Интервю на писателя - Светослав Иванов
/2ра - част/

 

Мария Илиева:

- Продължаваме ли?

Светослав Иванов:

-Да, дано не спрем до някъде… Имаме много неща за казване.

Мария Илиева:  

- Как успявате да запазите любовта и красотата и да пресъздадете усещането в стиховете си? Те са като живи! Всеки стих има своя душа... и въобще... как се създава един стих?

Светослав Иванов:

- Хубав въпрос!... Бих искал да разширя въпроса, по-точно-да поясня отговора си… Творчеството е продукт на духовното ни състояние. Поне, аз,  не мога да творя, без това да извира от сетивата ми. Любовта и красотата… трябва да ги усещам, да ги виждам, за да мога да пиша за тях.
Когато ги „виждам” - не е трудно. Проблемът е във „виждането”. В предишният ни разговор бях споменал за „възпитанието на чувствата и на сетивата ни”… Това е трудното!  Всички ние живеем в реалното ежедневие.

С хляба и ракията, със сълзите и радостите.

Всеки минава по различни житейски пътеки. Знам колко е важно да изтупаш килима, да купиш зеле… знам! Знам колко е важен хляба, защото ми е липсвал много пъти.
Знам, знам…!

Изборът е единствено наш.

Всеки може да се аргументира - „защо не може”… Винаги ми е било странно това - големият въпрос е, ЧЕ НИКОЙ НЕ ТЕ ПИТА!

Или си създал, каквото претендираш, че искаш да създадеш, или… се оправдаваш със ситуацията. Или, това, което си създал е добро, или не е … За всичко това, никой, за нищо не е виновен.

Как се създава стих ли? - много просто!

Ти трябва да си стих.

Мария Илиева:

- Ако човек се загледа в стиховете Ви, освен любовта към всичко, ще открие една борбена, непримирима спрямо простащината личност... 

Светослав Иванов:

-      Аз не приемам условната диференциация на разни критици и литературни анализатори, че поезията е „…гражданска”, „…любовна” и т.н. нелепости.

Поезията, Творчеството е единен процес. Нима Дебелянов е „граждански” или „ любовен” поет…? Нима, Яворов е поет на евреите, на арменците…и ли на Лора? Или е поет на македонските революционери?

Дебелянов е гении, който е създал Поезия. Яворов е жива рана… поне за мен.

Можем ли да ги съпоставим двамата?

Или да ги определим по жанр?

 В моето творчество всичко това е преплетено - аз мога да обичам, мога и да повръщам над гадостите около нас… С тази разлика, че не съм Дебелянов… Нито Яворов…

Как да бъде иначе? С еднаква силна страст мога да се отдам и на двете - на крясъкът ми, на несъгласието ми със грозотата на българската демокрация и икономически преход, пред разрухата на комунистическата простащина… Както и пред очите на всичко онова, което обичам. Бях казал, че Писателят има изключителният шанс и още по-изключителната отговорност - да БЪДЕ ОТГОВОРЕН!

Когато обичаш - обичай с цялата си отговорност.

Към всичко, за всичко!

Простащината е явление, което е съществувало и ще бъде.

В тази връзка - смешни са ми „естетите”, които воюват с…./много епитети и т.н. се казват/… Първо - никаква „война” не водят, второ… между тях и враговете им няма разлика. Войната е реална. Има конкретен враг. Конкретен!

С конкретни възприети действия срещу него.

Подчертавам - КОНКРЕТНИ!

Абстрактна война няма.

„Борците” и „Миролюбците” в тази ситуация ги обединява едно и също - те лъжат.

Просто бъбрят. Онанират с егото си, лъжат онези, които искат да участват в тази мастурбация.

Нищо не се върши.

Трябва да имаш ясната отговорност в делника. Казвам „в делника”- не случайно. Именно в делника, на твоята улица, на твоя съсед, на твоя колега, на твоя началник трябва да имаш смелостта … примерно да кажеш -„МРЪСНИК!”

Или:

- „ОБИЧАМ ТЕ!”

