"Мечтая за огнище"

Припомни ми, че още ме има… Гледам, как глухо вали. По прозореца, струйки се стичат. Вънка дървета, с черни коси, проплакват, отпуснали клони. Студено е в мен. Ветровете, като ято от врани летят. И оскубват със шепи цветята, поникнали, някога в мен. Ти си навесът, в някоя спирка, в която, отдавна не минава трамвай. Припомни ми, че още ме има… Макара да е нощ. И вали.                                           28.10.2009 г.
	Посоки… От кофа-до кофа. Двете кучета кротко лежат, и очакват, стопанина с длани, да намери за всички обяд. А желязната кука изважда от контейнера, торбички с боклук. Скъсан вестник и мърлява риза. Буркан, със прокиснал компот. Двете кучета мислят за нещо. В количката, само една, посивяла китара, без струни, чака дъжда. И със сивите, ледени пръсти, на капки и гъста мъгла, тази, безполезна за всички китара, да изсвири реквием. За гладните кучета. Празните кофи. И как, отминавайки, кимам на скитника: -Добър ден!                                                 28.10.2009 г.
Очите ти са топли. Пламък на огнище, по бялата стена с икона, рисуват златни сенки. Мърка котка. В кенарената кърпа, диша гореща пита. Хладна стомна, с вино, зачервило поглед. Дочувам, как щурците, навън, зад тъмния прозорец, говорят нещо тихо. И сещам теб. В мен е топло.                              28.10.2009 г.
	Ще вали. Потръпна студено небето. И черната врана, сред голите клони проклина. Шумят, жълти листа по паважа. Озлобеният вятър, хапе настървено със зъби кожуха на облак.                          29.10.2009 г.
Сиви зидове. Мазилката пада. Зад стъклата на тъмните сгради, пожълтелите крушки светят, над мрачните драми. Силуети. Чаши. И кухни, с миризма на изгнили яхнии. Зидове. Входове. Тротоари, под стъпки, кънтят, без да водят към нищо.                   29.10.2009 г.
	Пукната стомна… От дървото прокапват, последните капки на дъжд. А дървото, е шарено-златно. Спомня си лято. И червена от жегата, жътва когато, запотените устни са пиели жадно, прохлада, от същата стомна.                            29.10.2009 г.
Поне за кратко, слънцето да спре, в прозореца. И в стаята, художник, да изрисува топли цветове, по бялата стена. Измръзнала отдавна. Студено ми е. Само дъжд… Стъклата посивяха от умора. Не искам, хлад от моята длан, в лицето ти, подобно капка от вятъра довята, да те накара да потръпнеш.                                         29.10.2009 г.
	НАТЮРМОРТ   Като пъплеща мишка, вятър пълзи. Поклаща се праната риза на балкона, обесена. Облакът я разглежда ехидно. Пропуква с пръсти. И се кани, да я измокри отново. Вчерашен вестник наднича в чаша, забравена на посърнала маса. Вчера, след като прах, съм прочел и кафето. Днес, не е различно. Само, дъждът ще вали.                               29.10.2009 г.
Като жълти стотинки листата, по алеята звънкат. Никого няма. Дърветата си спомнят за нещо. И плачат, след забързан, за някъде вятър. Измръзнало цвете, без сили поклаща, цвят, като спомен за лято.                                  29.10.2009 г.
	Вали. И е тъжно. Хей, така си минава живота, като жълто листо, отвята от вятър. Сочи с пръста си, новата дата, към стената, прикован календара. Като мръкне, я изчагърква с нокът.                                 30.10.2009 г.
Когато, някой ден прозорецът ми стане, от злато - златен. И цветята, свенливо, в саксията надникнат… Ще взема в шепите си слънце. И с него ще нахраня, врабчета, и усмивки на дечица. Сега вали. Децата боледуват. А аз съм, просто - беззащитен. Разнасям в джобовете вятър, и броя, за залъка стотинки. Но, не е важно! Пак ще има слънце! На някой си поет, ще дам надежда. В прозореца ще кацне птиче. И аз ще му разкажа, че ме има.                                  30.10.2009 г.
	Ръцете ми мръзнат. Студеният вятър, драска с нокти по тънкото яке. И се крие в него. Като изпъдено куче, под листопада се скитам. И мечтая за слънце.                     30.10.23009 г.
