ХРИСТИЯНСТВО И ЕРЕС В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ  Х-ХІV ВЕК  

След християнизацията на България / 864-866 г./ и уреждането на българския църковен въпрос на Осмия вселенски събор в Цариград през 870 година, била въведена църковна организация по подобие на Византия. Българският църковен диоцез се обособил като самостоятелна архипископия, подчинена на Цариградския патриарх.Седалището на българската ахипиескопия   първоначално била край Голямата базилика в първата българска столица Плиска. Първият български архиепископ е бил Йосиф / Стефан/.Първият епископ, който произхождал от български род и извършвал богослужения на славянски език бил Климент Охридски.

През 927 година, със съгласието на Цариградския, Йерусалимския, Антиохийския и Александрийските патриарси, българския църковен глава бил въздигнат в ранг

”патриарх”.

        Първи български патриарх бил Дамян с престолен град Велики Преслав.

В богослуженията и църковните обреди и ритуали, българската църква изцяло следвала византийската.Следва да се отбележи, че в ІХ век, Византия бележи културен и книжовен разцвет.Ревностно са се изучавали и преписвали почти забравените образци на древни класически образци на философията, историци и поети.Това е епохата на император Фотия и императорите от македонската династия, които се прочули не само като покровители на просвещението, но и с личната си образованост. / Лъв VІ, Константин Багренородни и др./

         Културният подем проникнал и в България.

Културен процес, възникнал под влияние на византийския културен подем,продължил до падането на България под турско робство.

В България, като духовни средища естествено се наложили манастирите, а духовенството е било призвано да бъде духовен водач на новопокръстения народ.

Духовният подем във Византия и развитието на книжовността по нашите земи е процес, превърнал се в катарзис на  специфични културно-исторически аспекти, определящи националното ни самосъзнание и културната ни идентичност и до ден днешен.За да намерим отговор на тази уникална специфика, следва да проследим, макар и съвсем схематично, бита и душевността на духовенството в този период, за което казахме, че в цялостния исторически и културен летопис на всяка нация, е призвано да бъде духовен наставник и  просветител.

Духовният подем във Византия и в България  през Х и сл.векове, развитието на книжовността и превръщането и в духовен феномен и необходимост, същевременно е съпроводено с регрес в морала и призванието на монашеството.

Упадъкът отново намира своите корени в византийското общество и духовенство. Според свидетелствата на Евстатий Солунски манастири били давани за лично ползване и задоволяване на лични нужди на определени влиятелни лица от византийското общество, а монасите “никак не се интересували от книжнината”

Трите основни принципа на монашеството- целомъдрие, смирение и бедност, били забравени и заместени от плътското и порока. Византийските монаси се превърнали в нарицателно име за алчност, лукавство и  порочност. Църковните обреди, ритуали и църковната книжнина били пропити от формализъм, непонятност за широките маси, формализъм, който, както ще се убедим-във времето нанасят непоправими духовни вреди в съзнанието на новопокръстения български народ.

Щом формализмът вземе връх над духа на религията, вярата изчезва.

Тази поквара на византийското духовенство проникнало и в България. Тази духовна болест проникнала в Българските манастири.Още в Х век се издига гласът на благочестиво настроените хора против недостолепния живот на българското монашество. Строго  подвижническия живот на св.Иван Рилски и учениците му било първото изобличение на тогавашното ни монашество. Но особено силно то било изобличено от българския презвитер Козма / Х-ХІ век.

Неговите “Беседи против богомилите съдържат безценна информация за духовните процеси в България в този период. В българските манастири имало изготвени и изписани строги Устави, които множество от монасите не спазвали.Мнозина монаси, които не приемали и не искали да изпълняват църковните устави, напускали манастирите и се разкалугерявали.Други, без да се разкалугерят, скитали по градове и села, като очаквали хората да ги хранят. Присъствието им на всички възможни пиршества е било задължително!

