|
Ще вали…Приклекна отгоре
небето
черно и сиво, рошаво, диво и страшно.
Птичи ята неспокойно се стрелкат
нагоре-надолу, търсят скритото слънце.
Клатят дърветата изгорелите клони
и се сипят листа…май есен приижда.
Ето че лъхна-мирише на мокро и буря
проблесна, но няма го още гърма.
Тичат на някъде угрижени хора,
даже пъстри цветя-чадъри се зърват.
Вестник разлисти страници шумно
празната чашка ги прегледа набързо.
И пак полетя…Лавнаха псета и бебе
От количка проплака…Дядо един
тегли след себе си малката внучка.
Тя пък се дърпа за своята кукла…
Прах и листа…направо вихрушка!-
вдигат се горе, а после се сипят.
Притъмня…прогърмя.
Ей сега ще закапе!
Усмихнат очаквам дъжда
седнал на малката пейка. |
 |
|
 |
Море, и бели
облаци и чайки…
Отгоре - като ангели летят
сред синята, прастарата безкрайност,
наречена от някого “ небе”.
Морето добродушно ми говори.
Като старец, с бяла, къдрава брада,
разказва ми легенди за русалки
за мир, любов и за война…
Разказва ми за бури и за риби
обикнали завинаги рибар.
Рибарят се замислил, и отплувал
със лодката в морската бездна…
Сега съм сам, но заедно със всичко.
Че аз съм песъчинка, а пясъкът съм аз.
Душата ми е хей оная бяла чайка
и облак бял, и ангел и море.
08.08.2003 г.
Балчик |
|
|
|
НЕДЕЛЯ ПРЕЗ ЗИМАТА
Дъжд, или
повече-сняг…Сред блестящите локви
скитат клошари, аз ги гледам и тъжно е.
Все вали, сякаш кал от небето
се сипе и цапа прозореца…Не виждам далеко.
Или очите ми станаха мътни.
Аз съм стар, уморен, и цигарата мачкам умислено.
Капките драскат в стъклото, и е тихо,
безсмислено
Вънка светът е такъв- по неделному-простичък.
Размахват ръкави пранета, и пияни клатушкат се.
Две момчета се целуват на ъгъла…тръгнаха,
вплели длани в едно, като истински влюбени.
Прекръсти се бабата с кучето, кучето мокро е
изпика се смирено до храста, аз го гледам и
скучно е.
Нека вали…да е скръбно, изкаляно.
Мачът гледат мъжете и псуват ракиено.
Край децата се нервят жените.
Мокро и сиво е.
Аз съм бял и добър
щом със болка се вглеждам във локвите. |
|
|
 |
|
|
Тихо, тихо
сипе се нощта.
Пее птица вън, шепти часовника.
И таванът сенки плъзга, ангели са това.
Виждам как за първи път поех ръката ти.
Топла е дланта ти и сега.
Нежен е дъхът ти в тъмното.
Кротко те докосвам със ръка.
Не заспивам, за да не те сънувам.
02.09.2003 г. |
|
|
Изморена-душата ми приседна на прага
- като беловласа старица- треперяща и няма.
Тихо съска часовникът, закачен на стената
Спори за нещо с престарелия паяк.
Тихо…и нека е тихо-не ми се говори.
Очите ми кацнаха в ъгъла-пречупени птици.
И не помръдва стената, неподвижен е въздуха
- всичко е сиво, смирено, замряло.
Шепне часовникът, запъхтяна е старата баба.
Във прозорецът-слънцето се подпира на жълтите длани.
Сякаш и то е нездраво…прежълтяло, посърнало, вяло.
Нито топли, само гледа умислено.
Тишината е глуха, като водата от кладенец
- неподвижна, студена, зелена…
Като птици- очите ми съзряха небето
после покорни и празни се свиха на пода. |
|
|
|
|
Виелица...Дълбока нощ, и пустота...
Драскат по лицето ми снежинки, вятърът изяжда
като звяр ръцете ми...Не останаха пари за
ръкавици!
И мирише на студено, и на бедност, и на грижи,
на стъкла замръзнали, на кисел дим и
развалено...
Хрупкат стъпките ми. Никнат
една след друга-дирите ми тъмни.
Те са тръгнали...вървят ли..губят се...Къде ли ?
Лаят кучета след мен.
Скитам в тъмното, сред снежен прах, сред зима.
Ето че и един крадец помина:
- гледа ме,
помисли
и подмина…
Аз измръзнал съм, и тъмен, сам съм враг.
Споря с всяка стъпка, спомням си, проклинам.
В следващата не откривам и покой.
Нямам и приятел-да ми сипе вино
Да ме слуша дълго, да изпсува,пак цигара да
запали:
- пиян и грозен,
но добър и верен…
И прегърнати, до прага да ме води
Там да ме целуне и ми каже:
- “ Господ да те пази!”
