1+1 = 4

- Свободно ли е?
Какво да му кажа? Има и други места, ама… Да сяда.
- Заповядайте!
Беше мъж на около 50 години, с побеляла брада. Облечен беше с брезентово яке, а от сутринта препича. Маратонките му бяха покрити със засъхнала кал, кой го знае къде е ходил. Качи с усилие мърлявият сак горе, после седна, въздъхна и тревожно се огледа през прозореца. После погледът му се премести върху мен, разгледа ме без никакво стеснение, като присвиваше очите си от време на време. Сигурно е далекоглед, или нахалник, кой го знае.
- За къде, така?
Аха! От онези - досадниците, дето няма оттърване от тях. Той и за това сигурно се лепна при мен. Ще ми надуе главата. Трябваше да си купя вестник. Или да си взема книга, тя винаги е благовиден повод да откажеш такива приказки.
Нищо, какво толкова?
Няма вестник, нямам нищо. Пътят е близо 3 часа, все едно до онзи свят съм се запътил. По-добре е такъв, от колкото някой, дето мирише.
- За Пирдоп.
- А, аз съм до Златица. Тъкмо, заедно ще пътуваме. По работа ли?
- По работа.
- Аз се прибирам на бараката. Имам една къщурка в Златица, та дойдох да си видя домашните, и-хайде обратно!
- От Златица ли сте?
- Не, от София, ама живея в Златица.
Какво ли ме интересува? Станах рано, кафето на гарата беше блудкаво. Нямам вестник, имам и близо 3 часа път. Сега - и този. Изморих се от пътища. Напред-назад, гари, хотели, всякакви хора. Струва ми се, че устните са ми се деформирали от усмивки. Понякога, сутрин, до като се бръсна, се вглеждам в устните. И ми се струва, че са се разтеглили, станали са като червей, полазил нагоре.
Глупости.
Работата ми е такава.
Това лято трябваше да взема отпуск.
Да легна вкъщи и да спя.
Денонощно.
Като се събудя-да ям, и пак да заспивам.
20 дни, без да си свалям пижамата.
Хора, срещи, кафе-паузи, презентации, вечеря в пицария.
Празна стая в хотел.
Развален душ.
Проститутка понякога.
И хора.
Много хора.
Според индекса за оценяване съм на 67%.
Млад, обещаващ кадър, от който има още много да се иска…
Така каза Груповият мениджър.
И ми трябва стимул, защото клиентите са на всякъде.
- „Имаш нещо против клиентите ни?! Или?!”
Пак, Този го каза.
Свали си очилата и ми го плесна това в лицето.
Очичките му не помръднаха - сиви, малки, свити, като мишлета.
Аз се усмихнах. Казах нещо.
Не обичам мишлета, дори ме е страх. Мишлета-змийчета.
Разни такива.
Имаше май една детска песничка.
Не знам.
Може и да не е имало.
Важното, че мишлетата от очите му ме полазиха. Драскаха с нокти, влязоха под вратовръзката ми.
И потникът ми се измокри от пот.
Понякога сънувам клиенти, как им се усмихвам, те как ме гледат с големи очи.
Купуват.
Подписвам документи.
Вратовръзката ми, като език на теле се поклаща над писалката.
Не съм виждал теле, не знам от къде го измислих.
А клиентите се усмихват.
Подават ръце. А навън грее слънце.
Подписват.
Плащат на касата.
А Мениджърът ме гледа от дъното на салона и ми се усмихва благо.
Винаги, кой знае защо-един папагал от кафезче, кряка възторжено.
После се будя. Въртя се.
И съмва.
Слагам си крем, че да не се виждат сенките под очите.
Това не се възприема добре.
Глупости!
Продажбите ми спадат, индексът криволичи стръмно надолу.
Имало криза, имало недоверие към разсрочените инвестиции… Иди го разправяй на някой!Понякога ми идва да се разплача пред клиента, само и само да му втълпя, че…
А клиентите ме гледат, най-често и не ми се усмихват.
И си тръгват.
Всяка затворена врата, е затворена врата и за мен.
Иди им разправяй!
Просто си тръгват, ще отидат някъде другаде, някой друг, като мен, ще усеща, как вратовръзката лепне за потника.
И ще им говори…
Каквото аз им говоря.
Няма разлика, проблемът е в мен.
Напоследък не гледам позитивно, нямам явно отношение към материята.
А стоката и клиентът са едно цяло.
Аз съм се дистанцирал на някъде.
И нишката се е прекъснала.
