но си беше признат майстор от нас. Само той имаше право да ни разказва такива истории. И докато се тъпчехме с жито го сбутахме да започва. Румен Шубето не бързаше, усещаше че докато той ни говори ние ще изпразним чинията. Затова първо си отсипа една шепа от житото, сложи "с връх" и една купчина от сладките. Гледахме го без да кажем нищо макар да ни се виждаше много. Най-накрая Сашо го удари с юмрук по гърба:
- Стига ти бе! Ей, педераст...
И Шубето започна като премляскваше с пълна уста...

ИСТОРИЯТА ЗА СИНЯТА КАПКА
Някъде в махалата зад Гарата, една майка и един баща имали едно момче някъде на нашите години. Те ходели вечер на работа. Баща му бил машинист и карал един локомотив с електричество, а и майката... и тя някъде там работела покрай влаковете. Те тръгвали всяка вечер на работа, заключвали врата да не влезе някой и винаги казвали на момчето да не отваря на никой. И ето че една вечер пак станало така - те тръгнали на работа, бащата заключил здраво вратата и заръчал да си ляга, после момчето останало само. И щяло вече да си ляга, било вече доста късно, когато чуло някакъв шум. Тръгнало да види какво става...
Шубето налапа цяла шепа от житото, сложи в устата си и една курабийка, и като примляскваше, продължи:
-... и почнало да обикаля от стая в стая...
- “Че колко стаи са имали тия, бе?!” - сряза го Боян, но Румен продължи без да се стряска:
... и като стигнало в клозета чул един задгробен глас, който се чувал от тавана - "Аз съм духът на твоя баща и твоята майка. Те пострадаха жестоко, когато отиваха на работа... Паднаха в една дупка и сега лежат там със счупени ръце и крака... Искат да отидеш да им помогнеш…
И момчето изведнъж видяло една синя капка, която блестяла с неземна светлина и висяла точно отгоре, от тавана. Тя говорела с този задгробен глас. който момчето било чуло.
- "Ела с мен. следвай ме и аз ще те заведа там където лежат твоят баща и твоята майка, за да им помогнеш...".
И момчето я послушало, отворило вратата и излязло в нощта... Навън се виела страшна буря. Светкавици блестели и като отровни жила се забивали в земята - тук Румен млъкна за малко, явно че и той беше възхитен от казаното, после продължи:
-“... летели прилепи и се чували гласовете на вещици и умрели... А Синята капка плувала във въздуха пред него и му сочела пътя... И изведнъж...
Румен пак млъкна.
- Давай нататък, бе! Ей, педераст!
…-Изведнъж пред момчето изскочили няколко цигани, ама черни! - набучени с големи ножове. Те били направили така, за да хванат момчето. А Синята капка им я били дали американците... Те ги били вербували, де... За да хващат деца и да им източват кръвта, за техни си разни военни опити. И циганите хванали момчето, вързали го за едно дърво и със спринцовка му източили кръвта, до капка...”
“…-Американска работа!… И значи, докато циганите му източвали кръвта, Синята капка висяла във въздуха, точно отгоре и с разни камери наблюдавала как момчето умира... После циганите продали кръвта му на американците, а те я измъкнали през границата... останал трупът на момчето, завързан за едно дърво, без капчица кръв и една голяма загадка...”
Румен млъкна.
От гърдите ни се откъсна нещо като въздишка. После Сашо каза:
- Ей. гадно нещо... Имам един вуйчо, дето работи в милицията, ще му взема пищова и направо на място такива гадове...
- Ще му вземеш, друг път! ...Пикльо с пикльо! Той на тебе ще ти даде пистолет!
- Пикльо си ти!... И ти и баща ти... Оня ден се беше напил и се беше опикал целият!
- Опикал си се ти!!! Баща ми не се напикава! Да не е като твоят дето бие всяка вечер майка ти... Млати я като маче у дирек!
- Млатил я бил! Кога я е млатил, бе ей педераст!
Такива неща…
…В старата къща живеехме отдавна. Поне така съм чувал да се разправят в къщи. Когато МАМА и ТАТКО дошли да работят в София им я били дали от работата. Там съм се родил и аз. Чак после, след години ни "дадоха" апартамент и се преместихме. Къщата беше на два етажа.
Долу живеехме ние, а на втория етаж живееха вуйчо и жена му. Те нямаха деца. Чух веднъж как МАМА разправяше, че "защото вуйчо бил леяр, изсъхнал съвсем от горещото и не можел да има деца". Тогава не разбрах какво каза тя, но все пак запомних това като обяснение. Жена му беше дебела и зла. Не можах да се науча да и викам "вуйно", пък и тя гледаше да не се мяркам много пред погледа й. Винаги имаше нещо, за което да ми се скара, пък и с МАМА нещо не се разбираха. Така живеехме заедно в тази къща. Имахме съвсем малък двор, с две лехи цветя отпред и няколко корена домати. Имахме и една голяма стара круша, за която ТАТКО все казваше, че някой ден ще я отсече, защото "нищо не дава". В клоните й по едно време имаше гнездо на гугутки. После една жълта котка ги изяде и гнездото запустя. Веднъж го намерих паднало долу, сиво и разровено, само една перушинка напомняше, че вътре някога са живели птици. До крушата имаше две дървени бараки, които миришеха на прах и старо дърво. Вътре винаги се въдеха огромни паяци и аз се страхувах да влезна. Пък и нямаше нищо - няколко стари лопати, една ръждясала брадва и други някакви боклуци. В другата имаше цимент и мозайка. ТАТКО веднъж каза, че вуйчо ги бил откраднал от завода.
Отначало нямахме баня.
Тогава с ТАТКО в неделя ходехме да се къпем на "Трите кладенеца" - банята до реката. Чак след години построиха една стаичка до нашата кухня. Там преместиха клозета и банята наедно. Всички ходехме в нея - в събота вуйчо и жена му, в неделя първо аз, после МАМА и ТАТКО.
Тогава от сутринта се включваше бойлерът, един голям и бучащ, с червена лампичка като око отпред. Винаги се страхувах, че ще избухне докато съм вътре. Отначало банята нямаше мазилка. Отвътре тухлите се виждаха направо. Когато се къпех чоплех с пръсти между тях и вадех парченца. Те рисуваха почти като тебешир. Само че бяха по-твърди. Когато ги държах под струята вода се размекваха в ръката ми и се превръщаха в червеникава каша…
После започваха да чукат по врата, едно за да не източа водата, другото че клозетът беше вътре в банята. И за това, когато вуйчо и жена му влизаха да се къпят, знаех, че МАМА ще се ядоса. И, че винаги, преди да влязат, ме буташе към банята:
“- Иди се изпикай, че ония ще се лигавят два часа…”
И аз отивах.
А те двамата наистина се бавеха много време вътре. Понякога ги чувах как се смеят на нещо и двамата, или си шепнат нещо приглушено. Тогава ТАТКО се ухилваше хитро и започваше да стрелка МАМА с очи, а тя незнайно защо, но много се ядосваше. Кълнеше ги тихо и си нареждаше нещо под нос. Чувах я само като извисяваше нагоре:
- “... Простаци с простаци!... Не се намърсуваха...”
И ме изпъждаше да играя навън.
После, след доста време, измазаха цялата къща. И банята заедно с клозета. Идваха едни цигани с големи черни мустаци. МАМА ми каза, че били турци, но дори и така, ми се видяха мръсни и страшни. Те изкъртиха старата мазилка. После лека-полека боядисаха къщата. И тя заприлича на нова. Грейна със своя убито жълт цвят. Помня как МАМА се просълзи от радост, а ТАТКО заедно с вуйчо я обикаляха от всички страни пълни с доволство. Вечерта до късно пиха ракия и пяха песни. Банята се измаза отвътре, боядисаха тавана в бяло, а половината стена в тъмно зелено. Сега не можех да чопля мазилката, но беше интересно да гледам как капките се стичат по стените. Отгоре се полюляваше крушката.Виждаха се и две оголени жици, а МАМА все казваше, че "ще ни изтрепе някой ден". ТАТКО все обещаваше, че ще я оправи. И така си остана - една бяла, матова от изпаренията крушка, която се полюляваше на един шнур. ...
Така беше.
Голямо събитие беше, когато си купихме телевизор. Преди това доста време се приказваше за тази покупка. ТАТКО специално излизаше по магазините "да види какво има". После, когато се върнеше,казваше, че нищо няма, ако “…нямаш човек, тая работа няма да стане…”. И надълго се говореше само за това.ТАТКО твърдеше, че познава “…един човек, но оня нещо все се отмятал…Ей, долен народ сме българите!”
И изневиделица, един ден пред къщата спря една "УАЗ"-ка.Зелена, на вратата и пишеше нещо, но не можах да го прочета. ТАТКО и още един, със синя престилка, слязоха, отвориха желязната врата на колата отзад и с много усилия и много бавно свалиха внимателно един кашон от там.
МАМА си беше в къщи. Помня като изписка:
-“ Ай, Боже!...” - и като плесна с ръце, хукна навън да отваря вратите. Големият кашон влезе в къщи.С пъшкане и псуване, ТАТКО и другият трополяха из стаята, поклащайки кашона.
Настаниха го много бавно на масата.
Отдръпнаха се задъхани, без нищо да казват. Кашонът също мълчеше. Тържествено.
Беше облепен с шарени етикети. ТАТКО и другият мъж излязоха навън. През прозореца видях, че ТАТКО му дава някакви пари. После отиде отзад на колата и измъкна нещо от там. Когато се приближи, видях че е масичка.
- "Специално за телевизора!"- както каза той, а МАМА плесна с ръце и се засуети да и намери място. И нещо сякаш се промени изведнъж в нашата къща. Усетих го, когато МАМА се просълзи и каза:
- “Боже, доживях... доживях и телевизор да имам!...”
А ТАТКО важно мълчеше, но му личеше, че и той е много развълнуван.
Новината сигурно се е разнесла из махалата веднага, защото видях как няколко съседки се поспряха пред двора ни, уж случайно. Даже видях Сашо, който надничаше направо през оградата. Понечих да изляза и да се похваля, но веднага го забравих, сега ставаше нещо наистина важно.
ТАТКО отвори кашона.
Имаше разни картони, найлони, някакви пластмасови парчета. ТАТКО ги вадеше и ги пускаше направо на пода, но този път МАМА нищо не каза.ТАТКО разкъса кашона.
И се показа една ослепително полирана голяма кутия, красиво кафява на цвят.
Отпред - един огромен черен екран. Най-красиви му бяха копчетата – златни...Не бях виждал златни копчета, но за тия знаех, че са такива. Едното голямо - "за станциите", както поясни ТАТКО, другите бяха по-малки, но и по-красиви.ТАТКО си плю на ръцете, приклекна, подхвана телевизора отдолу, напъна се…МАМА изписка и се спусна да помага.Като подвикваха един на друг, с много шум, поставиха внимателно телевизора на неговата си масичка. МАМА побърза да го забърше с една чиста бяла кърпа. После ТАТКО, заедно с разни други мъже, се качиха на покрива. Видях, че намериха дълъг прът, коваха и псуваха нещо, а на върхът му закрепиха една лъскава антена. Тогава не знаех, че е антена, вижзах някакви блестящи, огънати тръбички, гледах ТАТИ и мъжете на покрива, ЗАЩОТО ТЕ ЗНАЕХА КАКВО Е ТОВА И КАКВО ТРЯБВА ДА ПРАВЯТ.
Антената насочиха право към телевизионната кула...
И чудото стана.
ТАТКО се приближи към телевизора.
Изтри си ръцете в бялата кърпа, бавно-пръст по пръст.
Леко, почти гальовно натисна едно червено копче.
Отначало се чу говор… После изведнъж екранът избледня... Появи се нещо като сянка. После сянката се изчисти и се видя човек...
Чудото стана!
Мъжете изпсуваха радостно, а после до късно пиха ракия. Телевизорът буботеше с гръмовен глас. Лежах под масата, в краката на мъжете и не откъсвах очи от екрана пред мен. Картините се сменяха бързо. Показваха различни градове от цялата планета и аз не смеех да мигна, за да не изчезне чудото. Да не се развали магията...


