"Флейта"

Птиците в моя прозорец ме чакат. И кротко мълвят поздрав към синьото утро, цветето, цъфнало вън. Има защо да се будя. Капка от бистра роса, розово слънце и гълъб, чакат пред моята врата.                             21.03.2010 г.
	Небето е голямо. И добро, е слънцето поглеждащо отгоре. Ще хвана вятъра с ръка, и заедно ще тръгнем напосоки. Ще тичаме,                      ще пеем,                                 ще откъснем цвят от цветето разлистило усмивка. Усещам в себе си дете, което иска да лети с хвърчило.                                             21.03.2010 г.
Минзухари. Капки от небето. Пеперуда. И пчела, носеща в кошничка росата. Мирис на земя. Топла, млечна пара. В нежната трева, слънцето се гали като коте.                           21.03.2010 г.
	Кристална утрин.Тиха, като езеро, над което плачещи върби тъжат. В небето плуват бели лебеди. И птиците без звук летят. Докосвам с пръсти капките по цветето. И то потрепва, сякаш вятър тих целуна устните напъпили. С нежност ме погали росен лист.                                                 21.03.2010 г.
Колко пътища чакат, по тях да премина. Някъде, облаци плачат. Сигурно, има и слънце. И хора, с топли и тъжни очи. Старци, край бели дувари. Котко, които предат. Искам мълчаливо да крача. Да се моля в старите църкви, в които, баби тъжат. И плачат без сълзи, за умрелият вчера.                               21.03.2010 г.
	Не знам какво ядете сутрин, но дъхът ви, мирише ми на нещо гнило. Повръща му се, даже на трамвая. Спира, с вратите си да глътне въздух. Вечерята е ясна… Три ракии, и залъци удавени в яхния. Леглата ви се клатят под тавана. Прозорецът закрива поглед, почервенял от срам. Пръхтите, от допира на потната пижама. И после спите… Миришете ми мръсно, на непрано. А в утрото сме заедно в трамвая. Протягате ми длан, да се здрависам, А как? Тоалетната хартия, виси в пирончето, за гости. Но иначе, разлиствате усмивки, и трябва да ви гледам позитивно. Ще хвана кожна болест, от миене, ръцете ми се възпалиха.                                              22.03.2010 г.
Леглото ми е маса, в която комарджии, залагат цялото ми минало. В казиното е тъмно. Гледам дълго луната, а тя гледа тестето с карти и нищо не казва. Мина облак. Стана сребърен. Тръгна, и се скри в небето безмълвно. Като пръснати зарчета, звездите подскачат. И обръщат кореми без цифри. Сигурно, пак съм заложил на грешната дата. През деня не спечелих. През нощта ще загубя. Вместо сън, като демон пристига куприето, и събира безнадеждни залози. Пистолетено - тъмна е станала стаята. От ъглите, като курва с перука, тишината повтаря въпроси. И тръска, над леглото ми дълги коси от надежди. А няма! Последни залози. Календарът подхвърля по зелената маса числото на печелившата дата. И въздухът спря. Искам, да заспя и да си тръгна от тука.                                                              22.03.2010 г.
	Като черно-бяла фотография, посоките, от стария албум, разлистват овехтели спомени. За бели къщи и комини с дим, разпреден сутрин по оградите, край цъфнали дървета… Само дим. Огнището е хладно. Мишки, по тенджерите търсят топлина. И дъх на пита, розова от утро. На плачеща врата, е закован с кабърчета, жълтия, на баба, помен за смъртта.                                    22.03.2010 г.
Бълбукат,                 разцъфват                               и чезнат по мокри алеи цветя. Красиви са сивите локви. Дъжд заваля. На гости в небето е облак. Разприда над дървета коси. И брезата, от зимата суха, под капките, става жена. (Кокетна. И бяла) Синя мъгла, по алеите бавно прохожда. И шептят,               и ръмят,                            и напъпват, в тази бременна, черна земя, цветове на цветята. Пеперудата, някъде чака, да възвести на света, че Господ възкръсна. Този дъжд, е пролетна песен за радост.                                 23.03.2010 г.