И ДВЕТЕ СА ЕДНАКВО ТРУДНИ.

Но… ако не кажеш едно от двете… и се разписваш като „…борец и естет…”- това са глупости.

Пак казвам, защото я познавам - ВОЙНАТА Е РЕАЛНА!

Цитирали сте един пасаж от един мой стих:

„…Гнуслив съм към лоши очи.
Към некъпани нрави.
Към бездарие.
                         И други простащини.”

Благодаря за което!

Без да си позволявам лукса да го анализирам, бих казал: Добре казано!

Говорихме преди малко, че Поезията се създава от Поети. Тук казвам същото.

Отвратителна ми е нечистоплътността на неискрените стихове.

На афишираното бездарие.

На селтаци, които са селтаци духом, но посягат към писалката…

Отвратително е!

Много се пише… Малко се чете.

Всяка селска мома,  изпотена от амбициите си, че е първа на село, и че не е призната… всяка  кандидат-студентка… вече имат претенции. Това не е лошо… но тази… някаква, има самочувствието да ОЦЕНЯВА. Да критикува. Да иска да се прекланят пред нея…

 От къде на къде? Кой и вдъхва увереността на тази проста, селска девойка, че е призвана да твори - не знам! Че е заслужила признание? Че, може да изказва мнение… нямам нищо против мнението, но, питам, а в това е въпроса - самочувствието, да коментира… Изкуството не е хоби - това искам ясно и точно да изразя. Не може пъпчивата Пенка да казва -„Хареса ми!” или „ не ми хареса!”- тя не е дорасла, за да си позволява лукса да оценява. Не е дорасла и учителката от село Бубунуци, примерно - не е дорасла! Няма и да дорасте! Причината е не в това, да търсим персоналната вина. Проблемът е в отношението към Изкуството. А Изкуството е Храм, в който се влиза с измити крака и души. Мръсници и любопитни - нямат право да влизат там. Тази мома… някаква от литературен сайт „Откровения”, примерно - пристъпва и… казва! Тя е една сервитьорка от Горна Оряховица, примерно - полуграмотна… но казва! Не знае български език, но - пише!

Какво казва?!

Същата - пише!

Чудесно!

На същата полуграмотна циганка, други полуграмотни и ръкопляскат.

Взаимен онанизъм.

Ръкопляскане и духовно блудство.

Масово!

Разбира се, при положение, че мъжът ти те бие всяка вечер - сред самотата и безпътицата - единственото достойно занимание е да твориш.

Тя самата, нито за миг не може и да си представи, като как ще употреби евентуалното признание, защото все още се бори с акнето си. Със селските ергенаши, с туршията в душата си, и калния път, който вижда от прозореца си. Тези девойки идват в София, плащат си дипломата за висше образование, спят като на конвейер с всеки, от който зависи нещо…каквото и да е… И си въобразяват, че успяват!!!

Какво успяват, какво постигат… какво постигаме всички ние с техните широко разтворени задници пред всяко предизвикателство на делника??!...

Виждаме какво постигнахме - ПРОСТАЦИ!

Масово присъствие на Простаци в Образованието и Културата.

И в резултат - изпростяването и на двете.

Не допускам нито дума коментар, под това, което казвам!!!

Нито дума!

Защото е така!

Реших да стана писател в 4 клас.

Писах и се учих цял живот.

Плаках и четях.

Знаех, че нищо не съм написал като хората и се учех.

Всеки миг от живота ми е зает с Изкуство.

Сега към на 45 години и знам, че съм Писател.

Посветих живота си на тази кауза, и съм щастлив човек.

Да…искам да поясня това - ЩАСТЛИВ ЧОВЕК СЪМ! Постигнах точно това, което исках- да се посветя на литературата. Всеки миг през всичките тези години съм прекарал в четене и размисли върху литературата, всеки мик е бил посветен на съзерцание на живота около мен, моят самият живот е бил низ от експерименти, какво - как ще се случи, ако…

Постигнал съм много!

Знам го.