Не усещам нито стоката, нито клиента.
- „Усети продукта и го обичай! С такава искрена обич, че да можеш да я споделиш с купувача!...”
И резултатите се видяха в месечния отчет.
И в седмичния.
И в съня ми.
Но, да правиш презентация в Пирдоп е изгубена кауза.
Не може да предлагаш алтернативни продукти в такъв град.
Нищо не става.
Само индекса на продажбите ти пада.
Хората са такива…, А и аз съм такъв, щом ме изпращат по такива места.
Явно, ми нямат доверие.
Или-имат?
Не всеки биха изпратили, иначе…
Знам ли.
Изморих се от влакове, гари и клиенти.
Бих се махнал, но на къде?!
Американците плащат.
- „Усети продукта и го обичай! С такава искрена обич, че да можеш да я споделиш с купувача!...”
Станах рано. Не можах и да пия кафе. Като се обличах, видях, че пижамата ми е пожълтяла от пот. Под мишниците, интересно, че не съм я усетил.
Не съм.
Явно съм свикнал със себе си.
И пижамата, и всичко.
Някой ден, не-да не го отлагам, като се върна ще я изпера. И чаршафите и калъфката.
Чувал съм, че е хубаво одеялото да се простре на слънце, в смисъл-цял ден да го пече. Убивало разните акарии, не знам как се наричат паразитите. Или, там-гадинките. Не ги виждам, ама от рекламите съм чувал, че ги има. Не ме хапят, знам ли…Все едно. Това са планове - „утре”.
„Утре”, май няма.
Има Седмичен отчет.
Това е.
Ако се пушеше в тези влакове, бих запалил.
Не знам дали ми се пуши, просто ми хрумна.
Този отсреща, гледа в прозореца, а какво има за гледане?.
Навън, полята са пусти.
Врани, не изорани поля, порутени фабрики.
Храсталак.
Шубрак-не знам, коя е точната дума.
Видях, как се мярна и изчезна каручка, пълна с жени. Със забрадки и търнокопи, или не знам как го наричат… Ще копаят. Ще садят, ще плевят-не разбирам.
Трябваше да си взема вестник. Хайде, след другата гара, ще ида в клозета. Може и после. Важното е да се занимавам с нещо. Да разграфя това пътуване с нещо, да има план и идея.
”…Идея?!”
В Пирдоп няма идеи.
Нощувка, сутринта ще пътувам обратно.
Ще напиша отчет.
И индексът ще падне още надолу.
Гара след гара, кондуктори, пътници…
Мирише на влак и на мръсно.
Изморяват ме,
изморяват…
ряват…
ават…
ат…
Глупости!
Детска песничка.
Като дете, когато ме биеха, после-заврян в леглото, си повтарях последните думи:
- „Изрод!”
- „…род”
- „…от…”
И всичко се превръщаше в песен. Татко заспиваше, а мама плачеше до мен в леглото. За да не чувам, си пеех това.
И днес си припявам.
Това пък, от къде го изрових?
Тати умря, сега живеем с нея.
Купувам лекарства, понякога и я къпя.
Понякога, я целувам преди лягане.
А те мърда с ръка.
Парализа.
Така ще е тя.
Или, да си прочета презентацията?
Не ми се чете.
Знам я.
„ Алтернативни продукти в алтернативния свят”.
Кметът на Пирдоп ми обещава разбиране.
Публика, и маса с чинии и чаши.
Местният вестник и радио.
Дано да подпише…
Ще сложа най-малко, още два индекса в оценката.
68/%
… 70%?!
По-кротко!
„Всичко се постига с усмивка и вярност към Фирмата”
„Заедно-можем!”
Някой ден ще се оженя и ще се махна от там.
Тази мисъл преминава като светкавица, понякога се плаша от нея.
И като светкавица гасне.
Станах на 37.
Тати умря, живеем с Мама. Купувам и кисело мляко, вземам и готвено от една закусвалня. Понякога-готвя. В неделя пускам пералнята, пуша и гледам, как дългите и ризи и гащи се премятат в прозорчето. После ги простирам. После ги подреждам в шкафа. Имам се две стаи, кухня и баня. От единият прозорец се вижда някакъв склад, от другите - една акация. На пролет разцъфва, казват, че миришела, но не съм я усетил. Знам, че има сврака, сутрин ме буди. Вечер, съседът отгоре се смее с мадами. Слушам ги. Понякога заспивам, понякога - не… Е, после заспивам. Изтривам се в салфетка и толкова. Тях ги оставям да си се смеят.