	Задуха… Ама, някак със злоба! Попиля по балкона прането. Жълт лиген се търкаля по пода, и буботи по сива мозайка. В саксията, цветето бяга, от студените пръсти на полъх. Гледам птиците, как се тревожат. В небето си търсят утеха. А светофарът, с очи на развратник, след поли на колите, намига. Ще вали… Небето надвисна. Мята ръкави, обесена риза. И прозорецът вие уплашен. Като пале се крие в пердето. Този дъжд, ще го гледам от тука. Без да мога, поне да разцъфна.                                          23.03.2010 г.
Изминалите дни… За тях не мисля. А идващите - просто ги забравям. С прозореца говоря. Вън е сиво. Проплаква дъжд, а иде пролет. Забравих някъде, не помня, сред камъни, застлали калдъръма на моя ден, да се усмихна. И някъде, поникнало на припек цветче, за тебе да откъсна. Сега вали. И в мен е сиво. Във вазата ми вехне китка. А вън, под плачещия облак, навярно шумолят листа в зелено. Не знам… Така ще си остана, край мокрия прозорец да мечтая. За вчерашния ден. И утро в синьо, в което, да успея да те стигна.                                              23.03.2010 г.
	С дъх на цвете, мократа земя, разпуква се. И диша вятър. Дочувам скрити семенца, как кълнат. И жадуват за небето. Безкраен порив! Вечен е света, създаден с обичта на Господ. Сред пъпките на клонче от бреза, усмихвам се. Христос възкръсна!                                       24.03.2010 г.
Пръска пролетен дъжд. Слънце. И птици. С бяла пара тревата въздиша. По напъпили клони, броеница от бисерни капки шумолят. И звънят по земята. Ухае на млада коприва.                               24.03.2010 г.
	През нощта, мракът беше копринен. Имаше облак, посребрен от луната. И шепа звездици, разпилени по пътя, в който, забързано тичаше вятър. Гледах небето, останал без дъх. Беше голямо, като купол на църква, в която, тържествено ангели пеят. И ръка невидима, бие камбана.                                                24.03.2010 г.
Познатият до болка булевард, в тази сутрин, неочаквано е светъл. Подсвиркват по гаменски с уста, отново бързащи автомобили. Трамваят пак е жълт,                                      с торба, бастунчето разхожда баба. Попитах мигащия светофар, какво е станало.                             А той премигна. Посочи ми с ръждясал пръст в градинката.                          Разцъфва цвете!                                             24.03.2010 г.
	Добрите гълъби, до мен долитат. Разказват за небе и пухкав облак. И кимат, щом им се усмихна. Тревата е посипана със слънце. Усещам въздух, как се гали, подобно котенце с вирната опашка. И колко тихо сяда вятър на пейката, край влюбените гълъби.                                          24.03.2010 г.
Невинна утрин. Чиста. Прозрачна капка от роса. И песен на влюбен гълъб. Цветята се усмихват скрито и кимат. Мирис на трева, облечена със слънце. Тихо.                             25.03.2010 г.
	БЛАГОВЕЩЕНИЕ   Цветя. Прозрачен вятър, в крехките листа на клони рисува цвят. Ухае на топъл въздух и на слънце. И струва ми се, че камбана звучи в небето, пълно с радост от блага вест. Светата дева, ще ни дари с живот. Танцува птица.                                    25.03.2010 г.
Като полет на птица, като утринен бриз, те усещам - коприна. По-бяла от сняг. Ухаеш на цвете. Синият мрак, ни покрива с милувка. Цвете, разпъпило цвят, са моите устни.                     25.03.2010 г.
