"Над камбаните..."
|
Като сива гугутка, в
прозореца
|
 |
 |
Ситният дъжд
|
|
Позволи ми, да седна до
тебе.
|
 |
|
|
Ясна нощ... Звездите - |
|
Звън на вятър. По листата |
|
|
|
Златното утро очаква |
|
Не искам нес-кафе. И
сандвич, |
|
|
|
Очите ми са уморени от
очакване. Дланта ми кротка, като птица гнезди във скута ми... Жадувах те! В черна нощ, червена от желание, във която беше неприлично хубава... Очаквах ласка! Сякаш звън отронвах... Тялото ми - струна е, копнееше за твоите пръсти. Дълбок акорд... И тихо ехо, потъващо в очите ми... далеко. Ще бъда с теб. И тази нежност, дали ще имам сили да разкажа? |
|
Помня още малката църква, в която баба ме водеше кротко. Пред вратата ми шепнеше тихо -“Това е на Господ, малката къща...” И аз се покланях, и отивах на гости. Вътре бе винаги чисто. Мигаха свещи, и жълто кандилце припукваше леко под Него. И макар, че нямаше сокче и сладки обичах да бъда във малката къща... Винаги Той ми се усмихваше кротко. А аз Му целувах ръката. |
|
|
|
Като бяла покривка-небето е нагъната от пухкави облаци. Плуват, а безбрежното синьо прозира край тях...И птиците виждам колко високо летят...като мънички точки се плъзгат, и спускат, и губят в белите, в чистите облаци... Аз съм тук. И щастлив. Мога да взема във шепи небето. |
|
Като пречупено крило на
птица, небето се отпусна ниско. Ще мине миг, и капки дъжд ще почнат да кълват трохите от есента, останали отвънка. И дълго ще вали...Сребристи нишки ще вие вятъра в кълбета. И празните, и мокри булеварди ще станат шепнещи и живи. По които, аз ще си подсвирквам с устни. И в локвите ще скачам до насита. Защото, много те обичам! |
|
|
|
Спокоен съм. Защото ще ме има. Изписах името си в стихове, усмихнали...разплакали мнозина. Като семенца в една градина, разпръснати с шепа от сеяча те се възродиха-като цвете... Един се спря, откъсна и прошепна -“За теб, Любима...” Цветята бяха много златни. Изписах името си сред децата. Във залеза красив в парка. В очите ти, притворени от обич. Не само, че живях, а мога под всеки миг да се подпиша. Спокоен съм. Защото, ще ме има. |
|
Красиво е...Вали. И капките са пеперуди кръжащи в сребърни рояци пред белия прозорец... В който, твоя силует се плъзга...Ти ли си видение, или очите ми те пазят още, със нежно преклонение? |
|
|
|
Като синкав прах се сипе над неоновите лампи нощта...Луната се усмихва. А аз я моля с поглед. И казвам:-“Тихо!” Защото, може би видя, когато те целунах... Звездите ми намигат закачливо. |
|
Дали съм остарял?... Но се усмихвам. Брадата ми, навярно побеля от много болка...Нищо! Защото се научих и да плача когато ме боли, когато съм превит от грижи. Когато плачеш ти. Научих се, че мога да обичам, но обич не потърсих даром... Дали съм остарял?... Но се усмихвам. Не съм живял, и миг напразно. |
|
|
|
Отворих прозореца. И
поканих дъжда. Нека влезе на топло при мене. По лицето, нека ме гали с ръце. Обичам, мокрите негови пръсти. Ела, скъпи мой! Ти си студен, но си бял. Всеки затвори вратата пред тебе. И се предпази със черни чадъри. Ела... Връхлети, намокри сухата нива на моята стая. Нека мирише на есен...печал. Нека бъде и студено, и мило. Късната есен е също красива. |
|
Зимата ще затанцува с утрин скорошна- в прозореца. Сребърна, като снежинка, палава като врабчетата. И аз, събуден ще се радвам, че дърветата са булки бели. На съседът, с кучето ще лавна през балкона срещу слънцето. Бяла ще е тази зима, щом снежинките го казват. |
|
|
|
Мъглива нощ... Неоновите лампи-мътни са меки от безсъние. Във тях угасва всеки шум от призрачните улици. И булевардът е стопен. Изгубен е и светофара сред млечната мъгла. И сякаш в сън, поклащат се прозорците на сградите. Вещае зима тази нощ. Във тъмното дочувам пияните, как кашлят...Глухо ехо разнасят стъпките им спънати... И после пак е тишина. Разнася кротко вятъра талази от мъгла... И плахото копнение при тебе да се прислоня. |
|
Ще попия със длани
сълзите ти. И прегръдката-топла завивка, ще ти стопли премръзнали-пръстите. Искам да плачеш тихо във мене. Да мълча...И да слагам в огнището пречупени съчки от нашето минало... И да бъде студено...И топло. Да рисувам букви в косите ти. Заранта, когато утихне и небето полегне посърнало, прочети във очите ми думите, които в косите изписвах за тебе... |
|
|
|
Помогни ми, да отворя
вратата... Със длани да скъсам онези вериги, оковали към тъгата - очите. Като вързани птици. Помогни ми, да изплача пред тебе... Като дъжд да изплачат очите тъмните облаци, събрани в мене. Тегнат, вече от толкова години. И недей да ме питаш за нищо. Нека да пием, и нека и плачем. Да раздирам със нокти стената, изградена от други край мене... И когато безсилен се свия във гнездото на твоите длани, погали ме смирено и мило. Подари ми едно плюшено мече. |
|
Сърцето ми - като камбана кънти в гърдите ми... Кънти, замира. Удар... тишина... и удар! Задъхвам се за мъничко от болка. Прозорецът за миг притваря остъклените очи... И спира шумът на стаята... Сякаш, че умират, една след друга, в полилея крушките... И пак се връщат, мъгливи, разлюлени от очите. Камбаната кънти... В онази църква, където баба ми бе жълто-бяла, смирено до последно, чиста... Камбаната звънеше на умряло. Тогава плаках... много. Ела, да ти покажа белег по пръстите оставила свещта ми, догоряла... прегоряла всичко. ...И късите ми панталонки, летата - в моето село. Където, простите турчета ме биеха, че съм софиянче. Крадяха на реката, моите рибки, а аз се връщах начумерен. А баба ми разказваше, че лани Ахмет видял голяма риба, разбивала с опашката звездите. “...Не се сърди...Ще хванеш риба! Турчетата я пазеха за тебе!...” А после - звън... Отсечен звън! На думите ти бяха ехо. Миришеше на сълзи и тамян. И в църквата, бе много тясно. И гробът после беше сам. Защото... друго сложиха във него. Остана, сякаш като сън, безкрайното небе на двора, където, край огнището едва четеше приказки за змея... ...Бе черна, черната земя! Сърцето ми кънти, прескача... Нима и аз, не съм прескочил във времето, все нещо важно? Глинено гърне със боб, почернено от дим и грижа... Или тихият живот, сред рижата коза и коня? И нека! Нека бъде звън... акорд последен. Сърцето ми - като икона от стара църква, нека се напука. Над дъсчения, кален под да падат само бисерни сълзите. На моята икона - благослов на грешни и смирени за душата. ...А аз ще съм с ранени колена. И цял ще съм прегънат, мокър. Онази - рибата на турчина Ахмет, ще ти донеса във рая, бабо... |
|
|
|
Все още съм малкото мече, което вървеше в гората и търсеше червени малини... Боли ме от страшната рана, която ми стори и трънчето, забито в малката лапка... Но недей се усмихва!... Защото, мечето в мене ще намери горска поляна... И там, сред бодливите тръни ще откъсне цвете за тебе. |
|
Във прозорецът очите ми
светят. 02.12.2006 г. |
|
|
|
Ти си цвете. Малко, нежно. |
|
Студеният вятър |
|
|
|
Ще те нарисувам много нежно.
|
|
Много си хубава... много!
|
|
|
|
Заваля много тихо.
|
|
Мъглата се стеле.
|
|
|
|
Зимата ще е красива.
|
|
Гората е станала тъжна.
|
|
|
|
Ти си мъничка фея.
|
|
Лекарят свали слушалките.
|
|
|
|
Към тебе пътища няма.
|
|
Да те погаля с мигли...
|
|
|
|
Под одеалото, очите ти светят
|
|
С кристални чаши и на свещи,
|
|
|
|
Купих кифла.
|
|
Дори и днеска да си тръгна.
|
|
|
|
Ти си мъничко бебе,
|
|
Погледни ме...
|
|
|
|
Мъглата е бяла коприна...
|
|
Мъглата е бяла коприна...
|
|
|
|
Аз съм бисерен...Бял. Мога да издигна високо ръцете... И да стане, като от тих благослов чудо...И да цъфнат цветята. Но всъщност-нищо не съм. Ако ти, не беше поставила благо дланта си...Ако не беше зора над уморените мои пространства.
|
|
Мъглата се накъса
|
|
|
|
Тиха е нощта. И кротка.
|
|
Не ме наранявай... Със нищо! Душата ми, цяла във рани като кученце малко, скимти. А вън е безнадеждно и сиво. Ръси небето своите сълзи. Нахрани ме с патешка супа. И до печката кротко сложи глинена кана със вино. При мене седни. Нека огъня тихо разказва за дръвчетата, с дъх на смола. За гората със старата църква, за Богородица, със очите добри. И в небето, когато угасне и последната малка звезда, постели ми, до теб да полегна. Стоплен и сит... И щастлив.
|
|
|
|
На балкона храня гълъби. И те кацат... Облаче крилато! Гукат толкова щастливо. И ме сипят с перушина. Колко малко трябва... Шепа зърно! За да стане тази зима топла, като длан човешка.