И това ми дава самочувствието да кажа ясно и категорично на селската мома… не е това пътя!

Аз съм гнуслив към всеки нечистоплътен селтак, който се явява в този Храм.

И чиято същност мирише лошо.

Мария Илиева:

- Много емоционално!... Дано, само не прекратим заради такива емоции разговора… Бих искала да знам, как успявате да балансирате между отговорностите, които поставя делника и света на изкуството? Какъв е делника на един поет?

Светослав Иванов:

- Съжалявам, че толкова емоционално отговорих… Това не е случайно… Това е част, от онази АНГАЖИРАНОСТ НА ПИСАТЕЛЯ, за която говорихме няколко пъти вече… Аз си мисля, че вече отговорих на въпроса Ви за баланса между отговорностите.

Много е хубаво, ако има такъв баланс.

При мен няма.

Приел съм, че отговорностите ми като Писател, са по-важни от другите ми отговорности. И целият ми живот е доказателство за това. До всеки миг. Няма нещо, което да ме кара да се срамувам от живота си. Надявам се - няма и да има.

И това го заявявам КАТЕГОРИЧНО.

Имам много врагове и завистници.

Нека поне един, поне едно, поне - каквото и да е… нека го покаже и размаха- нещо, от което, аз да се срамувам!

НЯМА!

А как съм го постигнал… много трудно.

Много!

Защото съм искал да бъда, и станах Творец.
 

Мария Илиева:

-Какво бихте посъветвали младите автори, какво можете да кажете на подрастващото поколение от позицията на вашия опит, практика и мъдрост през годините?

Светослав Иванов:

- Четете! Много четете и не се учете! … Звучи лошо, но се тиражира, поколения след поколения, все по-голяма простотия… Все по-голяма агресивност и липса на приемственост. Не искам да бъда съдник на времената, има кой… Но, така няма да станете писатели, млади колеги…

Нищо няма да станете!

 Мария Илиева:

-      Какви според Вас са проблемите и недостатъците на съвременната Българска литература? Какво трябва да се подобри? 

Светослав Иванов:

- Труден въпрос. Защото аз не познавам съвременната българска литература. Познавам като творчество, изписаното от една литературна пасмина, която представлява българската литературна мафия, или номенклатура… все едно. В болшинството си тя създаде глупости. И тя е лично отговорна, макар че е колективна клика, /а там отговорността е размита/ - за отношението на българския читател към родното творчество. Читателят не е виновен. Това, че затворените литературни общества, капсулирани в собственото си себелюбие и икономически интереси, се дистанцираха от времето и интересите на читателя - за това читателя не е виновен. Това е едната страна. Между хлябът и стихосбирката - не може, и не бива да има избор. И двете са необходими. Но пазарът предлага глупостите на „избраните” поети на цената на 5 -10 хляба.

Аз лично, ще си купя хляб.

Останалите…”некадърните” автори, трябва да разчитат на собствени сили за да издадат книжката си. Да си пречупят като мекотели гръбнаците си и да изпросят пари от …”спонсори”.

И?

Нищо!

Ще продадат 10 екземпляра, колкото да се напият от мъка, че са творци в България!

Така култура не се прави! Аз не познавам българската литература, защото няма как да я познавам! Няма достъпно предлагане, няма нормални литературни конкурси - една пасмина от простаци всяка година си сменят имената по тези конкурси… как да позная новите автори?

Докато Културата и Образованието не са приоритет в България, докато разни лумпени, които за нищо друго не стават не ги правят министри на тези ресори… Нищо няма да стане!

Не знам дали си давате сметка, но ние все повече се трансформираме в основното си предназначение, според „Европейските директиви”- "ОБСЛУЖВАЩ ПЕРСОНАЛ”

Проститутки.

Донори на органи.

Келнери.

Бакали.

Войници.

ПРОСТАЦИ!...