Някои монаси основавали свои църковни общини, където изготвяли свои, удобни на тях устави.В такива манастири постъпвали често монаси, които приемали монашеството не по убеждение и вяра, а за да избягат от сиромашията и семейните грижи.Такива монаси имали на трапезата си много и различни ястия и пиене, често пъти се карали помежду си, като караниците им винаги завършвали с пиянство, след което се помирявали. Не били малко и монасите, които отивали да живеят в затворите, за да бъдат хранени там от  затворниците и управата на затворите. От свидетелството на презвитер Козма научаваме, че имало монаси, които не се и подстригвали според устава, ходели  до Ерусалим или Рим, скитали по чужбина, и когато се завръщали в България или се разкайвали за безумното си скитане, или се оженвали, или скитали от къща на къща да проповядват, наученото и видяното по чужбина.

Презвитер Козма казва, че не само част от монашеството живее безпътно, но и част от висшето бяло духовенство.

“...В леност живеят правоверните попове...”,  ...опиват се, грабят и друго зло правят тайно...”, че са груби и невежи хора.

Епископите били “невъздържани в живота, гледали само “...да вземат мляко и вълна от паството си, а за овцете не се грижат...”

Тъжно свидетелство!...

През Х век България става родина на най-голямото средновековно религиозно и социално движение-богомилството.Това е християнска ерес, резултат на деградацията на българската църква и духовенство, своеобразен протест срещу социалните условия и духовен климат в страната.Ерес, която не остава в средите на духовенството, нито в рамките на България, а обхваща широки слоеве, разпростира се далеч извън родината.
  Българският писател и презвитер Козма /втората половина на Х в./,който пръв говори за учението на поп Богомил,го представя като особена верска система, която не била във връзка с никоя друга. Първите книжовни извори говорят, че учението съществува под формата на две крила-крайно и умерено при царуването на цар Петър и  цар Симеон. Управлението на цар Петър е продължително -927-270 година и е трудно да се фиксира период, в който поп Богомил е започнал да разпространява своето учение.
Във Второто послание,отговор на цариградския патриарх Теофилакт / 936-956 г/ до цар Петър/между 933 и 956 г./, се дава интересна връзка кои са привържениците й-групи отметнали се от православието българи,заедно със свещениците си и такива,които спохождат еретиците,без да оставят православието си.От кореспонденцията личи, че и двамата владетели са силно обезпокоени от разпространението на ереста, както и безсилието им да обяснят спецификата и уникалността и.

Израз на това безсилие са жестоките гонения на богомилите, жестокост, която много по-късно ще видим в Европейската Инквизиция и налагане на християнството като господстваща сила и държавен авторитет в  “цивилизована” Европа. Богомилството не е било нещо принципно нова в историята на християнските ереси, а е било предопределено и обусловено от развитието в различните си проявления на гностицизма.  Води началото си през І век, като се развива  и добива самостоятелни духовни характеристики през ІІ век.В основата си съдържа езически елементи. Явява се като естествена реакция на  езичеството, опит да се преобразува философията и езическата религия в християнска.С тази задача се нагърбили езически философи, които апостол Павел нарича “обезумели мъдреци”.Гностиците правят опит да съчетаят в едно източни религиозни възгледи- / персизма, будизма и брахминизма/, гръцката философия / неоплатонизма/, юдейската кабалистика и християнските идеи. Всичко това било примесено с древната митология, астрономия, физика и магия. Тон на гностицизма давал дуализмът, който царувал в езическите общности, а именно: съзнание за всеобщата греховност и безсилието ни пред него, съчетано със стремеж към достигане на духовната ни същност. Най-общо, учението на гностиците е фокусирано върху въпроса:

·         От къде идва злото?,

·         От къде произлиза материята?

·         Как се е съчетал Духът с материята?,

·         Как може да се освободи Духът от материята?

Съвсем схематично, следва да изложим принципите разпространени в сходни духовни вариации в различните региони, залегнали в учението на гностицизма.Бог е върховно, добро същество.От него се отделя духовни същества, изначална Божествена същност- Еони. Материята е  проявление на тази Божествена същност / според александрийските гностици/ или  не е проявление на Божествената доброта , а е царство на тъмнината и злото- / според сирийските гностици / .Има паднал от небето ангел, който е подчинен на Бога / според александрийците/, или е изначалното зло, което се противи на Бога /според сирийските гностици/.Той е създал видимия свят и тялото на човека.Душата на човека е дадена от Бог.Христос е върховен Еон.Той е дошъл на земята, но не в плът, а с ефирно тяло. Неговото идване е да покаже на хората как да се борят с материята, с плътското си тяло. Средствата са-строг аскетизъм или крайна разпуснатост. Християнските автори водели безпощадна книжовна борба с гностицизма, в това християнство-езичество.Обаче, в историческия процес гностицизма се проявил в нови превъплащения-

·         манихейството,

·         месалианството,

·         павликианството,

·          богомилството.

