Безсънен пейзаж

Небето е разсипало над мене
безкрайния си купол от звезди
и всяка стъпка сякаш стене,
ударена в отвесните стени.

И всяка мисъл сякаш гони,
погребаните в тъмното съдби
сред черните раздрани клони
зад многото затворени врати.

По улиците няма силуети-
бездомни сенки на нощта
няма ги и странните поети,
гадаещи в среднощна пустота.

Ехидно мигат светофари
със хладните си есенни очи.
И мъртви са навярно всички гари,
от които да потеглиш ти...

В градината на Смъртта

... Ще идвате навярно... Не. Ще бъда сам.
Сега. А после пък завинаги...
В мълчание ще гледате земята... Там
потърсили ме късно, ще ме видите.

... Ще капят сълзи... Не. Ще падат само капки
върху купчината затрупала ме пръст...
А жълтите листа – на есента печални стъпки
ще падат край самотния ми кръст...

Вечерен дъжд

Нощта размества клоните и ляга
спокойна в тихата гора.
По капките ветрец игрив пробяга
откъсна ги, притихна и заспа

Влажните треви едва въздишат
с наведени, препълнени очи.
И бременна от дъжд земята диша
със своите напъпили гърди...

Добро утро, ден

Тревата е обсипана с бисерни сълзи
немее всичко още в ранен сън
нощта сред клоните преплетени пълзи
прогонена от слънцето – навън!

А птиците накацали на някой клон
усмихнати приветстват идващия ден
да, знам – денят ще дойде с птичи стон
и с полъха на вятъра, сега стаен.

Разбрах – ще бъда татко...
На пейката приседнах поразен.
Внезапно всичко стана кратко
годините превърнаха се в ден...

И утрото усмихна се щастливо
по клоните се смееше роса.
Дърветата наметнати със сиво
си шепнеха: „баща... баща...”

Детенце мое – още неродено
на пейката седя сега.
Над мене клоните в зелено
обагрят кротки есента.

Семейна вечер

Вънка вятърът злобно навява,
бляска замръзнало снежен етюд.
Бурята сякаш и тука повява,
блъскайки мъничко, мъничко студ.

В стаята всички безмълвни седим
всеки потънал във мъничък свят.
И тази вечер пак така ще мълчим,
после всички ще отидат да спят...

Вънка вятърът злобно навява
бляска замръзнало снежен етюд.
Бурята сякаш и тука повява,
блъскайки мъничко, мъничко студ.

РАЗМИНАВАНЕ

Не мога да те чакам като блудница
облегната на пътната врата,
а вятърът да стене като в лудница
по уличната гола пустота.

Не мога да държа изправени
протегнати във празното ръце,
да търся грешките направени
от свитото ми мъничко сърце.

И все да се заричам, че те няма,
но днес, а утре ще си тук.
Нощта безсмислена и няма
да срещам винаги със друг.

Когато след безкрайни задължения
откъснеш часове за мен,
ще ме намериш в моите настроения,
но вече много уморен.

Откритие

Когато откриеш, че си сам сред всички,
когато откриеш, че ти не си ти,
когато откриеш във думите срички,
печално измамни лъжи...
Когато изгарят стремеж, идеали
в огромната огнена пещ,
когато откриеш, че в тебе се пали
погребално безцветната свещ...
Когато останеш изхвърлен зад борда,
когато откриеш над тебе таван...
... Смъртта с усмивка печална и горда
те покрива със смъртен саван.

Приятелка

Щом слънцето потъне в кървав залез
и бавно стеле се нощта,
тогава Самотата като мрачна болест
потропва глухо в моята врата

Очаквам я. Всяка тъжна вечер
позната гостенка е тя.
Присяда тихо срещу мене
- безмълвна, тежка тишина.

И в тихи размисли унесени
се гледаме очи в очи,
от бурни спорове понесени
за Смисъла и за Смъртта.

А когато в късен час споходи ни
сънят – досаден гостенин и враг
с усмивка за „Довиждане” си тръгваме
и среща – утре вечерта.

На Рафори
/по повод една печална лъжа/

Ще отминеш може би
и заедно сме за последен път
ще бъдем прави – аз и ти
че поехме всеки своя път

...И само споменът ще броди
по този пуст и мрачен път
и той със себе си ще води
ликът на тоз печален съд...

Всеки тръгва в своя пътека
сам ще се бори, живее, твори
и времето ще изтрие полека
тази рана която боли...

Зимен трамвай 

Трамваят – леден и безжизнен
в прозорците – впили се очи
на свилите се във кожуси силуети
на плачещия в дъното човек.

Стъклата матови са станали от студ
и тук-таме - изстъргана с нокти джунгла
процежда фарове и жилища и студ
и зимни улици погълнати от мрака.

Трамваят – леден и безжизнен
в прозорците – впили се очи
на свилите се във кожуси силуети
на плачещия в дъното човек.

Текстилна фабрика

Душата ми потъва в бяло
Бели пухчета от бял памук
- сякаш сняг е наваляло
и покрило всичко тук...

Толкова шум и толкова бяло.
Трясъка родила тишина
в коята всичко се е сляло
- хора, прах и самота...

Времето минава вяло
- клюки, завист и тъга...
А снегът посипва с бяло
прежди, хора и лица...

Дали те обичах. Незнам.
Ти беше до мене, ти беше с мен.
През деня знаех че ще бъдеме там
в онзи свят създаден за двама.

Скитах. И знаех че мислиш къде съм
че искаш да бъда само с тебе.
Че чакаш с трепет нашият сън
че искаш да бъда пред тебе

Шаблонно. И грубо.
И точно така завърши и всичко.
Обича ме лудо – докрай
Отминах – и вече нямаме нищо.

Дали съм виновен. О, да!
Пред тебе, пред мене.
А поех своя път и ти ме разбра.
А нима аз помислих за тебе?

Нощ в планината

Тихо. Слънцето отдавна се е скрило.
Във небето бляскат – рой звезди,
а над стръмното и черно било
бяла лодка плува сред лъчи.

Някъде изкряска нощна птица,
тихо вятър в клоните шуми.
А на боровете в черната редица
бързо някаква светулчица се скри.

Вятърът донася нейде отдалеко
тих ромол и песен на река,
някакъв луистец над мен се сипе леко
от короната на близката бреза.

Тополите замират в нежен унес
от ласката любовна на нощта.
С ефирния воал на сърпа лунен
обгърната е сънната земя... 

Посипана с лъчи от звездните пътеки
притихнала е стаята ми в светлина
и тихичко – на дух неземен стъпки леки
ветрец погалва взата с цветя... 

Да беше тук сега, до мене
в любовната прегръдка на нощта,
косите ти ветрцът да поеме
и да ги сплете със моята коса...

Да беше тук, край спящите тополи,
да бъдем заедно под този лунен прах,
над нас ветрецът тихо да ромоли
и да ни погалва леко – тих и плах...

Не ми се спи и мисля си за тебе.
Нощта е топла, сякаш ще вали.
И вятърът – бездомно бебе
проплаква само в тихите върби.

Ти сигурно отдавна си заспала.
Във стаята сред синкав мрак.
Над теб нощта, коси разплела
мълчи, привела поглед благ. 

Дори без сън, нощта е лека.
Навън дърветата в немощ
поклащат клони и полека
със теб нашепват – „лека нощ”

Бял дъжд вали, като бисер се сипе по зелените синори.
Кални биволи дишат, пара се къдри под ноздрите.
Те рият с копита, миришат земята – набъбнала, бременна
и мечтаят за жълто зърно, за хора, за трапези и селски сборове.
Ах, тази земя на безкрайната, хубава Добруджа!...
Бял дъжд вали, сякаш блести по рогата на биволи
дето с мъка подпрат натежалите, бухнали облаци.
Тайно зреят зърната, забили чело в тялото
на моя дядо, убит през Балканската...

Клавиш на пиано...
Докоснат с дъх, погален с пръст.
Акорд!
И стон... Въздишка... Вино
с отблясъци от свещ... Красиво.
Очите ти във полумрака
излъчват нежност... Голотата
на двете ни тела... Водата
във ваната издига пара...
Мъгла и топлина. И много тихо
дланта ти ме докосва... звън на чаша.
Свещта рисува сенки по стената.
И сякаш ангели летят над нас и гледат.
И както аз, и те ти се прекланят.

И цветето в стаята повехна...
Листата му увиснаха, а днес го галих...
Мечтае то – усивката ти сипе
над него обич, целувките ти помни
на всеки лист... И аз ги помня...
Във стаята и въздухът копнее
да бъде с теб, да гали твоята кожа
красива като кадифе... Копнея!

Като каната отсреща – празна,
сред фасове и дим, и женски кикот, пияна
душата ми мълчи, а вънка се разсъмна.
Посрещнах утрото… не съм го срещал. Тука
пак пих, димях и тихо тлеех. Съмна. Май че плаках
И пак посягам – кана вино, келнер! Нека.
Със първите петли е тръгвал моя дядо
на нивата – да рови във земята с пръсти, рало.
Наздраве дядо! Ето ти земята!
На гроба ти расте трева, и няма кръст, кандило
А аз съм тука… Аз и кана вино.
И няма нищо хубаво. И нека
отново слънце се покаже, пияните да тръгнат
да помъкнат своите грижи
от тук… Душата ми кънти – безумна
И искам баня, искам топла супа, нежност
… Сервитьорът се прозя и ме погледна.

Аз съм тих и смирен. Наранен.
Като скъперник – заключен се ровя
в стария шкаф, сред своите богатства несметни:
- снимки – усмихнат и млад, и горещо е жълтото лято
- дневници тъжни. Стихове и писма.
- пожълтели новогодишни целувки
(елхи и шейни. Дядо Коледа, здраве за дълги години...)
Колко любов съм събрал!
Аз съм обичан и още съм нужен.
И това ме прави богат. И щастлив – но уплашен -
пред вратата ме дебне крадец.
- гладния делник с почерненли, нащърбени нокти.
Колко искам – като белобрадия старец – с шейната
да полетя през света, като вихрушка – през спомени стари.
И да издигна ръце... На горе, нагоре... към Бога.
И със обич, своя враг да целуна.
После – тих и смирен – за себе си прошка да моля.

Дали на прага, миг преди онази зима
да покрие за последно косите ми във бяло
и леденият вятър да свие моите устни,
ще мога пак да те открия?...
Да бъда пак задъхан, да ти купя цвете...
И там – под пролетния дъжд, на спирката да чакам,
да видя цветния чадър и ти да бързаш...
Под стъпките ти локвите да станат цветни
и аз да сещам мократа ти длан в дланта ми...
Тогава – под дъжда, цветя ще никнат по паважа
и релсите на бързия трамвай ще станат струни.
Когато ги докосна – като арфа,
ще ронят звън очите ти, ще бъдем толкова млади...
Дори за миг, дори за ден, преди да дойде зимата.

Пролет

Дърветата цъфтят и дъх на розово и бяло
разнася вятъра гальовен като влюбен.
Блестящи две очи, отворени прозорци
надничам в тях с надеждата да взема
една усмивка,                     
                        хляб,
                                  надежда.
Отминавам уморен, врабчетата след мене
крещят пискливо, като малки циганета
Дърветата цъфтят, небето млечно синьо
засипваме с прах
                         на страх и жалост.

Все по-голяма нежност изпитвам към тебе...
И не знам... Все по трудно намирам,
как да разкажа... Ти си порцеланова чаша,
която докосвам със устни.
И се страхувам...
Защото усещам – дъхът ми
как, може би, ще я счупи...

Когато и да тръгна под звздите,
над мен ще плуват ангели и птици.
И вятърът ще бъде нежен,
защото ще е полъх от дланта ти.
Усмихвам се и толкова красиво
усещам как ме благославяш.
А ти си истинска и аз ти вярвам!
Родена в плът, жена, а всъщност
си шепот в храма, Божия молитва!

ЕСЕН

Нещастни коне влачат каруца със дюли.
Дрипави цигани ситнят в калта подир нея.
А пътят е дълъг, и жълти тополите ръсят
кехлибар и печал, вятър ги носи суче
като ръждясала вълна, по черните клони.
Грачат старите врани, проклинат.
Сивите облаци пъплят и късат кореми сред тръни.
И мирише на хлад, и на влага и зима
от пътеките гърбави, разкривени и козешки.
Дрънка каруцата, старите цигани пеят
и проскубани кучета плезят езици от радост.
Едан мургава скитница бръкна в каруцата с шепи
и замери с дюля лицето на лятото.
Друга една се провикна, после напсува прегракнала.
Кучета лавнаха, свирна брадатия циганин.
Лятото си беше отишло, без нищо да каже.

Здравей, стара приятелко!... Пак ли си пила?
Пийни още мъничко... налей, че до болка съм трезвен.
По очите ти виждам – прашни пътища минала,
а лицето ти – нива, набраздена от пръсти...
Налей!... И ме виж на какво ме превърнаха...
Така нека да бъде... Да живеят простаците!
Като дрипави сенки сме повлекли подире си истини
дето никой не иска... Нека пием, приятелко!
Да запеем, после да полеем пода с повърнато.
Да ни подгонят със сопи разни диви веселяци.
Все едно! – ще ни хванат... Тогава, на кладата
ще се смеем и вием, и ще им плезим насреща езици.
Доволни селяни ще запалят с факли огньовете.
Когато пищиме от болка, аз ще хвана ръката ти.

Не живях, Господи!... Моля те, дай ми малко отсрочка.
Още няколко дена, още... само това лято...
Обещавам! – този път ще бъда послушен
- сутрин ще пия чаша със мляко и ще слушам Вивалди.
На съседа отдолу, ще ударя шамара
дето все съм отлагал, ще целуна жена си,
ще я грабна, ще бъдем потни и млади...
Господи!... Само няколко дена.
Толкова имам да свърша... До днеска какво ли съм чакал.
Във вените сърцето ми блъска, неистово вика...
Господи, дай ми още няколко дена!

Уморени птици,
моите очи,
ще кацнат.
Ще свият белите крила.
Със човки ще почистят стари
рани.
Ще подредат развени мисли.
И няма да политнат.
Полека ще се слеят със скалите
и ще останат – късче камък.
От белите крила,
            - в косите,
ще бъде споменът за бяло.

