|
Пир искам, ама
истински!...
Ще поканя ония поети,
дето със листа си срязаха вените.
Оня нещастник, от гарата
дето в клозетите плачеше.
Ще измоля стражарина
да пусне от кауша крадливите циганки.
Нека дръннат дайрета!
Да мирише на печени мръвки
от дебелия задник на времето.
Ще хвърлям монети! -
от скотски спестените левове,
нека вземат децата!
Нека бъде пир, ама истински!
После пийнал и гол
ще си ида. |
 |
|
 |
Протегнал
длани - капките ме мокрят.
Дъждът ме сипе... Пулсът на небето
прониква в мене, в сивите дървета.
И аз се скитам... Враните отлитат
пред мене мокри, натежали от тъгуване.
А аз съм малък, дребен и преходен.
Дъждът ме мокри, после ще изсъхна.
Край печката ще пуша и ще мисля
къде отиват капките, когато съхнат...
Къде се скриха враните, къде летяха?...
Така смирено, простичко ще остарея.
И това ще бъде без значение.
Ще пада дъжд, ще драска по алеите
където враните сърдито ще говорят. |
|
Градът е мътен, а нощта като прокоба
е спуснала злокобната си тежест
над стъклените светлини.
И сякаш - стадо от животни
притискат хълбоците къщи,
избелели от страх.
А аз се връщам тъжен.
Пиян съм до насита.
И също пияна, болна ли ? - старица
от ъгъла ме вика, маха ми със длани
развети в тъмното, сякаш черни коренища.
Не искам да я знам... И тя не ме познава.
Един за друг сме сенки, улица ни срещна
и улицата ще ни раздели... Пресечката е близо.
Отгоре бели гларуси летят и някого оплакват.
Снежинки пух са техните неволи.
И те летят, летят и после тихо падат.
Какво ли бих могъл, на всичките да кажа?...
Дано издъхне, пияната старица.
Дано да ме напсува на раздяла.
За мен ще мисли макар за малко някой.
Дори и да ме псува със омраза. |
|
 |
|
|
Не живях, Господи!... Моля те, дай ми малко
отсрочка
Още няколко дена, още... само това лято...
Обещавам!-този път ще бъда послушен
- сутрин ще пия чаша със мляко и ще слушам
Вивалди
На съседа отдолу, ще ударя шамара
дето все съм отлагал, ще целуна жена си,
ще я грабна, ще бъдем потни и млади...
Господи!... Само няколко дена.
Толкова имам да свърша... До днеска какво ли съм
чакал ?
Във вените сърцето ми блъска, неистово вика...
Господи, дай ми още няколко дена! |
|
|
|
СМАЗАН
Приклекнал като куче на
паважа,
очаквам
някой милостив да ме погали.
Очите ми са мокри и смирени.
Езикът ми е виснал към земята.
И душа примирено ходилата
на бързите крака.
Дано парченце хляб да ми подхвърли
някой,
преди да ме изрита. |
|
|
|
|
| ЕСЕН
Нещастни коне влачат каруца
със дюли.
Дрипави цигани ситнят в калта подир нея.
А пътят е дълъг, и жълти тополите ръсят
кехлибар и печал, вятър ги носи и суче
като ръждясала вълна, по черните клони.
Грачат старите врани, проклинат.
Сивите облаци пъплят и късат кореми сред тръни.
И мирише на хлад, и на влага и зима
от пътеките гърбави, разкривени и козешки.
Дрънка каруцата, старите цигани пеят
и проскубани кучета плезят езици от радост.
Една мургава скитница бръкна в каруцата с шепи
и замери със дюля лицето на лятото.
Друга една се провикна, после напсува прегракнала
Кучета лавнаха, свирна брадатия циганин.
... Лятото си беше отишло, без нищо да каже. |
|
Дъжд все вали, мъглата се стеле сред тръните
където кучета зъзнат,враните дишат пресипнало,
там, където подпрян на бастунчето
моя Дядо стигна последно.
…За да остане завинаги тука.