Голям смях, до зори.
И какво му е смешното?
Явно, нямат седмична диаграма на продажбите.
Нямат и месечна.
Нямат си Мениджър.
Затова, понякога ми идват тези светкавици…
„Ще се махна от тук!...”
Те са си само за мен, не съм казвал на никой.
А, и не може.
Къде ще отида?
Трябваше да си взема кафе.
Или-книга.
То, отдавна не съм чел, коя книга да взема?
- И как е в Златица?
Сам се изненадах. Не очаквах, че ще заприказвам този натрапник.
Но, защо не?!
Започвам да губя умението да разговарям с хората, а всеки човек е един потенциален клиент, или, човек, на когото трябва да втълпиш, че иска да стане наш клиент…
Господи!
Странно е, че дори и го мисля.
Трябва да се оженя и да се махна от тука.
От влаковете и семинарите.
„- И пълните зали са винаги празни” - това го чух от една колежка преди време.
Май беше в Хасково, в ресторанта на хотел „Аида”.
Дупка.
Бяхме пили в повече, та тя, така каза. Добре, че нямаше никой от американците.
Аз си мълчах, но разбрах, какво казва.
После, на паркинга пред хотела, платих на едно младо девойче за няколко часа, не ми трябваше, но имах нужда да бъда гаден с някой.
Всичко си платих, дори и в повече.
Девойката пушеше през цялото време.
И аз, в общи линии - пушех.
И това беше.
Така е.
Професия.
- Как да е? Мъртвило. Има няколко старци и толкова.
- Сериозно? Че уж не е малък град?
- Аз за вилите разправям. Преди години, особено лятото, не можеш да се разминеш от народ. Пълно. А сега…
- Аха, по вилите… Вие там ли живеете?
Какво ли ми пука? И защо ми трябваше? Нищо. Може и да се окаже забавно.
- Имам апартамент в София, но лятно време, та до зимата даже-стоя си в бараката. То, да е вила-не е вила, две стаички и кухня, ама на мен за какво ми е?
- Жената, децата?
- Жена ми почина преди 8 години, а синът е женен, има си работа… Понякога идва, ама… Тази година, май не е минавал насам.
- Е, няма време.
- Така е. А и какво да прави при мен? Пущинак!
- А вие… Не работите ли, или…
- А, от години съм безработен. Завършил съм българска филология, бях учител, ама…
- Лошо.
- Каквото! Аз, господине, честно да ви кажа-не се и оплаквам! За какво?! Карай, колкото Господ е казал-толкова живот ще го карам…, Каквото-такова!
- Е, ще излезе все нещо. То, важното е да не се отчайва човек.
- За отчайване-отчаял съм се, даже отдавна не съм си и мислил, дали е така, дали не е. Сега, като стана дума, та се присетих. То, от отчаянието до щастието има само една-единствена дума.
- В смисъл?!
- Ще тия кажа. Ти си още младо момче, господине, но я запомни от мен. Та думата се нарича „Живот”!И в него е събрано всичко- и щастието и нещастието.
Чешит. Бил завършил филология. Знам ли го. Може и да е такъв, като го гледам-на луд даскал изглежда. И къде го е люшнал живота, не знам…. Може пък, и опасен да е. С това яке, насред жегата? Защо ли ми трябваше да се заприказвам с някакви? Цял ден няма да ми млъкне устата. Кметът, после-разни местни величия. Дано, все пак, някой да прояви интерес. Трябват ми договори. Дългосрочни доставки. Иновационни практики в публичен сектор. Медийно представяне. Обществена популярност…
- Да, това е думата. Разковничето на всичко. И сега? Градинка, едно-друго?
- Аз не разбирам от земеделие, то и ми е такава градината! Ама, слагам очилата и се ровя в земята-тук дупка, там дупка. Сея, после поливам. То си излиза само. Ами, посадил съм боб и картофи, ходя за гъби, за охлюви, каквото изскочи. И билки съм брал, и шипки и каквото намеря.
- Е, на чист въздух. Спокойствие. Човек има нужда от това.
Мъжът порови из якето, щракна с една пластмасова калъфка за очила, извади големи лупи, от които очите му изведнъж станаха огромни и без да се притеснява, ме разгледа внимателно.
- Грамотен човек ми изглеждате. С какво се занимава, ваша милост?
„… Ваша милост!”
Ама че, чешит е наистина. За какво ли се хванах на приказка?
Влакът трополеше из полето, някъде се виждаха покриви на схлупено село, изфуча магаре, после съборена къща. Бариера с кънтяща камбанка.
