ИМПОТЕНТЕН
- Ще пием ли още по една? С картофки?
- Да не те набутвам. Ти си кажи…
- Какво да кажа? Не сме се видели от толкова години!
- Да, де… Ама…
- Няма проблеми!
В следобеда, тук няма хора. Колегите, дошли отсреща, да вземат някой лев от
посетители. Други чиновници. Шумолят папки. Има много ведомства. Говорят си
тихо. Угрижени хора, вратовръзки и келнерка, на която, всичко и е до болка
познато. Един пияница се налива. Омръзна ми музиката. И от бирата. Впрочем – от
бира с картофи…Това е познато. И ми се повръща от него. Не знам. Ще мина на
водка. Или, като разните от „Финансов отдел” - ще ям шкембе и разлигавена
манджа. И ще се бърша в салфетка. И ще клюкарствам за шефа.
Или направо-ще си искам парите.
Тъпо.
Трябва да предразположиш човека. Позитивно, с усмивка.
И да му удариш секирата.
Толкова-толкова!
После, като се върна, ще пия.
Ще се наливам с водка, както го правят.
Водка в чаша, все едно е минерална вода. Като подредиш и някоя папка - няма
проблеми.
Имам 15 минути за тоя.
Не биваше да поръчвам по бира.
Не е проблем, ама-какво да си кажем?
Келнерката има големи гърди. Бих желал, да се заровя в тях. И други неща…Трябва
да отида при курва.
- Кажи сега, къде си, защо си?
- Аз ли? Ти кажи?
- Какво да ти кажа?! Едно и също…От работа-вкъщи. Ядове, сметки…
- Е, ти не си за оплакване… Стана човек. Аз се мотая, нали ме разбираш?...
- А!... Голям човек! Все така, в това министерство.
- Е, че какво?!... Ти знаеш ли, навънка, какво е?!
- Не бе, приятелю! Знам!
- Та така… Видяхме се, значи!
- Ако не се беше обадил, нямаше и да те позная
- Вие, като се издигнете, не се сещате за нас, простолюдието.
- Келифарев, направо простотии приказваш!
- Карнарев ми беше фамилията, само да кажа!
- Оф, извинявай! Все едно! Ето - видях те! Остарял ми изглеждаш?!
- Е, хайде-наздраве, приятел! Май, и ти не си цъфнал?!
- Че, от къде?! - работа-работа!
- Ще остареем от глупости, остави друго! Наздраве!
И бирата са развалили. И всичко. Някога пиех с кеф, сега ми е тъпо.
Тъпо…тъпо…Обедна почивка. Този. Онзи. Тази-същата келнерка. Ще я опъна накрая.
Има гърди, като дюли. Колегата от „Капитално строителство” си говори на ушенце с
някой. Оня му кима. Така е. Хората правят пари, аз се занимавам със съученици от
Техникума. На несретника, кога ли му е потръгнало?! Няма телефони, няма нищо.
Капо излезеш, най-много, такива несретници да откриеш… А, колегите работят…
Работят!
Ето този отсреща, след малко ще кихне.
Ще извади мазната пачка, ще му я мушне в чантата…
И колегата ще е доволен от своята обедна почивка.
И не само той…
Хората работят, само аз се занимавам с глупости.
Бирата поне е студена.
А, келнерката… С тия силиконови бомби, ще я взривя с фитила…
- Та, Карнарев… Друже ми скъпи, знаеш ли колко се радвам?! Виж как стана, ей
така- дето се вика- булеварда ни срещна! Но, не е случайно. Много пъти, ей така,
преди да заспя, все за ония години си мисля… И ми става една, не е за приказка!
Изкарахме 4 години заедно, пили сме, яли…, А и гаджета гонихме, а?!
- Жив да си, друже! Вярно, минаха много години! Хайде, наздраве!
- Наздраве! Кажи що-какво около тебе?
- Че какво? Аз си работя. Секционен майстор съм в една фирма. Ожених се… Две
деца. Живея под наем., това ми е мъката.
- А, това да ти мъката! Хайде, наздраве!
- Е, че малък ли този дерт… Ти, явно, не знаеш.?
- Какво искаш да зная, Корнарев? Всеки си има ядове, всеки си знае…
- Ама, ти, като ми говориш така - на фамилия, все едно в …такова. Знам ли?!
- Ти, не се притеснявай! Аз, такова… по навик. Нали знаеш, по службите се говори
така.
- Да де, ама…. Нали се видяхме, да си дойдем на приказката, както едно време.
- Не се притеснявай, Карнарев… Нищо не се е променило, само дето, ние сме
поостарели по пътя. Честно ти казвам, не съм виждал никой от техникума, то, къде
ли и да ги видя - вие си имате бизнес, аз съм чиновник. Гони ме времето - от 9
до 6. После, нали ме разбираш-къща, едно-друго.
- Я, кажи! Ожени ли се, дечица?
- А, всичко е наред!
- В смисъл?
- Няма смисъл, Корнарев! Добре съм! Живея с жена, имам си къща, какво да ти
кажа?