Студените стени с олющена мазилка
издъхналата печка, двете снимки.
И пошлият бароков стил
на този стол, до тази маса, открадната
от някой ресторант във Ючбунар, или
разрушена къща...
Ти.
Като забравените имена, на някакви
Тицианови платна. Едрогърдеста изрезка
по вратата на работническо шкафче, картичка
от РЕП, мръсничката тайна от портфейл
на олисял чиновник. Или пък мечта
витаеща сред хлорна вар
в казарменият нужник...
Безсрамна голота.
Очите ти ме канят. Корабни платна
жадуващи за вятър, треперещ наркоман,
и пияна уличница пред бутилка празна
бира... Очите ти ме канят. Дали не ме
отблъскват. Безсрамна голота. Сред
голата ми стая...
Не мога да те различа.

Безсъние 

Часовникът минутите отброява
- навън шуми града
а лампичката нощна бледо осветява
в спринцовката лицето на Смъртта. 

По масичката в безпорядък дремят
захвърлени забравени листа,
а странни образи в странен шемет
говорят глухо в нощта. 

Сънят уплашено в нощта се крие
- настръхнало шуми града,
а в стаята в кошмарен танц се вие
крещяща алчна самота.

Часовникът минутите отброява
- навън шуми града,
а лампичката нощна бледо осветява
в спринцовката лицето на Смъртта.

На Ивелина

Има в теб от дъха на житата
и безкрая на добружанската шир.
Толкова огнено злато в косата
във очите ти – звездния мир...

Мила моя, ти нежно създание
от любовта между слънце и шир.
Мое щастие, мое страдание
тиха радост и обич безспир...

Ще целувам житата в косите ти
и добружанското слънце от жар.
В очите ще грее през дните ни
от любовта ни – запален пожар...

Отчуждение

Телефонът звънна.
           Слушалката
                   ми даде
във отговор
                   мълчание.
Знаех, че си ти.
   И слушах дълго.
                   Отговарях.
Приличаше
                    на тенис
с топче
             от безмълвие.
Дочуване.
       Затворих.
Нямаше
        какво
            да кажем.

Пролетно утро 

Скамейките са мокри от росата
алеите са сънни и сами
нежно плаха в пролетта тревата
милва първи слънчеви лъчи

Тишината е накъсана от птици
и от песен тиха на фонтан
и след стъпките угаснали искрици
в криволици пътя извървян

Стъпките ми в пролетна алея
стъпките ми в утринна роса
са изпълнени отново пак със нея
със безжизнената млечна пустота

Скамейките са мокри от росата
алеите са сънни и сами
нежно плаха в пролетта тревата
милва първи слънчеви лъчи.

Семейна идилия

И ето отново събрани сме всички
в нашият дом след дългия ден
Да хапнем, да кажем по няколко срички
какво се е случило на теб или мен.

А после да седнеме задружно в хола
пред синия шумен екран.
Да поскучаеме свити на стола
загледани в чужда любов или брам.

Щом скучния филм най-после завърши
да идем да легнем в своя креват.
Доволни денят, че леко се свърши
и че утре ще бъдеме същите пак.

Сутрин,
когато изгревът се дави
в миазмите на гнилите канали,
и тлъсти плъхове хълцукат
преситени и отвратени,
повлекли мокрите опашки
към своите дълбоки ями...
Когато
всички прокълнати,
низвергнати и непознати,
облегнати пред някой дом
повръщат
смлените си чувства,
мечти, букет цветя и думи
останали несподелени...
И целият охолен свят, когато
изцежда лепкави секрети
от своята прогнила плът...
Ще бъдете безкрайно бедни.
Хора!
И аз,
дали със скъсаната риза
ще мога да ви облека?
И малкият ми къшей – залък
дали ще ви засити, или пак
ще търсите във джоба си монета
за да платите сандвича на крак?

Изморена – душата ми, приседна на прага
като беловласа старица – трперяща и прашна.
Тихо съска чсовникът – закачен на стената.
Спори за нещо със престарелия паяк.
Тихо е, и нека е тихо – не ми се говори.
Очите ми кацнаха в ъгъла – пречупени птици.
И не помръдва стената, неподвижен е въздуха
- всичко е тихо, смирено, замряло.
Шепне часовникът, запъхтятна е старата баба.
И в прозорецът – слънцето - се подпира на жълтите длани.
Сякаш и то е нездраво... прежълтяло, посърнало.
Нито топли, само гледа умислено.
Душата ми – глуха, като водата на кладенец
- неподвижна, студена, зелена...
Като птици – очите ми  - съзряха небето
после покорни и празни, се свиха на пода.

Краят на сезоните 

Като ята пеперуди край светлите лампи
капките блясват и после угасват.
През нощта, през дъжда – на къде ли съм тръгнал?
Няма посоки, кратка е всяка пътека.
А дъждът ме докосва със пръсти – рисува
силуетът ми тъмен, по лицето ми търси
ликът на поета, от къде ли се връщам?
Даже тъмните котки са си отишли полека.

Не знам къде е моят дом...
Забравил съм, не помня.
Преминах през квартири, през таваните,
през самотата на вертепите – при пияните.
И кое ми беше дом?
Бездомник съм роден.
Не помня нищо хубаво от детството.
Шамарите на татко... мама все я нямаше.
И шепите със хапчета... помня и линейката,
с мутанта лекар...
Помня и романите
прочетени с фенерче, под одеалото.
... Какво от това?

Като от запушил се канал – водата се събра
и тихо се изтече под вратата.
Един след друг, и много мълчешком
приятелите пияни, лазешком си тръгнаха.
Остана масата с огризките от хляб.
Душата ми ранена с капки вино.
Последния затоври портата с крак,
зад нея се уригна...
Ето – сам.

Дъждът ме драска със студени нотки.
Краката ме болят, познали път безпътен.
И трябва да се връщам. Пътят без да знам.
Все някоя от тези къщи, е моят дом – вратата
смирено ще ме приеме в поредната квартира.
И някой ще ме срещне  - с тиха жалост.
Какво му трябва на чоек?
Топла супа,
и вечер край горещото огнище.
На твоят дом. 

Ако от тъга не се е разлетяло
сърцето на домашното огнище.
Като куче, нощем сред мъглите
вковало зъби в кожата на дните,
нима не съм се връщал?...
Гузен, мълчалив.
Раздавах всичко с шепи в механите
- целувки, обич, смях...
Навънка плаках,
навънка паднал на колене
на някой кръстопът,
се молех като в храм...
И стиганаха ли някъде молбите?

Нима съм лъган, аз ли съм ги лъгал?
Жена ми си отиде, със детето... Вярно ли е това?
Вярно ли ги виждам – седнали до мене...
Моето детенце, старите играчки
носи ми да видя – влакчето строшено.
Как да го поправя – вече няма гари,
вихрено препуска времето. И стари
болки трупат нови – зъбести камари,
пукат се скалите, зейват гнойни рани...
Те ли са реалност, аз ли – нереален?
Литнали ята от погрознели птици,
спомените мъртви, дланите – студени.
Как да ги затопля – вече няма време.
Литнало е влакчето... Без мене.

Лудостта – финал на моите мисли.
Път ли извървях, пътеки ли проправих?
От истини сърцето ми изтръпна,
скова се, сви се в малка топка.
И сякаш спря да бие.
Рухнаха красивите ми кули. И морето
с длан изтри рисунките по плажа
-здравите ми крепости, със страшни стражи.
Паднаха удавени и знамената.
Вятърът оголи моите нерви
- скъсани въжета сред морето.
И няма чайки, няма птици, врани.
Ръмжат оголените брагове.

Отиват си сезоните, отиват...
Прозорецът ми посивя, погледнал към небето.
Отлитат птиците и двете хризантеми,
изсъхнаха отдавна, удавени във вазата.
Остана тиха стаята,
и ето – пепелника – пълен с туморни възможности.
И нека!
Сред клоните на голите ми нерви
като пеленаче плаче вятър.
Листата са оскубани, тревите – мъртви.
И пълнят улични канавки
ръждиви спомени за залези. За миди с вкус на вино,
за пияни радости и нощи,
пълни с дъжд от пеперуди, за обич, за целувки...
Отиват си сезоните, отиват...

Не знам с кого да се сбогувам... Още мога.
Усещам топла кръв сред болните си вени.
Усещам своят дъх... Усещам!
Телефонът е безмълвен като съдник.
И няма кой да ме потърси... Още мога!
По дяволите – стига!
Не търся жалост, няма и пътеки.
Макар – саката птица – драскай с крилете,
бразди по пясъка – не искам
отново да летя.
И нека бъде края на сезоните.
И нека...
Да падна вън, сред уличните локви
където капките ще ме целуват леко.

Тихи улици. Снегът вали.
Скърцат стъпките ми в мрака.
Моите стъпки, може би.
Може с призраци да крача.
Още звънкат във ушите
влажните наздравици и танци...
Лепнат чашите и онзи дим
тъй е влязъл в душата...
Пиян ли съм, нима е сън?
Някъде, отдавна моят дом
спи, очаквал до вратата
своя татко и любим...
Плакал скришом, моя дом.
Дом ли имам, дом ли съм потърсил?
С пияници танцувах и се вричах.
Връщам се подгизнал, хълцащ, пиян.
С винени ръце накъсал тишината.
А снегът вали, вали, вали...
Черни са умрелите прозорци
синкави фенерите – сами.
Тихи улици. Снегът вали.

Желание

Да се върна
            пак да те открия.
С крайчеца на пръсти
                     да те стигна.
На твоят дъх да се облегна.
Да ти разкажа
                  колко си красива.
По чистите листа
                на твоята кожа
да изрисувам тъжното си име.
И двете дати да поставя.
А после,
         пак да си отида.

Последно

Аз страдам... Плача всеки час
от болките и от незримите обиди
от себе си, от другите, от всички вас
от всичките изминали години.

Душата ми превърнала се в стон
но не на раждане, а дъх последен
реквием последен, сетен тон
на клон  болезнено наведен.

Отминаха сезоните... Последен.
Последен стон от падащи листа.
И зимата с дъха си леден посипва
последните умиращи цветя.

Препрочитах „Завод”.
И понеже
           работя
                    във фабрика
                                       сива,
и понеже
               се чувствам
                                  сломен.
Днес Вапцаров,
                     със тебе
                                 ще споря
не, няма да споря -
                                днес
                                    ще говоря!:
за завода при теб,
                            и при
                                      мен.
Заводът се задавя в дим.
А вътре – грес,
                       и кал,
                                и скука…
И пак:
        комини, в небосвода син
                 разливат облаци от грижи.
Не стига хляба!
                           Тежка норма.
Но днеска, друг е мой другар:
във вечерта отново пиян,
работникът,
                    в квартална кръчма.
Червените му знамена,
красят портретите на разни.
Червените му знамена,
са вече гной,
                     от болни вени.
И Партията,
                      и 9-ти,
не дават хляб.
                      Камшик в цеха.
Норми.
            Ударници.
                              И медали,
раздавани на разни инвалиди.
Ела, приятелю - да седнем.
Ела, другар си и поет.
Да пием заедно мастика.
Да псуваме заводския комин.
И после ще отидем, пияни,
в Гарнизонното стрелбище
сами.
С рими ще почукам на вратата.
Ще ни отворят, може би…
Ще ни разстрелят,
                                новите стражари.
Роден ли съм, да съм поет?
Преди да гръмнат пушкалата,
наведени, над листа бял,
дали ще можеме- „Прощално”,
с времето, да се разделим?

Танцуват листата.
Есенен бал.
Измокрен от сълзи
               е дансинга.
С премръзнали пръсти
   стар музикант -
вятъра свири за гостите.
Последният валс.
Последният тост.
Разлято – шампанско
                    от лятото.
И с бялата рокля
    - в последния валс
се плъзга
       полекичка зимата.

Старият аристократ

Тъга разлята е по твоето лице
в очите дреме призрак сив.
И тръпка болна по съсухрени ръце
придават ти печален вид.

Ти стар си. Не те обичам
стар аристократичен плъх
от тебе лъха плесен. Аз обричам
твоят минал завоюван връх.

Потънал в прах и стара слава
сега отпуснал си глава в немощ
и само прашни спомени, като стопена лава
озаряват ти духа, в старческата нощ.

                                                            04.11.1980

Зимна нощ

Навънка се вие снежната буря
навява пластове сняг
и вятър с омраза и злоба притуря
понесен от шеметен бяг.

Защо поглеждаш с болка навън
кого ти дириш в този мрак?
Защо не спиш, защо ли твоят сън
не погали те с поглед благ.

Не го очаквай. Той е там
сред облаци от дим и пустота.
Налива виното си сам
и пие, пиян от самота.

                                           05.12.1980г

Настроение

С мрачен блясък виното искри
в чаша пълна с мъка
и тъжна песен някой там реди
за младост цяла от разлъка.

В душно синкава мъгла
разлети силуети плуват
и оркестъра в някаква тъга
празна шумна песен дрънка.

И всичко слято е в едно
едно печално празно нищо
и само чашата и виното е то
едничко въгленче утеха

                                      18.11.1980г

Есенна картина

Падат листа. Грозно размахала клони
                           скърца и плаче гора.
Мрачно и тъжно. Вятър наоколо стене
                           с остри пищящи слова.
Грозно и пусто. Полята разплели са жълта
                           продрана и болна коса.
Тихо и бавно. Над всичко се стеле
                           сива, отровна  и тежка мъгла.

                                                            17.11.1980г.

Разговор

Светлината мига на парцали
по скулите на твоето лице.
Дръпни се! Бягай!
Някога в теб ще се запали
мъка! Ще тръпне твоето сърце...
Знаеш ли със мен къде ще тръгнеш
                Вярваш ли във моя път?
Няма смисъл! Остави ме!
Не искам някога край мен
                                            да плъзнеш
само поглед. Остави ме сам в моя път.
Знай че сам да крача по-добре е
моят път е тъжен блян
моят път настръхнало немее
в погребална светлина облян.
                                                                                                                                1.04.1981г.