Какво трябва да се „подобри ли?”- Веднага ще отговоря:

- Трябва да им запалим и вилите и министерствата и парламента! Казвам го аз - Писателят и Юриста! Трябва да ги спукаме от бой, да си покажем кървавите сопи пред Обединена Европа и да им кажем -„НИЕ СМЕ БЪЛГАРИ!... И СМЕ НАЦИЯ!”

Въпреки всичко… оптимист съм за следното: все някога нещата ще станат нормални в България. Георги Господинов и други подобни ще си отидат точно там, където им е мястото. Това не е проблем за мен.

Все някога ще изгрее слънцето.

 Мария Илиева:

- Какво мислите за литературните сайтове, кое не им достига?

Светослав Иванов:

-Аз от доста време не публикувам в тях. Не искам. А извън желанието ми – „изпъден съм” и нямам право да публикувам в тях. Това не е важно.

Идеята е много добра, но именно всичко онова, за което говорихме до момента… това липсва. Във всеки сайт има няколко безспорни таланта, за които… всичко това е някаква оценка. И шанс да достигнат до читателите си. Има… и много други. Които опошляват идеята. Тези сайтове, с тези критерии са просто извор на интриги и халтура, не на творчество…

Но, искам категорично да заявя - изборът е личностен и творчески…. всеки си знае! 

Мария Илиева:

- Вие сте един от най-коментираните автори по литературните сайтове… Било, заради Вашите творби, било заради Вашите критики. Смея да твърдя, че Вие сте автор, който се радва или не, на най-много публикувани ЗА НЕГО стихове, рецензии, писма, коментари, сплетни, доноси, клюки и какво ли не още… Защо е така? Как Ви се отразява това?

Светослав Иванов:

- Да, точно така е.

Знам.

Приемам го много лично. Приемам всяко мнение, всяка злоба, всяка обич и омраза. Преживявам ги. Много болка са ми донесли те. Много радост. Много база за себе анализ и размисъл. Всичко това ми дава ясната увереност, ЧЕ СЪМ ПРИСЪСТВАЛ!

Защото и най-разпенените ми врагове, би трябвало да си дадат сметка, че за тях никой-нищо не е писал, няма и да напише.
Трогнат съм от обичта, която съм получил от всичко изписано за мен.

Искам всички - и разпенените от злоба врагове, и моите обичани близки, да знаете, че ми давате страшно много, много Ви благодаря и че ВСИЧКИ ВИ ОБИЧАМ! Аз ще остана - и като човек, и като автор. Всеки да си направи изводите за себе си…

Мария Илиева:

-      Всеки един читател, който е надникнал във Вашия свят няма как да не види огромната болка, носталгията към родното, Българския дух... Кой е Врагът за Вас днес?

Светослав Иванов:

-Да, националист съм.

Всичко, което пречи на България… е враг за мен. Никой, никога… нека да не си представя, че може да ме упрекне специално в това отношение за каквото и да е. Това - ясно искам да се чуе. Служил съм на България и се гордея много с това. 

Мария Илиева:

- Имате един стих... „Не искам Нес-кафе” - удивително е как човек може да се стопли на „огъня в огнището” и да помирише ароматната гозба на баба в стиховете ви,
да усети истинското...

Светослав Иванов:

- Ами… Когато една творба е истинска, от нея би трябвало да се усети и ароматът на леблебията и как „бъбри лещата на печката” Иначе…някъде, нещо си измислил. Творчеството е живот, както и би трябвало да е и обратното. Аз съм ГОЛЯМ ПИСАТЕЛ, някога ще се учат от концепциите ми.

Това не е силно казано, просто го знам.

И нямам никакви съмнения. 

Мария Илиева:

-      Съществуват ли интриги у нас сред писателските кръгове? Като че ли съществува лична омраза...

Светослав Иванов:

-Знам, че го има това… Мен, уви! - ме мразят доста хора. Знам обаче, какви хора ме мразят - селтаци и бездарници. И това не ме притеснява! Мразят ме посредствените, а това е обяснимо.

Това не е важно.

По-важното е, колко обич съм дал, ще дам… колко много обич съм получил. Важното е, че аз изградих красивото в много хора, създадох творци… Това е смисълът!