- Не бе, ти пък какво се обиждаш? Питам те просто- имаш ли дом, семейство,
дечица?
- Корнарев- Карнарев… Все, не те помня! При мене, друже, нещата са в ход. Имах
ясни цели. Постигнах ги, знаеш! Завърших Университет, направих кариера, каквото
съм искал-направих! И продължавам напред!
- Шефче, ти нещо-много се върза?! Не бе, приятел, като човек те питам-какво-що.
Ако е кофти, хич и не казвай!
- Няма никакви ядове! Просто - изморен съм от работа, та-така!
- Дано е така… Викам си, да не се връзваш нещо, вие-големите, знам, че не
обичате да ви питат за нищо. Аз, така си приказвам. В цеха, поне се псуваме, и
никой-за нищо не се ядосва, пием си, бием се… На сутринта сме си дружки! Та, ако
има нещо-дай да не питам въобще.
Тъпанар.
В Техникума беше комсомолски секретар. Вярно, не беше натегач, ей така го
направиха, че нямаше кой. Не беше отличник, ама си беше такъв - кротък. И
никакъв. И сега е такъв. Останал си е работник. Нищо не е направил. Той си знае.
Разправя, че имал деца. Глупак! Те са такива! Комсомолските секретари! Деца,
работа, къща!
Еснафи по рождение!
Нито са цели Ницше, нито знаят, какво значи „Воля за власт”.
Все едно.
Тази сервитьорка има и тясно дупенце.
Дали е девствено?
Едва ли!
Чорбаджията е отворил веднага.
И тези устенца…
Колко пъти се мъкна до тук, все се занимавам с разни. Сделки, обещания,
глупости…
А виж, какво сурово месо се разхожда.
Със синьо червило.
Ще я изчукам.
Още утре. Ще и дам бакшиш и ще я чакам след работа. Ще я завлека с една служебна
кола в някоя кръчма, малко морски деликатеси, едно-друго, после уиски в някой
хотел…
Ще я разпоря, направо!
- Виж, друже… Има места, които ти, не си и представяш… Аз се връщам от там.
Това, дето ми разправяш - семейство, дечица… Знаеш ли, не знам дали си се
вглеждал, ама и кучетата имат семейство. И се плодят. И си имат кутрета.
- - Да де, шефче, ама иначе-за какво сме живи?
- Дълго е… Много е дълго, че да ги го разправя. Дай да си хапнем картофките, и
всеки да си знае пътя. Ако седна да говоря, ще си мине деня. А аз, друже- имам
работа! Имам цели! И ще ги стигна, само ме гледай!
- Вярвам, без да те питам. Аз, пишман станах, ама… Нали си приказвахме- кой-до
къде я докара?!
- Именно! За това ти говоря. Знаеш от къде съм започнал. От нашия техникум.
После… После, Корнарев, аз вървях напред… Все напред!
- Шапка ти свалям! И?
- Какво - „И?!” Стигнах до тука. Имам жена, имам си къща, имам и власт.
- Леле! Ти ме уплаши!
- Няма какво да се плашиш, това е така. Каквото съм искал-постигнах.
- А какво искаше?
- Какво ли?!... Не знам. Каквото е станало, значи е трябвало.
- Да де, ама-какво?
- Как ме ядосваш, Корнарев!... Каквото-такова! Ти дори не знаеш на къде е света.
- Да, не знам.
- Ами, далеч е… В космополитния свят няма място за твоите…разни.
- Не знам за какво ми говориш… Аз те попитах, дали имаш семейство, деца?
Разни-такива. Не се заяждам с теб. Нито те знам, нито е важно. Видяхме се, пием
по бира…
- Е, добре! Щом искаш-ще ти разбия представите! За да видиш, колко си смешен.
Значи - не съм женен, но имам жена. Живеем от години с нея.
- Е, хубаво! Да сте ми живи и здрави!
- А, мерси!
- А деца?
- Децата, Корнарев, са радост за такива като теб и жена ти. И разни подобни.
Децата са бреме. Аз не намирам утеха в пелените и кашички.. И в разни
наследници.
- Наследници?
- Да, и наследници! Нямам брак, за да нямаме съпружеска общност. Нито деца.
- Вярно?!
- Да, Корнарев-така е! Не ми трябват деца.
- А какво ти е нужно?
- Нищо. Само аз.
- А жена ти… Такова, за децата?
- Какво за децата?! Прибирам се, изморен съм и толкова. Щеше да ме праща на
лекар, аз и казах, че съм импотентен и въпроса приключи. Ако иска, ако не-вън!
- А ти, да не би…?
- Какво?
- Такова, да имаш проблем за децата?
- Глупости. Като изчукам любовницата, нямам нужда от нищо.
- Е, ти си знаеш.
Време е. Ще платя. Имам няколко срещи следобед. Вечерта ще пия с клиенти, после
ще се прибера да се къпя.
Трябва и да се епилирам.
Сутринта съм казал, че ще бъде на Експертен съвет.
Ще се видя с него.
13.01.2010 г.