"Небето
ухае на дюли"
 |
Усещаш ли?... Вятърът тича в гърдите ми, напращели от слънце. Като диня е червено сърцето. Ухае на есен и лято. Защото, съм роден да обичам. Ти, под слънцето-за какво си? Имам няколко прости въпроса. Когато, сутрин отвориш очите, не виждаш ли, как се усмихва на цветето кротко-листата? И разни…такива. Погледни без свян във очите Ще питам… Отговори си сам. Не искам, да слушам бъбренето на клошари. . . . Разнася вятъра листа. Пожълтяват мислите ми в есен. Когато, като гларуси удавени потъват всичките надежди. Скалите почерняха, облепени с миди. И плажът на горещите ми чувства е празен… Скитат свраки. И ровят пясъка за нещо. А кошчетата за боклук са празни. Затворени са всички кафенета. Рибарите са хвърлили на сухо пресъхналите, кухи лодки. Една вълна протегна лапа и хвърли шепа мъртви миди. . . . Много ми е тъжно сам… Да скитам по алеи, на пожълтели паркове, в които кестените падат… И да няма никой. Никой, с мен да види, че жълъдите бързат към хралупка понесени от лапички на катерички. По пейките се пие бира. Ругаят майките в количките изнервените, още по рождение побърканите вече бебета. . . . Прекалено сте мъдри… Прекалено-цинични. И всъщност сте бедни… Вулгарни, безлични… Не мога да ви погледна в очите. Сякаш гледам във локва, където пъпчивите жаби се любят на воля. Водораслите се поклащат изцапани. . . . Не искам, нито за миг… Като гъсеница, като конска муха, като плюнка, по мен да полепнат, вашите съвети. Гнуслив съм към лоши очи. Към некъпани нрави. Към бездарие. И други простащини. Обичам белите гълъби. Цигарата призори… След която, изгревът, ще се разплаче със мене. Прекрасно ще бъде: розово слънцето, червената кръв от моите срязани вени. . . . Обичам старците по пейките. И децата, тичащи със смях във въздуха. Невинни са, като икони. И искал съм, да имам сили да падна и да ги помоля за малко сили, и за прошка. Защото във очите им, аз виждам, разцъфналите хризантеми ухаещи край кладенеца, в двора на градината Живот. 03.10.2007 г. |
|
Слънчогледите презряха... И отпуснаха чело, почерняло от грижи. Миришат гнили гроздове. И дюли, по земята се търкалят, като слънце, припаднало сред тръните от жалост. И някак ми е...да заплача! С ритници пъдя скакалците. От някъде, под камъка се стрелна изплезен гущер. Спря се, и погледна с тъга, към тъжния ми поглед. Езикът му се сцепи по средата от киселият вкус на есен. 05.10.2007 г. |
 |
 |
Дойдоха много гълъби. И шепа със врабчета. И гледам ги със много обич. Едното куца...Нещо със крачето. Какво ли мога, да сторя, за мъката по този свят? А искам! Единствено...да ги погаля със очите. А птиците пред мен, са живи, като облак полюшнат от ръка на вятър. Кълват... Кълват усмивката ми, и се усмихват. Обичам птиците...И те усещат! На гълъбчето-за крачето...Помолих се. И знам: Ще се оправи! За мен е важно, че с усмивка, раздавам... Асфалтът е добър и светъл. 05.10.2007 г. |
|
Велосипед, подпрян на стена жълти листа. Сергия за вестници. Стара жена, със бастунче крета едва носейки в кошница лятото. 07.10.2007 |
|
|
|
По старите,
зелени керемиди, където е плъзнал бръшляна и слънцето рисува във ръждиво прозорчето, завесено с цветя... Аз виждам нещо българско и силно. Аз виждам котка, с нейните деца. Как вижда залезът и мърка, и някъде една жена преде на своята проста хурка и прежда, и нощта. 07.10.2007 |
|
Коне. Зелени поляни. Няколко къщи, със димящи комини. Дъх на листа, прегорели от лято. Мирис на вечер. Красиво е с тебе. 07.10.2007 |
|
|
|
Есента
рисува с пръсти по прозореца мирис на вятър. Прегорели са жълтите дюли чувам, как кестени падат и подрънква от старите бъчви тежко вино, пълно със злато. Край дуварите, старите баби с котки разпридат тръгващо лято. 07.10.2007 |
| По поляната
тичат коне. Вятър. Във зората все още са сини дървета. И борове сочат с пръсти нагоре, небето, където Бог ни очаква. Защото и аз съм свободен. И чувам, че в конски копита се скита и вятър, и слънце, очакващо всеки миг да разцъфне. 07.10.2007 |
|
|
|
Чешма... И гъби , порастнали край пътя. Цигански катуни. Конче. Куче. Жълтата шатра. Жълта като есен. Дъх на плесен. Ти си с мене. Хубаво е. Есен. 07.10.2007 |
| Нощно е...
Вали Пишем стихове. И пием вино в стаята, една муха лети хубаво е, че е тихо. Искам да довърша този стих. Да изпием чашите със вино. Дрехите на пода, като лист да захвърлим... Поетично голи в банята да бъдем като утро, розови и чисти. 07.10.2007 |
|
|
|
След всичко
казано, неказано, недоизказано, изстива супата на масата, а сервитьорката, е неуместно пъргава. Единствено се пълни пепелника. Говориме за времето. Менюто ни кани с много обещания. А няма да обядваме…Храната, ще бъде пълна по чиниите. Остават премълчани думи подсказани, и казани... Пепелникът е инфарктно пълен със всичките ни многоточия. 07.10.2007 |
| Мирише на
локви асфалта. Небе. И облаци ниско се сипят, като жълт листопад. Всяка капка разказва, че бяхме с теб. 07.10.2007 |
|
|
|
Нека да е
тихо... Гръмогласно, белите стени чуват като ехо шепнат и крещят твоите бели длани с музика по мен. 07.10.2007 |
| В прозорчето
ухае на вечер и дишат жълтите листа. Небето се изцежда... есен. Дочуват се деца. Дочувам, как до мене сърцето ти звъни... А това е звън – камбана небето се превръща в свод на храм, където, слънце има, където Бог го има... И теб те има. Със името - Живот. 07.10.2007 |
|
|
|
Есенни листа... И хризантеми. Сутрин, с млечна пелена. Звън на извор и на стомна... бяла, утринна роса… Виждам, как последни птици гледат своите гнезда тръгват си... а в мене стича бяла, утринна роса. 07.10.2007 |
| Като фенер,
луната е увиснала и облаци, като къдели сребърни край нея се разплитат (тихичко). А аз съм с теб... дали съм? Прозрачна е ръката ти... и ти си по-ветрена от духащия вятър. Искам да те сещам... някак си, мечтаното бе пара утринна, край извор в която ти бе малкото момиче. Видяно в сънищата, да се къпе... Копнея да достигна до дланта ти… Мечтанието ме убива. 07.10.2007 |
|
|
|
Петелът ме
събуди... По раменете косите ти, подобно слънце се сипеха. И беше топло. Макар, нощта да бе безсънна, макар петелът гръмогласен на утрото прозорецът да счупи. Усещам, как до мене дишаш. Косата ти е дъжд по мене. 07.10.2007 |
| Дъжд... Като стъпки на гущер, зелен, по червените покриви. Чуваш ли, как бавно пристъпва в очите му слънцето грее... ... Знаеш ли, как умира лисицата? Когато усети, че болна е, когато усети децата си, че в поляните дебнат за птици... И могат самички... Лисицата влиза в дупката и с лапички срива двата си изхода. Лисицата умира със гордост... ... Когато вали, дали по камбаните се стичат сълзите на Господ? Погледни по скамейките - чашките, от кафе изпити от някой. Има нещо тъжно във вестници, от найлонови празни торбички от дъжда превърнати в бисери. ... Под неонът, блестящ, и измокрен е, след дъжда булевардът. Под слънцето се изпълва с мъгли. На всяка капка мирише потта. Локвите гледат изцъклено. Все пак – вгледай се в тях след дъждът небето е чисто. Във локвата има небе. И облаци има. И птици... ... Пак заваля... Хиляди нокти по очите ми драскат без жал. Бих искал... Много бих искал, да обещая, че утре с теб ще тичаме заедно в парка... Ще ме целунеш, а аз засрамен, и някак си палав ще отида на някъде... А всъщност, защото не знам, какво да ти кажа, ще отида в едно кафене и оттам ще ти купя на клечка един сладолед... ... Когато вали, студуват ли птиците? Навярно са мокри. Очите ми мокри са. Но няма къде да отлитнат. Тревите шумят. Мирише на есен. На пролет? На лято? Вече няма значение. Жалея за птиците само... дано не настинат. 07.10.2007 |
|
|
|
Преваля… И небето-изкъпано се усмихна, като бебе във люлка. Надникна розово слънцето, листата заблестяха от него. Пред мене, кацнаха гълъби и ме погледнаха с топли очи. 09.10.2007 г. |
| Да имах
четка и бои… А ти, пред мене-гола да седнеш на люлеещият стол… И музика, и вино, свещи… да смеся на палитрата. И дрехите на всичките условности да хвърля… Подът да е сипнат, с парцалите на хрисимия делник. Еснафските пре-мъдрости. Стотинки за цигари… Парцали…дрехи… Глупости, със които си покриваме срамотното, във нашите души. И много искам, да си пияна! Червена и разюздана! Със вино да поливаме платното. Цигари да гасим в стените им. …Ще бъде диво…и красиво! Защото, ти си Муза. Аз-Художник. Картината ще се превърне, ( очите ни ще сложат подпис) във икона. От Бога осветена. 09.10.2007 г. |
|
|
|
Есента
разприда листопада от пуловер в жълто. Мирише на вятър. Дори и самотната сврака, е почерняла от грижи. Ухае небето на дюли. И чува се-ято, от жерави, как се прощава със моето хубаво лято. 09.10.2007 г. |
| Докосвам те… В сънят ти-като сън съм. Звън на струна. Огънче на свещ. Докосвам те… С пръсти, като вятър. С устни. И камбанен звън. Олтар си! Пред, който коленича. Докосвам те… С очи. 09.10.2007 г. |
|
|
|
Като пухче
на глухарче, си нежна… Ти. Гоня те из въздуха със поглед. Слънцето те грабна и те скри. Хубаво е, че те има! Кацнала на златните лъчи връщаш се до мен-ефирна. Пухче бяло. И лъчи. 09.10.2007 г. |
|
Боледувам… Пак ли, ще дойде в лоша нощ, задъхана и луда, при мене-треска? . . . А някак, вярвах… Че ще тичам по поляните с усмивката на утрото. Пред мене-детелините ще махат със листеца. Четири на брой. . . . Не мога да се прибера… Боли ме всичко! Поседнах във градинката. Да гледам гълъби. И малките деца. Едно момиченце дойде. Погледна ме. Извади от устата си близалка. -„Искаш ли?” Подарих му химикалка. . . . Дано, да си отида скоро… Над мене-ветрове, разнасят мъртви блянове. И враните ме гледат (изпод вежди) настръхнали и зли, като хората във моя делник. . . . Защо ли пиша?... Няма да издам, дори и още, някоя си книга. Може би, добре ще бъде да спестя за свещи. Да поговоря с поп. Да купя и ковчег. Животът си отива, като жерав. . . . Постоянно плача за децата. Онези цъфнали цветя, от катерушките във парка. Разперили към слънцето ръце, в които шарени балони мечтаят своето небе. . . . Ще завали след малко… Тъмното небе, вещае гръмотевици във мене. И нощ, (озъбена и черна вещица) надвесена над мен. Ще плаче тялото. Ще се потя. Бих искал, да достигна храма. И там, със свещ, и искрена молитва да изпрося-за децата, букет от шарени балони. И усмивки. Мене…кучета ме яли! 09.10.2007 г |
|
|
|
Намерих те, край огнището поседнала. С бяла рокля, хвърляща във огъня дръвца…А, колко дълго съм те търсил… Без да кажеш дума, ми сипа чаша, със горещо вино подправено със билки…И роса, събирана в гората призори… Поседнах. Вгледах се във огъня. А той пропукваше…Искри, от него те засипваха. Ти беше с бяла рокля. С пламнали коси, от спотаена нежност. Намерих те! Със тебе, като въглен ще изтлея. И нека стана дим. И пепел. Очите ти ме топлят…През годините се скитах-бродник из пъртините… От сняг навят…От студ премръзнал. …А ти си в бяла рокля! Съчки, със длан поставяш в огъня. 10.10.2007 г. |
| Усещането,
да обичаш… Въздуха и слънцето и малката калинка… Да се почувстваш част от цялото. И цял да бъдеш-а света, да пъпли с малките краченца по гънките на дънките… И ти да го обичаш! Песъчинката е част от плажа. А плажът е голям…и малък. На фона на морето. Безкрайната вселена е утеха. А, гълъбите никога не питат, защо са гълъби… Настъпи есен. Ще дойде ден, и аз ще стана на пръст…И тихо ще се слея с голямата и мъничка земя… Но знам…И това ме радва! От мене ще поникне цвете. Защото, го обичам от сега. 10.10.2007 г. |
|
|
|
Ще бъдат бели розите… И ти ще бъдеш в бяло. Листата само ще са жълти. Край гроба ми ще има гълъби. ( говорихме си, че ще идват!) Не ме е страх…Дори очаквам! Тогава, стиховете ми ще бъдат притча за катеричките, тичащи по мене. Усмихвам се!...Изпълних, ( до колкото успях…) призванието да обичам. А ти ще се превърнеш във богиня. Със бели рози. И дланите ти ще са прозрачни ( подобно восък), разтопени от пламъкът на моя огън. Ти ще бъдеш в бяло. …Всичко ще е бяло. 10.10.2007 г. |
|
Чуваш ли сърцето ми?... Камбана. Зове за обич и молитва. Защото е огромен Храма. А аз съм, просто скитник. Примъкнах се до него да се стопля… Не аз съм свят, а всичко свято е в падащите, тихо под небето листа и облаци и птици… Чуваш ли сърцето? Звъни, и моли милост за всичките ни грешки -простосмъртни. Не съм светец. Но съм икона, защото ме обичаш… Ще те заведа във Рая. 10.10.2007 г. |
|
|
|
( посветено на правителството на Сергей Станишев) Милиционерите ме гледат. И аз ги гледам. И хората ги гледат. Палките потрепват нетърпеливо в дланите. Железни заграждения делят народ и кучета. Послушни псета, на шайка криминални управляващи. 11.10.2007 г |
|
Лястовичките си отидоха… Без да усетя. А исках, в утрото росно, под безкрайните жици да тръгна. И да слушам, кацнали, как си разказват за лятото със червеното слънце… Къде ще отидат…Как ще ми пишат писма и подарък ще пратят по Добрия Дядо с брадата… Пропуснал съм нещо. Трябваше…Късно е! Да говоря, по често със всяка. Да ги прегръщам да изнемогване. Да им кажа, че ги обичам… Скитам. Във парка ме посрещат враните. И ме гледат със злоба. 11.10.2007 г. |
|
|
|
Защото съм богат… И мога, на всеки срещнат да раздавам усмивка и букет от обич. Затова ме гледат криво. Гърбът ми е решето, с ножове мушкаха по него, най-близки… Но нищо! Раздаденото, винаги се връща! И хубавият стих-остава! Птиците във парка по мене кацат ( Ах, диваче!... Едното взе, че ме наака!) И уличните псета ме обичат. А аз, обичам всичко. И знам, че грозните душици живеят бедно… Богат съм! Без да ви се хваля, ви казвам, че щастлив съм! 11.10.2007 г. |
|
Задушно ми е… Нямам въздух. Потя се…Искам да си тръгна. Да ида в парка и да седна. ( от време вече, само плача…) Или да отида в храма. Да се моля. Да седна някъде-да пия. Не искам! Да мога, в тебе да се сгуша, като някакво детенце малко. А ти за ми разкажеш за Мечето което, си навехнало крачето… И как му дали чудна билка плелите и медец с лъжица… Задушно е… А пепелника, е пълен…Сива пепел изтръскана от моите мисли. Ще тръгна…Нека скитам. По улиците ще намеря просяк. Ще взема да му купя цвете. Ще дам и някоя парица. Поне един да е доволен. 11.10.2007 г |
|
|
|
Клошарят спи на пейката. Количката е празна. Забелязах, с въженце вързал я за себе си. Да не би да я откраднат! Мълчи градът. И залезът е никакъв. Изхабен от безразличие. Минават хора. Някакви чиновници поклащат чантите към къщи. Домакините са чорлави. От работа се връщат кисели, накупили картофи. Породисти кучета, се лаят във градинката озъбени. А клошарят спи… Навярно-прав е! В крадливото ни време, като нищо ще му вземат сънят му. И количката. На пръсти доближих. Монета, тихо пуснах… Може би, сънува нещо хубаво. Искам, сънищата да се сбъдват. 11.12007 г. |
|
Ръцете ми треперят от тревога… Градът, озъбен като куче по мен ръмжи, скимти, и лае със калните и гладни тротоари. Сергии на търговци ме гледат и ме чакат похотливо, развели шарени платнища, прокъсани найлони: парцалите на проститутка. Пазари. И търговци. Децата шляпат в кални локви -босоноги, прости, пъпчиви от въпроси. И трамваи, със съскане се гърчат ( подобно пепелянки) погълнали в корема хора, хора… Очите им са тъжни. И празни, като суха бъчва във зимника напролет. Ръцете ми треперят от тревога… Защото, църквата е празна. И празно бият нейните камбани. Мирише на шкембе-чорба душата. Очите…Погледни в очите! Те станали са тесни, като цепки, а вътре-две стъкла студени, мътни процеждат студ към всичко. И виждам, че цветята вехнат. И гълъбите куцат в парка. Краката им са цели в рани, изсъхнали-крилата… …Понякога, ми идва да запаля сергиите на простите бакали. С камшик да ги прогоня…Да ругая! Но после, се прибирам в парка. И храня със солети сиви врани. Приличат ми на моите мисли. Ръцете ми треперят от тревога… 11.10.2007 г. |
|
|
|
Църквата е
пълна със утеха. Тихо е. Не вика, гръмогласно улицата злобна… Срещам тиха жалост. Лъха обич от очите на икони. Толкова е спокойно тука… Ако можех, щях да си полегна…Подът, нека ме посрещне меко. Ще ме топли огънят на свещи. И икони, пълни с обич. 11.10.2007 г. |
| Много ме
боли!... Светкавици пронизващи през костите. А искам, много искам! Да бъдеш в мен леглото. И да ми четеш, облегната в гърдите за Мечо Пух. И нищо друго. Искам те безплътна. Чисто бяла. 09.10.2007 г. |
|
|
|
Покривките
са мръсни… И вместо пепелник-чиния, препълнена със фасове и тапи от вино…В календара, забоден над намръщения барман се хили, някаква си гола… Мирише лошо от очите на всичките-назлобени и пияни. Защото пиша. Не знам какво да правя друго. Не знам защо съм тук, и пия. Отдавна искам да си тръгна. По синьото небе да стъпя. И някъде, където има слънце да кацна…И със шепи в земята да посея цвете. 11.10.2007 г. |
|
„Сумата по вашата сметка
намалява.
|
|
|
|
Листопад… И гълъби. Край мене кимат със главички. Очите им са топли, като въглени. Говорят ми за нещо тихо. И сигурно, е много интересно, за тях, какво ли пиша… Ще им кажа. Нека го довърша! Намирам се в покой…В съзвучие, със музиката от шумящи клони. . . . Красиво е момичето отсреща… Зелена пейка…И червена блуза. Бих искал, без да и досаждам да и подаря листо, със цвят на злато. А те да се засмее. Аз да и помахам. И сам да тръгна в празната алея. . . . Не ми е чуждо да рисувам… Сега го правя и без четка. Замислих се, дали дървото красиво е, ако нямаш поглед? И точно там е нашата същност. Родени сме със дар от Бога. А някак… Забравихме да вярваме във ветровете. Очите си превърнахме в монети. . . . Колко е нормално-есен! Беше пролет, после-лято. Бях дете, а днес-брадата, първа е засипана от преспи. Всичко е нормално…И красиво! ( Казах за дървото…) Есента е глинената стомна, изрисувана със пръсти на художник. . . . Моята красива есен!... Гълъби, любов и грижи… Взирам се в алеите, и чувствам в жълтото листо ще се превърна. После ще се сипнат снеговете. В нощ студена ще се спуснат бели, сребърни снежинки. Жълтите листа ще шепнат. Вятърът ще свири из гнездата, прелетните птици ще ги няма. . . . Червеноглавият кълвач почуква, като часовник по дървото. Още, колко ми остава?... Все едно. Алеята на парка, помни всичките сезони. В които бил съм …пъпка, бях листо, сега съм шума. Важното е, че живях красиво. В парка съм пилял със шепи Обич, стихове, картини… 12.10.2007 г. |
| РЕКВИЕМ Хвърлени на пода подскачащи зарчета… Подскачат…после спират. Гледам ги… А те са празни. Няма точки. Няма цифри. Гладки, като нищото. Нищо-просто-кубчета, разпилени по мозайката. Значи, че играта съм загубил? Някой я започнал. Искам да попитам: -Кой,защо, хвърля, вместо мене, зарчета по масата? . . . По жицата на времето са кацнали, като броеница върволица. Скица ( незавършена-на късна есен ) Врани. Спирам се до стълба. Малко да почина. Дъх да взема. Небето ме притиска към земята. И броя: Пролет…лято …есен… Детство…младост...смърт… 45 увиснали забрадки. Черни. Врани. Жица. Категорична, както е тирето между двете дати. . . . И враните не плачат. Стоят отгоре…много. И мълчаливо ме разглеждат. Минава тихо някаква каручка, напълнена с дърва за есен. И кончето, провесило главата, надолу, в прашната посока, мечтае да е диво и свободно. Кобилите да яхне сред полята. . . . Да пишкат край дърветата, не се срамуват малките деца. И уличните псета. Дървото ги посреща търпеливо. След тях, остава малка вадичка сребриста от невинност. Не знам, кога пристига времето, когато, почваш да се срамиш и от себе си? Бих искал да се опикая целия… Защото, толкова съм заслужил. . . . Тик-така часовника. В тон със сърцето. Не, сърцето тича пред него… Със сладострастие броя всеки удар. 140…Трепти, като гълъб, хванат в устата на хищник. Ще пърха…ще трепка… Ще спре. Нека стане тихо във мене. Прекомерно крещяха очите. И танцува моето кръвно. Нека, зад билото тихо заглъхне слънцето… И вятърът нека се спре. Уморих се да бъда виновен. . . . Ще счупя и писалката… Тефтерът ще изхвърля. Не биваше, да казвам, че живея в съзвучие…Животът ми, че стих е… По пейките залязва слънце. Потропах със крака…Изпъдих, до мене, кацналите доверчиво ята от гълъби… Ще се прибера. И ще се гръмна. . . . Иконите се сипят, като дъжд… От стените падат…Всяка капа от сълзи във мен прониква…Сякаш е от киселина в плътта ми шупват, като лава…Пара. Изгарят живото месо. И правят дупка…И димяща язва на изгорените мечти… Измислих си, че имам тяло. . . . Мечтая вече простички неща… Да се наям, като животно. В телевизорът да мърда нещо. И аз, без мисъл да следя, как рухва цялото ми време. Безвремие. И тлеене, на някакъв си нереален свят, със който ( много врани, висят по жиците обесени…) нямам нищо общо. И после да заспя… ( Дано съм пиян-достатъчно!) За да си спестя и сънища… Дано не се пробудя! . . . Гледам старци…И бебета. Еднакво невинни. Начало и край. Мириша на есен. На гнили листа…На кучето-лай, дошло срещу мене… За първи път виждам- озъбена злоба от куче. Аз съм разплаквал псета с очите. Нещо се пречупи във мен. И тази лаеща злоба, дори тя ме намрази. . . . Не обич-болка причинявам! Стиховете ми са просто-притчи, на които вярвах… Егоист съм в костите… ( Затова и страдам!) Миришат лошо гнилите ми мисли. А ето-листопад! Разнася есенния вятър. Фучи и хвърля клони, жал… И трупат се във мене пласт, отново-пласт от жълта шума. Земята, като паст поглъща мечтата ми да бъда искрен. . . . Леля ми ме попита: (малък бях…с акне и пъпки…) - Какъв ще станеш?...Като татко? - Не, искам да съм риба… - Защо? - За да не съм от този свят… . . . По китката ми има бели резки. Спомням си, на татко бръсначът, как заби острие, като хищник… Във мивката разцъфтяха цветята на цялата…някаква същност. И всеки миг, като в нещо мечтано, фаянсът се превърна в градина. Карамфилите бяха червени. Сълзите ми-като кокичета бели. . . . Линейката бе символ на злото. Лекарят бе демон във бяло. Усещам, как ми крещеше в лицето: -Живей!...Живей, поне още малко! И ме захвърли на пода. Смачкана, кървава риза. Утрото не ми беше приятно. Живеенето приех по принуда. Присъда, която днес излежах… Днес съм свободен! Върху безцветния делник, бих желал със ръка на художник да сложа няколко щрихи върху своята китка... За да допълня картината. . . . Време ми е да приключа с този ненаписан разказ Сюжета се обърка. Героят стана много скучен. Героят, всъщност е излишен. Не исках, сюжетно да изпадна в тази драма. Писалката ми плаче! И е жалко, защото всъщност, няма и да го изпиша. Не искам, чистите и бели листи на твоя лист да ги изцапам със жалките си мелодрами. Героят ще умре…И толкова! Животът му разглеждам: китайски джунджурии, продавани на ъгъла за левче. . . . И няма миг, във който Трясък, Блясък, Крясък да не оглушава всичко в мен. А искам, облегнат във косите ти ( мъгла в утро…) да гледам и да слушам сонетите на Дебелянов… И да чувствам, че този свят е музика… За теб. За мен. За старците във парка. И, че тези бебета, родени са да бъдат живи. . . . Нощта пристъпва, като булка, към брачното легло. Ще бъде само миг на болка. Ще светне цялото небе. Животът и Смъртта са чувства. И двете-раждат по сълза. Бих искал, някое дете от парка да дойде, със ръце да ме погали и да каже: -Господине, вижте това небе… 15.10.2007 г. |
|
|
|
АДАЖИО Слънцето, тази сутрин е мъртво. Мъгливо. Над сивите сгради, орляци от врани, като черен пушек пълзят по небето, останало тъмно. . . . Мирише на шума. Жълти листа. Изсъхнали мисли, във които вятърът с пръстите рови. Побеляла мъгла, скубе своите къдели по трънливите храсти на моите мисли. . . . Огледалото ме гледа. Безкомпромисно. Очите ми се спъват по браздите издълбани по челото. Мършавото конче е повлякло рало. Куцука бавно пред орача наречен ВРЕМЕ. Душата ми е остаряла. . . . Като опечалени близки (облечени във черно) дърветата пред мен тъжат. И ронят сълзи. Пожълтели от отчаяние. Кандилцето на моите очи примигва, гасне… Последната искрица ще подаря на теб. . . . Оставих много бели страници… Не изписани. Стиховете ми са слепи котета оставени да зъзнат пред вратата. Под струите на дъжд. Под ноктите на вятъра, кашонът, в който са събрани ще се размекне… И котетата ще се удавят. Едно след друго. Дъждът на времето е безпощаден. . . . Красиво е, че получавам усмивката ти. Като лъч на слънце. Топъл лъч на обич. Последен ще е днеска листопада. И шарените сенки под дърветата, обагрени с четка на художник, пред последното платно застанал… Есента на моята епикриза вещае белите поляни засипани от сняг…И вятър, разнасящ спомени за лято. . . . Звънят листата… Като струни, докоснати от моята нежност. Помислих си, че календарът май скъса и последната си дата… И…май, че няма да се кая за нищо. ПИСАТЕЛ бях до края. Създадох световете… (Светът ме обруга накрая…) Но, не съм живял напразно. Със пълната си убеденост обичам. Защото, обичта е, сакралната ми същност. . . . Винаги съм знаел… Ще бъде есен. Ръждива…Кървава от болка. Когато ме погребват, ще вали. И сцената ще бъде сива. От кал. Свещеникът ще бъде в расо подгизнало от безразличие. Сезонът на лалетата ще е отминал. Цветята върху мен, ще бъдат есенни и тъжни. Само вятърът ще шепне стихове…Ще плаче. И свещите в ръцете ви ще гаснат. А аз, със нетърпение ще чакам да се скрия под земята. На катеричките очите са големи. И тъжни. Като есен. 19.10.2007 г. |
| Звън на
бисер, във кристална чаша… Това си ти! Отронена безбрежност, на утро, над морето. Потапям се във спомени. Усещам-там очите, как сипят дъх на пясък, погален от вълни… Споделена нежност. 19.10.2007 г. |
|
|
|
Ще тръгна
под звездите… Във нощ-през есен, когато дюлите презрели-капят. Миришат изорани ниви на пръст и нещо родно… Усещам, че съм българин, когато заровя пръсти във земята. Където, костите на Дядо вещаят свобода и кротост… А искам да е тъмно…Нека, със пръсти да откривам всичко свято. Завещано. И гадано, в стъклото, помътняло от съмнение. Защото, ( мисля си…) че мога с няколко си думи да нарисувам цялата вселена (макар, и мъничка при мене…) Родина, Чест, Любима… Бих искал да поставя първо ОБИЧ, но тя ми е аксиома. 19.10.2007 г. |
| Потъват
бреговете… Вълните са разпенени и бели, като зъби на акула. Неудачник съм роден. (Така ориса-Мама…) Не мога да се справя в този свят. Камъкът си има тежест. И сред морските вълни потъва пръв. Омръзна ми да пия! Омръзна ми от хапчета! Съвети… Ще бъда безпощадно трезвен, в утрото на самоубийството. 19.10.2007 г. |
|
|
|
Не знам,
колко е хубаво… Когато те галя. Но, за мен е красиво. Звъни тишината в очите. Само свещите мигат свенливо… И пламъкът блед, разнася сенки в ъглите, където моите длани докосват красотата на твоето тяло. 19.10.2007 г. |
| Какво съм аз?... Един провиснал пенис, сбръчкан от липса на мечтание. Изпразних всичките надежди по чаршафа на битието. Мастурбирах сам… Бленувайки посоки. (Красиви-някакви мадами, показваха ми млечните жлези) А аз повръщах. Онанирах, цял живот. Залепнаха ми дланите от жалост. От чакане… Поне едно! Поне-от малко, някаква си снимка, от албумчето, наречено ЖИВОТ, да ме възбуди… За да бъда. 19.10.2007 г. |
|
|
|
( по стих на
Ваня Гущерова ) Звън на клавиши Акорди на пиано пръснаха стъклото на потната баня. И като капки от дъжд, попи в още жадните длани лъх на любов... Телата ни - розови звуци по зачервилите бузи фаянсови плочки. Облегната гола, на пианото си спомням, как, в задимения бар пълен с изпити чаши-надежди, те срещнах... И как, един стар музикант клавишите мокреше със своята мъка. Протягам ръка. И погалвам въздуха, пълен със пара. 23.10.2007 |
| Върбата,
спуснала коси над мене, като майка отронва сълзи… Жълти. Нямам майка! Отгледаха ме някакви жени. И никоя, над ме не плака. И никоя не ме погали. Затова, навярно имам нужда да обичам. Сивото врабче, децата…всичко. Обичам празното небе на моя ден, във което се стрелкат черни птици и грачат, и проклинат… Отивам си от този свят, като дете с очи, прободени от болест. Прегърнало едно Мече. 25.10.2007 г. |
|
|
|
Градът е
шумен. Тъжен, някак. Колите, като броеница сред пръстите на улиците мърдат. Потропват жълтите листа по каменната риза на паважа. По който крача…И аз не знам, Дали на ъгъла, все още ме очаква добрият светофар…Слепец отдавна, не мога да го питам за посока. Очите ми-ръждиви, като цвете разцъфнало през есен, се скитат безпризорни по студените фасади. 25.10.2007 г. |
|
Очите ми са хризантеми… Във късна есен. Ваза…Мътна е водата, в която плуват няколко листенца удавени от грижи. Студено духа от прозореца. И врани, разкъсват със крила небето на помръкналите мисли. Ще завали в очите ми. Светкавици ще бляскат! А, може би… Ще се посипе сняг. И много тихо, дърветата във мен ще станат бели. 25.10.2007 г. |
|
|
|
Листата на
моите мисли пожълтяват...И вятър, разнася шепи от шума. Изсъхнали спомени. Роден съм отдавна. И усещам, как бялата зима пръска снежинки дълбоко в душата ми. Едно дете до прозореца, все още седи и рисува със пръстче слънца и мечета. Все още се смеят мечетата, разперили лапки. Но, посивял и мъглив е прозореца. Черните врани, лятят и надничат озъбени. Гласът им е от старо желязо. Скърца ръждясало. Вземам паднало, жълто листо. То трепери сред пръстите. И със дъх го погалвам. Искам моята есен да бъде красива. 07.11.2007 г. |
|
Като озъбено псе-булевардът ръмжи срещу мене. Пълен с коли. И някакви хора. Крия ръцете в джоба. Замръзват, от леда на тази настилка, сива, като люспа на риба. Жълтият вятър, скубе от сухите клони последните листи надежда, че за нещо съм нужен. 07.11.2007 г. |
|
|
|
Старите къщи, са схлупипили покриви. Керемидите падат, една подир друга. И мирише на болно бръшляна полазил по портите, отдавна заключени. Старото куче, полудяло от липсата на своя стопанин вие, проточило мокра муцуна нагоре, към слънцето. 07.11.2007 г. |
|
Вятър. Листа, като дъжд. Жълт, като болест. Празни скамейки, посивели от спомени. Черните клони вещаят за сбъдване на най-лошите мисли. Пиша последните стихове. 07.11.2007 г. |
|
|
|
Утрото, като гугутка е сиво. Чувам листата, как падат навънка. Няколко свраки в двора спорят за нещо. Съседът хрипливо, зад стената скърца с леглото. Таванът е посърнал и хладен. Книгите мълчат и ме гледат. Трябва полека да ставам. Да се облека и да тръгвам. Градът ме очаква без страсти. Ще стана пътник в метрото. Ще разпилея, като жълти стотинки и този ден...Уморен ще се върна. Ще изкъпя своето тяло. Ще го завия на топло в чаршафа. И Вутимски ще моля за прошка. После пак ще заспя. И ще чакам, кукумявки да кацнат при мене. Длъжник ми е, днешното време. 07.11.2007 г. |
| Сред клоните,
вятърът диша. Като орач, прекопава градина. И скубе всяка надежда. Пожълтяла, красива през есен. Виждам, как на малката пейка се разлиства вестник. Прочетен. Мина клошар със количка. И събра последната шума. Аз, като стара хартия съм завързан с канапче. Подсмърча, от студа, дори и клошаря. Количка, бутилки, хартия... Духа вятър и всичко отмита. Есента е сезон на раздяла. 07.11.2007 г. |
|
|
|
Мъдростта на
листата… ( Онези, същите, които във пролет бяха дом на пеперуди и птици…) Капят. Наблюдавам, как бавно се сипят. Танцуват, за последно със вятър. В косите си носят спомен за слънце. Разказват за обич на ангел, докоснал с крилата си вятър… Падат листата. Когато, докоснат земята се превръщат във шума. И ангелът спира да пее. Умират нормално. Без да заплачат. Пръстта е единствено с черна забрадка Небето скоро ще проплаче отгоре. Крилата на ангела ще посивеят. Ще стане мъгливо. Но…есен е. Как се погребват ангели? 08.11.2007 г. |
| Ще бъдат ли сезоните
предстоящи?... Не знам….Едва ли! Разхождам се сред тази есен красива, като майско утро. И дишам със усмивка ветровете. Листопадът галя с поглед. Поспрях се над едно ръждиво цвете. Подритнах шумата край него. Животът си отива…Ясно! Не се страхувам…Идващата зима, ще бъде в бяло…В Райската градина цветята са напъпили за мене. 08.11.2007 г. |
|
|
|
Студените
пръсти на вятъра допряха дланта ми. И тя посиня и замръзна. Сигурно, време е, да потърся посока на някъде… Към огнище, горящо и дишащо със клокочеща супа във тенджера. Да мирише на огън и въглища. И червено вино от каничка. Родих се бездомен…Разправя ми, мама…Моята мама, че пъпът ми лично е хвърлила, навън-на боклука… Ето ме-скитам се! Под балконите търся утеха. А дъждът ме драска със нокти… ( сиви от кал, и от грижи…) Ако, на вратата ти тихо похлопам, ще ме приютиш ли на топло, в очите? 08.11.2007 г. |
| Време ми е,
май да тръгна… Сипят се, пресъхнали листата, жълти, като зряла дюля… Падат тежко във очите. Дъжд вали и духа вятър. Кучета сърдито душат в кофите, препълнени с боклуци. Скитникът не се усмихна. Стрелна ме с очи…замина. Трополи във мен количка пълна със хартия…много! ( …всичките ми стихове-ненужни!) Скитам се и ритам шума. Маха ми разлистен вестник. Крета, със бастунче баба. Поздравих я, без да я познавам. Време е, да си отивам… Май съм свършил, което трябва… 08.11.2007 г. |
|
|
|
Вятърът
издуха облаците. Стана, небето чисто и студено. Пия водка…Аз, и парка. Пейката е много мила. Гледам птиците и листопада. Мина, някаква женица. Куче, виснало муцуна спря се, после ме подмина. Имам, някакво си време… Пиша стихове и пуша. Кацна лист върху тефтера жълт е, като моите мисли. Иска ми се, да успея, да напия тази есен… Паркът, с клоните ми кима. Вятърът-гамен, с китара свири…А, листата се въртят…вихрушка! После-падат. Сам съм. В парка. 08.11.2007 г. |
| Чешма. И детенце, докоснало с устни сребърна струя прозрачна и бяла като детската същност... И дядо с бастунче. Няколко пейки. Жълт листопад. Розови длани, разперени зад зеленото якенце. Червен, като утро през май, пърхаш балон. закачен, сякаш с карфица на тази детска усмивка… Избърса устните с длан. Скокна. И небето се усмихна над него. От булевардът се чува линейка. Замириса на есен. Сам съм. 08.11. 2007 |
|
|
|
Смалява се
света. Събирам го във шепа. Един прозрачен делник, като мехур на риба. Метрото ме отвежда надалече. А всъщност-никъде. Ще се прибера, ще хапна и ще пуша. Не съм различен, просто-никакъв. Пътник. Пътувам през тунела, помръкнал от безвремие. Подобно, тази домакиня, понесла мрежите към къщи. И съскат колелета в мрака. На всяка спирка-слизат, качват уморените очи към къщи, еднаквите до болка якета.. Говорят нещо в телефона, две пикли, седнали до мене. Бедрата им са много мили, Открити, като обещание. Гадая по дантелените притчи, дали, мечтая някакви услуги. И ми става тъпо...че ги мисля. Метрото е със цвят безличен. Разлиства вестник старец, подпрял бастунче до прозореца. И гледам отражение във стъклото. Очите ми изглеждат сиви. 09.11.2007 г. |
| Ветрове, като улични кучета във прозореца вият. И стъклата са някак уплашени. Свирят с уста…или плачат? Луната е прежълтяла сред тъмното. Рошави облаци пъплят по нея. По булевардът безчувствено лампите светят по пусти посоки и време. Мина трамваят, изпразнен от чакане. Ватманът, като кукла гледа на някъде. Студеният вятър е издухал клошарите. Само вестници махат със страници и викат за помощ. Кофи за смет, като редици войници Милиционери, наемници, мълчаливо ги гледат. Вестниците ще приберат своите заглавия. Дъждът ще ги превърне във каша, която ще залепне безпринципно по реалността на паважа. Зад прозорците чувам лъжиците, как спорят за нещо с паниците. . . . Къде спят бездомните котки? Живеят ли някъде домашните хора? Какво се случва под жълтите крушки, на всичките тези…някакви къщи ? Вятърът шиба с камшици безпътните, скитащи мисли? . . . Когато детето заплаче, сълзи отронва небето. Затова, сипе се дъжд. Затова е и тъмно. Няма нищо по-безнадеждно от детенце плачещо вънка. . . . Нощта е вдовица във черно. Виждам как скубе със пръсти косите си…Облаци скитат, като вълци покрай ранена кошута. И чакат да падне. . . . Цигари…Цигари и мисли, като гъсеници изяждат гърдите. До кога ли, с очите ще блъскам, като с юмруци по прозорците нощни ? Разраних ги до кръв…да се взирам. А нощта мълчи и ме пита, като следовател от книга на Кафка. . . . Когато се родят малките котета, първо ги къпят с милувка. Отиват да се сгушат на топло. Мама ги приспива със мъркане. На къде ли да тръгна сред тъмното? Заледена, като поглед на мъртъв улицата ме очаква, изцъклена. Някъде, обезумяла се киска кукумявка, увесила тяло на бесило, изплетено скришом. . . . Есента, като художник, побъркан от абсент, хашиш и стихове, се взира във платното. Рисува с треперящи пръсти дюли, големи, кръгли дюли, топли като слънце. И плаче…Всичко е забравено. Немити-чашите търкалят се пода счупени. . . . Погледни в очите на стареца. Във ръката му. (суха, като жълто листо) Погледни. Замълчи. Често плача за децата и старците. Може би, защото никога няма да бъда нито едното. . . . Запъхтени коне… Потни.Свободни! Тичат в зелените, росни поля на моите чувства. Защото съм способен да обичам. И тропотът на конските копита изпълва делника ми…Мога, дори в такава нощ да се усмихна. Ветровете, като палета се свиха пред моята врата…Скимтяха. Когато ги погалих, свиха опашки…Ето, че заспаха! В небето са развели гриви свободните коне…Препускат... Останал съм без дъх, да ги достигна. 09.11.2007 г. |
|
|
|
Снегът вали… Навън е кално. Все още, локвите са живи. И съскат на колите под посоките. Дърветата единствено са бели. Подобни булки, бледи пред олтара, смирено кимат с клоните. Христос им е свидетел. … Чистачката във входа…Кимаше. Но никога не ме е поздравявала. Чак днеска, от ехидната комшийка разбрах, че е била отдавна няма. Мъжът и бил, със ножчето отрязал и езика. И чух, как кофата и пръчката, с нанизаната стара риза плющи, по-силно от говорене… . . . Студено ми е тук... Не е за чудене… Години вече, грея се с жилетка. През зимата, цветята ми увяхват. Във каната водата все замръзва. Харесва ми, единствено, че зимата със пръсти сребърни в прозорците ми подарява сутрин, букет от фантастични рози. … Немеят старите ми мисли. Изморени от не сбъдване И чудно ми е още, че посмявам да си кажа…обещание… Не вярвам! Искам просто, да дам парченце от надежда, със жадния да се напия, поета да даря със книга… . . . Разтърсвам се от треска… Пак съм болен. Но, впрочем-и не съм и бил лекуван. Отбягвах лекарите скрито. Оставях ги да чакат, с диагноза завита във станиол и панделка в жълто. Букетът си го знам… И мога, да ви обичам без съчувствие. Очите ми са бухнали, червени. Погледната от другаде-са рози. . . . Бяло е вън…И е чисто. Снегът е покрил всичко мръсно, което съм мислил от днеска. Господи, моля-прости ми! Много са лошите мисли, с които направих пътека, Нечестивият да поседне до мене. . . . Ще помоля гробарите… Не, някой друг ще ги моли. Преди да ме спуснат в земята, нека оставят ковчега, ( близките ще ме намразят) да се покрие със бели снежинки. Искам бял и пречистен, да си отида… Пръстта ще е кална и мръсна. 10.11.2007 г. |
|
След три
чаши кафе, три пепелника, утрото изглежда навъсено. Отварям прозореца, и зимният вятър, като бездомна котка се шмугна. Изморен съм да се здрависвам с утрото. Безполезни са всичките мисли. Хвърлям Чехов във ъгъла. Спирам и касетофонът, че плаче. Нека е тихо. Белите страници, мечтаят, като дявол да вземат последните щрихи...Душата ми, завещал съм на тебе. Искам да бъда шума на листата, звънейки по моя прозорец. Каквото съм писал-изписал. Остава ми мъничко време, край теб ще е вятър и цвете, поникнало в бяла саксия. Няма нищо, от моето време, което да не съм пожелал да разпръсна пред тебе. 12.11.2007 г. |
|
|
|
Пак ли ще
съмне?... Петлите, отдавна са превърнати в супа. Чакам да чуя тоалетната на съседът отгоре. Тя шуми, вместо будилника. Той е охрана, във някаква фирма. Става винаги рано. Но, фирмата, просто я няма. Охранява строго, по картата адрес, дори, без ограда. … Осъмнах с пепелник разсипал се по пода. Като коси на руса блудница. Пресъхна чашата отдавна. Вместо нея, се скитам аз, в скъсеното пространство на кухнята, и до балкона. Проститутката на мислите лежеше, с разкрачени бедра, влажни от всичките изпразнени надежди. . . . Сутринта ще кашлям тежко. Ще дишам гадно и ще псувам. И знаеш ли, че има нещо мило, във това-да плюеш по килима, ( красив да бъде!-за пред гости!) и да попържаш всичко свято?... Аз искам, да се вгледаш в тези храчки: -приличат на гъсениците в лято. Изморен е погледът от огледалото. Следи ме безпощадно. Разглежда всяка бръчица…Брадата. И спомням си за всеки бели косъм… Пропилях живота си по курвите. На времето. Войник…и политик…и всякакъв! Сега се вглеждам в устните… И те са спукани! …Повръщах много над илюзии. . . . Ка Пе Ес Ес…! Се Де Се…! Щастливо, бе времето! Моята палма във хола, покълна с няколко нови листа, за всичките тези години… Какво ли им стана? Изхвърлих саксията. Изсъхнаха, и те като мене. . . . Спокоен съм, че няма да пропадна. Защото, няма да допусна гадост да допълзи, подобно на гадина по бялата ми същност на гърдите . И мога да си пия рано сутрин и среден пръст, на разни домакини да соча, вместо поздрав… Докторе, бъди човек!...И нека, да си остана и без твоята епикриза все така свободен, като вятър… За благодарност-ще те черпя бира, във ранна сутрин, нека тичат по улиците разните безсмъртни. . . . Ще си останете такива-пасмина! Амбициозни селянчета от копанки. За малко нека си закрият обиците …дамите!- но, моят цип, не се отваря! Но аз съм си роден поет, и мога все пак, след някакво усилие да ви полея с топлата си течност… На цялото презрение. . . . Шумят в прозореца ми улици… Помръдват живи-като червеи, събрани във купчинка, във кутийка. Рибарят мъдро рови с пръстите и вади: -Червейче?! -Не мърда много! Друго. И ги боде на куката. …И рибите са погнусени вече. . . . Разбирате ли?...Миг ще дойде, във тоалетната, ще се излее, цялото му отрицание на съседът-охранител. На главите ви ще се изпикае. Със пълна съвест. И в мивката ще мие и ръцете, сополите и пениса, от всичките ви нрави. Омърсихте синьото на изгрева. . . . Ще се съмне пак…Защо ли? Да срещна всичките простаци разнасящи се по метрото? -„Не съм простак!”-ли? -Я стига, моля! Ще пийна още, за да мога да излея ясно и безспорно, дълбоката си гнус към твоето време. . . . Наведи очи…Поплачи. Иди на баба ми на гроба. И ако, не си до там животно целувай калната история, зароила я под земята. На баба ми престилката мирише на хляб и на чемшир…На пот от нива, попила притчи за герои. Мирише на България…души я! . . . Червени петли…Или, може би-духове!, чувам, че пеят. Червени, като червеното вино, което поливах за помен над цялото наше безвремие. Пепелникът е пълен…Кой да го хвърли? До жените си спят, разни приятели и в сънят си се гадят… Пипат похотливо със пръсти голото дупе на този ден, който ще дойде… А той е, оскверненото бъдеще подарен на децата им… . . . Дувари…Зеленясали. Пълзят, като сенки сред настръхнали пръсти на тръни на пепелянки-опашките. И само езици…Посивели от злоба езици, отрова и завист се стрелкат и пипат лицата, пробождат сърцата на поети и техните книги… Над падналата, стара църква една върба, събрала в шепите гнезда, увесила коси от жалост ридае. В гнездата,малките яйца родиха гарвани. . . . Бакалите ще отворят дюкяните… Ще подредят мечтите по рафтове. Ще ме гледат със поглед на кучета. Ще им хвърля стотинки във касата. И букет, от цветята ми есенни сладкиши, шампанско и бъдеще ще натъпча в торбата с илюзии. Билет за обратно…Потрябвал е! Ще си тичам към тебе разрошен. Ще празнуваме всичко изгубено. Ще бъде…нашата вечер. 20.11.2007 г. |
| Ридаят неродени птичета във мен. Изсъхнаха черупките под слънцето, проточило над малките гнезда лъчи от огън. Пресъхнаха сезоните. Ниви, напукани и прашни са проснали забрадки черни, от безсилие. Пътища, безсмислени, по които скрибуца дървена каруца. Напукана и прашна. Кончето, увесило главата, към прахта, към калдаръма, към цялата си безнадеждност пристъпя… Само гущери, изплезели езици, неподвижно стоят в процесия на безмилостното погребение на моето умряло лято. 20.11.2007 г. |
|
|
|
Заваля сняг… Пеперуди, с бели крила, като ангели, в моя прозорец кацнаха… Стана тихо във мен. Чисто и светло. Ще отворя вратата. Ще тръгна. Някой ангел ще кацне до мен и с очите си нежно ще гали. Белият облак, отгоре ме очаква със тиха прегръдка. 20.11.2007 г. |
| На
писалката-мастилото изтича…Капе. Цъфтят по преспите на този лист, подобно-сини минзухари… Мастило…Кръв. Изтичат ли сезоните? Прахосах си живота в стихове. Или той, самият се превърна в недовършена поема? 20.11.2007 г. |
|
|
|
Мислите ми тичат ( жълти кучета) сред локвите на делника. Козината им е сплъстена. Заскрежена от безсилие. Гонят, някаква си котка, пощуряла от уплаха. Духа вятър…Мъртви листи сипят клони на дървета. Котката ще се изплъзне. (Дива е и остроумна!) Три кутии да изпуша. и гласът ми да пресипне, котката ще бъде жива. (…Сбрали се са под дървото, лаят и скимтят за милост…) Моята мечта ще мърка в клоните, далеч от тука. 20.11.2007 г. |
| Под черните
ботуши на стражарина паважът екне, като звън- камбана. Фенерите са жълти…И по ъглите, където се пречупват разни улици, разхождат уморени кости повяхнали жени…Червосани. Мечтаят, пияния ми поглед да ги разгледа като стока. Мечтаят, всъщност-късче залък. Безжизнено студени са фасадите. Табелите са безразлично сини. Очите на прозорците са мъртви. И сякаш-люспа слюда бляскат под неоновите букви на рекламите. Две котета мяучат пред вратата на сграда, черна от мълчание. Туптят, Кънтят, Гърмят… ботушите по сивите павета. Стражаринът върви. И сянката му мята, начупени и криви образи по старите липи оголени, под които, улични жени предлагат минало и бъдеще… Боли! 20.11.2007 г. |
|
|
|
Аз съм звън… На стомна, докосната от устни на орача. Жаден. Потен. Обичам първите снежинки, посипали забрадки на вдовици. Тиха жалост, откривам в празната кутия цигари… Много ли съм пушил? Колко ли отрова, събрах, през всичките години? Карциномите на всичко гадно: Възродителен процес, и СДС, и после-Косово… Нагълтах се с отровата на времето. Приятелите станаха търговци. Продаваха поезия за вино. Иконите…Откраднати от Храма, ме гледат днес, с очи на питащ. Избодени с пирони от делничните ми примирения (останали незабелязани, покрай коричка хляб и нужда…) очите им сълзят… Да пиеш бира, рано сутрин, да продаваш зелки на пазара е сигурно рецепта-оцеляване. Изкуство… Не искам да го знам! Замислям се, дали не трябва във завещанието да запиша: -„Желая, да не ме кремират” До гробът ми на дядо до остана. Където, е порастнала върбата посадена с моите длани. Отиват си сезоните…Отиват! Изпратих много лястовички. Нека! Ще дойде пролет лекокрила. И птиците, отново ще се върнат. А аз, ще бъда стомна за орача Обичайте ме…Както аз ви любя. 20.11.2007 г. |
| Късам
рецептите… Не искам лечение. Защо ли, ходя на доктор? Искам още, мъничко време. …Което, всъщност е някак-безвремие. Не обичам своето тяло. Не обичам стерилните стаи, където разнасят подлоги…И доктора, се усмихва, като герой от сериали. Нека пия и пуша! Да псувам. Със ритници да троша стъклата от кристалните чаши на времето. Много съм малък…Не смея, да раздавам рецепти за щастие. Във вашата лична аптека Издават, Отчитат И пишат фактури, за всяка от нея. Аз съм Поет, от ония, с които пиехме бира… ( излъгах!-няма такива…) с които пиехме бира. И слушахме Моцарт. 20.11.2007 г. |
|
|
|
Капки от дъжд. И самотни снежинки. Лае вятър и ръфа листата. Под краката ми локвите плачат. Дърветата са във черна премяна. . . . Чистачки със зъбати гребла събират на купчини листата. Пожълтялото, моето лято, със многото жълти въпроси изстъргано, без жал от земята, със лопати, после го трупат безпощадно направо в боклука. . . . Бих целунал, всяка работна ръка... Посивяла от грижа. Но, се вгледах в почернелите нокти, на тази метачка...С които гребе, пожълтели, изсъхнали мисли... Надежди за пролет...За дъх на цветя. Не може, простата циганка, да събира в купчина моята същност. . . . Есента е сезон, като другите. Зимата е нещо нормално. За да даде плод, семето в пръстта трябва да гние. Защото, всъщност-кокичето има нужда от тор, За да цъфне. Пролетта е празник за мъртвите. . . . Няколко малки деца, по-леки от зимния вятър разнасят гласчета из парка. Дървета, като мрачни покойници са подредени край тази алея, която днес, и сега е пълна със смях и бузи червени. . . . Щипе ме вятъра. По ушите, ръцете си крия на завет, във моите джобове. Бих искал, на топло да пийна. С някой оръфан и мъдър несретник. Вратовръзките, на моите приятели са закачени на пирон по стената. . . . Нека вали...Да замръзне. Да стане заскрежено и чисто. Да замръзнат, оголени клоните. На враните да окапят очите. Ще се скитам...безпътно. И нека е, заледено в мене небето. Ще настина...Ще кашлям. В одеалото, ще бъда защитен и на топло. 14.11.2007 г. |
| На Иван Илиев Сред бисерните облаци ( луната е голяма), като оченца на дечица мигат звезди блестящи от невинност. Снегът е синкав. Под неоновите лампи студът похрупва като вафла, отхапана от малкото момченце, със шапка шарена и топла. Под мокрите му ръкавички, невръстен още-снежния човек му се усмихва с нос от морков. И духат безпощадно ветрове. Дали, момченцето играе, или е изпъдено от къщи? 21.11.2007 г. Ден на християнското семейство |
|
|
|
Пронизан съм
от хлад... През прозореца ми духа. Не спастрих, толкова време, да сменя прогнилата си дограма. Да не могат уличните псета в утрото, да влизат в моята стая със лай...и слюнка... ( станала на скреж, от зимата, беснееща навънка) Студено ми е в този свят. По тавана, висят изцяло вкочанясали ( подобно паяци) останките на моите надежди. Полюшват се-обесени. Не мога да живея за парченце хляб. Миришат в мивката-немити, чиниите от вчерашен обяд. Чешмата рони, като сълзи по тях: Кап! Кап! Кап! Хладилникът ръмжи от глад. . . . Помръдвам пръстите. Един след друг. Посинели като патладжани. Държа, все още старата писалка. А тя помръдва, като труп, изопнат в масата на морга. Конвулсия на някой нерв. Римува се „живот” с „хомот” „боклук” със „бук”. ...И някакви, такива. Рими. Поетични дрънканици. Разбира се, че ме яд на мен. На всичко ме е яд. Пропадналото ни поколение, пропадналият български народ... В широкото пространство на прозореца пристига студ...И мраз. Дори и уличните кучета, Да влезнат (глутница!) не ме е страх за мен. Ще изцапат чергата, с кръвта на всичките ми блянове. ( А аз, си имам основания, заредени-8 са на брой... За да не допусна тази свинщина!) Дори да ме гризат. и късат, ръфат с разпенени от кръв муцуни НЕ МЕ Е СТРАХ! Спокоен съм. Не бях поет. А вие-никакви. Единствено, палачи-погледнете! Очите ми са топли, като есен, във парка-няколко момченца развели са косите-вятър, понесен под педалите на колелата. Бих искал, да говорим за децата... Запалете по цигара, да обсъдим какво да правим с нашето „Утре”. Ще бъде ли добре-да бъда най-черен дявол...Или-ангел? Какво ще значи за децата? Децата искат бъдеще. И искам да оставя книги. И хляб. И сляпата надежда, да бъдат малко горди, че родени са в България. ...Разписах се в тетрадката на времето. Какво от това, че в белите ми кости ще скитат червеи и мравки? Въпросът е, да бъдем част от поколения, и да оставим малко уважение. Дори-лъжа, за нашето съвремие. . . . Пистолетено лъскави –мислите се взират обратно към мене. Дулото е почерняло от мъка. Отчетливо разглежда челото ми. Пълнителят тежи от угризения, зареден с основания. В огледалото разглеждам своя лик. И вглеждам се в очите. Очите ми са станали гнезда на мъртви птици... Желая да ударя със юмрук, да стрелям безпощадно... Огледалото да падне долу, където-целият таван на обезумелият ми делник да се отрази. На късове. Замръзвам...Чувате ли?-мръзна! Мечтая тенджера със вряла супа да къкри в кухнята, а аз да слушам. На целина и чесън да мирише. Не искам, за поезия да слушам. Защото съм едно голямо Нищо, пред Храма бляскав на Изкуството. Посмях, единствено да коленича. Да се покая...и да плача. Намразихте ме, че съм истински. Дори и грешник...Свят съм в мислите, издигнати нагоре. Не съм от този свят... Мангалите и разните клошари ме късат с пръсти (сухи, като орехи...) защото съм различен. В очите им съм бяла врана. Не ме вълнува... Знам си, че с всичките си благи скодоумия ( детето ми ще има маратонки...) не посмях да съм поет. Защото не съблякох тази риза. Защото не целунах по устата прокаженият, легнал на земята. Поезията е обричане. Не посмях, да бъда бял...И верен до безсмъртие. . . . Не смея вече да се вричам. Не искам думичка да кажа. Когато си отида, ще оставя изписаното...Нека е реликва за всички истински поети. За простите бакали-да е смешка. Разкайвам се за всички грешки. Пилях живота за стотинки, а трябваше... Кому е важно? Ще оставя на децата пакет със бели листи. В белотата, крещят неистово словата, които не изписах. 22.11.2007 г. |
|
Като от спукана стомна (шарена, закачена на крушата, под която послушното куче се плези от жегата) животът изтича от мене. Чувам ги-капките: Кап! Пляс! Кап!... Земята ги гълта, няколко капки във повече и ще се превърне във локва. Изцъклена. . . . Май е време, да тръгна, приятели?! Глупости! ( Нямам такива! Само мръсници, някакви пиявици, смучат и последното в мене…) По-добре е да кажа „довиждане” на белите птици…отлитат! Бях малко момче, някакво… С колена, червени от рани. Плачех в храстите, когато ме биеха. Винаги исках да стана голям. И да бъда, добър, като дядо ми Господ. …С пистолетен гръм ме очаква небето…От облаци рошаво. Почерняло от черни очи. От делници зли…И предатели. Враните ще ви кълнат до разсъмване. А после-няколко скитника ще плачат пияни пред храма. ( Нямат очи вътре да влезнат…) Дано, някой се сети да им сипе по канче ракия. Сълзите ми ферментираха в нея. И нека ги пият…проклетници! До толкова е чиста, че няма да ги болят и главите им, прости. . . . Умирането е нещо делнично. И няма нищо тържествено. И не бива! Ще си закачите утре усмивките и ще блудствате с цялото минало. Ще перете чорапи и съвести. Децата ви ще завършат колежи. И това е нормално и хубаво. Може би, ако имах някакви сили, може би, ако имах надежда… Ако не ми беше гнусливо от всичко, щях да докосна ръката ви. Щяхме да купиме зеле и в бидони да наложиме чувствата… Оскърбен съм от всичко и всичко. ( „…Сърдит Петко-празна му торбичка” и други простащини!) Пистолетът ми е верен приятел. ( Нарочно ли?!-подарен от врагът ми!) гледа ме черно-настоятелно. Все по-често го галя. Като нежна любовница. В пистолетът-моите чувства, са ясно разчетени… 8 на брой. Със барут и основания пълни. . . . Господи, нека привършваме! Не искам със грях, да пристъпя към Тебе. Прибери ме кротко…И нека, да бъда ангел….И бяло, да бъде небето…Много болка във мене, изгриза, сякаш е плъх пъпната връв към всяка надежда. И птици, със човки, от вятър напукани да отнесат нагоре душата ми. Знаеш ли, как под капчука земята е издълбана, сякаш е рана? Така е във мен. На сезоните капките капеха И дълбаеха яма. Какво ли да сложа във нея? . . . Тишината полъхва в прозореца. Тишината крещи от стените. По тапетите жълти от времето лази паяк ( на лошите мисли…) и плете сребърна паяжина. Като муха мърдам във нея. . . . Ще оставя ли нещо след мене? . . . - Тик! - Так! -Тик! часовникът чука, със чук и забива пирони по стените на онази кутия, в която разкован ще полегна. Колко е смешно!-в кутия не живях. А в кутия ще легна. . . . Не мога вече да понасям, мисълта, че пак ще съмне… Съседите ще ме събудят със облекчените си нужди. ( Клозетното казанче им е шумно…) И аз ще лъкатуша да се мия. Ще пипам дръжките в метрото… Повръща ми се, рано сутрин Навярно от погнуса съм бременен. Или-вероятно: наистина сте гадни. . . . Небето е смирено, като в църква припаднал на колене дрипав скитник. И спри за миг и виж очите му: блестят звезди, снегът е спрял. И тъмните дървета са покрити със скреж и блясък…Някак, странно но въздухът е чист и хубав. Обичам до прозореца да сядам. Да дишам дълго и да мръзна. Студеното небе прониква в мен. Усещам и луната, и звездите… И става слънчево във мен от цялата им безнадеждност. 26.11.2007 г. |
|