Гробът е кален, дъжд все вали и под него мехурите
полепени със сламки, се въртят и се пукат,
пяната жълта е.
Бабите плачат, вият горките и молят се.
А небето е сиво и ниско надвиснало, гледа безчувствено.
Дядо е мокър и сам, мокро лицето му - жълтото.
Мирише на свещи и кал, враните гледат изцъклено.
Попът е черен и пиян, мърмори си нещо умислено.
Гробарите бяха двама намусени цигани. |
|
|
|
|
Такова едно
ежедневие - да го пребиеш със камъни
Повлекло корем и език край пазарите цигански,
сред джамии и прах, и мухи и бакали и просяци...
Като маслини отгоре са виснали враните.
Над мене съседа крещя няколко дена неистово.
После прекрачи балконът и остави една удивителна.
Кварталните псета дълго близаха плочите.
Любопитните се прибраха по къщите.
Вратите излаяха сопнато.
Две циганета се сбиха за нещо край кофите.
И замириса на смет и на кучета потни. |
|
|
ПРОЛЕТ НА СЕЛО
Кротко вали по
червените покриви.
И мирише на топла земя, кокошките мигат
утихнали.
Ръси се цвят, дърветата млади и бели са
Скоро пак ще родят, като бременни булки се
срамят
Пийнали дядовци към дома са повлекли галошите.
Тихо мърморят, че ги чака кавгата край портата.
От кога все скучае престарялата баба.
Блее овца, от скука полайва и кучето.
И е мокро и тихо, бълбукат мехури по локвите.
Чувствам се болен и стар, но е чисто и хубаво. |
|
|
|
|
|
|
Селско
гробище, като кости са бели гробовете.
Натежали от влага, врани плъзгат криле над поляните.
Мина стара каручка, дигна прах, той се посипа над тръните
пълни с хлъзгави гущери и следи от кози, отишли под сенките.
Две стари жени махат с ръце към небето и вият прегракнало.
От кога все проклинат жълтото, празно светило, отгоре
увиснало.
Долу, кандилото тихо премигва със пламъче.
Без да мигне, от портрета ги гледа учуден мъртвеца.
Те плачат, а козите преживят на хлад под тополите.
Само псето дойде, прозя се и преглътна езикът си - виснал е.
А мухите пият влага от него, а после го хапят сърдито.
Като свещ е стопено, ще падне още малко - размекнато
слънцето.
Псето излая от скука и се върна да гледа козите си. |
|
|
ПЕСЕНТА НА
КАСАПИНА
Като агнета
вързани, блеещи
наредени пред бялата кланица
да отворят вратата очакваме.
И се радваме тихо - въжето
не е стегнал до болка касапина.
Можем даже да веем с опашки
И се душим с муцуни и дишаме.
Днеска ядохме сито, доволно е.
Пиян е бил, и не бърза много колача.
Чуваме кротката негова песен.
да се лее отвътре притихнала.
Вратата се зейва, и тегли я
за синджира овцата, поредната.
Тя се влачи - бяла, изцъклена,
а колачът я милва усмихнато.
Пак затварят, и ние си чакаме.
Мирише на тор и на слама, на хубаво.
Изрева се отвътре... замлъкна.
Пак се чу песента на касапина. |
|
|
|
|
|
И
тази нощ не спах... Разсъмна се накрая.
Оглозгани ребра - проплаква тихо вятър
сред скелета на голите ми нерви.
Душата ми умря.
Душата ми е болна - напразно вените шумят
и пращат кръв - отекваща в главата.
Разлива болка, в болното ми тяло.
Кому да кажеш, колко те боли...
И няма божества. Светът е болка.
И ти - животно - шибано с камшик, скимтящо
проскубало език, размекнато, пълзящо
парче месо на масата, в храма
на Бога Болка. |
|
|
Премазан - като труп на куче
проточило глава по аутобана:
скимтя!
Във ъгъла захвърлен, гол и жалък
треперещ, слаб - готов съм де се моля,
да ближа със език петите,
немитите крака,
псувните,
на моя Победител. |
|
|
|
|
Здравей, стара приятелко!... Пак ли си пила?