Небето е паднало в локвите. И стените на сивите сгради, размахват ръце из мъглата. Като пречупени кръстове стълбове, са събрали по жиците врани. Блести с очите си улица, и разглежда бездомните кучета, които злобно ръмжат към прозорците. Зимата е дрипава циганка, която мете, сякаш - по навик, жълти листа по пътеката.                                     02.11.2009 г.
	Стъпвам по килим от злато. Листопад. И вятър, свирещ в клоните на флейта. Ято гълъби в тревата, търсят семена от лято. А студът ги чака… В идващата зима, техните очи ще станат бучки лед. Топки бяла перушина.                               02.11.2009 г.
Чувам, как в тъмното - пияница, някъде плаче, и троши. Прежълтели от страх са прозорците. Мирише на зима и печка, разпалена с чаши от вино. До безмълвие, празната улица, разнася стъпки на скитащи кучета Ще затворят скоро, кварталната кръчма. И тогава, лъкатушещи сенки, ще разперят ръцете под лампите. Като свещи, ще угаснат прозорците. И този град, прокълнат по рождение, под реклами, с мигащи лампи, ще заспи. Завит в мазни чаршафи.                                                   02.11.2009 г.
	Пак ще вали… Намръщи се облака. И дори, посърна цветето в стаята. Гардеробът стана голям. И ютията, като челюст е зейнала близо. Чака моята риза. За кой да я гладя? А бълбука в утробата, на ютията, топлите чувства. Съска,             и пара изпуска. Ще я изключа, накрая! Ей, така, си минават сезоните! Вятър! Гледам, как ще прокапе небето: -Ютия,              чиния,                           торба зеленчуци… И чаша, като усмивка на зрител в екрана, където дават глупав сериал. Докато гледа без мисъл, мирише на изгоряло платно. И на друго… Нека вали! Да е тъжно и сиво. Имам няколко ризи. Една, ще запазя. На погребението, дано изглежда прилично. Разсаждам изсъхнало цвете. И го поливам, с новините от стария вестник. В момента, не друго е важно, а дали съм изключил, тази ютия.                                                         02.11.2009 г.
Коприна са очите ти. Чешма - във двора, където са премръзнали цветята. И мокрите кокошки се разхождат, кълват напразно… Празно гледат. Но, в бялата чешма, тече водата.. Бълбука, вдига бистра пяна, по моята кожа. А тя е бялото платно в което, сезоните рисуваха картини. Пейзажи, в които - стъпки, оставяха молитвата на крачки, не оставяйки, дори и отпечатък. Жълтее цветето сред камъни. Една прегърбена старица, с бастунчето подпира есен. Край нея, мъничкото куче, подскача, джафкайки за залък. А бабата я чака вечер. Със залък хляб и телевизор. И миризма на всичките животни, затворени в кошара. Проблейват, без дори да знаят, че чакат празник, (пиршество за ножа!) главите им да станат вкусна супа. Стопанинът е пийна от зарана. Листата на лозата са окапали. Вещаят вино. А аз, очаквам да те видя. Бабата проклина.                                          02.11.2009 г.
	В тази розова утрин, пухкаво облаче влезе. Стаята стана прозрачна, и се изпълни със въздух. Имам, какво да ти кажа… Цветето цъфна, от радост в моята саксия. Галя с пръсти, нежността на топла завивка. И копнея за теб. Преди да изстена, чувам, как прозорецът екне от песен, на розови гълъби.                              02.11.2009 г.
Студено стана… Телефонът, мълчи, прерязал си езика. И в дървената, пощенска кутия, ми пращат сметки. И реклами. Нима, до толкова съм излишен? Дочувам вън, как вятър вие. И пуста, някак е простряна, в прозореца ми, сива улица. Разпридам мислите. И търся, сред хладните стени, дано намеря, къде отишли са си, чувствата? Студените прозорци капят. И виждам: -сълзи,              облак,                         вятър… Как искат, да ми кажат нещо.                                          03.11.2009 г.
