"Есента на щъркела"

Гледам бездомника, колко невинно е легнал на пейката. Спи. Над челото му ангели, с крилата го пазят от капките, на този есенен дъжд. И се чувствам затворник.                                         31.08.2009 г.
	Забравих, някъде по пътя, навярно, в хотелска стая, по влака, може и в таксито, своето малко огледало. Забравих, сутрин да се вглеждам, в себе си. И да се обичам. Омръзна ми от разправии. Със себе си да бъда скаран. Ще взема да отида на сергия, при някой циганин, кафяв от хитрост, и малко огледало да си купя. С него ще дотичам в парка, на хората в очите да им светя. Игриво ще е слънчевото зайче, а моята ръка ще бъде топла.                                              31.08.2009 г.
Ще намери ли слънцето, пътека към моя прозорец? В стаята, тъмно е. С краката си-паяк, драска в стената на мислите. И аз се усещам-мушица, която пърха сред паяжина. Очаквам краката, с тропот да стигнат до мене.                            31.08.2009 г.
	Над църквата, небето е празно. Няколко малки звезди, се пробуждат. Луната е стара, с набраздено от бръчки лице. Даже, прилепи няма. Синята нощ, разстила над покриви тъмно одеяло. По тези заключени порти, Христос чука и се моли да влезе.                                           31.08.2009 г.
Очите ти са с цвят на езеро, в което водни лилии цъфтят. Оглежда се небето в тях. И виждам-ангели, как сипят музика с крила. Позволи ми, нека бъда капката, отронена от клонка на върба.                                  31.08.2009 г.
	Дочувам само стъпките на хора. Не ги съзирам. В мен, мъглата разстила бели пръсти. Тихо, усещам, как листата капят. И само крясъци на сврака, отчетливо ме драскат по лицето. Падна желъд. Ехо, се носи по мъгливите пътеки. Есен.                                     01.09.2009 г.
Изчерпаната химикалка отпусна поглед в бялата тетрадка. И сложи точка. Нямаше какво да каже. Мастилото не и достигна, дори да помечтае многоточие. Остави точка. Листът си остана празен, защото, бе роден без съдържание. Бялата тетрадка, се сгъна от усилие да литне, в небе, останало далеч над нея. Потрепна с криле. И ги затвори.                                      01.09.2009 г.
	Небето си спомни за нещо. Набръчи чело. И заплака. Облакът разплете коси, и с боси нозе, пристъпи по тъжните клони. Зашумя отведнъж по асфалта. Капките-бели цветя, разцъфтяха, сякаш в градина. Лъхна на жълти листа. Само сивата сврака, от комина на мокрия покрив, гледаше, свила очи. Как, лятото от мен си отива.                                01.09.2009 г.
Уморените крила на гълъби доведоха насила слънцето в прозореца. Въздъхна то. И спря. Поспря се и часовника. Секундата провлачи стъпки, огледа се на ъгъла, не знаейки, къде да иде. Търсейки посока, пропъдих слънцето с ръка. За да остана сам. С мрака. Днес е вчера.                                 01.09.2009 г.
	ЕСЕНТА НА ЩЪРКЕЛА.   Децата си тръгнаха. Гнездото е празно. За последно, червеният покрив, керемидени длани протегна. Отлитат ятата. Само, болният щъркел, трака с клюна след всички за сбогом. Той е избран, да усети снежинки, непознати, за цялото ято.                                             02.09.2009 г.
Щъркелът се оказа безплоден. А коминът, напразно се къпа, да посрещне детето с радост. Кацна сивата сврака. Мина циганин с мръсна количка. Градът се събуди нормален. На автобусната спирка спи куче. Чудеса, не се случват.                                      02.09.2009 г.
	Пластмасовите манекени, ръкомахат зад витрините. Кафе и баничка на спирката. Разлистен вестник. Телефон, бърборещ глупости.. Лимузини                  и клошари, панелни сгради,                            светофари… Шуми градът, събудил се отново. Стоножка с крака на бързащи. Врабчето, скачащо в настилката, остава, сякаш е невидимо, за грапавия глас на автобуса. От жалост пожълтява кестена. И есента е сбъдната прокоба, за всичките илюзии на щъркела. За хляб отива бабата, подпряла беловласа немощ, в бастунчето на сградите. Пластмасовите манекени, след нея чукат по витрините, да купи маркови парцали.                                       03.09.2009 г.
Бих искал, ти да бъдеш вятър. И с нежни пръсти, от челото умората от моя ден да снемеш. Бъди цигулка, плачеща сред мрака. Където свещ, с пламък плах да свети. И бледи сенки по стените, над мен, косите да разплитат. Защото, утрото е сиво, когато сещам, че те няма.                                 03.09.2009 г.
	Все по-далеч съм, от прашната улица. Живея сред багри, и моята музика. Имам няколко плюшени мечета. Слушам, как желъди падат в парка. Не разбирам езика на делника, но, не пречи да говоря със стихове. И навярно, минават сезоните. Аз съм отвъд, в пелената на облака. И когато, небето се свъси, и светкавици сцепят просторите, ще се сбъдна в дъждовната капка, от която, цветя ще разцъфнат.                                                 03.09.2009 г.
Като икони, почернели от времето, прозорците спят. Толкова е тихо, че се дочуват крилата на прилепи, как драскат лицето на мрака. Луната е сребърна капка, която след малко ще отрони небето. И навярно, тази улица празна, тогава ще стане прозрачна. И самотните, улични лампи, ще зазвънят, като малки камбанки. Ще се усмихне бездомната котка, и в мен ще е чисто и светло. Небето е спокойно, като църква, в която, няма никой.                                             03.09.2009 г.