Ех, приятели…
Ех, страшна зима!
Духа леден вятър, право в душата. |
|
|
Луна, звезди, прозорците не светят.
Отдавна е заспал градът, мирише и на есен.
И светят в жълто празни булеварди
по които само кучета вървят…
Така и не заспах, сред тъмното блуждаха
отровни спомени, и призраци и феи…
Докосвах ги с очи, а те летяха
отлитаха една след друга…Демоните стояха
над мен и гледаха ехидно.
Пътища… раздели…
Да можех, хей така!- да кажа и да тръгна.
По тези жълти булеварди, под мигащите светофари
протегнал длан, да стана скитник, просяк…
…И пак да те намеря.
От стъпките на миналите хора
душата ми е както булеварда
- циментова и празна.
…Дори да те намеря, какво ли ще те правя?
5.09.2003 г. |
|
|
|
|
|
|
НАТЮРМОРТ
Задрямал е
градът, неделя, жега.
Дори в кварталното ни кафене
заспал е зад бутилка бира
самотен скитника, и неговото псе.
Не го и пъдят, няма за кого.
Брадясалото му лице
потрепва, сигурно сънува.
Прозя се мърлявото псе,
погледна, после се почеса
и пак заспа до спящия стопанин.
А слънцето пече, пече…
И знойно диша булеварда.
В него спъна се едно дете
изпсува ядно, и си тръгна.
05.09.2003 г. |
|
|
Мълча…Не ми се казва нищо.
В прозореца се вглеждам дълго вечер
и гледам светлините вън, там хора ли живеят?
- Ядат, плодят се, мърдат, спят…
Животни сякаш.
И гледам ги без думи, те движат се без звук.
Делят ни сякаш стъклени прегради.
А всъщност съм един…животно като тях.
В клетката навряно…Напивам се и спя
И спя безсвястно, събуждам се така…
Че гледам утрото с омраза. После- нищо.
Пилея дните си…И ето- малко
останаха навярно- кръвното, сърцето…
По дяволите!...Все едно…И даже-нека!
Да блесне взрив, скалите на небето
да рухнат долу, да сринат градовете
създадени без мен…
Но стига! Безразлично е небето
залепнало отвън на хладния прозорец.
И аз мълча. И то мълчи.
Оглушителна е само тишината.
05.09.2003 г. |
|
|
|
|
|
...Ти си въздушна, прозрачна и лека.
Като горска мъгла се стелеш над мене.
И дланта ти- ефирна и мека
ме погали по белите скули…
Остарявам, сребриста брадата
сякаш утринен скреж я посипал.
Изморявам се, падат листата
иде есен, но колко красива…
Под лъчите на късното слънце
се усмихвам и чакам смирено
ти да дойдеш- въздушна и лека
ти, последното нещо красиво.
05.09.2003 г. |
|
|
Усмихвам се понякога, смирено
и махам с ръка- ех, дявол!
Косите ми са вече посребрени,
коремът ми виси, и няма сили
асансьорът ако се е развалил.
Очите ми са някак уморени
и тъжно гледат в бягащият делник
изпълнен със поредните ми грешки.
41 години, толкова и провали!
Но нищо…Мене – кучета ме яли!
Децата ми растат, децата ми са здрави.
Жена ми се усмихва кротко вечер,
не съм предал, не съм отнел от залък,
дори на църква ходя и се моля.
Изписах стихове, душата ми тревожат
все още празните мечти и бели листи.
Но празни страници не съм оставял.
Каквото е могло- съм го направил.
И това е хубаво…Животът е нормален
завършек на едно начало.
16.09.2003 г. |
|
|
|
|
|
Пак е есен.
Пак вали.
Падат като сълзи по стъклата
капки, сивото небе
е подгизнало от тиха жалост.
Вятърът сред жълтите листа
къса спомени за топло лято
за горещи нощи, лунното море
пълно беше със русалки.
Галя по стъклото плахо с длан
някак ми се иска да разкажа
спомени за идващия ден…
Всичко безвъзвратно се повтаря.
17.09.2003 г. |
|
|
|
ПЕЙЗАЖ
Прегаря слънцето.
Тържествено и тихо,
сред изрисуваният във злато храм
нашепва есента молитва
за опрощение и за покой
на погребаното вече лято.
Тежи небето-тъмносиньо, заплодено с дъжд.
И вдигат се, отлитат черни врани
от празното, разровено поле,
където няколко женици
все още ровят във пръстта.
Край тях преживят кончета в каруци.
Полъхна вятър. Блесна, зашумя
и тежки капки…После тресна…
И замириса прашната земя
на зърно и на пот, човешка мъка.