Не е камбанка, каквото е… Не знам, защо ли ги мисля.
- В частния бизнес. Продавам-купувам, убеждавам хората да купуват. Такива неща!
- С една дума - търговец?!
- Е, и така може да се каже. Но, не е точно преки продажби, по-скоро - обяснявам на хората, защо им е нужно да купят продукта.
- Аха!
И млъкна. Свали си очилата и се загледа отново навън. А какво има за гледане? Празно поле, прелитна ято от врани.
- Търговията не я харесвам, но го казвам без упрек, млади ми господине! Не я разбирам, честно казано. То, затова и не я харесвам. А има и друго-от математика не харесвам, та сигурно и за това.
- Е, не е толкова сложно. Предлагане-търсене, стока-пари-стока.
- Е, това и аз го разбирам. Но, сигурно, защото много съм мислил, та съм стигнал до този извод-да не разбирам цифрите. И хората, които работят с цифри. Много опростяват нещата, а това никак не е добре. И си мислят, че разбират от всичко.
Да, знаех си.Сега ще последва вравоучителна беседа. Не ми трябваше да си отварям устата.Сега-няма измъкване.
- Е, всякакви ги има.
- Кажете ми, любезни господине, казахте, че се занимавате с търговия. Ако може, една простичка задача, за която и децата си мислят, че знаят решението.
Ахаа!... Сега започват остроумията! Знаех си.
- Кажете, да видим.
- Едно плюс едно на колко е равно?
Да, така и си знаех. Сам съм си виновен.А има поне още два часа път.Не разбирам, как може 70-80 километра да се пропътуват за 3 часа.По-добре да изчисля скоростта на влака, от колкото да се занимавам с този...
- Е, равно е на две!
Този се оживи. Свали си очилата потърка ги в ръкава, пак ги постави. Очите му блеснаха-големи и доволни.
- Ето, в това е пробема! Всички си мислят, че е равно на две, а в действителност е равно на четири.
- Може. Я да чуя защо!
- Много е дълго и е малко сложно. Но, особенно през зимата, като няма къде да излизам, стоя в моята барака и мисля ли, мисля.
- Е, така е. Като е студено...Човек си седи и си мисли.
- Да, мисли си. И ето, какво съм измислил. Нали ще ме изслушате, млади господине?
Това за „младия господин” вече ме дразни. Ама, какво да му кажа? Млад съм, защо не? А и за каквои се ядосвам? Време да мине. Ще сляза в Пирдоп, после няма да имам време за глупости.Ще имам около час да се настаня в хотела, ще си взема един душ, ще се избръсна. Може и да хапна набързо.После, не се знае как ще се развие програмата.Той, кметът уж обеща, че ще ме приеме. Секретарката беше любезна по телефона.После-срещи с представители на местния бизнес. Трябва да бъда убедителен.Работен обяд, или запивка-ще видим.
То, обикновенно е едно и също. Почва като коктейл, а завършва с музиканти и тежки поръчки.
- Слушам, разбира се! Интересно ми стана.
- Да, ще се опитам да обясня, при все, че е трудно необяснимото да бъде обяснено.И най-вече, да бъде възприето. Всичко зависи от нагласата, от широтата, както се казва, на нашите възпрятия.
Леле! Този наистина не е в ред. Знаех си, с това бризентово яке посред лято.Не трябваше да го пускам да сяда. Сега, няма спиране вече!
- Да, ще ви изслушам.
- Става въпрос, че ето-седнали сме аз и вие, говорим. Нали е така?
- Безспорно.
- В моите очи, ако поискам да се преброим, съм аз-един, и вие-втори.
- Е, така е! И после?
- Преместете погледа си от друга гледна точка, а именно-от вашата. Вие също имате доброто желание да се преброим. И броите-аз-един, този старец отсреща-втори. Нали е така?
- Е, ако се погледне така-така е.
- Което, какво означава? Че и двамата броим, и за двамата, съществуват двама човека.
- Да, за мен са двама, и за вас са двама.
- Тогава? Колко са в действителност?! Двама в мен, двама и във вашите очи.
- Ха-ха-ха! Е, колко са „в действителност”?!
- Четири, разбира се!
Е, поне не е онази задачка, дето на една жица имало 5 гълъба, ловецът прострелял един, колко са останали на жицата?
- И какъв е извода?
- Представете си, господине, че помолим кондукторът да ни каже, колко човека са седнали срещу него. Той ще ни каже-„двама”. А заедно с него, сме трима.