|
|
Ще бъде бяла зимата... И много чиста.
|
|
|
|
Петелът ме будеше рано. ( Извън другото, и за това му оскубах перата!) Когато, отварях очичките сутрин... На село, денят бе пълен със индианци и смелост. Баба миришеше на мекици и нива. И ме гледаше благо... И побутваше купа със жълти мекици... На синя покривка. Печката пукаше палаво. Дворът беше зелен... Със червени домати, които се клатеха важно... И бяха очите на великаните страшни. Посичах ги смело, със моята дървена сабя... И те пропищяха! Имах и кон - на баба метлата... Имах престилка - да се сгуша във нея, когато от крушата падах прострелян. Целият бях рошав и кален! Но баба над мен, със иглата вадеше трънчета навред по краката и ме мажеше с люта ракия. Оцеола не плачеше, само мълчеше... Понякога мокреше тази престилка, която миришеше на мекици и нива... ...Какво ли остана? По коленете - зараснали рани. И онези - големи звезди, които баба ми сочеше кротко, под асмата, сред много щурци... И за доматите - дано ми прости! Все още чакам... Мекици и мед. Пък дори и петела да ме гледа сърдито.
|
|
Навън, една улична котка ме погледна...Помоли за дом. Свита, до сивата локва във очите и имаше стон... И...със парите за хляба и купих кренвирш...И сам, като улична котка приклекнах. И мечтахме със нея за дом.
|
|
|
|
Очилата си счупих. И светът се размъти. Вече не виждам, дали във мъгла е света, по прозореца лепнат. Или всъщност- града, е бил винаги скучен. И хората-със сиви палта. Горчи ми цигарата сутрин. И книгите шепнат едва думи, които не мога да видя. Остарял се почувствах сега... Остарял...и предаден...Очите, са прозорче към моята душа . Очилата си счупих, и ето замъгли се от нещо света.
|
|
Болката осмисля своята липса. Смъртта осмисля целия живот. Колко простички неща добиват смисъл, щом изчезнат.
|
|
|
|
Елате безнадеждни, унижени, скапани! Елате в сива сутрин, гладни и премръзнали. Повлекли грижите и болести, със дрипите - ония, пълни с въшки, черни от въздишките. Елате скитници, бездомници и пияници!... Ще ви прегърна и ще плачем като братя. Ще ви нагостя със канче вряла супа. И после през прозореца ще викаме, ще викаме продрано като звярове. Стражарите ще ни обесят заедно. |
|
Есенно тихо... Алеите със килим от листа, поглъщаха моите стъпки... И проплакваха бавно, едва от клоните сребърни капки. Чаках дълго...Но тя ме позна! Изписука тънко от радост! Моята катеричка дойде...И се спря Очите и бляскаха топло. И си направихме пир! Тя, със солети, аз пих водка и стихове писах... Беше весела, моята гора че съм здрав, че съм тука с нея.
13.12.2006 г. |
|
|
|
Боже!...Прекрасно е! Да обичаш, а в парка по алеите-двамата влюбени да плетат устни под залеза... И над тях, оголени клоните, да вещаят замръзнала зима ... И да виждам, че бликат от устните лъх на топло и парещо лято... Толкова са млади, и толкова е хубаво ! ...Кротко ги гледам от пейката и си мисля за тебе сега...
13.12.2006 г. |
|
Богат съм! Много съм богат...Завиждат, от лъскавите лимузини..Виждат, как хвърлям чантата в небето и облаците, как се радват... Със тези 20 лева във джоба...мога много! Ще купя на децата сладоледи. Във парка, гълъби ще храня. И нека имам много птици! Да гукат, скупчени край мене. Ще им разказвам кротко притчи а те ще ме разбират...и ще кимат. ...Понякога, не мога да повярвам да съм щастлив, че съм орисан...
|
|
|
|
В Л А К Във прозорецът очите ми светят. А вън безкрайните релси, траверси, чакъл препускат...И каменни стълбове, жици свистят...И гърмят. И изчезват зад мене. Непознати селца със бели къщурки пожълтели дворове...И дим от червени комини, като синкава прежда кълби се, стеле се и сякаш е сън за миг се изгубват незнайно...Зад мен. Старец с каручка...Баба с престилка, едва мъкне подпалки..Жълта кола. Влакът подминава със трясък. Хвърля със шепи отзад оголялата нива със стадо кози и човекът със тояга.Мостове...реки. Профучават и чезнат...Двете очи във прозореца светят... Влакът лети. 02.12.2006 г. |
| Ти си цвете. Малко, нежно. Под дъхът ми се поклащаш. Как да те прегърна силно? Как да те погледна страстно? Ако те одраскам с поглед? 03.12.2006 г. |
|
|
|
Мъглива е във мен. Студено е и вън, мирише ми на зима. И уличните псета са унили, привели нос към тротоара засипан със листа.Мъгла и кал...И врани, крещящи сякаш от безсилие. В душата ми ще бъде пролет, когато си до мен... 03.12.2006 г. |
| Тишината е студена. Книгите мълчат, останали ненужни. До мен, разтворени...Крила на птици, отлетели сякаш...Вън небето е безплодно.Врани, като броеница черна се спускат в сивите фасади. на този град...Във който липсваш. 03.12.2006 г. |
|
|
|
Аз съм малкото мече, от книжката, останала вече неразлистена... Прочетена, издраскана цяла. Децата ми не се сещат за нея. А Мечето е все още в гората. Търси медец, и спори с цветята дали пък пчелата е лоша, или много добричка... Аз съм старата книжка, която вече никой не вижда. 02.12.2006 г. |
| Ти си мъничко бебе, което люлея със поглед. Розова, чиста е твоята кожа... За която копнея. 03.12.2006 г. |
|
|
|
Заваля много тихо. Със нокти се плъзна дъждът пред мен, по стъклото. Малките капки шумолят твоето име. Ти си цяла в моя прозорец. 03.12.2006 г. |
| Гората е станала тъжна. Почерняла е цяла, горката! Като от очи на пожълтяла вдовица се сипят последни листата. Мирише на влага и зима. Край мен мина скитаща котка, поспря се и помоли за нежност. 03.12.2006 г. |
 |
|
|
Студеният вятър със мъгливите пръсти пълзящи по панелите сиви, ме пипа...Мокри брадата. Мирише на бедност и грижа. И мръзна.Крия ръцете във якето...Пуша цигара. Булевардът е празен и мокър. Сами вятър разнася мъглата, студена и сива...Ръката ми търси твоите пръсти. 03.12.2006 г. |
| Ще те нарисувам много нежно. Със поглед, с бои пастелни да бъдеш същата- прозрачна, бяла. Красива си като рисунка, на скреж в прозореца- ефирна. И сребърна...Дано с дъха си, да не те стопя и да изчезнеш. 03.12.2006 г. |
|
|
|
Много си хубава...много! Когато те галя със устни оставам без дъх...А искам да вдишам аромата на прелестна есен. На дюли, на грозде, на песен на ятата от влюбени птици... И за миг се усмихвам...Замирам, когато твоя есенен дъжд се посипе по мене... 03.12.2006 г. |
| Към тебе пътища няма. Има билети за влака и откраднати нощи. Горчиви сълзи, и бутилка със вино изпита в безсънното утро...Красиво! И влакът винаги тръгва. Точно на време. И вратата се затваря със трясък. Във купето е винаги пълно. Във очите ми винаги празно. Ще събирам всички билети. Нека станат букет от раздели. Ще посипя, като цветя по леглото и ще те любя с обречена нежност. 03.12.2006 г. |
|
|
|
Купих кифла. И я стоплих с дъха си. Идва сигурно зима, паркът е сив и самотен. И събрах покрай себе си птици. Храних ги с обич от моите длани. Не достигна моята кифла. Но им дадох една топла усмивка. 03.12.2006 г. |
| Зимата ще е красива. Много бяла, сякаш бисер ще блести от всяка клонка в парка..С теб ще скитам. И ти ще се усмихваш...Малка, сребърна снежинка. Кацнала на устните ми леко. Нека те стопя с дъха си! 04.12.2006 г. |
|
|
|
Дори и днеска да си тръгна. Да се смили над мене Бог...И вземе, при Себе си душата ми...Ще бъда усмихнат...Много благодарен! Не съм и вярвал, че ще имам по-хубав миг...Че теб те има. Щастлив съм!...Искам да си тръгна сега...Изпълнен с нежност. 04.12.2006 г. |
| Ще стана инвалид...В количка. Ще се любим някак...Много тъжно, ще те целувам ...Колелата ще скърцат...И аз ще драскам с нокти по дръжките, в усилие да кажа, че аз съм същия...И те обичам! Не искам!...Скоро ще си тръгна. И нека бъда чист и хубав. Да бъда пак за теб- усмихнат. Щастлив...И нека е красиво, до този миг...когато ме познаваш. 04.12.2006 г. |
|
|
|
С кристални чаши и на свещи, мечтая вино...Пито с тебе. Да бъдем искрени и голи. Очите ни да светят само. И с тънка струйка, по бедрата да те облея...Огнено, червено да бъде виното...А аз да пия! Бедрата ти да стенат плахо. И сенки по стената, нежно да сплитат силуети слети. И само свещите да шепнат, че с теб е винаги красиво. 06.12.2006 г. |
| Аз съм бисерен...Бял. Мога да издигна високо ръцете... И да стане, като тих благослов чудо...И да цъфнат цветята. Но всъщност-нищо не съм. Ако ти, не беше поставила благо дланта си...Ако не беше зора над уморените мои пространства. 08.12.2006 г. |
|
|
|
Погледни ме... На какво ме превърнаха! Сърцето ми потръпва от мъка. ...Имах дървено валяче...Тракаше, когато го плъзгах из къщи. И пистолет имах. Със капсите плашех злите сили от Запад... И мечтаех да стана юнака, дето спасява от змея момата. А се превърнах... Във морският бряг, в който вълните шумящи на времето се разбиха...Оставиха страх по скалите на моето рамо. Само спомени имам! Цял живот погребвах мечтите. В тази погребална процесия не можах да запазя усмивката, която дължах... И дължа. Ако имах силите още...Отново, и пак бих тръгнал със валяка дървен, с онази дървена сабя, със пистолета със капси да се боря със змея...Сега, само искам да плача до тебе. 08.12.2006 г. |
| Мъглата е бяла коприна... Във моя прозорец се стеле. Вещае за нежност и близост със тебе...Ти си красива и гола. Завита във бяла коприна, която разгръщам със устни. И ти си прозрачна и бяла. 08.12.2006 г. |
|
|
|
Ще се стопи снега... Не знам дали ще има някой, да посади кокичета...Над мен ще бъде чисто. Защото, няма миг във който...Бил ли съм различен? Навярно. Сега съм омерзен. Препълнен, ръси пепелника и пепел, жълти фасове от всеки минал ден... И гледам двете ми деца..Играят. Скучае и жена ми...Незаслужено, седят във ъгъла забравени, прашясали от делника ни - чувствата... И тихото ни безразличие усмихва се от етажерката, като порцеланов лебед... Много ли съм грешен?...Винаги ли бях във себе си вторачен За всичките прахосани години, нима открих за себе си посока... Щастлив ли бях, щастливи ли направих? Да можех днес, със двете си ръце да чупя и хвърлям съчки в студеното огнище. Разнасях въглени горящи. Остана ли за мен един?... Безмълвно е семейното огнище. Устата му е черна и е зла. Да можех днес, децата да прегърна...Да купя слънчоглед, да гледаме сериали и да чоплим... Раздадох обичта подред. Пилях като разсипник усмивки, нежност...Ето-ден, във който зимата пристигна. И някак постепенно, от снега видях се бял...И снежен, бе вече целия копнеж да бъда и баща...Да имам дом във който да е топло, много светло. И целият-студен, не съм способен да съм нужен на някой...И дори-на мен. Оглеждам се...И няма никой. Защото...ако някой ден, кокичета ще има върху мене. Не ще са посадени те от теб. А сигурно-от никого...И нека! |
| Пожелай ми бели
сънища. И бели гълъби да има... Накацали по теб. Усмихната. А ти си толкова красива! Да има музика...Притихнала, да спиш на голото ми рамо. |
|
|
|
И пак се спусна мъглата.