В гората

Гората тъне в разкош и блясък
от навалелия наскоро сняг.
Дълбока тишина и остър крясък
на птица в тревожен бяг.

Дърветата са плетеница от контрасти
на черно-бялата игра.
Далеч от празни пусти страсти
мълчи блестящата гора...

В болезнено искраща белота
гората е потънала в покой
и само сред тази тишина
бълбука глухо някакъв порой.

                                                 11.02.1981г

Новогодишна нощ

Подрънват чаши. Там елха искри
сама в празничната нощ.
Припряно някой, весел тост реди
за весела новогодишна нощ.

А ето там – в тихата къща. Останал пак сам
пие тъжен, самотен младеж.
Грамофонът ридае продрано в ъгъла там
по светъл изгубен копнеж.

Другаде... Млада девойка е свела очи
с болка и мъка в тях.
В две шишенца лекарства реве и бучи
на смъртта протяжния смях.

А дрънкат чаши... Там елха искри
сама в празничната нощ.
Припряно някой, весел тост реди
за весела новогодишна нощ.

Спрете. Спрете своя тост и смях.
И дарете другите отвън, с малко топлина.
Спрете. Подарете нещо свое и на тях
и на тази нощ дарете светлина.

                                                                 3.01.1981

Вечер

Отмина дълъг празен ден
на задъхана порочна веселба.
Прибирам се... А някъде дълбоко в мен
лежи болезнена горчивина...

Прибирам се в моя малък свят
на книги, стихове, картини
и в късен час, когато всички спят
припомням си забравени години.

Часовникът със развномерен ход
отброява пусто, празно бреме.
И стаята нашепва в неразбираем код
история за истинското време.

                                                      17.02.1981г.

Нощ

Часовника минутите отброява
- навън шуми града,
а лампичката нощна осветява
на вечерната самота лика.

По масичката в безпорядък дремят
захвърлени, забравени листа,
а странни образи в странен шемет
говорят глухо в нощта.

Сънят уплашено в нощта се крие
- настръхнало шуми града,
а в стаята в кошмарен танц се вие
крещяща алчна самота.

Часовника минутите отброява
тревожно бяга пак съня,
а вън луната бледо осветява
безбрежни ледени поля

                                          3.03.1981

Болката 

Мълчете! Стига с вашите плоски лъжи.
Животът се движи по вечни закони.
Отново Истината мъртва лежи
отново пак същите ледни канони... 

Отново Бедняка остана Бедняк
отново света се разпадна на две.
Всеки отплува към своя си бряг
ние останахме ние, другите – те... 

Не ме боли от завист, нито пък от мъст
не страдам, не плача, не питам.
Боли, че в очите ми хвърлихте пръст
боли, че не мога дори и да викам... 

                                                        9.10.1981

Лъжата 

Крачиме всички тихо, безмълвно
смазващи подло протеста в нас.
Тя е навсякъде, с нея е пълно
всяка минута и всеки наш час 

Тя е всевластна, горда и силна
ярко крещи и се смее над нас.
крачи със сила неземна и дивна
в триумфа на горд и величествен час. 

Нейната сила подхранваме всички
с кротко мълчание или с небрежна тъга.
И защо ли със шепот, само със срички
се борим с нея – с тази Лъжа. 

Нейното име е просто но трудно
всички познаваме нейният лик.
Но пък защо ли при среща тъй мудно
тъй плахо надаваме вик?

                                                          02.04.81г.

В кафенето 

Отбласъци подхвърлят светлините
върху чашите и цигарения дим
накъсани танцуват сенки по стените,
а въздуха е някак си тревожно син.

Открояват се във мрака тъмни силуети
приседнали сковано в някой кът.
И само в чашите демонски поглед свети
и ужаса на тоз кошмарен път. 

... Невиждащ поглед вперила в стената
тук седнала е смазана жена
и чашата проблясва мрачно в тъмнината
изпита редом със поредната лъжа.

С походка бавна, някак разтревожена
тук влизат две порастнали деца.
Усмивка плаха, свита, но възторжена
огрява мигом техните лица... 

Отбласъци подхвърлят светлините
върху чашите и цигарения дим
накъсани танцуват сенки по стените,
а въздуха е някак си тревожно син.

                                               15.04.1981г.

Утро  

Първите лъчи на огнения ден
плахо влезнаха при мене.
В ъглите уплашено стаен
нощен мрак все още дреме. 

Далеко някъде сред сините балкани
подало Слънцето е своя лик.
А тънат замъглени росните поляни
и птиците извиват в поздрав вик. 

                                                12.04.81г.

На теб

Розите в градината са вече прецъфтели
леден вятър мята жълтите листа.
Мрачно клони са размахали дървета оголели
в посивялата и тъжна есенна гора

Оглушали, пусти празните пътеки
- крача тъжен прикован от самота.
Чужд на тебе, чужд на себе си и всеки
стъпвам плахо в пожълтялаа трева.

Зимата ще дойде и ще мине
с весел лъч ще грейна пролетта.
Знойно лято щом побърза да отмине
ще се спусне тягостно нощта...

И тогава сигурно ще се проклинам,
че не ти протегнах своята ръка,
че толкова късно почвам да разбирам
че няма смисъл да прикривам любовта

                                                           12. 10. 1981

Залеза 

Аз искам да попитам – „защо?”
на двадесет години вече нямам вяра.
В нищо. В лошо и в добро,
не вярвам и не виждам края. 

Мълча. И тъжен гледам
отблясъците на суетния пазар,
където всички вкупом, редом
танцуват в панаира стар.

Аз искам да избягам. Някъде далече
от всичко това, от този свят.
Угаснало за мене слънцето е вече
живея сам, прикрит в тъжния си бряг. 

Кра мен шуми света. Срещи, хора
- усмихвам се – усмихват се и те.
Говориме и спориме – единствено за спора
нима са искрени, нима ще ти помогнат те? 

О, да! Те всички те засипват със съвети
говорят ти и ти подават лицемерна длан.
Но знам. О знам, че от желязо са излети
сърцата техни макар и да говорят с плам... 

... Кипи отново грохота отвънка
мълчи зловещо бялата стена
и ето пак полека се промъкна
за гаснещото слънце мъничко тъга... 

                                                           20.10.1982г.

Размисъл 

Денят си отива окъпан в кърви
умира денят изпълнен с тъга.
Нощта те покрива с траурни сълзи
отново живота дари те с лъжа.

Нима след този керван от измами
ще слееш ти своя преходен път.
Нима ще поискаш и теб да примами
парада порочен на разблудена плът? 

Рушат се илюзии... Няма Родина
няма достойнство, вяра и чест
и ето – ден подир ден, после година
човек се превръща в мижитурка, в подлец.

Нима след този керван от измами
ще слееш ти своя преходен път.
Нима ще поискаш и теб да примами
парада порочен на разблудена плът? 

Денят си отива окъпан в кърви
умира денят изпълнен с тъга.
Нощта те покрива с траурни сълзи
отново живота дари те с лъжа...

                                                        19.10.1982г.

Към съвремието 

О, мое жалко, дребничко съвремие
защо се криеш в апартаментения рай?
Защо единствено мечтаеш ти за повишение
или да докопаш някой едър пай... 

Защо потъваш в нямо безразличие
и болките лекуваш с коняк?
Защо освен суетните стремежи в наличие
оставят глупав празен кряк... 

Нима във вносните парцали и бутилките
закриват се пред тебе чудните мечти.
Нима е нужно още докато сме в люлките
да ни лишаваш от искрящите лъжи.

Нима е нужно, мое, дребничко съвремие
да тръпнеш цяло за пари и власт.
Нима на таз основа друго поколение
ще гради следващия горен пласт? 

                                                               22.01.1982г.

Нощта като черен брезент
  потреперва до скъсване
        В средата – луната.
Избито око. Изцъклено в бяло.
Побеснял офицер
с уста като звяр
се провиква с черни закани.
„Щрап” – автомат,
зареден и готов
само очаквам червения
                                 зов
на ракета
         забита
                  в небето.
Тука всичко вече е казано.
Поезия-няма!
Подпийнал полковник.
Автомат.
И пълнител.
Чакам някой да каже:
КОЙ МИ Е ВРАГ!
А нощта е разпасана курва.
Червена от кръв.
По държавната граница
е плъзнал кракът
на някой, нанякъде...
Аз съм цевта,
която ще изпрати възмездие...
Но не виждам Врагът.
Защото, съм просто машина.
Автомат,
        палец на спусъка,
                          после-куршум...
Аз съм убиец на Партия,
която ми сочи врагът.
...Преди да блесне ракетата,
преди да полудее нощта,
подпирам очите си горе.
Луната е тъмно кълбо,
в което няма Разпятие.
А Врагът е просто човек.

                                          1982г.

или

(Нощен диалог)

Кошмарни видения

На моята ръчичка, мамо, няма пръсти
родил съм се с една, единствена ръка,
с която галя твоите къдрици гъсти,
а аз роден съм, мамо, без коса...

Ти ми казваше че съм се раждал
когато падал е облачен дъжд...
отмил от мен ръцете и косите
отмил и правото да бъда мъж...

Кажи ми, мамо, толкова ли грешихте
тогава някога, в онези дни...
Какво накара ви инак решихте
да бъдем днес без пръсти и очи...

На моята ръчичка, мамо, няма пръсти
родил съм се с една, единствена ръка,
с която галя твоите къдрици гъсти,
а аз роден съм, мамо, без коса...

                                                    08.05.1985

Нощен диалог

Мълчиш и ме гледаш. Познатата поза
да бъдеш замислен, да изглеждаш добре.
И както сред тръни – единствена роза
и ти кокетираш със своето лице

Нощта е задушна. И тъжна след всичко
което ти казах и което разбрах.
И пъстри парцали и маската – всичко
разкъсах и стъпках без милост на прах.

Сега си пред мене. Съблечен. Разнищен.
И с жалка усмивка към дрипите пак
протягаш ръцете в инстинкта си хищен
да опазиш и скриеш лицето си пак.

Мълчиме и двама. Какво ли е дало
безкрайния разговор с теб?..
... И седнал самотно пред едно огледало
аз пуша и гледам във теб...

                                                            27.06.1985

В прозореца 

Е, най-после и почивка
от цяла седмица очаквана.
И ето. Седя и пуша. Сам.
С тихата соната на прозореца.

Занемял отдавна телефонът все мълчи
часовникът отмерва тъй желано време.
Картините ми кимат с печал
„Защо си сам? Защо си вечно сам?” 

Листата вън се ронят някак си без звук
и сипят се над бързи минувачи.
А там в прозореца тъмнее силует
все сам ... и вечно сам. 

                                                  15.02.1985г.

На Урика Дакин 

... Бял прашец. Спринцовка. Лампа
след убождането – млечна тишина.
По стените като лоша щампа
се размазват букви и лица... 

И аз и ти. Прегърнати и неми
сплели длани в дланта.
От изгубения изгрев занемели
бавно ни изпълва пепелта. 

Вяра. Утре. И надежда
пропълзяха нейде покрай нас.
Очи в очи. Дланта в длан... И смъртта навежда
леденото острие за другий час.

Бял прашец. Спринцовка. Лампа
след убождането – млечна тишина.
По стените като лоша щампа
се размазват букви и лица...

                                                                    7.03.1985г.

На Ивелина
(в тъжната есен на 85г)

В една малко тъжна вечер
от един безкрайно тъжен човек
с една тъй пролетна обич
- тъй неестествена -
че дори поражда малко тъга

                                            20.10.1985

или

(Ще бъдеме смълчани пред олтара...)

Настроение

Угаснала вечер очаква
да срещне отново нощта.
Тополата вънка оплаква
сред клоните свойта съдба...

Вечерта е засяла звезди-
свещи, сред сънна поляна,
- под ветреца примигват с очи...
- Мигат, а тебе те няма...

В клони преплетени, едра луна
бавно изплува – голяма.
С бисер поръсва всичко сега...
- Ръси, а тебе те няма...

                                      17.07.1986

На Теб

Разсъмва се... Небето избледнява
и гаснат и последните звезди.
В листата на тополите повява
ветрец, и тихичко шепти...

Разсъмва се... Във стаята заспала,
едва полюшва лек ветрец...
Очи премрежва лампа отмаляла
и стапя се на жълт венец...

И дланите на изгрева полека,
по снимката се плъзгат без следа
- лицето ти, усмихнато полека...
- по златото на твоята коса...

                                           06.07.1986

Ще влезна тихо във съня ти,
на пръсти леко, да не те смутя,
ще взема плахичко дланта ти
и после с теб ще отлетя.

Ще литнеме въздушно леки
сред музика и мирис на цветя
над облаци ефирно меки
в милувките на грейнали слънца.

                                            17.06.86г

На Ивелина

Усети ли, когато те погалих
заспала моя, нощна фея?..
Под дланите си как запалих
в косите ти искри по нея...

... Ти спеше, кротка и смирена
усмихната във своя сън...
В прозореца луна пленена
те гледаше примряла вън...

Усети ли, когато те погалих
заспала моя нощна фея?..
Под дланите си как запалих
в косите ти искри по нея...

                                     26.07.1986

Последна есен

Тази есен... Моята последна есен
с толкова умиращи листа.
Изпълнена с мъгли и дъх на плесен
със мъхове и клюмнали цветя.

Аз искам да те имам цялата
с дъха на шума, скреж и ранен студ.
Преди да дойде Зимата – онази, бялата
погребваща окапали листа.

Да дишам пушека на изгоряла шума
да чуя и последен птичи стон.
Последен поглед, тиха нежна дума
последен допир със обичаща ме длан.

Тази есен... Моята последна есен
с толкова умиращи листа...
Аз искам те като последна песен,
за да не си отида с мъничко тъга...

                                                         17.09.1986

Мечтание
/на Ивелина/

Косите ти ще ръси майски цвят
от устните ми – трепетна милувка.
И в техният чаровен аромат
ще сипя аз целувка след целувка.

И с нежността на твоите ръце
във вечер тихо ще заспивам...
С приведено над мен лице
аз утро ново ще откривам...

.... Не мога да повярвам, о дете...