Пеньо Пенев е казал:

„…Звезди ще има.
И кучета ще лаят срещу тях…”

Не е точен цитата, и това, също не е важно!

Знам кой съм, знам какво пиша… Никоя омраза нищо не може да ми отнеме. Колкото повече хора ме мразят, означава, че съм заслужил обичта на точно толкова още хора, които ме обичат. Всичко е в равновесие… Нормално е да ме мразят. За мен е важен  феноменът на обичта между хората. Това е Божията  воля, която все още е феномен в отношенията ни. Това е жалкото, не статистиката.

Знам, че аз съм дал само и единствено Обич.

Никой, дори и най-върлия ми омразник - никой, никога не може да каже, че съм му сторил зло.

За мислите им - Бог да им прости!

Защото, знам и каузата на живота си - ТВОРЧЕСТВО И ОБИЧ !

Тези хора…не ме интересуват!

Мария Илиева:

- Още в по-ранното ви творчество – 86г., което бих казала е пророческо се вижда една прозорливост и усет, ужаса от нещо предстоящо, нещо което днес е ежедневие:

"Има нещо ужасно във нашето време
с хората болни и сивият плен
на сивото, болното и тягостно бреме
в каквото превръща се нашия ден...
Има нещо ужасно, че нямаме време
да спреме и вдигнеме взор
от делника, ада и най-после прозреме
че идва и Края и всичко е бреме..."

В сегашното Ви творчество човек може да види същото това безпокойство и страх... „Ръцете ми треперят”... 
Как бихте го коментирали ?

Светослав Иванов:

-Бих го коментирал, като непознаване на творчеството ми.

Този стих е действително от 1986 година, но темата датира и в по-предишни творби. Същите, разбира се, нямат нужните литературни качества, но е интересно, че … примерно аз, имам 3 редакции на разказ, разписан за първи път в 4-5 клас. Идеята е трайна, само във времето съм променял подхода. Изказа. Настроението.

Творчеството е мистично.

Много пъти съм разказвал, явно, че никой не ми е вярвал, или поне-никой не е разбрал, какво казвам, че аз преписвам казаното от Друг, моята роля е само да предам точното Му послание. За сведение на тъпанарите - аз преписвам от Господ. Да не ми приказват за плагиатство.

Така.

Впускам се в една дълга тема - как се създава един стих, как човек става поет… Дълга е, и е без отговор.

Кое е първичното?

Стихът или поета?

Честно казано - не знам!

Знам, че стихът съществува някъде, а поета го преписва. Как точно става това - не съм сигурен, а не искам да давам тъпи рецепти.

Едно знам - за да бъдеш Поет, трябва да си Поет.

Мария Илиева:

- Пречи или помага чувствителността? Вие сте много чувствителна личност и имате патила свързани с това... доколкото знам разказът ви „Функционална афуния” е свързан именно с едно такова преживяване, стрес, отказ от общуване със света около вас, това е нещо много страшно... как се справихте с проблема? И можем ли да отречем света чрез поезията?

Светослав Иванов:

- Казах, току що, че не знам, а и едва ли някой знае от какво се състои магията на словото… на Изкуството въобще. Занимавал съм се с доста неща - рисувах, дълбах камъни, събирах картички и гледах рибки. Във всичко това съм влагал обич. Желание. Търсил съм варианти на изразяване на себе си, върши съм винаги едно и също - рисувал съм света около мен, като съм го насищал с багрите на своята същност. Винаги съм бил пределно искрен. Знам, че съм чувствителен, не защото съм писал или рисувал, а защото се разплаквам на всяка силна сцена от филм, книга, стих… Много се гордея, че плача! Това ми умение ми дава усещането, че съм жив и присъствам в този свят. Много се гордея, че се смея! Че се смеем с приятели, че …

Говоря с цветята.

С котките.

С катеричките.

С хората.

Всички ме чуват.

Хората, поне някои от тях ме мразят.

Кучетата от улицата ме обичат.

Никое от тях няма да ме ухапе.