Луната се скри. И се прибраха да спинкат звездите. Лъхна на зима и дим. Някъде греят огнища. Кучета лаят навън.И прозорците гаснат. Пак от прозореца гледам.Не спя. И те докосвам със мислите кротко. В бялата, млечна мъгла...През нощта, ти дали към мене се взираш? 09.12.2006 г. |
| Помоли се за
мен. Нека във църквата бъде тихо...И само иконите от стените да плачат със теб. Ще се случи навярно и чудото! Аз ще съм здрав. И усмихнат, до теб. 17.12.2006 |
|
|
|
Нарисувай ми бъдеще... И нека бъде топла картина. С огнище и деца покрай нас. Искам малко и толкова простичко. Сутрин да сресвам твоята коса. А от балкона влюбени гълъби да ни гледат и гукат едва. Подари ми малко...фантазия. Излъжи ме, че всъщност сега, лицето ми само е скицата а платното ще нарисуваш...Едва, всичко хубаво днеска започва. 17.12.2006 |
| Изморени посоки. Идващи...тръгващи. Самотата на пътя, с непознатите пътници прегърнали своите куфари пълни с разни истории... Мирише на гара, перони и влакове, които със трясък затварят вратите. Машинистът е винаги същия. Безразлично подминава разделите. И купето е същото...Сякаш, не е помръднало никога, нищо. Не съм те видял...Нито пък любил. До болка еднаква е липсата. 17.12.2006 |
|
|
|
Червена е косата
ти... Като от листа на есен, поръсили със листопад годините. И аз пристъпвам...Плахо, по алеите за които съм мечтал...Красива есен е! И нека лъха вятър...И студено е под сянката на множество дървета. Не съм ли бил?...Не си ли ти ? Пътеката, прохождаща от тебе? Ще тръгна...Нека зли, да бъдат враните над мене. Ще те нарисувам със очи. Не съм рисувал...Нека! Дори и скицата да не се получи, ще бъде щрих, по бялата ни същност. 21.12.2006 |
| Във тази нощ
долитат ангели. И шепнат със звездите блага вест. Един от тях ще кацне във прозореца и стаята ти – цяла от сребро ще грейне тихо в тъмното... Ще заблести и твоето легло. Над което, ангелът ще кротне. Сънят ти ще е бял и чист. Обичана ще бъдеш...И с надежда не някога, а в този си живот ще сееш пролетни цветя сред зимата, задухала навънка. И този ангел ще съм аз. 23.12.2006 |
|
|
|
Като пламъче на
свещ. Като магия, очите ти блестят. И ме огряват. Прониква топлина във мен. Лекува всички рани Следи от студ...И буци лед, със които, праведници-вкупом по мене хвърляха...И виха. Сега съм с теб. С миро изми ме и ме подсуши с косите... 23.12.2006 г. |
| Няма да има
елха. И звездички няма да има. Ще отмине нощта и ботушчето празно ще бъде. Сред накъсани снимки, по пода изгорените дневници ще празнуват със вас... Весела Коледа...демони! 23.12.2006 |
|
|
|
И пръска сняг.И духа вятър. Нощта блести като реклама по ледени очи...И никой няма. И локвите спорят със мен. На всяка стъпка. Ругаят ме със дрезгав глас, когато ги разкъсвам под петите. Оставят късове от лед. А горе, някъде-звездите премигват, даже и без мен. А носих ги във своите шепи. Раздавах ги...Нима звезди, са трябвали на всичките край мене ? Мълчи нощта...Мълчи. Не искам нищо да си вземам. Обратно...А снегът вали... И връщам се, не знам къде съм. Забравил съм последния адрес. И с длани пипам по стените на чужди блокове...Дерат до кръв, студените панели посивели от погледа ми-устремен да видя, че стените са прозрачни. Че има ден...За теб, и мен. И исках...истински щастлива да бъдеш...В моя ден, останало е всичкото красиво. Очите ти в лед блестят Банални, като скучен ден на всяка паднала снежинка. Студено е.И духа силно. Проскърцват чуждите врати, останали, като очи на мъртъв отворени в очакване към мен. Ще намеря-наречи го навик, пипнешком до моята врата. Зад която, някак пред очите пораснаха и двете ми деца... Играчките лежат на пода. И Мечо Пух е без глава. Все пак... Столът, може би ще ме очаква. Привикнал е да скърца с мен. Ще пуша, и ще бъде тихо. Надявам се, че скоро ще умра. 23.12.2006 |
| За кого
премигват звездите в тази нощ без посока ? Булевардът е светъл и празен. Светофарът е пиян и самотен. Ще ме стопли студения вятър и със него ще пеем...И псета подир нас ще тичат и вият. Не ще ни стигнат...Полека, се издигам въздушен в небето и танцувам със зимния вятър. Зад прозорците всички празнуват. Ще долетя неусетно до твоя. На перваза ще кацва и кротко ще гледам, как си играеш с детето. 24.12.2006 |
|
|
|
Не си отивай днес. И утре. Искам да посрещна всеки изгрев с теб. Дори и да те няма. Остани си в мен. И нека си говорим, когато нощите са станали без сън. Когато чуждите стъкла на някой дом във нас блестят с цвят на черна слюда. И снимките горчат, заключени в албуми от забрава. Не си отивай днес. И никога не си отивай. Дори и да си тръгнеш. 24.12.2006 |
| Ще ми се да
хвана влака... Във купето, с цигани и пияни да говоря. Старецът самотен да прегърна с бира да го черпя и да плачем. Да пътувам много дълго. Всяка гара да отмятам. На 44-тата да слезна. С куфарът, препълнен с болка. Някъде, в нощта да търся. Призори да стигна до вратата. Тихо ли да ти почукам? Ами, ако те пробудя? 24.12.2006 |
|
|
|
Пожелай си, нещо хубаво и
чисто. И когато, във среднощен час от небето се посипят-бели ангели сред сребърни снежинки... Тогава ще дочуеш моя глас. Топлата ми длан по тебе. Тогава, ще се усмихне вън премръзналия, зимен вятър. И може би, и за нас, добрия Бог ще изпрати някой ангел. 24.12.2006 |
| Зимата ще ни
посипе със пера от бели ангели. И звездите ще се спуснат, като гирлянди по косите ти. Няма да ги махам с длани. Няма да ти сложа шапка. Нека тичаме из парка катеричка с нас да скача. И, когато те нахапе вятъра със остри зъбки, ще те стопля със дъха си. Нека има огън в очите ти. 24.12.2006 |
|
|
|
ПОСЛЕДНО Ще се посипе сняг... Ще се стопи. И станат локви. И делникът ще пропълзи като хлебарка край шкафовете на прецизни домакини. Мъжът ще бъде прост...Сериалът, ще следва с протяжна монотонност И в суперът безкрайната опашка ще спори със аванс и до заплата... На стиховете, тихите вибратори не ще ви доведат до края... ... Причината да бъда...Да живея, е вън от мен...Не съм си нужен! Затрупан съм с вина върху вина... Бих искал още време, да се науча...като дявол да се смея, да мога със отворени ръце да прегърна, целия да снема на този свят...греха. Но просто съм осъден да живея. Защото ще творя. ... Не съм от тук. Различен съм от всичко. И в никой миг не ме търсете във чантите...до зеленчука и бурканите със конфитюр... Ще ви протегна длан...Вземете! Сведете погледи надолу. И в мир и свян се поклонете. Целунете тази длан. И си простете! ... Свободен съм! Усещам ветровете. И мога да говоря със цветята. С мисъл, мога да почерня мечтаните ви стихове и драми, претоплени във печките, в леглата където блудствате по двама... Свободен съм! Затова и ви оставям, на идващите дни в ръцете... ... Не съм потрошил тежките олтари. И куполи на църкви...С грях, не съм избол очите на икони, защото, съм ги изрисувал аз. И знам, с ранените пети от дълго странство какво е святост, що е грях... Пребродил съм пустинята...Напразно, ще спорим с Нечестивия сега. Продължавам си по пътя. Постелете ми цветя. 25.12.2006 |
| Студени ветрове
пилеят по улиците счупени играчки от детството на двете ми деца... Пораснаха за дни...И остаряха, В очите им, искрящата свещица премигна в миг...И спря да свети...Стана тъмно, в очите им...на двете ми деца. Дори и грешен да си тръгна, във мен не ще да има грях. И някога, когато пролет дойде в косите ви със шарени цветя, ще видите в небето слънце... От там ще ви погаля със очи. 25.12.2006 |
|
|
|
Подари ми още миг...Преди да
тръгна. Защото вън е нощ и духа вятър. Дори клошарите-на завет, в някоя землянка се покриха. И там, край пламналата печка прегръщат кучета и пият. Под дрипите им, сигурно е топло. Навярно спомнят си за жълто лято обагрило с надежда...Младост, изтекла като дъжд. И галят с длани по кучешката козина...И сякаш, със пръсти сресват детските косици. Деца, отдавна нямат. И пият, свити под простора на ниския таван, с одеало на вратата. Подхвърля сенки по стените накъсания на парцали огън. Подари ми още миг...Ще тръгна! Очаква ме навънка безпризорна нощта, лишена от посоки. И всичките заключени врати гадаят, дали на улицата съм роден, нима, за първи път съм казал –“Мамо!”, или бебешки съм фъфлил: “Куче!”? Мълчат годините...Вещаят безразличното ми самоубийство. Нощта е храм. И ме очаква. Звездите са искрящи факли и глухо тътне с барабана препълнен с таксита булеварда. Във тази нощ...В храма ще трябва да се пренеса в жертва. 26.12.2006 |