                                           18.07.1986

/на Ивелина/

Прибирам се, вечерям и си лягам
- часът е полунощ и вече спиш.
Вмирисани на масло длани слагам
под мене – да не се смутиш...

Така всяка вечер се връщам
- уморен, озлобен, във масло.
И навярно неусетно превръщам
самотата ти в тягостно зло.

Моите ласки оставих във цеха
- сред машини, сред прах и масло.
Колко вечери те ни отнеха
и оставиха празно место...

                                             17.12.1986

Не искам никога да бъдеш земна.
Да бъдеш близката, но скучната жена...
И в делника, с походка дребна
да готвиш само и переш деца...

Бъди добрата, нежна фея,
бъди далечната звезда...
И полета ми с плам към нея,
животът да отмине в светлина...

                                                    17.06.1986г.

На Ивелина

Моя мила, лястовице бяла
бяла, като бялата мъгла...
Лястовице, в утрин долетяла
-бяла, като бялата мечта...

Бяла моя, тъжната раздяла
в черно почернява сивите ми дни...
Птицо моя, птицо отлетяла
дълъг път от мене, дълго ни дели...

Мила моя, лястовице бяла
търся те в простора, търся всеки ден...
Да те видя, леко долетяла
бяла моя, кацнала до мен...

                                                 15.07.1986г.

Душата ми

Без звук, и без искрица...
Дълбока, влажна гробница отвред
и жълта светлина на лоена свещица
е вярата във дните ми напред...

Душата ми е болна пеперуда
с крила от мъка и прашец от грях.
В окови окована пеперуда
окови от надежди и от прах...

И сенки бледни, сенки на нещастни
се нижат бавно  край олтар от жал...
Молитвен шепот и свещи безстрастни...
Свещи от грях и пламък и печал...

Храм за болни и олтар за грешници
с проклятие да бъда без покой,
и вечните въпроси като свещници
да греят тук, сред облаци от зной...

                                                    12.06.1986

Ела

Ела сега, когато в мрака
угасва и последната звезда...
Кога нощта поляга плаха
люлеейки заспалата трева...

Ела, когато не заспивам,
седни до мене – тиха и добра...
В очите ти очите си да вливам
и тихо в мрака да шептя:

- Ела, ела, ела....

                                       14.07.86г

НОСТАЛГИЯ

... А там е толкова плахо, нежно
онази млечна пелена – вселена
изпълнена в музика и вечно
хармонична и така непроменима
във своята изящност, тишина
- съзвучие от липси и безмерност
от спокойната, лирична самота
изпълнили предели на безбрежност...
Говоря за галактиките на Смъртта
от които вече съм се връщал...
проклинайки деня, света, нощта...
И в които искам да се върна.

                                                 13.03.1986

На Ивелина

Ще бъдеме смълчани пред олтара...
Смутена ще държиш цветя...
Пред Бога ще положа свойта вяра
- ще бъдеш най-щастливата жена.

Тогава сред хиляди свещи
икона ще бъдеш свята.
И в своите длани горещи
ще слеем в обща ръка...

Ще бъдеме смълчани пред олтара...
Смутена ще държиш цветя...
Пред Бога ще положа свойта вяра
- ще бъдеш най-щастливата жена.

                                                12.07.1986

На Ивелина

Сега съм сам. Останаха зад мене
косите ти безплътни в мрака.
По улиците вятърът ще стене
и в стъпките ти вестници ще мята

Бездомни котки ще ме гонят
с желание за малко ласка.
Посърнали дърветата ще ронят
от клоните си маска подир маска.

Оставих те във здрач облечена
тъй лека по вълните на нощта
оставих тишина разсечена
от стона на затворена врата.

Заспи разтворена във мрака
въздушна в синята мъгла
и в сънища ефирна, плаха
върви с мене тиха във нощта

По улиците стъпките ми носят
самотно ехо падащо в нощта
и дланите ми жадно просят
да срещнат твоята ръка.

                                       17.06.86г

Когато те няма
/на Ивелина/

Когато ласки умират във мрака
- неродени, химерни деца.
Колко думи остават на прага
- неизказани гаснат в нощта...

Не заспивам, протегнал ръцете
- разтопени във синият здрач.
И понесъл нощта на крилете
плаче вятър със тъничък глас...

И така – всяка вечер те няма,
- гасне лампата, после тъга.
С тишината – безмълвна и няма
ме покрива полека нощта...

                                        04.07.1986г

Идва нещо ужасно...

Има нещо ужасно в лабиринта
от улици, сгради и мъртви стъкла
от потоците хора, коли и трамваи
подгонени лудо за бягство в нощта.
В мрачни пресечки с угаснали лампи...
В котки пищящи ужасно в калта...
И силуети - разляли се щампи,
залитащи, бродещи мрачни в града.
Има нещо ужасно във нашето време
с хората болни и сивият плен
на сивото, болното и тягостно бреме
в каквото превръща се нашия ден...
Има нещо ужасно, че нямаме време
да спреме и вдигнеме взор
от делника, ада и най-после прозреме
че идва и Края и всичко е бреме...
- Кошмарът е всичко, мечтите са тор...
... Идва нещо ужасно...

                                                   13.03.1986г

На Георги В. Гугов

Градинките и мръсни кафенета
в деня те криеха от този свят,
а нощем по разплакани павета
шумяха стъпките ти в тежък мрак...

Какво ти дадоха препълнените чаши,
спринцовките и шумните тълпи?
Какво ти дадох с вечерите наши,
разбрах ли аз, каквото ти тежи...

Не бях до тебе в полета последен,
не съм до теб сега – в пръстта.
Прости ми погледа ми сведен,
че твой приятел ще се нарека...

                                                12.06.86

Настроение

Всичко е толкова унило...
Цветята във ваза от мътно стъкло
са сякаш тръстики в тресавище гнило
потънали в бяло, погребално легло...

И сякаш икони...
рисувани нейде с прокажна ръка
стената картините рони
падат-умиращи, жълти листа...

                                                   12.06.1986

Мечтание

Ще бъде нощ, замряла и смутена...
Един пред други ние ще седим...
И в дълги дни милувката стаена
ще ни накара тихи да мълчим...

Приседнала пред мене, аз ще те погаля
и леко ще сведеш във свян очи...
Над нас притихнала нощта ще сваля
одеждите, посипани в звезди...

                                                      16.07.1986

Делник

Вечерта е паднала отдавна
прибирам се безкрайно уморен.
Часовникът с походка бавна
отмервал бе денят и мен.

Трамваят се клатушка сънно
- светкавица за миг в нощта
проблясва и потъва мудно
на мрака синкав в пепелта

Отминал е деня с проблеми
със нерви и безпирен бяг.
Очаква ме нощта с големи
кошмарни сънища без бряг.

Очаква ме и стаята, спомена
с вечната сковала тишина
в хладилника вечерята студена
и самотата утре сутринта.

                                           22.04.86

На Ивелина

И сякаш сме се търсили отдавна...
И сякаш сме мечтали точно това...
Навън нощта да пада бавна
над улици със мътна светлина.
И в стаята, изпълнена със свещи,
притихнала – със книга във ръка...
Преминал през безкрайни срещи
да мога да те гледам днес така...
Навярно сме мечтали точно това...

                                            14.12.1986

Настроение

Денят е сив, подтискащ, мрачен.
Небето е надвиснало от кал
и сълзи в съюза брачен
с напукана земя от жал

Дърветата отпуснали са клони
на птиците от мъртвите тела
и вятърът  с писък гони
тревите с блеснала роса

Реките, черни, бесни, злобни
със мъка се побират в брега
рушат го и стенания задгробни
изпълват небосклона на деня

И пътищата опустели рано
погребани са във гореща прах
в която стъпките ми уморени рано
вървят през облаци от страх

                                                 21.04.86

РЕКВИЕМ
/на С.Ленкова/

Във вазата лалетата умират
отпуснали във вечен сън челца.
Листенцата посърнали прибират
във свит юмрук изсъхнали телца.

До тях, като пред гробница приседнала
жена с посипана от сняг коса.
И черна котка в скута и полегнала
тежи като безмилостна съдба.

Над вазата с цветята и жената
безшумно спуска се нощта.
И някъде потайно в тъмнината
поскръцва тихичко Смъртта.

                                                       17.05.1986г

На татко

Косите ти са побелели вече, татко,
посипани в годините от сняг.
А на живота лятото ти кратко
отминало е във неспирен бяг.

Оставил ти живота във отплата
пазарска чанта и протрит каскет.
И грижите за хляба и млеката,
и паркетин за стария паркет.

Ти чакаш на опашки за домати
в трамвая вече дават ти место.
И вярата, че днеска ще изпрати
съдбата от децата ти писмо.

Сега останала е пепелта в очите
и вечерта пред синия екран.
В безличния рефрен на дните -
присъдата на пътят извървян.

                                             16.05.1986

ЕСЕН

Вънка вятър обрулва листата
от приведени клони-уморени мечти.
От угаснало слънце жълтее тревата
потопена в езера от мъгли.

И ятата на черните птици,
идейки бавно-отплуват назад.
И във стълбове празни с премръзнали жици
само вятъра свири със яд.

Вънка вятър обрулва листата,
спомени жълти-изгорели треви...
Сякаш жарава посипва земята
падат листата в езера от мъгли...

                                                       29.10.1986

Сами след полунощ 

Сами сме – аз и стаята след полунощ.
Прозорците отсреща мъртви са.
Тополите поклащат се в немощ
докосвайки замрялата луна. 

Цигарите горчат – и те дори
пепелника пълен – сипе пепел
стените сливат се, мачкат ме – боли
пленили ме като поредна мебел.

И колко тихо е....
Тогава, когато всичко в тебе вика
замряла стаята е втренчила очи
безмълвна тишината пита. 

Ще свърши ли нощта? – Едва ли!
денят ще дойде с безцветна светлина.
По улиците ще се срещнат силуети
и ще отминават в пълна тишина... 

                                                    22.02.86г.

На Ивелина
 /по дяволите всички/

Когато казват, че си глупава
и ме карат да повярвам...
Когато казват, че си блудкава
и че трябва да отбягвам
и срещите, и нощите, и твоите целувки...
Когато пия сам, със себе си и мислите
и сам не зная поза или истина
са думите на всички, писмата или листите,
изпратени до мен - без име, без поискване.
Тогава ми е тежко, знам - о, много тежко!
И щом заплача скрил се в косите ти
- повярвай ми, тогава много те обичам.

                                                          28.02.1986г.

На Ивелина 

Когато рисувах, си мислех за тебе
и своята нежност, нанесох в бои...
В дървото смълчано, рисувах аз мене
в тревата полегнала – твоите коси... 

Над нарисувах, как грее зората
в небе позлатено – наште мечти...
Върху тебе положих леко росата
върху моите клони – светли бои...

После живота изпъстрих със бяло
сложих и жълто – нашите дни...
Но от платното – светло и вяло
вече ме гледаха само бои... 

Нека и винаги, когато сме двама
да нямаме само светли бои...
С тъмните краски денят очертава
своите ясни и верни черти... 

                                                   15.07.1986

  Сега си с мене... Чувам те да пееш
понякога във стаята сама.
И радостна след това се смееш
на някоя измислена шега... 

Сега съм с тебе... Вечер се прибирам
забързан в ледения град.
Преди да влезна, мъничко се спирам
щастлив да чуя песента ти пак...

                                                07.12.1986

Разказах ти за нощните кошмари.
От болката си дадох и на теб.
Да делника от моите шамари
объркан бях и тъй нелеп. 

Прости ми, мъничка иконо
за болките и сълзите пред теб.
Но колко обич в твоето лоно
докосвам през стени от лед.

Благодаря и моля те – прости ми!
През дългия керван от дни
аз моля те – ръката докосни ми
да бъдем двама – аз и ти.

                                              24.04.1986

Пътуване

Посрещай ме като сбъдване
което винаги си жадувал.
След всяко мое тръгване.
След всеки вагон отпътувал

... Спомни си онова взривно вълнение
на нашите срещи и гари...
- Цигарите днес без съмнение
са мокри и кибритът не пали.

Усещаш ли?

... И отлива закъснял на морето
и облаци които ще плачат...
- Или във равният шум на сърцето
чуваш как хората в себе си крачат.

Прегръщаш ме с ликуване
или със болка, или просто по навик.
Последно? Или поредно мое пътуване
по коловозите, просто по навик.

Посрещай ме като сбъдване
което винаги си жадувал.
След всяко мое тръгване.
След всеки вагон отпътувал.

                                                  27.02.1986

или

(Към нашите деца)

Балада за наркомана 

Душата ти е плаха пеперуда
с опърлени от истини крила.
И под изтърканата синя блуза
тупти умора и тъга....

Една мелодия, една спринцовка
измислена любов от кръстопът,
са вярата превърната в уловка
към която бягаш всеки път...

И мъката за някого и нещо
погребал си под дългата коса.
Не иска и не чака нищо
в отвъдното протегната ръка....

                                      18.02.1987

Изповед

Искам в парка да крача,
а над мене дъждът да вали.
Да не види никой, че плача
да не знае, че ме боли...

Аз не искам банални съвети
нито вашите потни ръце...
На върбите, със клони развети
ще разказвам, със чисто лице... 

Нека само клоните знаят...
И тоава, под дъжд от листа
моята мъка върбите ще стаят
в своите топли, човешки ръце...

                                      20.02.1987

Утро 

На стената от слънце квадрати.
Вънка шумно говори света.
И във мене от сънища сляти
се разбъркват нощта и деня.

Ново утро със нова премяна.
И часовника тихо шепти
че във стаята никого няма,
че отново далече си ти.

И денят те посипва със есен
и закуската сякаш горчи.
И на делника улея тесен
ме притиска със сиви стени...

                                        17.02.1987

Самотна нощ

Събудих се... Нощ е.
На вън под заспала луна
самотно шосето пустее
в неонови, жълти слънца...

И в стаята никого няма
потайно пробляскват стъкла.
И някаква липса голяма
във тъмното шепне едва...

                                 19.02.1987

Към нашите деца

И някога ще имаме деца...
Ще имаме и покрив над главата.
И заедно с усмихнати лица
ще бъдеме доволни от съдбата...

