"Конюшната на пегас"

Ужасен съм от предстоящото случване. Бих искал, да затворя прозореца. Много шумно говорят си сградите. И трамваите кашлят пресипнало. Като щраус, да заровя в завивката уморени очи. Да не мисля. Не очаквам очаквано случване. Новото е бъдещо старо.                                                    31.03.2009 г.
	Пътувах дълго. И достатъчно. По гари слизах, скитах по пероните. Където кучета ме душеха. И циганки, в дланта ми гледаха. И бъбреха, за път в чужбина,                                 нова къща,                                                     влюбване. И мушкаха, в пазвите последните ми левчета. Омръзна ми. Не искам нищо да се сбъдва. Ще сложа тялото си върху релсите. Ще чакам влака да пристигне. Дано да спазва своето разписание, и да не се наложи да го чакам.                                                  31.03.2009 г.
Пътеките, привидно водят на някъде. А всъщност, всеки ъгъл е много еднакъв. Сухата шума шуми под краката ми, повтаря със съскане моето име. Дърветата са оголели от много копиране. И клоните са почернели от тъмна еднаквост. Не се усмихва, скрило се слънцето зад облак, тежащ като грижа. Ще вали. Ще се взирам в капките. И ще броя тяхното множество. Еднакво, като всяко различие. Зърна в броеница. Еднакво, ще станат мокри моите обувки.                                                            31.03.2009 г.
	Пегас е вързан. С въжета, в някаква конюшня. Мирише гнилата му слама на тор, и на камшик. Конярят, през тази нощ, поседнал сам край маса, бе пил, и удрял с юмруци. Разсъмването, клекна като скитница с боси ходила по пода. Където счупените чаши,                                            цигари                                                        и огризки, превръщаха тавана в нещо мръсно, виснало отгоре. Пегас е вързан. Диша. Очите му са с цвят на локва. Очаква пияната походка,                  и тежката ръка с камшика                                    да го изведе на въздух.                                                        31.03.2009 г.
От шума на клозетни казанчета, разбирам, че съмва. Всеки ден се пробужда еднакво. Хората ходят по нужда. После ядат. И се качват в трамвая. Перфорират сънливите мисли. И си търсят причина да псуват. Понякога се бият с юмруци. Кондукторът ги изхвърля на спирка непозната, макар и позната. Правят срамни неща по часовник. Вечер се връщат с хляба. Телевизор с ракия. Прозявка. Креватът поскърцва за кратко. Мирише на потно юргана. Дистанционно угасва екрана. Хъркане. Сън с кошмари. После-клозетното утро. Като болен, прежълтял е трамваят. И затваря вратите със съскане.                                           31.03.2009 г.
	Някакъв... Никакъв. Често се питам, ако под тези еднакви прозорци в сивите сгради, нямаше номер, как ще се върна? Като гротеска е крива моята сянка. По асфалта се тътри. Изчезва. Слънцето гасне зад облак. Изгрява. Подритвам с обувки боклуци. Газя из локвите. Мръсно. Като фасада на сграда съм пъстър, а всъщност-до болка панелен. По балконите, в сухи саксии кафяви цветя се поклащат.                                            31.03.2009 г.
Не съм поет, за съжаление... А уж, че имах много да разказвам. Дъждът изсъхна в делника. Асфалтено, напукаха се моите мисли. Разхождам стъпки, там-до магазина. И нося хляб и кисели настроения обратно, в заученото връщане. Асансьорът ми показва кое е „горе”. От балкона гледам, как светът е „долу”. Часовникът ми обещава съмване. А аз съм склонен да му вярвам. Бленувам водка, вместо стихове. Прашасялата стая диша тежко. Картините са блудкаво-сладникави, и мъчат се да украсят стената. Опипвам я с пръсти. После-блъскам. Стената е панелена и твърда.                                                    31.03.2009 г.
	Измореният вятър, е изплезил език като куче. Гледам прозрачните сгради. Приличат на клетки от мрежа. В които мърдат животни. Няма кой да целуна. Чувствам се Юда, който захвърля шепа стотинки и търси дърво сред пустиня.                                   31.03.2009 г.
Защо да остарявам? Изгубих всякакво търпение, да съмне пак. И слънце в прозореца, като клюкарка да надникне. Повтарят се до втръсване сезоните. Не ме зарадва кацналия щъркел. И цветето с усмивка на детенце, в саксията, изглежда ми ехидно. Очите ми приличат на дървото напукано в парка. Дълго, разглеждах черните му клони. И цялото му, някакво столетие изглежда скучно.                                              31.03.2009 г.
	Все по-прозрачен става прозореца. И далечните сгради идват наблизо. Виждам кожата на панелното утро. Стените са с напукани пори. Изпитвам неприязън, дори към часовника, който безразлично минава през стаята. Гледам следите, които оставя с кални обуща по килима на пода. Кънти децибално тишината на въздуха. Празната чаша прелива от чакане. А няма кой да отпие. Всичко, отдавна вече е казано.                                                          31.03.2009 г.
Като сухо листо се търкалям. Духа вятър и някак е сиво. Обикалям по кръчмите. Пия. Само чашите бяха различни. Сервитьорът ми върна бакшиша, сигурно му се виждам изпаднал. По булевардът, дори и таксите покрай мен профучават без жалост. Светофарът ме гледа червено. Сигурно пил е, или дълго е плакал.                                             31.03.2009 г.
	Като чаша изпразнена-съмване. От безсъние-сив пепелник. Посиняла от ритници на мислите, стаята клати стени. И пъхти. Зад прозореца, няколко гълъба, с криле поздравяват деня. Ще измия единствена чашата. Ще изтупам покривка. Ще спя. Ще оставя тефтера в ъгъла. Нека паяк да слезе. Да взре, очите си в нощните стихове. Да се прозее. Да се почеше с краката. И горе, да очаква мухите на моето събуждане.                                                 02.04.2009 г.
Шумолене на птичи крила. И въздишка от тихия облак. Гледам китка от млади цветя под ветреца как се поклащат. И усещам, че синия ден, е изпълнен с въздух и слънце. Нямам сили... Седя уморен. Топлата пръст ме очаква.                                  02.04.2009 г.
	Пастелно увиснаха облаци. И от ъгъла, затича се вятър. Зашумяха по улици вестници, пластмасови чашки,                                      боклуци. Закуцукаха с бастуните бабите. Разтревожено ръкомаха прането. Ще вали... Слезе ниско небето, и сърдито надникна в прозорците.                                          02.04.2009 г.
Очаквай ме... Някой ден ще се върна. И ще намеря теменужки в градината. Подарил съм ти всичките залези. Значи, нищо не е било напразно. Кръстопътно се срещнаха пътища, а светофарът разделя посоките. Ти си пролет, която напъпва. Аз съм есен, пожълтяла от спомени. Но сезоните, просто се сменят. Имат различни имена в календара. Ще се връщам всяка нощ в очите ти. Обещавам ти сребърни сънища. Ти ме чакай... Аз ще се върна, без да съм си тръгвал от никъде. Като луна, аз ще бъда в прозореца. И ще очаквам да ме гледаш с обич.                                               02.04.2009 г.
	Остарелите коне ги убиват. Водят ги вързани в някоя утрин. И копитата - стари камбани, по чакъла на пътя простенват. Виждал съм, колко са тъмни очите. От дъха им пребледнява небето. Сред мъглата на празната улица, стопанинът дърпа въжето. Касапинът е с жълта престилка. Конят е тих, като залез. Пуши цигара край вратата конярят. След малко, ще поникне градина от рози.                                             02.04.2009 г.
Вятърна мелница. Няма го вятъра. Крилете миришат на мухъл. Кацат черните врани измокрени. И вали... Гледам сивите капки, как в локвите правят мехурчета. С бездомното куче сме близки. Гладът ни направи приятели. Ще се свием под небето на сухо. И ще гледаме гнилата мелница, която чака, от някъде вятър.                                        02.04.2009 г.
	Свободата ме прави самотен. Да бъдеш различен, е орис. Изключват телефонния номер, за мен, разните-някакви. И ми дават „заето”. „Ще се чуем другата седмица”. „Когато се върна, ще мина...”. И изпуква слушалката. И ти остава да ходиш по улици. Там, където и клошари не ходят. Няма ги кофите. Улични кучета, те подушват и после си тръгват. Не е важно! Вървя по пътеките, и се вслушвам в самотното ехо. Под обувките, сив е асфалта. Моят път не отвежда до никъде. Поне-в очите на слепите. Имам изгреви, имам и залези. Под мишница нося си стихове. Телефонът ще дам на клошарите. Нека си бъбрят с някой.                                         02.04.2009 г.