	Неродените стихове в мен, плачат –несбъднати бебета. Не повити, не хранени… Гладният ден, трака с лъжици по масата. И скърцат със зъбите улици. Имам малко сърце, щом изпъдих от покрива щъркела. И икони продавах за вино. Съхне в саксията цвете. По булеварда, художника продава разголени Коледни картички и осветени в църквата комикси. И аз, покрай него, се усмихвам смутено и прося. Бакалите ми подхвърлят стотинки. Вечер ям и заспивам. А стиховете ми ходят из тъмното, и мечтаят за детски играчки.                                              03.09.2009 г.
Тази есен ще дойде очаквана. Искам дъжд, и посърнали клони. Нека безлюдни, моите паркове, да прегръщат с мъглата си пейките. И да споря, надълго с враните, дали листата пожълтяват от времето, или всичко, просто е свършило. Враните ще си тръгнат разсърдени. И аз ще остана на пейката. Там, по алеите, моите стъпки ще бъдат последни.                                             03.09.2009 г.
	С добродушния поглед на гълъб, моето утро се ражда. Храня небесните птици, с благодарност, че Господ го има. Чаша кафе. И цигара. Няколко прости въпроса. Светло е в моята стая. Бих искал, и теб да те има.                                        03.09.2009 г.
Ще бъдат ли сезоните различни, или тази есен, пак ще бъде същата? Изпразнени са старите беседки. Листата остаряват в жълто. И бебетата, пак крещят кресливо, завързани на същите колички. Стариците подпират с бастунче, небето, бременно с облаци. Дори, и свраката е същата. Разказва ми, че нямам време. А аз, седя на пейката. Но този път, ще я послушам.                                         03.09.2009 г.
	Бездомни, сенките на прилепи, в стената плъзгат стъпки. Гледам ги без дъх. Прииждат…чезнат… Търся дом за сънища. Прося от луната милост. Тя, мълчи в прозореца. Някъде навънка, сигурно, в покривите кацнал ангел, с арфа свири. И ме чака. Аз ще му поискам прошка. Той, ще ми дари покоя. И небето, свод на спомени, отведнъж ще стане бяло. Сребърен ще бъда. И прозрачен. Звън от струните на арфа. … Тук е тъмно. Не достига въздуха. Прилепи се скитат в душата ми.                                    04.09.2009 г.
Последното есенно слънце, тъче шарена черга от листата по клоните. Като от стомна с вино, залезът капе по покриви. Няколко птици, си спомнят за топлото лято, кацнали в храста.                            04.09.2009 г.
	Синя нощ е. Капка от мастило, капнала в прозореца. Мълчи, кроткото ми цвете на балкона. Гледа, своите звезди. Пазя в дланите съня на птици. Слушам лунен звездопад. В дърветата се плъзна вятър, и поръси звезден прах.                                     04.09.2009 г.
Тишината на тъмното кънти по стената. Луната е кръгла. Безсънна, до болка. Гледам неясните спомени, как крачат наоколо. Пълнолунието, е сезон за умиране.                          04.09.2009 г.
	Ухае на косена трева. И на облак. Гледам, как е разрошил коси и се мръщи. Тича вятър край него и го щипе с пръсти. Ще разплаче накрая, сърдития облак! Нека вали! Ще се усмихнат цветята. От сребро ще блестят мокрите пейки. Аз ще бъда прозрачен, изкъпан и весел. И ще говоря с кълвача, кацнал на клона.                                                 04.09.2009 г.
Страданието, ще ме превърне в ангел. От извора на болката отпивам. Понякога, подобно на безумен, ръце извивам към небето. Ругая!... Господи, прости ми! Но иначе, душата ми е извор. Усещам благодат, че Теб те има. Благодаря Ти, Господи за всичко! И дай ми сили, да Те следвам.                                      05.09.2009 г.
	С отпуснати ръце и мокър шлифер, булевардът бавно крачи. Обувките му глухо екнат в прозорците на тъмни сгради, заключили съня на грешни. Безсънни, уличните псета, се скитат, виснали опашки, и търсят спомен за луната. За топлите и звездни нощи, изпълнени с дъх на люляк и стонове на влюбените птици. Неонови, студени локви, се вглеждат в мигащи реклами, премрежили очи. В които, вятър драска. Вали. И съскат капки. Булевардът крачи. Зачервените очи на светофари, блестят след мокрите му стъпки, потъващ в мрак.                                          06.09.2009 г.
Валя. Сега е тихо в парка. Посрещат ме измокрените пейки, като къпани, млади момичета. Ще докосна лицето им с пръсти. Имам среща със сивата сврака. Покрай мен, са цветята усмихнати. Пия с устни роса от листата им. И вървя, ще намеря пътеката. Заедно с мен, и Господ ще крачи. И ще помоля, да дочакам сезоните. Искам време, за още обичане.                                       06.09.2009 г.
	Сиво небе. Като, моите сиви чорапи, залюлени от хладния вятър. Гугутка, на парапета на моя балкон, кима с главица,                            кълве, трохите на минало лято. Моите бански, с дъх на море, в шкафа си спомнят за лято. Непокорна на крана, чешмата тече, и описва окръжности с капки. Днес си облякох риза с дълъг ръкав. И затворих прозореца. Явно, вятъра има много ръце, и отваря вратите за вятър. Сутрешна чаша, с недопито кафе. И легло, разпиляло прическа. Искам дъжда… Дано, завали. Ще сънувам в завивката-лято.                                         07.09.2009 г.