Но това е някога... Сега
живееме под наем на тавана.
И броената до втръсване пара
разделяме за кино и за хляба...

„И някога” – кога е това.
И колко ще живеем във измама.
Деца – за вашата съдба
страхуваме се днес със мама...

                                      19.02.1987

Реквием за есента 

Гората е черна поляна
като във гробища стара жена.
В ръцете си стиснала няма
китка огнено жълти листа. 

И дърветата чисти и неми
като девици на смъртно легло
са отпуснали клони сломени
изгорени от ледено зло. 

Гората е тържествено тиха
даже вятърът спрял е смутен.
Капки дъжд неусетно отмиха
като сълзи последния ден. 

                                   15.10.1987

Работническо 

Часовникът звъни, а вън е нощ.
Една ръка протяга се в немощ
и млъква хленча на деня
задавен от една псувня.
И кашлица, шуртене на вода
избухва бързо първата кавга
- небръснат той, сънлива тя
внезапно чашата преля...
Угасва жълта светлина,
притропа пътната врата.
Те тръгват в море от мрак
през утрото с прашен праг.

Тряска всяка машина,
              вие всяка бобина,
                   ленти злобно скриптят
хора безмълвно сноват.
                   Осем часа на ден...
На машините в хладния плен
всеки ден, всеки ден!
Побеснел от неспирния труд
         със изгарящ поглед на луд
по ръцете със черно масло
        по челото – бразди от тегло
                 масло,
                         масло,
                                 масло
на живота безкрайното зло... 

От клуба отсреща
плакат ги посреща
- за нови
               и нови
                           дела
да бият горещо, и мъдро и вещо
всички големи
                         червени
                                       сърца.

Във завода – озлобени работници
със залепнали, скъсани потници
по ръцете със черно масло,
по челата – бразди от тегло.
          Масло,
                      масло,
                                 масло
на живота безкрайното зло... 

В цеха – по нов механизъм
нови бригади, нов социализъм.
Нови възможности, нови блага
- всичко по нова – Московкса вълна!!!
Всеки нов „...изъм”
        нищо ново:
                            - ФАШИЗЪМ!
Тегне жесток апарат,
крачак встрани – зареден автомат.
Дебнат очи в униформа,
        тайни агенти,
                              или друга проформа.
- ИЗПЪЛНЯВАЙ СВОЯТА НОРМА!....

Тряска всяка машина,
              вие всяка бобина,
                   ленти злобно скриптят...
Униформени погледи бдят.
На народа устата в намордник
и превърнат човекът в затворник.
Без глас,
               без протест:
СВОБОДАТА ОКОВАНА В АРЕСТ.
Който смее
                    – нито кост, нито вест...
„ДА ИЗПЪЛНИМ ПЛАНА С ЧЕСТ!”
„ЗДРАВЕЙ ТРИНАДЕСЕТИ КОНГРЕС!!!”

                                                          13.04.1987

Отчуждение 

Все по-рядко се караме.
Вечер мълчим до среднощ.
После машинално се галиме
и заспиваме после без мощ.

Сутрин задъхано бързаме
- ти своето бръснене
     - аз свойта коса
На вратата ръцете си
                          свързваме
после потъваме двама
                               в деня.
А под леглото албума със снимките
нещо се мъчат да кажат сега...

                                               15.10.1987

Понякога неволно се връщам
от днешния ден уморен
затварям очи и отгръщам
перото на прах и на тлен
да търся назад нещо свято
в един премълчаван рефрен
със устните топли на лято
следите по теб и със мен.
Въпросите жълти от шума
в загнилият дъх на листа
- отронена дума да чуя
от твоята нежна уста.
... Макар, че не ще те намеря
защото ще търся лъжа
Но скрита във всяка химера
е малка човешка тъга...

                                   17.07.1987

Пейзаж

Утринта – удавница несретна
в сиво езеро, в мътните стъкла.
Слънцето, в забрава неусетна
леко чезне в пластове мъгла

Глухо тътне глас неясен
Влажни, улични реки.
Разпилява пръски бясен
устрем, в каменни стени.
И с очите наа милиони
стъклени очи града
своите мътни сълзи рони
в пелената от мъгли.

После – пак внезапно тихо
по прозорците – мъгла
лепне белите си длани
- стара, улична жена... 

                                          21.12.1987

или

(Краят настъпва когато млъкнат поетите)

Много е скъпо
                         да бъдеш свободен.
Да можеш да кажеш
                          своето „не”.
   И да тръгнеш...
Много е скъпо.
Свободата е лукс.
Само бедняци
                        и хронично самотни
   имат пари да платят.
Ако имаш какво
                              да загубиш
свободата
е всъщност
                      затвор.

                                    
                                      14.10.1988г.

А спи градът 

По улиците
            псета вият
   проточили муцуни
в озъбения череп
            на луната.
Безумни вещици
            танцуват
               страшни танци
   развели черните си дрехи
над бликнали
   огньове.
В пламъците тлеят
    изгорени
    момичета
            на Майстора.
А градът мълчи.
Прозорците
            склопили клепки
              си подхвърлят
         отблясъци
     от огъня
  в изцъклените
                     си очи.
Зад тях
       спокойно
смучат своят сън
               доволни
    подлеците.
Ужасна нощ
    на призраци и духове
на кръв
    на срам
        и на позор.
    А спи градът.
Угаснали прозорците.
И само
          псетата
                  пищят.

                                22.05.1988г.

В прозореца облегната наднича
разголена цинично утринта.
Към мен пристъпва, гола се съблича
- греховна, улична жена.
И ме дарява с нежна ласка.
Гърдите и разпръскват светлина.
Навън разхожда се без маска
и свирка сводника с уста.

                                                11.04.1988г.

На Вапцаров 

В очите ти са гледали дулата
на вечната човешка нищета.
И само миг, преди земята
да трепне в кървава заря
намери силите да кажеш
„обичам те, народе мой”... 

„Разстрел, и след разстрела – червей”...

Защото червеи след това
полазиха кристалната ти вяра.
Във родната измъчена снага
отново втренчени дула
задавиха словата на народа...

... Бъди щастлив, че ти умря...

                                                  31.03.1988г.

Разсъмване 

Нощта се стапя
сред бледи, розови лъчи.
Във клоните полъхва вятър
и своите сънища шепти.

И сякаш утро – още нощ е
по улиците сенки спят.
На масата ми лампа тлее
събрала в себе си светът. 

                          31.03.1988г.

Бих умрял
          в мига
                  във който
                             те загубя.
След полет
            сред галактики
не искам да откривам
                      нищо ново
по безсмисленият
                         небосклон.
Лепкаво-студени,
              са всички
                         водорасли
покрили
        с безтегловна нежност
камъните на деня.
Бих умрял,
             ако те загубя.
Не искам
     да те търся
                 в нищо
                           друго.

                                01.09.88

Призори

   Красиво
         е да бъдеш
                     буден.
Булевардът
        да е пуст
и само
     малките звезди
да казват
          че те няма.
Красиво е
      да бъдеш сам,
                 и някого
да чакаш.

                 04.09.88

Към моите приятели

   Не съм
       тезгях за зеленчуци
в който
   бързи пръсти
на доволни домакини
да ровят и отбират
всичко свежо.
Не мога
да преглъщам
дребно ресто
с усмивката на гладен
                        пес
получил
         дъвкан
                    кокал.
Не мога
        да мечтая
                милостиня
от вашия забързан ден
     - минути
          на разнежване
                           и жал.
Идете си
          търговци
                       на светини!
В душата ми
            вселени
се сливат
          и разделят
кипящи
             от въпроси.
В жилите ми
            бликат кръв
невписани
        горящите
                      видения.
Идете си
              търговци
                         на светини!
Самотата е
         условие за
             звезден взрив
за блясък
      и страдание.
Останал сам
      не ще да оцелея
в отломките
      от падащи
                  галактики.

                            21.05.1988

Дисхармония

   Небето е
          поръсено
                  с въпроси.
Сенки,
след мене пращат
уличните
            лампи.
Протягат се
       асфалтовите
                   пръсти
към нещо
        липсващо
               от въздуха.
В ъглите
       на студени сгради,
ме чакат
       звънците
           на прокажни
                          спомени.
За кой
       ли път се
мъча да сглобя
     разпръснатата
                  в тъмното
                           мозайка.

                            16.08.88

Все някога
           ще махнем
                 тази плесен
от кората
          на дървото.
С тези две ръце
           с моите нокти
ще смъкнем
              всичко гнило.
Но Боже мой,
      в това дърво,
страхувам се,
           че всичко
                      е изгнило.

                        25.07.88

Еднакви посоки

   Стигат ти
           няколко
                 спомена.
Мостове,
     не водещи
вече
    към нищо,
по които да тръгнеш.
Отдавна
      пресъхнало
                     цвете
което
    да сложиш
              във ваза.
Изгрев
      еднакъв
            с другия.
И нищо
           в повече.
Все едно е
           тогава
какво
    ще направиш.

                    04.09.88

на Албена Светославова

   Твоята люлка
              е бяло
                    гнездо.
И ти си
        във бяло.
В съня си
     се усмихваш
                 на нещо.
До прозореца
         пазя тъмната
                     нощ.
Това е
      щастливо
                  безсъние.

                              08.08.88

Земя

   Тази земя
          моят дядо
                е ровил със нокти
за парченцето
              хляб.
Като
      лична изгора,
със разтворени
                   устни
       той я целувал
                за берекет
                         и сполука.
Няма я вече
             тази земя.
Равните блокове
          са обрасли
                      във бурени.
Във онази
                 земя
дядо
      иска да бъде
                       погребан.

                                 28.07.88

на Ивелина

   Мор
        като в чума.
Дърветата грохват -
       - сбръчкани старци,
                 препили от мъка,
разрошени,
                   зли.
птиците бълват
            алена кръв
                от изтръгнати човки
сякаш
          проклятия.
Луната
        е просто,
бяла чиния
          разпиляна
                     по пода на
                                     късове.
Всичко
          е грозно в стаята.
Просто,
           тебе те няма.

                                    01.09.88

Раздяла

   Тази нощ
            гларусите
страдат от безсъние.
Сякаш
       бели сенки -
- гмуркат във небето
            своя тъжен
                         вик.
Лунен дъжд
        от сребърни
                      въпроси
се разсипват
        в белите крила.
В тъмното
           потъва
грапавият рев
             на невидими
                          кораби.
Морето
         е преситено
                     от стонове.
Сигурно затова,
           само праща
                  бели пръски
                      в тръгващото
                                           лято.

                                     06.08.88

Над моя
         бащин дом
танцуват
           врани.
И портата
      за мен е закована.
Смях
   не милва
глухите прозорци
през които
            някога
               се взирах.
Този дом
       е кръстопът
към който
    не водят вече
никакви посоки.
Само врани,
над впитите
           очи на
      двама старци,
мечтаят
          своите
                     гнезда.

                       21.08.88

Старият Добрич

   Тихо е там.
       Само пъстри
                   туристи
надничат
      с ехидни
              очи-обективи
в белите стряхи.
Каменни зидове,
        дърво и бръшлян
крият в своите длани
нещо старо
                  и българско.
Тихо е там.
Няколко стареца
                  пият кафе
както
        на времето.
Между устните
              - черни гнезда,
тъмнеят
            лулите
                       угаснали.
А от
     бялата кула
              часовникът
                       тихо кънти.

                            04.08.88

по Васил Янев

   Нощ, тишина, миризма на сапун.
Безчувствено бели -
                       редици от лампи.
Под тях -
             коридор,
                     мокър парцал
                             и очукана кофа.
Часовият разхожда своето време
                от стена
                         до стена,
                     от стена
                 до стена,
         плюейки ядно.
Жълта от много тютюн
     изплютата
               храчка
се среща със мокрия под
и сама се превръща
                във влага.
Коридорът е блеснал измит.
      Мил
             ли е
                    някой?
Или всичко
             в тази казарма
                                 са храчки?

                                         25.08.88

Денят
        е съня
           на звездите,
а ето,
че вече са будни.
В твоите
           коси
прозорецът
         плъзва
сребърна сянка.
Тихо е.
    Просто седя.
            И те гледам.

                    08.08.88

На Георги В. Гугов

   Някога
         един приятел
потърси себе си
  прекрачвайки прозореца.
В бездната намери
              отговор
на своето съмнение.
Стоях отдолу
           втренчил поглед
в красивия му
                        полет.
На паважа
          се пръснаха единствено
   стъклата
на далекогледия му поглед.
Изминаха години.
Още търся
        да видя полета му
                разпилян
                         на късове.

                               19.05.1988г

Настроение

   Тази сутрин,
              слънцето
ме гледа -
        - удавен котарак
в река
боядисана
           във синьо.
И булевардът
             е черво
напълнено
        със разноцветни гниди.
Отвратително
          е всичко.
От погнуса
            бих се самоубил.
Обичам те!
       Не трябваше
                       да тръгваш.

                                01.09.88

Предчувствие

   Бих натиснал
              копчето
на онази
           прословута бомба.
Бих построил
                и лагери.
Бих убил
           милиони хора.
Обичам хората,
               защото те обичам.
Навярно Хитлер
               винаги е бил
                              самотен.
Страхувам се
                 от многото
                                самотни.

                                 01.09.88

Настроение

   Прогнил от влага,
                    сив парцал -
- небето
        рони мътни
                       капки.
Измокрени пейки,
                  под калните пръсти
                              на оставени вестници
за нещо
             тъжат.

                                                     31.07.88

Шест крачки
                  ме делят
                        от прозореца.
До земята
             са сигурно
                            двайсет.
Общо са
           двадесет и шест.
Паважът
             е белия лист
върху който
                ще впиша
най-вярната
                 строфа.

                                24.07.88

Тази вечер
            тишината е реквием
                  за нищо
                              минало.
И стаята е гробница.
Всяко тръгване
                 е всъщност
                             погребение.
Някак много
                настойчиво
часовникът
                кове ковчези.

                                 24.07.88

Самота

   Нощният град
              е лабиринт
                         от въпроси.
Светофарите
               сочат
         еднакви посоки
   не значещи
нищо.
Все едно е
             дали
                 ще се спреш
                           или скиташ.
Твоите стъпки
умират
без ехо.