| Небето се
изчисти. И слънцето надникна в замръзналите локви. Поспря се там. И се усмихна. Внезапно стана син и пълен с птици, над покривите-въздуха. И дишам! В ръцете си държа прозрачен вятър. И той се гушка като бебе. 26.12.2006 |
|
|
|
Във синьото небе се носят
птици. Бели облаци и жълто слънце. Въздухът е чист, на студ мирише. Зимата искри...От сребърните клони ръси се прашец. И черни врани търсят нещо в празните алеи. Седнал съм на ледената пейка. Имах много дълго да разказвам. Време е да стана и да тръгна. Синьото небе над мен ме чака. 26.12.2006 |
| Слънчево
е...Странна зима. Няма сняг и вън е сиво. Утрото ме буди.От балкона храня гълъби с късмети. В питата навярно, много здраве и любов са скрити. Птиците са много чисти. Хапват си, не ги прочитат. Няма на кого да се оплача. Няма ли за мен късмети? Питата раздал съм на посоки. Пияният клошар ще е доволен, дадох му парче с усмивка. 01.01.2007 |
|
|
|
Зимата ще те изрисува със цветя кристални по стъклото. Сутрин, щом се будя първо теб ще видя. Сребърна, с ръце над мене спуснати като завеси. Ти си лъх прозрачен...Много бяла, зимата ще се превърне в лято. 01.01.2007 |
| Духа вятър. И
студено лъха от прозореца.Сивее клекнало над покриви небето. Драскат го начупени антени. Няколко комина пушат. Враните дори ги няма. Мисля си за теб...Копнея в този студ да си до мене. 01.01.2007 |
|
|
|
Последните цветя от парка ще търся...Зимни клони, посипани със скреж...Но много бели ще счупя плахо...Със дъха си ще ги стопя навярно...Белите кристали прозрачни, сребърни ще капят по дланите ми...И сребристи, очите ми ще бъдат много чисти. И заедно, с измокрените клони ще ти подаря от зимата цветята. 03.01.2007 |
| Ще те поръся с
рози. С шал от вятър ще те наметна кротко... Бяла, гола... Прозрачна, като сянка. Видение сред мрака. Косата ти ще стане жълта, защото слънцето сред нея ще обещае топло лято, сред сребърната зима. 03.01.2007 |
|
|
|
Може би, ще си отида... Нямам сили да се будя Грапаво одеалото...И зная, идващия ден не ме очаква. Телефонът, с джобно ножче някой му е отрязал е езика. Млъкнал е...Навярно, всички хора онемели нямат нищо да споделят. Аз дори не казвам нищо. Казал съм, каквото съм разказал. Вятърът, без жал пилее вънка стихове и драми. Пуша втората кутия. С радост сещам, че сърцето спъва се по прашни калдъръми. Нека се препъне!...Най-накрая, нека се завърна във земята. Там ще ме очаква моята баба, с нея ще приказваме за Рая. 03.01.2007 |
| Ти си
сребърна....И бяла. Икона, плачеща от жалост. Не съм ли грешен, изморен? Не съм ли, Господи...продажен?! Пред тебе, в идващия ден дали ще мога да се моля? От дланите ми кръв тече мътилка черна, като вино... Прободен съм от всички дни. Въпросите са острите пирони. Разсипаха се всички светове, небето се обърна и посипа в краката ми звезди...И черен мрак полепна бавно, по очите... Не виждам вече...нито знак не дава тъмното...И без посоки пристъпва вече моя крак. Прохождам...всъщност-няма къде, във хлъзгавия мрак да стигна...Стъпки без посока. А ти си сребърна и бяла. И в моя храм, остана ти като икона... Под твоите сълзи ще сложа длан. Ще ги изпия с устни. И те видя. 03.01.2007 |
|
|
|
Като капки дъжд... Отронени от черни клони по шумата...И гнила, сива в някой парк...Където, не скитат влюбени...И без посоки скимти в алеите бездомен вятър. Лъхти на студ и безнадеждност. И там вали. Вали, и много тъжно се сипят капките.Протяжно, в храстите мъгли раздират пухкави кореми. Сълзи, в очите ми вещаят зима. Сред която липсваш ти. 03.01.2007 |
| Ти си дъх на
пролет влязъл кротко през вратата. Стаята ми в миг притихна. Стана тихичко и светло. И пердето се поклати. Цветето разпери длани. Нещо, бисерно и чисто въздухът изпълни свято. Роня стих...И цвят от цвете ръси се над тебе нежно. 03.01.2007 |
|
|
|
Градът е свит във сивите
палта на каменни фасади... Булевардът е мъглив. Сърдит, ръмжи сред многото автомобили. И сещам се, изгубен в този път. Не води той към никакви посоки. Домът е празен, като вик изтръгнат към небето, горе. А горе-няма и небе. Увиснали са облаци, прострени, от някого, на някакво въже. Прокапват капки от прането. И пак, под някой светофар без мисъл гледам, че колите ръмжат, и пушат...Пак, потеглят, после спират ... Премръзнал съм отдавна...Знам, от никъде не тръгвам и не стигам. Ще се помоля, този път да видя пътища към тебе... 04.01.2007 |
| Кристална нощ. И
звездна. Луната шепне своя път над сребърните, от студа антени. Под които, кротко спят прозорците на чужди къщи. Където, аз не съм...И нямам дом да диря тихата утеха, че аз съм син, баща...съпруг. И много искам- и обичан!... Пропиляло звездното небе, последните комети със надежди. Сега съм тихичко смирен. Във някой миг, без търг дори ще ме продаде и моето тяло... Във отделението, една сестра ще метне простичко чаршафа. И няма да го има онзи ден, в който...бос в тревата ще стъпя...Слънчевия ден в тефтерите ще пише стиховете мечтани...Споделени с теб. ...Луната си отива бавно. Няма утро...Няма ден. Нощта в момента е беззвездна. 04.01.2007 |
|
|
|
Потърси ме с устни... Някъде, сред мрака, под завивката от сняг и дъх на студ, дошъл от ветровете проникващи отвън. Във този дом...Прозорец, заледен от скреж. Да бъда с теб... И чаша вино, течащо злато под кротка свещ. И допир на тела, копнееща се невъзможност под бялата луна. Със теб, нощта е нежна. 06.01.2007 |
| Като момиче
плахо, зимата при нас пристъпи с цвят на лято. Закъсняла нежност сипят белите снежинки по косите ти със цвят на вино. Хладно е...Но зная, всичките сезони във очите някога, в очите си събрала. И, като букет от бели птици кацат по ръцете ми...Копнея, малко от оставащото време... Няколко години...Още лято, пълно с паркове и със забрава, още...шепа със усмивки с които да те поръся цяла. Искам те до мен до края. 06.01.2007 |
|
|
|
Ясна нощ.Звездите мигат, като свещици в някой храм... Където, зимните дървета са олтари. Бял купол е луната...Там, достигнах сбъдната молитва и сетих, как света-голям над мене е протегнал длани... И няма грях, и няма свян, че бил съм мъничък и тъжен, преди да стъпя в този храм. Във който, ти като икона над мене сипеш благослов. 06.01.2007 |
| Позволи ми, да
взема със шепи от светофарите, останали вън, премигващи в жълто-с очите по булевардът премръзнал и сам. Да ти разкажа за празни посоки, за кафенета с безсънни утра... Където, някога чаках, и чакам да поседнеш при мене...Едва, с длан да ми галиш челото. Донеси ми чаша със бистра вода! Донеси ми от изгрева извор, снопче от билки-цели в роса ... Угаси тази цигара във пода. На келнера дай шепа пари! Прегърни ме, и нека си идем... Пък дори и да съм пийнал и сам... Ела, и когато таксито ни намери посока и дом, няма смисъл нищо да кажа... Ще те целуна...И нека мълчим! 06.01.2007 |
|
|
|
Слънцето превърна в злато моя утринен прозорец. Синьо е небето и е чисто. Гълъби летят в него. Топло е в мен...Оставям слънчеви лъчи да галят с пръсти белите ми скули. Сякаш си сега до мене... 07.01.2007 |
| Като полюлей-от
зимен вятър, над мене звездното небе се полюлява...Всяка стъпка във тъмното сама кънти... Гони и догонва друга. Крачиш ли към мен сега? Или сам, избрал посока ситня, а над мен звезди ръсят прах и скреж...И вяло, гаснат ли във мен мечти? Теб ли търся, или връщам стъпките си към врати, които съм заключил ? Без да зная, ключ дали съм хвърлил, или скрил някъде, да го запазя? Лутам се...Над мен звезди- подредени въпросителни. Които нищо и не казват. Тъмно е небето и мълчи. Нужно ми е, точно теб да направя истински щастлива. 07.01.2007 |
|
|
|