Пийни още мъничко... налей, че до болка съм
трезвен.
По очите ти виждам - прашни пътища минала
а лицето ти - нива, набраздена от пръсти...
Налей!... И ме виж на какво ме превърнаха...
Така нека бъде... Да живеят простаците!
Като дрипави сенки сме повлекли подире си истини
дето никой не иска... Нека пием, приятелко!
Да запеем, после да полеем пода с повърнато.
Да ни подгонят със сопи разни диви селяци.
Все едно! - ще ни хванат... Тогава, на кладата
ще се смеем и вием, и ще им плезим насреща
езици.
Доволните селяни ще запазят с факли огньовете.
Когато пищиме от болка, аз ще хвана ръката ти. |
|
|
Като черни гроздове памид - враните
висят над полето разровено.
Сух вятър се скита бездомен край тръните
дето гладните мишки влачат опашки.
И отиват натам... Табунът на старите цигани.
Скърцат каруци, натежали от дрипи и жалост.
Две мършави кучета ситнят, главата овесили
отгоре ги сипе сивата пепел. |
|
|
|
|
Ще бъде точно 4 призори.
Лош сън ще съм сънувал, потен ще се вдигна
от мокрото легло, кошмарите ще скитат
по ъглите на стаята, часовникът ще питат
дали дошъл е онзи час, след който няма време...
Поне за мене.
Ще стана, още сънен, в стола ще се спъна
До банята ще скачам, като болна птица.
В огледалото ще гледам дълго своя образ
и после ще го плювна, ще искам да се скрия...
Ще взема душ, и зъбите ще мия,
с хавлията ще търкам до като се задъхам.
И после - чист и гол, и вдигащ топла пара
там - вънка, на балкона, ще гледам мойто утро.
А то ще бъде мое, така съм го очаквал.
Когато видя слънцето - щe скоча.
Зората ще блести по плочите и по кръвта ми.
Дано не съм забравил душа, във банята да капе. |
|
|
Вярвам в няколко прости неща.
Но пък - сигурни.
Във чашите сладко вино
изпито с приятели.
След тях ще съм болен и сам.
И ще мия празните чаши.
Във очите на мойте деца.
Ще станат студени и свити.
Вярвам във онази - жълтата свещ,
закрепена между моите пръсти.
Тя ще тъгува и ще рони сълзи,
че прекалено много съм вярвал.
Почерняла, над мен ще ридае жена ми. |
|
|
|
|
Кога съм остарял? - задъхах се по стълбите.
И спрях, облегнат на прозореца... Аритмия.
А вън е пролет, бухнали в зелено
дърветата ликуват, неприлично весели.
Кога се уморих? - в началото на стълбата...
А щях да скитам по света, а щях да карам кораби.
Романи щях да пиша, пиеси... Дяволи!
Сърцето ми прескача, спрях между етажите.
Дали ще продължи?
Мълчи прозореца, а колко ли са стълбите
нагоре подредени, с еднаквите ми делници.
И коя мечта ще стигна, избелена от чакане...
А може би е време - да тръгна наобратно.
Ръце да плъзна кротко, надолу с парапета.
Стъпало след стъпало, да влача тежко стъпки.
Сред тъмното на входа, портиерът ме очаква. |
|
|
Ех, стари хайдути... пропаднали, хълцащи пияници!
Пак сме събрани в кръчмата, пак са препълнени чашите
и цигарите пушат, сякаш огньове от клада.
Пак са пълни пищовите, дето хич сме ги нямали
и с двата куршума улучена, в прозореца плаче луната,
и се вият дървета, и плачат грозните мащехи
дето все ни кълняха... Да пийнем, войводи!
Да пийнем, да строшиме празните чаши,
по зида вино да прокапе, сякаш кръв на душмани.
Ха, наздраве хайдути!... Ах, вмирисани пияници!...
Горе в Балкана Караджата ни вика и плаче.
Нека пак се напием войводи и пак до първи петли нека пеем.
