"Есенно-слънчево"

Макар, че птиците си тръгнаха, (онези, дето носят бебета) в очите ми, като в прозорец наднича слънце.                               И е топло. Все още, късам минзухари невинни, като синьо късче небе... За теб!              И се усмихвам. Очите ти са златни. И знам, че зимата ще дойде... Но тя ще бъде в бяла рокля, красива, като булка.                                          21.09.2008 г.
	Цяла нощ, кучето лаеше. За кого ли? Луната я нямаше. Вятърът пипаше клоните, като попийнал развратник. По булеварда скитаха сенките на сухи листа и несретници. Отдавна се скриха трамваите, останаха безпризорни такситата. Под тавана се свивах в тъмното. И се питах, за кого лаеше кучето?                                             21.09.2008 г.
Преваля... От последните капки тревите потръпнаха. Сивият облак отмести с ръка слънцето. Пак се поспря.                              И въздъхна. Тръгна си с тихия вятър. И се усмихнаха птиците. Заискряха очите на локвите. В гърдите ми бавно попива влажния въздух.                                 И есен.                                      21.09.2008 г.
	Скърцат оголелите клони с почернели бастунчета. Сякаш, уморените баби се клатушкат в алеята. А те са на припек, по пейките, разпридат стари истории. Като палаво внуче, вятърът тича край тях, и им подсвирква в ушите. Тича сред жълти треви, зачервен.                Скъса на стареца вестника. Сладко ухае на гнили листа. Сини, като очи на девойка, минзухари се усмихват към мен. Есенно-слънчево.                                              21.09.2008 г.
Дъждът, като молитва смирено шепне в прозореца. А той блести, като икона... От нея, сякаш,                 Светата Майка плаче. Облегнал поглед в стъклото, изпращам мъничките капки. Посреща ги, почернена земята. И се превръщат в локви.                                       21.09.2008 г.
	Дърветата въздишат. Капят глухо, бодливите настроения на кестени. Листата шумолят под стъпките, изсъхнали, като надежди. Ще слезе ниско, скоро облака. Очите му ще бъдат мокри. И пейките, като разведени, сами ще бъдат в своите сълзи. С ръка побутваме, и вятъра, да ида някъде на топло.                                                 22.09.2008 г.
С огън се посипаха дърветата... И катеричките станаха усърдни. Приготвят зимнина и лелките. Мирише на компот от дюли. На мен ми стига, че е слънчево! В душата ми кълвачът чука. Дълбае дупки, търси червейче, загнездило се в моите мисли. И нека, с рошава глава, и облака над мен да се заканва мрачно. Алеята, с горящи въглени, посипана е от дърветата. Крача тихо. Край мен се спират катерички, поглеждат ме,                            и кимат.                                             22.09.2008 г.
	Студени улици, по които измокрените стълбове на лампи приличат на бесило. И уличните кофи са самотни. Мечтаят за ръцете на клошари, да ровят в празната им същност. Миришат локвите на зима. Изцъклили очи в небето, в което няма нищо. С жълти сълзи, дърветата си спомнят лято.                                          22.09.2008 г.
Телефонното мълчание (в пощата ми има само сметки,                          диплянки                                       и реклами, за евтиното погребение...), направо ме убива. Раздадох много! Пръсках с шепи,                от огнище - живи въглени. Очи на щъркели,                                  и бели изгреви, мечти,            копнеж... Мълчание! Сред глухото на тези нрави (подобно в блато), удавям се...                      В мълчание.                                              24.09.2008 г.
	Напука се небето... Облаци се струпаха,          (подобно лоши мисли) и клоните въздъхнаха. Полъхна. Пердето се изду,               коремът му изпъкна. Бременно със дъжд. В стаята помръкна. Стихна. Очите на прозорците, очакват. ---   Разпориха се облаците... Рукна.            Мътилка,                             шума,                                      прах от лято. Запискаха алармите уплашено. Колите-(безпризорни!)-плачат. Огънати от вятъра-чадърите, подтичват... Тракат стъпки. На чанти, вкиснало настроение,           и дочените панталони                                         на псувните... Мокри минувачи. Локвите разцъфнаха.                                        Калта се хили. Бързат... Ноктите на капките, в асфалта драска стръвно. Тревите са болнаво -жълти. ---   И само, пияният клошар седи на пейката. Напукана-усмивката,                      проточва бистра лига. Дъждът плющи                        по шапката му- „Coca Cola”. (Бутилката е празна!). Сред тропотът на всичките ботуши (чадърите са строени, като армия)                            дъждът вещае мъртва зима. ---   Не съм от този свят... Затворен зад прозореца, опивам се от мириса на дъжд. И гледам, как пердето-бременно, (ще мине още миг...)                           ще се огъне в болка. И ще роди,                      пистолетен изстрел. Тътенът,                  ще сцепи сивото небе. И аз ще видя слънце.                                                            24.09.2008 г.
Безсънна нощ... А, водката не стига, да кротнат дланите ми (сухи жерави) на масата-пречупени. Блести над мене лампата. И пита,                дали летял съм (всичките години,                               крещят неистово: -„Бях ли прав?!” или:           „-Пил съм!”) Въпроси,                  гнусни, като паяци. Бях, каквото бях... В очите си, събрал съм сенки, от ехото на много мрак. И обич...                   Любих се възторжено. Обичах ги.                     ... Нима е грях? Главата ме боли от много мисли. Часовникът, като палач, в стената обикаля с ножа.                    Дали ще мине, още час? А вънка, есента въздиша.                 Мирише мокро, този мрак. Отидоха си жеравите в ято. Селяците ожънаха... А, аз? Раздиплям гнилите си мисли. Цигари пуша,                             пия, пак... И чакам, някак да се съмне. Очите ми сълзят,                                  от взиране в нищото.                                                     24.09.2008 г.