	Така ще си отида - недолюбен. Не знам, дали си виждала, но сутрин, прозорецът е посинял от жалост. Защото, бих желал, да съм обичан. Завивката ми, бяла като преспа, да бъде прошка. Всичките ми грешки, са просто – дъжд. Пътеката изсъхва. И тази кал. Следи от бързи стъпки, са всъщност пръст. В нея расне цвете. И летят дървета, нагоре, в синьото небе… Кажи ми, има ли безгрешен? Създадени сме, не да търсим лошо, а късно през нощта - дано да чуем, че вън вали… Сезоните се сменят. Единствено, когато се загледам, в тях намирам смисъл. И обичам. На птиците, в очите, има нежност.                                            03.11.2009 г.
Сняг. Вятърът суче снежинки. И с пожълтелите клони дървета, изглеждат учудени. Полегнало куче, изненадано плези езиче. И размахва побеляла опашка. Дишам дълбоко. И се усмихвам на всичко. Ще е бяло. И за мъничко - чисто.                               03.11.2009 г.
	Небето е снежно. Пеперудено ято, в прозореца пърха с крила. Гледам навънка, как възмутената сврака, трепка с опашка. И кряка. А снегът я облича в бяло. Тихо вали. Белотата прониква при мен, през стъклото. И рисува усмивка.                            03.11.2009 г.
Имам бяло предчувствие… Тази идваща зима, ще залепи некролог на вратата. И по всички непрочетени стихове, снегът ще поръси забрава. Ще премръзне в саксията цветето. И листата ще зажълтеят от мъка. Слушам, как снежинки почукват в прозореца. И ми става тъжно за всичко.                                          03.11.2009 г.
	Онова, пред което се прекланям, е това, че залезът е безразличен. Разхождат се сезоните в ритъм. Листата пожълтяват. После - капят. И вятърът донася тихо, в сутрин, изненадващо - снежинки. И жълтите дървета стават бели. Врабчетата, прегракнало говорят. А кофите, край блока, все са сиви. Разхождат кучета опашки. И гледам, как старицата отнася торбичка с хляб. И той е кисел. В бастунчето, подпряло се в небето, висят на облаци къдрици. И пак ще завали. Ще стане мрачно. Старицата, в бордея ще се върне. Ще дъвче бавно, гледайки в стената. А сивите тапети ще са глухи. За това говоря. Мърляви фасади, като пияница надигат мътни чаши. И пият,               сякаш за последно. В мътилката на чашата остава, на дъното, утайката на нещо свято. Не мога, нямам и желание, да търся в прозореца утеха. Че някъде, едно дърво тъгува, за птицата, забравила да пее. И тази, някаква старица, ще падне и ще стане суха, на пода, в дрипавата черга. Хлебарките ще е полазят. И някога, когато мине време, един чиновник, с кожената чанта, ще спре и тока. Тя ще се вмирише. Съседите ще бъдат възмутени. И разни репортери ще блещукат, с камери и тъпите усмивки, на водещи от „Новините”. Старицата ще бъде гнила. А някъде, по черни клони, облечени в сиво свраки, над цялата история ще псуват. Това е. Отивам да си лягам. Господи, не ме събуждай!                                                04.11.2009 г.
Пазари…                Праз,                         и бидони за зеле. Разбира се, това е нормално. Но, мирише на сини мангали. На неизкъпани, някакви баби, с торби със зелени домати. И се бутат… И всички сергии, са отворили паст, като псета. За какво ви е, всичкото зеле?! В бидоните втасват душите. Изпуших една кутия цигари, за да купя, няколко моркова. Мерси, за цените на едро! Нищо не купих. Искам да се прибера и да къпя, омърсеното,                      гладничко                                        тяло. Ще отворя прозореца, и ще фотосинтезирам от слънцето.                                       04.11.2009 г.
	Ох, не сте ми приятни!... Бога ми, Ти знаеш, че обичам всеки мой ближен. И прибавям си грях, когато ги съдя. Много път извървях, за да стана неверник. Но, не понасям мнозина от хората. Аз не знам, навярно съм грешен. Но кажи ми, как да обичам врага си. Бих желал, да подложа и бузата, но, тези хора, не удрят плесница. И тази риза - единствена, ще им дам, но те я окрадоха. Подскажи ми, Господи, как да съм истински? По булеварда момиче, раздава рекламни листовки.                                                          04.11.2009 г.