Онези песни за жалост... за онзи - Делю хайдутин
От мъка, от мъка да пеем и вием.
Когато осъмнем, ще сме смирени и паднали.
От тезгяха вино ще се стича, сякаш кръв е от нашите рани.
И мухи ще летят, ще ни пипат и лазят, и ще ни плюят.
А отгоре - Караджата ще придремва от снимката. |
|
|
|
|
Златиста вечер парка да приспива.
Листата да си шепнат тихи думи.
И птиците смирени да си тръгват
изпратени от сенки на дървета.
Да бъдеш сам и примирен.
Усмихнат леко.
Да вдигнеш счупено клонче
на някой храст. Да го пожалиш.
И пак да тръгнеш - без посоки.
Дърветата да те прегърнат и те скрият.
И леко прималял, и без да бързаш
пред някое дърво да паднеш на колене.
Да сложиш длан на старите му корени
и да прережеш топлите си вени. |
|
|
Краката ми са рани.
Разкъсах ги сред камъни и тръни.
В гонитбата на спомени, копнежи.
От много стълби слязох, без да съм се качвал.
Сега съм просто старец - пиян и уморен.
Залитам, стъпвам - пътят е безмислен,
небето е прицелен поглед в мен.
Така нищожен,
безполезен,
натъжен.
Вървя наслуки, без да виждам пътя.
А врани, врани... черно е полето.
Сред което се стопявам и изгубвам. |
|
|
|
|
Във всеки
октомврийски листопад
погребваме по мъничко
от себе си.
И ето -
нашият живот
превръща се в рефрен
от загуби.
Страхувам се от утрешния
сняг.
Под белият саван на зимата
ще бъдеме
наистина погребани.
И нашите деца ще правят
снежни топки
от преспите
в косите ни.
06.10.1988 |
|
|
На този ден, тъкмо по пладне
са запалили на дядо ми къщата.
Него са вързали за старата круша,
с лице, че да може да вижда.
Баба са я съблекли на плочника...
Кокошките са избягали стреснати.
Козата от страх е пометнала.
Зад прозореца, мама е гледала.
Във шепи е стискала роклята, гащите.
Все пак се опишкала.
Били двама - от Съветската армия.
Третият бил наш - комунист.
След това са запалили плевнята.
Изгоряла е жива бялата крава.
Мучала е баба, пълзяща по плочника.
Дядо е почнал безспир да се смее.
Още се смее дядо ми... клетия.
И дими изгорялата къща. |
|
|
|
|
Врани, врани, врани... Почернен е пътя.
От кога все вървя, от кога съм заскитал - о,
Господи!
Небето е виснало тежко над жиците,
безнадеждно, остаряло и сиво.
Все вървя, все вали и по стъпките
ми тежи налепената жалост.
Разорано полето, и грозно и пусто е.
Черни врани се дигат пред мене на облаци
и кръжат, и се вият, и се спускат подгизнали.
Накъде, накъде все ме води под жиците
почернелият път, и вървя и самотно е.
А отгоре сиротно провиснали жиците
все мечтаят да кацне бялата птица...
Да потеглят скрибуцащи, стари каруци
по безкрайните пътища, под безкрайните жици...
Сам все вървя, все вали и разнасят се враните.
Моканинът беше излъгал. |
|
|
В пистолета имам осем патрона.
Изглежда добре, зловещо е лъснат - до блясък.
Един ще ми стигне... Искам достатъчно сили
да изпразня пълнителя - дълбоко във мозъка, в мене
Стига да мога - бих разкъсал мечтите
на много ситни, искрящи парчета.
Като блестящи конфети,
събрани усърдно
през всички години.
Не ми се сърдете!
Имам осем патрона
и точно тридесет и пет години след мене.
Прекалено дълго нещо разказвах.
Изстрелът ще е финала,
на онова, което не успях да ви кажа. |
|
|
|
|
Полека, ден след ден - умирам.
усещам болка в мозъка, гърдите.