Там, където, липсата на хора, прави въздуха прозрачен, има птици. Кадифена, тишината, носи стих и пеперуди, с крила със цвят на изгрев. Чувам ромонът на извор. Стъпките на малка мравка. И кълвачът, пусти мисли, с човката дълбае от дървото.                                 10.09.2009 г.
	По клоните на сивото безвремие, са кацнали ята от птици. Еднакви. Без лица. Крилата им са закърнели. Не могат да летят. Но тракат с човки. Подавам с шепи късове от себе си. И те кълват. В небето дишат прилепи.                                        10.09.2009 г.
Високо, някъде над къщите, в небето, чувам музика. Там птиците докосват арфа. И златен е дъжда на слънцето. Усещам, колко е красиво, в душата ти да има ангели. И всички да обичаш! Роден съм непорочен, като съмване, да чувам, как звъни росата.                                           10.09.2009 г.
	В мен е бяло… Есента шепти в листата. Мокро е в празните алеи. Кацнала, ругае сврака. Падна желъд. После-клонка. Лъхна влажно, хладен вятър. Капна капка, като поздрав. Нека да блести в косата. Сещам как, към моите устни, търси път. Ще я докосна. Крача бавно. В мен-мъглата, носи есен. Но е бяла.                             10.09.2009 г.
Бездомникът спи в градинката. Сигурно, снощи е пил, и се е взирал без думи в луната. Луната е легнала, покорна в краката му, гузна. Звездите, от срам са се скрили. Минал е циганин. Преровил душата му. После е хвърлил непотребното нему. Гледам, как от росата, бездомникът блести, като сребърен.                                            10.09.2009 г.
	И тази нощ, пак ще слушам русалките, как омайват заблудени моряци. Към скалите, ще гребе със веслата си, луната, преди да се сблъска. И ще се пръснат по плажа, телата им. Млади моряци, на водорасли в косите им. Счупени мачти и черупки от спомени. Гладните раци ще скърцат с краката си. Малките рибки, ще плачат. Под нечии стъпки ще скърца и пясъка. Като море е разперила гребен, нощта ми. Имам много, непогребани истини. С очилата си бляскат, старите фарове, и на русалките сочат пътеките. Моряците в кръчмата, капват на пода, от чашите-помен за мене.                                                     10.09.2009 г.
Кълве усърдно в мивката, чешмата. И кухнята е много мълчалива. Погледнах в чашата-кафето е изпито. Денят лежи в прозореца и пита. Навън е шумно. Делнично-банално. Съседът чука, блъска по стената, и всяко късче строшена мазилка, отеква в мозъка на пепелника. Не ме очаква, улицата вънка. Забрави ме гласът на телефона. Ще мия чашата. Ще спра и крана. Макар, да беше събеседник.                                           11.09.2009 г.
	Под звездите и есенен вятър, този скитник в беседката спи. Има възглавница-разни парцали, няколко фаса и шепа с мечти. Да осъмне с хляба за утре, да е топло, дано не вали. Пийнахме кротко. Мълчахме. По алеята, вятър вървя. Притъмня. Аз ще си тръгна. Ще отида да хапна и спя. А бездомникът, в тази беседка, ще остане звездите да брои.                                      11.09.2009 г.
Тежи небето. Пръска. Дърветата приведоха очи. И капките повтарят по асфалта, че някъде, в мен вали. Ще стане тъмно. Фарове ще светнат. И този град, с многото стъкла, в локвите ще блесне безнадеждно. Подпирайки със счупена ръка, на ъгъла, една бездомна лампа, нощта ще доведе. Трамваят ще отмине празен. Таксита ще ме канят, без да спрат. И някъде, в една студена стая, обесената лампа ще мъжди.                                            11.09.2009 г.
	Този квартал е студен. И облечени в сиво са къщите. Вътре, сиви са хората. Като мишки се щъкат из стаите. Телевизор, ракия, мушкато. Дъвчат гладно с челюсти, въдят се. Спи в мивката бебе, това му е люлката. Може да пие. И лесно се мие. Някой счупи последната улична лампа. И остави в тъмното мрачния пияница, да опипва вратите. Дано, да познае своята дупка и намери постеля. Като болни, сред мрака жълтеят прозорците. И луната виси на въжето на облака. Краката и за последно треперят. Няколко цигани танцуват от радост.                                                        11.09.2009 г.
Денят, като котка в прозореца, лениво се буди. Протяга гръбнака си сивата улица. Закълваха първите токчета. Гълъби, на перваза си оправят прическата. Много дълго се вглеждах в иконата. Без да мисля за нищо, се молих. Чувам котката, как мърка отвънка. Пожелах, да я нахраня с обич.                                           12.09.2009 г.
	Като притча за паднали ангели, вятърът къса листа. И ги хвърля. Пожълтява пред мене алеята. Само облакът тъжно ме гледа. Колко е нужно, да усетя ръката ти. Да вървим. И мълчим. Есен е. Сухи листа шумолят, като спомени. Тази пейка тъгува за тебе. Под крилата на страдащи гълъби, безполезен, по алеята скитам. И мечтая за бели кокичета, разцъфтели в твоите устни.                                            12.09.2009 г.
Косата ми е рядка, като клони, оголени от есен. В очите, листата падат, духнати от вятър. И става хладно вечер. Скитат се сезони. Но, не е важно… Стоя в парка и гълъбите храня с обич. Роден съм да обичам. Ето, есен, годините ми оцветява в злато. Приятел съм на скитници и вятър. Очаквам кротко идващата зима. А първите снежинки, в брадата, ме карат често да си мисля за снежния човек и за децата. Ще сложа морков, моята шапка. Нека се зарадват! И бъде весело сред преспите.                                         12.09.2009 г.
