"Монолог"

Да можех, да изпрося милост… Ръката си на грешник да целуна. Децата да погаля по косите, и нещо важно да им кажа… А то… Не искам, даже да разказвам. Разчетени са празните посоки, и всичките ме водят - тука. Дори и враните отсъстват. Пътеките са пълни с безлюдност. Не съм готов от тук да тръгна. Оставяйки, разнасям мъка. И чакам, горе от стената, часовникът да ми подскаже, кога дошло е време… Сега… Говоря със стената.                                     02.02.2010 г.
	Непоканено, утрото влезе, и в стаята седна на стола. Неприлично разтворил краката, ме поглежда часовника сластно. И ме кани да стана. Не желая да мръдна. Завивка, като сняг ме покрива отгоре. И е тихо. Тихо, до глухо. Колко искам да затворя очите, и сънят да ме махне от тука. Не ми се мисли, за нищо.                                     02.02.2010 г.
Станах голям… Колкото малката капка от стопения сняг. Виждам, как се проточва по клона. И очаквам, с гръм, да се срути вселената. Ще остане от мен тъмно петно в земята. Бил съм станал голям… От една, мъничка капка, под небето, само мухъл израства. Гръмотевици, няма да има. Изсъхвам.                                          02.02.2010 г.
	Хайде, стига съм писал! Няма кой да чете. Нека издълбая с кирка, във въздуха - дупка. И потъна в нея. Няма смисъл от нищо. Мръква. След залеза - изгрев. И пак отначало. Светът се търкаля, като ритната топка. Подскача, а после се спира. Някой по шорти, се затичва и рита. Нови възторзи. Стадионът реве, а после утихва. За кого ли да пиша? Тези пожълтели ръце, носеха слънце,                           носеха обич… Кофа без дъно, с вода, с която поливах гробове. Една врана остана. С черни крила. Тя ме чака търпеливо и грачи. В мене вятърът плаче. След смъртта, очите ми ще си останат отворени.                                       02.02.2010 г.
Студеното слънце, на несбъдното сбъдване през тъмните клони поглежда. И оглежда очите си в стопения сняг. Кални, пътеките, отпечатват всяка надежда, и я пълнят с киша. Броеница от спомени, като кучета тичат след мен, и джвакат, вместо да лаят. Гледам следите си, и мечтая за някакво връщане. Посоки без път. Глутница. Зима е.                              07.02.2010 г.
	Скреж по прозореца. Две одеяла. Няколко замислени цветета, близо до моите стъкла. Телевизорът отваря уста. Не искам да чувам. Посинял е от студ, на стената, забоден часовника. Крия своите ръце. И опипвам на тавана въпросите. После, ще направя кафе. И денят, като гост ще пристигне, с поредната дата.                                     07.02.2010 г.
Мъгла. И локви, блеснали с очите си. Дърветата са в траур от отдавна. Разкаляна, пътеката говори, с думите на старец, без постеля. И капят капките от клоните. Разсърдените врани ме проклинат. Не ме очакват мокри - пейките, и няма Господ, да се моля. Дано поне, да се смили, пък вятъра, ръцете ми закрити, да не търси. Не ми се иска - химикалката, над листа, цяла да замръзне. И спре да пише. В парка, единственото сбъдване са стихове.                                           07.02.2010 г.
	Неприлично е светнала лампата. Вън е мрак, на кого ли ще свети? Пих лекарства и време да спя. Пропилях си деня, за напразно. Пак е тихо леглото. И пак, в нощта ще разглеждам тавана. Тази жълта и болна луна, под завивката плъзга се тихо. И като циганка, край стар манастир, обещава за утре поличба. Ще се вдигна… Нека е светло! В дланта и ще сложа стотинки. Ей, така! Гледам лампата и тихо и кимам. Имам още какво да чета. Ако мога, ще напиша и нещо. А когато… Когато, някога стане деня, неприлично, да бъда в него… Ще посегна с длан. Угася, на писалката, сините думи. И ще стане в стаята тихо.                                              07.02.2010 г.
Може би, с човката - щъркел, в ранна утрин, с дъх на цветя, ще спусне в кочина ми бебе. ( Стих. Или, безсмъртна, моя творба.) И денят ми ще стане осмислен. Ще погледна към моите деца, и ще им кажа, че бил съм им нужен. И на тях, и но моята съдба. Но, не вярвам! Коминът е тесен. Вън вали, и е хладен града. По антените враните кацат и разнасят с вятър, тъга. Нищо - никога, не ще да се случи. Белият щъркел, отдавна умря.                                                07.02.2010 г.
	Калдъръм от некролози. Сиви са дуварите, пред къщи, празни от сезоните. Изгладняло куче,                                        вие към тополите, почернени от врани, като гроздове. Пречупената църква тъне в бурени. Открадната камбаната. Попът се пропи. И толкова. Иконите не помнят бебета. Мъртъвците ги погребват в нивите. Остават старците и враните.                                                     07.02.2010 г.
Днес е Неделя на Страшния съд. Аз не знам, дали заседава, този Съдия. Навънка вали. И е кален от скръб булеварда. Всеки ден съм разпънат на кръст. И часовникът чука с чука. Моите длани са пробити до кръв, от пирони на острите дати. А вали… Сякаш, падат сълзи. Сигурно, много съм грешен. Почерняха пътеките в мен. И къде ли вървя, да се цапам? Натежаха ходилата от кал. И очите си мия в локви. Искам да докуцукам до Страшния съд, без адвокат. Защита не искам.                                              07.02.2010 г.
	Бели полета. Размахали нокти, снежните тръни раздират небето. Ято почернени врани, край трупа на премръзнало куче, злобно се карат. Стопанинът още се клати. Следите пролайват след него.                                      08.02.2010 г.
Изцъклено око на риба. Бяло, небето сипе сняг и леден вятър. Отчаяни, по снежните балкони гълъбите чакат, от някой, да подхвърли милостиня. Ръцете се чернеят в ръкавици, и тропат заскрежените обуща по костите на пустите пътеки, в които, само вятър скита. Не съм готов да се превърна за някой, в някаква надежда. Зима, през която, плажът край морето, ще побелее, сякаш е старица от телата на умрели птици.                                          08.02.2010 г.