Нощта, с дантелени чорапи. Червена от цигари на реклами. Минава, край последните трамваи. Безпътница. В час на вятър, разнасящ прилепи по пътя. Край него, мигащ светофар, се вглежда напосоки, без да мисли. Простряна, улицата броди, край спящ на ъгъла клошар и кожата, напукана на сгради. Нощта е дом за пияния човек, загубил коте под трамвая. Останало е малко кръв. И тихите стени на стая. От които бяга. Всички бягат. Не знам, дали дочувате, но тропот, ехти край празните таксита. Страх. Завит с юрган. Приспан с чаша. И само, лепнати в стените, подобно призрак от кошмар, часовници потропват с пръсти. И сещам, идващият ден... Като проститутка с протекъл грим, червило, разнася лепкавост на пръсти, на клиенти пипали в мрака увиснали гърди.                               И импотентност. Проститутката ще спи. И не е ясно, дали нощта е срамна, или всичко... Минава първия трамвай,                        и в просъница поскръцва.                                                 02.04.2009 г.
	Заваля. С куршумена точност, всяка капка се цели в локвите. И отваря отворена рана. Мокро куче прибяга край стъпките. Не погледна дори, че не бързам. За къде ли да бързам? Сезоните, просто плачат с натежалите облаци. Мирише на хладно от сградите. Зад прозорците, някакви хора, мечтаят за ситост край печките. И шуми под краката ми улица. В която, единствено локвите с мен споделят тревогите, и ме гледат с очите на пияници. Че е тъжно, дъждовното време.                                                 02.04.2009 г.
В очите ми е есен. Сухи, листа на спомените капят. Не знам, къде съм ходил толкова време, но пейката в парка липсва. На нея, първото момиче целунах срамежливо под луната. Стана , под моят дъх тревата златна. И вятърът смирен се кротна, в краката ни и стана тихо. Единствено дланта ми бе червена, подобно огън, в тъмното да свети. Звездите, сякаш по пързалки, от клоните се спуснаха в косите. И беше светло в тъмнината. Сега, в алеите се скитат врани. Къртиците копаят в земята, и правят гроб за минзухари. Подали с цялата невинност, очи над пръст и стара шума. ...Разхождам жълтите си мисли. Под стъпките, тревите съскат.                                                       02.04.2009 г.
	Да чуваш влаковете, които отминават... А ти да бъдеш, неподвижен в пейка, на гарата, в някаква чакалня, с мирис на шкембе-чорба и на перони, край които спират прашните вагони и множество крака се мърдат... И да отпиваш, сякаш е от чаша, от синкавия полумрак на вечер, в която хора се завръщат, и чака ги един прозорец... Не съм дошъл да стискам в ръцете билета си връщане. Не съм и тръгвал. Поседнах във чакалнята да чакам не влакове, Пегас да кацне. Да изпръхти, да тропне с копита. Под гривата му ветрове да тичат. И аз да отлетя. Нататък... Пегас го няма. Куцо куче, доведено от циганин ме души. На пейката до мене дреме старец. Прострените крака миришат.                                                    04.04.2009 г.
Утринен хлад. С торбичка за хляб, шумоляща със глас на запалка. Кашля сърдито цигарата с мен. Светофарът, със клаксони вика. Недоспали са всички коли, подминават ме, без да ми кимнат. Не е важно! Ще поздравя с усмивка бакалина, в торбата ще сложа насъщния. И когато обратно се връщам, ще откъсна от храстчето клонче. Нека с хляб и напъпила пролет, да целуна, и събудя жена ми.                                          04.04.2009 г.
	Синьо утро. Цвете. Птица. Ръсило е през нощта. Сребристо, улицата поглед спира в стъпките ми. Крача към небето, там където, слънцето е скрило първата милувка да ме срещне. С гълъбите искам да говоря. Може би, сънували са нещо. Нещо, утринно и чисто. Че в деня, ще го забравят. Сутрин, тази улица е тиха. Радвам се, че спи трамвая. Мога да си пея като птица. Може и да плача. Кой ще види?                                           04.04.2009 г.
Разколебано небе. Облакът мисли. От мисли, стана червен. После помръкна. Полет на замръкнали птици. Търсят гнездата си в тъмното. Няколко капки от залез, капнаха, после попиха. Сенките станаха дълги, и се загуби алеята в пръстите. Бастунът на старец потропва, и разказва асфалтени истини. Никой не чува. Тихо е. Пейките прегърнаха влюбени. Те се целуват. Притъмня над дърветата тихо. Няма фенери да светят. Има нещо, неизказано в клоните. За нещо, някаква птица плаче.                                        04.04.2009 г.
	Празнодумие в многословие. Афиши, вместо прозорец. Продупчена тиква виси от тавана. Очите и светят. Цигара, в ръцете на маска. Зъбите, като клавиши потракват, от картонено пиано, без струни. На пода, залепен в мокета, (може би - само корица) Книга, С цитати на Мигел Унамуно.                                          04.04.2009 г.

Животът се търкаля, като пет стотинки, търкулнати след пазаруване от „Billa”. (Вместо-20!) Ще ги вземе цигането. Ръцете ми висят, повлекли грижи, в торби с рекламен надпис. Ще нося хляб и мазните колбаси, към моя дом, да ям, да се напия. И после, в потника да чеша, доволството от този залез. Не другаде, а по корема. Пръдливо ще говоря с телевизор. За сън ще пия чаша с бира. Леглото ми е грапаво от делник, но стискам дистанционно в шепа. И някак си, по някой начин, ще съмне. Слънцето с мушкато, в прозорецът ще кимат благо. Познавам пътя. Знам си и трамвая. Кому е важно, някакво си време?                                            04.04.2009 г.
	Залезът е тих, като молитва. И дърветата приличат на вдовици, с клоните, отпуснати в храма. Търси нежност скрита птица. Храстите вещаят пролет, с цвят на слънце и на зима. Бели, като в бяло булка. Гледам сенките - ръце протягат. Свиват пръсти богомолно, вятърът им е камбана. С цвят на злато е тревата. Лъхна плахо. И луната, облаче отмести бавно.                                              04.04.2009 г.
Ще чакам деня да си тръгне, като празно такси зад завоя. Нека се скрият и сенките, от ръцете на дългите сгради. Най-добре е, да угаснат прозорците. И луната отгоре, над ъгъла, да почука с пръсти в прозореца. Ще отворя. Тогава ще тръгна с нея. По булеварда, само вятър да скита. Бих желал, да отидем сред тъмното, от където, връщане няма.                                              07.04.2009 г.
	Сред непосилната тежест на залеза, гледам, как вятъра стене. Огъват се клоните, тежки от мислите. По алеята никого няма. Уморени, на топло в гнездата си, се прибраха и птиците. Няма, към къде да закрачат посоките. Сухи листа по пътеката, след обувките молят пощада. А небето угасва без спомени. Дълги сенки редуват дърветата. Някъде чувам, как безсънната птица, разказва някаква тъжна история.                                                07.04.2009 г.
Силуети... Призрачни, сякаш са хора. Скитат из мрака. Внезапно изникват, край витрина и някоя лампа. И чезнат. Чувам множество стъпки край мен. И трамваят, как стърже отнякъде. Като кожа на смок. Проточена змия, паважът е сив и е хладен. Броя всяка люспа. Павета, подредени кутийки на мрежа. Клетка, затворила каменен град. В която стигам до ъгъла. Там, катинарът е сив и ръждясал.                                                 07.04.2009 г.
	Светофарът писука отчетливо. Кани да минат всичките слепи. С бели бастунчета тропат по пътя. А отсреща, очаква ги яма.                                          07.04.2009 г.
Раздавам лотарийни билети. Като на селски събор се събират, разни чичковци, повлекли и внуци. И редят се... Нали е безплатно! С шепи грабят билети и тръгват, без да видят дори, в моите хартийки, че няма дори залъгалки. А в тях съм изписал с писалка, стих, и поне- малко надежда. Ще ядат и ще мляскат. В чинийка, от пластмаса, с пластмасова виличка, ще бодат кюфтета с бира. В пакетчета, топли и дъхави, разни циганки ще продават и пуканки. И в стрелбището, клечки за зъби, ще се чупят, под ясните цели. Въртележки, облак от захар, разни клоуни въртят колелата, от огън. После го гълтат. Чичковците радостно плачат. И невръстните внучета лепнат на панаира от многото сладки. Майките шляпат с шамари, приказват за супи. Цигари, изпушени в сладък захлас, край продавача на семки и кукли, (Пижо и Пенда се чукат наопаки), само за лев. Мъжете си пийват и псуват. За лотарията - ръждиво мустака, се облизва и тихо мърмори:           - Мошеник! А награди, действително има. Най-голямата е, да повърнеш на пода. Двете изядени вече кюфтета, чашата с бира,           и костюми на разните клоуни. Имат шанса, ако искат да слязат, от въртележката, наречена „делник”.                                                  07.04.2009 г.
	Очите ми са тъжни днес. И вчера. И може би, затова, но гълъбите бягат. Разцъфналият клон отдръпна клони. И вятърът пред мен е клекнал глухо. Не търся отговор. Небето, над мен реди пасианс от облаци. Не знам защо, но сигурно ще плаче. Не го разпитвам. То си знае. Разхождам празните алеи, на повод, сякаш, че са кучета. Под стъпките ми, сухите листа пролайват. И хвърлям фасове, дано да млъкнат. И мисля си, че скоро теменужките, ще прецъфтят и ще се превърнат в шума. Очаквам облака, да завали, да станат неприятни пейките. И аз - измокрен, гузен, да се прибера под един случаен покрив.                                                       07.04.2009 г.