Там, някъде… В прозорецът гледам, как, покриви на отсрещните сгради, се снишават, с коруба на кимаща, покрай храста - една костенурка. И би трябвало, заради това, че живее столетие, на костенурката, лазеща, да си кланям… Не се кланям пред нищо! Знам, че не му пука, на никой, дори да разкажа, каквато и притча за смели юнаци. За каквото… Няма кой да те чуе! По-добре е да гледам в прозореца. Там, залез, прави сградите поносимо-красиви.                                          06.11.2009 г.
	Сякаш - мъниста, подскачат, казани приказки. Жълта снимка в албума. Няколко топа хартия, които са чакали стихове. Едно малоумно дете ги събира. И точейки лепкави лиги, се радва на всичко. Баща му е пиян от отдавна.. Спи на леглото. Езика, е вън. И му пречи. И поради тази проста причина, в стаята хърка. Мирише на мухлясала чаша. Идиотчето пипа стъклата, на прозореца, и наднича навънка. Вика след жълтата шума. Всичко казано,                            (шепа мъниста), се търкалят,                      без смисъл                                         по пода. Бащата е пиян. Може би, в някое утро, ще му подари химикалка. И между пепелника и чаша с кафето, ще му повтори, че би искал, (някой ден!), да обича. А това, идиотче, може би, ще пропише. И за баща си, ще изплаче поеми. Надали! Ще умрат някоя сутрин премръзнали.                                                        06.11.2009 г.
Залитам ли? Сякаш съм пиян, че не виждам, тези стени, защо се поклащат над мене? И скърцат. С протяжният звук на остарели панели. Мъгляв ми е погледа… Сещам, как се сипят по пода, тези мокри тапети, от години вещаещи, за утеха и утро. Няма утро! Ето го - залез! С барабани кънтят, трополят по паважа, на демоните, тази празна усмивка. Искаш ли?! - Покрай болното цвете, да поседнем, и да видим, как този залез залита. Прозорецът е наситен, като конячена чаша. В саксията - цвете умира.                                                      06.11.2009 г.
	Задушница… Плачат старите църкви, с очи на икони, избодени с гвоздеи. Посивели са всичките кръстове. По гробовете, листят се папрати. И премигват, прежълтели кандилца. Сприхаво, враните грачат. Капризно е, мръсното циганче, подбира от сладките, и не иска от паничките - жито. Дремят дебели цветарки край спирката. И очите им, цъфнало-светят. Няколко, залитащи скитници, пият от виното, по гробове, и тършуват за друго. Вият в черно, безнадеждни, забрадките. По опънати, сякаш са струни, жици са броенисали свраките. Клатят глави. И проклинат над всичко.                                                  07.11.2009 г.
Пак вали… Ще ме побърка накрая, прозореца, с тези слепи очи. От вчера - прострени са гащите. Няма слънце. И размахват мокри крачоли, на въжето, закопчани с щипки. Напиках се, че пак ще се съмне. А вали… И вали, до побъркване… Гледам, как вехне в стаята паяк, закачен, на дантела - в ъгъла. И си мисля, че всичките капки, ми разказват в стъклата - илюзии. Няма да има ден, да дочакам, слънце… И моите гащи, да се усмихнат и сухи, пречистени… До толкова е тъжно, че ми иде да мастурбирам на пода.                                              07.11.2009 г.
	Тази есен, е непосилно тривиална. Ям, и се возя в трамвая. А там, се подпират на дръжките, все, същите хора… И кондуктори, булеварди с мигачи, мигащи вляво, светофарът се мръщи, нещо става. Хората мърдат. Скланят фасадите мътните сгради... И потокът потегля. Клаксони,                   токчета,                                  продават и дюнер, за левче - парчето. Мириша на лошо. Но, кой ли те пита?! Дори и листата са жълти - еднакво. До там се побърках, че мечтая за вятър! Хей, така, да задуха! Да стане в тази улица чисто. Тези нещастници, да се усмихнат, накрая! И посивялата улица, да се изпълни с въздух и вятър. Гледам някаква снимка. Кокиче. И си мисля, да ям супа и лягам. Дано, в съня си да чуя, как, влюбени котки се ухажват щастливо.                                                    07.11.2009 г.