	Снощи, зимата тихо е слезнала в прозореца. Дълго е гледала, как сънят ми се скита из стаята. И навярно, той и е казал, че копнея за слънце в градината. За усмихнати рози и мънички бебета, които гукат в количките. И са шепнали дълго. А сутринта, звънчета в прозореца, ме събудиха радостно - сребърни. Заледени цветя от градината, бе набрала, грижовната зима.                                        08.02.2010 г.
Когато си отида, ще се върна. Защото, няма да си ида. Посях цветя навън, в двора. И свирих под прозорците на флейта. Помолих ангели да кацат в косите ти, когато се събудиш. И няма да допусна облак, над теб да кашля гръмогласно. Защото те обичах много, не съм готов да те изгубя. Очаквай ме в кротка вечер, с малките звезди ще те погледна.                                            09.02.2010 г.
	Некрологът го принтираха бързо. По шаблон, с твоята снимка. С попа си кимнахме тихо. Уточнихме часа, местото, парите… Беше бяло навън. И валя до побъркване. Поръсих с вино снега над баща ми. Той стана червен. Като някаква рана. Или петно по килима. Занесох му пита. Запалих му свещ. Попът беше монотонен, до втръсване. Чаках да млъкне. И тропах с крака. Студено бе някак, и скучно в душата ми. Ято от врани търпеливо очакваха, да се махнем и оставим трапезата. Попът си взе бутилка на тръгване. Ядох и аз, и си пийнах по навик. После - забравих… Сега се присетих, че оставих баща си под свещите. Само враните хапнаха сито. Дано се помолят, на Бога за него.                                                   09.02.2010 г.
Нямах сили да запомня сълзите ти. Влакът, някак неочаквано спря. Взе ми чантата, вратите се треснаха. Стана шумно купето. И спря, да се движи в очите ми въздуха. Влакът тръгна, със стон на цигулка. Последно, видях, как уплашено гълъб се стрелна, и в небето остави черта. В прозореца виснаха равните, и безлюдни, до лудост поля. И пристигна служебен - кондуктора, без да гледа, разкъса билет, който исках да пазя за връщане. От вратата полъхна клозет. И се затвори. Замириса на тихо. Мина циганин. После се спря, и предложи усмихнато ножове. И една, безпощадна кама. Може би, бях сърдит на пероните. А ми беше потребна. С гняв, да пробия стъклата на гарите, пълни с куфари и един изпращач. Който, всъщност е гарово куче. С премръзнал език и очи, почернели от просене. От раздели, дори. Само за миг се погледнахме. Влакът тръгна, изпращачът се скри. И небето полегна в прозореца. Бързо тичаха разни селца, с димящи комини и светнали, малки и жълти, чужди стъкла. Под рефрена, припяващ от релсите, дъвках сандвич. А после заспах. И сънувах очите разплакани. Коловози и перонът сред сняг. Последната гара ме посрещна намръщено. Духаше вятър. И пръскаше сняг.                                                    09.02.2010 г.
	Наивните кокичета измръзнаха. Мечтаеха за пролет. И я търсеха. А зимата, с глутница от псета, се върна. И замръзна всичко. Под стъпките ми скърца ледено, и няма път в снега и преспите. Не знам, дали ще дойдат щъркели. Какво да търсят?! В Родината, е гробище за всичко свято. Поклащат нокти заскрежени, тръните. И вятърът скимти уплашено.                                              10.02.2010 г.
Не съм подготвен за живота… Такъв, какъвто го сервират, на масата, в селска кръчма. Селяците, в овчи шуби, мастика пият. И ме гледат, как с пръсти - светло слънце, рисувам в прозореца, мъглив от мъка. И шепнат злобно. Ще ме бият, че галя котето на пода. Мирише ми на нещо лошо. Кръчмарят ми изглежда мазен, а пипа с лапите си чаша, от която, трябва да отпия. Защото съм естет - повръщам! Повръщам, с някаква наслада, по дървения под, посят с огризки, и кал, от грубите обуща. Селяците ще ме разкъсат! Юмруците са тежки, като глина, полепнала по мръсни ямурлуци, и празното, изцъклено в очите… Но искам, да им кажа, че паважа, на улицата вън, е честен. Бодлив до кръв е всеки камък, и локвите са хладни, като пролет. До мен дотича котето. И близна, разбитата от злоба химикалка. Ще пиша стихове, дори с кръвта ми. Селяците поръчаха мастика.                                          10.02.2010 г.
	Очите ми са уморени. Много пуша, и тази сутрин, дълго кашлях. Бих искал, в прозореца ми - птиче, да кацне. И да каже нещо. А вятърът скрибуца на гъдулка, подобно циганин, в селска гара. Край него, изморена мечка, доставя радост на простаци. И някакъв началник, с шапка, изпраща влакове и среща. В устата му, креслива свирка, ята от гълъби подплашва. И тръгват влакове и спират. Отдавна съм забравил да пътувам. Остава ми да пуша мрачно. В прозореца, да чакам птиче.                                         10.02.2010 г.
Сняг в гнездото на птици. Клони, засипани снежно. Тръгва от някъде вятъра, и разплита в бяло, надежди. Имам ли някакво сбъдване? Малка утеха в съня ми? Сутрин, в прозореца - гълъби, тропат, със заскрежени крачета. И нашепват, кротка молитва за щастие. Храня ги с малките късчета, от хляба, замесен с причините, да си тръгна от тук… Те са невинни! Усмихнато, кълват и ме поглеждат разбиращо.                                      10.02.2010 г.
	Беше притча. Косите ти, между бедрата ми сипеха пролет. И цветята в мене покълнаха. Замириса на нива и обич. Беше дъжд. И танцуваха локвите. Гръмотевицата беше голяма. Като нива, с покълнало щастие, житата полегнаха тихо. Стана вечер. Прибраха се птиците. И небето въздъхна блажено.                                        10.02.2010 г.
В очите на стара икона, небето гасне в залез. И моли, нощта да сплете милостиво ръце, над звездите отгоре. Вятър, облечен в синьо, през пътеки от заснежени дървета, минава и свири на флейта. Без да иска, докосва струни на сребърна клонка. Тя потрепва,                        и сребърна музика рони. Вървя под звездите и търся, дано да намеря за очите пътека. Луната се плъзга след мене, кима с глава,                        и тихо простенва. Иконата плаче без сълзи. Вятърът хвърли своята флейта, и се обеси на клона.                                               12.02.2010 г.