	Спокойно е… Край мене птиците, кълват трохи от есенното слънце. От пейките ме поздравяват бабите, окъпани от шепот на листата. Със златни инструменти свирят маршове. Дечицата люлеят люлките. Пързалките са зачервено-весели. От клоните ме гледа катеричка, и ми предлага орех. Подарих и обич.                                                      12.09.2009 г.
На тази пейка… Беше зима, помниш ли? И клоните от сняг тежаха. Личаха стъпките на птиците в пътеката. Ти беше бяла. Ръката ти трепереше от вятъра. Шишарките звъняха от прегръдката. И устните ни пращаха към облака две малки облачета пара. Седя на пейката… И сякаш в църква, на Бог благодаря за всичко. До мене кротко кацна гълъб. Погледна ме. И кимна.                                            12.09.2009 г.
	Тези гълъби търсят храна. И намират. Аз не знам, с какво да се храня. Булевардът е чужд и намръщен до сиво. Сред него съм куче. И не мига за мен светофара. Непосилно е утрото. В него-излишен, се усмихвам неловко на птиците. Те ми носят за утеха трошици. Аз се преструвам, че това е достатъчно. Но, гладувам… Искам храна. И на Бога, святото слово.                                                 13.09.2009 г.
Разказвам копнежи на вятъра. А той, тича сред клоните. Листата танцуват, усмихнати, и кимат, че това ще се сбъдне. Мечтая, че розово-утрото, над нас ще говори с птиците. Милувка ще бъде дъхът ти. И ще ми върне топлото лято.                                  13.09.2009 г.
	Процесия от щъркели. Мъгла. Трънливи храсти. Сред мократа трева подскача сврака. Дъх на гнили желъди. Слънцето е жълто. Есен. Листопад в душата ми.                      13.09.2009 г.
Непознати остават прозорците. И враждебни са жълтите лампи. Край прихлупени покриви скитам, на ракия мирише и вкиснато. Неразбран си оставам за хората. Гледат ме мрачно от своите дупки. Нося бяло букетче в ръката си. Ще ме пребият, вероятно, за него. Но, роден съм, да бъда различен. Ще донеса в бордеите стихове. Ако, не те, то за жалост-децата им, ще ги изгорят, в някоя зима.                                        13.09.2009 г.
	Не се покръстихме… А сготвихме яхния. Иконата виси до календара, (разголена мадама)                           без кандило. В плоската чиния, сварена в сос, глава на птица, неистово разтваря човка. Иска да ни каже… Заглуши я телевизор. Няколко инсулта. Наследство. Нивата на баба. Разрошена от вятъра забрадка. Черна. Земята ни очаква. Толкова.                                 13.09.2009 г.
Идва ден, и аз ще си тръгна. Огорчен ще е вятърът. Тихо, над последната моя градина, ще вали. Хладните капки, по алеята, в сивия пясък, ще разцъфнат, като бели кокичета. И прискърбни до смърт, ще заграчат, над ковчега ми ято от жерави. … Това е ясно-банално, до болка. Въпросът е, как да живеем. Не успях да открия. Но, пиша! Храня бедния с малко надежда. В онзи ден, когато Ме срещне, ще помоля за мъничко прошка. Нарисувах цветя сред мъглата. Дано, Той да ме види прозрачно.                                          13.09.2009 г.
	Вън, някой минава. Силует на човек, покрай жълтите лампи. Чувам стъпките, как чукат в стъклата, на заспалите сгради. Лавна куче от някъде, вятър разтвори пожълтелите страници на стария вестник. Зашумяха събудени тъмните клони, на дървото отсреща. То се приведе, да види, къде ли отива, среднощния бродник. Стъпките стигнаха тъмния ъгъл. И мракът погълна тъмната сянка. Само аз си останах, да питам прозореца, силуета, не беше ли призрак ?                                                          13.09.2009 г.
В пътеката на утринното слънце танцуват птици. И цветята, посрещат ранобудни пеперуди. Протяга мокрите ръце земята, изпръхнала от меката милувка на вятър. Облак, като птичи пух в небето, вещае ден, изпълнен с обич.                                        13.09.2009 г.
	Бих желал, да бъда птица, пееща в прозореца ти в сутрин. Парата от топъл извор, носеща се сред дървета. Ти си цвете, разлюляно. Моят дъх е пеперуда, трепкаща с крила в дланта ти. Искам да съм нежен вятър, който те приспива вечер. Музиката, в съня ти. Нека бъда… Аз съм.                                   13.09.2009 г.
Бих искал да те нарисувам - бяла. Снежинка, кацнала в прозорец. А вън, да вие снежна буря. Градът да бъде чист и скрежен. Обичам те! И търся сили, да бъдеш бялата снежинка, от мен рисувана. На края.                                         14.09.2009 г.
	Разлиствам своето минало. Листопад от спомени. Понякога, желая да забравя. Изпитвам страх. Понякога, се смея. Но всъщност, винаги се радвам! Препълнен съм, че това се случи. Не съм прахосал ден напразно. Грешах, обичах и съм влюбен. И нека, Господ да ме съди! За всичко-отговори имам. Опитах сол, и близах захар. На всички, от сърце го пожелавам, да гледат себе си в очите.                                       14.09.2009 г.
Към децата ми   Да напуснеш света на сетивното, яхнал ветровита метла на мечтите, това е твоето лично призвание. И когато политнеш над улици, и керемиди на схлупени покриви, ще дочуеш гласа на бакалите, как грачат от своите сергии. В небето, над сивите облаци, ще усетиш студения вятър. Там живеят титани и ангели, и е трудно да дишаш по навик. Но, когато премръзнат крилата ти, и гърдите заплачат от жалост, ще усетиш, че близко е слънцето, и си бил създаден за полет. Ти си бог, по природа и цели, да твориш и разрушаваш с обич.                                          15.09.2009 г.