В локвите… Сивите локви, в които се вглеждат фасади. И под студените гуми, на колела, на случайни таксите, се превръщат в бръчки… Там, гледам, как се удавят. И хъркат,                и размахват ръце на раздяла, моите плюшени глупости. Моят Мечо, с който се гушкам във вечер, дано не ме стигнат кошмари… Мечо плува… Листата, заедно с няколко пожълтели угарки, припомнят за дъжд и сезони, които, нямат смисъл за никой. Ще изкапе дъжда. Ще се съмне. В решетка на улична шахта, дървото ще бъде изпразнено. Жълти листа. И някакъв - мърляв си Мечо.                                               07.11.2009 г.
	До толкова съм грипозен, че не смея, дори да вдигна телефона. Едва ли ще изпратя някой вирус. Но, не бих желал, да бъда кисел, с дъх на чай,                       и мокри кърпи,                                                 хапче… Не искам! Ти си здрава! А аз усещам, как е сиво, небето, като мокра кърпа, полепнало в стъклото на прозореца. И как е трескаво в мене, и как мечтая топло слънце, над мен, да бъде нежно. Бих искал да ти дам огнище, но не, с кашлица и хрема… Защото, ти си здрава. Аз пък - кихам. Прости и този стих, но, просто те обичам!                                             07.11.2009 г.
Напористите въпроси на часовника, застанал, като идол някъде в стената, ме правят тъжен. Иска се от мен, да съм езичник, да прося милост, да прекланям, гръбнака си, от времето пречупен… И с лигава усмивка, да се моля, за малко хляб, и някаква утеха… Разкъсвам ризата… И вижте! Нямам сили, нищо да разкажа. В ребрата ми четат се рани, прободени от вашите чувства. Грешен съм! И толкова! Щастлив съм, че ви дадох сили, с камъни да се подпишете. И в духът на празните си мисли (все някъде - за вас), да има смисъл. Сега, ме оставете! Ще пия вино. На дъното на чашата, когато видя, че има капка. Замълчете! Защото тази капка ще отроня, за вас. И нека екне, камбаната на моето проклятие. Нали ви казах?! - Аз съм грешен!                                             07.11.2009 г.
	Червени коне. Жълт вятър, сред изгорели поля. Сухите тръни отронват, остри,            кафяви                         листа. Под копитата, камъни скачат. Прах. Със забрадка жена, плаче над гроб на детето. Съска с езика си змия. Камък, червен, като грива. Люспи от стара скала. Пясък, без милост покрива, пътя, пред тези коне, непознали утеха на конник. Прах от копита. Жена. Има, какво да разкажат, жълтите тръни в степта.                                   07.11.2009 г.
Такова е - никакво! И бедно, и гладно. На комини и зима мирише града. В тази улична вечер, край кривите сгради на София, някъде, от безпътни посоки, дочух, че в мансардата кашля Вутимски. И се спрях. И угасна цигарата. По булеварда, кестени цъфнаха. И се усмихна, намръщен-стражаринът. Проститутката кимна с очи. Свлякох си ризата. Като бинт е залепнала в кожата. Скъсах я гол, и навярно съм луд, но е направих на кърпа за храчките. Защото,                горе,                          високо… кашля поет. Бих желал, да съм марля в кошчето. Нека бъда и сън, в който Синьо момче да погали косите му. Нека бъда в леглото му - стон. Нека бъда… Не искам да липсвам! На кисело мирише града, от комините, бълващи облаци. И прежълтели от болест стъкла. Зад които, Вутимски отсъства. Хотелите, като курви се предлагат на всички.                                                        09.11.2009 г.
	Мътно е вън… Вали в прозореца. Гледам, как сивата улица, се изпълва с локви. Ненормално се клатят чадърите, на минувачи, не им виждам лицата. Има нещо сбъркано във въздуха. Фасадите са облечени в розово. И фламинго, с дългата човка, кълве по асфалта. Ще започна да викам из стаята. По мокета, виждам петна от кафето. Не важно, че плача с Достоевски. Просто вали. Хората се прибират да пият.                                             09.11.2009 г.