МАМА и ТАТКО работеха заедно в една фабрика, даже в един цех, без да разбирам какво означава това. Веднъж бях ходил с тях- ТАТКО ме разведе да ме покаже на "колегите". Те ме щипеха с мръсни пръсти по носа, а един ме щипна отпред и се захили гръмогласно:
-“ Шурката расте ли, а? Расте ли...?!”
Аз се засрамих, а ТАТКО ме шляпна гальовно по врата:
- Ще почне да му пораства! Я го гледай какъв е юнак!...”
С МАМА работеха на едни огромни машини, които сякаш сами се движеха. Местеха някакви неща от една маса на друга, а едно остро като пипало желязо се долепваше от време на време до тях и изпускаше сноп искри. Отначало се уплаших от искрите. После МАМА ми каза да не се излагам "пред хората" и ме дръпна по-близо до себе си. Навсякъде миришеше на нещо като лепило и още нещо сладникаво. Като миризмата на понички, но по-сладникава и задушлива. Така разбрах защо дрехите им миришат винаги еднакво - сладникаво и гадно, на лепило, на масло и мръсотия. Всяка събота МАМА киснеше работните им дрехи в едно корито. Сипваше отгоре прах и ги оставяше "да се разяде мръсотията", както ми казваше. И скоро водата почерняваше и навсякъде се разнасяше тази неприятна сладникава миризма.
А иначе, когато сутрин те тръгваха на работа ми, оставяха закуска и за обяд. Най-добре се чувствах, когато врата се хлопнеше зад тях, защото знаех, че имам цял един ден, в който ще съм сам и мога да правя каквото си искам. По едно време идваше една баба да ме гледа. После ТАТКО каза, че "само си харчим парите".Според него, трябва “ сам да се оправям в живота…”
Така останах сам.
Само жената на вуйчо идваше от време на време да види дали съм изял всичко и какво правя. А аз скитах по улиците. Лятно време - в градинката край Затвора, през зимата с шейната по "Алдомировска". Още не ходех на училище, макар да не разбирах какво означава това.
Вечер, преди да се върнат МАМА и ТАТКО от работа бързах да се прибера в къщи или поне да не закъснявам много. ТАТКО се сърдеше, когато се приберях изпотен и задъхан от улицата. Стрелкаше ме остро с очи, сипваше си една чашка ракия, без думи ми посочваше да седна при него и започваше да ми разказва една история, която знаех наизуст. Как неговият баща му бил казал, че "улицата няма да го направи човек", "за лудо работи, но за лудо не стой" и други подобни. И аз трябваше да стоя и да слушам внимателно и да давам вид, че е така, защото можеше да се ядоса много. А когато ТОЙ се ядосаше, ставаше лошо –очите му изпъкваха, една жила на врата му започваше да пулсира силно. Тогава ТОЙ можеше да ме накара да стоя на колене върху зърна от царевица (така е правил неговият ТАТКО и моят е станал човек) или по-лошото - да свали колана от панталона и да ми разкървави гърба. След дългите приказки и няколко чашки, ТАТКО се уморяваше, прозяваше се отегчено и махваше с ръка -"…от вас само простаци ще излезе". После си наливаше нова чаша ракия, а понякога ме караше да си "кусам". А аз не харесвах ракия - имаше остър вкус и мирис, а и пареше на гърлото. Ако се задавех и от очите ми потичаха сълзи това се харесваше на ТАТКО и той развеселен ме шляпваше по врата:
- Като пораснеш и почне да ти става пишката, знаеш ли колко ракия ще
пиеш!...
И отпиваше една голяма глътка от чашата. А МАМА в това време дрънкаше в кухнята с чиниите и нещо приглушено нареждаше.


… Имах един сън... Струва ми се, че съм го сънувал всяка вечер, през цялото детство, но не е било така. В ония години този сън беше едно от нещата, които ме преследваха постоянно. И аз го бях приел като някакво справедливо възмездие за всичко лошо сторено, за всяка лоша мисъл, с която беше пълна главата ми... От тогава си мисля, че има някаква сила, която ни наказва за всичко. В ония години си мислех, че това е справедливо. Днес си мисля, че това е без никаква причина. Просто има един лош кошмар, който трови дните ни и толкова. Без причина.
Без обяснение.
И си мисля сега -тази зла воля е волята на някой негодник. Пък било то и онзи прословут Бог,на когото всички се кланят…
От дете имам своят кошмар. И за това е виновна тази зла сила, все едно коя.
... Намирам се в нещо като мазе, само че там нищо няма, само празни коридори, празни стаи, в които няма нищо, само еднакви, сиви стени, лабиринт от коридори и празни стаи. Нещо ме гони. Аз задъхано бягам през тях, спъвам се, падам, с разкървавени лакти и колена ставам отново, пак тичам... Когато се приближа до някоя от широко отворените врати тя внезапно се затваря. Аз се удрям в нея, падам на сивия под, тичам отново. Коридорите се клатушкат пред очите ми, стените се сливат и всяка врата се затваря с трясък... А НЕЩОТО е все по-близо до мен. Усещам как ме застига, отново падам, отново тичам на някъде. А няма, няма и НЕ МОЖЕ ДА ИМА ИЗХОД...
... Събуждах се с вик. Винаги зървах ТАТИ надвесен над леглото, а МАМА сложила студена ръка на челото ми. И когато видеха отворените ми очи, сигурно това ги раздразваше, защото почваха да се карат.
МАМА казваше:
-Ще го побъркаш с този телевизор... Даваш му да гледа какво ли не.
А ТАТКО сърдито отвръщаше:
- Давам му... Нищо не му давам да гледа. То се лепи като ЧЕРВЕЙ... Пък
и ДА СЕ ПОБЪРКА КАТО Е БАЛАМА!...
А МАМА му отвръщаше:
- Като баща си ще стане, няма да иде по-далече...

... "ДА СЕ ПОБЪРКА КАТО Е БАЛАМА!"

Мерси, ТАТЕ!
Много съм трогнат от теб - МАМИЧКО...
Още усещам ръката ти - като водорасло на челото ми.
…Много ме биеха.
Всички ме биеха. На първо място - децата, после - ТАТКО.
Децата ме биеха просто така, защото бях дебел и тромав или по-вероятно, защото не можех да се бия. Когато някой се приближеше към мен не знаех какво друго да правя - вдигах позорно ръце да запазя поне лицето си от ударите. И следваха юмруци в корема, по тялото... Не знам защо е трябвало да ме бият с толкова жестокост. Но си спомням - имало е случаи когато съм се прибирал целият в кръв - с разцепена устна, с разбит нос, с подута вежда... МАМА изпискваше като ме видеше, а ТАТКО високо и грозно изпсуваше. И после следваха и други мъчения - промивката с ракия, от която крещях от нетърпима болка, а после дългите обяснения пред НЕГО - какво е станало, кой ме е бил и защо. Случвало се е като му разкажа всичко, ТАТКО да побеснее от яд. Тогава МАМА го успокояваше:
- Къде ще ходиш да се разправяш... Да се излагаме само... Да го бият… да го утрепят КАТО Е ТАКЪВ НЕЩАСТНИК...
И ТАТКО си сядаше обратно на стола.Сипваше си ракия и ме гледаше мрачно. Аз седях точно пред него с наведена глава и чаках да чуя какво друго ще ме пита. Най-често ТОЙ ме побутваше с ОТВРЪЩЕНИЕ и се махаше в кухнята. Чувах го как боботи от там :
-А аз съм ходил да се бия с легионерите, заедно с моите другари... А ти ще се оставяш да те млатят като маче у дирек... Хилав ли си, недъгав ли си?... Или какво?... Нещастник с нещастник!... Пикльо!... Черво си ти, не мъж!...
А МАМА казваше:
- Хайде махай се, че не мога да те понасям такъв! ...
И аз се прибирах да плача самичък.
И Вальо Цайса го биеха.
С него правеха и друго...
Някой изведнъж му дръпваше очилата от носа, всички се разкрещяваха радостно и играта започваше... Вальо изкрещяваше грозно, изпсуваше с пълно гърло, но вече беше късно... Очилата се подхвърляха от човек на човек. Цайса разперваше безсилно ръце и тръгваше да обикаля, да опипва лицата им, ръцете им, за да търси двете си стъкълца, без които светът потъваше в непрогледност и мъгла...
И ние го блъскахме.
Така - като се приближи до теб просто се засилваш и го блъскаш отсреща... От там го очакват други ръце. Те го поемат за миг, после го отхвърлят като голяма парцалена кукла насреща, а всички крещят, крещят...
…Вальо залита, подмята се докато най-накрая се срине на земята...
Понякога го ритахме.
Просто така - сигурно защото знаехме, че не може да ни види. Че не можеше да види КОЙ ГО РИТА…
Ритниците кънтяха в сгърченото му тяло глухо. Отначало Цайса викаше, после само се мъчеше да се запази от краката ни, като разперваше към нас ръце...