Омайно мирише на пролет. Сякаш, с чаршафи в болница-бели, са покрити дърветата. Дишат. Птиците са долетели на свиждане. Гледам червения поглед на гълъб. Покрай мен се разхожда и кима. И ми се струва, че тайно въздиша, като санитарка, която диагнозата знае. Уморен съм от всички възторзи. Теменужките ухаят нахално. И ми се иска, дори да ги стъпча. Няма, разбира се! Просто, в пролетта се усещам излишен.                                                     07.04.2009 г.
	Като стон на цигулка, вятър сред клоните. Залез. Ситни прегърбено старец, вкопчил сякаш в живота, бастун. Но бастунът сочи земята. Скоро, ще се огъне старика и с чело ще докосне пръстта. И толкова. Залезът прави дърветата тъжни.                                       07.04.2009 г.
Бели пеперуди. Цвят от пролет. Топло духа, сякаш дъх на влюбен. Сини теменужки ме посрещат. Птици се целуват. Гледам катеричката. Ще си има бебе.                                    07.04.2009 г.
	Старци, като сухи листа, навети от вятър по пейките. Треперят бастуните в пръстите. И под белите, снежни коси, очите са бляскави. Отдавна прочетени вестници, под въздишка на вятър, размахват трескаво страници. Приличат на птици, на които, крилата са счупени.                                       10.04.2009 г.
Като пощенска картичка, небето изглежда красиво. Капки от залез се стичат по тъмните сгради, и правят пътеките златни. Където, уморени крака на работници, домакини с торби,                                  безработни и скитници, трополят с обуща. Натежали от глина и грижите за залъка хляб.                             И ракията. Като прозорци, телевизори светят. Мирише на пържено въздуха, от салам                 и баналност в тиганите. Бълбукат пералните, сякаш са извори и мокри пранета, провесили дланите, по въжета висят. Като обесени. Вечерта е пропукана кана, с прокиснало вино и петна по покривката. В която, мазните устни на пияните, бършат дълги и лепкави мисли. И пеят,              и тропат доволни по масите. Непосилно е трудно да се взираш в залеза. Да откриваш нюанси от утрото в него. Никой не чува, че в клоните птицата плаче за слънцето. И за всичко умряло. Пържена риба с бира от кухните, дрезгаво вдига наздравица.                                                         10.04.2009 г.
	Завърнах се сред въздуха. Край сините цветчета, по които, цветни пеперуди с крила докосват арфа. Разбрах от думите, че вятъра, тъгувал е безмълвно по алеите. И враните дори, са скитали, сред клоните да ме намерят. От тревога, пожълтели храстите, сега ми се усмихват, златни. И ръсят цвят, като от мъниста в челото ми, от зимата напукано. И сякаш, билков чай от сладост лепне въздуха. Отпивам. Топла чашата, по устните ми пари, като сбъдване.                                            10.04.2009 г
Като влюбени гълъби, дървета се гледат. И преплитат ръцете си тихо. Ухаят на песен, разцъфнали храстите. Пеперуда, с цвят на дъгата, до мене поседна, да си говорим на пейката. Лъхна на топло и пролет. Щастливо е.                                                          10.04.2009 г.
	Дочувам кълвача. Почуква по клоните, като стар, стенен часовник. Оставих си стаята да говори с паяка, провесил тъга от тавана. Спокойни, дърветата се усмихват разцъфнали. По ръката ми-мравка, полази, и ми разказа са себе си.                              10.04.2009 г.
Високо, над покрив от облаци небето е синьо. Чувам тревите, как се галят с вятъра. И шепот на малка мушица. Не разбирам, как очите на хората, като нокти драскат в асфалта. Небето и синьо и топло. Няколко птици прелитат.                                    10.04.2009 г.
	Разпънат съм. На кръста, без да съм светия. Диаграмата на пулса спори, дали сърцето ми е нужно. Кънтят въпросите в гърдите прескачат спомени за лято, през което съм роден. Да бъда. Не знам, дали ще имам време, да седнем заедно с мене, на приказка и изповед. На кръста, разглеждам, как зелена крива чертае някакво си бъдеще, с цвят на щъркели и есен. Апаратът пита, дали да спре. Кому е нужна, статистика за всичките ми загуби, танцуващи в диаграма? Къде остана шарената топка? Загубих я, навярно в булеварда, когато с летните сандалки, след вятъра препусках лекокрило. В облаците, виснали отгоре, се скъса моето хвърчило. Не съм добре. И чувам тихо, в ръката ми как капе капка. Подобно дъжд в тъжна утрин, когато пролетта тъгува, системата проплаква. Очите на сестрата, са безразлични. Плочки по стената вещаят липсата на време. На мене вече, май не ми е нужно. Леглото е спокойно, като нива, в която семената никнат. Мирише влажната земя на живо. Замислен крачи щъркел и търси дребни буболечки полазили по потното ми чело. По шкафчето ми няма нищо. Използвана спринцовка и памуче. Нормално е, навярно. Нямат време. Бих искал само чаша. Вода. В мен е сухо. Ще мръкне скоро. Ето-гасне, прозореца, увиснал като спомен. Не бих могъл да чакам нищо. Каквото е орисано, ще стане. Дори и тези редове са глупост. Тефтерът, оттегчено слуша, като някакъв, дошъл да кима, посегнал до леглото по принуда. Навярно, много съм говорил. Едва ли, някому е нужно. Животът (някой го е казал), са три жени. Последната ме чака. Все пак... Преди да светне лампата, и стаята стерилно да увисне. Бих искал, да помоля санитарката да счупи клонка. Нека да е свежо. Не искам да мирише от лекарствата. Да бъде бяло... Пролетно и чисто.
Валеше дъжд. Усещах мокри, как устните ти пареха по мен. Над нас, неоново-студена, бе лампата на уличен фенер. Сама. Прегръщах те до болка. Усещах всяка капка като миг, от някакъв часовник в небето забит с гвоздей. Разлюлян, от клаксона разсърден на таксито. Шофьорът беше сприхав. Сякаш пиян, подканяше небето да се срути. Паважът беше мокър. Там, отекнаха обувките ми глухо. Не се обърнах. Мигащ светофар орисваше посоките с раздяла. Валеше дъжд. И сам, разнасях в шепите си облак. Булевардът беше мокър. Ням. В локвите шумеше вечер.
	Заваля. В стаята, сякаш е паяк, тъмнината полази. И оплете прозореца в сенки. Слушам малките капки, как предат на вретено прежда на мокро настроение. Почуквам с молив по листа. Гледам в саксията цвете, как дъждът го прави щастливо. А сенките стават мъгливи. Нереално големи са вещите. Счупи острието си молива. По листа останаха точки, като капки от дъжд в саксия.                                       20.04.2009 г.
Олющена стена. От скука, пребледнял е близкия таван. Край лампата изписва нули затворена в светлото, муха. Почуквам с пръст мазилката. Да чуя, че някъде, под тъмното небе, съм аз. Рисувам нули, в тавана, с една муха.                                    20.04.2009 г.
	Под пожълтелият поглед на залез, като черни сълзи от небето враните капят. Скри ги облак. Последни лъчи, нарисуваха клоните златни. И алеята се забули в пара. Цъфнали клонки на стари дървета. Крясък на птица, пречупи тихата вечер и се разпиля, като счупена чаша в ръцете на студената локва.                                               20.04.2009 г.
Сега не мога да чета. От много чувства, очите ми сълзят.И капят, бразди от кръв. Не съм светец. Не съм и никакъв. Оставам, в един буркан, захлупил цвете. Достатъчно е да обичам залез, в който всичко гасне тихо. И мога още с луната, сонет да шепна. Вятър тихо, да свири с цигулка в моята стая „Адажио”.                     И това ми стига. Очите ми са уморени от проглеждане. Сега ме чака мрака. В мен е светло. Да му мислят зрящите.                                                 20.04.2009 г.
	След розовия дъжд на цъфналите люляци, дочувам, как асфалта диша. Покрит с шарено боядисани обелки от яйца. И свещи, угаснали от лиснатите чаши, на връщане от храма. Снощи. За козунаците им трябва време. Ще дъвчат още малко, (макар и сухи, стават за попара), подпухнали християните в утрин. Великденско е зачервено слънцето. Усещам, че е пролет, щом бездомника, по потник, седнал на количката усмихва се, и пие бира. И кучето край него се изплезва радостно. Като шарени яйца дрънчат бутилките, в пълната с празник делничност. И слънцето, надникнало в количката подхвърля му стотинки. Златни. „Христос воскресе!” Истина! Бездомникът отпива бира. Християните лежат в леглата. Устите им са сухи, като нива.                                                       20.04.2009 г.