	Стара църква. Две свещици,                          (за умрели), в свода изрисуват сенки. Гладно куче се умилква. Ближе пода и се моли. Никой, няма вече. Скръбните празнуват помен. Богородицата плаче. (Някой е дарил чорапи) А мъртвецът, с лопати, пръст,             (дано го няма!) го затрупаха. В храма, птиче, скача и похапва жито. Тихо. Много тихо.                                  26.03.2010 г.
Разрошен облак. Няколко врабчета, изпъстрят клоните с радост. Цъфти с розов цвят небето. Прилича ми на захарен памук. Детето, в мен протяга длани. И потропва с краче, че много е високо. Усмихнато е моето хвърчило. Оставям го с вятъра да литне. И там, с пухкавото куче, на облак, нека си играе.                                                26.03.2010 г.
	Някъде, близо до изгрева, нощта е мастилено - черна. Будят се първите клаксони. Светват, прежълтели прозорци. И са хладни, мъгливите покриви. Птиците пощят перата си. Пак да осъмна - орисан съм. Кафеварката съска разсърдено. И разглеждам в прозореца улици, чувствам, как градът се събужда.. Кашлям дълго, и ругая цигарите. Пепелникът е пълен със спомени. Бъркам в чашата захар. А вънка, здрачът, без думи ме гледа.                                            26.03.2010 г.
Понякога сънувам… Теб, в шейна с коне от чисто злато. Сред брезова гора и много сняг. Фонтани бликат под копита, на бягащите ветрове. И чувам твоя смях. Ехти! Под белите корони на дървета, над които слънцето блести, и въздухът е чист, прозрачен. Лети в небето снежната шейна. Брезите скланят бели клони. Усещам твоята ръка, как пари в моите длани. В мен остава тиха жал, когато се пробудя. Липсваш.                                       27.03.2010 г.
	Бисерни капки по напъпили клони. Въздиша мокра земя. Усмихват се кротко към тъмния облак, разцъфнали, цветни цветя. Небето ухае на влага и живост. На влюбени, първи листа. Врабчето, на завет в моя прозорец, дойде, за да гледа дъжда.                                                  28.03.2010 г.
ВЕЛИКИ ПОНЕДЕЛНИК   В ръката носеше камшик. И гняв,              Божествен гняв,                                         без милост… Ехтяха тъмните стени на Храма, пълен с търговци. Дошли да припечелят грош, продавайки в сергиите молитви. Смокинята не дава плод. Излишна е. И нека да изсъхне! И моля се… Гневът на моя Бог, в България да заплющи с камшика.                                              29.03.2010 г.
	ВЕЛИКИ ВТОРНИК   Ще се случи навярно, поличбата… Грешните мляскат, и чакат за чудо. А на Христос очите са тъжни. Гледа в сергиите, пълни със зеле. Колбасарите чакат за клиенти. Всяко чудо е добро опаковано, в найлоново пликче, с цената. А навънка е, сякаш магия… Листне клонче, и цвете разцъфва. Диша въздухъг с тъмния облак. От пръстта, възкресява се цвете. Ще получите личба, неверници… Когато пръст се завърне в земята. А сега, откъснете зеле от зелката, и на вдовицата дайте, за супа.                                           29.03.2010 г.
ВЕЛИКА СРЯДА   Сиромаси ще има. Юда отиде с шепот, и продаде душата си скрито. После спусна се мрак. Бедният духом, се обеси на своето предателство. В храмът, със звън на сребро, монети от нашите компромиси, звънят. Оглушително тихо. Защото, спестихме миро, да помажем с него Спасителя.                                       29.03.2010 г.
	ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК   Над Иерусалим е нощ. И спи града. Луната, пребледняла от очакване, съзира грешникът, че тръгва… Червен е въздухът от срам. Предателите стъпват много тихо. А Ти ни даде късче хляб. И вино, изцедено от кръвта Ти. Ядем и пием… Господи, прости! Нощта е тъмна, в нас самите.                                         29.03.2010 г.