Манихейството  по произход се доближава до Сирийския гностицизъм, като пропядвало абсолютен дуализъм. В него липсват идеите на гръцката философия и юдейството, а е смес между християнство, будизъм и персианството.Развива се през втората половина на ІІІ век. Основател бил един персийски маг- Манес.Това учение и последователите му били жестоко преследвани от властите, поради която причина вероятно, бързо се разпростира извън пределите на Персия и достига до Италия, Испания и Франция.

Месалианството / евхитството/ по начало се доближава да Александрийския гностицизъм, като проповядва умерен дуализъм. То се е появило през ІV век в Сирия и мала азия. В неговото учение е развито повече практическата страна, отколкото догмата. Основано е било от монаси.Според тях, само молитвата може да спаси човек.Всичко останало-тайнства, закони, канони нямат значение за спасението му.Евхитите мислели, че в тях действа Светия Дух, като се отдавали на съзерцание и мечтания, били убедени, че виждат Божественото, презирали труда, защото унищожавал духовния живот. Отдадени на леност, те просели и скитали, ходели мръсни и одърпани.

Павликианството  е смес от гностико-манихейство и превратно разбиране на учението на Апостол Павел.Различава се от другите гностични учения, че отхвърля аскетизма. Павликианите отдавали голяма почит на апостол Павел, като учение възниква околоVІІ век в Армения. Византия е водила продължителни войни и гонения с павликианите. В 755 година, император Константин Компроним заповядал да се  пресели една част от тях в Тракия /Пловдивско/, за да пазят Балканите. Същото е направил и имп. Иван Цимисхи през 970 г, като множество арменски проповедници надошли в България и по специално-в Пловдивско и се установили трайно там. Така че, по времето на цар Борис и християнизацията на България, в родината е имало преселени проповедници- месалини и манихео-павликиани. Трайно установени били и сарацини, евреи, гърци,  Сарацините живели от времето на император Теофил  / 829-841 г./ около река Вардар, наричано вероятно поради това “Вардарски турци”.Евреи живеели в Солун, като проповядвали юдеизма. От друга страна, българите не могли да се освободят веднага от езеческата религия, ритуали и обичаи и да приемат духовно християнството.Народът  искал да запази в християнството множество от тези езически обичаи и се противял на наложената нова религия. Така че, когато българите сме приемали християнството, в страната е съществувал религиозен хаос. Езичеството се сблъсквало с православието, нравите и обичаите на народа-с църковната схоластика и формализъм, наложен като модел от Византия.От този хаос се появило и богомилството.