Чувам, как чешмата прокапва. Сред безсънната нощ, сякаш почуква небето по челото ми с пръст. Гледам прозореца. Тъмен. Няма, дори и луна. Легнал, чаршафът над мене, без да протегне ръка. Чешмата равномерно отмерва глухите стъпки. В нощта. Чакам тавана да слезе. Нека да смачка с ръка гардероба. Сухият крясък на парчета дъски, тъмнина нека да скъсат скритите ризи, които ми махат с ръка.                                      21.04.2009 г.

	Храня гълъби. Край пейката е пролет. Дочувам, как тревите дишат. Напуканите длани на дървета докосват облак. Много плахо. Да не би, с грубите си клони да одраскат белите къдели. А облакът е дом за птици. Виждам, че крилата, се плъзгат в струните на арфа. И звън разнася цъфнала земята, по която, малка мравка ми носи семенца на мъдрост.                                        21.04.2009 г.
Разлистена пролет. Мирише на люляк. Като наръч със сухи подпалки донесох, до пейката лошите мисли. И поседнах задъхан. Дядо с малкото внуче подмина. Момченцето ми показа езиче. Тиха алея с кимащи гълъби. Храст със запалени свещи. Обичам да слушам, как тишината разхожда листа край дърветата. В пясъкът, велосипедът изсъска, колоездачът, оглушал от слушалки, не чу, как му се кара, в клоните, кацнала свраката. Дишам с въздуха. Тичам след вятъра. Липсва ми само хвърчило, да понеса над дървета мечтите си. Сещам, живот, че покълва.                                                       21.04.2009 г.
	Кълвачът усърдно почуква в дърветата. С червената шапка, напомня за гара, по която, началникът влакове среща. Те спират задъхани. После потеглят. От много посоки, остават самотни прострените релси, заковани в траверси. Отиват си куфари, изпращачите плачат. И плези се куче. Пие се бира, край лавка, на столчета, жълти от време. Бих желал, да имам билет... И да тръгна! На където ми видят очите. Като с котва закотвен на малката пейка, слушам кълвача, как време отмерва. По разписание, изпуснал съм влака.                                                         21.04.2009 г.
Като снежинки от сажди нощта, в прозореца кацна. И стана стаята тъмна. Обичам този час от деня, когато птиците спомени носят. В техните топли, навярно гнезда има искрици от залез. Имат, сигурно вече деца, които копнеят за завивка от топли крила и уюта на мека постеля. В този звън на вечерния мрак, пожелавам на скитника къща. Не намерих през времето праг. В тази вечер, ще остана навънка.                                         21.04.2009 г.
	Дочувам вятърът, по покривите, как разказва, къде отива залеза. Ще мръкне. Оставям няколкото сенки, в клавишите не моите чувства да свирят тихо. Нека тъмно, звучат акордите на пиано. Денят угасва като есен, с предчувствие за идващата пролет.                                             21.04.2009 г.
Всяка мъдрост е казана. Смешно, че минават години, старееш, а се учиш на първите букви. Днес видях, как никне листото. И си спомних за мъртвата зима. Аз съм безсмъртен.                                      21.04.2009 г.
	Булевард. Фекалната тръба на този град, където се изтичат дантелени чорапи на мръсници, вратовръзките на подлеци и овчите муцуни на животни. Шуми. И мига с очи с всичките си, разни светофари, под които, истеричните трамваи свистят. И пращат мълнии над спирки. Искам, там. На някоя, изцапана с плакати с обяви за продажби, мръсотии, безстъклена, без пейка спирка, за миг да спрат. Да млъкнат колелата, на пълните със стоки микробуси, лимузините на мръсни духом, и дрипава количка с някой просяк. И всички да се спрат. Да стане тихо. Да посоча с пръст, как кучката лежи в паважа и кърми малките с любов. Любов! Разбирате ли, свини?! Бездомна кучка. Крастава навярно. Над нея тихо, сякаш Бог дърветата са свели клони. И нека, грубия трамвай да спре да стърже. Да замлъкне. И ватманът да вземе да свали, забързаните пътници. Да гледат. Три кученца с клепнали уши обичат майка си. И всички.                                             21.04.2009 г.
До мен доскача катеричка. Взе си хляб. В дървото разцъфна цвят. И стана тихо. За кой поеми да изпиша?! Да храниш катерички в парка, се крие цялото изкуство.                                   21.04.2009 г.
	След дъжд, очите на небето са бистри. Сякаш, че момиче край извор стъпва, да се къпе. Блестят под слънцето косите и кожата и тръпне. Вятър, докосва с дишане водата. И утрото е розово. Невинно. Дочувам полет на мушица. С крилата си докосва арфа.                                     23.04.2009 г.
Сажди от вечер. Пуши небето , като печка на клошар от землянка. Облак поклаща лениво месата, охранен, и оттегчен от нещата. Астматик е вятъра, явно. Диша пресипнало, сякаш е скучно. Миришат на пържено всички прозорци. Край светофарите, пияни пикаят. В тъмното, някъде входа празнува, с прозорец, прегракнал от пиене. Някъде... Нещо. Случва се сякаш. Лепнат в стъклата ми сажди. В такива минути отивам под душа. Мия усърдно своето тяло. Много са саждите... Старата печка, някъде пуфкаща, край маса с вестник, с тия плебеи, надигащи чашите. Тя ми е близка. До болка позната. Затова се сапунисвам с илюзии.                                                  23.04.2009 г.
	Потъват чайките. Вълноломът е пристрастен, към рибите, обърнали кореми, под залеза, убил ги с безнадеждност. Разгърдени, вълните мятат гриви, подобно на старица без забрадка. Застинала без мисъл, тиха, няма, край гроб на сетния си близък. И плажът, с мокрия си пясък мирише на изсъхнали черупки, на миди, търсещи скалата, в която да забият своите длани. ... Гася цигара, след цигара.                                                   23.04.2009 г.
Не знам, какво ще кажем на децата ни... Не знам, дали ще ни попитат, защо е виснало небето над панелите, подобно прани ризи? ( От тези, дето ги продават за по левче) Но впрочем, с тях ни среща дистанционното. Ядем, и гледаме екрана. „-Изпитаха ли те днес?” „-Не са.” „-Наздраве!” Измиват се чиниите. И става тъпо. Чаршафите ни обещават сън, в който да се скрием., като в бункер. Свистят куршумите навън. Бях писал, някъде... Защо ли? „ ...И децата ни ще станат идиоти”. Нормално. Няма връщане, от някъде. Не сме и тръгвали. Миришат кухните на делничност. Живеем, за едното оцеляване. „- Застреляли са снощи двама...” „- Да стрелят! Тия са негодници...” Ядеме лук. И пушим пури. Трамваите са пълни с фекалии. Христос виси на златната верижка, разпънат с тежките карати, в космати вратове на скотове. Но, не е важно... Няма и значение. Булевардите пръхтят от джипове. Замръква делникът в рекламите на публични бардаци. Бира, дантелените гащи на фасадите на техните им, скапани ведомства, блестят, с елхи по Коледа, във времето на тежка чума. Какво да кажа на децата ми?! „- Идиот съм!” Ще станат тихи. Миг, а после, ще почнат да се кълчат и се плюнчат.                                                23.04.2009 г.
	Езерно тихо. Лодката, под върбите търси весла. Да потегли. Последните птици, рисуват с крилата си икона за сбъдване. Няма такава! Комарите свирят на флейта.                                23.04.2009 г.
Ти си бяла. Сещам, звън на вятър в клоните на цъфнали дървета. Ръсят цвят по тихите пътеки, в които, стъпвам плахо. Може би, ще стана слънце. Искам да усетя сладост. Плод, откъснат с моите длани. Кошница с червено лято.                                     24.04.2009 г.
	Като орис-съмва. Търся радост. Прозорецът се мръщи. Дупка, от някой издълбана в стената. Закърпена с щори. Стъклен, е погледа на утрото отвънка. Не знам какво говорят свраките. Но чувам, по улицата как крещят, като метачки, разрошени от махмурлук и бедност. С метлата, слънцето замита под белия чаршаф, трохи от мисли. Прозорецът ме чака, като дупка, в която ставайки, ще падна.                                                  24.04.2009 г.
Звън на трамвай. Събудена птица. Още е сънливо небето. В саксията, цвете протегна ръцете. Цветовете му се прозяват лениво. Около лампата, кръгче направи и после се скри, да се мие мухата. Гардеробът изпъшка и изпука със стави. И въздъхна полека пердето. Завивката мръдна и си намръщи челото. Да се помоля, ме очаква икона. Пак подарил ми е утрото, Господ. Благодаря Му!... Но какво да го правя?                                                       25.04.2009 г.