Пръска златен дъжд светлото от обич утро. Птиците рисуват вън със крилата си усмивки. Дишам...Въздухът е син. Галя те с очи и зная, твоя ден ще бъде мой. Моята усмивка-твоя. 08.01.2007 |
| По тебе гълъби
ще кацат. И слънцето ще слезе в косата и нея, с топлите си пръсти ще я сплете на златна плитка. По устните ти ще разцъфти усмивка. Очите ти сами ще греят. По дланите ти ще остави, следа от моята целувка. И винаги ще бъдеш млада във мен...Дори и да ме няма. 08.01.2007 |
|
|
|
Очите ти са музика. Със длани, танцувам по красивото ти тяло. А то потръпва като струна докосната със дъх...Копнея, със много нежност да изтръгна дълбок акорд...И стон...Без дъх... Да отлетиш далеко над сплетената обич на леглото. 08.01.2007 |
| Вятърът ми шепне
тихо твоето име...По килима шарени резки рисува слънцето, зад моите щори. Делнично е...Много скучно, за мнозината отвънка. Ти си в стаята...И рози, пръскаш с дланите по пода. Гледам те...И се усмихвам. Ръсят се прашинки златни. В ъгълът-любимо цвете вехне...Толкова си красива! 08.01.2007 |
|
|
|
Ще те наметна със воал... Прозрачен, лек като милувка. Под него ти-като мираж, седни пред мене...Нека те рисувам! На четката, със тихата тъга да се опитам, всяко кътче от тялото да отнеса и да го положа на платното. Бих искал, кротичко света, на пръсти да доходи и да гледа... За мен-икона си сега. За другите ще си светица. 08.01.2007 |
| Небето е красиво
и прозрачно. Когато вперя взор- и там се носят влюбените птици. На изгрева, сред целия пожар. И аз преплитам кротко длани и благославям всеки ден, дарен ми, с кротката милувка, че ти си с мен...И аз до теб рисувам гълъби...И тихо, в мен прохождащия ден се смее със смеха на бебе. ...Ще те поръся със цветя от утрото, в градината набрани. 08.01.2007 |
|
|
|
Ще те отнеса
високо...Старите фасади, напукани от дъждове и хорски шум ще бъдат долу...В белите мъгли, ще плуваме свободни като птици. Слънчеви лъчи, край нас ще станат златни струни от които звън, и нежен стих ще се отронят като капки. Подай ми длан...И нека отлетим! 08.0.2007 |
| Във тази тиха
утрин, розови са всички птици. Летят във синьото небе а то е меко...Сякаш е завивка посипана над мен и теб. Оставих те да спинкаш със усмивка. Прозорците навън, са пълни целите със злато. Блести по малките крила, врабчето на балкона ме очаква. Ще го нахраня със трохи. При теб ще се завърна нежно. И нищо друго...само стих, в леглото ще ти донеса-закуска. 08.01.2007 |
|
|
|
Никога не съм докосван с толкова нежност... Сякаш си магия, дошла със топъл вятър над пролетни поляни, пълни с кокичета и минзухари... Щастлив съм!...Всичко бяло, и чисто, като дъжд се сипе от клоните на цъфнали дръвчета над моята усмивка... 12.01.2007 |
| Заваля...И
задуха. Като глутница кучета, вън ветровете се гонят. И сипе небето със изтръгната жал мътни капки-на дните сълзите. Студено ми стана...Без теб, прозорецът стана стъкло, през което е сиво и духа. ...Ще си сложа дебелото яке, подарените, с много любов ръкавици и шал ще си взема. И в студеният, зъл булевард, ще тръгна, към тебе да търся топлината на нашия дом. 12.01.2007 |
|
|
|
Във моята бяла стая си само ти, прозрачна като ангел. И полумракът става сребърен... Със милувка, като музика е пълен въздуха...Обичам те! Ще бъде хубаво, във изгрева, след нощ, изпълнена с мечтание да си протегнем кротко длани и да станем гълъби в прозореца. 12.01.2007 |
| Когато пак със
тебе, бабо приседнем покрай белия дувар. Навън, до дървената порта и гледаме, че рижата коза от стадото, към нас дотича... И пак със хляб ще я гостя. Дъхът и мокър ще облива, отново детската ми длан... Тогава, пак ще ми разкажеш във приказката, как юнак с меч пробол ламята страшна. И пак, полата ще държа... Дали, отново вечер ще има пак светулки и звезди ? И газената лампа в ръцете, дали, отново ще трепти... И пак със теб, на тъмното в двора ще гледаме звездите...Там, ще гледаме надолу, бабо... Към старата и грешната земя. Отдавна искам да пристигна... Отдавна вече чакаш, знам приседнала край дървената порта на къщата, пред белия дувар. 12.01.2007 |
|
|
|
Погали ме с топла длан... Изтрий очите ми от сълзи. И нека, кротко да мълчим пред залеза...Небето си отива. Ще стане скоро тъмно...Вън, обаче, като цветя ще никнат звездите...Тях ще ти оставя. И нощем тихо, в твоя сън със сребърни очи ще шепна ненаписаните стихове за теб... А сутрин, ти ще ги преписваш. 13.01.2007 |
| Танцуващото
слънце в теб разпръсква златни капки... Очите ти искрят, очите ти са светли... Над мен се ръси топъл дъжд и като пролетна трева пониква надеждата, че идва лято... Във което, птици ще летят дори и в нощите безсънни. Във мене музика звучи, а слънцето танцува с тебе. 13.01.2007 |
|
|
|
Въздушен мост е днес дланта
ми към теб...По него, влюбените птици прегърнати вървят... И слънцето, със златен прах изпълва въздуха със пеперуди. Потърсих те във този свят, а срещнахме се сред градини. Красиво, ангели във мен със белите крила се носят. Небето е невинно синьо във което, като пара се плъзгат бели сенки. 13.01.2007 |
| Сезоните се
измориха да тичат подир мен... И ето, че последната ми зима се спря...И белите коси покриха моите стъпки. Задъхах се и аз...И спрях. И спусна се отгоре вятър, студен от многото очи изпълнени със лед...Омраза, заслужих ли във този ден? Създадох топли светове, цветя съм посадил в градини... А виждам-двете ми ръце, прободени са,сигурно напразно. Ще поседя смирено...Нека в мен да влезе ледения вятър. Да ме засипят белите коси на зимата...И нека преспи да заличат пътеките...И вън, да останат заскрежени тръни... Сезоните се измориха... Остаряха очите ми, и нека си починат. 13.01.2007 |
|
|
|
Топла зима...Грее слънце. Свраката във парка е креслива. Спят, по слънчевите пейки пийнали клошари, до колички пълни с хорските боклуци. Скитам по алеите. И питам, аз ли съм щастливец...Или тука, всички са от нещо прокълнати? Зима ли ни трябва...Или лято, с пламнали лъчи да ни пречисти ? Имам в джоба си цигари. Нося в мене стиховете които, зимните дървета първи, с клоните ще видят. ...Тайничко, ще сложа тихо до главата на клошаря, двата лева...нека има някаква мечта, от мене... 13.01.2007 |
| Луната, като
сребърна фея със белия сърп вещае магии. Звездите-дечица край нея, премигват от радост... И сипе се обич и благост. И тъмното става прозрачно. Нощта се изпълва със нежност. И аз се усмихвам щастливо. 13.01.2007 |
|
|
|
Слушам песента на гълъби влюбени, танцуващи пред мене. Паркът е усмихнат...Клоните чакат върху тях да кацне цъфналата пролет. И балоните са весели. Дечицата пускат ги да литнат към небето. То е синьо. В бели облаци носят се ята от бели птици. 14.01.2007 |
| Синът ми гони
топката. И бузите му-целите червени приличат на узрели ябълки. Да ги откъсна, иде ми отвътре! Какво ми трябва?...Малко слънце, тефтер и химикалка... Децата да се смеят в парка. И гълъби в алеите да пеят. ...Оставям слънцето с топли длани да ме милва по лицето. 14.01.2007 |
|
|
|
Пожелай си тази нощ, в леглото ни кокичета да цъфнат. И нека, в този полумрак да лъхне вятър пълен с пролет. И нека птици да летят, над нас...И музика да има. Във шепите ти свити на гнездо да кацне бяла перушина. 14.01.2007 |
| Като коприна -
нежен вятър се плъзга леко, като залез във твоите коси... Докосва те...И гледам плахо, как неговите пръсти ваят под клепките- очите на икона. И ти самата, как във мрака, над мене ръсиш светлината -прозрачна...чиста...Бяла. Смутен, припадам на колене. Над мен се носи само вятър, пречистващ старите надежди. 14.01.2007 |
|
|
|
Небето, като завивка отгоре обгърна тъмните сгради. Останаха жълти прозорци и с нервния тик-светофара, премигващ над празни таксита. Прибира се трудно попийнал. Две кучета лаят усърдно към луната, застинала там, където звездите повтарят, че до болка ми липсваш сега. ...Тиха болка и шарена радост си, дори да не бъдеш със мене. 14.01.2007 |
| Край луната,