Издигна пара…Есенният дъжд
подгони и последната каручка.
Във нея, някакво дете
в пазвата си скри едно кутренце
да го предпази от дъжда.
Кутрето се показа и залая,
и мършавото конче се обади.
Детето се изправи, викна,свирна.
И стана мокро, тъжно, и прекрасно.
22.09.2003 г. |
|
|
|
|
|
Аз съм голям
и добър.
Исполин белобрад, очите ми- мъдри и топли.
И ръцете ми сякаш светят сами,
и ги вдигам над вас... Нека Бог ви помага!
Днес съм спокоен и днес ви обичам.
Навярно така е орисан човека-да страда!...
А после да бъде - пречистен и бял,
както красива е бялата зима.
Не мога да знам...Не бива навярно да питам
дали светът е голям, или хората-малки,
аз ли съм аз...Ти дали си до мен и дали ме
обичаш.
Защо ли да знам?
Виждам-горе звездите
премигват за всеки от нас, и за всички е топлото
слънце.
И това ме прави щастлив.
И се усмихвам,
и мисля красиво и чисто. |
|
|
Ей така минава времето…Живота
край мен се стрелна бързо, като птица
и ето, че се губи... Има ли сезони
пред мен, и колко ми остава ?...
Защо ми е да знам?...
Годините ми са двадесет по две
и още мъничко отгоре...Аз още съм дете
макар брадата ми да стана бяла.
Очите ми, все още доверчиво
се вглеждат във очите ти...И ти ще ме излъжеш!
Какви мръсници, Господи!...Каква тъга...
Макар и длъжен, не понасям да живея.
Остава ми...Откъде ли ще го знам?
Надявам се... И това е залъгалка
да понеса, и идващия ден
и вчерашната ми надежда
за днешният несбъднат ден
25.09.2003 г. |
|
|
|
|
|
Отвътре ме
боли…Въртят и глождят
- като болест,
горчиви мисли, белези…Камшици
плющяха върху мен…Над мен ли само ?
От обич, казват, Господ ни наказва.
Един народ – страдалец…Толкова ли е влюбен?!
Каква е тази обич- неземна, извратена?...
Да рови в кофите, един човек, а може би и брат?
…Един клошар ме слуша, после кимна.
Изпсува, махна със ръка, разгърди риза.
Порови в дрипите си, колко дрипи има?
И кротко ми подаде,
парченце хляб…прокиснато, зелено.
Но хляб.
Целунах му ръцете.
Клошарят се усмихна, и отмина.
След него лавнаха озъбените псета.
по стъпките му кротко заситниха…
И скриха се…потънаха в морето.
И таз огризка - сбръчкана, зелена,
на моят Бог, на всички сити хора,
в храма
дарих половината от тази плесен…
А другото изядох.
Отгоре
- Господът ме гледа
и проклина.
Не му достигна моят залък.
26.09.2003 г. |
|
|
Селце. Къщурки клекнали
под стари покриви, зелени-циглите
от времето и гущери лениви.
Зелени само са тополите.А нивите
са празни-врани изкълваха ги.
Зад тях реката…Влачи патките,
листа увехнали и бяла перушина.
Белеят се и няколко козички
разхвърляни по голите баири,
където и козарят-с дълга гега
преживя кротко, даже куче няма.
Един сокол се рее горе
в небе, без облаци и слънце.
И тихо…Много тихо даже.
Не бие вече селската камбана
на църквичката, нито за умряло.
По пътя ровят, вдигат прах кокошки.
А в кръчмата мълчат и пият старци.
За зимата плетат, все още дрехи, баби
плетат, а никоя не знае
дали ще доплетат….
От глад проскубани, две псета вият
нагоре-към небето, злобно лаят
към Господа, и Господа проклинат.
02.10.2003 г. |
|
|
|
|
|
Не се ли
изморих?....Виновен все да бъда
Не мога да заспя. И гледам в тишината
на мрака в стаята. Изгарят ме въпроси
дали съм аз, къде си ти, дали ни има?
На буца- тежка топка в гърлото, душата
е свита, много мъка има…
Не мога да простя, не мога да се кая
че аз съм причинил, че аз съм го допуснал
мръсниците сега, да бъдат господари…
И аз съм болката на много други.
Понесъл съм грехът на свойто време,
Вината на случайни, вината на баща ми
А ти приятелю…Какво извърши ти ?
И ти ли като мен, в стените гледаш втренчено?
Несретник като мен, един продажен българин…
Мълчи нощта… И всички са заспали.
А аз какъв съм?....Съвест на епохата?
Не съм.
Душата ме боли….Прости Родино!