	Като улично куче ме души нощта. Безпризорно ме гледат прозорци. Тъмните входове, сякаш с усти, са разтворили порти безпътни, на непознатите сгради, с жълти очи. В които плъхове мърдат с опашки. Мирише на пържено от далечен балкон. Като пияница, маха прането. От таксито се чува, как казват адрес на шофьора, задрямал от скука. Ще достигна ли някъде? Като кожа на змия пред обувките, улица лази. Зад поредния ъгъл, край сляп светофар, може би ще открия посока. Или-някоя пейка. Под нея, превит, под звездите, дано да осъмна. Като глутници псета, по булеварда скимтят полицейски коли и линейки.                                                             25.04.2009 г.
Подпрян на лакът, посивял от мъка, прозорецът прилича на самотник дошъл да търси себе си пред чаша, в мъглива кръчма. Не му се казва нищо. Само пие. В очите му изтича тишината. Цигарата подръпва глухо залез. По масите облечени в сиво, фасадите на сградите са тъжни.                                                  25.04.2009 г.
	Стон на цигулка. Стара жена, на пейката залез посреща. Гледам в нейната суха ръка. Бастунчето с вятъра свири. И копнея, дано чака я дом, и мургава печка с паничка. В парка, небето е натежало от дъжд. И дърветата птиците скриха. По алеята, сякаш една остана прегърбена нейната пейка. Там старицата, подпряна с ръка кима с главата си тъжно. Вятърът плаче с цигулка.                                                   25.04.2009 г.
Ще имам ли възможност да си тръгна, с изправена глава? Дано, не се подпирам по сградите с грапава мазилка. Защото съм поет. Не ми прилича, от делника да прося с паничка, в сухата ми длан, край някой подлез. Остават още малко дни. Сурови, като зима. Навява виелицата снежни мисли. Понякога гладувам, хляб да има за някой скитник, седнал под реклами, край          тъмните фасади,                                         светофари, да проси от луната милост. А луната е далече. Защото, хляб ще има. Нужна ни е жалост. И тихата тъга по нещо свято. По вопъла на арфата, с дъх погален. Плачът на старците, сред празна стая. Ще търся някъде, из джобовете сили. Дано да ги намеря, сетните стотинки. Защото нужно е, да креснеш в тишината. Сред цялата реалност, още има феи.                                                        25.04.2009 г.
	Ще ми се, да има въздух. Задимен от грижи булеварда, влачи своята количка, пълна с всякакви боклуци. Някак си, миришат лошо дрехите на дрипавия залез. Уважавам всяка бедност, не и тази-вънка. Мигат шарени реклами, тихо подминават лимузини, край землянки на животни. Имам няколко стотинки. Срамно е, да дам на някой. Няма кой да чуе дума, казана с много благост. Хей, така... И аз не зная. Като дим пълзи живота. Искам много да се смея. Искам, ти да се усмихнеш. Кашлям вече, много лошо. Няма въздух в небето.                                 25.04.2009 г.
Луда вещица е тази вечер. Искам да заключа телефона. Не че, някой ме е търсил. Искам, да не псувам непознати. Бяла е, до болка тишината. Гледам втренчено картина. Иска ми се, с чук в ръката, да избия този поглед на икона, виснала в стената. Черно-тъпа монахиня! Хич, не ми зор-възкръснал, някой си, разпънал кръста. Имам сигурно, едва минути. Имам, отредена в календара, още дата... Още нещо. ...Нищо няма да се случи. Дрънкам глупости от грижи. Пак ще легна, пак ще съмне. Даже Бог не ме наказва. Скучно Му е, да ми бъде близък. Хладно е леглото с чаршафа. Ще осъмна... Проклетия! Даже Дяволът не ме поглежда.                                         25.04.2009 г.
	Полегнал съм между краката, на мислите ми, вкиснали отдавна Залез, по покривите влажно капе. И златото на слънцето подрънква, като монета, хвърлена в тезгяха. Кръчмарят ми налива чаша. Мътилка някаква, от вечер, в която, кукумявки плачат. А аз, съм тука. Сервитьорката разхожда табла, (недоядени кебапчета,                                        мечти                                                 и бира.) Рекламите намигат похотливо. Разнасят клоуни шарени балони, с червените си носове и разните обувки, надути, сякаш ще се пръснат. И смеят се присъстващите. Викат. На пот мирише цялата естрада. Пикае ми се. Даже-друго. Но чакам, да си довлече бедрата, нощта, с блуза от дантели. И двамата, с пияни стъпки, да лъкатушим бавно в коридора, (Да счупя нещо. Да се хилим диво. Портиерът на хотела да ни псува) и в някоя, покрита с капки кушетка, в мръсна стая да сме голи. Тогава, там-с юмрук ще строша Прозореца. Отгоре ще пикая. По булеварда, кротките гадинки, ще станат мокри. Искрено смутени. А аз, ще бъркам грубо под полата , на тази блудница-луната. А тя ще пъшка диво. После ще повръщаме, в клоаката на вашите измислици.                                                 25.04.2009 г.
Над покривите има слънце. Небето и добро и много синьо. Усмихва ми се, в бяло облак, невинен, като млада булка. Бих искал, с някакъв подарък, да спра случаен...Да му кажа, че в клоните, докосват човки две птици, влюбени и чисти. И нещо да му дам. За радост. И после да си тръгна ведър. Всички близки, ги няма. Ще потърся скитник.                                       26.04.2009 г.
	Като коте е меко небето. Мърка вятъра в тихите клони. Там, където, пролетни птици, сред листата говорят си влюбено. Ти рисуваш в очите ми изгрев. И усещам, че небето е синьо. По лицето ми, плъзга се въздуха, сякаш, твоята длан ме помилва.                                          26.04.2009 г.

Не бих могъл да си припомня, какъв съм бил, без тебе. Не искам даже да го мисля. Щастлив съм. И дарен от Бога, да сещам твоя дъх. В утрин, каквато е мъглата нежна, така усещам, че те има. В ръцете ми долитат птици, и снасят яйчица на топло.                                         26.04.2009 г.
	Някъде, далече зад небето, простряна е десницата на Господ. Безкраен свят, сред който съм прашинка. И това, безспорно е нормално. Дарен съм с миг живот. И всеки следващ, е също подарен с обич. А аз, разнасям в чанта документи. Деля имотите на разни... И свит на две, пречупен пред гишето подавам формуляри и разписвам хартии, кимам и проклинам постъпката на някой друг чиновник. А има някъде, навярно въздух. И в синьото небе се гмурка облак, разрошен, палав, сякаш е детенце. След което, като пале тича вятър. Не знам... Усещам своята чанта, Как почна да тежи, понесла камък нагоре, по студени стълби, на някоя чиновническа сграда. В очите си ще закова часовник, дано с тиктакането ми напомня...                                                        26.04.2009 г.
Ще завали, навярно. Кацна капка в дланите ми. Стана тихо. Небето е момиче, тъмнокосо. Разстла коси над моя поглед. И вдъхнах аромат на влага. Дъждът ще ме докосне с устни.                                    26.04.2009 г.
	Утрото е кърваво. Подобно стомна, отнесена до извор от девойка. Вода ще носи за юнака, полегнал морен, с девет рани. Носията се гали в тревата, забрадката е бяла, като агне. Тя пее. Расне цвете, червено, като рана в устата. Гургулица стъпките и гони. След всяка стъпка, тъжно гасне. Че чака я край извора ламята, проточила очи от трите шии. Очаква, своята любима.                                       27.04.2009 г.
Сега съм сам, с телевизора. Бях болен, чаках оздравяване. И вярвах, че с шепа хапчета, ще стане чудо... Някакво, и ново. Изпих лекарствата. Постелята, изсъхна по балкона, ръкомахайки. Децата се затвориха в стаята. Компютърът им е родител. Той им казва. А аз седя пред телевизора. Телефонът ще получи пенсия, с езика си отрязан. Инванлид е. Има направление, да търси разни, дето са потребни. Завит с одеялото, се взирам. Екранът ми разказва за живота. Не съм готов, да срещна делника. Отново да се върна при бакалите. По рафтовете да купувам на промоция омекнали домати и илюзии. Ще спра лекарствата. И всичко! Поет да бъдеш, е проклятие. Сега, сезон е на лалетата. Дано, понеже са и евтини, поне един да има грижа, да хвърли китка и си тръгне. По гроба ми ще кацат катерици, и орехи от спомени ще вземат. До толкова изморен, не искам, да чувам глупостите ви на прощаване.                                                    27.04.2009 г.
	Пегас е болен. Ампутираха с тънък скалпел крилата му. И стана кон. Заключен в конюшнята да тлее. Мирише на оборски тор. Стените са студени, като в клетка. И пияният коняр с камшик, рисува изгреви в гърба му. Пегас мълчи... С очи на кон, протегнал влажната муцуна, за канче хляб. И залък миг, когато коженият ремък, не ще изписват тъжен стих, в слама, жълта като есен. А всъщност е, един пикоч, прокапал от жестоко време. Кънти в сламата стихът, отрязан от крилата на поета. И капе долу-дар за мишки. Дочуваш ли ги, как цвърчат? Пегас е болен. С пистолета, отварям дървени врати, на някаква конюшня с прегради, и паяжини и ремък със следи, по кожата на коня... Няма го Пегас. Поне да мога да спася, обвивката му, някаква, с изстрел. И двете му очи.                                            27.04.2009 г.