И АЗ СЪМ ГО РИТАЛ.
Ритах го, за да бъда различен, да съм като тях…
Да не ме заритат и мен…
…Най-накрая някой му хвърляше очилата и Цайса превит на две, с изпотено и кърваво лице закрепяше очилата на носа си.
А ние се смеехме.
Така беше.
И защо е било?...
... Биеха ме, и то жестоко, и това си беше в реда на нещата.
Всички деца от махалата ги биеха по този начин. Понякога сутрин си разправяхме кой как си е изпатил в къщи... Някой ги биеха с шамари, но на това не му се викаше бой. Виж, Кольо Лудото го биеха с истински камшик - "от телешка кожа" -както той самият с гордост разправяше. И ни показваше гърбът си - целият на дебели кървави резки. Ако някой го пипнеше, Кольо изкрещяваше от болка:
- Не барай,бе! Ей, педераст!... Наиш ли как боли!
И ние с уважение го гледахме.
Мен ТАТКО ме биеше с шамари докато бях малък. По-късно започна с колан, а понякога и с маркуч. Понякога ме връзваше за стола да не мога да мърдам. Но по-често просто ме застъпваше, на земята с големия си крак и тогава спокойно можеше да налага отгоре...
Това ставаше винаги след РОДИТЕЛСКА СРЕЩА - Другарката винаги се оплакваше за нещо от мен. а ако имаше нещо по-сериозно ТАТКО ме почваше още по пътя...
А аз тичах напред и сигурно това го ядосваше още повече, защото го чувах как страшно ме псува и ми се заканва отзад...
Веднъж, пак стана така - избягах от шамарите му и хукнах сам напред. Другарката се беше оплаквала много от мен и знаех, че наказанието сега наистина ще бъде жестоко. Тичах напред по улицата и плачех през зъби.
ТАТКО ме псуваше отзад.
РОДИТЕЛСКАТА СРЕЩА беше продължила дълго, до късно, и улиците бяха тъмни и празни... Тичах напред, без да знам накъде. Чак, когато наближих нашата къщата се спрях като ударен. Представих си какво ще стане, когато ТАТКО се върне и ме ВЪРЖЕ ЗА СТОЛА…
Представих си всичко...
И тогава реших.
Хукнах в тъмното към строежа.
Исках да отида точно там, от където Цайса падна.
Точно там, откъдето ТОЙ СКОЧИ...
Докато тичах натам си представих как ще полетя надолу, как ще си ударя глава та в някоя бетонна плоча или как ще се нанижа на ония - ръждивите, кървави железа.
И като него ще увисна надолу без да мърдам, а от устата ми ще се стича кръв...
И тогава ТАТКО ще разбере грешката си.
Ще плаче горчиво над бездиханния ми труп...
И сигурно тази представа ме е накарала да се спра, и да заплача свит като животинче в тъмното.
И да се върна...
... А ТАТКО МЕ ОЧАКВАШЕ...
После МАМА каза да не разправям на никого нищо…
Да казвам, че съм се ударил на нещо.
И ме погали по косата...
Раните на гърба ми се възпалиха.
Помня, че ги мазаха с някаква паста или крем, или нещо друго, което миришеше остро на зелена, дива гора.
…Не съм сигурен дали се разстройвам, когато пиша тези редове.
Видях, че цигарата ми подскача между пръстите, дори пепелта падна по листовете. Но не усещам нищо повече. Всичко това е било, а сякаш не е. Като че ли там, преди много години е бил някой друг… С него са ставали разни неща, които той ми е разказал. Може и да съм свикнал със своите спомени или те не са били това, което се нарича МОЕ ДЕТСТВО.
За детските години много се пише.
Разни педагози и философи, обясняват човешкия живот с тях, или поне им отдават голямо значение. А животът просто не може да се обясни. До толкова, всичко в него е нелепо и объркано. Винаги можеш да тръгнеш от някъде, да се вкопчиш в него и да го провъзгласиш за алфата и омегата. Без това да значи нещо наистина вярно. Едва ли има нещо наистина вярно, което да си струва да бъде разказано, а още по-нелепото е че просто липсва онзи любезен слушател, който да анализира казаното. Най-много да намериш някой старец от кварталната кръчма, да го черпиш едно и така да изкупиш неговото кратко търпение.
Бих му разказал... Какво ли?!...
…Как бяхме хванали едно малко коте. Малко улично коте - от ония белите с жълти петна, дето се скитат край кофите. Боян го довлече, сигурно го беше открил в мазето или някъде другаде. Носеше го на ръце, милваше го, а котето се беше свило на топка в него. Помня, че даже мъркаше. Някой попита какво ще го правим, а Боян кратко отвърна:
- Ще го изгорим живо!
Това беше нещо ново.
Бяхме бесели котки, когато трябваше да се кълнем във вярност към Бандата.
Тогава това си беше нещо съвсем естествено.
Самият ритуал го изискваше, но никога не бяхме горили живо коте просто така.
Боян се усмихваше загадъчно.
И ние изнесохме котето в градинката пред стените на Затвора.
Там, в един храст ни беше Щаба.
Всички партизани си имах Щаб, трябваше и ние да имаме.
Храстът беше огромен, но ние бяхме изрязали клоните отвътре, така че се беше образувало едно празно място където се събирахме, когато имаше важни неща за решаване. А и най-важното беше, че отвън не се виждаше нищо. Листата и клоните закриваха тайните ни събирания, а МАЙКИТЕ подозираха, че там се събирахме, за да си гледаме пишките и да правим други "мръсотии".
А не беше така.
И пишките си сме си гледали, и крадени череши сме яли, но не това беше Щаба…
…Котето още мъркаше, когато Боян се опита да го върже с един канап. Примката ли не беше хлабава, или котето се дърпаше, но не успяхме да го вържем добре. Опитахме се да омотаем лапите му, за да не може да драска, но котето изглежда усети, че става нещо страшно за него и започна да се дърпа. Все пак успяхме да го омотаем до толкова, че да не може да избяга. Лежеше на земята, огъваше тялото си и напразно се мъчеше да се освободи...
Бяхме се струпали над него.
Всеки крещеше и даваше разни съвети, които никой не чуваше. Най-после, Сашо се сети и донесе една голяма плоча, от ония с които застилат тротоарите. Домъкна я задъхан, изглежда я беше извадил от някоя кал, защото се беше оплескал целият, разбута ни и вдигна плочата над котето.
А Боян му извика:
- Ей, педераст, да не го утрепеш бе!
- Няма бе! Ей, копеле такова! ... Що ми викаш педераст? ... Само ще го ударя, да не мърда толкова...
И пусна плочата върху котето.
То изврещя,помислихме че сме го убили, но когато Боян ритна с крак плочата,видяхме,че под нея котето се огъва,едната му лапичка беше премазана от плочата и висеше встрани.
КОТЕТО МЯУКАШЕ ПРОТЯЖНО.
-Айде давайте !-каза Сашо-търсете суха трева и клони да направим кладата...
И всички се пръснахме.
Аз намерих един пожълтял вестник,който огледах внимателно да не се е избърсал някой с него,после начупих от храстите малко изсъхнали пръчки,когато ги донесох в Щаба, видях как Кольо Лудото пикае върху котето.
Като видя че го гледам,се ухили:
-На ударено 'наиш ли как боли напиканото ?
И вярно-котето започна да се гърчи още по-болезнено, свиваше се на топка, до колкото може от канапа,после се изпружваше цялото,от усилието дори успя да подскочи.
-Айде,к'во се мотаете. !..Че ще се развърже и ше избяга...

Натрупахме вестници и съчки направо върху котето, като мърдаше, то ги събаряше,но скоро стана такава купчина,че го затрупа цялото.
Сашо имаше кибрит, наведе се и като внимаваше да не го одраска от някъде животинчето, започна да драска клечка след клечка. И сигурно, защото много бързаше, клечките се чупеха и гаснеха, най-после Боян го бутна встрани и взе кибрита.
-Смотаняк със смотаняк! Един огън не можеш да запалиш...
И огънят пламна, първо полека,после вестникът, който аз бях намерил, припламна,изви се жълт пламък…
КОТЕТО ИЗВРЕЩЯ.
Първо чухме писъкът му,после огънят се разпали, лумнаха жълти езици.
Видяхме как котето, с опърлена от едната страна козина се сгърчи, после изведнъж се изпъна като струна и се изтърколи в клоните.
Боян го притисна там с един голям клон-"да не шава, майка му !", настана отново суматоха...
Сашо крещеше: “Да си го обесим,че да ни е мирна главата",някой друг каза да претрепем с камъни.
Пак Боян беше този,който се сети:
- Дръж тука,ама натискай да не ти избяга !-ми каза на мен,после бутна клона в ръцете ми. Натиснах го и усетих колко е меко тялото под него-котето се гърчеше, дори хапеше дървото, а очите му искряха от омраза, или поне така ми се стори…
Боян изчезна някъде,след малко се върна като държеше в ръцете си едно пластмасово шише.И преди да го попитаме каквото и да е, сам каза:
-Ще запалим шишето и капка по капка ще го изгорим цялото...
Така беше...
Аз натисках с клона направо в корема на котето,то се опъваше цялото, ПИЩЕШЕ УЖАСНО, и аз през цялото време се страхувах да не дойде някой и да види какво става.
А Боян запали шишето.
Отначало само тлеееше, като вдигаше черен пушек, после започна да се топи и няколко горящи капки капнаха на земята.
Тогава се надвеси над котето.
Първата капка падна на муцунката му, там където свършваха мустачките.
После капна направо в окото на котето.
Другата падна върху първата и така цялата му муцунка пламна.
Пламна ухото му.
После другото око.
После пламна главата му.
...Натисках клона с все сила, по едно време някой ме бутна, щях да падна в храста.Клонът се беше забил в коремчето му, течеше кръв, а когато измъкнаха клона, там остана голяма,кървава дупка…
КОТЕТО ОБАЧЕ БЕШЕ ОЩЕ ЖИВО.
-Капни направо в корема му !-каза някой и Боян насочи течащият огън натам.
Сега бутилката се беше разгоряла и течеше на струйка надолу.
Право в дупката на корема му..
Котето пламна цялото, И СПРЯ ДА ПИЩИ…
И да мърда.
Пламтеше цялото,миришеше на изгоряла козина и изгоряло месо.
Като се прибрах после, МАМА ми каза,че съм миришел на свиня.


... Вече е сутрин.
Сива, мъглива, като вчера, като всеки ден.
Празна сутрин. Хората отвън бързат все така, свити в палтата си. Аз не бързам за никъде.Тука е топло, мирише на цигари и мръсно, но все пак е по-добре, от колкото вън.Стоя до прозореца, както всяка сутрин, пуша и гледам .
Не бързам за никъде, а и за къде ли мога да бърза.
Сам съм.
Ще си остана така-зад прозореца цял ден, извън всички, извън целия свят.
Отстрани,извън всички..
Звучи романтично, но не е така.
Сега…няма значение.
Поне мога да бъда САМ, аз да определям нещата…
Какво определям?
Нищо-глупости!
Нали трябва да мога и аз да кажа нещо… Да се почувствам ЧОВЕК, да кажа кое е добро и кое-зло…Според мен.
Няма Добро, няма и Зло.
От там идват всички трагедии…
Впрочем- какво мога да кажа пък аз?!...Ей така си отмина живота, колко години…Сега на кого и какво да му кажа?... Всички навярно е измислица, както онова- зад прозореца, така и моят измислен живот…И аз лъгах, но и ТОЙ лъга…
ОНЯ- ОТГОРЕ…
Не че това ме прави спокоен сега. Не че ми пука…
Всеки си има някаква негова история, която е безкрайно скучна за други, най-много от елементарна учтивост, или за няколко чаши, някой да седне да слуша… Какво ново под слънцето?...
Нищо, само мерзавци.
…Сигурно това ми е нужно- да разказвам…Макар и на себе си, да опиша, да поспоря …ей, така- може пък и нещо от цялото да ми се открие, да разбера нещо…
Може и да мога да си простя.
Да се оправдая.
Може и да си издам смъртна присъда.
Все едно.
Сега за сега, има САМО ЕДНА ИСТИНА…МОЯТА ИСТИНА.
…Една жена си е купила баничка.
Отваря широко уста и захапва.
За миг виждам нейните зъби, големи и жълти, после ги забива в димящото парче. Студено е навън явно, баничката вдига пара.
Дала си е 10 минути за закуска.
После ще бърза за работа.
И сега лапа набързо.
Дъвче отсечено, по скулите и играят малки мускулчета.
Пак отваря уста, виждам езика и.
И пак отхапва отсечено, започва да дъвче, представям си как отвътре- в устата и, хапката става на каша, смесва се със слюнка, езикът побутва мокрото парче към зъбите, те я дробят още, овлажняват го в лигаво топче…
Ето-преглътна.
Сега хапката и се плъзга в гръкляна, ще отида в стомаха…Там стомашните сокове ще я разложат напълно.
Ето-пак лапа.
Пак дъвче, от устата и излиза пара, поглежда часовника си…
Сигурно наистина се притеснява.
Сигурно работи в някоя канцелария с жълти тапети.Има календар с гола жена, застанала на празно шосе. Със “стопове” на задника. Някой перверзен старик с очила и е началник. Всеки ден я съблича с поглед. Може и да се отърква в нея, уж, че минава…Или направо да я чука на бюрото, по времето за обедна почивка…Или след пет и половина…” би ли останала за малко, да довърша отчета…”
Ето я- лапа.
Дъвче.
Преглъща.
И нещо гадно ми става.
Гнуся се да гледам как хората се хранят. Или как вършат физиологичните си нужди. Дори е отвратително да ги гледаш как пият вода…Да виждаш как бистрата струя потъва в тъмната дупка на гърлото, как езикът мърда, как гръклянът издава дрезгави звуци…
Да не говорим за друго…
Не трябва да гледам в нея.
По-добре-в кофите.

В сивата котка, качена върху един зеленясал капак. До котката има една найлонова торбичка със смет, от нея се подават мръсни парцали. Котката изведнъж се снишава, прилепва корем към ламарината. Навеждам се напред, за да виждам по-добре.
Да, една черна сврака.
Лъскаво черно е.
Едно мътно око, от другата страна на главата трябва да има още едно.Човката и е червеникава.Подскача насам-натам, рови някакви мръсотии край кофите.
Не...не са мръсотии.
Едно парче риба е.
Подава се от захвърлена торбичка от “БИЛЛА”, голямо парче- синкаво- сребърна.
Виждам как главата и проблесна на светлото- синкава, даже устата видях-рибешка, с малки, бели зъбки.
Отворена уста.
Озъбена.
Свраката я кълве.Сигурно и изяжда очите. От червената и човка виждам как провисва нещо надолу…някаква жила навярно.Свраката я погълна наведнъж.
И тогава котката скочи.
С внезапно движение, спусна се право отгоре, свраката литна уплашено,блъсна се в стълба и падна...Котката се хвърли отново...Този път черната птица успя да издигне. Видях я как се изгуби с разперени крила зад ъгъла.
Котката обидено клекна на задните лапи и започна да се облизва. После откри главата на рибата.Започна да я рови с муцуна. Сигурно я души.Сигурно е развалена и мирише на вкиснало, затова котката не бърза да я захапе.Все пак, ето-виждам я как отсечено започна да дъвче, езикът и облизва мустаците, после пак се навежда. Рибата се подмята под муцуната и.
Това е то.
Вдигам очи.
Жената отпред преглъща.
Ето-последната хапка...
После изтрива с длан устата си.
Облизва се,виждам как дебелият и език обхожда горната устна, после минава и по другата.
Езикът и е червен...
Като на котката,само че е по-дебел и по-мазен.Не виждам, но сигурно има парченца от баницата-по езика, дупките на зъбите и са запълнени със смляна на каша храна, ето сега облизва пръстите един по един.
Показалецът, после средния,после палецът...
Най-накрая изважда една книжна кърпичка от чантата и старателно отново се бърше.
И устата и пръстите.Смачква кърпичката на топка, после пак се доизбърсва с книжната топчица. И я захвърля на земята. Долу има две чашки от кафе, лъжичка, парчета от кифла, трохи от мазната баница.
Поглежда часовника си.
Хайде, махай се!
Заминавай в онази вмирисана стаичка,при злобните, засмени колежки,0ня-старика, ще ти се усмихне лигаво,но по-късно, когато му занесеш документи за подпис, ще ти пусне една ръка по бедрото...
И ти ще се дръпнеш ухилено..
Вече си свикнала.
А и как няма да свикнеш ?....
Ще те чука после направо на неговото бюро, ще пръхти, ще мирише на старец и гадно, но ти ще търпиш…
И дори- ще стенеш отдолу от кеф-той така обича…
Нали знаеш...
Хайде, бързай сега...
Аз ще съм тука.
Ще гледам вторачено този живот, кипящ зад прозореца.
Ще пуша цигари.
Ще дъвча своите скапани мисли.
И ще се чувствам нещастен.
Или пиян.
Или, може би-дори някой ден и ще се почувствам щастлив.Нали съм се затворил тук,нали все исках да избягам от всички.Да бъда вълк- единак. Самотник.
Проклетник.
Или както там ме наричат.
Впрочем-не знам дали вече някой мисли за мене.Дали ме нарича по някакъв начин. Но това вече няма значение. Важно е аз какво ще си мисля за себе си.Дали аз ще мога да се наричам по някакъв начин.Дали ще искам да търся епитети за себе си.В това е проблема.Това е моят проблем.
А на другите-майната им…!

Майната ви, проклетници такива!
...Някой си там, беше казал,че "Адът-това са другите"... Философ, от ония, дето от излишък се чувстват излишни…
Значи,ако ги няма тези-другите, ще живеем в един истински рай. Без злоба, без упрек, без вина. Вина…вина…В това е проблемът- да седиш зад прозореца, да дъвчеш своето минало и все повече и за всичко, да се чувстваш виновен. Не знам дали аз се чувствам виновен, но знам, че в очите на всички, би трябвало да се чувствам така. И това ме прави виновен.
Погледни в техните свити очички, чуй глухия шепот по улиците.Чували ли сте онзи глух шепот по тролеите, по спирките, по пейките край къщите...
Това правят те.
Стоят, гледат и обвиняват.
Коментират.
Оплюват.
Ругаят.
Ровят като червеи в живо месо, в червено живо месо. Има някакво перверзно удоволствие в това.
Пияницата винаги обвинява алкохолика.
Развратникът е моралист.
Убиецът е християнин.
А други простаци наричат това "обществена съвест".
Няма такава.
Има солидарна обществена злоба.
Защото всички са мръсници, а мръсниците искат и останалите да са мръсници…Свинята иска своята кочина.Алкохолиците са наречени така от пияниците, грабителите- от крадците, серийните убийци- от хрисимите, кротички садисти...
Едно голямо единство от грешници и извратени….
Така ли е ТАТКО ?
А ти, МАМО -ти какво ще кажеш по този въпрос ?
Преди да сте се любили, на ръба на кревата, в онзи тържествен миг-на моето сътворение... Тогава какво сте си казвали?
Какво сте си мислили за мене тогава ?
Че ще направите един идиот, който после ще мразите...
Ще го оплювате, наравно с всички.
А ТАТКО ?
...Дишали сте тежко, като крави в обор, МАМА е пръхтяла под тласъците ТИ като морно говедо.Леглото е скърцало протяжно, таблата му се е блъскала в стената, мазилката се е стичала като пясъчен часовник надолу-по мръсният под.
Накрая ОНЯ е издал проточен звук...като заклано животно, ОНАЯ се е опитала да го отблъсне, но късно-спазмите са се излели в нея,направо в нейната червена утроба...
Тя го е отблъснала най-после:
-"Видя ли сега... Свиня със свиня !...Пак не ме пази.
А СВИНЯТА е мърморила нещо виновно и сладостно, после се е отметнала по гръб, ПЕНИСЪТ му е легнал успокоен и омекнал назад по корема , МАМА е отишла да се мие в банята.
И както се случва-не е имало вода да се мие.
Седяла е клекнала, с разтворени дебели крака, с едно тенекиено канче в ръка, бръкнала с него в кофа с вода, поляла се е набързо, от студа коремът и е настръхнал и станал на мънички пъпки, после се е избърсала набързо с една стара хавлия...
Или, както я е учила една тъпа съседка, се е изпикала с широко разтворени крака, после направо се е изтрила с някоя захабена хавлия.
ТАТИ е хъркал с широко зинала уста, доволен и кротък.
МАМА се е навряла набързо под юргана, блъснала ГО е с лакът да се помести малко.
И е заспала...
Ето я великата тайна на сътворението. Тайнството на зачатието.
А Господи ?
Това ли Ти е големият номер ?
Търкалят се двама, пъхтят и миришат на пот и създават...
Човекът, по Твой образ и подобие. Тоя, за когото изпрати Сина си…
Без никой да счита за нужно да го попита, това твое Подобие за нищо.
Просто така си решават.
Пъхтят двама, изливат соковете си, после няма вода…
И се раждаш.
После някоя друга воля те заставя да живееш, да се мъчиш, да агонизираш, да страдаш...
Накрая двама гробари, двама мръсни мангали те захвърлят в една окаляна дупка, затрупват те с пръст и просто изчезваш. ..
Така-без никой да те попита за каквото и да било.
Трогнат съм,Господи !...
Но има и нещо друго, не го забравяй...
Създал си ме по свой образ и подобие.
Значи-приличаш на мене, и аз съм досущ като теб.А това обяснява много неща.
И Джак Изкормвача е бил създаден по образ и подобие твое, нали Господи ?!
Така че, поне на мен недей да се сърдиш.
Недей да ме съдиш.
Ще бъде мъничко подло.
Нали Ти разказвах-никой не счете за нужно поне да ме пита, когато ме е направил.И по-късно:когато ме моделираха като лепкава глина, пак никой, за нищо не ме е попитал.
Ти си седеше отгоре,нафукано-важен, седеше си кротко отгоре и гледаше ВСИЧКО.
Бих ти казал и друго-гледаше просто сеир,както му казваме ние...
Така че,-недей да ме съдиш.
Или поне ми дай оправдателна присъда.
Или изрови всички смекчаващи вината обстоятелства.
Не само за мен.
За всичките други. За моето време, за хората от моето време...
Недей да ни съдиш !
...Моля те ,Господи !


Май се отплеснах в глупости.Никой не го интересува за нищо.
Камо ли Оня-отгоре...
Ще ме шибне в Адьт,или някъде там.
Не знам как ще е там.И как ще я карам.
Как ще я карам ? Въпросът е сега как ще я карам.
Нищо, знам, че малко остана. И сега, единственото, което знам, че не бива да правя, Господи, това е ДА НЕ ТИ ДОСТАВЯМ УДОВОЛСТВИЕ.
Няма да хленча,чуваш ли-Господи?!
Няма да чуеш, че ТИ, и Твоите апостоли сте били прави, нито МАМА и ТАТКО…
Не сте прави!
Нито ще ида в Твоята шибана църква да Ти паля свещи и да целувам Твоите икони..
Да вдигам длани нагоре, към един опушен таван и да мисля, че Ти слушаш тъкмо моите горещи молби...Ей така-с длан до ухото, малко надвесен надолу-да чуеш най-съкровените болки...
Няма да стане !
Така запомни Ти от мен.
А после, а после прави каквото Си искаш.
Шибаняк с шибаняк!


Аз съм на 41 години.
Разведен.
Нямам деца,
Не мога да имам деца.
Не работя.
Струва ми се,че не мога да работя.
Живея под наем:стая, кухня, клозет, заедно с баня.
Нямам балкон. Имам само прозорец.
Да виждам от него сеирът Ти, Господи!



Писмо от Димчо Дебелянов до Николай Лилиев. Поне едно от тях.

..."Родихме се във времена, които са или велики, или безподобно подли. Сам не зная от какво страдаме-от слабост ли, от ненужна сила ли-изобщо, нищо не разбирам от тези дни...Аз все повече и повече губя яснота на съзнанието, налитат ме срамни усещалия и нелепи желания: често пъти ми се струва че всичко съм забравил, че не знам кой съм, къде съм, с кои хора съм, и мисълта,че отдавна съм престанал да живея, че сегашния ми живот е едно бледо повторение на нещо минало, имало някога смисъл, мъчително ме гнети..."