- Да, заедно с кондуктора, ще сме трима. И какво?
- Въпросът е, че в действителност, тогава ще сме девет човека. Ако трябва да направим сбор от хората, преброени от всеки. Три погледа, които виждат и броят по трима човека. Сборът е, че съществуват девет човека.
- Да де, но в действителност ще сме трима-аз, вие и кондуктора. Нали е така?
- Това, кой го казва? Вие, който сте преброили трима човека. Но, и аз съм преброил трима. И кондукторът-също.
- Добре, ама-кой ще ги преброи тези девет човека?
- Именно!- старчето се размърда доволно на седалката, стори ми се, че ще изръкопляска от радост.-Именно! Който и да тръгне да ни брои, ще се прибави в числото на броящите. И тогава няма да сме девет човека, а ще бъдем много повече.Не знам, как в математиката наричат това, май беше някаква прогресия.
- Хубаво. И аз не знам как се нарича. И какъв извод правите от това?
- Простичък! Че едно и едно е толкова две, колкото е и е четири.
Луда работа!На такава мисъл, какво се отговаря?! Май, най-добре е да млъкна.Но, изглежда старикът си вярва, а и не изглежда опасен.Нужно е, да не го дразня. А и стана интересно, не се знае, до какво още ще каже.
- Интересно разсъждение. Личи, че сте мислили доста.
- Нали?!-старецът заблестя, очилата му хвърляха мълнии.
- Да. Но, не разбрах извода.
- Изводът е, че едно плюс едно е две, само в математиката.А в действителност, нещата са сложни.Човеците не сме математически величини.
„Математически величини...” Леле! Този наистина е мъдрувал върху това.
- Да, сигурно е така, но ... Какво искате да докажете?
- Че математиката е измислена наука.Всичко зависи от гледната точка. От човешката гледна точка-ей тука!-дето е скрита в очите ни.
- Да де, ама... Нали изчисляват полет на космически станции, доказват пространства, време, разстояния. Трябва да има нещо вярно в числата.
- Ще споделя още нещо, ако позволите. Аз по рождение съм далтонист, не виждам няколко цвята. Лекуваха ме уж, само ми развалиха очите. Затова и съм с очила-от лекари! Та, това не е важно. Искам да ви кажа следното- за мен не съществува сиво-зеления цвят. Не го виждам! Чувал съм, че кучетата виждат в черно и бяло. Та, мисълта ми е-какъв е сиво-зеления цвят?
- Ами, сиво-зелен.
- Да, но за вас! За мен-няма такъв цвят. И за кучето няма. Но, сигурно за кучето съществуват миризми, които аз, нито ваша милост,не ще усетим и ще различим никога. Няма сиво-зелен цвят, няма и онази-кучешката миризма.
- Е, това го разбирам. Но числата съществуват като даденост, светът е построен върху числа.
- Светът е построен върху тезата, че „едно плюс едно е равно на две”.
- Да, и с право, защото е така.
- Да повторя ли примера? Сам видяхте, че за всеки от нас съществуват двама човека. Но това е за всеки от нас поотделно.Значи, в купето има двама човека, които виждат по двама човека.
По-добре е да не споря. До никъде няма да стигнем. Щом има четири човека, значи-има ги! Хм, а не изглежда на толкова побъркан. Дето разправяше-в бараката-зимата. Сигурно е седял покрай печката и си е чоплил акъла с такива щуротии.Може и да е попрочел нещо.Нали каза, че е бил учител, завършил е българска филология. Чел е някой, забравих как ги наричат, от онази-откачените немски философи, та му е проблеснало зад очилата.
- Това-хубаво! Ама, не ми стана ясно, какво доказвате с това? В смисъл, каква е ползата от откритието,не знам как да се изразя...
- Че живеем сред относителни истини. Това искам да кажа.
Ха! Сега е момента да кимна и темата да приключи. Миролюбив извод си е направил, какво повече?
- Да, убеден съм в това.
- Наистина ли?! Е, много се радвам!
Изглежда, наистина се радва. Потри доволно ръце.Дори почука с пръсти по прозореца, като че ли викаше някой отвънка. А навънка, влакът пълзеще покрай някакво мъртво селце, мерна се каручка, в един двор, една жена простираше бели чаршафи.
- А хората не го разбират.Ходят насам-натам, спокойни се чувстват, защото „Две и две е равно на четири!” И са доволни!
- Е, нормално е! Нали всичко правим, че да се усетим доволни. Какво друго?