И сутрин много кашлям... Плюя
парчета делник, късове от спомен
затлачен вътре, в мене... Колко са звездите
угаснали една след друга!?...
Усещам кротко, идва нощ безлунна
в която кучета ще вият на умряло.
И всичките измислени камбани
на моя храм, ще ронят тъжни трели.
Два бухала отгоре ще проклинат
зелените очи на светофара.
А моите приятели ще пият.
И късно през нощта ще ме напсуват. |
|
|
|
ЛАКОНИЧНО
Все по-далече
достигам.
Все по-назад оставате вие.
И това ме прави спокоен.
Имам право да ви презирам.
Можете да ме намразите.
Утрото ме посреща самотен
вечерта - в бегач по празната писта.
В нея вие сте просто начало.
Финалът знам само аз. |
|
|
|
|
|
Прозорецът да
избледнее. Плахо
да влезне слънцето като фламинго
- невинно още, розово и чисто.
Детето ми, прегърнало мечето
да скита още със Добрата фея
в някой чуден свят... Да смее
едва, едва цветът си да отвори
във вазата лалето... Да бъде
нежно, розово и тихо
когато тръгна сам по онзи път,
от който няма да се върна. |
|
Пияни кучета скитат в нощта.
И вият, и псуват луната изцъклена.
Ах, приятели грозни... защо ме оставихте?
Към дома си пътя как ще намеря?
По-добре е да спра.
Да влезна в кръчмата топла.
При стария скитник да седна и тихо да плача.
Той да ме плесне, хей така! - на шега,
да почерпи и после кротко да млъкнем.
Ще пиеме тихо, после аз ще си тръгна.
Бездомникът ще ми подари пистолета си.
Най-после няма да бързам за никъде.
Ще пуша цигари, а светофарът ще ми подарява посоки
Улични котки ще ме канят учтиво на топло.
Две проститутки ще ме гледат премрежено.
А аз ще се преструвам, че това ме възбужда.
Ще им помахам с длан, уж, че отивам за малко зад
На тях ще им стане за миг любопитно.
Бездомните котки ще се прозеят изкуствено.
А аз, в тъмните храсти ще се самоубия възторжен
Пияните кучета ще оближат кръвта ми.
Бездомникът ще прибере пистолета си. |
|
|
|
|
Елате безнадеждни, унижени, скапани!
Елате в сива сутрин, гладни и премръзнали.
Повлекли грижите и болести, със дрипите
- ония, пълни с въшки, черни от въздишките.
Елате скитници, бездомници и пияници!...
Ще ви прегърна и плачем като братя.
ще ви нагостя със канче вряла супа.
И после през прозореца ще викаме.
Ще викаме продрано, като звярове.
Стражарите ще ни обесят заедно. |
|
|
Градът е закопчал балтона с всички копчета.
Дори очите си е скрил - стъклата тъмни са.
И аз съм скитник, и студено е... Пропих парите за
обувки.
Разплаквах пияници със стиховете си... Ах, Господи
А после ме напсуваха.
И аз си тръгнах... Пияница!
Такава пустота и толкова мъка, Господи!...
Душата ми е звън, и стон.
Душата ми - самотница.
Обесена в парка скитница.
Да бях бездомно куче... На завет - край една ограда.
Децата да ме видят, да ми вържат камък... Да се моля.
Водата да ме глътне, да затъна в речна тиня.
Поне на рибите да съм потребен. |
|
|
|
|
|
СМЪРТТА НА ИКАР
Уморих се да
летя. Уморих се да мечтая.
Крилете ми безсилно драскат пътя
по който крачех... Забравих небесата
във които щях да скитам, да търся светлината
увиснала отгоре като птица.
Отпътувах далече... много далеч.
Не можете да ме стигнете. Да ме хванете.
Сега ви разглеждам и се усмихвам.
Мога и да ви се изплезя.
Когато поглъщах шепи със хапчета,
когато си рязах вените,
аз скъсах всички нишки към вас.
Има само още една крачка и ще бъда свободен.
... Остана още малко, една единствена крачка.