08.10.2003 г. |
|
|
Красиво е сега.Навън е есен
Цветята гаснат, свили скръбно листи
привели чело ниско към земята
която ги очаква като хищник…
Отиват си ятата- няма вече птици
Последните изплакаха над мене
и паднаха за спомен перушинки…
Благодаря ви, мили…Спомени и есен.
Душата ми е пълна с жълта шума.
16.10.2003 г. |
|
|
|
|
|
Отплуваха
мечтите като птици…
Ята надежди, плахост… нежност
стопиха се зад небосклона…Ето
над мен небето е прозрачно и дълбоко.
Така бездънно, че е сякаш пропаст
Очите ми се хлъзгат и пропадат в него.
И аз летя, и падам, чезна…
Дано да падна, и да стане тихо.
Да бъде есен, моята последна есен…
16.10.2003 г. |
|
|
Безсънни утрини…
Мъгливи улиците, в които
бездомните клошари са повели
изплезени от грижи, мокри псета.
И е хладно, и самотно. Иде зима.
Сред тази сутрин, в листопада
теб те няма…
Ще пада дъжд. Ще стане мокро
и жълтите треви ще се разплачат.
Колите ще са кални и ще плискат локви,
сред които все така ще скитам безполезен.
В душата ми ръми…А теб те няма.
16.10.2003 г. |
|
|
|
|
|
Като каната
отсреща-празна,
сред фасове и дим, и женски кикот, пияна
душата ми мълчи, а вънка се разсъмва.
Посрещнах утрото…не съм го срещал. Тука
пак пих, димях и май че плаках…Съмна.
И пак посягам – кана вино, келнер! Нека!
Със първите петли е тръгвал моя дядо
на нивата – да рови във земята с пръсти.
Наздраве, дядо!... Ето ти земята!
На гробът ти расте трева и няма кръст, кандило.
А аз съм тук…Аз и кана вино.
И няма нищо хубаво…И нищо грозно.
Не съм поет, брадясал и отчаян,
не съм бунтар, не съм герой…Наздраве, дядо!
Мечтая баня, топла супа, нежност…
…Сервитьорът се прозя и ме погледна.
17.10.2003 г. |
|
|
Тихо, глухо…Кой ли ще ме търси?
Когато аз самият никого не търся.
Пред входната врата лежи постелка,
не чака стъпки…Няма кой да звънне,
и аз да чакам, да бързам да отвърна…
Мълчи звънеца. Тихо е. До крясък
кънти в стената тишина…Затворена вратата.
И сам заключен,
дълбоко в себе си, не искам да те срещна.
Дали не искам?... Искам, но разкъсан
от спомени и болка, детенце сякаш скрило,
под шкафа в кухнята-последното богатство пазя.
От тука минаха измамници и пияни…
И всички ме обичаха, целуваха, рушиха
Крадците ровиха с пръсти в моите дрехи.
Остана мръсно…Дъх на грозно и на вино.
Накрая… сам- и спомени, и чашите да мия,
от пода сълзите и храчките, ракия
навсякъде разлята, гащи, дрипи…
…Сега съм сам, но в моят дом е тихо.
18.10.2003 г. |
|
|
|
|
|
Из мокрият
парк само аз скитам.
Не, още един под дъжда е заситнил
води изплезено куче, то трепери горкото.
Под чадъра, стопанинът ме изгледа накриво.
Нека се мръщи, а аз се усмихвам!
Замириса на студ, и на кално и зима.
Из локвите плува пожълтялата шума
и кръгчета правят дъждовните капки.
Аз съм измокрен до кости, но весел.
От лицето ми капките мият умора
лоши спомени, мисли, раздели…
Ще поседна във някоя схлупена кръчма
сред продавачки на вестници и пияни бакали.
Ще пийна чай и коняк, ще послушам.
И ще тръгна пак под дъжда…Не обичам чадъри.
19.10.2003 г. |
|
|
Мирише на зима.Сиво. Мъгливо.
По мокрите улици кучета скитат
и ситнят старици, повлекли бастуни
към пазара, с торбичка за картофи и зеле…
Полъхва, разнася кълба от мъглата.
Комините пушат, мирише на грижа
и бедност вещаят летящите врани.
Господи, как ще я караме?...В студената зима
с тези дрипави истини и окъсани чувства?
Ще посинеят безжизнени старите баби,
а гладните кучета ще полудеят и хапят…
За какво все оцеляваме?...Ще дойде пак лято.
По Задушница ще е пълно със живи,
в църквите свещи ще палят,
и жито, и сълзи, молитви към Бога…
За кого ще се молят?...Помен ще правят!?...
Ще оживеят само мръсниците.
Кучета…пушек…гладни старици…
Злобно подухва, разнася мъглата
сред заледените хора.
Господи, как ще я караме?...Спуска се зима.
27.10.2003 г. |
|
|
|