- Да, така е! В началото казах, че между щастието и нещастието съществува една дума- „Живот!”. И тя обяснява и едното и другото.
Да, старчето е чело. Седяло е край печката и е разлиствало книги. Какво друго да прави?
Изпитах нещо топло в гърдите си, нещо като съчувствие, или не знам. Всеки с проблемите си. И как се стига до там?
- И какво? Казвате-седите на вилата, четете си книги. А?
- То не е вила. Барака. Имам си печка, имам си легло, пренесох си всичките книги.
- Животинки имате ли?
- Животинки?! Имам куче и котка. Гледаме се с тях.
- Не, кокошки, едно-друго?
- Не. Лош стопанин съм, а и не знам, как да ги гледам. Пък и не мога да ги заколя след това, за какво да ги мъча със себе си?
- Занимавка, знам ли... Иначе, как се оправяте там? Хляб, готвене?
- За готвяне-готвя си. За хляб слизам в града, зимата си вземам брашно и сам си пека.
- Ха! Наистина ли? А нали казахте, че имате син? Зимата, защо не живеете с него?
- Синът ми е семеен, има дете. Какво да се пречкам при тях?
- Е, само за зимата... Знам ли, по-добре да не питам.
- Не, не изпитвайте неудобство, млади ми господине! Аз имах апартамент, получавам и пенсия по болест. Хипертоник съм, не съм добре и със сърцето, а и няма работа. Пенсионирах се по болест, то-за какво ли ми е тази пенсия, ама...
- Е, все са пари.
- Аз пенсията съм я дал на сина ми. На мен не ми трябва. Каквото изкарам от охлюви и билки, стига ми за хляб и за ток. А друго не ми е потрябвало.
- Че стигат ли?
- Всичко стига. Стига да знаеш какво искаш.Вечер чета, сутрин пия чай и гледам гората. Стига ми.
- Гората ли?
- Да, барачката ми е в гората. Имам си брези, имам два бора. Имам градинка, насадил съм си картофи и боб. И домати, ако изкарат. Колкото за единия хляб, все ще изкарам.
- И си живеете там?
- Да.
- Не ли е скучно, тоест-самотно...Знам ли?!
- Нали имам коте и куче. Имам си книги. За какво да ми е самотно?
- Хм... Знам ли. И какво-четете си книги и си мислите за относителността на нещата?
- Е, не съм чак толкова щурав. Понякога се замислям, водя си записки, може пък някой ден, някой да ги изчете.
- А, и записки, значи?
- Да. „За относителността на числата”-така съм ги кръстил.
- И доказвате, че две и две не е читири?
- И други неща. Че Бог съществува, както и човекът по Негов образ и подобие.
- Аха... Странна работа!
- Странно е, да! Чак сега осъзнах, че предназначението на човек е да бъде творец. А Творчеството е да даваш на другите обич.
- Хм. Не искам да споря, ама...Вие на кого давате обич в гората?
- Как на кого? На себе си. На котето, на кучето, на сина ми... Не коля кокошки, бера си коприва, садя си боб и картофи.
Луда работа. Все пак, времето мина. Ето, остана половин час, най-много 40 минути.Старчето ще слезе в Златица, ще си отиде в гората.После, ще сляза и аз. Ще си взема душ, ще изпия чаша с кафе.Може и да хапна набързо. Знам ли. В Пирдоп съм ходил преди години, дива провинция, ама, все нещо ще има.То, както каза този отсреща-какво му е нужно на човек, чак толкова?
- Не се притеснявайте да ме питате. Виждам, че имате въпроси, вероятно.
- Въпроси ли? Не. Замислих се само. Значи-в гората, с котето и кучето, а?
- Ако позволите, ще се похваля с нещо. То, котето, ще си има и котенца, така че...Ще стане детска градина!
- Аха! Ще се окоти?
- Така го наричат, ама за мен-все едно дечица ще имам.
- Дечица, значи?!
- Да. Да се грижиш за живот, това е най-голямото благо!
- На котета?
- Всеки живот е безценен. И всеки живот доказва моята формула, че едно плюс едно не е равно на две.
- В смисъл, котета какво ще докажат?
- Ами, много неща. Сега сме трима-аз, кучето и котката. Имаме девет гледни точки. А като се появят и дечица, ще станат много повече. Всеки-с погледа си, нали ме разбирате?!
- Аха, в този смисъл. Разбрах! Е, да са ви живи и здрави!

                                                                                                                                                                                                                        04.06.2010 г.