ВЕЛИКИ ПЕТЪК   Сред разбойници Си разпнат. Дивата тълпа, до вчера викаща - „Осанна!”, сега потрива длани. Прост войник, с оцет помаза Твоите устни, и взе от дрехите Ти плячка. Небето е разпукано от жал, но масата е сляпа и злорада. Месиите намират своя дом, когато са разпънати на кръста. А Бог - Отец, разкъсва ризата си. Плаче. Един венец, от тръни, следваше смъртта Ти. Тълпата е доволна. Няма кой, да казва, че е нужно да се любим.                                        29.03.2010 г.
	ВЕЛИКА СЪБОТА   Над гроба Ти е тихо. Богородица си тръгна. Камък, запуши пътя на смирени. Стражарите потропваха с ботуши. И пазеха, да няма никой. Остана сам. Отиде в Ада, да искаш от неверниците прошка. А твоите сподвижници мълчаха. И беше тихо. Много тихо.                                           29.03.2010 г.
Потапям дланите в извор. Усещам, как небето се прелива, край камъни от сивия ми делник. И слушам шепота на капка, докосваща ме с нежност. Ти си! Повярвах, че над мене има слънце. и птици, волни като вятър. Отпивам бисерна вода. Усещам, че ти, като Йоан Предтеча кръщаваш ме с вяра.                                          30.03.2010 г.
	В неспокоен сън - луната, загръща се с тъмен облак. И духа разтревожен вятър през празните ръце на булеварда. И в мен, въпросите се блъскат - парчета лед в реката, над която, виснало небето, отронва сняг и грак на врана. Студът на дългата ми зима сковава клепките ми. Гледам, в преспите навети по тавана, където враните подскачат край тръни, заскрежени в бяло. Дочувам грак от тишината.                                          30.03.2010 г.
Ухае на цъфнали клони. И на утро - постлало косите, пред иконите. Тихо се моли. Храмът е розов и пълен с въздух. Чувам звън от отронена капка. И на цвете, усмихнато рано. Стъпвам с боси крака в тревата, и усещам, че в мене е пролет.                                     30.03.2010 г.
	Оранжева, от уличната лампа, брезата, сякаш е заспала. Косите и са с цвят на слънце. И цялата ухае в мрака. Погалвам бледите и скули, с нежност, като нощен вятър. Дали, сред клоните врабчето, сънува сън, за нещо свято?                                     30.03.2010 г.
„Някога… Нещо… Като стане - ще видим”. Някак, се плъзга живота. Чакаме сбъдване. Минава трамвая, и събира огризки по спирките. Ням, телефонът тежи ми в джоба. Сочи, поредната дата. Минава кондукторът, и къса билетче. В смисъл - редовен съм! Отминава нататък. И трамваят върви. И се клати до лудост. Стискам на делника, дръжката здраво. Край мене се возят, поседнали пътници. Вестник четат. И ругаят за всичко. А булевардите тичат в прозореца. Сиви землянки, с цветни реклами. Чакам без мисъл да стигна до спирката, в която, за последно да сляза.                                                           30.03.2010 г.
	И този ден ще мине. Като птица, отиваща на някъде, в залез. Прозорецът разказва притчи, а аз съм сам. И безразличен. Не ми се слуша, как врабчето, от клоните приветства топла пролет. В стаята ми влезе пеперуда. Изгоних я с вестника. Затворих, прозореца, вратата, моя поглед. Да бъде тъмно. Тихо. Бих искал само, да сме двама.                                                 30.03.2010 г.
Заупокойна молитва. За живите. С дълбок тътен, камбаните, гасят свещи в ръцете на грешните. И храмът е пълен. И празен. Пред прагът, накацали гълъби кълват козунаци, разчупени рано.                                         02.04.2010 г.
	Не посмях да бъда истински. Измислях си причини. На циганите дадох някой лев, че да ми носят, до хълма моя кръст. И да се помолят. Голгота снимах с апарата. И пращах картички на разни. Страхувам се дори от зъболекар, а камо ли - да ме коват с пирони. Останах да позирам с Кръста. А после пих ракия и се кръстих. Такива - никакви! По празник. Наздраве, грешници! Да пием. Да пием дълго, да не чуем, че въздухът е жива рана. Кънти от болка, някъде камбана.                                              02.04.2010 г.