                                25.07.88

Тази земя
        е превърната
                       в лагер със мрежи.
Бели прожектори.
  Кучета.
     Страх.
Родино, прости ни!
Краят
          настъпва
когато млъкнат
                       поетите.

                                       24.07.88

Агония

   Сякаш Адът
            е разтворил
                      своята паст.
Огньове,
         въглени
                  и жар.
Земята
       се превръща
                    в черна
                             пепел.
Зной!

             - - -

   Обесихме Ной.
         Не повярвахме.
Антихристи
                 сковаха
                         бесилка.
Пластове пепел
         пластове прах
             напластиха
вековния
            страх.
Заживяхме
             без страх.
Грях
      върху
              грях
пластове
         пепел и прах.

            - - -

   На
      Христос
             издълбахме
                            очите.
Небето е око
                на мъртва
                            птица.
Изцъклено
            и бяло
                сякаш сляпо.
Зной!
  Дърветата
              оплакват
                       всичко
                                   живо
надвесили
         листа
над
    изгорели
              птици.
Зной!
    Викове
           от страх
             кънтят
                   от мъртвите
                              им човки.
Зной!

          - - -

    Зной.
          Зной.
                 Зной!
Няма
       го Ной!
Почернял
           на въжето
                     той
                    навеки
                            виси.
От небето
            мълчи
                  Бог
                  вдигнал
                         десница.
Страшният съд!
Няма
      го
          Ной!
Зной.
    Слънце
             и Ад.
Милионният град
                    е превърнат
                                   в Голгота.

          - - -
   Страшният
               Съд
                  заседава.
При
       закрити
                    врати
Без адвокати.
          Само
                  съдии.
Обвиняват
          ни всички
                  светци
които
       разстреляхме
Гонг!
       Няма
              го
                  Ной!
Зной!
    На присъдата
                дадено
                        ход.
Само
        пресата
бълва
       последните
                       думи.
Всеки
      от
          нас
    е вече
              осъден!

               - - -
   Милионният
                      град
                         се превръща
                                        в пустиня.
Сухи -
             реките
                   вият
                        жълти тела
изгорени
             от пясък.
Пепелищата
             тлеят
                   сред
                       блясък.
             - - -

   Край.
           Нашият
                     рай
                        се оказа
                                   измислен
           - - -

   В пепелища
               от църкви
ровят черни
                  ръце
на разкаляни
                 грешници.
Късно.
Със
      иконите
              палехме нашите
парни
          котли.
А
   пък Ной
                  го обесихме.

           - - -
   Просто
            Времето
                     ще ни изтрие
                            със безпощадната
                                                 си гума.
Дори сега,
             да рукнат
                           дъждовете.

                                                 10.07.88

Без лице 

   Вечерният мрак
                  се разлива
                    в мастилено
                                  черно.
Бърза градът
         Отминават те
                   стъпки
поели
        посоки
към анонимни
                     адреси.
Сега,
      вече си никой.
Бил си
          частица
                от нещо.
В асфалта
               - парченце
                               чакъл.
На денят
              от декора
със своята
                престилка
все нещо,
                все някой
                                си бил.
А после
         - затварят
                 престилката
в тъмното
              шкафче.
И тръгваш
             навън.
А вънка
         човешко
               море
                  е забързано.
Накъде?
       Без лице.

                                 28.05.88

На Ивелина 

Толкова е
            тихо във стаята.
Нощ е.
Разперени
            пръсти,
листата
        на цветето
драскат
           луната
в прозореца.
Другото
          - спи.
Очите ми
            търсят
              във мрака
някакъв
звук.
Само
       моето дишане.
Внезапно
         е станало
                      тихо.

                             12.07.88

Диалектика

   На двора
               децата
   бяха хванали
                      коте.
И въже
          изнамериха
                   - тънък канап.
Един почернял
               от годините
клон
         се превърна
                           в бесилка.
Котето плачеше.
От възбуда
        детската глъч
се разсипа на писъци.
Въжето -
             готово.
Старият
             клон
само скръцна
                    уплашено.
Край.
Смъртта
           се превърна
в играчка
            от новогодишна
                                    елха.
Играчката
               скачаше.
После утихна.
                 И спря.
Доволни
          децата
                   си тръгнаха.
Весела
         глъч
            ги изпрати
до ъгъла.
   А след тях
              земята
                    се пръсна
             от ядрени
взривове.

                              29.05.88

Нощта е пристан за нещастни
с небе – забрадка на вдовица.
Мастилена прокоба е морето
под неговите мигащи очи.
Брегът – последен кей
по пътя на вълните
изпълнени с удавени русалки.
Морето праща в него своите дарове
от водорасли – свити пръсти
заплетени в сребристите тела
на мъртви риби.
Подгизнали, размахват черни мачти
рибарски лодки
повлекли пълни мрежи
тежащи от безсмислие.
Нощта е залив на самотни.

                                                  17.05.88

На Албена Светославова 

Детето ми,
             спиш ли?
Спи
        тази нощ.
Във дванайсет
             ще дойдат
                         орисници.
Само пердето
            ще знае.
Ще трепне
              уплашено
после
     пак ще замре
                   тържествено
                                  тихо.
Три бледи
           старици
уморени
       от скитане
             ще пристъпят
                           към тебе.
От небето
       Създателят
                  ще издигне
                               десница.
Твоят живот.
     В малката люлка
             две ще оставят
                         монети
                                от щастие.
Само една
          ще въздъхне
                       в лицето ти.
После ще тръгнат.
   Спи
           тази нощ.
Стиснал
           в шепи
             ще пазя
                   спокойното дишане.
За да
       се сбъдне
             всичко
                       предсказано.

                                           22.06.88

Върви си.
В поредица от
                      многоточия
превърнати
                  са паузите
захапали цигари.
Издигат пара
               пълни чашки
            с претоплено
               и блудкаво
                              кафе.
Върви си.
Всяко многоточие
               завършва винаги
                                   със точка.
След нас
           - на масата
остават само
                 две чашки
                          празни
                               от кафе.

                                      18.05.88

Разсъмване 

   С възторжен блясък
             слънцето разстрелва
по ъглите -
                 лирична тъмнина.
Небето става ясно.
       Улиците – чисти.
Звънят дървета
                   в птича веселба.
А тук
         - на моята маса
сред пръснати листа
   Протяга жълти пръсти
                  умираща -
                                    свещта.

                                   18.05.88

Предчувствие

   Времето
         ще ме изтрие
            със безпощадната си
                                        гума.
Ще бъда
           глух
и сприхав старец
загледан
          в неизбежното.
В ръцете ми
           ще трепка
                уплашено
                     бастунчето
със което
            ще чертая
безсмислици
                    по пясъка.
Затова
            ще пиша.
Пишейки
               - умирам.
Умирам
               - да се съхраня.

                           28.05.88

Страх 

   Облегнат на прозореца очаквам…
Навън градът е още разтопен
в тъмносини сенки и небето
е матово, напукано стъкло.
Остава може би минута
преди небето да се пръсне
- парчета, под ритника на деня.
Облегнат на прозореца очаквам
стъклата на деня да ме разрежат.

                                               13.05.88

Сън 

   Каменисти
                 пътеки
и палещо
              слънце.
Автомат
               в зажаднели
                              гърди
бие свити
             метални
                       юмруци.
Полудяло,
               жестоко
                            звучи.
И студен
              аз присвивам
                             зеници
в моето рамо
                   опира
                          приклад.
Пред очите ми
                         крачат
                               редици.
А в редиците
                      - родния
                                      брат.
… О, Боже – сън!
Кошмарен сън
                 облепил в ситни капки
разпалено
                   челото ми.
Главата ми е
                     попивателно
на странни страхове.
Но кое е сън?
Когато всеки миг
                    една ръка
ще връчи моята
                     повиквателна.
Тогава – кое е сън?
Достатъчно е само
                          заповед
за да разкъсам със
                          приклад
вселената на
                       Чехов.
Тогава, кое е сън?...

                                        22.05.88

На Албена

   Тази нощ
         ще бъде
                много
                     тихо.
Луната
         само
             ще напява
тихи песни
         в малката ти
                        люлка.
Забравени
            във вазата
                     ще съхнат
цветя
       от вчерашната
                           радост
Едно усмихнато
                        мече
ще праща
               все още
                       своето
                                „довиждане”.
А в мен
           ще бъде
                        много тихо. 

                                         12.07.88

Всяка есен
        е траурно шествие.
Кордон от крила
      на стенещи птици
изпращат
         умрялото лято.
Остават дърветата
     протягат ръце
като болни
    към сетна надежда.
Туберкулозните
           сълзи
се ронят в нозете им. 

                        01.10.1988

Пролетта
            е виновна
                    за всичко.
Тогава,
     птиците порят,
             наивното
синьо
   със своята вяра.
И тревите
           се гмуркат
нагоре,
        нагоре…
А после
         става студено.
Есента
        е сезон
              на раздяла. 

               03.10.1988

Изоставена пейка.
           Празни
                   и смачкани
две чашки кафе.
Вестник
      разлистен
                 от вятъра.
Много угарки
         удавени в пясъка.
Жълти листа.
    Сиво небе.
Нещо е станало.
        Есен е. 

                     05.10.1988

В тази есенна
                          нощ
трябва да тръгнеш
                     из парка.
Избери
    най-тъмна пътека
и се скрий
       в оголелите храсти.
Поседни
         сред листата.
Погледни
         към звездите.
И завий като куче.
За всичко
           умряло
все някой
       трябва да плаче.

                    06.10.1988

Сбогуване 

   Оставям
         дъжда да рисува
сълзи
       по лицето ми.
Тиха мъгла.
Под неонови лампи
    листа
са оставили есенни
                        стъпки.
Скитам из парка
    погребвайки
                  лятото.

                     08.10.1988

Момиче
          е скрило лицето си
                       в малките длани.
Срещу нея
           е имало някой.
Пил
      е кафе.
Пушил.
     Оставил банкноти.
И тръгнал.
Сега няма
               никой.
Малките длани.
            Коси.
   И паднала есен.

                                  08.10.1988

Тъмни сгради
                с премрежени погледи.
Нощ.
      Тишина.
            Листопад.
Скитам без мисъл
        по пустите улици
           на мокрия
                     есенен
                             град.
Свити на топки,
        пред тъмните входове
котки
    мечтаят
             за дом.

                                    08.10.1988

Нещо умира
                   във мене.
Не искам
    да скитам из
         есенни паркове
и с устни
        дъжд да ловя.
Не мога
     да чувствам
Вивалди в себе си
   сред
млечната,
       тъжна мъгла.
Есента
        е сезон като другите.
Цветята
       във вазата
             - просто цветя.
Не е вярно
      че хората,
умирали
         само веднъж.  

                          14.10.1988

Във всеки октомврийски листопад
погребваме по мъничко от себе си.
И ето – нашият живот,
превръща се в рефрен от загуби.
Страхувам се от утрешният сняг.
По белият саван на зимата
ще бъдеме
наистина погребани.
И нашите деца ще правят
снежни топки
от преспите в косите ни.

                                      06.10.1988

Стая под наем.
Навънка студено.
Под одеалото дишаме с теб.
Дишаме трескаво, но тихо, смутено
сякаш ни дебне хищник свиреп.
Дишаме трескаво... Страх ни е!
Тихо!
Сякаш ни дебне хищник свиреп.
Вън, зад одеалото – време студено.
Стая под наем. Сами сме със теб.

                                        23.02.1988

Пролетно 

Лазурно синьо
- море
           замряло,
                  без да диша.
Без облаци-
           съмнения
                       и грижи.
Лазурно синьо
                  което
                     в мене
                            диша...
Цветя
       - спокойна
                   чистота.
Тревата е
          невинна пъпка
срд която гасне
                 в тишина
от мен оставената
                        стъпка.

                  11.04.1988

СБОГУВАНЕ 

Оставям дъжда да рисува
сълзи по лицето ми.
Тиха мъгла.
Под самотните лампи
листа
са оставили есенни стъпки.
Скитам из парка,
погребвайки лятото.

                          08.10.1988

По алеите снощи
дъжд е валял.
Бели капки от пролетен цвят
са застлали следите му.
Мокро и тихо.
Уморени скамейки
крият празни посоки и време.
Сигурно дъжд е валял.
Или снощи някой е плакал.

                             25.05.1988г

Есен 

Изгорени стърнища, почернели поля.
Във небето – гроздове от врани
над раздраната черна и жълта земя
сипят своите проклятия сбрани. 

Изгорени на клади, вият жълти листа.
Вятърът черни пушеци влачи.
В онемялата суха и пуста гора
на студът само призрака крачи.

                                           11.04.1988

Молба 

На дъното
          на пепелника
оставят
           черна
                     кал
изпушени
                цигарите.
От дим се дави
                  стаята.
Напразно
                 тряскат
за миг отворените
    устни
на вратите.
Сладникаво отровни
       думите
полепват в мен
  - катрана
            на съветите
Идете си!
На дъното
          на пепелника
оставят
           черна
                     кал
изречени
            - съветите.

            23.05.1988г

Присъствие 

Камбанен звън,
       вечерен час
         не нарушава.
Тихо.
Дърветата
           във полумрак
молитвено
          са сплели
                         клони.
Запалени свещи
          по небосклона
              умислено
                притрепват.
Тихо.
Неволно
           падам на колене
пред кръста
             на олтара.

                      23.05.88г.

Пролет 

Над мене ръсят розов дъжд
разцъфналите вече клони.
В земята будна, изведнъж
небето своите багри рони
сред наниз от цветя.
Сред наниз от цветя
небето своите багри рони.
В земята будна, изведнъж
разцъфналите вече клони
над мене ръсят розов дъжд.

                          11.04.1988г

РАЗКАЗ 

Бих ти разказал за прашните пътища
по които вървях.
За коловози и спирки,
за гари без никакви влакове.
Бих ти разказал...
Но всъщност няма нищо за казване.
Погледни във очите ми.
Нека мълчим. 