сините звезди примигват кротко...Вън е тихо. Дори и кучетата спят. Прозорците-затворили очи вещаят пак безсънен блян. За теб...За тук...И как да отговоря на утрото, изпълнено с птици... Усещам се, че аз съм вятър шумящ край тъмните стени. Неоновите лампи багрят във жълто, спрените коли. И всеки вход е с ключ заключен. Сред улиците, само ти се скиташ с мен, и има ли посоки във които, някак си –без грях на ъгъла, желани да се срещнем... И да докосна в твойта длан, притиснала отвътре топло мечтата ми- за моя дом... Без сили, вдигнал съм очи нагоре-във небето празно. Където, само две звезди примигват кротко...И ме чакат. 15.01.2007 |
|
|
|
Накарай ме, да си припомня, че някога, като дете рисувал съм слънца и саби, в ръцете на войници...И коне, препускаха през моите нощи... Объркан бях, и днес не зная, дали индианците са били добрите...А Старият рибар, дали е трябвало да хваща от морето, голямата си риба-блян. Накарай ме да вярвам в чудо! Че под одеалото си, пак с фенерче ще чета романи... Че, аз ще стана космонавт! ...Пред тебе, като детска книжка отворен съм...Чети! 15.01.2007 |
| Прозорецът
притваря клепки, изморен като пазач... Че вече няма кой да пази. Полегна слънцето...И мрак, се сипе вън. От скука лаят последни кучета...И минувач, се чува, как хързулка обувки, по неравния паваж... Оставям телевизорът да спори. Поне да чувам нечий глас. Одеалото е, сякаш с тръни облечено, а не с чаршаф... Дори и да се съмне, кой ли ще дръпне бялото перде ? В леглото ми да седне слънце с чашка топла, със кафе... 15.01.2007 |
|
|
|
Като струна, пред теб- душата ми е гола. Отронва звук. Акорд със много обич. Акорд последен...Знам, когато ме погребват, ще се сипе дъжда... И някой пиян, ще плаче със протрита шуба. А в калната земя, ще капят неговите сълзи. Един поет умря. Оставям си последен шанс при теб да дойда...Със кокиче. На пръста ти- от слънцето халка да сложа...После да си ида. 15.01.2007 |
| ПРОСТИЧКО Рисувам те със всяка строфа. Под химикалката ми, този лист е бялото платно, във което едва ли-с белия ми стих ще мога да положа краски. И с всяка фраза-твоя лик, дали ще мога да открия ?... Защото ти си светлина! И простичко, по детски ще издраскам червено кръгче-със лъчи. И нека това да е картина ! Децата са художници, нали?! 17.01.2007 |
|
|
|
Какво ли има над небето, над гълъбите с белите крила ?... Красиви ли са пак звездите, към които искам да летя ? Не се страхувам.... Някъде далече ме чака музика... Акорд от нежност, в която всяка моя струна бъде докосната от теб... Очаква ме мечтаното огнище, във което борови дърва пращят и стаята е цяла златна от огъня... И сенките пълзят в ъглите...Шепнат тайни за изгреви и залези...Мигът, в който тихо кацнеш дo мен, ще бъде утринна зора на лято. Тих и променен, прозрачен като чиста ваза със цвете в сребърна вода. А ти ще бъдеш просто ангел! 18.01.2007 |
| Дъждът вали... Облегнат на прозореца се взирам в неоновите лампи. Там, като ята от бели пеперуди се сипят капките. И чезнат в миг в тъмното на булеварда. Където, сякаш в сън е станал сребърен паважа. Дъждът отмива всички мисли. И аз се чувствам много чист. 20.01.2007 |
|
|
|
Белите цветя във вазата, са като момиченца със панделки. Чисти са, като очите ти в които се потапям като в извор. Чиста е водата, бисерна. Всяка капчица по мене, шепне ми за бяла пролет. Синьото небе, на която пълно е със бели гълъби. Гледам те като картина. Чува се от нея музика. Малките момиченца танцуват. 20.01.2007 |
| От звездите,
кротък звън сипе се по сребърни дървета. Вятърът е тих. И вън, бяла е луната и невинна ... Тъмносиньо кадифе, мека е нощта и нежна. Скитам се във звездното небе. Там ще те открия като ангел. 20.01.2007 |
|
|
|
Поглеждам в жълтите
прозорци... Отпред. Скъсени са житейските пространства и ето, че пред мен завърнал се от работа, навярно мъжът е гол, и гола-тя... Близнакът-блок е много близко. До толкова, че чорба усещам, че са сготвили отсреща. В кухнята, разрошена съпруга се движи, сякаш е във сън. И виждам, че чинии мие. Детенце, в нейните крака разхожда някакъв палячо... Дочувам и на чаши звън. Че там са почнали да пият, когато сутринта си купих хляб. След още малко- “Новините”, от сините екрани ще погълнат звездите...цялото небе. И иде ми !...Да плача на балкона Да викам със прегракнал глас. И знам, че моите съседи ще псуват, че навярно пак заселила се е кукумявка на покрива...И с много яд, ще вдигнат чаша и ще плашат децата си, че вън е мрак. И кукумявката ги дебне, дали ще бъдат лоши пак... ...Отмествам поглед към звездите. И синкавия мрак. 20.01.2007 |
| По кого ли лае
кучето? И чувам го-скимти и вие. Сърцето му е пълно с мъка. Луната е високо. Навярно е самотно в тъмнината. И светлите звезди го плашат. Издухано от нощен вятър навярно търси завет... Да можех да го видя някъде, ще го погаля по главата. И нека под ръцете ми се свие и нека поскимти, изплаче обидата от всяка улица. Мечтата си за топла къща. И нека да съм аз, стопанина! След мен да ситни и да души. Ще го заведа на завет в тъмното, където звездното небе ще бъде на двамата ни-покрива. 21.01.2007 |
|
|
|
Очите ми са топли. Кафяви, като късна есен. В която, златните лъчи на слънцето рисуват по листата усещане за скорошни мъгли Но аз съм още утро в теб. В което сребърните капки блестят...И всеки ден е клонка...Нежна. Последните листа, от която ще посипят с цвят на залез косите ти. Не се страхувай, нито в миг от зимата...Ще бъде бяла! И в нея, аз ще бъда сняг над тебе падащ тихо. 21.01.2007 |
| Като мъничко бебе, ще те гушна във топла прегръдка. Много нежност има в тебе.... Невинна, като пролетно цвете. Бъди като пролетен вятър, галещ разцъфтелите клони. 0202.2007 |
|
|
|
Пръстта е чиста...Ще ме вземе. И като девица, плахо, ще ме прегърне с топли длани. Над мен цветя ще има...Бели. И искам да сплетеш венче...И нека, да бъдеш самодива...С песен, да ръсиш билките за здраве. 02.02.2007 |
| До болка ми липсваш... В саксията, кротко цветята ръсят жълти листенца... Навярно и те, също усещат, че въздухът е станал безвкусен. Гледам, а прозорецът глухо не иска да говори със мене. От както си тръгна, е станало тихо. И тишината пищи в ушите. 02.02.2007 г. |
|
|
|
Когато те погаля с мигли, за миг ще спре часовника... И слънцето ще слезе плахо и ще се облегне на прозореца. И стаята ще стане светла. И цветето във вазата- от бяло, ще има вече цвят на злато. Отвънка ще полъхне вятър. В очите ми ще дойде лято. 02.02.2007 г. |
| Под сребърните капки... Сред пара и искри от свещи, ще бъдеш розова и чиста. Красива като древна амфора. И там ще те изкъпя цяла... Под дланите ми ще потръпнеш и кожата ти ще настръхне... Очите ми ще бъдат пламък, под който ще простенеш тихо. Пред мен ще паднеш на колене... 03.02.2007 г. |
|
|
|
Опознаваш ме със своите пръсти... Като вятър, те по моята кожа рисуват слънце, няколко дървета. И много цъфнали цветя в градина. И всеки допир ме изпълва, със знойно лято, станало червено. Под топлите лъчи на меки пръсти, пълзящи бавно...Всяко кътче, пред тебе се разкрива...И ликува! 03.02.2007 г. |
| Ще те поръся с бисер... Изтръгнат стон, от твоите длани. По кожата на чистото ти тяло ще капе дъжд...Любов и нежност. И цял без дъх...Треперещ, влажен на пода ще положа своето рамо. Ще те гледам благо, без да мигна. И с много обич ще те гушна. 03.02.2007 |
|
|
|
Монотонно, като трион, разрязващ клони, вън лае куче. Навярно, в някой сив балкон затворено е, протестира... Или сивото небе, подпряло длани по покривите, го подтиска... Не знам!...Подухва студ и зима отвън, а погледът унило разглежда всеки облак. Ще вали. И, белите снежинки ли ще скрият напуканите, каменни стени, на панелното небе пред мене? 04.02.2007 г. |
| Едно детенце ме посочи
със пръстчето си, каза-“...Той!” Усмихнах се и се изплезих. Трамваят стана чист и бял. И майката го дръпна за ръката. И бузките, в невинен срам червени грейнаха.А аз му дадох едно бонбонче...И без свян, то блесна със очички светли, към мен...И станах, ангел бял. 04.02.2007 г. |
|
|
|
Над опожарените ниви от ледена зима се носят черни ята. Разказват ли враните нещо, или, пак заваля?... И вятърът, пак е понесъл над почернелите, сухи треви заскрежените, сухи молитви за цветя и за вакли стада... Край които, овчарят на гега, е подпрял и небето, и стон, да бъде топло и чисто... Нещо умира във мен. 04.02.2007 г. |