Шепот на вятър. Цветята потрепват. Утринна, чиста роса. Клоните тихо се галят в облак, бял, като бяла върба. Крача. Край мене е пролет. Търся в пътеките път. Нося в дланите цъфнало цвете. Питам се, как да го дам.                                   02.04.2010 г.
	Обичам, със затворени очи да слушам, как влюбените птици се целуват. От клони, вятъра донася, аромат на цвят и пухкав облак. Въздиша топлата земя и чувам, как никнеща трева разказва, за скърцащия студ на зима, и крясъка на заскрежена врана. В клепачите усещам слънце, как гали ме с червени пръсти.                                                 03.04.2010 г.
ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО   От безкрайното, синьо небе простряно над мене, пия сякаш от извор, жива вода. И заслушан, как под крилата на ангел, камбаната радост вести, знам, че моят Бог се завърна. Има слънце. Дантела на облак. И омайният дъх на цветя. От струни, докоснати с вятър, всяка клонка от радост трепти. И танцуват. И има усмивка, в очите на дребно врабче. В ръцете ми, влюбени птици, търсят завет, за да свият гнезда.                                              04.04.2010 г.
	Червени лалета. Трептящи свещички в ръцете на вятър. Тиха молитва на кацнало птиче отлита в небето. Бог се усмихва.                04.04.2010 г.
Като разцъфнала клонка на ябълка, утрото е млечно и розово. Цветята са чисти и хубави. Ухае на пролетен вятър. Целунах с благодарност иконата. Щастлив съм, че Господ възкръсна.                                             04.04.2010 г.
	Мърмори вятър. Щъркел, грижовно из гнездото шета. В цъфналите клони, две врабчета следобедната дрямка драскат, на легналата котка край дувара. Препича слънце. Престаряла баба, под клоните на старата черница подпира сянката с бастуна. И чака някой, да го пита, за нещо. Приказка да става! Подмина мързеливо куче. Прозява се от скука. Плези, червен език - лале в двора. Пред него кацна пеперуда. А после, вятъра я духна. Мирише, разкопаната градина, на посев. И на супа от коприва.                                           04.04.2010 г.
Чопля с пръсти иконите. Сладострастие, на дребния грешник. Не живях, като хората… Нещо, по пътеките изтървах си от джоба. И подритвах жълтите желъди, на спомени, паднали ниско. Днес - какво? Ей, така, се пилея по улици, дето скитници ровят в кофите, в боклука от моите чувства. Намират огризките, на риби опашки и залези. …   Пия, с когото намеря. А защото, пияници липсват, се наливам с прокълнати поети. Те ме сочат с пръст, като трезвен. Аз се преструвам, че повръщам в саксията. И е тъпо… И е сиво сред всичките сгради, край които разхождам мечтите си А те, като вързани кученца лаят, след листопада на моите дати. …   Мина слънцето - дебело и жълто. И ме изгледа… Дано се заровя, под мокета в моята стая. И като хлебарка - да трая. Посивяла е от делник стената. Търкам с парцала по всяка извивка. Духам с устни към моята лампа. Не че е мръсна, просто намирам, нож, забравен в килера, с който да режа на тънки филийки, сандвич, от празното време. …   Чувам, че някъде - птица, търси обич. Монотонно подканя облак, да слезе до нея. И да оскубе перата, с които, гнездо да направи. А в гнездото - яйцата, ще се разпукат в някакво утро. И от там ще се пръкнат, малки, озъбени котета. …   Било е пролет. Някой ми го каза. Не вярвам вече, кой - какво разправя. Очилата си забравих някъде, сега опипвам по сезоните с длани. И чувам вопъла на гълъби, преплели човките с любов. Не вярвам, че ще има изгреви с надеждата за нов живот. …   Сега ще се изкъпя. Може, и чиниите да мия. А после - пода. Може да намажа, с червило - устни на Светата дева. Така - да мине време. Вместо да се кая, за нещо не мечтано и мечтано. Ще клекна ниско, ей така - на халос! Иконите ще ме погледнат злобно.                                                07.04.2010 г.