Не разказвай на вятъра спомени. Виждал съм, как ходи в реката, и с жаби говори за влюбени. Мърдат с мустаци ревнивите риби. Сред тръстиките слиза луната. И съм я чувал, как глухо ридае, че в тинята, дребните лаври, мърдат с крака и разкалват на лъчите и, белите рози. Огледално е светла водата. Но във нея, отразяват се клоните, на дървета, съкрушени от жалост. Нека аз, да остана мечтание. За което, други копнеят. Само звън, сред притихнала стая, да е стих, прошепнат от двама.                                          27.04.2009 г.
	Каручка с дрипав кон. Клошар, открил в кофа, парче от стар салам. Зеленясал, като пролет, по уличката, с цъфнали листа. Над което, кльощавото куче, от радост, зее с уста. И ръфа гладно. А саламът джвака. Стопанинът му рови с ръка, в контейнера, за някаква утеха. И гледам мръсната му шепа, и улицата чувам, как шуми. Не знам къде са, всичките поети, да се запалим живи сред града? Да съберем в шепата стотинки, да купим хляб, да плачем сред нощта. ...Омръзна ми да пиша за просяци! За грозното лице на този ден. Поетите са вечно пияни. Разказват за несбъдната съдба. И някаква си, лична драма, измислена в механа. Ще взема да продам, каквото имам. Дано, на гладния да дам. А тези... Разните поети... Бих искал да съм див дивак. С нож, на тънко да ги режа. На кучето ще му ги дам. Дано да му е вкусно. Мен, е гнусно.                                                     27.04.2009 г.
Подари ми картина. С утро, замъглено от нежност и обич. Нека я гледам. Вместо прозорец. В него не виждам, нищо красиво. С молим издраскай няколко щрихи. Искам да има дървета,                                          слънце                                                    и птици. Може да има петел. Кукуригащ. Нарисувай ми въздуха. Нека-голям е. Постави зад дърветата, в ъгъла схлупено църква. Днес ходих в нея. Иконите бяха, от някой скицирани мрачни и тихи.                             Без никаква обич.                                                 27.04.2009 г.
	Сива мъгла. Пепелник, с недопушени мисли. Моята чаша остана сама. Другата-тръгна. Изплака вратата. И спря. В прозореца-луна, наполовина. Ще допия бутилката. Вино, зачервило очите от липса. И ще гледам, как тишината ме пита, и опипва с пръсти стената. Ще изпълня, посивял пепелника. Нека кашля, задавен от жалост. Ехо от стъпки достига вратата. Спират. И отново е тихо. Стая.            И чаша.                            Мъгливо.                                                 30.04.2009 г.
Преди да завали, дърветата тъгуват. И птиците, умислени за нещо под стрехите седят.Не духа вятър. Сенките на сградите се скриха. Тежи небето. Дишам тежко. Проблясва облака с поглед. Над покривите глухо кашля. Самотно куче драска с нокти по улицата, прашна като нива.                                               30.04.2009 г.
	Изваля се. И замириса на прах тротоара. С няколко локви, булевардът отвори очи. Зашумяха отново колите. Мокра сврака оправя пера, и се сърди на облак в небето. Там, той все още кълби и се мръщи разрошен.А,слънце, покрай него протегна ръце, розово, като къпано бебе. Полъхна и спря, да отдъхне влажния вятър.                                          30.04.2009 г.
Горчи кафето. С прозореца се гледаме. Мълчим, какво да кажем? Почуква с пръсти по стъклото разсъненото слънце, розово. Не съм намръщен, но е дразнещо с безгрижието, цветето в саксията. Какво е цъфнало, та вързало?! Направо ще го... Хайде, стига! Вмирисал съм се от цигарите. А те ми носят кашлица. И в чашата, горчи кафето. Сутрешно, размахва пръст и ми се заканва, че вън ме чака делника. И в него, по принуда ще присъствам.                                              30.04.2009 г.
	Цветна градина. И песен на птици. Велосипедите, вятъра гонят. Той е задъхан, поспира край храста и бели цветчета откъсва. Малко момченце разхожда камионче. И след него, асфалта си бръмка. Облаци пухкави, в бяло въздишат. Бъбрят по пейките бабите тихо. Вестник разлистен, подпрял очилата, под шапката спи. Държи в ръката бастунче, закачило небето. Там, балони от цъфнали храсти, кротко танцуват с вятъра. Гълъб долитна. Поспря се. И кимна. Аз се усмихнах. Над пейката, слънцето, звънна с лъчи. И от радост тревата, стана зелена и радостно чиста.                                                     30.04.2009 г.
Очакват ме, навярно коловозите. Поспрял е влакът с вагоните. И диша тежко, с нетърпение, машината, червена от желание. Вагонът, със усмивка е отворил вратата. И кондукторът с чанта, очаква да ми подаде билета. Купето ми вещае сънища. А имам нужда. От безсъница, денят е станал, като пътник потеглил, без да знае гара. Ще спастря... Ако трябва, ще открадна билет за безметежно сбъдване. Защото, влакът ме очаква. И знам, последната си спирка.                                        02.05.2009 г.
	Нощта е топла. Пухена завивка застлал е облак в небето. Поседнала в прозореца луната, разстила сребърни коси. И чака, навън да тръгнем сред звездите. Не ми се спи. Ще търся вятър, когато тръгнем, нека свири, с цигулка под неоновите лампи. Край някой ъгъл, пълен с тъмни сенки, ще спрем. И аз ще я целуна.                                                   02.05.2009 г.
Последните лъчи на слънцето, са меки, като длан на бебе. Притихват под милувката дърветата. Листата им трептят от нежност. И чувам, как заспиват птиците. Крилата им са много тихи. Бих искал да потъна сред косите ти. И тази нощ, да бъде свята. Обичам шепота на храстите, разцъфнали под твоя поглед.                                                02.05.2009 г.
	ДНЕС   Може би, ще затворя вратата. Духа студено отвън. Ще спусна щорите. Нека е тихо. Нека въздуха, синкав от дим да кашля, раково-болен. С остър бръснач, календарът прерязал е вена, от ръката, към този живот. Нека остане стаята тъмна. Часовникът да почуква с крак. Ще помоля за прошка иконата. После, чака ме мрак.                                        02.05.2009 г.
Съзвучие от липси и цигари. Превърнал съм се в пепелник, в който залезът догаря, гасейки фаса на деня. Защото, мога да разказвам, затова, навярно и мълча. Каквото има да приказва, да бъбри чашата. Дъждът, с капките от празни дати в утрото мълчат.                                    02.05.2009 г.
	Открих, че имам много общо със себе си. И аз съм събеседник, с който се разбираме без думи. Вълнува ни е едно и също нещо. Понякога се караме... За спора. Приятно е да бъдеш в съзвучие С някой друг. Дано не се разсърди. (Понякога държа се неприятно.) Защото двамата, улисани в приказки, понякога забравяме за другите. И те, злословят, че сме двойка. Така е. Вечер спиме заедно.                                                 03.05.2009 г.
Щъркели... Белите птици гледат пътя и тракат с човки. Мина под тях автобуса. Мина женица, понесла в торбата хляб и зелени листа за салата. Асфалтът е прашен. Мирише на скука. Тракат с човки белите птици. Искат да кажат на бездомното куче, (хората бързат и отдавна не чуват) че скоро гнездото ще разцъфне от радост. Тракат с човки... Изсъска вратата, и се затръшна. Автобусът потегли.                                                       03.05.2009 г.
	Ухае на пролетна нощ. Луната е топла. Луната е бяла сълза. Отронена. Песен на славей, до безсъние влюбен. В тъмните коли, звездите утешително шепнат нещо мило, на бездомния вятър.                                               03.05.2009 г.
Прозорецът, привечер се превръща в рамка на сменящи се маслени картини. Отпивам от конячената чаша на залез, с цвят на старо злато. И слушам вятъра,каквото ми говори. Щастливец съм навярно, по природа. Защото ми нашепват своите тайни Звездите. И луната ми е близка.                                                 03.05.2009 г.
	Като обелки от картоф, над тъмни покриви на сгради, се вие залез. Светнали прозорци, миришат на запръжка. Стара мазнина. Салата,               чаши с ракия,                                        телефонен разговор, и лигави деца. Пада вечерта. По потник се разхожда делник. Телевизорът разказва за света. Понеже, бялата покривка ще се цапа ядем живота си на мушама. И новите чинии са за празник. По анцуг, със разрошена коса, из кухните си лазим с хлебарки. Ядем.            Чешма,                          препълнена с мазните чинии. Шамари за децата, че не слушат. Крясък,               плач,                         и няколко изпушени цигари. („-Видя ли се, че си нещастник?!    - Децата ти са същите мърлячи!...”) Очакват ни легла, в които да потънем, като в локви. Оригва се съня, заситен от креватна близост. Угасва лампата и става тъмно. Завивките миришат лошо.                                                            03.05.2009 г
Все по-често си спомням... Живея с дати, жълти като цвете, увехнало. Във вазата е сиво. В мътната вода се отразява, печалната ми радост, че живея. Не бих могъл да остарея. Старостта е нещо неприятно. Разлиствам дневниците на години, и тичам босоног из парка. Празнувам още своята сватба. Децата нося, в пелените. Униформата разнасят автомата, да сее мир. И свободата. Какви илюзии... И колко време, прахосано, да правя нещо. Сега живея в стари дати. И снимките в албумите са жълти.                                               04.05.2009 г.