	Дъжд… Стана черно в прозореца. Снегът се стопи, и замириса на локви. Ботушът на мокрия циганин остави следа, покрай празната кофа. Заедно с коловози от гуми, на скована от нищо количка. Под ръката му имаше патерица. Тоест, дърво, увито в парцали. Край кофите, мехури танцуваха в локвите.. Гълъби, по балконите кацнали, мислиха нещо, дори и не просят. Милост и хляб, чакат и шепа с надежда. Или, може би, как ще скочат надолу… Без да отварят крилата си. А вали… Разсърдени враните, грачат в небето и отлитат на някъде. Фонтани от мръсни води, се разпридат под колелата на фарове. И вали, и вали… Ще ме побърка, как тропат, по паважът, ръцете на облака. И как рови, с надежда за някакво щастие, мокрия циганин. Време е да се напия. И да не мисля за нищо. Или да слезна, и да пребия мокрия циганин. Не понасям мисълта за надежда.                                                           12.02.2010 г.
Орисан е, да бъде скитник, вън вятъра. Изплаква своята болка в прозореца. Разказва нощни тайни. Луната, легнала до мен, му кима. И стаята от скръб е светла. Мирише тишината на безпътност. Очаквам, първия трамвай да мине, да знам, че в този град, и други има. Дочувам в тъмното, казанче на клозет. И кашлица, съседът се облича. Пролая куче. Поглед на такси, в таванът плъзна бели дири. И пак се скри. Ще съмне. Полегна някъде и чувам, как се късат, на вятърът, пречупените две криле. Чакълът е безмилостен до грубост. Не го вълнуват нощни страхове, сънувани от будната ми лампа. Прозорецът - излъгано дете, сълзи пред идващото слънце, протегнало към празното ръце. Като съмване след нощ безсънна, слънцето с мътен поглед, по покривите с ръце, подпря се, лудо се огледа. Милостивата завивка на облак свлече се отгоре. И стана мрачно. Бавно, откъсна се парченце от небе, и цопна в чашата с кафето. Съмна.                                              12.02.2010 г.
	Заледеният вятър, като глутница кучета вие. Луната, зад тъмния облак наднича, пребледняла от страх и от грижа. Безсънна е моята стая. Не мисля за нищо. Таванът е бял, като поглед, който над мен се премрежва. И проплаква прозореца. Нощ е. До полуда са тъмни стените, сред които,                      часовникът скита.                                          16.02.2010 г.
Като часовник, капчукът почуква, и отмерва по перваза ми времето. Бе оранжево лятото, зимата, е като беден художник. В палитрата, има черно и бяло. Преляти, лицата на сградите станаха сиви. От кога се заканвам на вятъра, да продуха мъглата в прозореца. Но, такъв е - нехайник! Изсъхнаха, посадените рози отвънка. И остана заснежена скамейката. С бяла шапка - художник рисува погребения, празни чинии и гарвани, над полето развели крилата си. Бяло и черно… И делник в сиво. Ще посегна, и ще разрежа ръката си. Имам нужда, в картината - ярки, цветове да цъфтят и да викат. Монотонният глас на капчука, ме превръща в замръзнала зима.                                               16.02.2010 г.
	Снегът засипва белите пътеки. И селото, под покриви примира, с няколкото, пушещи комини. Угасва залеза. Просветва лампа. От празният обор проблейва, една овца. Ще легне гладна. Стопанката, на патерици куца със стомна с вода. За супа. Петелът е заклан отдавна. Над печката виси икона. и гледа тъжно, мъркащата котка.                                         16.02.2010 г.
Прозорецът светна. Непоканен, денят се промъкна, и издраска стените със злато. Шумоли, отвън булеварда. Чувам, че гълъби кацат, и говорят с прозореца нещо. Нямам сили да отметна завивката, и да хвърля, тази потна пижама. Нощта ме изпива с устни. Мога, таванът да гледам без сили.                                       18.02.2010 г.
	Денят е разкопчал панталона, и се показва, неприлично по спирките. Домакините гледат задъхано, после - кресливо ругаят. Мина оттегчен полицай. Спря се и празно, таксито. Панталонът се свлече в калта. Гащите бяха в жълто. Трамваят дойде и прибра, мокрите шлифери вътре. Като змия се изсъска врата, и с трясък затвори консервата. Полицаят почеса с ръка, подутините, под своето яке. И заспа в булеварда таксито. Отпивам от чаша кафе. Горчиво и тъмно. Без захар.                                                18.02.2010 г.
Там някъде, в ъгъла на стаята, подобно прилеп, моят сън ме чака, очите ми да станат тихи. Да мога да простя на делника, простаците с обич да погаля, и цвят от цвете да откъсна, и ей така! - да го даря на простите. А тъмното в стените е от спомени. Предадоха ме клетви на приятели. И търся със усърдие в джоба си, стотинки, да се върна отначало. Последният трамвай, със скърцане, вратите си затвори с утрото.                                         18.02.2010 г.
	Дъждовен сняг. Сякаш, калните облаци, по паважа изплакват надежди. Шумолят мътни капки по локвите. Мина чадър, неестествено цветен. И мечтая за някакво минало. За червено в парка от рози. Аз не знам, малката катеричка, дали ме очаква, с очи от маниста. А вели, и навява в прозореца. Непосилно далече е всичко. Имам малко цигари - до мръкване. После, просто ще гледам в тъмното.                                          18.02.2010 г.
И този ден, безсмислен, като сбъдване на дрипава мечта на някой скитник, в прозорецът ми влезе, куцайки. Въздъхна тежко. И полегна, с вмирисаните дрехи в леглото. Гнуслив съм. Не понасям мръсното, затова ще стана от завивката. Сънят си ще отмия под чешмата. И някъде, на завет под крилата, с гълъбите ще рисувам изгреви. А този - непоканен гостенин, в леглото ми да търси сънища.                                                 18.02.2010 г.