	Да спориш със Сократ, когато вън е тъмно… И звездна нощ, седи бездомно-чужда, над потните легла на непознати, заспали сред завивката на мрака. …Е толкова, трудно. Луната е закръглена съпруга. И цветето от ъгъла въздиша, че свети нощната ми лампа. Разлиствам страниците… Мисля. Летя в небето, после се завръщам. В стената, Сенките се движат. Премигва огън. Аз съм в Пещерата. Усещам Дух, и Тяло, което мръзне. Навън е тихо. Тъмно, до безумност.                                        15.09.2009 г.
Под моста на небето, тече реката на сезоните. Дърветата обличат нови дрехи. А хората потропват с ботуши. Рекламите са същите. И сградите. Задуха хладно, от листа жълтеят улици. И падат желъди в парка. Градинарите, гребат с гребла изсъхналите чувства. Разглеждам, как се стапя захарта в чашата. От бисерната бучка не остана нищо. Разлиствам утрото с празните му страници. Посягам с писалка. Пуша. Не съм готов, дори и да не пиша. Градът е тъжен, като спомени.                                                      15.09.2009 г.
	Разкажи ми, че заедно в утрото, в прозореца, срещахме гълъби. И ги хранихме с малки трошици на луната, от кръглата пита. Бяха, още горещи телата ни. Вятърът пипна с пръсти и хукна, надалеч, да разкаже в дърветата, че нощта ни, била е огнище. И как, по лицето, косите ти, бяха върбова клонка над езеро. Разкажи ми! Искам да слушам. Имам нужда, да избягам от тука.                                         16.09.2009 г.
Листопадено небе. И хлад на слънце, гонещо сред клоните мъглата. Няколкото сиви свраки, търсят по алеите усмивки, паднали от двама. Влюбените са различни. Ровят в пейките за близост. Капят желъди в краката. Пушат, без да разговарят. Сред тревата, раснат есенните гъби. Мина скитник с количка. В кофите откри усмивка. Гледа я. И я захвърли. Жълтото небе мечтае близост.                                 16.09.2009 г.
	Ръждиво утро, с мирис на вятър. Шепа врабчета в пожълтяло дърво. Празните пейки говорят за нещо. Капна в лицето ми, жълто листо. Нося в шепите капки от слънце. Дишам задъхано. Непорочно небе. Няколко желъда паднаха тихо. Виждам в алеята, твоето лице.                                      17.09.2009 г.
Не харесвам думата - „моя”! Но, не знам какво да ти кажа. Ти си част от небето над мене, и сънуваш с моите сънища. Бих желал, да останеш такава. Независимо, как те наричам. Аз не знам, дали се познавам, но в себе си, знам, че те има.                                  19.09.2009 г.
	Тъжният спомен ме срещна, на пейката, жълта от желъди. Духа в алеята вятър, сякаш ми казва, че тука си. Има сред клоните птици. Гледам небето и галя, малката пейка, на която, твоите устни ме пареха.                                 19.09.2009 г.
По калдъръмите на Пловдив.   Старите улици… Със старици край портите. Калдъръми, обрасли с мъх, и копита на вехти файтони. Където, с бастунче, Славейков, е почуквал по нашата история. Не изпито остана кафето, на Дебелянов, по прашната маса.. Сложих му захар. И отпих от горчивото минало.                                       19.09.2009 г.
	Подарявам си плаха надежда. Може би, листопадът е пролет. И листата са шарени багри, по платното на моя картина. Нарисувах пейзажът красиво. Побеля ми брадата от грижи, да поставя бои по палитрата, и да нарисувам, своята есен. От статива, платното ме гледа. Листопадът е тих, като есен. И макар да е много красиво, бих желал, да рисувам за пролет.                                    20.09.2009 г.
Тук е тихо. Само вятър, гали струните на клони и отронва жълти ноти. Барабан от желъди. Тромпет на сврака. В нежните въздишки на цветята, чувам стон. На есенна соната.                                     20.09.2009 г.
	Със скъсани струни, в ъгъла, цигулката е сива от прах. Таванът е къща на паяци. По стените се стича вода. Залюляна от вятъра, крушката, хвърля по пода жълти петна. Музикантът се вглежда в прозореца. В една кръгла, и празна луна. По леглото му, скитат се плъхове. Костеливата, чука с ръка по вратата, отдавна отворена. На сухата, дървена масичка, стои забравена, ваза с цветя.                                             22.09.2009 г.
Красиво, вечерта си отива. Златиста е старата улица. По нея, червените капки, звънят, от пожълтели листа. И вятърът, рисува в прозореца, на гаснещо слънце, пламтящия лик. Бих желал, да усетя ръката ти, колко е нежна, като синия мрак.                                           22.09.2009 г.
	Погали ме, когато в утрото, птици разлистват очи сред жълтите клони. И безсънният вятър се скита, по тротоари, непознати за стъпките. Нека допирът бъде молитва. И потръпне от святост, надежда. Имам нужда да бъде красиво. Нека лотос разцъфне по устните. И да е тихо… Нека, в мълчание, да дочуем крилата на сънени птици.                                                         22.09.2009 г.
Иконите се молят… Да запаля свещ, и свел глава-да се прекръстя. Дочувам, пръсти на Христос, как чукат по вратата. Нямам сили да отворя… Не съм неверник. Май, се изморих, да мога да обичам всички. Падат жълтите листа: - трептят,                   летят,                               и гаснат, като пламък на кандило. Знам, че съм добър човек. Изцапах се от вашите пръсти. Дано да бъде благ с мен, Христос. Бих искал, да изпрося прошка. За вас. А аз, ще си отида грешник.                                            23.09.2009 г.