	Шепне дъждът приказка. В която си фея. Там, под вековни дървета и замъци,                   слизам от коня. И откъсвам цвете за теб. И птиците кацат                върху твоето рамо. Ти си облечена в бяло. Аз съм поет. И свиря балада на своята арфа. Край нас коленичат сърните. И мечките кимат с глави. Дъждът шепне... Красиво е,                      приказно... Че съм с теб.                                         25.09.2008 г.
Прах от звезди. Птичи крила                         шумолят                                      в синия залез. Кротко вали. Капките галят                         тъмните клони                                  с броеница от обич. Сребърна. Бяла. Тревата е златна и мокра. Ухае          на вечер,                            и есен.                                                   25.09.2008 г.
	Обичам да те галя... Ръката ми е вятър. А ти си пролетна трева. Зелена. Сред която пърхат пеперуди. И слънцето е златно. Мечтая, да съм малко цвете. Да цъфна тихо, под дъха ти, погалил ме във ранно утро. ...Очите ти рисувам с поглед. И устните, докосвам с устни.                                     25.09.2008 г.
Сърдит е вятъра. Събира облаци.                       И блъска ги, един в друг                       - да тресне гръм, да рукне дъжд... Очите на изкаляната улица да блеснат.                      Скитащите кучета, да повлекат опашки и да плачат. Размахала ръце - върбата, косите си, посипани във жълто от жалост                     - скубе.                                          27.09.2008 г.
	Прашясали вагони... Композиция,            на пътнически делници. По мърляви седалки                                        сядаме. И гледаме в прозореца.                                      Пейзажът, как тича покрай нас.                                         И чезне. А ние, съзерцаваме без думи. Побутва ни кондуктора. А, полицаят,       ни гледа, сякаш сме                                       престъпници. И знаеме, (по принцип!),                              че ни влачи локомотив и машинист,                                         отпред изпъчен. Не го и виждаме...                                    Кротуваме. Очакваме,                     да дойде час... И нашата гара, да ни посрещне с тъмната чакалня. Нарамили олющените куфари, отиваме нанякъде...                                       Сред мрака.                                                   27.09.2008 г.
Мажорно тихо... Пауза, преди листата да зашепнат кротко               под есенния дъжд. Последните цветя са сини. Сякаш спомнят, за чистото небе във утро, когато се събудих сред косите. И ти ме гледаше.                                 Със слънце.                                     27.09.2008 г.
	Когато и да тръгна под небето, над мен ще има ангели и птици. Защото, нося химикалка. Душата ми е лист.                                    И пиша. Не съм забравил да обичам. Да плача.                   И да тичам, с вятъра по празните алеи. Където, всяка пейка ме познава. И катеричката,                              ме обича. Прекрасно е, да бъде есен А тя - щастлива, като майка семената                   да прегръща.                                         27.09.2008 г.
Като молитва е кротък, този есенен дъжд. Шумолят, едва чуто, пожълтелите устни                                  на клони. Сякаш съм в църква... От високият свод,                           облак ме гледа. И кима.                                  27.09.2008 г.
	Бледа усмивка на утрин. Мокра... цяла нощ е валяло. Гладните гълъби чакат, като броеница в моя прозорец. Все пак - някой ме чака... Ще закусим на балкона                                    с кифла. Ще ме поздрави пожълтяла брезата. Ще помахам на тъмния облак.                                    Земята, е покрита със спомен за лято.                                    27.09.2008 г.
През нощта се закашля небето. И пердето размаха уплашено бели ръце, насред тъмното. Зашумяха листа отвън, проплакаха клони. Заваля шумно, като натрупана изповед. Светкавици - озъбени дракони в прозореца блъскат чело и плезят езици. Безсънен съм. Броя дъждовните капки и сбогувам се с лятото.                                          05.10.2008 г.
	Вятърът - бездомно куче, скимти               и драска по стъклото. Ще му се, да влезе с шепа дъжд                        и дъх на мокра шума. Есен.          Идва зима.                               Под белите и пръсти, навярно,                  ще замръзна.                                                  05.10.2008 г.
Със очите на врана (черна маслина), небето ме гледа отгоре. Скри се в мрака луната, спусна се облак. Нощната птица изписка, и клъвна последна светла звездица. Като змия пропълзя в клоните вятър. И старият орех от ужас, по тротоара                     си хвърли децата. ...Тревожно предчувствие на челото ми лепна студена ръка, (компрес за трескави мисли) и там си остана.                                  05.10.2008 г.
	На следващият ден... Стените се завръщат. И виждам във небето - облаци. Покривката е тъжно - мръсна (петна от вино,                              пепелник,                                                  целувка, оставила червило...) Часовникът, подобно луд във парка ръкомаха глухо. Вещае време за раздяла. И броя секундите.                                    И те обичам! Прегръщам те до болка.                                            За последно.                                                 05.10.2008 г.
Бих искал, да откъсна цвете... Като някакъв хъшлак- във двора, да скокна                    през ограда: (бодлива тел,                          и шипове,                                    и лошо куче) Да взема роза.                            Може и листенце, окапало от стария им орех. Стопанинът да викне... Аз да се изплезя! Обувките ми бързо да избягат. И после - запъхтян... С цветя в очите до ъгъла да стигна... Ти ме чакаш! И, няма да ти кажа, че откраднах... Ще те целуна.                            Ще си имаш цвете.                                                  08.10.2008 г.

	Музика си ти... Акорд на пиано, сред тихите картини по стената. Има свещи... Греят, сред тихата молитва на очите ми. Под звуците на твоето тяло оставам ням. И слушам.                                          08.10.2008 г.
Не съм орисан, да съм беден... Събирах... трупах...                                    Днес е сито! И сякаш бях скъперник,                              (по нощите) разлиствах своето имане. И броих,                  добавях,                                  кътах, жълтиците от много рани. Сълзите си събирах в чаши, и пих,           и трошех във стените изпразнените свои мисли. Но вече - имам! Много бръчки. Очите ми са станали дълбоки. Каквото съм изписал-писах! Обичах ви,                      не съм и лъгал. ...Сега е време да раздавам. Със пълни шепи - зимен залез. И изгрев, пълен с мечтите, от които съм орисан-да повръщам.                                              08.10.2008 г.