Студеният въздух ме прочиства и ме прави
свободен
Върховете са близки и смешни,
просто купчина от камъни.
Не разбирам във какво съм се лъгал.
Всичко е толкова ясно и просто.
Просто трябва да запалиш една последна цигара,
да свалиш крилата си,
и да потеглиш стремглаво надолу.
Пияните кучета дълго ще облизват разбития череп.
Като пияна мръсница - Смъртта
допълзя до гърдите ми... много отдавна я чакам.
Усещам я как там пълзи, как изпълва моите вени.
Равнодушно запалвам цигара
и изпивам последната
глътка...
По-добре е така.
Да пресъхне пълната чаша.
Само миг преди това,
бих помолил Смъртта,
за секунда и още малко отсрочка.
Ще се надигна и ще се изплюя звучно на пода. |
|
|
Убийствената самота
- да бъдеш зад прозореца, да чезне вечер.
А там на ъгъла да се целуват тихо двама.
Приведена луна да милва небосклона
- печално син, ръждив от скръб по края.
И ти възправен - да дишаш тъмнината.
Крилата на прозореца да те полъхнат
и да потрепериш - в края на безкрая.
Отзаде да са спомени, отпреде - нищо.
И бавно да изчезнеш, син сред синевата.
Крилата на прозореца да изридаят,
да плеснат, после да се стаят...
Пречупени крила и жълта стая. |
|
|
|
|
Пропилях
любовта си по кръчмите.
Пих много и не успях да докосна очите ти.
Оркестърът свиреше силно,
зад гърба ти се любих със курвите.
Една сервитьорка хвърли таблата с чашите,
тримата цигани се натъжиха и плакаха.
Не усетих кога си си тръгнала,
изтрезнях много късно, любовта беше свършила. |
|
|
СИРНА НЕДЕЛЯ
Пак съм
пиян, мамо... Хайде - наздраве!
Нека да дигнеме чашите, макар - макар и от толкова далеч
Аз ще целувам ръката ти - сбръчкана, скапана
Ти ще кълнеш своя син, онзи - несретника.
Дето си тръгна, станаха осем години...
Ех, кучета, псета... все така виете!
И луната се гърчи, сякаш танцьорка от кръчма.
Ех, мамо!... Днеска е Сирна неделя.
Знаеш ли колко мъка лепне по чашите.
Прежълтял съм от вино и от спомени вкиснати.
... Бил съм дете и съм сукал гърдите ти кисели.
Татко ме биеше здраво и псуваше люто...
Ден е за прошка... Бих плюл на ръката ти, майчина.
С мастика бих те почерпил, като някоя пияница.
И не ще ти простя, дано те дявола срещне.
И дано с моят татко, бял ден не видите!...
Пак съм пиян, мамо!... Да виеш от мъка и плачеш.
Нека виеме заедно, плачът ни да достигне луната
дето отгоре, все като блудница гледа.
Нека проплаче луната!
Нека се скърши на две, разплакан и татко!
И нека тъй да остане!
Като кучета бесни, нека нагоре да вием и плачем.
Тъкмо на Сирна неделя... Ден е за прошка. |
|
|
|
|
Тази страна е
превърната в лагер,
със мрежи.
Бели прожектори,
кучета,
страх.
Майко, прости ни !…
Краят настъпва
когато млъкнат поетите.
1986г. |
|
Небе.
Безсмислено и празно.
Едно индиго, проснато отгоре
под което този град е празен лист
с цвета на пепел.
На който няма да се отпечата нищо.
И аз съм там, и там са улици и светофари
пред които мигат погледи на минувачи.
Един сакат и мръсен, проси и проклина
за нещо тъмните джамии, фарове, автомобили.
До него циганките пушат и подканят
подпийнали мъже,
- залитат без посока,
стопени в мрак, и жалост и несрета.
Паветата са кожата на гущер,
езикът му са няколко реклами,
блестящи ярко, ярко във червено
под това
небе.
Надвесено над мене. |
|
|
 |
Всяка
есен
е траурно шествие.
Кордон от крила
на стенещи птици
изпращат
умрялото лято.