Пак паля цигара, предишната я угасих със замах в пепелника. Разсипия направо, скоро няма да имам и пари за цигари… Стаята е станала синя, някак сива, изглежда мръсна и разхвърляна.
А е и такава.
Книги и книжа, попилени като сняг по пода, пълно е с празни бутилки и фасове, сигурно мирише лошо.
И аз сигурно мириша лошо, като запареният въздух тука, не знам, не усещам, нищо не усещам вече, ето как може да се свикне с всичко...
А той-Димчо ?-той свикнал ли е с всичко?
Не е.
И е умрял на фронта, като куче е умрял там - сред окопите и кафявата кал. Сред кафявата кал на епохата.
Но не е свикнал...
Просто е станал, изправил се е бавно, тъкмо когато всички останали са ровили своите тела в пръста, дълбоко в калта, дълбоко в окопите...
Отсреща е бил само ВРАГЪТ, между тях е лежало едно разровено, мъртво поле, а той се изправил, разрошил голяма, черна брада...
И те са го улучили точно.
Нечий куршум, на някой див, простоват войник застанал отсреща. Някой селски дивак, вдигнал е бавно цевта, на мушката-там...много далеч,се е ветреела една черна брада.
И онзи е дръпнал бавно железният спусък.
Дебелянов е паднал. Защото е станал.
Защото не е свикнал.
Пронизан, убит, самоубит.
В отровната лепкава кал.
За какво да живее ?
3а да се свикне ?
Благодаря ти, войнико ! Благодаря ти селяко ! Без твоят куршум от Дебелянов какво щеше да стане?... Без куршумът на Яворов… На Вапцаров…?
Щяха да станат едни пияници, пройдохи…несретници жалки.
Така трябва да бъде.
Всеки заслужава поне един куршум в челото.
И е било.
И ще бъде.
Дебелянов е носил в раницата си "Тъй рече Заратустра ".
И както е рекъл синеокият свръх-човек, така е предрекло новото време.
20-ти век е векът на Заратустра,на Анти-Христа, на смъртта на ВСИЧКИ БОГОВЕ. И смъртта на всички поети. На срамежливите, скромни девойки. На пъпчивите, трепетни юноши…
Така е предрекъл Анти-Христа.
Така е било,така и ще бъде.
И всичко скоро, много скоро, ще се докаже...
Всичко писано ще се сбъдне и всичко лошо ще се случи. Усещам го.
ТО влиза…чувам стъпките на Звяра, който идва...
На Апокалипсисът, който ще погълне всичко...
Нека го погълне.
Ще се разтвори земята, ще литнат кървави дракони...
Ще плачат, ще вият, ще стенат безкрайни морета от хора, смъртта ще бъде нещо желано, защото страданията ще бъдат непоносими…
Майките ще гризат главите на своите бебета, бащите ще изядат своите бащи...
Ще има “..войни и бойни вреви, но не това ще е краят”…-май това каза Матей някъде.
Онзи Матей-евангелописеца.
А кога ще е краят, а господин Матей?
Май си пропуснал да кажеш.
Но аз ще ти кажа:-КРАЯТ Е ВЕЧЕ ДОШЪЛ.
Но ти не се притеснявай…
Поетите станаха търговци.
Които не успяха, се пропиха.
Само малцина посмяха да си срежат вените.
По-голяма част от тях ги спасиха в болницата.
Сложиха им по една лепенка на китките и им дадоха няколко дена болнични.
Съвсем малко умряха.
Голяма част от тях-от цироза.
Само единици се вбесиха в парка .
Рано сутринта чистачките ги откачиха от клоните и ги изпратиха за претопяване.В крематориумите ги изгориха и пепелта им се превърна в чудесна костно брашно.С костното брашно нахраниха свинете от един агонизираш свинекомплекс. Десетина прасета се пооживиха от това, дори позагладиха своята свинска четина. Предприемачите ги изнесоха веднага в чужбина поради тази причина. За консумация от гладните българи, в страната внесоха холандска кайма, дълбоко замразена, със срок на годност 8 години. Доволни, българите започнаха да пържат кюфтета от нея.
Някои по-претенциозни господа, от ония, с които е пълно в София, отначало малко се мръщеха, но скоро свикнаха. Заради тях, или за нещо друго, но по този повод заляха телевизията с рекламни клипове. Млада холандка пече кюфтета на зелена поляна. Мъжът и се усмихва блажено…
И така- дори и претенциозните вече бяха убедени в каймата.На останалите не им направи впечатление. Те и без това нямаха пари да си купят кайма. Продължиха да ядат свински крака и уши, да варят в почернели тенджери чорби от пилешки нокти.За тях като деликатес си останаха свинските опашки.
Ония-оттатък не обичали свински опашки.
Европейският съюз не позволява да се ядат такива неща…
За Коледа пускаха и свински зурли и свински уши.
Народът се радваше.
БОГ КАПИТАЛ СТРОГО СЛЕДЕШЕ ОТГОРЕ.
Когато хората са доволни, и държавата е доволна.
БИЗНЕС означаваше нещо различно от РАБОТА.
Народиха се рояци мутанти.
И изродени,и идиоти.
И някакви нови, дето имат от всичко това по малко.Хем идиоти, хем изродени.
Турците започнаха да откриват кантори за обрязване на пишки.
Дори стана модерно да си обрязан и турчин.Да си евреин е лукс. Да си европеец- мечта… Или поне- педераст, или както им викат- “… с широка сексуална култура…”.
В България да си българин е жалко. Няма международни програми, няма квоти за работа, няма помощи за отопление и осветление. Няма Хелзински комитет, няма ДПС, няма американски и европейски посланици, които да се грижат за тебе …
..Впрочем,прав си !
...Не е дошъл още краят.
Но ще дойде.
Усещам.
Тогава ще видите вие, простаци с простаци...
За мен не се притеснявайте, аз няма да присъствам. Моят краят е близко, това поне знам вече със сигурност.
…Всеки момент ще се позвъни на вратата. Ще се звъни настойчиво, истерично, без прекъсване.Аз ще угася тихо цигарата, ще се смаля за секунди, ще се плъзна като влечуго под мокета, между фугите на паркета...По коридора, плочките ще са студени и хлъзгави
… ще се звъни без прекъсване.
ТЕ ще звънят… звънят непрекъснато, за да ми подскажат, че знаят къде съм, че не е възможно да се измъкна …
Но аз ще пълзя, ще се гърча по студеният под, ще се вия като настъпен червей, ще лазя нагоре, ще лазя надолу, ще опипвам с длани тези гладки стени...
Ще протека като нечистотия по вратата нагоре, ще долепя око за шпионката.
И ЩЕ ГИ ВИДЯ.
Един Капитан в униформа, един дебел Старшина и още един облечен цивилно.
Старшината ще се бара отпред, от топлото време сигурно ще се е запарил.
Или – подсякъл между краката. Капитанът ще гледа точно в мен, аз ще знам че ме вижда. И нищо няма да мога да сторя.
Звънецът ще пресипне като хремаво куче.
Накрая ще спре да звъни.
Тогава ще видя как Капитанът ще измъкне полека пищова.
Ще го зареди с цяла шепа, сигурно ще е някой пищов стар модел, от Балканската или друга война.После, най-после, ще успее да издърпа там някаква черна пружина, пищова ще изщрака зловещо. Капитанът ще си подръпне панталонът нагоре доволен, ще отстъпи на няколко крачки. Ще го гледам, без да мога да мръдна от страх.
Той ще се прицели право в шпионката.
Старшината ще се сепне внезапно, ще си извади ръката от гащите:
-Господин Комисар...ах,господин Комисар...! Дръпнете се,моля...
Оня-Цивилният ще се огледа с достойнство. Ще изтупа една прашинка, полепнала от мръсотията наоколо. И ще се отдръпне встрани.
Капитанът ще се огледа наоколо, ще помръдне още една крачка назад.
Старшината ще се приведе в захлас и по лицето му ще се разлее угодническа усмивка.
- Ей тука, г,осин капитан….Право в окото !
И онзи ще гръмне.
Право в мен.
Ще видя как куршумът излита, как пробива стъклото на шпионката, за секунда ще ме прониже, главата ми ще отхвръкне назад... След това вратата ще се разхвърчи на късове, парчета, трески, талашит, няколко жълти пирона...
Аз съм отхвръкнал назад, а те влизат-първо Старшината се спуска, разритва с крака треските, и парчетиите от моя собствен череп,попиляни по мозайката, после учтиво прави път на Капитана, чинопоклонно, дълбоко приведен...
Цивилният ще избута Капитана и влезе, все пак Тайните служби са друго нещо…нали?..., Капитанът ще се огледа сконфузено, после ще пристъпи след него бавно и важно, както се следва, за да заглади нещата, ще издуха дулото на пищова с достойнство, ще замирише на барут и на кръв…
Много боли, нетърпимо боли, но аз си кротувам, прилепнал към пода.Старшината се навежда надолу и ме отлепва от мозайката, държи ме с два пръста гнусливо.Чак аз се чувствам неудобно и срамно.После, с другата длан, внимателно, като следи да не си изцапа ръкавите, ми намества раздробеният череп.
Първо намества челюстта ми, после- другите кости от пробития череп.Чувствам се малко неудобно, много кръв се е хвърчало, Старшината ще вземе да си изцапа ръката, а камо ли тази-натруфена униформа...
Но е мило…някак като майчинска ласка.
Най-после той успява да сглоби нещо, сега съм в ред, приличам на нещо като човек, само дето съм малко разфасован в лицето.
Но нищо…
Старшината се отдръпва чинно назад, като прави място на Цивилният.Той пристъпва напред, навежда се ниско над мен, като ме разглежда внимателно. Усещам дъхът му- на оцет и на лой, или на нещо такова, и най-вече- на дъвка “Орбит” / без захар, разбира се ! /. Протяга ръка към мен и оправя няколко косъмчета от брадата ми, дори я приглажда с цяла длан. После с едната ръка ме хваща за брадичката, повдига я малко, а с другата се засилва отдалеч. Ударът е внезапен,главата ми отхвръква назад, без малко да се разпадне отново. Зъбите ми изхвръкват надробени и счупени, пилеят се като мъниста от скъсана броеница, даже ги чувам как подскачат като топчета и се крият по ъглите. До тогава Капитанът седи изпъчен встрани, дори и не ме поглежда,малко е обидно, но какво да му кажеш...
Властта си е власт.
Униформата-униформа.
Дългът към народът е дълг.
Квича като прасе, посягам да събера разлетелите си зъби, но Старшината любезно ме спира. Просто протяга крак и настъпва дланта ми, шареща по мозайката.Дори ми оправя ревера, сигурно в безпорядъка съм го измачкал, все тая, виж за какви неща се тревожа...
Най-после и Капитанът пристъпва ,бавно, нафукано, както се следва на един Капитан.
Бърка бавно в джоба, изважда внимателно чифт бели, ослепително бели ръкавици,/ За тук мога да съм сигурен, че това е белината “АЧИ” !/, слага ги бавно, с достойнство, както се следва.
Красива е родната армия!
Красива е тази българска власт!
Старшината се покланя чинно, от възторг даже му отдава и чест, така както е привидин напред.
Цивилният се усмихва гальовно, прави няколко крачки назад, без да се обръща, сигурно се страхува да не пропусне нещо съществено.
Аз чакам.
Старая се да не охкам много силно, за да НЕ ПРЕЧА НА ХОРАТА.
Все пак-неприлично е...някак.
Накрая ръкавиците са сложени, той пристъпва към мен, потупва ме бащински по бузата, дори ми става умилно от това.
После внимателно вкарва двата си пръста в очите ми. Отначало много боли, но като изскочиха, дори ми олекна.
С всичко е така-само в началото е тежко, но се свиква…
После усетих как плъзга пръсти навътре, направо през дупките, бърника усърдно и вади с шепи парчета от малкото мозък.
Вади курса на долара за последните месеци…две неплатени сметки, няколко лева, спестени от … Ето и моите тайнички…срамни, наистина!...
Чувам как жално изкънтяват те на пода.
После пак рови, измъква някакви спомени, някаква гола жена, две-три дреболии,една проточена, стара история, продължава усърдно да рови, ето-вече няма нищо, усещал се чист и роден току-що, толкова е празно и хубаво, колко безкрайно е било голямото Нищо...
Той също е вече доволен.
Чувам го как цъка с език възхитено, после нежно поставя очите ми обратно.
И виждам...
Виждам колко мръсотия и кръв са полепени по до скоро снежно-белите ръкавици, просто неприлично големи петна, усещам как се изчервявам от неудобство, всички ме гледат- първо мен, после петната по блестящо- ослепително-белите ръкавици.
Капитанът издига ръцете си към светлината, разглежда ръкавиците си внимателно,всеки пръст, всяко петънце вижда той…
А те са от мен!
И това вече е много.
Не мога да понеса скритият упрек в очите му, затова поемам с благоволение неговите топли и бели ръце...
Облизвам ги бавно, пръст по пръст, осмуквам всяка капчица кръв и нечистотия от моя метнат на пода мозък. Облизвам ги докато не усетя вкуса на плата, навярно чист, американски памук-малко тръпчив, дращи на езика но АМЕРИКАНСКИ ПАМУК.
И ето!-вече ръкавиците са чисти, вярно че са мокри и малко блестят от сгъстената ми слюнка, но няма петна.
Измих срамът от ръцете!
Капитанът ги разглежда доволно.
Разперва внимателно отново пръст по пръст, гледа и в гънките. Проверява.
Така трябва да бъде, за това Властта си е власт, да ни проверява.
Дори неговото набито, военно око не открива нищо. Аз кротко седя, с наведена ниско глава, ако можех, бих изплезил дълъг език, като куче, но нямам.
Капитанът свършва с огледа, после пак бавно, спокойно сваля ръкавиците.Държи ги с два пръста, оглежда се малко стеснено. Старшината се досеща, предвидливо се спуска и донася от кухнята кошчето за отпадъци. Отваря капака, Капитанът поглежда първо, разглежда внимателно какво има вътре, после недоволен, посочва надолу с поглед.
Старшината се спуска, вади отвътре една смачкана страница от мой дневник, няколко капачки от бира, разравя фасовете по дъното и прави място.
Капитанът внимателно оглежда отново, протяга двата си пръста с ръкавиците, и ги пуска в кошчето.Ръкавиците политат надолу достолепно и важно, сякаш лебеди кацат. Старшината внимателно, напрегнато следи полета им. После, след като отдава чест, хвърля върху тях измачканите хартии. Капакът тропва отгоре.
-Благодаря, господин Капитан !- и отдава отново част, но сега с повече уважение, както се следва.
- За Отечеството, господин Старшина, за Родината…- отвръща с въздишка Капитана.
Аз ще бъда вече послушен,ТАТЕНЦЕ МИЛО...
Чак сега откривам, че Капитанът всъщност е ТАТКО.
Моят, милият, единствен мой ТАТКО.
Татко си оправя строго униформата и ме поглежда под вежди.
-"...КАТО Е БУДАЛА-НЕКА ДА СЕ ПОБЪРКА "…
Кой го казва това ? Не разбирам, нещо не виждам…
Цивилният изведнъж изкрещява :
-За славният Съветски съюз,за Червената армия...
И ние изкрещяваме в хор:
-Ура !
Капитанът се опулва, струва ми се,че в очите му нещо проблясва, като някаква светлина, която изригна отвътре.
-Бъдете готови, войни на Партията!!!
И ние крещим…крещим до прегракване:
-Винаги готови! За нашата Партия ! За Демокрацията и Америка!!! Винаги готови!
ЦАР, БОГ И ОТЕЧЕСТВО!
Старшината се разплаква, очите му блестят от възторг. Избърсва сополите си рязко с ръкав, после с отсечени жестове си разкопчава панталона. Бялват се белите шорти, както се следва по Устав, рови надълбоко в тях, виждам как тлъстите пръсти опипват навсякъде, най-после успява да намери каквото е търсил, пак шава с пръсти и най-после измъква с рязък замах една бяла хартия. Разлиства я важно, даже се поизкашля за тежест. Гласът му е дрезгав,навярно от преживяното.