	Паяжина сплете в прозореца, отвън, тъмният облак. Полазиха в стаята сенките. И посърна в очакване цветето. Закънтя тишината сред книгите. Уморена, писалката легна. Недописана, бялата страница, под очите ми, тихо въздъхна. И угасна, догоряла цигарата. Гледам вънка. Полет на птиците, как тревожно, в небето рисуват, непрочетени скици за сбъдване, и неясните думи на вятър.                                     18.02.2010 г.
Би трябвало, да празнувам с някакви… По булевардът да ходя с китка, и пред камъкът - да се пречупя през кръста. Да те лъжа Апостоле, с приказки. Ти ми познаваш, няма нужда от глупости. Разграфих си живота по дати, и познавам до болка Родината. Все пак, преди да поседнем на чашка, погледни вересиите, братко! Хайде сега! - нека е здраве! Дай да пийнем, а после да плачем. Ето ръката ми - чиста! Аз не искам да празнувам смъртта ти. Знаем нашите общи душмани, знаем предателя… Какво да си кажем?! Да си пийнем пред нашето знаме. Развалено е в чиниите - време. Обещавам, ще отида, Апостоле, в някой параклис, дано да намеря, край търговецът, с тъмното расо, поне кръст, да се моля.                                                         19.02.2010 г.
	Стигнах ли дъното? Много дълго пропадах. Пред очите ми падаха сгради. Знамена,                  и ръждясали кръстове. Църквите станаха кръчми, в които, попа ми продава смирение. И благославя за левче, грехът ми. С неподвижен поглед - иконата, ме гледа. А мошеникът бъбри… Ще отида на някъде.                           Стига да има ракия. И край кожуси на простите селяни, ще мълча и ще плюя по пода. От студът - изхитрели мухите, ще кацат край мен. И ще смучат, от пода, натежалите храчки. Зад тезгяхът, кръчмаринът с пръсти, ще забърсва поредната чаша.                                          20.02.2010 г.
Мечтае пианото соната, с която да поплаче с дъжда навънка. Клавишите са бели, като кости, разхвърляни небрежно в булеварда. По които, грубите обуща ходят, и късат звън, с всяка стъпка. Храня някакво, случайно куче. В очите му намирам пролет. По козината, твърда като делник, прокарвам длан. И с капките дъждовни, покръствам го в някаква надежда. А в мене, пианото,                                   звучи фалшиво.                                                   20.02.2010 г.
	Непознато слънце. Сгърчени пътеки, болезнено пълзящи край дървета, по които няма птици. Белите очи на мъртъвците, изцъклено от локвите поглеждат към празното небе. С един, единствен облак.                                     20.02.2010 г.
Не съм добре. Не искам да те лъжа. Защо ли не?... В последните сезони, искам, да има вятър. Топъл, като коте,                             прегърнато в нашите длани. И по-добре е… Нека да се лъжем! Над покриви - еднаквото небе, не ще прокапе, че му липсвам. Доброто коте, нека да си мърка. Останах си едно дете, със своя Мечо и мечтите. А това са глупости! До болка е изцъклен, прозорецът, с всичките ми грехове. А аз не знам, какви са. И трябва… Много ми е нужно, да махна маската от сън, и някак си-невинно да те видя. Боли от въздухът край мен, от който, дълго кашлям. Няколко деца, в двора чупят люлките и викат. Облегнат на прозореца, ги гледам. 23.02.2010 г.
	На Ивелина   Бих искал, да не пуша толкова. Да пия чай и тичам сутрин. Едно кокиче да откъсна, от някой двор, така - крадливо. И да го поставя в леглото, а там - самата ти си цвете! Как искам, пак да бъда влюбен! Да бъде топло в моята стая. Косите ми - навети в зима, над теб, разгърден да изтръскам. Децата ми играят на компютър. В завивките ни лази паяк.                                     23.02.2010 г.
Като пара от топла земя, и дъх на огнище с пита, тази сутрин е хубава! Съживи се под слънцето кълн. По балконите - бели пранета, махат ръкави за поздрав. И звън, по двора разнася капчука. Има гълъби. Вятър. И куче, което радостно скача по мен. Нося кокал от вчерашни грижи. И се усмихвам на всичко и всички.                                       23.02.2010 г.
	Капчукът ми напомня, че сезоните, проплакват, в банална методичност. Бях мъничко дете. Със джобове, издути с джанки и с камъни, за моята прашка. Гоних ветровете, а те се скриха зад тополите, и първите ми косъмчета поникнаха... Устните на първото, момиче, ми звучаха грапаво, защото носих вкус на джанките. И то ме бутна с отвращение. Мoже пък, да не съм си мил и зъбите. Такива са, (надявам се!) - момчетата! И някакви - такива! Издълбаха бръчките, сезоните, без жалост по челото. В браздите не поставих семе. Пилях годините, по кръчмите, и виках сервитьорки да целуват, от джанките, тръпчивите ми устни. И носеха във кани виното. И пееха до оглушаване оркестрите. Но нивата остана в бурени. Сега, посягам методично, и чупя от очите си висулките, замръзнали през времето по покриви, под които, исках, може би, да бъда. Под капките остават локви, в които, закъсняло слънце гледа.                                                     23.02.2010 г.
Ако някога си тръгна,                           пътят ще е ясен… Ще бъде кално вън, и няколкото врани ще накацат                  цветята, в моя вечен сън… Затова, да пиеме шампанско! Да пушим пури,                             да трошим стъкла! Не съм роден, за да умирам. Бих искал, да ти дам цветя. И нека да не мислим за раздяла! Копнея за безсънен сън,                в което, утрото е влажно. Валял е, вероятно - дъжд. И сградите, със своите фасади, са станали - с магичен пръст, на сребърно небе, от длани, преплетени на кръстопът. А враните… Ще ни почакат! Имам път! Все още, в който да разкажа, че улицата ни очаква вън. И нося звук, очакващ да усети твоите устни, за да заехти, без дъх - денят. Раздялата е драма за глупаци.                          А тръгването - то е път, през който,някога ще мина. Животът, днес е тук.                                               23.02.2010 г.
	Когато облакът легне, като розова сянка в косите и звездите започнат да кацат, онемели от нежност по тебе… Прегърни ме! Имам в дланите тъмната вечер, и звездите, като наниз от бисер, Ще оставя в дърветата вятър, да ти каже, каквото не мога.                                     24.02.2010 г.