	Едно левче в джоба… Не ми приказвайте глупости! Със сто стотинки мечтая, и подреждам живота си. Шумоли високото кръвно в ушите ми. Пия хапчета, после ги плюя. И си измислям идилии в стихове. Умилявам се, колко съм мъдър. А всъщност, мечтая да пия мастика. И да забравя, каквото е казано. С едно левче, в тази вселена, можеш да видиш своята драма. Където, артисти подскачат, и маймунки на розово клонче плезят червени езици, и смеят се. Клоунът, изначално е тъжен. От молците завесата сякаш, е прозрачна, и се вижда бельото, на съблечени, голи сезони. Та, за левчето… Къде да отида? Булевардът е заключил вратата. Мога, а и това ми остава, да си блъскам челото в стената. И да пиша, поредните глупости. Нямам нищо, и обувки - да тръгна. Моля - моля!... Не приказвайте приказки, че талантът се ражда в землянки. Ще си купя объркан - насъщния. Ще оставя да хапна по обед. И с половината - гладните гълъби, ще нахраня. На другото - майна му!                                                      07.04.2010 г.
Безполезното присъствие под слънцето… Сред глъч на улица и цъфнали дървета. Тротоарите са мокри от въздишките. И оглушали в стъпките на крачещи. Подхвърлям в джоба си стотинките на дребните ми мисли, като семки. Празнувам сутрин оцеляване, а вечер се погребвам под луната. И мръква - съмва… Календарът плюе, по пода дати. После ги размазва, с обувка. Не личи в килима. Сезоните отчетливо говорят, по клоните, че се променят. А аз, съм просто - съзерцател. И то от тези, които слънцето, край тях минава, без да ги погледне. Оставам мълчалив. С цигара до прозореца. И гледам дъжд. Вали, до втръсване. Било е пролет… После - есен. Някъде, в тополите, забравена от всички, врана плаче.                                                         07.04.2010 г.
	Непознат ще си тръгна от тука. След мен, като сбръчкана циганка, една сврака дълго ще вика. И ще остане асфалтово - няма, след стъпките, тази алея. Край пейката, моите фасове, ще са жълти от лоши настроения. Непознати ще минат край нея. Ще заглъхнат и техните стъпки. Само чистачката, с оранжева грейка, ще мете и ще псува по всичките.                                             08.04.2010 г.
Небето е добро. В него - гълъби, с крилата си докосват облаци. Къдели, сякаш. Баба ми, усукваше от вълната жилетки. И беше топла печката. От ъгъла, усмихваше се кротка Богородица. Миришеше на пита. Тръгнал съм, в парка да открия спомени. И повод за живот. Излишен съм.                                        08.04.2010 г.
	Не се напих. А исках! Подобно бог, да пипам по стените и фъфлейки, да благославям. То, няма кой. Бутилката е празна. Как тъжно е в тази стая! Мушкатото в ъгъла изсъхна, забравено от слънцето и всички. Измих изпразнената чаша. Огледалото ме гледа дълго, и после кимна натъжено. Отбягвам го. Не искам да го виждам, защото носи много укор. Какво ли има да му кажа? Навън е делнично, до сиво. Гардеробът е затворил устни. Не ме подканя, някъде да тръгна. Оставям насаме с моята стая, и двамата мълчиме, като старци.                                               08.04.2010 г.