	Преваля... Пригърмя... И утихна. Макар и мокра,                          пейката ме чака, самотна - сякаш е съпруга. До болка вярна...                                Със сълзи в очите, на прага винаги ме чака. Ще имам време... Няколко цигари ще пуша... И ще бъде тихо. Обичам да се скитам в парка. На птиците да казвам притчи, защото, знам... че някак ме разбират. И знам, че желъдите падат пред мен, за това- да се усмихвам. И жълтите листа ме сипят, защото ме очаква пролет.                                                   08.10.2998 г.
Скитници.                   Жълти листа.                                         Есен. В парка,                 една стара жена, рано сутрин                          пие мастика.                             08.10.2008 г.
	След още... само миг, неволите в небето, ще скъсат сивата покривка. И ще стане светло! Обичам въздуха... Не ми достига (прозорецът е тъжен) - слънце. Но виждам, как веселият вятър тича навън,            по булеварда. И чакам.                 (Дъх преглътнал), в терасата да кацне птиче.                                          08.10.2008 г.
Червеното небе над Косово, Сараево                 и Босна... (Стената във Берлин)                                   и остров Белене. ...Кошмарите на времето. Дебелият милиционер, (с фуражката) е още в мен...                           И в теб - търси го! Подобно прилепи се лутаме сред здрач,                      във малките си стаички, в които гаснем,                               като кучета... Защото - знам! Дълбаех със пирона по стената (и даже - с нокти) да мога да изпиша надпис над цялата поредица от дати (акане и ядене):              „ СВОБОДЕН!” И в цялото си временно безвремие, разбрах, че всеки „...изъм” е всъщност тихата отрова, наречена:                 ФАШИЗЪМ! За друго ми е жал... През мене - времето,                             премина, сякаш валяк. (Не стори път...                                      Озъбен багер, разрови яма...) ...Миришат пепелищата от Югославия. Ще пламне и при нас пожара... Вдовиците ще вият, като кучки, отправили муцуни към луната. И полумесецът ще грейне... Нека!            Мълчахме.                                Пак мълчим. От тишината, стените се напукаха от срам. И в стаята ми - някакви бодили, поникнаха от пода. (С криви нокти!) С очи на всичките диваци: президенти,                       разни автомати, гранати                 и напалм... Децата ми ще станат идиоти. Какъвто съм и аз. И ти. Какво оставих в гнилото си време? На плесен лъха всеки ден, в който се огъвам                                (зарад хляба!), ръце целувам,                             скутове...                       МЪЛЧА! И ти мълчиш. И много тихо, животът ни, като просяк, зад ъгъла куцука със количка, напълнена с амбалаж. И си отива... Няма знак, че ти си бил, че аз съм страдал... Брадата ми е бяла, като сняг, с който,                (сякаш е лавина!) бих искал - този свят, да стане бял и бяло - снежен, да бъде всекиго                               от нас... Мирише печената кръв на хора,                кучета                             и нрави, в пожарите                    из Косово... И те горят! Пламтят из нощните кошмари, (стените ме душат!) и гоня прилепи из мрака. Очите ме болят. Боли ме тихото от ъгъла, от интернет,                          от моят сайт, където, сякаш съм в гробница. И всички призраци мълчат. А печените вежди на вдовиците, миришат,                    вдигат дим... Препечени - пържолите на времето, квичат в котлона,                                   (в собствен сос). Не знам, дали я виждате,                                              но птицата, погледна кротко (старото дърво,                               поскръцна жално) моето битие. И се обеси. Видях я да се клати черна. Събрах и кокалите после. Ще ти ги изпратя... С препоръчано писмо. Но, все едно! Дошло е време за побъркване. Да бъдем заедно, сред тази лудница! Да махаме с ръце,                                   крещим... Санитарите да ходят в коридора, (с камшик и ласкава усмивка!) и носейки подлога и хавлия, да търсят,                     и попиват всяка капка,                        отронена от кривите ни устни. Пациент съм аз.                                И луд си ти. Рефрените на делника, са само миг                        (тревожна кардиограма) на нещо болно.                               И недъгаво. ...Запалвам свещ.                                  Дори, за теб! Ти, някъде от непозната къща. Превит на масата, с парченце хляб, с лъжица, пълна с омраза... Към мен... Към утрешния ден. Обичам те, макар и безнадеждно.                                                            8.10.2008 г.
	Ще намеря пари... Да си купя, на квадратчета, малка тетрадка. Ще поставя и дати... и всичко. С червеният молив ще надраскам: кръстче,                 тире,                            запетайка... В кой ден - дали съм обичал. За днешния ден - май ще е празно.                                             08.10.2008 г.
Старите улици... Дом на брадясали скитници. Сиви павета,                         и набръчкани покриви, под които се скитам... Жълти стотинки дарявам на църквите. И се срамувам - към свода да гледам. Виждам паничките,                                       на бедните просяци, (музиканти с цигулки,                                            писатели - пияници) давам им залък... Те, мълчаливо ми кимат. Мълчаливо, както е времето. Пак, облак увисна над мене,                     жълти листа разпиля булеварда,                                            и трамваят лавна сърдито. Ще си взема цигари... И нещо за пиене. Сиви павета,                          ще останат в мене.                                                                        10.10.2008 г.
	Като бродница -улична, нощта се съблече. И легна в моята стая. Замириса на есен и птичи крила, уморени от дълго летене. Ще остана облечен. И няма да спя. Ще рисувам по стените гърдите. В бедрата и има много тъга, бих искал, да ги погаля с пръсти. Ще говорим с часовника, със вятър                   и дъжд, в прозореца кацнали кротко. Сутринта ще платя със подути очи. Нощта ще си тръгне излъгана.                                               10.10.2008 г.