Непохватно разлиства пердето, някакво утро. Защо ли подухва? Имам шепа от скапани спомени, от денят ми мирише на лошо. Гледам екрана. Виждам мръсници. Паля цигара, една подир друга. Пепелникът е пълен с грижа, а телевизорът весело бъбри. И защо ли?! Вятърът духа. Някакви кучета лаят навънка. Сградите са устойчиво сиви. Трамваят си ходи по релсите. Жена ми почиства мокета. Прахосмукачката монотонно влудява.                                            24.02.2010 г.
	Там някъде, под свода на небето, градът въздиша, като грешник. Червени са очите. Светофарът, не спа и тази нощ. И мига, по стъпките на тичащия вятър. Замина вятъра… Остана, обърната кофа с боклука. И няколко бездомни плъха. А сградите са тъмни богомолци, ръцете си отправят към небето. И чакат, хвърлена в звездите, луната да се моли скрито. Но, няма! Хладен е чакъла. И празен - сякаш е без мисъл, прострян под няколко реклами, оголен - булевардът чака. Какво ли? Няколко таксита, и куче, някъде по пътя, повело скитник под звездите, да моли прошка от небето.                                         24.02.2010 г.
Цветята се усмихват рано сутрин. Целуват въздуха. И пеят. Дочувам, как с пръсти светлината, клавишите на сенките докосва. И те отронват звън. И постепенно, небето, като свод на църква, изпълва се с музика. От извор, невинно, като къпано момиче изплува слънцето. Разцъфна утро.                                       27.02.2010 г.
	Мастилено небе. И мокри облаци, тежащи в него: камъни разхвърляни. С черни пръсти драскат клоните, на сухите дървета и събират вятъра. Ще завали. И капките, като ято гарвани ще кацнат в стъкления поглед на прозореца. Студен отдавна.                                           27.02.2010 г.
Със слънчеви крила на птици, долитна утрото. И се усмихна. В саксията разцъфна цвете, погалено от моя поглед. Отварям… Нека въздух, в стаята да влезне като вятър, и пръсне някъде в ъглите, на мрака, дрипавата сянка.                                     28.02.2010 г.
	Ухае на дъжд. На вятър и пролет. Бели камбанки звънят, край огради на мокрите къщи. И оборите дишат на влажно. На сено и на топли очи, към полето, гледащи жадно. Синият дим, от червени комини се стича. И по рохката, черна земя гали зърната, дано да поникнат.                                   29.02.2010 г.
Как ми се иска да тръгна… Хей, така! - без посока - зад ъгъла. Да дочуя, как разцъфват кокичета, под милувка на топлия вятър. Изморих се да гледам в прозореца, как сезоните тичат отвънка, и календарът, как сменя годините. А разправят, че слънцето някъде, сутрин мие очите в океаните. Самолети летят… И железните влакове, се провират през тъмни тунели и пръхтящи, и радостно дишащи, гонят залеза, гаснещ над палмите… В три стени и изцъклен прозорец, остаряха, неподвижни - мечтите ми.                                                  29.02.2010 г.
	Жадувам стих, с който да те галя… Иконите се сменят по стените, а ти си истинска. И искам да се моля, да бъде свято и до болка чисто. В параклиса на моята стая, остана ти. Задуха вятър, стените се покриха в скреж и мухъл. И в празното пространство на прозорците, остана само чувството, че липсвам. А искам - простичко, без някакви, измислени рецепти за столетие, да бъда жив, да пърхам радостно, и устните ти да целувам сутрин. Навън е жертвеник, граден от грешници, в който съм орисан да съм жертва. И правя физиономии, и гърча се, дано на улицата, боговете, да приемат моето присъствие. Езическият бог ме гледа злобно. Но, ти си моята утеха. Запалвам свещ от нежен вятър. И гледам, цветето, че кима, в саксията. Не съм „добре дошъл”, отдавна, за празните пътеки в булеварда. Едва ли ще напиша… Уморен съм! Очите си накъсах по паважа, да търсят път. Крила на птици, да носят изгрева в стъклата. А, няма път! Прозорецът е мълчалив и мрачен. И сенките, в моята стая, разхождат тъмните ми мисли, от тясното пространство на стените, до стиховете в моята тетрадка. Затова съм тих. Безсилен. С пръсти галя своя спомен. Дано смили се вятъра и прати, до тебе, моята милувка.                                                       01.03.2010 г.
Мъгливи пристанища,                         с удавени лодки. Заровени в пясъка,                             рибарите пият. Непосилно е морето за мидите, по плажа размахват сухи черупки. Като циганета са дрипави чайките. Кряскат свадливо след вятъра. Вълните, оскубали коси на русалките, реват гръмогласно, и ги оставят по гребена, на скалите, с блестящите ножици.                                             01.03.2010 г.
	Паважът е изтъркан от обувки. И кален още, снощи е валяло. Разнасят чанти, разни домакини, и вестници - в количка на клошаря. Пранетата закриват небосклона, че има слънце, даже е неделя. В кафенето, смучат дълги сламки жени, мъжете пият бира. Така, от всичко ми е скучно! Не мога да понасям тези сгради! Копнея въздух, цвят на минзухари. За това се връщам. За да пиша.                                             01.03.2010 г.
Уморено от дългото скитане, край очите на улични лампи, слънцето си отиде обидено. Не го погледна никой, усмихнато. И полъхна на хладно от залеза. Тъмният облак разроши косите си. И замигаха, пробудени лампите, по лицето на сиви фасади. Заръмжа куче. Залаяха, край светофара сърдитите клаксони. С усилие отвори вратите си, скърцащ от старост трамвая. И на делника, малката спирка, се изпълни с краката на бързащи.                                         01.03.2010 г.
	Чакам моят дъжд… Топъл, като коте, мъркащо в ръцете ми. Искам да е тихо. Аз, и облака. Под сребристи капки, чакам цветето, да разкаже с цвят за моята обич.                   01.03.2010 г.
Синя зора, като извор. Мека мъгла. Първото птиче погали капка от бистра роса. И разлисти, невинното цвете цвят, с цвят на дете. Лъхна тихо на вятър, и погали плахия мрак. Небето въздъхна. И длани разтвори, да хвръкне деня.                                   02.03.2010 г.