| На разсъмване е скучно... Отвън полъхна сънен вятър и хвърли листите по пода. Нима се съмна?...Пак ли, съм спорил с вечните поети ? А в няколко събудени прозорци се мяркат, без прически домакини. Покриват белите кревати. Във баните мъже се бръснат. И бързат-скоро ще излязат. Прозорците отсреща ще угаснат. И после други ще се будят. Ще лавнат кучета по двора и клаксони ще ги надвикат... И тази нощ съм чел...Защо ли ? Денят пристъпва прозаично. И само пияни светофари, го срещат със очи червени. ...Отровената от цигари стая, мечтае за “Адажио” от Албинони. 04.02.2007 |
|
|
|
Покрай сребърните облаци, сред мрака вятърът е волен, като скитник. Рошав е и тъмен, но е весел. Шапката ми грабна и я хвърли. Чакай да ти кажа, щурчо палав! Май флиртуваш със луната?! Влюбен ли си, друже мили? Хайде да се гониме из парка! Тичаме с него в тъмнината, а смехът ни стига до звездите... 04.02.2007 г. |
| Няма, с храсти от къпини да правя сред пустинята пожар. Да бъда, бледния месия, покръстил със света вода неверниците и благославял... Ще се роди поет! И нека, гълъби кръжат и търсят сред мнозина рамо където-кротко и смирено ще кацнат...И се поклонят! ...Ще се спаси света от странници показващи ви среден пръст! 05.02.2007 г. |
|
|
|
Свободна си!... Душата ти е птица, дошла от някъде, в този свят. Ти сви крила, и кацна тихо във острови, осеяни със мраз. Където, ти със нежна струна изплака своя благослов. И твоят стих ще стане име, за многото безименни, без глас оставили черти по листа... А аз, ще нося тихата утеха, че, някак съм живял без грях. Създал съм нещичко безценно. Родил съм теб, като поет. 05.02.2007 г. |
| Като ята от пеперуди снежинките прелитат вън. И гледам, колко бели крилата им докосват...Звън, отронва всяка клонка докосната от вятър тих. Под който, тъмните дървета блестят, със цвят на порцелан. В очите, сребърни полета вещае тази зимна нощ. Сред която, борови иглички подхвърлям във огнището пред мен. И виждам, че и огънят копнее да бъдеш седнала, до мен... 05.02.2007 г. |
|
|
|
Пожелай си нежни сънища... Във които, ще вляза тихо, лист отронен на есента от полъха. И там, над тебе листопада ще ръси злато...Като пръстен, на пръста, който искам да ти сложа. 06.02.2007 г. |
| Пристигнахме до сетната
ми гара... Перонът е и ветровит, и празен...Зная, месиите са винаги самички, когато ги убиват с камък... Разхожда се самичък полицая. И някакъв-с червена шапка, погледна към часовника...И свирна. И аз те гледам през стъклото. Ръцете ти са много бледи. Усмихвам се насила и копнея да скръцне и потегли влака. Не искам да си спомняш за сълзите изпълнили очите ми със болка. 07.02.2007 г. |
|
|
|
Сонет си ти... Поръсил, очите ми във моя залез. И сещам, как във всяка строфа лежи, въздишката на гълъб невинно кацнал на червени керемиди. И аз съм стон...Мечта към тебе устремена като звук на пиано Достигащо небето...В което, луната, избледняла от копнежи поръсва сребърни лъчи над тебе. 07.02.2007 г |
| В ридаещият звън на
залеза, усещам-гълъби летят и търсят топлина сред клоните. Дърветата са черни. И мълчат. Аз съм в тъмна роба...ти-във бяло. Край нас са свещи...и искрят. Бих искал някак от прозореца да снема златните лъчи... С които ще покрия клоните със пламък от огнище и любов... И нека гълъбите спят. 07.02.2007 г. |
|
|
|
Във вечерта, край бялата луна, няколко звездички ми нашепват, казани от теб слова... Сещам още твоите ласки, ръсещи в очите ми роса. Бяла, розова, блестяща, която ме превръща в стон... Под небето - нежно-лунно. 10.02.2007 г. |
| Има ли какво да ти
разкажа? И кому е нужно?...Сякаш в сън, времето разлиства календари къса ги и хвърля вън. Празни, като чашка от кафето в кошчето, до някой стълб. Пълно с устни по салфетки. Спомени...Шише от швепс. Еднократна употреба. И продупчен, стар билет изпътуван и захвърлен. Този свят шуми навън, пълен с истории кресливи. Нека се прегърнем и мълчим. 09.02.2007 г. |
|
|
|
От прозорецът лъха на топло. И лицето ми гали с ръце доброто и златното слънце. Благодаря му!...Не ми е добре. Като пряспа е бяло леглото. И е пълна със болка и стон безцветната болнична стая. Таванът е прогорен от очи, копнеещи вятър да видят, в дома да се върнат...Мечти! ...Ще се спусне оловно небето. И на врани от черни крила, ще помръкнат очите ми кротко. И в леглото ми-тъмно гнездо ще се свият копнежите тихо, като птици с уморени криле. 09.02.2007 г. |
| Залязва слънцето...В
стъклото пожълтяло, като в есен лист, аз виждам, как сред сенки отблясъци от злато като в храм ме гледат две очи... Не смея, дори да се прекръстя...Знам, че може тихата магия в миг да се стопи, изчезне... Че ти си там! 07.02.2007 г. |
|
|
|
Ще те любя върху облаци... Където, всеки стон ще стане пара прозрачна, топла и безплътна... Ухание на дъжд и бели птици прелитащи край нас. Ръцете ми ще бъдат дъжд по тебе... И мокра, ти ще се усмихнеш. 07.02.2007 |
| Някои пациенти вече ги
нямаше. Много нови бяха дошли. Тука не е редно да питаш за никого. Сред тези стени история няма. И бъдеще няма. Но коридорът е същия.Винаги мокър. Санитарката си подсвирква с уста. Сред леглата е винаги тихо. Одеалата миришат на белина и страх. 07.02.2007 г. |
|
|
|
Във болката всеки е сам. Таванът мълчи и ме гледа, като съдник, надвиснал над мен. Аз съм гол и разнищен...Лежа. Стерилната стая е бяла. По екранът криволичи черта и рисува моята болка. 12.02.2007 г. |
| Безнадеждно, прозорецът ми плаче. Капките се стичат. Сребърни посоки чезнат сред мъглата, сива от дъха ми. 12.02.2007 г. |
|
|
|
Ликуваща е вечерта! Звездите, като перли по небето, разсипани са...Скачат и искрят. Луната се усмихва нежно. И сребърни, дърветата шептят на вятъра от пръстите докоснати. Очите ми не спят. И сещам, как съм част от Цялото. Звезда съм, вятър и небе. Безкрайната хармония на Космоса, където всичко е Любов. 11.02.07 г. |
| Имам нужда да седна до
тебе. Да докосна с пръсти дланта ти. И без сълзи дълго да плача. Без думи, нещо да кажа. И когато цветята угаснат, във вазата, сломени от мъка Във очите ти, искам свещица да запаля за обич и здраве. 12.02.2007 г. |
|
|
|
Преваля. И небето стана дълбоко. Синьо, като планинско око. Бели облаци плуват. И ято от птици с крилата невинно докоснаха топлото слънце, усмихнато кротко. 12.02.07 г. |
| Като сив пуловер, разплита се небето...Прежда се сипе по дърветата, където измокрените гълъби тъгуват. 12.02.07 г. |
|
|
|
Ще те направя неразбрана... Ще бъдеш бродница... Самотна, бита, неразбрана. Нима си сигурна, че аз, ще мога да ти сторя болка?... ...Несретница дори в съня си, когато спориш със поети, а те-не ще ти кажат нищо... Повярвай ми- горчиво е в пътека, където няма никой друг... Изкуството е Голготата, във която не бива да е никой простосмъртен. Но искам! Нека бъда зъл! И нека, за тълпата те направя пропаднала и проста шантонерка, в 6 и 30 , която пие бира... Да видиш изгревът на някой мост, където делника изтича долу. С шумящият от хора град, над който ти си седнала на пейка, с тефтер, с усмивка на мъдрец. И всеки строфа, всеки стих, да крие твоята усмивка към дребните човеченца отвън... А ти на моста ще си волна! И нека бъда просто жар, и нека и да съм виновен... Ще се роди през някой ден, един поне...но стих ще каже, че двамата не сме случайно. 15.02.2007 г. |
| Като на митинг са се
събрали, сред стаята ми книги... Философи спорят със поети, картините въздишат от стената. И иде ми да кресна да замлъкнат! Защото, чакам сред площада, да се съблека пред тебе бавно... И без да бъда мъдър със епохите, да те обладая първобитно. 15.02.2007 г. |
|
|
|
Танцуващият небосклон под птиците, е станал златен под крилата им. Рисува по платното вятъра ръждиви облаци и мека охра. И тежко дишат светофарите, под падащата синя вечер. Където, уморени делници се връщат със лица на хора. Залезът, като мома над 30, се чувства пренебрегната-излишна . ...Щастлив съм, че седя на пейката и виждам вечерта различно. 15.02.2007 г. |