Залез - червен, като булка, застанала кротко -по риза до леглото... Застлано с кърпа. Женихът е пийнал. Блестят му очите, огнено слънце,                   планината е остра. И мирише на дюли и вино. На погача от стара свекърва. Тихо птиците кацат. Прозорците гаснат.                 И притихва тревата, сигурно дъжд ще се сипне. Ранобудните прилепи,                   търсят своето щастие.                                       10.10.2008 г.
	Като бледа лампа, в небето луната виси неподвижна. Даже, облаци няма. Звездите премигват, от лая на куче уплашени. По фасади на напукани сгради, тъмни дървета почукват в стъклата на умрели прозорци. Само призраци скитат.                                         И кучета лаят. Нощта е със черна забрадка. Но, не тъгува за мене.                                                12.10.2008 г.
От дърветата, прозорците са златни. По балконите на стари сгради, ръкомахат                    (броеница!)                             мокрите пранета. Легнала на припек край ограда, къпе се лениво жълта котка. Лъха вятър... Шум на стъпки, крачещи пред суха шума. Куче лавна.                       Сврака кресна. Малките деца се гонят в градинките край баби                   беловласи, като зима. Има слънце, има въздух, с цвят на сини минзухари.                                         12.10.2008 г.
	Последните капчици дъжд, звънят, като стара камбана по прозореца,                            в моята църква. Превърнах нощта си в храм. А ти си икона. Шепна молитва пред теб. И очаквам-тих благослов, да поръсят крилата на ангели.                        Капчици дъжд, като стъпки на влюбена есен.                                      12.10.2008 г.
СИЗИФ Химикалка.                      И лист, (бял, като съвест                          на малко дете                                   със хвърчило) върху който искам да кажа - всичко! Знам, че не мога. Бе розов прозорецът.          Изпълни се в слънце.                         Изпръска се с кръв. А после помръкна. През стъклото надникна луната. Над мене се спря.             И поседна на морното рамо. Нека чете! Като объркана мисъл, ще намачкам осквернения лист. И ще отида да лягам. Утре, чакат ме:                            Химикалка.                                          И лист.                                               12.10.2008 г.
	Врабчетата подскачат из тревата. Над тях, дърветата са жълти, подобно зрели круши. И грее слънце, без да топли. Последните цветя...                                      Защо цъфтят? Нима не сещат, че земята, е цяла вкочанясала от студ? И идва зима... Ще падне утре леден дъжд. И празните алеи ще изцъклят очи нагоре - в празното небе... Където, черните ята на врани, ще носят в човките си черен грак над ноктите на голи клони. Цъфтят цветя...                              Ще прецъфтят! Пътеката ще стане бяла. Подобно - белият чаршаф,               под който ще ме скрият. Бих искал...                      (Нека съм добър до края!) На врабчетата да купя кифла. А, нямам и пари!                                                 13.10.2008 г.
Пейки... Една срещу друга, сякаш, са сплели ръце. Син е от залеза парка. Златно, дълбоко небе. В твоите очи се покръствам. Виждам, че гълъб дойде. Виждам, как пада листото, вятърът, как го пое. И сякаш, камбана отрони в клоните звън от олтар. Тиха молитва за обич. Бяла магия с добро.                                 13.10.2008 г.
	Проскубаните ветрове, скимтят сред жълти клони. И желъдите падат, - стъпки на стражарин, размахал палка край дървета. Шумят                уплашени листата, и тичат с пресушени стъпки далеч нанякъде...                                  А булевардът, очаква ги, прострял одрана кожа, да ги превърне в шума. Измръзнали отдавна - светофари, премигват като луди.                                          Гледат, как споменът за топло лято притичва, сякаш - куче, край сградите.                          И търси вход, където, да ближе топлите си рани. Светофарите са целите червени. Такситата го гонят с радост. И кучето ще падне в колелата. Стражаринът е безразличен, подсвирква си, изпъчен в булеварда. Листата ще са утре - шума. И циганки - с метлите,                                           ще подвикват. Ще ги изметат.                             И струпат на купчини.                                                   13.10.2008 г.
Бих се изплюл от балкона. Върху главите на простите селяни. И когато започнат да махат, да крещят,                      да проклинат... ... Ще си налея шампанско. Ще си запаля лулата. Обичам, когато бакали,                        продавачи на лук                                               и овчари (изгубили своите овци) подскачат към мен,                                      като сламени чучела. Обичам да вият с омраза. Това ме възбужда! ... Не бих го направил. Балконът е в рози.                   С тебе сме голи.                                            И гълъби има. Пред мене поседнала,                                           свириш на арфа. Селяндурите,                           ще мастурбират взаимно.                                                          13.10.2008 г.
	Тази сутрин, май пуша много. Нищо! Със сигурност знам, че няма да хвана рак на белите дробове. Нито - да се разболея от грип. И това ме прави спокоен. Не съм предполагал, но утрото на самоубийството е синьо и слънчево. Ще си изгладя някоя риза. С костюм...             Бих искал, да изглежда красиво. В небето избръмча самолет. В детската градина – отсреща, чувам, как дечурлигата викат: „Са-мо-лет! Но-мер пет!” И на мен ми е смешно. Църкат, като ято врабчета! Ще си изпия спокойно кафето. Бръсначът,                       ме гледа с очакване.                                                          14.10.2008 г.
Не вдигам телефона. Вратата съм заключил. Не искам да се срещам с никой. Като тресавище, във моята стая потъвам в тишината.                                        15.10.2008 г.
	Посърнали ръце на клони ръсят охра,                     падат жълъди,                                      и мисли... Вятърът пилее                          изсъхналите чувства, на някакво...неизживяно лято. Дете съм бил,                          войник,                                         студент и някакъв... В крайна сметка - нищо! Сезоните окапаха, подобно сухите листа в парка. И жълти са алеите. По които крача... Без да знам, дали пътеката я знае вятъра. След който ходя...                                  Есенен.                                               15.10.2008 г.
Слънцето ме пита, защо изгрява? От прозорецът ми капе капки злато. И птици, чуруликат тихо в клоните отсреща. Делнични са тези сгради. Махат ми с ръце - пранета. Пак е пийнал и съседа. Вика грозно от балкона. Куче, някъде пролайва. Чувам, как дрънчи трамвая. Слънцето, настойчиво почуква с пръст в стъклото. И ме пита, пак, защо ли е изгряло?                                15.10.2008 г.
	Няколко счупени чаши... Угаснали свещи.                                 И вино, прокапало тежко по пода. В огледалото клати се призрак, ръкомаха разрошен                                        и плаче. Мирише на сълзи килима. Прегърбен - мълчи пепелника. Посиняла е моята стая. Плесниците, бяха сурови.                                          15.10.08 г.
Зарчета, разпилени по пода... (...моите мисли) Празна бутилка мастика. Кашлям, облегнат на масата. Диша прозорецът хрипкаво (пияница, станал да пишка!). Няколко шепи с угарки, стиснал е здраво със пръсти, отвратен-като всички останали, от мен-пепелника. И празно... като празната чаша. Имам нужда да бъда обичан. (Тук, и сега,                       не - утре!) Облизвам капки от чашите. И прося,                 смирение.                                                15.10.08 г.
	Изцъклен дъжд... Шумят листата в жълто. И капят              тъжно,                           бавно... Постилат се, килим в паважа, където локвите са бели: - очи на мъртъв кон,          издъхнал от умора, а може би - от жалост. От клоните приплаква врана, облечена във черно. Старост, лъхти от мокрите дървета. Есен,       разлиства костеливи пръсти                                               и гасне в очите.                                        15.10.2008 г.
Счупена стомна, с вино - като кръв, се разстила в прозореца. Тихо си тръгва сломения ден. На пръсти, заедно с облака. Търсят гнездата си                               сиви криле. Уморените птици се връщат. Някъде, плаче малко дете. Светофарите светят с червено.                                          15.10.08 г.

	Звън на камбани,                           сякаш се ръсят... В очите ти ангели плуват. Тиха носталгия праща ми мрака. Не тъгувам, че деня си отива. Нека нощта, с топла забрадка, скрие лицето                   на срамежливите мисли. Нека мечтая, в съня да докосна голото рамо... И, нека прошепне, тихо - свенливо                             под косите ти - бяла, сребърна,                    чиста,                                една огърлица. Бих пожелал... Да поема дланта ти. И да докосна с устни по нея.                                              20.10.2008 г.
Мъгливи алеи... Жълти листа.                И крясък на сврака. Мирише на студ и на есен. Шумоли под краката ми шума. А дърветата плачат от мъка. Имам ли още посоки - да тръгна?! Някъде... пътят ми свършва. И се сипят над мене листа. Алеи, водещи в зима.                                           20.10.2008 г.
	Потърси ме!... Очаквам те на ъгъла на твоя сън, изпълнен с рози. Подпрял съм на бастунче мислите. Отдавна, чакам твоята длан... Защото, съм орисан да съм стъпката, след която - ти ще си различна. Очите ти да кацнат в гнездото, създавано по сламка през годините. И белите листа в косите ми вещаят за красива зима.                                                 20.10.2008 г.
Сребърни ангели кацат в прозореца. Шумолят със крила - като вятър. И копнее за нежност луната - прокудена. Шепа звезди ридаят с нея. Чувам, как клоните вънка говорят с есента, като с жълта прокоба. Капят листа, като думи от приказка, казани тихо                         от стареца, с книгата... Искам, мъничко сън да намеря. Морните клепки да отплуват далече. Искам те - сребърна, сякаш си ангел. На челото ми,                            да полегне луната.                                                           20.10.2008 г
	Бяла мъгла. Прозрачен воал на девица обгръща тъмните клони. Падат листа. Звън на камбани отслужват молебен за здраве, на бялата зима. Която, пристига.                              21.10.2008 г.
Прозорецът е мътен. Бял. Мъглата, направила е странни сградите. Не виждам силуети. Чувам куче, как лае под разперените пръсти на клони, махащи в небето. Стъклата са изцъклено - студени. Безжизнени. Макар и някъде, като свещица, да грее лампа. В някой дом, навярно има още живи. Не казват нищо, призрачни фасади. Мълчат... И чезнат, като сенки, в талази от мъгла. Дочувам приглушен, булевардът, как ръмжи сърдито. Подобно - гладно куче. И студен, е въздухът, дошъл при мене. Прозорецът вещае нещо лошо.                                                     21.10.08 г.
	Римувам мислите... Но, няма стих! Душата ми - нестройна, като пиано, оставено под дъжд. Изстенва звуци, плач, на хвърлено в кофите детенце. Разбрах - градът не пише стихове. И улиците му са студени. Асфалт... чакъл... И всеки път, е пълен с бързащи обувки, торби със зеле... Хладните бакали, сергиите превърнаха в храм. В който... няма да се моля! Оставам тук, в себе си на завет. И чувам пиано...                                Пиша стих. Градът е изкупление, с което, ще бъда жив.                          Дори, с изписан лист.                                                        21.10.08 г.
Есенно слънце... Хапе по двора, като мъничко пале. Ронят посърнали мисли дървета. Тревата е мокра, тихо - сребриста. Чист и прозрачен е въздуха. Нека, слънце да има в крилата на птици. Няколко облаци, там ги очакват. Със тъгата на моя прозорец, с пожълтелия спомен за лято, ятата от гълъби,                  ще се гмурнат в небето.                        И ще се върнат със зима.                                                     21.10.08 г.
	Край фасадите на стара София... Където, няма ги трамваите. Разхождам пепелник от мисли. И търся себе си. Аз, имам няколко си лева. Кафенетата не ме очакват. Бакалите ме гледат със презрение. Минавам... Уж, не ми и пука! Но, не е важно! Ще пия водка във градинката. За мен е важно, че мирише, онази - стара София на старо пиано,                               и картини, забодени с гвоздей по стените. С тъга е пълен всеки тъмен вход. От които,                   дрипави професори изнасят празните торбички                     със боклук... И просят жалост. И аз минавам покрай тях. И улицата е безразлична. Трамваите кънтят, далеч от нас... Но, явно - не е важно! Стотинките кънтят в съвестта ни.                                               22.10.08 г.
Прозорецът е тъжен... Нарисувай слънце! Защото, този ден - еднакъв до безумие, е моят дом, от който ще си тръгна... Бих искал - слънчево разлистване, върбата пред очите ми да стори. И този гълъб - сив, като асфалта, да бъде нещо друго от обувките, кънтящи, покрай мен... Нормално е до болка времето. Естествени са моите кризи. Приятелите нямат време. Мръсниците - не спят. Бих искал, да посегна към ръката... Бих искал, някак си щастлив, с пръсти да рисувам в мъглата лика ти.                Слънце.                                Може би - и мен. И после - хладният прозорец,                                             с рисунката на сбъдване, с длан,              да го изтрия.                                                                           22.10.08 г.
	Посипи коси върху рамото... Нека мълчим. Имаме много думи, неказани. Нека мълчим. Ще погаля с длан по косите ти. Тишината мълчи. Нещо свято и истинско... Нека мълчим.                                           22.10.08 г.
Бих искал, да си имам къща... В село, с червени покриви. Оградата да е висока. И вея, клоните на круша да се подпират натежали. Да бъде тихо в градината с алеи от цветя и много котки. Ще пия вино във беседката. Ще пиша стих... И слушам, как вятъра отнася мислите. Да бъде тихо...                                         25.10.08 г.
	Влечуги лазят в прозореца. От лапите им-сива слуз остава дири... Злобна нощ, танцува с черна рокля и дайре от спомени.                            И тропа с чук, на стената прикован часовника. Обикаля, сякаш-кон, орисан да извади капка влага от сухия, отдавна извор. Към очите ми се спусна врана и изкълва съня ми.                                             25.10.08 г.
Дъжда от цветя... Милувка от вятър. Плъзгам ръка по тревата в косите. Лъх на жасмин,               розово утро. Голотата,      ни прави красиви.                       25.10.08 г.
	Облаци... От гълъб-перушинки. Прозрачни,                        бели... Небето е голямо, като къща създадена, за дом на птици. И слънцето е топло.                        Като дюля, увиснала на клон през есен.                                 25.10.2008 г.
Сякаш, ситен дъжд... От стената, часовникът разприда нощта. Мечтая си да чуя на съня ти, спокойния дъх, върху мен, как се посипва. Есен е. Като красиво листо, луната въздиша в небето.                                      25.10.08 г.
	Църквата е тъмна. Няколко старици чупят жълти пръсти. Глухите молитви, сбръчкани от жалост стичат се по пода. Гледат от стените старите икони. Без да казват нищо.                        25.10.08 г.
Прозорецът, като врата широко е отворен. През нея-черен път простряло е небето. Като стадо от коне         (разпенени, пръхтящи!) звезди препускат...                             Лъха хлад от безкрайната, простряна вечност, увиснала над мен. И време е, навярно да пристъпя                (смирил дъха си) по този път...                             Луната ме очаква.                                                   25.10.08 г.
	Тъгувам по розите... За топлия залез в който, ръцете ни бяха от злато. Чувам още, как ехо от стъпки след нас, танцуваше тихо. И дъх на рози                            и топли дървета, по косите ни сипеше залез.                                              25.10.08 г.
Пътеката, като старица превила гръб, куцука край тихите дървета. Със клоните преплитат грак след мен прелитащата сврака. И жълтите листа сълзят. Пътеката е празна.                                          25.10.08 г.
	Дъждът е вече тъмен... Хладен, като спомен за улица, останала сама с паветата и светофара. Окапват жълтите листа. И пада вечер над мокрите очи на сгради, затворени зад тъмните завеси. И няма светлина.                                         25.10.08 г.
Като петел изкукурига нощта и събуди моя прозорец. Лампата отвори очи. От таванът без думи ме гледа. Само часовникът говори с мен. В кръг от въпроси се лутам. Тихо линее навънка луна. Кукумявката е пияна от мъка.                                          25.10.08 г.
	Прозя се утрото... Надникна. Събуди се свадлива сврака. И вятърът разкърши рамене. Зашумяха клоните. И падна, забравеният орех. Есента, от бързане не го обрули. По тротоара, жълта шума, размърда се и почна да кълне. Светофарът се огледа... Мигна. Проплака някъде дете. Прозорци скръцнаха. Простряха кърпи. Появи се първото пране, (стопанката е с ролки) Мъжът разхожда рижо псе, изплезено-пикливо. И улицата се пробуди...Стъпки, сърдити първи гласове Напсуваха се клаксони набързо. София мирише на кафе.                                            26.10.08 г.
Идват студените дни... С мъгли и комини,           от които мирише на кисело. Ще стане градът черен. И кален,                 като очи на бакалин. Прокълната е София зиме. Черни балтони обличат си сгради и оградите сякаш са нокти на улично псе,                             побесняло от глад. ...Как искам, пред теб да поседна и на огнището в твоите очи,                            да си стопля ръцете.                                                 26.10.08 г.
	До леглото в чашата ми спи вода, студена, като пръсти. Челото ми гори. Червена е до огън тъмнината. Часовникът шепти. Опитва се да каже нещо. А аз, не му отвръщам. Може би, бълнувайки, разказах за небето под което,                     беше ти... И търсил съм в мокрите завивки да сетя длан                         и твоят дъх. Събудих се... Лекарството ме чака. И чашата                     и тишината,                                     горчи,                                                  горчи...                                                 26.10.08 г.