	Месията, дето го чакахте… Аз съм. Ти. Някой си, друг. И? Убихте ме с върбови клонки. „Осанна!” и „Разпни го!- викахте, събрани на скверен площад. Войниците послушно пристъпваха, носейки срамния кръст. Заковахте ме с гвоздей от погледи, към дървото, изсушено от вас. И се облякохте с моите дрехи. Бели, какъвто съм аз. Сега, като глутница кучета, в тъмнината на цяла тълпа, виете. Чакате следващ месия. А Месиите, от иконите плачат. Тъжат, че този народ заслужава съдбата си.                                         23.09.2009 г.
Снегът ще дойде неочаквано. В бяла утрин. Заскрежено покаяние, в клоните на жълтата бреза, с листата си ще трепка на сбогуване. В прозореца ми, сребърни цветя, ще свеждат поглед, мълчаливи. А вън, ще бъде бяло. Там, пред старата врата, единствените стъпки ще са мои. Ще бъдат сини, като капки, изплакани от кривия улук, на чуждата ми вече, сграда. И аз ще бъда бял. Прозрачен, като вятър. Очите ми ще сбъднат всички сънища. Да бъде чисто. Бяло.                                             23.09.2009 г.
	Притъмня. Май, и вали. Гледам, как чадъри разцъфват. Аз се тревожа за двете цигари, да не би, дъждът да измокри. Друго не знам. Булевардът, си говори за нещо с капките. Мина трамвай. Видях и обувките, на някой, не пожелах да го видя. Да вали! Нямам чадър. Имам две цигари в кутията. Ще оставя мократа риза в кошчето, и под дъжда ще се смея неистово. Някой, оттегчен полицай, ще ме бие по навик с палката. Не е важно. След дъжд, в небето, ангели кацат.                                        26.09.2009 г.
Сухи листа… Шумолят като изповед. Шепа от вятър. И катеричка, кокетно развяла опашката. Съзерцавам я с обич. Тя ме гледа с учудване. Толкова рано, какво търся в парка? Желъди падат. Подскачат в алеята. И се питам, дали пък не преча? Недоверчиво ме гледат, измокрени, пейките. И не ме канят да седна на приказка. Изморих се от многото казани истини. Вече не искам, да питам за нищо. Ще нахраня с кифлата, дето си купих, първото птиче. Може и свраката, че от дървото, не спря да овиква. Ей, така! Като нищо не мога, поне със трошички да бъда полезен. После ще тръгна на някъде. Както му казват:            - На майна си! Дано я намеря. А майка ми, озлобена старица, много отдавна, не очаква децата си.                                                           26.09.2009 г.
	Изморено събуждане. Прекъснати сънища. Угасена цигара в чаша. Леглото изглежда разхвърляно, от разкривено лице на пижамата. Непотребно се скита часовника. Календарът, с молив зад ухото, води счетоводство на времето, което нищо не значи. Неумело се опитвам да мисля, и разтягам с усилие устните. Бих желал, да изглеждам нормално, поне, да не плаша околните.                                         26.09.2009 г.
Не, смъртта, от умирането се страхувам… Да гледам календара с надежда, и всеки следващ миг да бъде сбъднат, без смисъл, само че го има. За какво е всичко това? Ръцете ми треперят. И следваща криза ме очаква. Ще стана тяло, заковано под чаршафа. И някой милостив, ще ми подаде вода с лъжичка. Май, крайно време е да бъда силен. Да сложа точката под този стих. Да се подпиша. И стига съм разказвал, че ще има, за щъркелите, ново лято. Гнездата им са празни, като яма, в която, искам да потъна.                                                                 26.09.2009 г.
	Непознати улици. С черни хора. Залезът го няма вече. Мига в червено светофара. Сградите са тъмни. Лъкатушат клаксони и фарове. Трамваят, истерично скърца по завоите. Скитам се. Може би, на следващата спирка, слизайки, ще се намеря.                                    26.09.2009 г.
Несбъднати пътища. Кръгозори без птици. Мъглата куцука без сили, сред жълтите клони. Мирише отровно на гъби. Няколко врани. Подухна. И спря. Липсвам си.                         26.09.2009 г.
	Днес ми казаха: - „Дядо”! Честито, има за какво да почерпя! Е, не че, внуче си имам, ама, брадата ми вече е бяла. Това е радостно… Даже, не вярвах, че ще се сбъдне деня, в трамвая, да ми отстъпят место, да поседна. Не преживявам, никаква драма! Бих искал-бонбон за децата, да дам… Ако случайно, поискат, от джоба, мога шепа със стихове, скрити, да ги пръсна в небето… Нека да тичат, и ги събират, като червени балони.                                               27.09.2009 г
Може би, скоро… Може би-утре? Сред косите ти, утро ще съмне. От дъха ти, в стаята-розов, ще разцъфне, радостен, въздуха. И пердето ще кима свенливо, над телата ни, влажни от нежност. Бих желал, в мен да се сбъднеш. И да усетя, по рамената, косите ти.                                       27.09.2009 г.