Богомилство  се появява по време на царуването на цар Петър в  югозападните краища на България-Македония. Богомилството бързо се разпространило извън пределите на страната- във Византия, Сърбия, Босна, югозападна Европа. През ХІІ век, богомилството обхващало под различни имена / бабуни, патерени, катари и пр./ от Босфора и Балкана до Пиринеите, от Дунав и Марица-до Рейн.Съвсем накратко и обощено, богомилските възгледи се състоят в следното. Първоначално има само Бог, който управлява седем небеса. Дяволът е бил първоначално ангел, а според някои източници- и син на Бога.След прогонването му от Божието небесно царство, той създава свое царство, като сътворява земята, земния свят и тялото на човека. Душага на човек е от Бога и има Божествена същност.И тя е дарена от Бога, след като дявола безуспешно се е опитвал да съживи човешкото тяло. Има и други източници, от които черпим сведения, че дяволът създава глинено човешко тяло и в него затваря ангели.По този начин се противопоставя Бог и дявол- символът на Доброто на символа на Злото. Земята на Небето, Тялото на човека-на Душата му. Като създател на земното и на телата, дяволът им е господар и ги владее. Духовният, невидим свят е Божествен. В това отношение, следва да отбележим, че за разлика от други дуалистични учения, дуализмът на богомилите е умерен. Манихейството, павликианството и масалианството подържат тезата за две непримирими начала-добро и зло. Според богомилите, изначален е Бог и Доброто, Злото и производно, то се появява след Бога. Богомилите вярват в доброто в човека, чиято душа не е във властта на дявола.Чрез промени в обществото, чрез усъвършенстване на духовното чрез убиване на телесното може да се възвърне Божествената ни същност. И нещо много интересно!-според богомилите злото не е вечно.Те виждат победата на дявола, на злото въобще и възцаряването на Бога като единствено божество. Тези възгледи ясно са изразени в Тайната книга.Сведения за нея намираме в два латински преписа- от ХІІ век / Виенски препис/ и от ХІV век-/Каркасонски препис/ В край на книгата, противник на богомилството и на тази ерес въобще, е написал:”...Това е пълна със заблуждение тайна книга на еретиците....донесена от България”.В нея учението на богомилите е изложена с композицията въпроси-отговори, но не като спор, а като средство за предаване на знания.Любимият ученик на Исус- Йоан, облегнат на гърдите Му задава въпроси, а Исус отговаря.Отговорите рисуват цялостна картина на миналото и бъдещето на света.От диалогът става ясно, че Бог е върховното божество, а Сатанаил е “подражател” на Бога, но има “голяма сила и власт”. Двама могъщи владетели на всемира.Но идва време, когато Сатанаил възнегодува срещу Бога и обладан от завист пожелава да постави трона си на над небесните селения.Той започва да бонтува другите ангели против Бога.Бог узнава коварните му планове и го събаря от небесата.Тогава Сатанаил започва да твори!Не Бог, а Сатанаил създава земята и видимия свят...Най-общо казано, Тайната книга е история за дявола.В книгата е отразен богомилския дуализъм, но и нещо по-важно-богомилския оптимизъм! Злото ще бъде победено и ще възтържествува Божествената слава...

  Тъй като земята и нейните властници са империя на дявола, те в никакъв случай не заслужават всичките църковни санове и почит. Напротив-те са грешни.От тук произтича отричането на държавната и църковната власт от богомилите. От тук следва и нещо друго уникално- богомилите са насители на първото антифеодално движение в тази епоха.В презвитер Козма четем:”...учат своите да не се подчиняват на господарите си, ненавиждат царя, ругаят старейшините, укоряват болярите...” И още!: “...лаят по свещениците като куче по конник...”! Това е така, защото според богомилите, свещениците са излишни- достигането до Бог няма нужда от посредници.Отричат и църковната сграда, учат, че и от дома можем да се молим. Единствената молитва, която признавали била “Отче наш”.Според богомилите, библейските книги установяват  църковната и земна йерархия, затова и не ги признават. Те не приемат Мойсеевия закон, “...хулят пророците и не приемат книгите, написани от тях...” /пр.Козма /, смятат патриарсите за прислужници на дявола.Не почитат Божията майка, а я считат за “грешна жена” или за ангел / според различните региони/.Богомилите не се кланят на иконите, като наричат това идолопоклонничество.Ненавиждат кръста и го чупят-според тях, щом Христос се е мъчил на него, това не може да е свещен символ.Не приемат кръщенето и причастието като тайнства, защото не виждат смисъл в символиката- причастието  е само “приемане на храна”.Отричат чудодейното действие на светите мощи.Според тях, жената е създадена едновременно с Адам от кал.В това отношение, жената е равнопоставена на мъжа и може да участва в богослужението и е равностойна на мъжа в обществения живот.Не зачитат неделния ден и работят в него. Богомилите са против кръвопролитието, против убийството дори и на животно, освен на змия.Затова те са против войната.Проповядват скромност, въздържание, смирение, незлобивост.
Учението на богомилите е израз на недоволство от официалното християнство, отдалечено от своята изначална простота и отрупано с тържествени обредности, протест срещу разкола и деградацията на духовния живот, водещи към неизбежен колапс държавата и религията. Богомилската проповед набира сила в разбирането на народа за едно истинско християнство, което да бъде близко до народните разбирания и да даде човешка правда и душевно спасение. Народът все още носи в душевността и бита си езически ритуали и вярвания, примесени с новата християнска вяра.Целенасочена е била политиката, провеждана от Византия, по налагане на църковни канони, формализъм и обреди, изцяло от византийски тип. 