Остават дърветата
протягат ръце
като болни
към сетна надежда.
Туберкулозните
сълзи
се ронят в нозете им.
01.10.1988 |
|
Пролетта
е виновна
за всичко.
Тогава,
птиците порят,
наивното
синьо
със своята вяра.
И тревите
се гмуркат
нагоре,
нагоре…
А после
става студено.
Есента
е сезон
на раздяла.
03.10.1988 |
 |
 |
Изоставена пейка.
Празни
и смачкани
две чашки кафе.
Вестник
разлистен
от вятъра.
Много угарки
удавени в пясъка.
Жълти листа.
Сиво небе.
Нещо е станало.
Есен е.
05.10.1988 |
|
В тази
есенна
нощ
трябва да тръгнеш
из парка.
Избери
най-тъмна пътека
и се скрий
в оголелите храсти.
Поседни
сред листата.
Погледни
към звездите.
И завий като куче.
За всичко
умряло
все някой
трябва да плаче.
06.10.1988 |
|
|
Приличам
на дресирана маймуна.
Камшикът
на часовникът ме сепва
от моя животински
унес.
А после
се кривя по шарени
въжета
карам колело
и гълтам пламък…
И само нощем
скрит в съня си
всъщност съм свободен.
Тогава
ходя бос из парка,
троша клони
и вечерям
със банани.
06.101988 |
|
Есен е
в душата ми.
Почернели
от истини
дърветата плачат
над себе си.
Врани сред клоните
вият
своите тържествени
оди.
Сякаш всичко умира.
Пожълтяло
листо
аз самият политам
нанякъде.
06.10.1988 |
|
|
Сбогуване
Оставям
дъжда да рисува
сълзи
по лицето ми.
Тиха мъгла.
Под неонови лампи
листа
са оставили есенни
стъпки.
Скитам из парка
погребвайки
лятото.
08.10.1988 |
|
Момиче
е скрило лицето си
в малките длани.
Срещу нея
е имало някой.
Пил
е кафе.
Пушил.
Оставил банкноти.
И тръгнал.
Сега няма
никой.
Малките длани.
Коси.
И паднала есен.
08.10.1988 |
|
|
Тъмни
сгради
с премрежени погледи.
Нощ.
Тишина.
Листопад.
Скитам без мисъл
по пустите улици
на мокрия
есенен
град.
Свити на топки,
пред тъмните входове
котки
мечтаят
за дом.
08.10.1988 |
Много е скъпо
да бъдеш свободен.
Да можеш да кажеш
своето „не”.
И да тръгнеш...
Много е скъпо.
Свободата е лукс.
Само бедняци
и хронично самотни
имат пари да платят.
Ако имаш какво
да загубиш
свободата
е всъщност
затвор.
14.10.1988г. |
|
|
Нещо
умира
във мене.
Не искам
да скитам из
есенни паркове
и с устни
дъжд да ловя.
Не мога
да чувствам
Вивалди в себе си
сред
млечната,
тъжна мъгла.
Есента
е сезон като другите.
Цветята
във вазата
- просто цветя.
Не е вярно
че хората,
умирали
само веднъж.
14.10.1988 |
|
По
булевардите
на моя стих
отдавна вече
няма
никой.
Дошла е зимата
навярно.
Може би,
е реквием
на есенни листа
отплуваха
ятата птици.
Не вярвам
в бъдещи сезони.
Във снежните
поля
на този лист
завинаги
замръзвам.
07.02.89г |
|
|
Приплаква нощта
във прозорците.
Черният прилеп
на грижата
виси
от тавана.
Часовникът скита
сред тъмното
и бързите стъпки
навярно
намират посока.
Завиждам му.
13.04.89 |
|
На сестра
ми
Угаснаха сезоните.
Изтекоха реките.
Душата ми е
пълна със гробове.
Останах
тих и озлобен,
а всъщност
съм гнездо на врани.
Във дланите ми
свити доверчиво
те снесоха
яйца.
Сега се скитам
в своите гробища
и храня
лешояди.