                                           20.08.1988

РЕКВИЕМ 

Ако умреш, ще дойда с тебе... там.
Ще се забавя само малко -
- пред наште спомени, останал сам
За тях ще бъде толкова жалко... 

Ще бъде само миг... И ще те стигна.
Откъснат над земята грешна...
И вперил поглед без да мигна
щастлив ще мога да те срещна...

                                        16.02.1988

Бедност 

Дъждът – бездомно, гладно куче
драска с нокти в мътните стъкла.
Плискат струи, вятърът ги суче
на къдели – капки и мъгла.

Под вратата вие тъжна песен
вятъра – изгонена жена.
Сива утрин, мокра, тъжна есен
гледат през разплакани стъкла.

Идва ден и алчно пита
с гладна, зейнала уста...

                                           07.04.1988

Лято

Във някой ден – сред зной и прах, и динени кори,
навалица
преситен от пазари и търговци, пиян от жегата
помъкнал мрежи зеленчук и евтин лук, погнусата
от кофите за смет, осите и мангалите
ще разбера че аз съм уморен.
Пропуснал съм сезоните.
Отминали са дните, а аз съм спазарил мечтите си
предлагани с молби и жалби – там, насред сергиите
на селските търгаши, на половин цена, за залъка.
И това на кой да го разкажа?... Кой ли ще ти вярва?
Жена ми ще ме гледа и ще плаче.
Децата ще си шепнат и се смеят.
утеха злобна – моите приятели
ще ме почерпят със чорба и с мен ще плашат внуците.
С чорбата сит, ще седна и ще трая.
Ще бъде лято. Душно, тягостно.
Дърветата ще си мечтаят кротка есен.
От кофите кори от диня, и помия, вкиснато
ще правя локви, пълни със мухи и дъх на сладостно.

                                                                            31.08.1988

Пролет 

На децата душите стават ангели.
Сигурно Горния свят е наистина хубав.
Тук ли съм аз, там ли... къде съм?
Очите ви чисти, и смях
                                        изпълват домът ни.
Като пролетен цвят,
                                   като снежинки от цъфнала вишна
смехът ви се сипе. И аз
                                      се чувствам мъдър и стар.
Но щастлив съм.

                                                                              27.08.1988

Зима 

                        /на Ивелина/

Ела, скъпа моя! Седни до прозореца.
Виж снега как вали, вече пристигна и зимата.
Без да усетим, снегът е застлал и косите ни.
Ела да целуна челото ти – времето драскало
с нокти по него, като камък напукан е станало.
Ела, поседни покрай мен – до прозореца.
Ех, как вали!... Побелели сме двамата
без да усетим... Сами сме останали.
Ти – кротка и тъжна, аз все така болен съм.
Ела, поседни покрай мен!
Дочакахме зимата.
Там до прозореца, аз ще хвана ръката ти.
С твоите устни докосни снегът по косата ми.

                                                                  27.08.1988

Като зад стъкло
                     на бягащ влак
листата
       са задъхани от бързане.
Вятър ли ги гони,
                     или те
връщат се обратно през
                        сезоните.
Ти ли си отиде?..
А навярно - аз...
Има и такова
                      многоточие.
Стъпките
остават между нас
като следи
на всичко недовършено.
През мъглата
                      на премръзнал дъжд
вятъра разлиства
              жълти страници.

                                         20.11.89г

По булевардите
              на моя стих
отдавна вече
                няма
                        никой.
Дошла е зимата
                       навярно.
Може би,
    е реквием
           на есенни листа
отплуваха
            ятата птици.
Не вярвам
            в бъдещи сезони.
Във снежните
                   поля
на този лист
             завинаги
                      замръзвам.

                         07.02.89г

Приплаква нощта
              във прозорците.
Черният прилеп
                    на грижата
виси
        от тавана.
Часовникът скита
                сред тъмното
и бързите стъпки
         навярно
              намират посока.
Завиждам му.

                            13.04.89

На сестра ми 

   Угаснаха сезоните.
Изтекоха реките.
Душата ми е
          пълна със гробове.
Останах
       тих и озлобен,
а всъщност
      съм гнездо на врани.
Във дланите ми
     свити доверчиво
те снесоха
               яйца.
Сега се скитам
      в своите гробища
и храня
             лешояди.

                           13.04.89

Полет

   Този скок
          във тъмното
е моят полет.
Прехвърлих се
        над сърпа
            на луната
високо
     над уютните
                  квартири.
Над покриви
               и думи,
над длани
          лепкави
                 от захар.
Прехвърлих се
        над стръмната
                      ограда
на свитите очи-
                         съвети.
Прехвърлих се!
Летя и зная
че нищо
значи повече
              от друго.
Летя,
   макар в очите ви
        да падам.
Да падаш -
               значи си
                 свободен.
А коя е точката
     от която
поемат
   всичките посоки.

                         16.04.89

Потеглили
към крайните си
спирки
трамваите минават
с безразличие.
А аз,
къде съм тръгнал?
Впрочем,
има ли значение…
Бездомни,
котките ме канят
в своите
капещи мазета.
Нощта
е питаща и няма.
Когато всичко
раздадеш
не искаш нищичко
да вземеш.
Все някъде
под някой светофар
един несретник
ме очаква
да дам последната
цигара.

                  20.04.1989

Живея
       срещу бащината къща.
Прозорците
    се гледат със очи.
Дели ни някаква
                      пресечка
с накацали ята коли.
Понякога
       съзирам от балкона
прегърбеният свой – баща
   потеглил с чанта
                         към пазара.
Понякога ме вижда
                             той.
И толкова.
Живея
    срещу бащината къща.
И всеки
    е от другата страна.
Дели ни
    някаква пресечка
със броеница
       кацнали ята коли.

                                 27.05.89

Предчувствие

   Животът
всеки ден се разрушава.
   Превръща се
в навик,
     пошла скука.
Продадохме
      иконите за вино
и пием утрото
       до капка.
А пълни са
       кръчмарските ни
                     чаши.
Нека!
Достигаме
       накрая до последна.
Изпито ще е
      вкисналото вино.
Измината
      последната пътека.
Наздраве,
       дявол да ви вземе!
Един поет
          ще се сбогува,
ще тръгне
       в криволичеща
                                посока.
И нека
    пияници
  да капнем,
от чашите си
    капчица
         на пода.

                            30.06.1989

И всеки ден
             е присъда.
Нощта е
             процес.
И страшно виновен
       разнищен
                и сам
в някоя нощ
        ще изпълня
своята смъртна
                  присъда.
А всъщност
           се вслушвам.
Нощта
        е ковчег.
И нейде
      ритмично
              ме канят
                    камбани.

                    1.07.1989

Какво ли ще ви
           кажа на сбогуване?...
Своето
       послание
оставих в пресушени
                         чаши.
Градих и
     рухнали стени,
дворци
        измислени
               и мъртви.
Един несретник
         си отива.
Тихо.
Във глухите отвъдни
                          светове
говорят
      ненаписаните
                    мои рими.

                              01.07.1989

Луната се къпе
                    в морето.
И влюбени лодки
   танцуват
последните сънени
                        танци
от нощния
                 бал.
Морето
         въздиша
с бели въздишки
  и милва
       умрелите миди
по пустия плаж.

                      04.08.89

Накъсана дантела
                  е нощта.
Улични лампи,
               прозорци.
Очи на коли.
И черният креп на
                        забрадка
развята над всичко.
Облегнат, във прозореца
                        се взирам.
А долу - там -
      - край кофите за смет
умряло куче
        истерично се усмихва.

                               18.08.89

Небето
стиска в зъби
кожата на облаци
пара,
ветрове,
ята.
По клоните
обесени,
говорят страници
от вече
пожълтяла книга.
Изсъска гръм – далече,
цепна
сините масиви
и после впи
скорпионена опашка
във черната земя.
И тишина.
Гората е ръждясала
от влагата.
Черна птица
погледна със маслинен
                             поглед
бягащата есен.

                        03.10.1989

Танцуват листата.
Есенен бал.
Измокрен от сълзи е
дансинга.
С премръзнали пръсти
- стар цигулар.
Глухо ридае над струните.
Последният танц.
Последният тост.
Разлято във чаши е
                          лятото.
Със бялата рокля
                    - в последният валс
полекичка
      плъзга се зимата.
И само един
               вкоченял музикант
- вятъра
плаче сред клоните.

                                      18.10.1989

С ятата жерави
              потеглям.
Пушат изгорелите стърнища.
Вятърът разгонва черни
               врани,
както гоня своите мисли.
Жеравите
плачат на раздяла.
И ръждясват клоните
                 от сълзи.
Те поне си знаят пътя.
Носят прегоряло лято
някъде зад небосклона.
Моят път е
                калдъръмен:
- прашен,
          безпаричен,
               безадресен.
качвам се на волската
               каруца
с всичките изгубени успехи.
Махам старото платнище,
дърпам кожения ремък...
Тръгвам,
                дявол да ви вземе!
Нека дишам с ветровете.

                              17.10.1989

Нощта
      е чиста и спокойна.
Дърветата
     стопени в сън
полека дишат
            под ръцете
на скитащият вятър
                        вън.
Избърсвам сълзите.
    След плач,
нощта е толкова
                   красива...
И тихата молитва
                на цигулка.

                     27.05.1989

или

(Градовете от моите спомени)

Ще подсвирна, уж нехайно
с вятъра... Ще подритна дръзко
шумата.
Тя ще ми отвърне в съскане -
- ехото на жълти спомени.
Ще отчупя на главата клончето
дръзнало
да бъде толкова мило.
Дланите ще погреба във якето
да не потреперят,
сигурно от вятъра...
Ще направя най-широка крачка,
/тази първа и последната/...
И ще тръгна  по алеята.
Бягайки от твоя поглед.

                                          30.12.1990

Червените комбайни си отидоха.
Полето се изправи равно,
разровено, обрулено.
Дебели ишки плъзнаха из синура.
Изчезнаха онези кичури
в които беше влюбен вятъра
- златисти, чисти, хлебно дъхави.
Ухаещи на всичко българско.
- На белите престилки на дуварите,
на румени жени под стрехите,
до огнено огнище, с дъх на гозбите,
над които касне тихо вечер.
Пожънати са старците по пейките
и онзи скръбен плач на гайди и кавалите...
... Полето се задъхва тежко
след огъня на жетвата.

                                                          17.08.1990

Спомен за утро

Мигът, когато слънцето на прага
смирено чака
облачният вятър,
да го загърне с тишината в мрака.
Мигът, когато птиците оплкават
изгубеното
нейде под крилата.
Когато чезне всичко споделено
- разсипано по пътя.
Заличено.
От хорски прах. Сподавен шепот
в бетонни стряхи. Улици, където
подслон намират скръбни стъпки.
Умрели погледи. Нзрели пъпки.
В гърдите ми приспива нещо живо.
Възкръснало от спомена за утро.

                                              22.08.1990

Близост

Паяжина от музика.
И обич.
Небето е притихнало
от нежност.
Притворила очи луната
гадае
пулса на ръцете.
Разплели са искри
звездите.
Милувка от дъха на
вятър.
Задъхвам се от мириса
на цвете
разцъфнало неволно
сред косите.

                          20.04.1990

На татко 

Ще седна
в белите чаршафи
на твоето болнично
легло.
И дълго ще говоря,
за да мога,
да видя снежните следи
на моите стъпки
по косите.
И там – в топлите
очи.
Смутено гузен
ще си тръгна.
За кой ли път
една врата,
ще се издигне
като пропаст:
от тука – аз,
             от там си ти.
Ще чакаш стъпките
да тръгнат,
навън, по този коридор.
Но всъщност – аз ще ги
очаквам.
От там съм аз,
               от тука – ти...

                           03.03.1990

Във клоните въздъхна вятър.
За миг се спря, замисли се за нещо
и после падна жълтото листо.
И стана тихо.
Слънцето замря.
Изплашено побягна сива котка,
обърна се на ъгъла. И спря.
Изсъскаха от нщо всички храсти.
Едно дете се спъна на асфалта.
С алената струйка падна вечерта.
Сега, внезапно
лятото умря.

                                             19.08.1990

С кого ли се сбогуват клоните
размахали ръце във тъмното?
Погребали са стъпките паветата
и вече безразлично чакат
зеленото на светофарите,
да стане жълтото безвремие.
Защо, в архивите на кофите
протяга длан уплашен вятъра?
Нощта е толкова нормална. Ще
дойдат скоро дъждовете. На онзи
стълб от булеварда,
ще падне мокър некролога. А
клоните смирено ще поглъщат
живителната, сива влага...
Нормални са сезоните. И края.

                                           18.08.1990

Дълбоко в мене -
                       дъж вали.
Припаднал ниско небосклона
прегръща тъмните
фасади.
Подгизнали са скитащите
котки.
Протекли са младежките
тавани.
По тези къщи без адреси
не ще се върнат прици
вече.
И плачат в уличните лампи
измислените
                      ветрове.
Дълбоко в мене -
                        дъжд вали.

                                  04.03.1990

И все така,
дъждът изписва драми,
във сивият от делника прозорец.
Безразлична,
кат овдовяла годеница
отпусната и тиха
стая.
За нещо спомня си
и мисли,
във своя ъгъл празен
столът.
Почуквайки с бастунче
в циферблата,
отива си един слепец.
Накрая.

                                          12.06.1990г

Наивно заслепени пеперуди
изгарят в огъня на лампата.
Телцата им мечтаят полет,
потрепвайки с крачка нагоре,
а всъщност се погребват с други
изсъханли
                  крила.
Примамливо стъклата чакат,
облени цели в светлина
бездомните
                и жадни гости.
Мечтите на нощта.
И трупат се в лампата
телцата.
Изпълват я със мъртвите
                      крилца.
Дали, гасейки светлината,
ще съм светец,
                  или палач?

                                      19.06.1990

Помъкнали пазарските си чанти
се връщаме задъхани по дупките,
в които сме орисани да тлеем.
Заключваме с умората си портите,
затваряме с очите си прозорците.
Събличаме измчакани усмивките,
окачваме при дрехите и думите.
Разголени, се връщаме при чантите.
До зелето нареждаме и слънцето.
Нарязваме на ситно зеленчуците,
загребвайки солта от челото.
Очите ни поръсват с кисело.
И бъркаме със шепи времето.
Животът се усмихва лакомо
и дрънка с вилици по масата.