    По подобие на византийското духовенство, час от духовните водачи на българския народ носили този облик. Всичко това било следствие от онова възпитание, което дала Византия на България.Като столица на интригата, церемониала, формализма, Цариград не възпитава младия, крехък още в християнството народ в духа на Христовото учение, а го затрупва с една чужда и непонятна за народностния дух церемониалност, схоластична и формалистична обредност, които благодарение на строгия консерватизъм на византийците, бил издигнат над духовната същност на християнството. Всичко това възпряло свободния полет на ума и сърцето. Всичко това и до днес рефлектира в душевността на българина, душевност, в която винаги са липсвала дълбоки религиозни чувства.

Щом отпадне истинската религиозност, отслабва и нравствеността в обществото.

От тук лесно може да се разбере, коя е била причината за онази нравствена развала на византиеца, станала пословична в историята. Нравствена радвала, която заразила висшите обществени слоеве на множество балкански държавици.Това, съпроводено със социалните условия, обясняват и появата на множество разбойници във Византия и България.

Не е необходимо да търсим аналози с днешните дни, те се налагат сами.

Пътят от формализма да суеверието е само една крачка.

Следва да се отбележи, че през Х век във Византия мистиката и суеверието се е развило в небивали размери, процес, който се е развивал тъкмо в периода на установяването на християнството в България.

Упадъкът на духовенството и монашеството в България, както и всеки исторически или духовен  процес, достигнал до своята смислова крайност, е предизвикал и ответна реакция. Рано или късно настъпва необходимост покварата да бъде заличена. Рано или късно настъпва ответна реакция на съхранения човешки дух срещу формализма на каноните, пошлостта на нравите и покварата на света около нас.

...Това е и надеждата ми за днешна България и покварата сред която живеем.

Такава реакция се изразила в развитието на мистицизма, или така нареченото съзерцателно направление, които изисквали одухотворяване на религията и по-реално общение на човека с Бога.

След появата на това течение във Византия, то много скоро прониква и в България.Лично според мен, мистицизмът оказал твърде благодатно влияние върху вътрешния живот в църквата и върху развитието на мисълта през разглеждания период.

За разпространител на съзерцателното направление във Византия и България се счита ГРИГОРИЙ СИНАИТ. За неговото житие черпим сведения от ученика му- Калист І, цариградски патриарх / 1350-1362, 1365-1368 г./, славянския превод на неговото Житие се намира в ръкописа “Панегирик” в Рилския манастир.

Григорий Синаит е роден в азиатския град Кукула, от семейство на богати и благочестиви родители.Григорий от малък имал влечение към усамотения монашески живот, затова когато поотраснал тръгнал да обикаля манастирите. Посещава остров Кипър и Синайската планина, традиционни духовни средища на монашеството.В Синай той приел Великия ангелски образ / монашеска степен/, от където и носи името Синаит.Неговите монашески подвизи възбудили завистта на учениците му, което го принудило да напусне това монашеско гнездо и да продължи скитанията си чак до Палестина.По-късно той се връща и се заселва в една пещера на остров Крит.В тази пещера-обител той се отдал на пост, молитва и смирение.Архиепископ Филарет пише за него, че “вътрешната му красота, която надминавала външната, оставила на сгърбеното му тяло една суха кожа...”В този период от отшелническия си живот, Григорий Синаит се среща с монаха Арсений, който му открива най-висшата монашеска мъдрост- съзерцанието.

Григорий Синаит учел, че първия човек- Адам се намирал в единение с Бога, но след грехопадението си, отпадала от божествения благодат и се превърнал в човеко-звяр. Човек пак може да се върне към Божественото блаженство, стига да има вяра в Бога и да спазва и да се упражнява в определени добродетели.Преди всичко и нужно усамотение, дори и от обществото на монасите. Пост, въздържание, глад, бодърствуване, псалмопеене, бедност, постоянна молитва, мълчание- всичко това били практически добродетели, станали основа в учението на Синаит. Самовглъбяването води до унищожаване на страстите и получаване на благодатта на Св.Дух, без който добродетелите са мъртви.Отричането от личната воля и от света, постоянната молитва / исихиата/ са практически упражнения за усилване на вярата и достигане до Божественото прозрение.Всичко, което отвлича умът от молитвата трябва да се избягва- гласното произнасяне на молитвата и силното дишане.

Същината на молитвата се състои в постоянното повтаряне:

“ Господи Исусе Христе! Помилуй ме!...Сине Божий-помилуй ме!

Важното е молитвата да се извършва с ниско наведена и притисната към гърдите глава, при което се намалява и дишането. Това е така наречената “умна молитва”.

Интересно свидетелство за “техниката” на тези практически упражнения, дава Варлаам.

Той обвинил Атонските монаси за съзерцателния им живот, като ги наричал измамници. Той свидетелства, че атонските монаси достигали до божественото съзерцание, като използвали изкуствени средства: задържали дълго време дишането си,като притискали силно брадата си към гърдите си, първо им прилошавало, но по-късно били обземани от неестествена радост, която те обявявали за “Божествена радост”. Вероятно, основната грешка, която допуснал Варлаам по отношение на атонските монаси е това, че обвинявал в ерес всички исихасти. Разпространено сред нисшото монашество била тезата, че борбата с тялото е въпрос на борба със Злото.Но тази теза не е била споделяна от Висшето духовенство.Според тях, тялото не е зло начало, напротив-то е творение Божие, щом самият Спасител го е приел като своя обвивка и храм. Борбата с телесното следва да се разбира не като неговото разрушаване, а като стремеж да бъдат премахнати нечистите му стремежи и тялото да се подчини на духа.

Неразделна част от молитвата е нейната непрекъснатост / исихиата/, съзерцанието и венеца на всичко  екстазът.

Началото на въздействието на Св.Дух при някои се проявява като светлина, при други- като треперене от възторг, при други-радост или страх и плач. Чрез съзерцанието душата се съединява с Бога в един дух- по Божия воля човекът се слива с първичната си, Божествена природа.При екстазът, умът се освобождава от чувствата и човек се докосва до Бога.

Практическите упражнения на Григорий Синаит подтискат в душата всички страсти.Умът започва да мисли за небесните, а не за земните неща, издига се по-високо от грешната си телесна същност и открива същността на нещата.По силата на благодата, даден от Св.Дух, душата, която е подчинила страстите си вижда все повече и повече видения, като преминава от по-низши, към по-висши такива.

Постепенно душата достига до такова състояние, когато тя се освобождава от телесните окови, като в това си състояние тя беседва само с Бог и се стреми само към Него.Като се измени така, душата се откъсва от земното и вещественото си тяло, превръща се в чиста и бяла светлина, без веществени примеси, превръща се отново в Адам преди грехопадението си. На специално организиран Църковен събор през 1341 година в Цариград, Варлаам бил обявен за еретик и осъден...

Учението на Григорий Синаит за съзерцателния живот, било възприето от църквата и се превърнало в норма за духовен и нравствен живот.

Той напуска Атон и се установява в Парория /Сакар планина/.Около него се събират множество ученици, славяни от които са Теодосий Търновски, Роман, Ромил и др.

Няма да се спирам върху духовните подвизи на Теодосий Търновски, патриарх Евтимий и радетелите за българския духовен живот и развитие.

    В 1396 година България пада под турско робство.

Следват 500 години, през които християнството е било тайно учение и подкрепа за българина. Но това са векове без църква, без проповеди, без публично изповядване на християнските ценности и добродетели. Епоха, през която принципа на оцеляването и адаптацията са се превърнали в обществен модел. И то-единствено възможен модел! 500 години сред азиатско варварство и безпросветност!

Периодът от 1878 година до 1944 година е твърде кратък, за съжаление, за да възроди морала и нравствеността на християнството и неговите естетични и духовни послания.

Безпросветните комунисти елиминираха църквата.

Убиха Вярата, като я замениха със Съветски фетиши.

Създадоха поколения от циници и духовни нихилисти.

Същите тези, техните деца и внуци, днес палят свещи и се молят на Бога. Същите тези, допуснаха ересите отново да пропълзят в духовния ни живот, допуснаха безверието и цинизма да се превърне в обществен модел.

А Историята мълчи и ни гледа...

Нищо в нея не е ново, всичко е безкрайно повторение на нашите грешки.

Щом отпадне истинската религиозност, отслабва и нравствеността в обществото.

Бог да пази България!

                                                                           12.03.2007 г.