	Сърцето ми кънти. Барабанен тътен. Фанфари, знамена, редици войници. Последна битка за илюзии. Делник. Пуст, като трамвай, отнасяш и последен пътник. Пиян и спящ. Пътуващ без посока. Обречени са всичките войници. Пред тях седя. И лъжа, че крепостта ще бъде наша. Крепост-няма. И ще се превърнат в мърша. Надеждите умират лесно. Илюзиите вече отлетяха, с ятото на щъркели. Проклеха, денят, в който съм роден. А аз ги лъжа… Изправен съм пред своите войници. А те крещят и чакат да ги водя, напред. На някъде, за нещо. Дано намери се един предател, с кинжал, преди да съм осъмнал, в шатрата да ме прониже. Войниците не са виновни. Стиховете-също. Непосилно е да бъдеш пълководец, отвеждащ армията към разруха.                                             26.09.2009 г.
Боледувам, навярно-настивам. Лъха студено шумът зад стъклото. Не живея прилично и кротко. Но, пък?... Как да битувам, безлично? Не е важно. Стихове пиша. Даже, вярвам, че заспивам спокоен. Виждам слънцето, то е красиво. Позлатява, моята есен. И какво да променям?... Защо ли?! Имам хора и птици. Обичам. Ще привикна, прозорците вечер, да притварям. Шумът да не чувам.                                              27.09.2009 г.
	Ако, майка ми знаеше… На гинекологичния стол, щеше да ме изстърже от себе си. Щях да отида в бялата мивка. От там - в морето. Малък зародиш, щях да бъда свободен. Все, някоя риба, щеше да ме погълне изцяло. И да ме спаси от мечтите.                                    12.10.2009 г.
Беззащитен съм… Малко детенце, свито в кревата сред буря. Светкавици бляскат сред мрака. От гърма им треперят стените. Имам своето плюшено мече. Имам в кутията 20 цигари. Подслони ме под твоята стряха, в тази буря, съм много уплашен.                                  12.10.2009 г.
	До каквото се докосна, го развалям. Непохватен съм във всяко нещо. Тече в кухнята чешмата, а аз си мисля, че е извор. И пиша влюбени сонети, русалки, че се гмуркат в чиния… Останала, от вчера. И после се усмихвам глупаво. А исках, Кубчето на Робин, поне веднъж да подредя…                                      Да стане ясно, че в делника ми има смисъл. Дори, и с това да се похваля. Така и, не разбирам цифри. Математиката на живота, оставих в 4 клас. Сега съм неграмотен. И сричам сметките в магазина. Касиерката ми казва, че кредитната карта ми е празна. И сещам се, че тръгвайки, се мотам по перона. Пухти от нерви, пълен влака. А аз, с гълъби говоря. Кондукторът е много сприхав. Затваря, пред билета ми вратата, и чувам, че говори в коридора: - Омръзна ми от скитник, без посока! И аз се свивам в купето. Не знам, наистина, къде отивам. Ще слезна на една случайна гара. И сигурно, понеже се познавам, кафе-машината ще счупя.                                              12.10.2009 г.
Красиво-грозно,                         лято-зима,                                   и някакво… Понятия, зад които се прикривам. А утрото е безпощадно. Усещам, как са чужди хората, и всичките им приказки са сенки. Витаещи илюзии сред стаята. „Не съм добър!” - в устата на мнозина. „Добър е…” - казва, някой. А всъщност съм, парче месо на масата, с което, Бог си прави сандвич.                                              12.10.2009 г.
	Рисунките в асфалта са измити. Валял е дъжд. И духал вятър. От щрихите на тебешира, се вижда слънце, наполовина. И някакво детенце, без усмивка, държи в ръка балон. Но, няма друго. Опашката на кучето съзирам. Останалото липсва. Паднали, листата, по локвите рисуват есен. Сред тях пристъпва врана. Перата и се сливат с асфалта.                                         12.10.2009 г.
Календарът се премества механично. Буталото на някаква машина, извършва ход. Настъпва есен. И скърцат пожълтели оси. А аз, с цялата наивност, с ръка погалвам колелата. Предавките ще ме размажат. От моя стих, ще стане смазка, машината да мърда плавно.                                             12.10.2009 г.
	Сякаш, глутница лаещи псета, се събраха отвън, край прозореца. И виеха…виеха… Вият! Пердето се сви от уплаха, че ще го хване, студения вятър. Драска с кривите нокти в стъклата, сивият дъжд, измръзнал и гладен. Блесна светкавица. Глухо разтресе, на небето, таванът прокапал. На дървото, косите се мятат, сякаш луда жена се опитва да хукне. Но е вързана с въже към земята. Мътни локви си мръщят челото. Мокра сврака, в моята стряха, на завет, си оправя прическата.                                          14.10.2009 г.
Изпразнен поглед на дете, останало, заключено в къщи. Празнува чашата с баща му. А вън, брезата ръси ситни капки. Забързани чадъри в булеварда. Замисли се, едно листо, прокара длан по сбръчкания облак. И после, напосоки тръгна. Оглеждат се очите на дете, в прозореца, а вън е вятър. Ненужно се усети, тази сутрин. Мечето не говори, татко пие. Детето, лепнало чело, в стъклото, булевардът гледа. А той е сив, със стъклени очи. Чадърите се клатят бързо. Трамваят мина, пожълтял от студ. Обувките на хората са кални.                                       14.10.2009 г.