                                               17.06.1990

Предчувствие за залез

Мигът, когато слънцето на прага
смирено чака
облачният вятър,
да го загърне с тишината в мрака...
Мигът, когато птиците оплакват
изгубеното
нейде под крилата...
Когато чезне всичко споделено
- разсипано по пътя,
заличено.
От хорски прах, Сподавен шепот,
в бетонни стряхи. Улици, където
подслон намират скръбни стъпки.
Умрели погледи. Незрели пъпки.
... В гърдите ми проплаква нещо живо
какво е днес, какво е било...

                                                 22.08.1990

Понякога се връщам под
тополите,
на моето мечтано детство.
Навярно да намеря пейките,
угарките
на първите цигари
- онези, с белег от червилото,
изгряло непохватно в устните
на първото момиче, с първите
кънтящи във гърдите
вечери.
С онази – дрезгавата музика
от счупената ми китара,
по която хрипкаво пригласяхме
край храстите... Едва накрая
докосвахме със устни устните,
не знаейки, че това е края...
Понякога се връщам под тополите
на пръсти, тихичко при пейките,
да търся издълбани инициалите
боядисани във жълто от сезоните.

                                             22.08.1990

Прегоряла нива. Есен.
Черни пушеци от птици.
Спуснали ръце
                         - върбите
търсят своята жълта младост.
Стеле се удавена реката
плаче под отпуснатите клони.
Стискам камък във ръката,
а не знам къде да хвърля.
Нямайки къде да ида,
нямам и къде да се завърна.
Прегоряла нива. Есен.

                                     08.02.1990

Полепнали по мътните
стъкла
    червено вино,
       залез,
    слънце,
     се стича пияна вечерта.
И все така -
заровил
потно чело,
 сред мокрите угарки,
   сред глъч и дим.
  И свинкси зурли:
 озъбени по
влажни маси...
  Аз.
Душата ми прелива
   скръб
по пълна чаша.
   Вино.
Пушеци.
Тъги.
Не искам да живея и
   умра.
И даже келнера
   го няма,
да го прилаская
  за минута.
Сиротен уличния стълб
    очаква моя некролог.
Накрая.

                         04.03.1990

Небето – бетонирано от злоба.
Като спускащ се от крана къс
                            панел.
Скован снегът е станал плоча.
И всеки миг ще екне гръм.
                         И стон.
А някъде остават по средата
- усмихнатия Мечо,
                                  Мики Маус.
И пискащото влакче без посока,
но случило да стане без комин.
    И тортата с малката свещица...
Ще мога само да те вдигна
            и винаги небръснат,
да те гушна...

                                          16.02.1990

Листопади. И чадъри.
Тъжни жълти предсказания.
Зъзнат спирките с балтони.
Смеят се по клони враните.
По пътеки, тротоари
многоточия оставят токчета.
А край тези мокри сгради
няма нищо неизказано.
Скуката със чаша бира
спори с мене за сезоните.
Краят слагат две цигари
угасени в моите спомени.
Чакам рейса да си тръгна.
Винаги пропускам нещо.
В мислите красях елхата.
А сред тези булеварди,
някой е погребал лятото.

                                   22.12.1990

Така ще си отиде вятъра...
Разрошен чужденец към всичко.
Дигна пепел по площадите
хвърли пясък по прозорците.
Пръсна думите по пода
на един поет отшелник.
Писна озверена лелка -
стисна палавата рокля,
и от гняв едва изрече
клетва подир този скитник.
Бързай, ветрени приятелю!
Стягай празните дисаги.
Грабвай залеза под мишница,
спомена за двете устни,
дето тихо ти нашепваха
нещичко безкрайно твое...
Бягай, рошави приятелю,
яхвай коня без копита!
Над замрелите полета
спуска се сезонът на покоя.

                                    23.12.1990

До колко са свободни чайките
разперили крила над дюните?
Дали са господари на просторите
или са орисани да бъдат скитници?
Остава ми да мисля, че сме същите...
С ръждивите пирони делника
прибоде ме към кръста на сезоните.
След тях годините. И времето
изтри със длан драскулките
рисувани по пясъка със пръчица,
с летните сандалки, с панталонките.
А после с първата цигара.
Разказвани на първото момиче
на завет в тъмното, по пейките...
Изтрити са драскулките по пясъка.
Морето ме поглъща безвъзвратно.
Остава да си мисля, че и чайките
са всъщност приковани към небето.

                                              19.06.1990

Градовете от моите спомени
са станали грозни пазари.
Ти помниш ли, мило момиче
онези – горещите улици,
които под нашите устни
във фоеверки,
блестящи
искряха?
И тъмните, глухите входове
разтворили топлите пазви
задъхани, мръсни, целувани
вкусът на мазилка
в устата...
Ти помниш ли?
Гладната младост на чувствата
и влажните устни напукани?
Ако се върнем,
ще ги забравя.

                                         24.12.1990

или

(Интимно)

Притихнал изгрев.
Процесия от хора,
затънали в палта и сиви шапки.
Сенки, силуети
от нощен сън, смутен внезапно
от пот, и кашлица, цигара
изпушена във тъмното, отрано,
преди да блесне слънцето със запалка.
Отблясъци от нея по стъклото,
и две очи за миг сред мрака...
Като кожата на мъртва пепелянка
безчувствено лежи паважа.
Процесията сипе сиви стъпки.

                                                12.02.1991

Зимни утрини, мъгливи.
Въздухът е сив от грижи.
Почернели стряхи, почернени хора.
Тъмни шепоти в усойни ниши.
Слънцето пребито лиже
заскрежени булеварди. Даже
някой е размазал по паважа
падналата маска на усмивка.

                                               25.01.1991

"Да бъдеш, или не
                               туй е въпроса”...

Не съм герой на Шекспир, нито
нафуканият принц на Дания.
Баща съм бил, съпруг ... и още някой.
Какво ли не – а всъщност нищо.
Кажи ми принце... Стига! От въпроси
напука се челото ми, заглъхнах
от този звън синджирен, вързал
като дворно псе, и мене към живота.
Кажи, по дяволите – питам!
Свободен ли съм или съден
да бъда доживотно в живота
Питам!

                                                 22.06.1991

Като заблудени птици
в светещо прозорче,
забиваме гърди
във всеки порив.
Безчувствено студено е
                   стъклото.
Еднакво безпощадна е
                   земята.
Изпиваме надеждата в чаша,
за да я допълним после с
               горчилка.
Какво ли ще оставим
                    по стъклото?
Шепа бяла перушина,
                  и птичи кости
по земята.

                                    25.03.1991

Дълбоко там, в пазвите на мрака.
Под жълтите фенери, край дувари.
По хлъзгавите калдъръми на нощта.
Дълбоко там,
сред влажен мрак и зидове на църкви
познали скверни пръсти, дето са копали,
прокиснал шепот, истеричен плач, закани,
изкормен плъх, повлякъл черни дири.
Където гние плът, тече по гнойни рани,
където няма Дух, душите са заклани...
Дълбоко там,
                        защо ме изостави?
Сънувам звън на пролетни камбани.
И тихо чезна като ехо
сред мъртвите поляни.

                                                           28.04.1991

Прибират смеховете си невръстни блудници
прегърнали порочните хлапаци.
Примляска някой лакомо сред тъмното
догони клатещите стъпки. Спря.
И стана тихо.
Чуха се фонтаните.
Изчука нервно брумът на сърцето ми.
Подхлъзна се в перваза погледа
и блъсна се, и пръсна се сред книгите
развяни от измислените ветрове.
И ето – примирен се стече,
безцветен по мозайката. И спря.
За нещо питат празни булевардите
притиснати от празното небе.

                                                            12.08.1991

Нощем плача в полите на блудници.
Сутрин търся следите на скитници.
Влажни сводове, натежалият ден,
над мен е простряло небето.
Не е храм, аз на църква не ходя.
Все по-често – пиян, уморен.
Очите ми някой избоде.
И не съм разгневен.
Дори съм мистично смирен.
Очаквам пистолетният изстрел
да разкъса натежалите сводове.

                                              04.03.1991

Сестричке мила... Плачеш ли
понякога над старите албуми?!
Ходиш ли
понякога по кръчмите, в които
напивахме се със мечтание?
Където се разплаквахме, където
вярвахме във времето, което
ще изсуши сълзите... Което...
А то пък пресуши очите ни.
Остави ми,
най-после да ти върна заема:
парите от онази гара,
а ти пък да и върнеш книгата
останала във теб накрая.
Сестричке мила... Плачеш ли?
Не мога да заплача.

                                        15.02.1991

Убийствената самота
- да бъдеш зад прозореца, да чезне вечер.
А там на ъгъла да се целуват тихо двама.
Приведена луна да милва небосклона
- печално син, от скръб ръждив по края.
И ти възправен – да дишаш тъмнината.
Крилата на прозореца да те полъхнат
и да потрепериш – в края на безкрая.
Отзаде да са спомени, отпреде – нищо.
И бавно да изчезнеш, син сред синевата.
Крилата на прозореца да изридаят,
да плеснат, после да се стаят...
Пречупени крила и жълта стая.

                                                      27.04.1991

Като от съветски военен
филм,
- перонът заскрежен, вагони
и киселият вкус на дим.
Представям си войници и
пагони,
светкавици на лампи по
дулата...
А всъщност – делничен перон.
Ругае някой, друг скучае.
Оставам аз, отиваш ти.
По навик ме държеше за ръката.
А някой трябва куфарът да носи.
Оставам аз, отиваш ти...
Часовникът отгоре, с двете си стрелки
предъвква като ножица тръпчиво време.
Остава ми досадата, че тук
не мога да си тръгна по средата
на блудкавия военен филм.
Защото е заглъхнала войната.

                                                     05.03.1991

Боже, от колко години погребвам!
Извратена колекция имам.
Моят дневник е папка от спомени
- пожълтели листочки, отлепени от стълбове.
Две по две, две по две – дати и спомени,
загорча ми устата от житото.
Пожълтяха ръцете от свещите... Загрубя
и гласът ми от плачене. Не издържам,
нямам право, повярвай ми!
Вече трябва да свърша със папката,
да оставя корицата с датите...
И както следва – и снимката.
Само не знам фотографина
след всичките загуби,
как ще намери лицето ми.

                                                              13.02.1991

Лунна самота. Дървета
разказват нещо свое, на някого
отишъл си отдавна. Празна,
остана пейката до мене, празна
навярно и била е... Земята диша
уморена, от паднали мечти по нея.
И тихо ми нашепва Албинони,
едно „Адажио” сред почернели
клони.

                                               13.02.1991

Сънувам мъртви градове. И
врани
разнасящи глави на пеленачета.
Жени
копаещи гробове, с песни.
Озъбени вампири
     със уста
натъпкани с въздишки на умрели.
Огньове, дим. И смехове.
Разкъсах плаща на Христос
и блудствах,
и блудствах с голото му тяло.
    Бог умря.
О, Господи...
Болезнен сън. Но сън...
Не искам да се будя.

                                             01.01.1991

Интимно

Ръцете ми ще пожълтеят...
Ще сипят сгърчени листа дърветата.
И толкова хрупкава пръстта
ще бъде, нежно прислонила ме.

И ти ще идваш... Мисля си,
ще бъдеш с шапка, както в книгите.
И вятъра смирено ще преде
къдели сребърни с косите ти.

И там – на завет, сам сама
ще ти нашепвам неродени стихове.
И ти ще си отиваш, без сълзи.
Дърветата ще се склонят над тебе
с моите ръце да те помилват.

                                              03.03.1991

Подхвърлих ви
безкрайно точният часовник
на баща си.
Бродираните истини на
майка си.
Кашон цигари. 200 лева.
И ето, че се ровите безумни
ги дърпате към себе си, и късате.
Задъхани, на търгове продавате
износените дневници на дрехите.
Вратата лекичко ще скръцне,
без да чуете.
След стъпките ми няма да
погледнете.
И този пистолетен изстрел
ще бъде моят старт,
по пистата....
По която няма да ме стигнете.

                                               15.02.1991

Мечтание

Прозорецът да избледнее. Плахо
да влезе слънцето като фламинго
невинно още, розово и чисто.
Детето ми, прегърнало мечето
да скита още със добрата фея
в някой чуден свят. Да смее
едва, едва цветът да се отвори
във устата на лалето. Да е тихо.
И аз да се завърна прероден
оставил някъде студено тяло.

                                              16.05.1991

Разплита прежда старият часовник.
И снимките от стария албум мълчат.
А диша май, тополите изпращат
една към друга пухести целувки.
И влюбени момчета, кротко
редят се за цветя... Напразно!
Ковчег е за цветята всяка ваза
и много страшна – шумата от цвят.
Не се кръстосва никоя пътека,
и много сам, е този свят.
Не ви завиждам, влюбени момчета,
след време пак ще бъде светло, пак
ще бъде май...
И тъжно павилиончето, пред което
със вас сме се редили за цветя.

                                                     14.05.1991

Последна спирка. Автобуса
изсъска уморен, шофьорът свирна
по босите крака на тротоара...
И трябваше да слезна.
Толкова.
Шосето се препъна в автостопа
на моята измислена посока.
Угасено, лятото издигна
мъгли и дъждове. Избърса,
една ръка следите
от чайките по плажа. И вълните
останаха сами да търсят
утехата по мокър пясък.
Беше последното лято.

                                               14.02.91

Небе – изпразнено от смисъл. Екран
на нищото, в което то само е нищо.
Ентропия на чувствата. Брауново движение.
Физика на небитието. Метафизика на
делника.
И нищо.
Със шизофренна упоритост,
слънцето изгрява,
              търкаля се,
                      залязва...
Дядо ми е чоплил
залъка със нокти.
А баща ми,
от пот, под мишниците е кървясвал.
Сега е моят ред.
Безмислостно опънат е екрана,
хладнокръвна епикриза
                                         - календара.
Остава ми навярно да мечтая,
че в изгрева
съдържа се и края.

                                                                    11.02.1991