	След тази нощ… Ще се усмихне над покрива утрото. И росата ще бъде сълза, на момиче в утро целунато. Като бисер - от радост, сълза. Ще се сбъдне мечтаното, в тъмното. Като вятъра, моята ръка, ще погали с трепет косите ти. И от цялото звездно небе, луната ще слезе притихнала, да поръси над тебе сребро. А когато се съмне, и слънцето, срамежливо надникне над нас, в прозорец, запотен от телата ни, малко птиче ще пърха с крила.                                             02.03.2010 г.
Като валс на влюбени лебеди, като милувка на вятър сред мрак, косите ти галя с поглед. Има луна. Има сребърни перли в небето. Светлина, която моите длани, като дъжд, сипят кротко по твоето тяло. Ти летиш. Ти си ангел облечен в бяло, който свири на арфа. И звън на камбани, от докоснати устни звънят.                                     02.03.2010 г.
	Пресипна от викане. Най-после замлъкна, телефонът, обесен на жицата. Не желая да разговарям с никой. Заболя ме ухото от скука. Ламаринено - плътните щори, спуснах ниско. Нека е тъмно. Тишината ще пия в чаша. Вънка нахално, отново се съмна.                                     06.03.2010 г.
Плавно потъване. Меката тиня, оттегчено поглъща всяка стъпка. Водата се вкопчва с пръсти, по крачола на днешното време, и се катери нагоре. Жабите гледат и крякат. Няколко сухи папура, размахват, закачени от някой, знаменца - шарени, пъстри, като парцали по селска каручка. Рибарите хващат шарани. Те пляскат с опашки и зяпат. Очите им - празни мъниста, в небето се взират, без мисъл. А отгоре, и прилепи няма. Само облаци кихат и кашлят, простудени от болното време. Водата е неподвижна и сляпа. Бреговете се гмуркат в нея, и се давят, пробитите лодки. Там, сякаш дошлите на гости, пътници ръкопляскат и викат: - „Днеска ядохме!” - „Бог ни обича!” И други… такива. Мирише, нетърпимо на гнило. Последните птици, се самоубиват от мъка.                                    06.03.2010 г.
	Като селска, порутена църква, небето е празно. И няма икони. Гладно, враните грачат сред вятър. Черният облак роши брадата, посивяла от грижи и старост. И е мрачно, направо - да викаш! Ще вали ли, ще дойде ли буря? Нека дойде! - да счупи стъклата, на прозореца, виснал отсреща. От очите му, хладни до злоба, пердето се клати обесено. По иконостаса в моята стая, лази мишка, със сива опашка.                                           06.03.2010 г.
Бели покриви. Коминче, пушещо, с лулата на старец. По пътя няма пътеки. Никой, не минава от тука. С шапки, снежни огради, чакат някой, дано се завърне. Куче пресипна от мъка. Кудкудякат без зърно кокошките. Високо, в небето изправен, стълб, с премръзнали жици, чака с очите на щъркел. Празно гнездо, заснежено от вятър.                                         08.03.2010 г.
	Вали сняг. И е тихо. Пиша стих и мечтая, да го прошепна в косите ти. Кадифено е в моята стая. Виждам теб. В прозорецът тихо снегът шумоли. Много нежно. И бяло.                              08.03.2010 г.
Защо ли, вятърът почуква по стъклото? Не ми се вижда с него. Сам съм. Уплашен съм от улицата - вънка. И грубите подметки на случайни. Не ми се иска, празни притчи, да бъбри делника по книга. И разните икони на бакали, за левче да продават в моята църква. Защото, там е тихо. Но е светло. Рисувам по стените светлосенки. И слагам цвете през олтара. Коленича. Звучи „Ноктюрно” на Шопен.                                                 08.03.2010 г.
	На жена ми   Ти си майка. С мен си. Сбъдна се мечтата - двама, да стареем заедно. На печка, къкри супа. И е топло. Живи са децата и са здрави. Посивявам с цвят на пепел, тлееща над жар от огън, в камината от чувства. Искам да остана цвете. Живо, не във ваза. Ти бъди, не се променяй! Старостта ще бъде нежна.                               06.03.2010 г.
Ситно вали. И е снежно до нежност. Белите клони гушат врабчета и вятър. По безлюдната, горска пътека, не смея да стъпна. Нека падат снежинки. Да е чисто и бяло.                                08.03.2010 г.
	Толкова е хубаво - всичко! Прекръсти ме с пръсти, като Мария от стара икона. Дано, още ден да остана, и докосна с устните устни. Всичко е дар. И аз коленича, пред теб. И пред Господ. Имам за какво да живея. Да обичаш, е жива магия.                               08.03.2010 г.
Тревожни сънища - проклети птици! В завивката ми кацат, за да грачат. Кълват със злоба моето Мече, прегърнато на завет до гърдите. И духа ледено на зима. Прозорецът е кучето на скитник, скимтящо след торба с вехтории в която няма хляб, а само мъка. Мечето плаче много тихо. Усещам, че завивката е мокра. А сънищата - грозно кацат.                                              10.03.2010 г.
	Ти си част от моето име. Запетайка, след моите думи. Непонятен ще бъде деня ми, ако ти, не живееш в него. В прозореца, кацнало птиче, ме поглежда, и ми говори за тебе.                                      10.03.2010 г.
Провлачват празните ми дати еднаквите си, скъсани обуща. Часовникът потропва с бастунче. Слепец, облегнат на стената, от която лъха хлад. И като огниво, в прозорецът ми пламва слънце. После гасне. Нощта е дълга, като грижа, увиснала обесена в тавана. Би трябвало, да имам сили, и този ден, да бъде празник. Когато ме заровят в земята, дори часовника ще липсва.                                     10.03.2010 г.
	Като изповед - белият вятър, ми разказва за топло огнище. В малка кръчма, на някаква гара, която чака, влакът да тръгне. Помня очите ти - жар, от жарава. И горещият огън от супа, която, без мисъл загребвам с лъжица Разни работници, пият мастика. По стените - рога на елени, бодяха часовник, с тичащо време. Не запомних, какво съм говорил. Помня перонът, че пребледня от уплаха. И железният стон на семафора, който светна в зелено на тръгване. Слушам вятъра… Нека разказва. Имам огън, на който да стопля, между пръстите, скрита писалката. И да обичам, в снежната зима.                                                10.03.2010 г.
Виелица… Глутница псета, в прозореца лаят и драскат. От страх се поклаща пердето. И е студено в моята стая. Как ми се иска… Да пием шампанско! И край огнище, да бъдеме голи. Топли свещи да греят в очите. Да не мислим, защо сме родени. Ще погаля с пръсти пердето, да не се плаши, че вънка е зима.                                   10.03.2010 г.
	В саксията на моите копнежи, посадих те, ти си цвете! В съня си те покривам с длани, да не настинеш, че е хладно нощем. И в утрините те поливам с устни. Махам червейче, от твоята грижа. Ти цъфтиш, под моя поглед. А бих желал, да бъдеш с мене. Обичам те, дори и в саксия. Защото, ти си истинска.                                          10.03.2010 г.
Тази сутрин е нежна коприна, по лицето ми, галеща. Като пролетен вятър косите ти лъхат по мен. И разцъфват цветя. Има птици в прозореца. Чувам ги! По бедрата ми, чиста роса ронят устните. Толкова е хубаво! Мечтая… За да свърши нощта.                                        11.03.2010 г.
	Полумесец. Като нож в небето, разрязва нощта. Шепа малки звездици, се крият зад облак. Сякаш дечица, от пияният вятър изпъдени, премигват по пътя.                             11.03.2010 г.
Въздъхна утрото. И кацна в прозореца ми слънце. Отпивам чай от топла чаша и парата е сякаш облак, кълбящ от нежност. Как искам да поръся косите ти с дъжд, Докосвам те с устни.                             11.03.2010 г.
	Изчерпани, до болка хоризонти. Мечтание за нежен стих. Акорд на гаснещ залез. Сред мрака - кратък вик. Отлитат птиците. Долита, над мене, непрогледен мрак. В който, моля те, да бъдеш луна, над криволичещ път.                                      11.03.2010 г.
Като каца за зеле, без зеле, небето вони нетърпимо. Домакините свиват сармички, от листата на моите устни. И мъжете, пият ракия! Бъркат с лъжица, в кастрона с редичка супа, и си изтриват челото. Уригват, дъх на лютиво и люта ракия.. И се изтриват в ръкава. Има в делника, нещо тръпчиво. Шуми магазина, от усти на торбички, глътнали други торбички, които търсят, най-евтина стока. А бакалите, продават моите чувства за левче. Те вече, и толкова не струват! … В бялата къща, край двора, на Дебелянов, майката чака.                                        11.03.2010 г.
	Ще се разминем мълчаливи. Непознат за мен е този свят, посърнал в сенки. Хората не виждам. Край нас, изправени фасади на сгради и витрини ще мълчат, когато си отиват нашите стъпки. Страшен е градът, разпръснал костите на булеварди край крясъка на скитащи трамваи… И те, без път. И няма начин, от тук - до там да срещнеш някой, и някъде - в мъглата, да сетиш длан и говор на човек. Стъпките гърмят, подобно гръмогласни барабани в парад на сенки. Някакви войници ми отдават чест. Но не на мен, а падналите в локви, медали, знамена и клетва пред Родина. Враните кълват, с клюновете моята пъпна връв, която ме привързва към живота. Светна с фарове, замина, зад ъгъла безлюдното такси, което вози, без да плащам, последните прободени мечти. Като вена, една реклама мига с пулса на спукано сърце от проститутки. В очите ми кървят, прободени криле на птици. С ботуши марширува булеварда. Трамваите вървят. И свалят пътници и качват. Нормален е светът! А аз, поливам цвете. И създавам стих.                                                   11.03.2010 г.
Изпразнена чиния. Сосът, обран със суха хапка хляб, полепва по небцето. Часовникът, с ритмичен глас, приканва сън. И хапчета в шепи. Бастунът е отдавна крак, с който старецът прохожда. До иконата - да сложи кръст, пред снимката - да се разплаче. И после, някъде в нощта, очите му ще светят дълго. В прозорецът ще влезе вятър. И плачейки, за всичко ще разказва.                                        12.03.2010 г.
	Имам розово камъче. Намерено, някак - случайно. В него, утро на щъркели, разнася чистота и надежда. Нося го в шепата. Чакам, безразличната гара, да отвори на купето - вратата. И аз, изморен от пътуване, да ти дам, този талисман за надежда.                                12.03.2010 г.
Сънувах цветя. Нямам съновник, дано да ми каже, какво означават. Помня утрото, росно от капки, и птици, как ми говорят. Откъснах с милувка цветчето. Коленичил, го поставих пред тебе. Съновникът, с жълтите страници, би ли могъл, да разкаже?                                        12.03.2010 г.
	Тръпчивото усещане за липса. Изпитите набързо две кафета, на завет някъде, край пепелника. Където, календарът, като есен, отронва дните с жълта шума. Часовникът е дядото по потник, пръхтящ в парка, да достигне изгубеното, вече време, и обещание за много здраве. Не вярвам, нищо да се сбъдне. По пейките на дните, кресливите хлапаци се напиват. И гледайки ме, че ги гледам, реват неистово и псуват. Разрошено и мърляво - небето, очаква да му сипя водка.                                      15.03.2010 г.
Затворих се… Изхвърлих ключа. В прозореца, понякога се вслушвам, как духа вятър. И проплакват клони, над улици, облечени в сиво. Студено ми е сутрин да се будя. Студено ми е, вечер да заспивам. Листопадена е моята стая, от която, щъркели отлитат. Да имах ключ, вратата да отворя. И някъде да тръгна с асансьора. На първият етаж ме чака делник, край който да отмина, без да кимна. А вън, на ъгъла - край кофи, и знак за еднопосочна улица, вероятно, ти ще ме очакваш… За да ми дадеш ключа за връщане.                                          15.03.2010 г.
	Хоризонтите на зимното ми слънце вещаят сняг и плач на врани. Замръзват костите ми. Духа. И вятърът разнася празни мисли, защо съм тук. И „ тук” - къде е? Премръзнала в улица посока, подтичва - заснежено куче. И лае виелицата в мене. Ръцете ми мечтаят за кокиче.                                              15.03.2010 г.