13.04.89 |
|
|
Полет
Този скок
във тъмното
е моят полет.
Прехвърлих се
над сърпа
на луната
високо
над уютните
квартири.
Над покриви
и думи,
над длани
лепкави
от захар.
Прехвърлих се
над стръмната
ограда
на свитите очи-
съвети.
Прехвърлих се!
Летя и зная
че нищо
значи повече
от друго.
Летя,
макар в очите ви
да падам.
Да падаш -
значи си
свободен.
А коя е точката
от която
поемат
всичките посоки.
16.04.89 |
|
Потеглили
към крайните си
спирки
трамваите минават
с безразличие.
А аз,
къде съм тръгнал?
Впрочем,
има ли значение…
Бездомни,
котките ме канят
в своите
капещи мазета.
Нощта
е питаща и няма.
Когато всичко
раздадеш
не искаш нищичко
да вземеш.
Все някъде
под някой светофар
един несретник
ме очаква
да дам последната
цигара.
20.04.1989 |
|
|
За
всичките си
тридесет години
какво успях да
съградя?
Руших
със странната
наслада
на обезвереният
във себе си
циник.
И ето днес
се скитам празен
изчистен,
замразен
и сам.
На моята малка
дъщеричка
какво ще дам…
Какво ще дам?
27.05.89 |
|
Живея
срещу бащината къща.
Прозорците
се гледат със очи.
Дели ни някаква
пресечка
с накацали ята коли.
Понякога
съзирам от балкона
прегърбеният свой – баща
потеглил с чанта
към пазара.
Понякога ме вижда
той.
И толкова.
Живея
срещу бащината къща.
И всеки
е от другата страна.
Дели ни
някаква пресечка
със броеница
кацнали ята.
27.05.89 |
|
|
Предчувствие
Животът
всеки ден се разрушава.
Превръща се
в навик,
пошла скука.
Продадохме
иконите за вино
и пием утрото
до капка.
А пълни са
кръчмарските ни
чаши.
Нека!
Достигаме
накрая до последна.
Изпито ще е
вкисналото вино.
Измината
последната пътека.
Наздраве,
дявол да ви вземе!
Един поет
ще се сбогува,
ще тръгне
в криволичеща
посока.
И нека
пияници
да капнем,
от чашите си
капчица
на пода.
30.06.1989 |
И всеки ден
е присъда.
Нощта е
процес.
И страшно виновен
разнищен
и сам
в някоя нощ
ще изпълня
своята смъртна
присъда.
А всъщност
се вслушвам.
Нощта
е ковчег.
И нейде
ритмично
ме канят
камбани.
1.07.1989 |
|
|
Какво
ли ще ви
кажа на сбогуване?...
Своето
послание
оставих в пресушени
чаши.
Градих и
рухнали стени,
дворци
измислени
и мъртви.
Един несретник
си отива.
Тихо.
Във глухите отвъдни
светове
говорят
ненаписаните
мои рими.
01.07.1989 |
|
Луната
се къпе
в морето.
И влюбени лодки
танцуват
последните сънени
танци
от нощния
бал.
Морето
въздиша
с бели въздишки
и милва
умрелите миди
по пустия плаж.
04.08.89 |
|
|
Часовникът
скита из стаята
със своите черни
ботуши.
Мътна вода
е прозорецът.
Във нея
потъва нощния страх
на самотните
прилепи.
04.08.89 |
|
Накъсана дантела
е нощта.
Улични лампи,
прозорци.
Очи на коли.
И черният креп на
забрадка
развята над всичко.
Облегнат, във прозореца
се взирам.
А долу - там -
- край кофите за смет
умряло куче
истерично се усмихва.
18.08.89 |
|
|
Чаршафът ме покрива
- пряспа сняг.
Невинно чиста,
ледено искряща.
Снегът е бял. И с много
имена
наричана Смъртта
- а тук е бяла.
От разчупените ледове
на моята глава
бавно се изцеждат,
- падат,
- капят,
капки с кървави
следи.
22.08.1989 |