Между мен и Природата - няма конфликт.

Има проблем между мен, и посланията ми към света на хората. Аз нямам пречки в общуването си с тях, при тях е проблема… Не че не ги разбират, просто нямат силите да ги понесат…  

Мария Илиева:

-      Бог?

Светослав Иванов:

-     Бог е всичко около нас… Това е безкрайна тема. Която… не знам, може би не може да се обясни и обоснове. Ако майката не е икона в живота ти, означава, че си нямал майка… Ако Бог не съществува за теб, значи… напразно си живял.  Разбира се - приемам всяко мнение, в това число и на атеистите. Но те, както и комунистите са едни от виновниците за покварата. Аз съм благодарен за всичко от живота си на Бог. Той е бил най - личния ми приятел в най-трудните мигове. Наистина, наистина…не знам, как тия хора живеят без Него… 

Мария Илиева:

- Какво мислите за страданието? Мислите ли, че Бог ни изпитва по някакъв начин?

Светослав Иванов:

- Писал съм специално есе на тази тема. В него, разбира се - не съм казал всичко. Имам идеи да допълня много от написаното, тогава-било от бързане, било от незрялост, било….от малък опит в страданието … Имам още доста неща да кажа!

Сега искам да кажа съвсем лаконично - нека  Му благодарим за всичко! За абсолютно всичко! И най-вече - за страданието.

Мария Илиева:

-              Разкажете за вашият първи роман „ Да погледнеш утрото с омраза” ?
Има много насилие... и в разказите ви... Били ли сте свидетел на подобни сценки?

Светослав Иванов:

-      Това не са „сценки”. Това са методи. Периоди от една епоха. Това е История. Няма да разговаряме на такава плоскост… Докато не се проумее, че зад сюжета има скрита история… трудно ще разберем литературата като процес.

Писал съм за онова, за което трябва да се пише.

Мръсниците мълчаха.

Малцина посмяха. С изключение на няколко книги… нищо не казаха.

Аз посмях.

И написах.

Романът ми е нещо непознато за нашата литература, именно поради тези причини. Аз казах, свободен от идеята на издатели, политически партии и литературна конюнктура -каквото мисля.

Романът ми е прекрасен.

 В него има много болка… в никакъв случай - насилие! Между болката и насилието - разделителната черта е отношението. Не, в романът ми и в разказите ми няма насилие - има БОЛКА! А има болка, защото аз обичам хората. Никога не съм написал и ред, който да не е свързан с това послание.

Мария Илиева:

- Кажете ми отново за отговорността на писателя... Говорихме за доста неща. Кой е най-директния начин да се въздейства на хората, как да променим света ?

Светослав Иванов:

- С пари, наркотици и политическите идоли… Шегувам се, разбирам въпроса. Столетия наред литературата и изкуството въобще са формирали мнението. Сега… това се измества от рекламата и журналистите. Писателят става екзотика. Аз съм сигурен, че цялото човечество е чувало за Бил Ладен, но не и за Орхан Памук. Да не говорим за Александър Вутимски…

Светослав Иванов ще го запомнят само враговете му.

Това, поне - последното - не е важно.

Не мога да отговоря на въпроса.

За себе си знам, че янките са една от причините света да стане по-прост.

Мария Илиева:

      - С какво ви промениха собствените ви творби?

     Светослав Иванов:

-      Ние сме си дружки! Те ме променят, аз ги променям… Имам, май казах-теми, които разработвам с десетилетия. Имам стихове, които редактирам и след изминали 30 години… Имам такива.

Много съм щастлив, че цял живот пиша. Че съм дълбал камъни, че съм рисувал… По-важното е, че от животът си създадох произведение на изкуството.

 Дните ми са ноти, по които годините свирят тържествена симфония!

Мария Илиева:

- Още един нестандартен въпрос -  кое са пропуснали, а е важно да ви попитат?

Светослав Иванов:

-      Нещо много важно! Аз съм Мече!

Мария Илиева:

-?

Светослав Иванов: