Интервю на писателя - Светослав Иванов

 

Мария Илиева:

- Бихте ли се представили накратко?

Светослав Иванов:

- Писател.

Мария Илиева:

- Ще стигнем и до това... Кажете нещо за себе си?

Светослав Иванов:

-          Фактологията не е интересна. Роден съм в София, преди 45 години. Православен християнин. Семеен. Юрист. Всичко това не означава нищо и не е важно за мен... Винаги съм се удивявал, че хората се интересуват от Твореца повече като Човек, а не от това, което е създал. И че за мнозина, е по-важно дали Лилиев е девствен или не, от колкото - какво е сътворил. Жените в живота на Левски е пикантна тема за мнозина..., а не това, което той е дал на България. Ще прозвучи сигурно много крайно, но за мен не е важно къде е гроба на Апостола. За мен Тефтерчето на Левски съдържа много повече послания, от колкото личния му живот.

Мария Илиева:

-  Значи ли това, че има „страници” от живота Ви, които не искате да споделите?

Светослав Иванов:
- Разбира се! И то е заради това, че не искам да допускам търговците в Храма. Заради проявеният интерес, бих искал да кажа следното: Няма нищо в живота ми, от което да се срамувам!... Напротив! Мога да се подпиша с гордост под всеки един миг. И...вероятно - ако можех да започна живота си отначало, бих го изживял по същия начин.

Мария Илиева:

- Това е много силно, като себеоценка... Малцина могат да го кажат.

Светослав Иванов:

- Да, мога!... Мога да го кажа, защото дадох, и получих много обич в живота си... Това ми дава увереността и силата да го кажа.

Мария Илиева:

- Какво ви липсваше в живота?

Светослав Иванов:

-Съпричастност. Съпричастност от времето и хората към идеите ми....

Мария Илиева:

- Били сте неразбран?

Светослав Иванов:

- Определено!... Но не това е тъжното. Тъгата ми е, че времето и хората изгубиха много от липсата на съпричастност... към житейската ми философия.

Мария Илиева:

- А тя е?

Светослав Иванов:

- Обич.

Мария Илиева:

- В конкретни измерения?

Светослав Иванов:

- Това е най-конкретното - ОБИЧ! Не само – ХУМАНИЗЪМ, а Обич - към всичко заобикалящо ни.

Мария Илиева:

- Бог ни учи да обичаме ближния си... Ближният, като брат...

Светослав Иванов:

- Точно така!.... Но Бог е ЛЮБОВ!... Не само към ближния, а ЛЮБОВ като отношение към всичко около нас... Не можеш да обичаш Ближния, без да обичаш катеричката и калинката...

Мария Илиева:

- Как стигнахте до това прозрение?

Светослав Иванов:

- С цената на много грешки. И на дълъг път.... Написаният ми роман носи заглавието: ”Да погледнеш утрото с омраза”... Това не е автобиографичен роман, както мнозина гадаят... Като всяка литература, в него е вложено погледа ми на твореца... много лични възприятия и спомени... Но те не са определящи. Опитах се да направя дисекция на времето, през което живях, като се опитах да анализирам пътищата на омразата. Албер Камю има един роман- „Пътищата на свободата” - великолепен анализ.... Исках да изследвам Пътищата на омразата като отношение към действителността, тогава се убедих, че тази тема ми е чужда.

Мария Илиева:

- Значи ли това, че не сте съгласен с тезата на романа?

Светослав Иванов:

- Не! Напротив! Героят ми се самоубива, която е и моята авторска позиция и отношение спрямо обрисуваната действителност, както и към мирогледа, който е свързан с Отричането. Защото това е и посланието на Романа: Да, нещата са такива, но не бива да бъдат такива... Има и много хубави неща в живота, струва си да ги потърсим и да ги видим....

Мария Илиева:

- Как да видим красивото?

Светослав Иванов:

- Просто трябва да го потърсим във всяко нещо.... Божият свят е съвършен... Има много красота, която е около нас, просто трябва да отворим сетивата си за нея.... Флобер има една чудесна книга -„Възпитание на чувствата”. Бих използвал заглавието, за да илюстрирам мисълта си - нужно е да възпитаме сетивата си, за да можем да видим всичко това...

Мария Илиева:

- Как?

Светослав Иванов:

- Постепенно... С усърдие... И с пълната вътрешна убеденост, че това е същината ни, към която трябва да се върнем. Делникът е прозаичен, (примерно!), но това не означава нищо. Той е прозаичен, ако го възприемем така. И е скучен и е отвратителен, и е пълен само със страдание... Всичко това е вярно, стига да потърсим потвърждение на тази си теза. Ще намерим много доказателства. Защото делникът е ВСЯКАКЪВ... И красив, и грозен... Има престъпници около нас, има и светци... Има ги! - просто трябва да ги потърсим. Имам една икона, която много ценя -„Христос чука на вратата”. Харесвам я като замисъл, като потвърждение, на това, което казвам. Христос чука на вратата на сърцата ни, от нас зависи дали ще Му отворим вратата, или не. В контекста на казаното - можем да живеем без него, но можем и да го приютим в себе си... Въпросът е какво избираме - студената пустота на Нищото, или Красотата на Божията любов.

Мария Илиева:

- Можем ли да напуснем света на страданието, който е постоянно около нас, свят, в който се събуждаме и заспиваме?

Светослав Иванов:

- Не, и не бива! Смисълът на страданието е изпитанието. Не бягство от света е пътя, а участието в света... Ангажирано участие! С отношение. Можеш да бъдеш тиранин, можеш и да не бъдеш... Можеш да биеш жена си, може и да я обичаш... Това е Свободата - възможността да избираш собственото си поведение и отношение към действителността. Несъгласието или съгласието е Свободата, Шанса, дадени ни от Бога изначално. Никой лош човек не е станал лош, благодарение на „обективни” причини - никога не съм приемал подобни теории. Средата формира личността ни, но избор винаги съществува. И това е наричано от мнозина - екзистенциална свобода, аз бих я нарекъл по-простичко - това е Христос, който чука на вратата...

Мария Илиева:

- Темата за свободата е основополагаща в творчеството Ви...

Светослав Иванов:

- Да, една от темите...Свободата е изначалната ни същност, както и Любовта. Както и Красотата. Много се говори за свободата и се спекулира с това понятие. И за Свободата говорят обикновено хора, лишени от нея.Свободата е състояние на духа, тя и е отношение към всички останали.

Мария Илиева:

- Какво е свободата?

Светослав Иванов:

- Обич.

Мария Илиева:

- Обич към...?

Светослав Иванов:

-                Аз съм юрист... Правото, като наука и практика се е развивала от римско време. А Христос го е казал още някога...”Не прави другиму онова, което не искаш да направят и на теб.... Това е единствения закон. И това е и Свободата - да можеш да раздаваш обич и да получаваш обич... Да обичаш и да бъдеш обичан. Няма Свобода извън обичта... Тогава тя се превръща в тирания. Достоевски в „Бесове” много дълбоко изследва именно пределите на не - Свободата....

Мария Илиева:

- Да, при него...”свободата извън всичко” се превръща в кошмар.

Светослав Иванов:

- Да, много добре казано....Свободата, извън каузата на любовта е не-свобода.Благодаря за това определение!

Мария Илиева:

- Как можем да бъдем свободни, когато обстоятелствата, делникът с просяшката паничка чука на вратата ни?

Светослав Иванов:

- Много образно казано!... Казах, че делникът е изпитание. Казвам, че и Свободата е изпитание... За съжаление, познавам много хора около мен, които замениха Свободата с не-свобода.

Мария Илиева:

- В смисъл?

Светослав Иванов:

- Станаха... примерно - търговци. Продадоха страниците, изписани със стихове на „Вторични суровини”... за хляб и салам. Други се превърнаха в бегълци - пропиха се, самоубиха се... Трети - престанаха да пишат, оставиха се да се самосъжаляват и да обвиняват обществото и времето, че им е попречило да се реализират... Свободата е много голяма отговорност, която не всеки може да понесе...

Мария Илиева:

- Какъв е Свободния Човек?

Светослав Иванов:

- Себе си... Което е много трудно. Всички сме принудени да се адаптираме по някакъв начин, дори и против волята си. Но има един предел, който ни прави личности. И след който ставаме глина, смачкана между пръстите на фетишите. Ставаме продукт, а не същност. В това е страшното! Защото винаги времената са били враждебни към хората, не знам да е имало „щастлива” епоха. Но винаги е имало Личности и ... маса.

Мария Илиева:

- Личи въздействието на Ницше...

Светослав Иванов:

-Да, обичам Ницше и философията му. Без да го абсолютизирам. Нямам нищо против „масата”, не съм радетел на „свръх-човека”. Не за друго, а защото е смешно пред очите на Бог, да се определяме по какъвто и да е начин. Нужен е и крадеца и съдията, нужен е и бакалина и поета... Единият не може да съществува без другия. И всичките заедно - крадеца, поета, наркомана и безделника... всички те заедно, съставляват безкрайната  мозайка на многообразието, която следва да се разглежда като цялост, а не като отделно камъче. Защото, ако се вторачиш в мръсника, няма да можеш да видиш работливия селяк, поседнал до изораната през деня нива... А те са части от едно голямо цяло... наречено Живот!

Мария Илиева:

- Хегел на едно място казва: ”Всичко съществуващо е разумно”- това ли имате впредвид?

Светослав Иванов:

- Да, много точен цитат! Всичко в целостта си е необходимо и разумно. Комарът сам по себе си изглежда излишен и вреден, но сигурно не е така.... Сигурно в съдбата на отделния комар е закодирана една дълга историческа последователност - може би е нужно този комар да ухапе и зарази с малария някой, който трябва да умре, за да не натисне копчето за ядрените бомби... Знаем ли ние?!

Мария Илиева:

- А как можем да открием смисълът във всичко, което се случва около нас и с нас?

Светослав Иванов:

- Не можем... Можем само да гадаем. Знаете, че в Пещерата на сенките на Платон - ние виждаме единствено отражението на огъня и сенките по стените на пещерата, в която сме орисани да живеем. Не виждаме огъня. Но това далеч не значи, че огънят не съществува... За далтонистът не съществуват определени цветове, кучетата виждам света в черно и бяло... Но това не значи нищо! В Библията е казано - „Неведоми са пътищата Господни...”. Ние сме твърде малки, за да проумеем смисъла на всичко, което се случва...

Мария Илиева:

-  Не звучи ли... някак примиренчески всичко това?

Светослав Иванов:

- Как звучи, не е важно. Смирението не е примирение, а мъдрост.

Мария Илиева:

- А как смирението кореспондира със свободата на личността?

Светослав Иванов:

- Те са различни категории. Но взети заедно представляват една цялост. Трябва да сме смирени пред съдбата, и свободни в живота си... звучи противоречиво, но те взаимно се допълват. Никой не е виновен, че се е родил беден или недъгав, но свободата е израз на отношението ти към тези дадености. Можеш да се озлобиш и да намразиш „несправедливия” живот.... Можеш да го обичаш. Бетховен е бил глух, когато е създал най-великите си симфонии. И е останал с това! Защото сигурно е имало много глухи, които са използвали живота си за самосъжаление и омраза към всичко и всички... Затова казвам, че те са различни категории, но са едно и също, погледнато през призмата на живота ни. Животът ни е миг - в него се крие свободата ни - да  направим избора си... А смирението е мъдростта да приемем даденостите. Да приемем себе си, с всичките си грехове и вини - това е много важно!

Мария Илиева:

- Имате ли грехове в живота си?

Светослав Иванов:

- Да. Сигурно са много.

Мария Илиева:

- Простихте ли си?

Светослав Иванов:

- Не, за съжаление. Все още не съм израснал достатъчно. Но се научих на нещо, което сигурно е важно... Грехът остава. Животът продължава. И в настоящето, както и в бъдещето трябва да се стремим да не грешим отново. Вярвам също, че изкупление има, но то е чрез доброто. Дребното, малко, ежедневно добро, което трябва да вършим. Когато се превърне в навик, в поведение, постепенно то се превръща и в нашата същност... Това не е изкупление. Защото извършения грях остава някъде - в нас, извън нас, в битието и бъдещето на децата ни... И ще остане. Както остава и Доброто. Всичко остава някъде в пространството. Дори и лошата мисъл, лошата дума... Всичко! Това осъзнах. Осъзнах, че грехът е Грях, че доброто е Добро.

Мария Илиева:

- Мислите ли, че Страданието не е път към Изкуплението?

Светослав Иванов:

- За съжаление, виждал съм много страдание в живота си. Виждал съм деца, които страдат... И аз съм страдал. Много пъти не съм могъл, а и сега не мога да приема, че децата могат и има смисъл да страдат - защото са невинни. Но... страданието е част от всичко, така като е и радостта, обичта, щастието... Казах преди малко, че е важно как възприемаме страданието - като орис, или като път за усъвършенстване... Бях писал и есе на тази тема- „Смисълът на страданието”. Сигурен съм, че и Бетховен е страдал от глухотата си. Пенчо Славейков - от недъга си. Гео Милев - от загубата на окото си. Казах, че съществуват дадености, които не можем да променим, но и това, че сме свободни да изберем дали страданието ще е тресавището, в което ще затънем, или път към същността ни. Страданието е знак, че трябва да потърсим себе си. Както и болката. Болката ни подсказва, че нещо в нас не е в синхрон с останалите части от тялото ни и света около нас. И „лекуването” на болката е всъщност търсене на равновесието.

Мария Илиева:

- Значи ли всичко това, че приемате Страданието?

Светослав Иванов:

- Да.Приемам го като нещо естествено, както е и радостта.

Мария Илиева:

- От какво се страхувате?

Светослав Иванов:

- От стоножки! Шегувам се, разбира се-разбрах въпроса!... Страхувам се от пропуснатото, от пропуснатите възможности да мога, а да не съм... Страхувам се от празните пространства в живота-тогава, когато миговете стават безлични, без съдържание. От Нищото... Ако трябва да разширя отговора си - не, не се страхувам от Смъртта, тя също е естествена. Страхувам се от безличността на битието, от битие, превърнато във физиология. Мисля си поне, че не съм го допуснал до сега... и затова не се страхувам от нищо. Страхувам се от без духовността, която битува в света, в липсата на ценности и цели... Страхувам се от омразата. В насилието, което се налага като модел на поведение. От безпардонността на простака, превърнат в обществените очи в герой... От това, че децата не четата книги, че има много насилие около нас и в нас самите. В едно стихотворение, бях казал:

               „Страхувам се от влизащия в Храма
               ден, пълен с толкова измама...”

Мария Илиева:

- В поезията  Ви, често използвате образа на Бакалина... Какво влагате в него?

Светослав Иванов:

- Вероятно именно това - битие, превърнато във физиология. Търговец на вещи, на храна за корема, консуматор-продавач... Ужасявам се от ехидната физиономия на подобни хора... все едно са открили разковничето към истините в живота...

Мария Илиева:

- Има ли много поети в живота Ви?

Светослав Иванов:

- Има много поезия... За съжаление, освен Вас, не познавам други поети... Поети, които създават Поезия, не които пишат... Пишещи познавам доста.

Мария Илиева:

- Няма да коментирам оценката Ви, но благодаря за нея. Искам да попитам, къде, според Вас е разграничителната линия?

Светослав Иванов:

- В отношението към творчеството. Не се твори ”между другото”. Съществува един термин - „Неделен писател”. Много точно казано! - това е явление, което съществува не само у нас. Става въпрос за писането, като занимание в неделния ден - между следобедното кафе и питието преди вечеря. Писане... като редене на пасианс сутрин, филма, гледан по телевизията преди лягане... Творчеството е религия!

Религия, вяра, която присъства ежеминутно, всеки ден, цял живот...

Няма ситуация, която да разколебае вярата ми в Христос!

Както и в Творчеството.

Творчество не като самоцел, а като духовно откровение. Като търсене на Божествената ни същност. Защото, Бог е творец. А ние сме Негов образ и подобие. Именно това не разбират множество автори. Затворени в битовизма на провинциализма си, смачкани от обстоятелствата, те ИЗПОЛЗВАТ Творчеството за разтуха, за себе доказване, за някакъв вътрешен комфорт... Не можеш да използваш Изкуството! На него единствено можеш да се отдадеш до край. Да му дадеш всичко от себе си. ТО не е занимавка, не е лекарство за избиване на комплекси....

Мария Илиева:

- Кое липсва на авторите?

Светослав Иванов:

- Малко четат и малко мислят. Пишат! ... Защо пишат?... Какво казват с писанията си?

Мария Илиева:

- Вие отговорете.

Светослав Иванов:

- Нямам отговор. Ако идеята е комшийката да ти ръкопляска... не е това идеята. Ако искаш да издадеш книга - това няма смисъл. Казах преди малко, че писателят е отговорен. Много отговорен - с всеки свой ред. Отговорен е за това, което не е написал, отговорен е за това, което е изписал. Отговорен е за мълчанието си. Отговорен е за казаното. Отговорен е за умрялото от глад дете в Зимбабве, както и за управляващата клика в България. Защото - първо е Човек, а още повече - Писател. Докато не се проумее, че всеки е отговорен за всичко... нищо няма да се промени.
 

/ Следва 2ра - част/!