	Вървя по пътеката. Нося и стомна, от баба останала. Живееше паяк, и миришеше лошо от нея. Измих я със четка, бодлива от делник. Припомних си шарките, как се отпива. И днеска я нося. Вероятно чешмата, със жива вода, е суха отдавна. Но, ще отида... Със зелените жаби, ще говорим за днешно, и минало време.                                                   04.05.2009 г.
Израства мъртво поколение. Очаква чудеса от Хари Потър. Компютърът им дава страсти. А страстите са, да убиваш. Нормално е, след празно време. Не бих желал да чакам бъдеще. Децата ми ще станат други. Да ставам друг, не ми допада. Бакалите, не са в кръвта ми. И разните им борси, с акции... Децата ми ще станат бизнесмени. Ще броят пари. Ще гледат телевизора, така смирено, както аз-икона. И всичко това се движи някъде. Децата се срамуват от бащите. Бащите са отричали бащите си. И този свят върви... На майна си! Но, нищо. Ясно е, спокоен съм. Ще пиша стих.Ще гледам залеза. След Второто пришествие, търговците ще вдигат индекса на моите книги.                                                   04.05.2009 г.
	Красиво е в мен. Все повече се влюбвам, в себе си. Защото няма други. Очите ми са чисти, като пролет, в която щъркелите не понасят врани.                                               04.05.2009 г.
Може би, този звън от небето, са струни на арфа, докоснати с пръсти, на ангел, долетял от луната. Защото, усещам, че тя е щастлива. И мракът разприда коси със наслада. Дочувам, как шепнат звездите. И взирам се, виждам, че ангела чака. Дошъл е навярно, да отидем с него на концерт. В красивата зала на Рая.                                                     04.05.2009 г.
	Снимам цветя.                             Дървета.                                             И църкви. Не обичам да гледам лицата, на хора, посивели от грижи. А цветята ги снимам отблизо, искам да видя тяхната нежност. Не харесвам, когато в алеи, подредени са... Декор за еснафи. Избирам в парка самотните пейки, за да усетя, че има и вятър. Гальовен, като мъничко коте, мъркащо, сред зелените клони.                                              04.05.2009 г.

Тази пролет, е някак различна. Сред зелените клони усещам, как сезоните тихо минават. И се повтарят всичките дати. Остарявам, навярно. И ставам различен, в привидно, еднаквите пролети. Все повече знам да обичам. Виждам полет в крилата на птиците. Бих могъл, да оставя тефтера, и повече стих да не пиша. Усещам в себе си, как Господ римува сезоните, с моите чувства.                                                04.05.2009 г.
	Спомен - сянка на нощта, пристигнала в час безсънен. Докосва тихо с ръка по мебелите, тъмни като грижи. Мечтае бледата луна в прозореца за малко близост. Несподелена тъмнина. Завивката, от студ е изпотена.                                     04.05.2009 г.
Навъси се облака. Ще ме изпъди дъжда, от малката пейка. И ще остане самичка. Бих искал, да гледам, как играят деца, и добродушния гълъб, край мене да кима. Капнаха капки. Забърза балон. Продавачът на сладки е кисел. Зашумяха дърветата тихо над мене. Сърдитата сврака остро изкряка. И алеята стана калинка. Дъждът изрисува, по гръбчето точки.                                                         05.05.2009 г.
	Под цъфналите кестени, сред мирис на цветя танцуват птици. Очите им са влюбени и топли. Във всеки стрък, в тревата блика родилен вик, на нещо живо. Животът, като сбъдната молитва, възпява Бог. И се преражда.                                        05.05.2009 г.
Смешни са ми, сложните метафори, на разни стихоплетци в кръчмата. Да пишеш означава, че си Господ, недоволен от света създаден. И нов, по образ и подобие, на чистите очи на бебе, на гълъби, преплели човките в целувка нежно, в млада пролет. Да създадеш Едем, с много обич, където ябълката не е грешна. Не отричам съществуващия Бог. С него сме приятели, и равни. Светът е хубав, в моите очи. И цялата поезия се крие, да разбереш, че ти си Бог. И да сътвориш света в съзвучие, със себе си, обичащ други.                                                   05.05.2009 г.
	Уютно е, че в моите мисли, си ти. Така красива! Усещам те, с възторга си към цвете, поникнало само в тревата. И търся стих да те разкажа. А няма смисъл. Просто-гледам. Сребриста е под слънцето тревата. А ти си цвете. Аз-калинка.                                              05.05.2009 г.
Обезумяват старците. И стават бебета. Светът за тях е нещо друго. Очите им са мътни. И в посоките, навярно виждат древни истини. И тялото им е пашкул за време, където минало и някога се срещат. В настоящето са много беззащитни, и виждайки ни, често плачат. ...Когато стигнеш до прозрение, прозрението те поглъща.                                                    05.05.2009 г.
	Като осквернена икона, нощта, плаче над тъмните сгради. И разпилял, своите тъмни коси, над последни етажи на сгради, облак мълчи. По пантофи, сред стъклени локви, шляпат мокрите, улични лампи. И в асфалтът, малките капки рисуват окръжности. Кръг, в който всичко започва и свършва. Плаче дъждът, като прокоба за лоша поличба.                                          05.05.2009 г.
(на баща ми)   Странно... Винаги съм знаел, че ще тръгна, пред теб. А ти ще носиш, кутията на сетната ми стая. (В нея, много ще е празно) И знаех, че ще бъде тъмно, за мен,              за теб,                          за други в черно. Усещам, как ми казваш „ - сбогом!”. И чувствам се, до някъде предаден. Но, нищо! Скоро ще се видим. И ти ще бъдеш моя татко, какъвто никога не беше. Смъртта е хронология от дати.                                            05.05.2009 г.
	Ветровито. Листата танцуват. И дърветата сенки поклащат. Ще се сипне в небето, скоро и залеза. Гнездата очакват своите птици. Ще остана да чакам бялата лодка на луната, сред скалите на облак. С копринени пръсти, ще усетя в косата на тъмнината, кротката нежност. И тогава ще тръгна. Звездите, като звънчета ще пеят над мен. По пътеката, моите стъпки, ще говорят за нещо с листата.                                                  06.05.2009 г.
Вървя. Пред мен звездите, блестят по улицата, като капки. Валял е дъжд. И няма никой. Премигват в тъмното сънливо лампи. И жълтите прозорци кротко гаснат. Шептят с клоните дървета, едвам дочуто. Да не будят, в гнездата сгушените птици. Усещам нощ. И дъх на люляк, сред който пее влюбен славей.                                               06.05.2009 г.
	Дървото... С напукано чело и кротък поглед, прилича на езическа реликва. Божество, забравено, отречено от всички, пред което, само врани, принасят в жертва своя крясък. Погалвам с ръка набръчкания поглед, запомнил старо време. И усещам, как вятъра на многото сезони шуми сред сухите и черни клони. Въздъхна то. Изскърца, вместо поздрав. И може би, поиска да разкаже за нещо минало, но много важно. Но кацна славей. Безразсъдно влюбен. Дървото се зави с клони. И притихна.                                                     06.05.2009 г.
Тихият час, в който листата заспиват. И дърветата стават икони, протегнали пръсти в молитва... Тогава лъчите на вятъра стават, позлатени от стихнала нежност.                                      06.05.2009 г.
	Ще бъде синя нощ. Невинна, като теменужка. Разцъфнала от сплетен дъх, на двама. Ръката ми ще бъде стих прошепнат тихо в храма. Молитва, пред трептяща свещ и поглед на икона.                            06.05.2009 г.
Пеперудено-пърхащи. Танцуващи с вятъра. Живи           и млади                         цветя. Ухаят,          целуват,                       влюбено                                     славея, разперил от нежност крила. Пролетта е тържествена ода. Животът е с цвят на роса, поръсила                 малка                            калинка сред клоните. Сред които изгрява деня.                              06.05.2009 г.
	Мечтание.                    И музика.                                   И сбъдване. Уют на стоплена възглавница, споделила дъх на двама. Преплетени ръце.                              С горещи пръсти. Търсене, на близост. Тишина. Докосване. Спокоен ще е в тъмното съня ни. Пепелникът ще разказва драми, забравен да е хвърлен в коша. В очакване на розово събуждане, дъхът ни ще е хрисим, като ангел.                                        07.05.2009 г.