ПОВИКВАТЕЛНА ЗАПОВЕД
До…...
Явете се незабавно в указаният в приложение № 1 пункт, за да встъпите в обявената всеобща мобилизация. При явяване, носете със себе си паспорт и военна книжка ,както и дрехи /един кат /-бельо и чорапи.Неявяването Ви в указаното място и време, ще се счита за отклонение от воински дълг ,за което ще Ви бъде потърсена наказателна отговорност,съгласно чл.1 и единствен от Законът за временният военен трибунал.
НАЧАЛНИК:
/Старшината се изкашля смутено/:
-Не се чете !
И ми подаде с тържествен жест Заповедта.
Опитах се да я погледна, но Цивилният ме побутна с лакът, и усетих,че най-малкото това желание е неудобно. Заповедта си е заповед, какво има да и четеш. Капитанът ми подаде любезно една химикалка, от ония - простите,пластмасовите.
Така е- ТАТКО не обича да харчи парите напразно.
Чух гласът му, който гальовно шептеше:
- Тук сине…тук подпиши !
Намерих графата , където да сложа своя подпис,и със замах се разписах:
МОБИЛИЗИРАН:...
Старшината с блажена усмивка прибира Заповедта обратно в гащите, видях как я намества най-отдолу-да не се мачка много, после пак с насечен жест си закопча първо панталона, после колана.
Опъна ризата и отдаде чест.
Капитанът също отдаде чест.
Цивилният се усмихна приятелски, наведе се пак към мен, и ме целуна сластно по бузата. Понечих и аз да му отвърна със същото,но вече бе късно-той се отдръпна встрани и моите свити и проточени устни увиснаха във въздуха. За сметка на това,ТАТКО се наведе напред и вместо да ме целуне, както очаквах, вкарана един влажен език в ухото ми, усетих как слюнката му полепна в него като слуз, но и това беше приятно-всичко е толкова лъчезарно и чисто,никога преди това не бях се чувствал по-добре…
По-чист и пречистен.А това никак не е малко, не трябва да се забравя.


Капитанът отново нежно се надвеси над мен. Усетих дъхът му-сладникаво кисел и неговата гореща целувка. Езикът му обходи езика ми,с едната ръка ТАТКО сграбчи гальовно панталонът ми отпред, а аз замрях без дъх, затворил очи.
Капитанът въздъхна натъжено и се отдръпна, Старшината се изпъна по устав, набързо оправи коланът и шапката си. Цивилният се прозя отегчено и погледна часовника си.Хвърли кос поглед към двамата, и без да казва нищо направи някаква гримаса с челюстта си.Те също кимнаха, Капитанът тръгна по стълбите надолу. Цивилният провлачи стъпки след него. Старшината затвори вратата зад мене, заключи, после пусна моя собствен ключ в една саксия с изсушено мушкато, после се приближи към мен, хвана ме с яките си лапи под мишниците, занесе ме под лампата и внимателно ме разгледа отгоре, отдолу и от страни. И сигурно това което видя все пак му хареса,защото се захихика доволен, после все така-без да ме пуска да стъпя на земята, ме понесе по стълбите надолу. Чувствах се лек и въздушен,не са ме носили на ръце сигурно от бебе, но е малко неудобно, притеснявам се някак, по шпионките на вратите съседите сигурно гледат всичко със затаен дъх и леко извадени навън езици.
Чувствам техните завистливи погледи зад вратите .
Старшината подтичваше като малко момче по стълбите, дори подскачаше от крак на крак.
Капитанът и Цивилния бяха отишли много надолу, Старшината сигурно се чувстваше притеснен от това, но и аз се притеснявах покрай него, все пак-не беше удобно, КАКВО ЩЕ КАЖАТ И ХОРАТА, А НАЙ-ВЕЧЕ-ВЛАСТТА!
Долу, почти до входната врата ги застигнахме, Капитанът дори ни отвари вратата.Старшината най-после ме пусна на земята, огледа ме критично, поопьна дрехите ми, отдаде ми чест.
Учтиво ме покани да мина.
Аз прекрачих навън и занемях от изненада-всичките мои съседи бяха строени чинно пред блока, бабите дори държаха китки босилек. Мъжете полюшкваха огромни червени знамена, виждаха и се и такива на ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА, имаше и няколко с пречупени кръстове по тях..Децата, не знам дали ги беше накарал някой, или те сами, но с издути от усилие бузи ги духаха с пълна сила, за да се веят тържествено.А жените, всичките тези мили жени с бели коси, вкупом поеха дъх и изведнъж запяха в хор:
"Изпра-ави се гора-а от сто-ма-а-на..."
Капитанът се изпъна като струна, Старшината вдигна ръка над главата си-права, изпъната като струна, слънцето блестеше по фуражката му. И тогава, именно в този момент, изведнъж почувствах полъха на демократична, ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА, усетих как СТЕНИТЕ падат една след друга и вятърът на промяната и свободата се вее волно навред.Цивилният се поклати унесено насам-натам в такт с тържественият марш, сигурно и в неговите гърди се блъскаше едно голямо, червено сърце, окрилено от НОВОТО време…

ПОЧТЕННОСТ ВЪВ ВСИЧКО!