Измислих си слънце. Хей, така - като полюлей от тавана, да виси, и да свети и днеска. Заваля. Неприятният вятър, иска да грабне от балкона ми риза, изпрана за празник. А, празници няма. Тефтерът е бял, анемичен от грижи. Рисувам в него прозорец с човече. Както детенце, което поглежда, през стъклото, към дъждовния вятър. Дъвча мисли - макарони от вчера. И се каня да питам, дали моята риза, не е повече нужна, на кахърния облак. За какво ми е? Къде ще отида? Ще остана, с дъжда да говорим. Може би, ще е многоцветна дъгата. Сега, за сега… Нека вятърът духа. Моята риза, ми ръкомаха с поздрав.                                                  08.04.2010 г.
	Все по-често ме пита сърцето, дали, като забравен часовник в джоба, да продължава да цъка. Изморено е моето време. Като вятър е непостоянен живота. А мен, ми е вече студено. Когато духа и подхвърля въпроси, искам топло палто и утеха. Сутрин, с гореща закуска в паничка, и дъжд, който тихо разказва. … Остаряват в очите ми птици, ненамерили път към гнездата.                                             08.04.2010 г.
Бих искал… С цвят от клонка, в розовото утро нацъфтяла, леглото да посипя. В него - цвят на лотос, си бяла и ухаеш плахо. Очите ми са лъч в чаша. Блестящи, като глътка вино.                             11.04.2010 г.
	Мечти.                Реалности.                              Трамвай.                                       И скука. Вцепенен съм от непита чаша. И чувам, как минава асансьора, отнасяйки поредна дата. Заключва се вратата на сезоните. Мирише от тефтера ми на леща. И бъркани яйца от спомени. Разглеждам пълната чиния. И търся рима. „Бог”,              с „роб”.                 Добре ще бъде - „..с боб”. А кухнята се дави от цигарите. От глад е пребледняла печката. На която, празната от чувства тенджера, блести, измита от илюзии. Устата на черпака е отворена, и празна. Дявол да я вземе! Поет да бъдеш в България, е по-добре, да се обесиш. Премествам с пръст трохи по масата. И слушам, асансьорът, как минава.                                                      11.04.2010 г.
Угасва залеза. Последна птица, с криле, посипани в злато донася хлад и скрита жалост, сред клоните, отпуснали косите. Обичам този час. Въздиша вятър. Луната е невинна пъпка, на цвете, разцъфтяло сред тревата на тъмното небе. Звездите пеят.                                       11.04.2010 г.
	Бездомни кучета. И миризливи старци, разголени в парка - тичат! Тресе се жълтата им кожа, от някаква илюзия за вечност. Да тичат! Нека да са здрави. Аз пия водка и разчитам Чехов. Усмихвам се, и даже им помахвам, когато, запъхтени ме подминат. След тях, мирише ми на кисело. Цигари пуша - да се махнат. Кънти алеята от гуменки. Столетник - това звучи ми страшно, в миризливата България. Затова, по пиянски предпочитам, с кучетата нещо да си кажа. Омайно ми говори Чехов. В алеята, след него тичам.                                             12.04.2010 г.
Колко са хубави майките, с бебета, спящи в количките. Возят ги кротко в алеите. Като Богородици, тихо ги гледат. Стъпват на пръсти, разлиства се пролет. Има цветя, и усмихват се пъпките, в клони, облечени в бяло. Мина край мен, едно малко човече, сбърчи челце, и проплака. Слънцето,                   (ах, диване с диването!) щипна го с пръсти по бузките. Майката, прозрачна и чиста, го погали. С колесница от злато, към цветята, ефирна политна, една бебешка, чиста усмивка.                                                     12.04.2010 г.
	Покръстиха се… Без да вярват. И то - защо? Да палят свещи. Пържоли да ядат в светъл празник, и пръсти да разчупват, да се кръстят. А църквата е сборище на грешни. Червясал поп отслужва литургия. И пийнали, миряните очакват, да свърши службата. И пак, да пият. Дано прости ми Господ, но не вярвам, че трябва да доказвам своята вяра. Кандилото премигва в мене. И нямам нуждата, да бъда в храма.                                                   12.04.2010 г.