	Самотници,                         и ненормални… Реклами, светещи в червено, по булеварда бляскат истерично. Трамваите са прежълтели от досада, и скърцат на завоя прозаично. Неоновите лампи са безлични. И множеството тъмни сенки, вървят без звук, говорят, спират, пред слънцето на шарени витрини. въздишат, ръкомахат, нещо казват. Останал съм под уличната лампа. И мъча се, над тежките фасади. (Сгради,                климатици,                                    и огради), зад някой облак, някоя антена, лицето на луната да погледна. И тя, дано да ми пошепне, че този булевард е чужд на всички. Защото, пипат ме с ръцете сенки, на скитащи в нощта вампири. Нощта е клиника на луди. И повод, всичките самотни, да срежат вените си. Без да мислят, прострели длани в релси на трамвая. А той пристига, жълт и скърцащ.                                             14.10.2009 г
Гледам, като вцепенен, в телевизора. Вънка вали. И мирише на есен. Някакъв взе, че заколи любимата. Изтри в парцала, своите следи. И отпътува, на някъде… Пуша цигари. Дочувам дъжда, как, в прозореца, ми припомня за нещо… Виждам-изгорени следи, фасът в покривката, как е оставил. Пак, ще има семейни кавги! На кой да разкажеш, че вънка, есенен дъжд, мрачно ръми. И ченгето, пълзи с пистолета, край огради и пламтящи коли… Просто-вали. Ситните капки, в стъклата оставят следи, а от телевизорът, се оцветяват в синьо.                                                   15.10.2009 г.
	Господи, колко съм грешен! Затвори си очите, не гледай, как пилея се с жълти постъпки. Не за друго… Навънка е есен. И се сипят листа за раздяла. Гледам дървото, как се разплака, от последните, свои надежди. Не бих искал, да хленча пред Тебе. Честно казано - не искам и нищо! Виждам, как стари икони, пред лика ми, затварят очите. И мълчанието, за мене е много. Виждам! Прости греховете! Ей, такъв съм - загубен в полето. Овца, заблудена сред стадо. Ако можеш, намери ме и викай: „- Осанна, той се покая!” Но, не вярвам. Кучета ръфат, на деня ми, престилката проста. Там, поставих с длани, нищо, подредено в чиния от празно. И погледни в моята маса: - празна чиния,                            вилица,                                          нож,                                                   и децата, които ме гледат, как се поклащам. И им обещавам, че в моите стихове, ще намерят, вънка, сред улица, в някакво бъдеще, картини на Моцарт, и на Вутимски, тъмни хотели… Топли чорапи мечтаят, а давам им глупости… Да, Господи! Затова, ще Ти кажа, че ми писна да се усещам Избраника. От дете, само това, всеки ден ми повтаряш, а не искам да чувам, оглушах от прокоби. Впрочем, нищо не мисля. Отпивам от чашата чай. (Нямам мастика!) Слушам, как се променят сезоните. И се завивам с одеалото. Трезвен, сякаш в делириум! Чувам, как желъди падат в градината. И барабанът им бие, направо в челото. И всяко листо, капещо бавно сред клоните, се отронва от мен, ей, така-без посоките! Които, би трябвало,                                     (нали си ми близък?!), да ми кажеш,                        да шепнеш,                                            да креснеш,                                                              в лицето ми! …. Мълчиш! Но, не това е отговор, от който ще бъда! Мълчат, сред листата, миризливият дъх на чорапи. На глад, лъхаш гладно в хладилника. И икони висят, сякаш картини в стената. Господи, питам?! Не си длъжен, разбира се, да говориш с мен, просто, днес съм безпътен, та те питам: „- С мен ли си?”. Имам много лекарства. Мога с тях да заспя, и да бъда спокоен. Мога да отида в Смъртта, и ще стана на призрак. Мога да бъда нещастен. Щастлив… Ти ми кажи! Мълчи! Сипят се жълти листа в прозореца. Булевардът от някъде, кашля сърдито. Имам дарен от някой, тавана, в който се взирам. И чакам покана, за тържеството на моите въпроси, когато, листопадено, в моите вени, пулса угасне.                                                                15.10.2009 г.
Сънувах стихове… В които, беше… Сънувал съм те в полумрака, когато делника е бил жигосан, с огнивото на простите въпроси. Дали съм жив, защо живея… И разни други… После, не заспивам. Събуждането, твърде рано, понякога е знак от Бога Бих искал, да ти кажа нещо. Когато се пробудя, в стаята е тъмно, зная, че бухалът навънка си почива. И виждам, имам дълго да говоря. Но всъщност-кой ли ще ме слуша? Затова и пуша. Дълго мисля. Накрая, сядам да ти пиша. И пиша… Някакви, без смисъл. По съмнало, разкъсвам бели листи. И чакам, първи грак на сиви свраки, над мен да се надсмеят от дървото. Тогава, ровя с треперящи пръсти, в кошчето, дано сред пепел от цигари, намеря листчето, с криви букви. Където има стих за теб. През цяла нощ, мечтана. Не те намирам. Кофички от мляко. Измитият отпадък от чиния. И трупове на смачкани хлебарки. Ще дойде нощ… Отново ще те чакам, и всеки стих, с индиго ще копирам.                                                  15.10.2009 г.
	Там, зад ъгъла на булеварда, където са събрани на купчина, от вятърът довети-празни чашки, на продавачките, изпитите кафета… И есента, където е довяла, листа и кал от всичките обувки, на разните, преминали през мене… С токчета, пробили в гърба ми, многоточия от думи… Навярно, там ще те открия. И ти ще бъдеш бяла.                             Първото кокиче, с което няма да се срещна. Отивам там,                        зад сенчестия ъгъл. Дори и в теб, да се залъгвам.                                       15.10.2009 г.
Ям малко… Като врабче - набързо в прозореца. Само дано да им достигне… Гледам в чинията на моите деца, и им досипвам с лъжица. И се радвам… Нека ядат! До толкова съм жалък - лъжица, откъсната от моята уста, би трябвало да е дар и утеха. А делникът, говори за друго… Да не приказвам, и аз. Давам им хляб, без надежда. Тази вечер, пак сити ще спят. За какво да се будят, когато се съмне?                                             15.10.2009 г.