И сигурно беше така, защото видях, че от време на време си почистваше носа в захлас.Хоровата песен изведнъж се наруши от радостни плачове, мъжете подвикнаха радостно. Даже някои подхвърлиха и шапки нагоре.
Така бе вълнуващо, толкова бе радостно, че усетих как гърлото ми се запълни от някаква голяма буца, помъчих се да я преглътна,че щях да заплача.
А това,тъкмо сега не трябваше да допусна.Аз бях избран, на мен ми беше дадено голямото щастие да изпълня своят ДЪЛГ КЪМ РОДИНАТА, КЪМ ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА, КЪМ НАТО, И КЪМ КОГОТО ТАМ ТРЯБВА… а това значеше много..
Длъжен бях, отговорен бях пред тези мои белокоси съседи, на тази ПАРТНЬОРСКА СРЕЩА, НА ТОЗИ НАЙ-ЗНАЧИТЕЛЕН ФОРУМ … да защитя достойно демократичните ценности, евроантлантическите приоритети и християнски добродетели.
И точно това щях и да направя.
Хорът спря внезапно, както беше започнал. Една развълнувана баба се приближи към мене,в ръцете си държеше погача, завита с употребявана вече, но чиста, носна кърпа кърпа.
Дори децата спират да духат знамената.
Старшината изгледа всички навъсено, даже вятъра спря, скрит като куче сред клоните.
-Сине, сине...-гласът на старата жена трепери патетично- ти си ангел мой...! Сине, сине, Бог ли те изпрати ?!.. Ние и НАШАТА ПАРТИЯ те изпращаме, да отидеш… там де, където трябва…От наше, от името на ПАРТИЙНОТО и АДМИНИСТРАТИВНО РЬКОВОДСТВО…ОТ ИМЕТО НА КООРДИНАЦИОННИЯТ СЪВЕТ… и от името на нас, МАЙКИТЕ на България те изпращаме с хляб и сол…
Капитанът се побара отпред, сигурен съм че е възбуден, дори му личи по надутия панталон.
"-...те изплащаме ТАМ, там където вятър ечи и Балкан стене, за да изпълниш от наше, от името на ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА И НАТО… от цялото име на Партийното и Административно Ръководство своя ВОЙНСКИ ДЪЛГ...своя …защото ти....ти си мое, и на ПАРТИЯТАА дете...да изпълниш своя синовен дълг към мен и към МАЙКАТА РОДИНА. Горката жена, ще се разплаче, и аз ще се разплача…
Капитанът се търка усилено, дори жилите на врата му са изпъкнали като въжета, само Старшината е замръзнал,от старание да не диша е започнал да посинява.
Ето я-плаче.
Знаех си аз.
-На, добър път сине мой !...Дано не се върнеш от там, детенце мое... Умри за демокрацията и за Обединена Европа! НАТО е с теб!
Всички тихо хлипат от вълнение, аз стискам скули,готов съм да си отхапя езика, но не и да заплача, никога не бих си го простил…
Това е най-великият миг от живота ми…не мога, не мога... Изведнъж ТАТКО измучава високо, всички подскачат сепнати.
Капитанът се стиска с две шепи отпред и мачка нещото, дето се е издуло отвътре, сякаш мачка главата на змей.Измучава пак, изкривил и забелил очите, всички мълчат, гледат, без да посмеят да мръднат. Капитанът изревава проточено, като ехо тълпата издъхва след него, той се е вцепенил като паметник, не-като монумент, като скала, като колос.. .
Като Статуята на Свободата.
После въздъхва щастливо, всички въздишат след него, даже някой изръкопляскват зарадвано.Старшината се изопва още повече, дори Цивилният, удивен, заравя почти целият си пръст в едната си ноздра.
Капитанът свенливо се обръща гърбом, виждам как си разкопчава колана, панталонът му увисва, дори белите, уставни шорти красиво проблясват под слънцето.Той се разкрачва и внимателно разглежда продукта на вълнението си, загребва от него с пръст, помирисва го, после-след кратко колебание си близва малко.
-От такива прочувствени речи…винаги така става! Като чуя за НАТО и направо се…- после сепнато оглежда всички събрани. -А вие?!
Бабите закимват усмихнати, мъжете размахват знамената, изведнъж от душата сякаш на насъбралият се народ се откъсва нещо като стон, като въздишка, като полъх на вятър:
- Ю- ЕС-ЕЙ !!! НА…А…АТО!
Явно доволен от това, Капитанът с високо вдигнат нагоре пръст,подсвирква и Старшината се спуска към него, тичайки отдава чест, както се следва, после сръчно,с от тренирани движения му вдига панталона и му стегна колана. Строените стоят, без да помръднат,само големите червени знамена тихо шумолят. Капитанът се обръща, и без да си сваля пръстта, гордо разглежда събраните. После се изкашля и пристъпи напред, всички затаяваме дъх. ТАТКО, без да каже нищо,с отсечено движение подаде пръстта си на Старшината.
Старшината о пъна куртката си надолу, метна към към строените, занемели жени, старци, деца и мъже, един къс, строг поглед, после със строева стъпка пристъпи към подаденият пръст. Отдаде чест на Капитана, протегна длан и почти гальовно пое пръста, вдигна го към носа си, помириса го, и накрая го налапа целият. Приличаше на щастливо следово куче. Облиза го, осмука го, близна последните капчици, стекли се по дланта на капитана, после с достойнство се отдръпна, отново отдаде чест и се изпъна като струна.
Капитанът отсечено отдаде чест, разгледа внимателно пръстта си, после извади снежно бяла кърпичка от вътрешният си джоб и го подсуши. Видях, че на кърпичката имаше извезано розови лебеди, и тази малка подробност още повече ме трогна.
Капитанът се изкашля, хвърли строг поглед към насъбралото се множество и отривисто, като диригент, махна с ръка да млъкнат всички.
Тишината беше оглушителна.
- Такова …значи…Ясно! Евроантлантическата ориентировка на България е плод на взаимните усилия на цялото Правителство…и на това, де!- на цялата общественост…Ще ви еба майката, значи…ако такова…отстъпите и крачка от приоритетите…от демократичните ценности и традиции, завещани ни от Ботев и Левски… ДА ЖИВЕЙ!
Тълпата се полюшва, сякаш ударена от вихрушка.
-УРААААА!....НААА-ТО!...НАА-А-АТО!
И този път не можах да издържа.
Сълзите ми сами рукнаха, обляха цялото ми лице.
Боже Господи-доживях! Това е то ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА.
Обичам, обичам този трудов народ и неговата евроантлантическа дясна ориентировка! С него ще влезем в свещеният храм на Голямото семейство на Европейските ни партньори, с НАТО ще сеем свободата из целия свят- и в Ирак, и в Сирия, и в Корея…И КЪДЕТО ТРЯБВА!
Военният джип спря точно пред нас.
Старшината се спусна и отвори вратата пред Капитана, той огледа още веднъж тълпата, изпъна ръка високо напред и без повече думи се качи вътре. Качих се и аз, качиха се всички. Тълпата се полюшна като развълнувано море. Някой даде тон за песен и всички тържествено подеха:

“БО-ОЖЕ, ЦАРЯ НИ ПАЗИ-И-И…”

Джипът изръмжа свирепо и потегли. След нас полетяха букети от босилек и нацъфтели мушката, мъжете и децата свиреха оглушително, захапали по два пръстта…
Още дълго ги чувах, въпреки рева на двигателя. Джипът беше “УАЗ”-ка, от ония, дето ги знам, от както се помня. С тия джипове ще влизаме в НАТО, в Европа, където ни кажат…С този джип, сега ме возеха мене, напред- към врага, към световния тероризъм, към фронта…
Като си помислих за фронта, изведнъж се досетих, че не знам къде се намира.
Напоследък по телевизията постоянно показваха, как ДОБРИТЕ КОМАНДОСИ избиват разни ЛОШИ АРАБИ, не, не бяха араби, някакви други…все едно. Показваха телата им, над тях, надвесили пушки се усмихват добродушните янки, има и джамии и пустини, и залези, и разбира се- знамената на Обединена Европа, на Обединените нации, или кой знае…Знаех, че ВРАГЪТ Е НАБЛИЗО, че СВЕТОВНИЯТ ТЕРОРИЗЪМ пълзи като пепелянка към нас, знаех всичко това, но не можех да се досетя, до КЪДЕ Е ДОСТИГНАЛ ВЕЧЕ ФРОНТА. Може и да съм пропуснал, може вече СЪЮЗНИЧЕСКИТЕ ВОЙСКИ да са превзели и Дамаск и Москва, за Пекин бях вече сигурен…
Срамно, много е срамно…
Не знаех къде загиват всички НАРОДНИ ДЪЩЕРИ И СИНОВЕ, а това при външно-политическите ни приоритети е недопустимо…Срамно е, срамно…А ТЕ ми гласуват такова доверие. Нашите американски партньори ме бяха посочили, бяха протегнали своята братска ръка право към мен…
Джипът изведнъж спря.
Огледах се, освен Градското сметище, наоколо нищо не се виждаше. А, един клошар ни се усмихваше отдалече, показвайки почернели, изгнили зъби.
Капитанът ми кимна да сляза.
Шофьорчето отвори прозореца, помаха ми с ръка да застана точно отпред, пред бронята на джипа.
- Дай, дай…дай още малко у лево!...Между фаровете, бе бунак! А-А-а така!
Застанах чинно отпред.
Капитанът се размърда, отвори с пъшкане вратата и слезе за да провери. Като ме побутна вляво-в дясно, накрая кимна одобрително.
Отдръпна се встрани, и като художник, не-направо като естет, започна да съзерцава и мен и ръмжащия джип. Накрая доволен, запали цигара.
- Такова…Ясно ти е начи…От днес ще те водим на котлова храна, ще ти изпишем и требване за пътуване с влак- ІІ класа…Не че ще одиш някъде….да го еба!- НАС ЖЕРТВИ НИ ТРЯБВАТ!... По план, от моята рота трябва 28 калпака…такова…кратуни да дам.
Двадесее-ет и осем, ей!... Само за този месец. Другият щели да ги направят и тридесет…от Генералния Щаб така казаха…А?! Мислиш че ми е лесно на мене, а? Лесно- грънци!...Само 20 патрона са ми дали…да ги еба…такова, де! А как се трепят 28 човека с 20 патрона?...Кажи бе, ти си грамотен поне!...Как се трепят…такова…от ТЕРОРИСТИТЕ два-а-адесет и осем човека с два-адесет патрона, бе ?!...Мислиш че ми е лесно на мене?... Ей го- в Кабул трябва да изпиша 12 човека, в Букурещ- 7, в Скопие- цели 9… За всеки- и требване и котлова храна…снаряжение, отопление, вода… Това е СВЕТОВЕН ТЕРОРИЗЪМ, не е шега работа …,Наиш що писане пада!... Цялото НАТО иска ОТЧЕТ ОТ НАС, ЗА ВСЕКИ КАЛПАК, ЗА ВСЕКИ МЕСЕЦ…ЗА ВСЯКА ПРОВЕДЕНА БИТКА…Калпак със калпак!
АЙДЕ- СМАЖИ ГО !
Джипът изрева и ме блъсна силно. Залитнах и паднах по гръб, после гумите ме застъпиха и извъртяха по корем…Последното, което чух как джипът форсира над мен, върна се няколко пъти, докато се превърнах в кървава каша…в кървава кал…
Така е то. Тероризъм.

“ В ГЕРОИЧНО СРАЖЕНИЕ, ЧЕТИРИ НАШИ ВОЙНИКА ЗАГИНАХА В КАБУЛ. ТЕРОИСТИТЕ СА ИЗБИТИ ОТ СЪЮЗНИЧЕСКИТЕ ВОЙСКИ”