Какво да нарисувам? Хвърлих четката. Платното страда от анемия. Защото, вън, градът е сит от ядене. Шкембе - чорба,                               крака,                                       и разни-дробове, поднесени в хаванче с усмивка. Сервитьорчето се кланя ниско. Мирише в кръчмата на топло. И гледам по стените, че иконите, примляскват с разни колбасари. Ядат чорби.                     И пушат.                                     Сърбат… Какво ли да разкажа на децата ми? Мирише на оцет и нещо вкиснало. Наливам вино. Пуша. Готвачът гледа през прозорчето. И кима.                                                   09.11.2009 г.
	Бих искал, (ей така-си мисля!) да можеше да ме изкъпеш. И старата ми риза, в бяло, да метнеш в раменете ми насила. Защото, аз ще съм без сили. Студен и сив, със свещи в ковчега. Не бих желал, мръсниците да пипат по хладното, на моето тяло. Облечи ме кротко. Целуни ме. Погребението ще е по навик. Свещеникът ще е езичник.                                        09.11.2009 г.
Последното слънце е хладно. Духа вятър и гони листата по алея, шумоляща от мисли. Мръзнат в джобове, скритите длани. Ще оставя шепа зърно на пейката. Купих си жито, че вече-не зная, в тази зима, какво ме очаква. Все ще дойде - някоя птица, може да доскача, опашка на катеричка. Нека хапнат… Аз се прибирам, да разглеждам в прозореца залеза.                                              13.11.2009 г.
	Може би, ще е хубаво, когато с арфи, белите ангели ме посрещнат пред портата. И разкажа смирено за времето, което, двамата с тебе сме имали. Може би, ще е хубаво… Но желая да докосна ръката ти. От очите ми, звучи ангелска музика.                                                      13.11.2009 г.
Все по-често, сърцето ми спира. Мисли секунда, с неохота почуква, пак с бастунче по пътя. И тръгва. Калдъръмът на сивия делник, не подсказва пътека. По премръзнали жици, броеница от врани говорят. Без, нищо да казват.                                      13.11.2009 г.
	В памет на 1989 година.   Листопадът привърши. Казват -и плавният преход, от лято към есен. Голи дървета, размахват счупени клони. Белите врани, умряха отдавна. Щъркелите отлетяха далеч. Очаква се зима.                            13.11.2009 г.
Прощавам се с парка. Сивият облак, вещае - небето, да се подпре без надежда в клоните. Като старци, голи дървета ще премръзнат под студения вятър.                                          13.11.2009 г.
	Картонени сгради. Нарисувано слънце. Пара от чашка кафе, в небето прилича на облак. Пластмасови статуи тракат със зъби. Трамваят се рони по релсите. Едно лудо дете, рисува с пръчка по пясъка. И се напишква от страх.                               14.11.2009 г.
Като мравояди пъплите тромаво, в мравуняка, с малки подробности. И пръхтите от радост, щом погълнете мравката, (парче от ракия,                         чаша с хляб,                                           паничка с глупости) и с опашките шляпате доволно по пода. А някъде, горе… Високо над страстите. И на тази слуз по езиците… В небето танцуват влюбени гълъби. Има и слънце… А вие, в мравуняка, мразите всеки,                          и всичко,                                             и нищо… Защото сте сврели глава в купчината. И не виждате нищо. Макар да обичам под слънцето всичко, не ми харесва, да съм пъплеща мравка. Ще ви се изплюя в езика.                                                                14.11.2009 г.
	Парчета от фрази. Неизказани истини… Удавих телевизора в мивката. Обръснах тапетите с бръснача на поглед. От погнуса, мих дълго ръцете си. Съседът ми поиска цигара. А аз го целунах. Той побягна уплашен. В саксията - цветето, разцъфна от радост. Чувствам се с корени.                                 14.11.2009 г.
Когато небето е гладно в него, гълъби няма. И цветята отварят цветчета с очи, натежали от жалост. Ръси облак листата на есен, и студеният вятър проплаква. Ще измръзнат ръцете на просяка, гушнал кучето, дано им е топло. И ще гледа булеварда с лошо. Когато небето е гладно, в него, гълъби няма.                                       15.11.2009 г.