Мирише на залез. И изпотена трева. Днес слънцето беше наблизо. Изморена от нещо, стара върба, е разплела косите си. Мисли. Тъмен облак, поместен от вятър с ръка, над смълчаните клони пристъпва. И е влажно. Сигурно, дъжд ще вали. Последната птица проплака в мрака.                                                  13.04.2010 г.
	Като соната е нежен дъжда. Докосва цигулка на цъфнали клони, и се отронват цветчета, като стон на роял. Земята е влажна. И бяла. Имам навярно, още звук от живот. Гледам в прозореца. Концертът приключи. Цигуларят прибра инструмента в калъф. Метачката измита мечтите. И толкова! В концертната зала, ще остане спомен за дъжд и на пръст, побеляла от пролет.                                                           14.04.2010 г.
Небето ухае на дъжд. И на облак, разрошен от вятър. По тревата оставят следи шумолящите, бисерни капки. Мокри врабчета в храста мълчат, и поглеждат небето с надежда. Там танцува пролетен дъжд и посипва цветята с бисер.                                       16.04.2010 г.
	Луната сякаш е прозрачна. Въздиша вятър. Тъмни клони, над мене сипят мрак. И дъх на влага. Дочува се безсънна птица. И моите стъпки, как угасват, безпътни. Копнея за дланта ти.                                   16.04.2010 г.
Бели облаци. Посипан пух над планината. Звън на капки от роса. Утрото разтваря устни. Цвете в мократа трева. Птиче в нацъфтели клони среща първите лъчи. Вятърът с дъх погали бяла, пухкава мъгла.                                16.04.2010 г.
	Тъжна пролет. Дъжд. Мъгла. Птиците мечтаят слънце. Звънна капка от роса в сивото на моя поглед. Чакам твоята ръка, от лицето да изтрие капките от дъжд. Мъгла, стелеща се, като грижа. 16.04.2010 г.
Едно птиче, монотонно повтаря над алеята, твоето име. Знам, че съм сам. В локвите виждам, как вали. И прозират очите ти. Пада цвят от разцъфнали клони, и тревата е бяла от капките. Моите стъпки разказват за спомени, отишли си, като хладния вятър. По пътеката, тъжната музика на Сибелиус, тихо проплаква. Ще вървя. А после ще седна, да погаля скамейката с пръсти.                                                16.04.2010 г.
	Шепот на лека мъгла. Дъх от усмивка на цвете. Капка отрони дъжда, и нарисува в локвата кръгче. После, още една. Зашумя тревата от сладост. Вятър полъхна едва, и се зарониха белите клони. Под крилата на облак прелитна мократа сянка на птица. Зашумя.               Заваля.                              И утихна.                                      17.04.2010 г.
Измислям си някой. Рисувам с пръстче в мъглата навънка, разцъфнало слънце. И му разказвам, на този си някой, (дано да ми вярва!) че, някъде птици, се усмихват в гнездата. А в мен, студеният вятър къса цветя, и със злоба напомня, че вали. И говоря с вятър. Няма никой в парка.                    17.04.2010 г.
	Когато вали, хората носят чадъри. И гледат в краката си, и в дълбоките локви. Само врабчетата, подскачат под капките. И цветята, се усмихват на облака. Роден съм, вероятно от гръм. На буря, извила се стръмно, над перваза на сивия дом, в който, баща ми проклинаше вятъра. И така си останах. Капка от дъжд, Рисувам в локвата кръгче. Минават обувки.                   Минават тролеи. На баща ми, некрологът жълтее, от липса на време.                      И нужда, някой, да сложи цвете в дъжда. И пожали, за минало време. Аз съм капка, над черния гроб. Под чадъра, разперен на спирка. Мокра блуза, простряна навън, в балкона, дано да изсъхна. И никой, дори и за миг не съзря, че аз съм вопъл от сивия облак. Единствено, врабчетата идват. И цвете, със своето чадърче, ме покри,                     (да не би!) обувките, с кал да изцапат, лошият спомен за утрешно вчера.                                               17.04.2010 г.