Градът е призрак. Къщи и дървета с мъглата се огъват. Светофар, премигва в тъмното, залита, подобно пийнал, стар клошар. Прозорецът ми плаче. Тънки струйки браздят очите му... А вън е мрак. Мъглата е погълнала луната. Звездите в локвите блестят. От някъде пролайва куче. По улицата мина силует. Над него, стъклените лампи премрежено мъждят.                                             26.10.08 г.
	Брегът е от вълните изгризан. И белите чайки тъжат. Лодки, подпрени на лакът като старци, по пясъка спят. Препъва се в мрежите вятър, забързан към студени скали. Рибарите пият събрани. Морето ги гледа със жал. По пясъка, мъртвите миди единствено                        оставят следи.                                             26.10.08 г.

Затвореният Кръг… В който, слънцето изгрява (клозетното казанче на съседа шуми, подобно водопад) и спира. Покривите стават златни. Прозорците-ръждиви, сякаш кръв. Дори и слънцето,                                 е в този Кръг… Събуждам се с мисълта за хляба. А няма хляб! Телевизорът гарнира торти:  -световна криза        -заклана баба                 -глад. И аз живея в този свят. Където - мъничка мушица под лампите летя,                                (реклами!): -превръзки със крилца       -храна за куче            -кредит за живот и в моите крила не виждам сили. Понякога в съня, аз виждам, как стените се долепват. И репродукцията на Мане,                              (красива дама), как става, крива, като демон. С напукани ръце. И в сбръчканите часове                            (часовникът ги брои, а те са точно … много!) усещам, че Кръгът се вие надолу              …долу,                             …олу, спирала, водеща към нищо. Вън лае куче. Също в Кръга… Стопанинът е в същата Окръжност. Разхожда кучето.     Ще се наяде.         Ще пие вино.             И ще бие. Проплаква някъде дете. За него ми е тъжно. Ще го пипнат! И тези розови ръце, ще дойде ден-ще хванат на делника пазарската торба. И ще се напукат, като нива в която няма дъждове. Аз плача в стихове. А то, дали ще има шанса да погледне зад облата черта… какво ли има? Мане?...               Достоевски?...                                         Моцарт?... Зловещите бакали го очакват. Сергиите ще станат небосклон, а бройлерите-птици. Затворен Кръг… Защото, ще си ида. И всичките ми стихове, ще бъдат рециклирана хартия. От която-лъскави диплянки: Кредит за живот,         Храна за кучета,                 Заклани баби по стълбове ще накачат. И тях ще рециклират. Затвореният Кръг…                                                   27.10.2008 г.
	Римувам делника с поезия... Изписвам нескопосан стих. В пощенската ми кутия усмихват се реклами,     (дограма,            и евтино кремиране...) и строги пликове със сметки. Ще хвърля някъде ключето! И ще се завия презглава. Не съм готов,                          (а вече остарях!) с делника да разговарям. Децата ще ме сочат с пръст        (не стига другото-а среден) и трябва, обвиняем-без вина, да хленча нещо във защита. А трябва хляб... И иде зима... Обувките с подметките се плезят. Написаните днес поеми, виновни, в ъгъла мълчат. ... Бих искал, само залък. Цената на изкуството е това. Харизал съм на простите бакали мечти... за разните неща. Ще пиша. Иска Господ! И вярвам - Той ще ми даде, през гладна нощ корица хлебец. За Дух се моля...                                  Да творя.                                            29.10.2008 г.
Студена роса. Докосвам с ръка сълзите на утрото. Прегорели цветя вехнат посърнали. Бяла мъгла. Есен е.              29.10.2008 г.
	Акорд... Заглъхва. Става тихо. Клавишите мълчат. Протягам длан. Докосвам тихо, лицето ти. Като клавиш. Мълчат смирено пръстите... Очаквам, да отронят още звук.                   29.10.2008 г.
Обрулено листо... И капки дъжд. Небето, през клоните замислено наднича. Разхожда стъпки пустата алея. И чувам - шепнат,                                    старите дървета. Мъглата-призрачна жена танцува. И сещам, как воалът и ме скрива, сред бяла тишина. Есен, в мен отронва звук от песен. И гасне,                 в пустата пътека.                                             20.10.2008 г.
	Небето - синя стомна, счупена край извор. Облаци-парчета,                          събира вятъра,                                     като невеста. Прострели шарена престилка                              сред поляна,                                              дърветата,                                                       вещаят кана вино.                      Със залез.                                                    30.10.08 г.
Листопад, като мисли разпилени от вятъра. Тези празни пътеки познават, всяка стъпка, оставена в горест. И ме посрещат,                               изпращат, сякаш съм тук за сбогуване. А листата се сипят.                                    Засипват пожълтелите мои посоки. Без да вещаят,                           за нови мечтания.                                       30.10.2008 г.
	Страхувам се от хората. И утрото, ме плаши с всичките въпроси, (озъбени,                   без отговор) подобно паяк в леглото. Завит съм през глава.                                     Не дишам. Не смея да затворя клепки. Да не би, като крадец да се промъкне сънят,            и после изведнъж да съмне. Защото, ме очакват хората... И тракат с челюсти навънка.                                               30.10.08 г.
ЗАДУШНИЦА   Оклюмани кръстове... Олющени дати. Имената, не си и личат. По плочите изплезени гущери лазят. Жълти дървета, тъжат. Мирише на тлен и тиха забрава. Мъртвите гледат с очи, от некролози, избелели от вятъра. Кабърчета,                       ръждиво сълзят, приковали в дървото за помен, две дати... И снимка, и текст... От църквата, глухо камбана живите - мъртви зове. Кандилцето гасне от вятъра. Гробът е тих, и е сам. Ще излея бутилката с виното. Ще се кръстя, сякаш съм в храм. И ще тръгна... Трамваят на спирката, ще затвори врати.                                    С трясък... Мъртви очи ще останат,                                               сами... Тихо ръми. Сред тревясали спомени, трамваят е делнично - радостен.                                                 01.11.08 г.