По-нежно от дъх, по-плахо от вятър, ще те докосна с пръсти. Нека звънят сред тъмното чаши пълни с пламък на копнеещи устни. Въздишка, под моите пръсти отрони косата ти. Ти си в бяло.                        16.03.2010 г.
	Къде отива вятъра? През лунни клони, под снежните звезди, върви. Навел главата. Нощта е пуста като чаша, изпита за последно, призори. Размахва пръсти към стената часовникът. А вън шуми под стъпките на скитащ вятър, изпразнен булеварда.                                16.03.2010 г.
Старата къща, с прегърбена, бяла ограда и премрежена котка край портата, отдавна ме чака. Нямам, за какво да се върна. Баба отлетя на небето. И там, на котлона на горещото слънце пече палачинки.                           И кротко ме чака.                                           16.03.2010 г.
	Червено утро. Като залез, поникнал неочаквано от изток. Събуждат се сънливи клони, от сгушената песен на врабчето. И въздухът трепти от вятър. Разхожда розови балони, на облаци, прегърнати в ръцете, на слънце, чисто като бебе.                                     16.03.2010 г.
С разрошен поглед, утрото ме чака, облегнато на моята порта. Какво да правя? Просто му отворих. Нахълта бързо с премръзнал вятър. И седна в кухнята на стола. Сварих кафе. И сандвич за закуска. Похапна. Кимна. И си тръгна. Изпратих вятъра след него. Денят почука на вратата.                                            16.03.2010 г.
	Лае куче… Не млъква! Цяла нощ проклина луната. И луната, и моята завивка. Направо… Да му счупиш главата! А нощта е студена и тиха. Спят прозорци и празни таксита. Светофарът премигва по навик. Булевардът очаква трамвая. И ми идва, да побутна стрелките, че часовникът, сякаш задряма. Луната от скука поглежда, през прозореца, колко се нервя и на кучето вънка… И всичко! Гоня съня си с мрежа, сякаш в нощта, ще ловя пеперуда.                                        16.03.2010 г.
Изчерпателно - подробно, в тефтера, денят е водил записки за всичко. И ето, че изброява бавно, с глас на посивял чиновник, какво е било,                        не било,                                        и разни… Докладва ми, че бил съм грешник. Часовникът изписва протокола, и мига със стрелките си усърдно. А искам сън,                         да любя до насита, и после да заспя без сили. Чиновникът мърмори монотонно. И тази нощ, разпънат на чаршафа, ще моля милост, сякаш съм невинен. Присъдата ще чуя рано сутрин.                                               16.03.2010 г.
	Звезди, като маниста от гривна. Кадифе е нощта. Ти си облечена в лунната рокля. Вятърът сресва коси. И ухае нощта на красиво. Всяка улична лампа блести, от полюлея на свода в небето. И оркестър звучи, следвайки твоята стъпка към мене. Тихи очи, обещават да сбъднат звездите, които нося за теб. Вятър на цигулка простенва, и мракът мълчи. Ти пристъпваш ефирна. От луната, в сребро. Сипвам вино в чаша. В твоите длани искри.                                              16.03.2010 г.
Да пиеш в 3 часа кафе, е странност на портрета, увиснал, като бащин укор, изцъклен - на стената. Баща ми! - лесно е така, отиде си, запомнил съм очите, как гледат мрачно в деня, в който, съм прохождал, като бебе. И укорът за всяка крачка! И викове, след всяка грешна стъпка! Мерси! Отпивам от кафето, и с много яд си мисля, че губя времето си с теб. Почивай в мир! Остави ме, да порасна.                                           16.03.2010 г.
	С цвят на минзухар небето, носи в себе си милувка. Има бял и пухкав облак. Полет на свободни птици. Иска нещо да разкаже, вятърът, край мен прелитащ. Нямам време да го слушам! Дишам бързо. И усещам, как ухае любовта ми.                                18.03.2010 г.
Мечтите ми звънят… Кристална чаша, изпълнена с пламъка на свещи. И вятърът, с копнежа на цигулка, докосва с пръсти по струните на твоя поглед. Ти трептиш… И много тихо, нощта пристъпва към цветчето, на цветето, положено пред теб. Завивката е нежна, като сняг.                                       18.03.2010 г.
	Кротък дъжд. Като пара в листата се плъзга. И звънят посребрени дървета. Гледа плахо зад облака слънце. Пеперудено - светло, просветна. Шумоли от блаженство тревата. И врабчетата - скрити в клони, лъчите на мокрото слънце, свенливо, като влюбен - приветстват.                                       18.03.2010 г.
Чуй утрото! По-нежно от вятър, цветята разтварят усмивки. Шумоли всеки лист. И разпуква небето, с цвят на фламинго. Сънливо е още врабчето. Свадлива е сухата врана. Ухае на пролет и чисто. Погалвам с длани детето, което тича игриво в мене.                                     19.03.2010 г.
	Неспокойните копнежи, като дъжд, почукват с пръсти в моята стряха. Прозорецът въздиша от отмала. И утринната пара ме обгръща, с нежността на сбъдната прегръдка на клони от върба. Крила на лястовици драскат, в шептящия от порив извор. В който, разцъфтява водна лилия.                                             19.03.2010 г.
Мастилено е тъмна вечерта. Посърна облак, стана хладно. И улицата, прашна от деня, замря под уличната лампа. Премина сянка на трамвай. Премигнаха очи на сгради. Изпратих птиците за сън. Подобно, капка от писалка, в стаята ми стана тъмно.                                  19.03.2010 г.
	Врабчето кацна в моята стая. Погледна ме. Подскочи, и взе трохичка от килима. Попита ме за нещо.И отлитна. Отвънка, слънцето разпъпи, в лицето ми добра усмивка. Оставих моята закуска в терасата. Дано я вземе, врабчето. Нека да разкаже, че облакът е бял и пухкав.                                       20.03.2010 г.
С теб е тихо. Стаята в бяло, е сякаш сняг. Блестящ в утро. И има птиче, в очите ти дошло да пее. Скришом, подавам му трошици. Да не би да литне.                       20.03.2010 г.
	Червени балони. И скачаща топка. Децата рисуват с тебешир по асфалта, усмихнато слънце и куче пред къща. Мирише на пролет. И син минзухарът, целува небето. Там, птици танцуват. Пиша стих. И се усещам обичан.                    20.03.2010 г.