Пожелай си, в тази нощ приказни сънища. Да поседне в леглото ти ангел и с цигулка да буди цветята. Те, цветове да поръсят над теб. И на пръсти да слезе луната тихо, както нощния вятър. По завивката бялата пролет, да остави следи от милувка. И усещай моите устни, като песен на влюбена птица. И сънувай красиво.                                  07.05.2009 г.
	Като сбъдване, синия мрак, е надиплил коприна над сградите. Спи спокойно големия град. Само славей копнее сред клоните. От прозореца чувам нощта, как се моли за птичето щастие. Търси славея своята любов, и излива сърцето си в музика. Ако можех... Щях да даря, малко нежност на тъмните клони. Да приготвят най-меки листа за съня на безсънния влюбен.                                        07.05.2009 г.
Прозрачна фея, идваш в съня ми. Поръсена с роса край бликащ извор. Над теб, привели влажни клони, дърветата се молят тихо. И чувам, как мъглата шепне, и изворът докосва арфа. Гърдите ти са цвят напъпил в пролет, сред които, птици се целуват. А аз съм папрат, разлюлян от вятър. Листата ми докосват нежно, следите, които твоите стъпки остават сред росата на тревата.                                              07.05.2009 г.
	Строят... Фургони, сънят на мургави работници съберат вечер. Сутрин пият бира. Под чуковете никнат нови сгради, с алуминиеви стъкла. И шарени фасади. Край всеки строеж се сърди куче, и лае зло след тежките камиони. Картони,                 и найлони,                                     и боклуци... Прахоляк и шум. И кални дупки. Растат етажите. Бетонни стълби, катерят се в небето. Ще го стигнат! А в сивите и празни клетки, (орисани за дом!)                                  се скита вятър. Няма, живот и нищо свято. Само бизнес. Нима, в тези процепи ще има хора?! Деца ще тичат, някъде по двора? Разглеждат се прозорците от педя. И всеки е затворен между тухли. То, хора няма... Дори и хляба дъвчем пестеливо. Децата ни избягаха в чужбина. А строят... Какво ли, за кого ли?! По-мъртви от египетските пирамиди, ще бъдат сградите. Гнездо за врани.                                               09.05.2009 г.
Синьо утро, чисто като капка, останала последна по листото, от снощен дъжд. Мирише мокро, все още сънена тревата. Тихо. Затворил съм очи и слушам, как птиците от радост пеят. Усещам Бог край мен. И въздух. Красиво ми нашепва вятър.                                       09.05.2009 г.
	Обичам да вървя след залеза, когато къщите протягат сенки. И птиците се връщат в гнездата си, напъпили, сред пролетните клони. Да скитам сам, по непознати улици. В град случаен, на случайна гара, в която свършват релсите и няма влакове за връщане. Там, хората на всички са познати. И има само кръчми на площада. И църквата е много стара. Над нея, грохнала топола, Тъжи с клоните, че липсва кръста. (Откраднаха го за желязо). Дори за това, но паля свещи. Очите на иконите са тъжни. И в синкавия полумрак прелита птиче, намерило подслон в храма. А аз, какво ли ще намеря? Подрънква с ключове старица, подканя ме да тръгна, че заключва. Навярно, Бог си има график. Кръщенета,                     помен,                                 свещи... Не знам. Но в църквата Го няма. Ще тръгна пак. По калдъръма, заоблени са плочите от стъпки. Край белите дувари, злите баби, ме гледат с очи на пепелянки. Но нищо! Свободата е самотна. Дано очаква ме хотелска стая, в която да разлиствам Библия.                                                     Да пия. Ще гледам към луната, без да чакам от празното небе да чуя глас с утеха. И някакво си сбъдване. Когато слънцето по навик цъфне, над кръчмите и белите къщурки, ще тръгна да потърся гарата. Макар да знам, че няма влакове.                                                   09.05.2009 г.
Като купчина от немити чинии, се търкалят добри намерения. Днешният ден избоде със вилица, сервирана порция време. Изпъшка нахранен, доволен. И се клатушка, попийнал часовника. Идва нощ. Ще се съмне навярно. Под одеалото, всичко пропуснато мирише на тежко и спарено. Неизписани рими висят в закачалката, като мърляви ризи. Непрочетени книги,                                   неизмислени мисли... Намира си мястото всичко от делника. Сякаш цялото време за това е създадено, да бъде изгубено... Мухите кацат на чинийка със сладко. Неизпрани чорапи се търкалят на пода. Телевизорът мляска с екрана. Някъде...                Нещо...                             И някога... Май, така живеят и псетата. Родени да раждат. И толкова. Вместо стихове, пишем причини. И заспиваме гузни, сякаш се крием... А къде ще се скриеш? Никой няма да слуша причините. Впрочем, няма дори да те пита! Ако ще бъдеш писател-бъди! В наркотик превърни химикалката.. Всичко друго, са глупости, които можеш да бъбриш вместо молитва, вечер, преди лягане.                                                       09.05.2009 г.
	Бих искал да откъсна цвете. От люляк да сплета коронка. В косата ти да цъфне пролет. И слънцето, с топли пръсти коронката да изрисува в злато. Защото, много те обичам! И в този ден, пропит от липси, с тревогата на тежък облак, когато гледам в парка цвете, откривам теб. И мъничко утеха.                                  09.05.2009 г.
Въпросите, накацали в очите, тежат, подобно врани, сред клони в безнадеждна утрин. Безмилостно мълчи небето. И в тъмното, студени лампи, превръщат пътя в самотност. Където скита само вятър. Бих искал да говоря с някой. Дори, без думи да седим, на пейка, празна под луната, където аз и той сме никой. Макар, че може би е късно да търся отговори. Искам, мълчанието тъмно на небето в лицето ми да кресне. И да млъкне. Безпътицата е посока. Бих искал да говоря с някой. И после мълчаливо да си тръгна.                                           11.05.2009 г.

	Изгарям като свещ. А в храма няма никой. В иконите не виждам образ. Парче дъска, забодена на гвоздей. А толкова дълго ги рисувах... И въздуха не ми достига. С горещи камъни е зидана стената, по която, с треперящи пръсти, безсилно драскам,                      свличам се                                         и стигам, на пода, равната повърхност. Сред тази стая, празна като църква, дошъл е ангел. Свил крилата, гледа. Челото ми е росно, като нива, в която вятъра засял е болест.                                          11.05.2009 г.
Улицата стана прашна. Пожълтяха и такситата от жега. Изпотиха се паветата. Стъклата, се забулиха с пердета, като булки. Гълъбите тежко дишат. Куче, полегнало на хлад, придремва тихо. Под шарените сенки, стари баби, довели са бастуни на раздумка. И чакам залеза, да лъхне хладно. Прибърза май, горещо лято, прозорците да станат като длани, разперени. Че още, цъфне люляк.                                           11.05.2009 г.
	Ще спра да пиша. Няма смисъл. Не ми харесват всичките простаци, орисани от скука да разлистват, в тоалетните си, моите книги. Не съм готов, да станем близки. Тоалетната хартия от пирона, е нужна повече, за тези... А аз, със мъртвите поети, ще шепнем стих. Ще бъде бяло. Оставям ви в тоалетната чиния. Последният читател, нека дръпне синджирчето. И нека шумно, водата да отмие всичко мръсно.                                           12.05.2009 г.
Сребърната нощ е булка, загърнала седефено луната. Пристъпвам тя, едвам на пръсти. Край нея шумолят звездите. И вятърът е много нежен. Докосва с дъх листата. Дърветата са дом на птици, приспали песента до утре.                                      12.05.2009 г.
	Прекалено е високо небето. Всеки облак е къща за птици. И целуват се нежно звездите. Трябва да имаш очи, да ги видиш. Уморих се да пиша. И спирам. Каквото можах, съм го казал. Ще остана да слушам звездите. Може би, като прохождащо бебе, ще клатушкам крака... И ще тичам, по алеите, влажни от утро. Време е не да творя. А обичам. Часовникът, още една обиколка, ще направи. И после-задъхан, ще се спре. В кръга няма нищо.                                        12.05.2009 г.

В конюшнята е сиво. Тъмно. Пегас яде овес и се проклина, че е заменил крилата си за вино. Сега остана бала слама. Камшикът на коняря,                                     тор,                                            врабчета, надничащи в паничката на коня. А там е празно. Кряскат възмутено, подскачат,                    пърхат,                                 хвърлят перушина. И се плодят. Сред гнила слама.                                             12.05.2009 г.

Бих искал, да е много тихо. Дано заспи, най-после булеварда. Сърдитите коли ръмжат в стъклата, а там, луната е голяма. И моят сън, подобно птиче, в завивката се крие за утеха. Сърцето му трепти като камбана, подритната от стъпки на часовник. И тази нощ е тежка, като камък, увиснал на въжето от въпроси. Бих искал да пристигне ангел. В леглото ми да кацне и да слуша, как шепне стихове луната. И обича, безсънният ми влюбен поглед.                                            12.05.2009 г.