	„Не давайте на свинете бисери”   Дано, да ми прости Всевишния! Прасетата съм хранил със цветя. Обичах - хей така, на халост! Раздавах топлина с ръка, (а вънка, хапещ студ скимтеше подобно,                   вятър - диво куче...) И дланите ми посиняха. И пръстите ми - сухи пръчки се счупиха... Но оцеляха, очите ми:                    гореща печка, на която къкри канче с вино. Лекарство, в тази зима... И грешниците пиха.                   Ръфаха от хляба. И после плюха... Тропаха с крака. Подът стана кален,                                      мръсен, от всичките - „... Ела!”,                           превърнати в сбогуване. Вратата се затваряше със трясък. И чашите звъняха:                                      Звън, на опелото ни на тръгване. Икони,        Забравени,                     (олющени от страст)                                    в ъгъла мълчат. Горещи залези и утро, изпълнено с обич по разсъмване. Иконите мълчат... Не казват нищо вече. В сивата ми стая, една старица                  (пийнала, червена, на лакът дреме) и чувам как похъркват дните, отишли си от мен. И ти...               И аз... Римувам своята поема                  с тишината в този миг. И моля се, дано да си запазя искрица в идващия ден. За да мога, някак да се смея. Децата си да топля с очи. ... Нахраних с бисери свинете. Прости ми, Господи,                                         прости! Но, просто съм роден за обич. Раздавах я на вятъра,                                         с ръка...                                                05.11.2008 г.
Ще пия, като скот... С нездрави бузи, към розовото утро ще се смея. А то, ще ме посреща с жалост. Червеният балкон ще ме посреща, с погледа на моята тъжна мама... Децата ми ще станат тъжни. И слънцето, подобно кукумявка, във всеки ден,                            ще буха... Не ми е и до смях... Кривя устата, в някакъв си спазъм... Гърч, навярно... Говоря с чашата напразно. Изпразнена е мъртва. Глухоняма. Пепелникът само е препълнен. Пепел. Сред която мислите ми - глисти, кривят се, сякаш дим сред стая, задавена от много мисли. Какви ли мисли?... Скитат сред покоя, на тази стая                        демони и сенки.... Привикани от мрака,                                         имам още време, да викна прилепа,                                         духа да вземе. И нека с писък да лети. Да отлети... Чаша. Прозрачна е, като око на мъртъв. И пареща - като въпрос, останалата, за последно празна... Последна глътка. И въпрос. Дали, да взема пистолета?                                                         05.11.08 г.
	Булевардите заспаха. Градът подпря посърналото чело с лакът. И сградите притвориха очи. Остана уличната лампа. И аз. Стъклото между нас е хладно. И улицата е сама. Дори го няма уличното куче. Поклащат клоните дървета. Жълтее лампата. Мълчи.                                         07.11.08 г.
Красиво е, защото те обичам... Събирам есенни листа и бяла скреж, посипала косите. Букет цветя, изсъхнали макар, но нежни. Ръката ми е топла, като дъжд изсипал се в лятно утро. И всяка капка - виждам, в очите ти блести... искри. Красива, като стих, прошепнат в твоята прегръдка.                                           07.11.08 г.
	В градината угасва                                         тихо лятото. Листата капят.                              Червени, още топли. От есен - цвете,                                  плахо кима след стъпките на вятър. Алеите, са шарената черга                                          на моята баба. Тя си тръгна,                           в една такава есен. Златна, като пита                  изпечена на огън, в огнище. Разхождат облаците тъмни сенки. Под които крача.                                   Тъжно - кротък. Подритвам желъдите, като мисли отронени от                          хладен вятър.                                                     07.11.08 г.
Мъглата, над старите сгради се сипе, като бяла покривка. И с бледите пръсти докосва изморените улици. И никой, така не прегръща, и никой така не целува лицето, на брезата в моя прозорец. Както мъглата... Сякаш, майка гушка детето, заспало в бялата пазва. Скитам се бял и прозрачен. И чакам, мъглата да влезне в очите. Цял да ме вземе.. Нека, вятърът после да лъхне. Да се люшне мъглата, и брезата със клони да плаче.                      Пребледняла.                                     И чиста.                                        07.11.08 г.
	Небе:               - разпенено море. Издуват белите платна, подобно лодки, подгонени от вятър облаци. И жълти пръски на листа, се плискат в празните алеи. Оголени скали и брегове, дърветата са тъмни вече. Отплуват                     някъде далеч, очите ми - самотни чайки.                                     07.11.08 г.
Тих е на вятър гласа. Шепне в моя прозорец. Тъмни минути текат, капки от дъжд                      на часовник. Няколко малки звезди, като врабчета премигват. Кацнала бяла луна. Тихо е,               много е тихо...                                07.11.08 г.
	Лилаво мръкване... Залезе слънцето. Дърветата въздъхнаха. И спряха, листата да потрепват. Луната се погали в облака. Усмихна се.                        Замря.                                   07.11.08 г.
Нощта е изпълнена с ангели. Тихо шумят с крила в небето, сред облаци посребрени от бледа луна. Гледам звездите,                      и следите на вятъра. Благовестие е чувам - шептят на дърветата тъмните корени, вплели пръсти във влажна земя. И се моля със тиха възхита. Звън на камбани изпълва нощта. Прелитат ангели.                                   Кацат. Прозорецът, блести като храм.                                              07.11.08 г.
	Слънчево е в мен... Подобно, хубав ден през есен, когато в парка, малките дечица след жълтите листа подтичват. И катеричките ги наглеждат, сред клоните разперили опашки. Очите им са много любопитни. Дърветата се къпят в слънце. И сини минзухари греят, сякаш искат да ми кажат -Не съм обречен да съм тъжен! Във въздуха попивам тихо. И ставам                   есенно - прозрачен.                                                07.11.08 г.
Станаха златни дърветата. И въздухът - син. С крилата докоснаха птиците слънцето, с цвят на вино. Разлято над билото. Лъхна на вечер. Сенките се прибраха да спят.                                      07.11.08 г.