	Счупена кутия за моливи. Тетрадка с ченгелчета. Престилка с бяла якичка. На велосипеда с три колела, му дадоха болнична пенсия. И сега въздиша без сили, забравен, заедно с моето детство, на таванът, сред други боклуци. Косматият паяк ме гледа накриво, и плете в косите ми сивата мрежа, от която няма измъкване. Сухи мухи, се поклащат край лампата. Сякаш кимат с глави, в потвърждение. Духа от някой счупен прозорец.                                         15.11.2009 г.
Изчерпаният поглед на звездите, премигват безразлично над жълтите очи на светофари, и лампите по булеварда. Ще мръкне скоро. Жълтеница пълзи по тъмните фасади. И първите прозорци, през спуснатите щори гледат. По навик, по улиците скита вятър. Разнася листопадените дрехи на голите дървета в парка. И дъх на гнило. Разглеждам залеза през чаша, червена, сякаш е порязана. И някак, ми е много скучно, да чувам, че часовникът пристъпва. Надзирател, който уж ме пази, а той се грижи за килията. Да не би, когато бягам, да я отнеса със себе си.                                          15.11.2009 г.
	Роден, или пък - захвърлен, на празен остров… Няма хора. Влечуги мърдат с опашки. Отровни змии ме чакат. Добре, че в мене е морето. И гларусите кротко кацат по златните ръце на залез. Така, усещам, че ме има. По черните скали от делник бели чайки, си пощят перушината и шепнат стихове.                                  16.11.2009 г.
Цигуларят продаде цигулката, за да си купи обувки. Хляб и ракия. Цигулката проплака със струни. Антикварят я сложи на рафта. И затвори вратата. Мократа улица, се изплю по палтото, с две кръпки отзад. Музикантът си купи ракия. Седна на ъгъла. Дървото изплака жълти листа. Вятърът надникна в ръцете му. И после, разочарован си тръгна.                                     16.11.2009 г.
	Потъващият залез, (там-в синьото море на планините) ме кара да си мисля, че Бог ми подарява всичко. Защо? В следващото утро, (за което, мисля си по навик) от мен се чака нещо. Ето-мръкна. Луната е разнежена до бяло. И птиците се връщат по гнездата. Бих искал, да намеря думи, бих искал, да намеря сили, да бъда благодарен. А в тази нощ, когато и часовникът заспива, и прилепите литнат към звездите, ще търся отговор, защо съм нужен? Сутринта, ще ме посрещне с усмивка.                                            16.11.2009 г.
Красивото усещане, че теб те има, рисува в небето ангели. И чувам, как сред голи клони звучи соната за цигулка. А вятърът, облечен с фрак и с тържественост, по струните разнася нежност. Обичан съм! И имам сили, на свъсения облак да се радвам.                                        16.11.2009 г.
	Като въпросителна, по белия лист на нощта, луната е виснала. Тъмните покриви, облечени с вятър, я гледат безсмислено. Неграмотни са черните сгради, с тези склопени очи на прозорци. Хората спят. Единствено, светофарът е буден. Премигва, като учудено, малко дете, защо булевардът е пуст, и мене ме няма. Аз съм тук, и съм много далеч. Чопля семки от драми, една-по една. Часовникът ми ги подава услужливо с ръка. И плюя шлюпки по пода. Над мен, като паяк е виснал тавана, и плете от въпросите мрежи. Като дребна, пребледняла муха, завивката се гърчи от болка. Аз съм потен. Пак ще се съмне.                                                         16.11.2009 г.
Тази вечер е топла и снежна. Щъркели кълват по капчуци. Пиян съм, че ти си до мен. Часовникът чука с чука по ковчега на нова раздяла. В часа, в който перона, без думи посочи с пръст разклонените, множество релси, примирено очакващи влак, търся сили да скъсам билета. В тази идваща зима, усещам в себе си лято.                                       19.11.2009 г.
	Под жълтите листа на залеза, оставих вятъра да ме погали. Очите ми са пълни с обич. Ръката ти, все още пари в лицето ми, подобно слънце. И чувам, как цветята ронят роса от моите мигли. Не искам да тъгувам. Чувствам, как залезът кънти от болка. И за да не плача, пожелавам „лека нощ” на птиците.                                        19.11.2009 г.
Очилата на лампите надничат в празната улица. Там вятърът с пръчка рови в улични кофи. Търси илюзии. Подредените равно прозорци минават край мен, и зад ъгъла се кикотят неистово.                                   19.11.2009 г.
	Когато тишината е тиха, и перонът вещае раздяла, галя улична котка, дошла услужливо в скута. Стопанка на последната гара, от която, далечните релси събират надежди със спомен. Не искам да тръгна! Котката мърка. Бих желал да те гледам в очите, но не искам. И без това, тишината е тъжна. По-добре е, да прегръщам тази улична котка, дошла тъкмо навреме, преди да заплача.                                    19.11.2009 г.
В тази утрин, врабчетата говореха тихо. Почти-шепнешком. Брезата отвън, бе стаила дъха си. Листата като ноти отронваха звън от приглушено ноктюрно. Не посмях да въздъхна. Ти спеше. И беше красива. Слушах музика от твоето дишане.                         19.11.2009 г.
	В памет на А. Вутимски Коридори… И хотелски стаи, заключени с еднаквите врати, зад които диша някой. Непознати стъпките кънтят, под хладните слънца на лампи, изкуствени цветя. И ключ, който скърцайки отваря, от улицата път.Към чужда стая, в която ти си чужд. И свети жълта лампа над празното легло. В което си неканен.                                   19.11.2009 г.
Много съм тъжен… Като пожълтяло листо, под студените пръсти на вятър, шумоля. И се рони праха на последното, минало лято. Чувствам се болен. Очите се спъват по острите камъни. Път, криволичещ в неравни посоки. Кардиограмата внезапно отскача. А после се спира. И пак… Не в това е причината. Белият лист, в който писеца изписва тревоги, е грижа на доктора. Имам ли време, да разкажа за мъглата в парка? За теб. Чувам, как живота си тръгва. Пред мен, белият лист, копнее за моята писалка.                                          21.11.2009 г.
	На Ивелина След двадесет и три години, очите ми са още топли. Децата ни пораснаха. Усещам се поет. Преди да се събудя те сънувам. В косите ми часовникът плете дантела, с цвят на зима. Не се страхувам, че със сняг, прозорците ми в хладна утрин, очите ще затворят някой ден. Бях, и бих желал да бъда с тебе. Сред падащият полумрак, все още се усещам като птица потърсила утеха в гнездо, очакващо ме като шепа. С теб е топло. Жълтите листа, вещаят слънце в моята есен.                                   22.11.2009 г.
Тази вечер, като разкаял се ангел изпъден от Рая, мълча. Пред мен е икона. Непогалена с поглед. С молитва. Мълчи. Тишината ечи. Гръмотевица екне в стаята. И треперят след нея стени. Сухото цвете ме гледа с жълти листенца от спомени. Мълчи, върху масата твоята снимка.                                 21.11.2009 г.
	Огнището е черно. Пепел, студена, като зид в зима. Разхождат своите опашки, изцапани със сажди мишки. И църкат гладно. В дървеното столче поскръцват хищно дървояди. Лъхти на плесен и на спомен. В тавана дреме паяк. Небето се е свлякло ниско, усещам скоро, че ще рухне.                                23.11.2009 г.
Не ми се пишат стихове. И разкази. И нищо. Пресъхна ми душата от очакване, да дойде ден, в който влюбени в прегръдката на парка за разлистват нежността на моята есен. И не само това е… Липсват гълъби, в прозореца да търсят завет. Отдавна не заключвам портата, дано да дойде скитник, да го стопля. Но, няма… Ще отида из пазарите, с някой циганин да пия бира. Ще купя зеле, морков и глава от целина, и ще се завърна, да си сготвя супа. Очите си, ще дам на враните.                                                  23.11.2009 г.
	Балонът на детето отлетя, и стигна тръните на роза. Докосна се до огнения цвят. И гръм! Увисна спукана усмивка. Парче от гума на конец. Детето занемя. Посочи с пръстче. И вятърът се спря. Смутена, розата поклати красивият, за други цвят. Отрови две червени сълзи. Внезапно заваля. Тревожни, гълъбите отлетяха. Не могат да дочуват детски плач. Облакът набръчи чело. Проплака тъжната гора. Как искам, в джоба си да имам, поне бонбонче, искам да му дам. Вали небето, капки капят, в очите на едно дете.                                             23.11.2009 г.