| Поливах цветята... И ги изкъпах със устни, като млади девойки. Те се изчервиха свенливо. И после протегнаха длани. 16.02.2007 г. |
|
|
|
Вали...Въпреки всичко, ще отида да скитам във парка. Няколко псета ще срещна. Имам приятел-бездомник, който живее в беседка. Ще му дам кутия с цигари. Ще пушим. Ще пием от шишета с ракия, скатано в шинела-на топло. Той ще се разплаче от мъка. Аз ще се правя на весел. Нека вали и е зима. В мен е топло и светло. 16.02.2007 г. |
| Сънувах селото на баба... И белите баири със кози. И как, когато вечер пада се пълни въздуха със дим... Огнища и омайни гозби. И смях, под тежките асми. И чух, как кравата преживя в обора, моите мечти... 16.02.2007 г. |
|
|
|
Топя се...Тъмни сенки... Над тях очите ми блестят, със блясък на стъкло нездраво. Мъгливо, като в зима-дъжд. И някак, много уморено сърцето ми, подпряно на бастун пристъпва в идващото утро... Ще стигне ли до мене ден? 16.02.2007 г. |
| Разбирам, че умирам... Не са ми нужни диагнози. На лекарите-топлите слова. Угасвам, като свещ на вятър. Какво от това? Изписал съм, каквото съм изписал. Живях, до колкото- могъл. Оставих обич по земята. Макар да плача...Бях! Спокойно ще погледна Бога. И ниско ще се поклоня. Далече...в някоя вселена, с написаното, пак ще бъда аз. 16.02.2007 г. |
|
|
|
Не ми е добре... Сърцето прескача. Подскача от тема на тема... Да имах поне...някой лев, на кръчма да ида... и плача. Колко простичко всичко минава... Не можах ли да спастря посоки? Разпилях си живота по курви, а на тебе орисах разлъка... А ти си... Фасове пушат. Пепелникът е винаги пълен. Сърцето упорито ме пита, дали си щастлива със мене! 18.02.2007 |
| С много обич се молих за
тебе... Богородица дори се разплака. От свещта изгорих си ръката. Не усетих, кога е горяла. Но, когато камбани забиха видях, че Тя се усмихва... От аптеката купих мазило. Булевардите бяха щастливи. 18.02.2007 г. |
|
|
|
Приличаш ми на роза... Червена, с капки от роса. Не мога да посегна с длани, във ваза да те потопя... Красива си, където слънце докосва те с очи от плам. И славеят, гърди разтворил, сърцето си пронизва за любов. Щастлив съм!...Тихата магия да сещам с твоя аромат. 18.02.2007 г. |
| Звездите ръсят звън над сребърните клони. Нощта безсънно вън, за тебе си мечтае... Рисувам те с очи. И искам да те видя. 18.02.2007 г. |
|
|
|
Вятърът в тъмното пита... Скърцат навънка дървета. И луната си крие лицето зад парцалени облаци-черни. Булевардът навярно е болен. Прежълтял е и сам под звездите. Светофарът дори не премигва. Вятърът скита и пита... 18.02.2007 г. |
| на чичо Ще те целуна по ръката... Изсъхнала със цвят на восък. Преди, над мене небесата да рухнат, като стара сграда. И враните да кацнат тихо, в очите ми...да стане глухо... Ще те целуна по ръката. И ще заръчам да ме чакаш.. 19.02.2007 г. |
|
|
|
Ако има и зрънце-неизказано... Малка пепелянка в мислите свила се под някой камък... Две цигари, неизпушени, в пепелника от мълчание, изгорели под очите ти... Нека утрото ни срещне голи, разсъблечени от всички чувства. 19.02.2007 г. |
| Ще се стопи снегът, все
още не валял. За тебе пролетта ще бъде зима. В кокичета ще видиш, колко бял и топъл, като вятър сред дървета напъпнали сред розов цвят, е погледът ми, взрян във тебе... ...Когато си отида, ще посипя косите ти в слана...Боли! Но нямам силите да бъда! Не искам никакви мъгли, да правят всички мои църкви свърталище на демони...И знам, с ръце да чоплят от очите, не ще допусна...Мръсни там, да пипат по лицето-рани, и с болката ми да се веселят. Иконите във мен сълзят! И свещите са догорели. Молитвите са вече стон. И ето ме- приклекнал в храма! Единствено Христос тъжи. ...Да можех, някак на колене пред теб да падна и мълча. 19.02.2007 г |
|
|
|
Няма ли да има слънце?!... Съмна вече, а небето стича се в прозореца ми-мътно. Някой е изпрал във него мръсната си риза, сякаш... Пуша много...Ето, вече почна да повръща пепелника, спомени и сива пепел... Май, е време да отворя! Нека да полъхне утро. Ще застана на балкона и ще се изпикая вънка. 21.02.2007 |
| Кротките икони ме гледат тихо. Знам, че ме обичат. Мога само да гадая, какво ли значи тази жалост сълзяща от очите... 21.02.2007 |
|
|
|
Очите ми гаснат... Много ниско-небето, над мене разнася орляци от врани. И е мъгливо. И пусто. В тази мъчителна зима, дори сняг не валя. 21.02.2007 |
| Слънцето изгря. И безразлично почна да шуми града. Кучетата, рано сутрин вън се сдавиха...И изскимтя някое...Кучкарят свирна. Екна първата псувня. Във дървото сврака кресна. Мина и един клошар. Гледам от балкона...Всичко, някак е далечно...прозаично. Имам нужда да рисувам. 21.02.2007 |
|
|
|
На Александър Вутимски Облегнат във прозореца на делника прочетох, за пореден път, стенанието, писано в землянката край Искъра...Във някой болен кът, където си залязвал, като свещ поставена над хората и времето... И знам, че в белият ти стих небето е студено и прозрачно... Щастлив съм, да се видим там... Ще се поклоня... И твоята жълта длан, със устни ще докосна... Едно странно момче, под дъжда се усмихва... 21.02.2007 |
| Причиних ти много
болка... С камшика на злодей разкъсвах розовата плът. И правех рани. А ти си много бяла...Нежна. Убивах те във всеки ден. Със делничност ли те попарих? Защото кучетата, вън към слънцето ще лаят и проклинат. Оставих те съблечена сред тях. И зъбите им бяха безпощадни. ...И сещам, как във мен, душата ми ранена, плаче. 21.02.2007 г. |
|
|
|
Виеше вятър... Вдовица във черно, отгоре небето бе провиснало тежко. И плачеше...Всичко, в миг се превърна в дупка, където гробарите кротко положиха златна икона. 24.02.2007 г. |
| Отиват си птиците. Една,
подир друга... Отнася ги вятъра...Със черни крила, кръжи и се спуска отгоре небето над могилата, мокра и мъртва земя. Остана кандилцето само да свети. Пламък над свещи, вятъра сбра набързо, във шепи студени. Останах последен. Нещо, във мене умря. 24.02.2007 г. |
|
|
|
Не останаха сълзи в очите. Не остана във мен, нито миг, не изпушен,угасен в пепелника. Фасове...да болка горчат. От спомени, посиняла е стаята, като удавник, допрял до брега... Две думи, удавих във делника. Реката ги грабна-че ти си ми скъп. ...Ще изпуша и тази кутия. После ще кажа-“Лека ти пръст”! 24.02.2007 |
| През цялата нощ, във
тавана се взирах... А той слизаше ниско. И въздухът, в моята стая ме смазваше, сякаш е преса... Трошаща гърдите ми бавно. Летяха вампири и феи. За миг- и картини от детство, когато усещах колана на всичките палави грешки. Сега ми треперят ръцете. Кафето дими със цигара. Разлиствам своята Библия стара и чакам утеха от нея... 25.02.2007 г. |
|
|
|
Не бива, май?!...До 9 и половина да си изпушил цялата кутия..? Ще се превърна в изсушена сьомга. Поне да има вино...хладно! Ще седне някой в ресторанта. Душата ми-в меню ще вземе. Ще му замириша на цигари... Шкембе-чорба ще си поръча. 25.02.2007 г. |
| Точно така си отива
живота... Във метрото...Телефонът от думи, повръщащ...Бюрото със справки. В магазинът, ругаещ пред каса. Телевизорът с банални сериали. И клошари. И улични псета. 20 лева винаги липсват. Президентът е някакъв хапльо. Децата са станали тъпи... Съмва...Отново метрото. 25.02.2007 г. |
|
|
|
Като от земетресение се сипе от тавана-сивото небе. И прах ли?...Пепел ли се засипва прозореца?...И няма светлина. Заглъхна времето сред грохот. Градът-като гръбнак, белее мъртвите си кости в поляни, в които с грак, гнезда са свили черни врани. И чувам на умрелите плачът. Ще трябва ли, на пръсти-тихо да си отида от света?... В който те обичам до полуда! Очите ми жадуват светлина. 25.02.2007 г. |
| Прахосмукачката ръмжи. Аз пиша стихове. Неделя е...И вън тупат чергите прашясали от седмичната скука. Кучкарите целуват своите кучета. И бабите се клатят към пазара. Съседът е прегърнал бормашината. Отгоре- пък уредба 200 вата, ми шепне кротко за патроните... Любимата на него ще ги вкара... Та викам!-да си взема шапката. Във парка да отида и да седна. Ще пия водка и ще пиша стихове. Когато мръкне, ще се клатя по улиците, пълни със боклуци. На прагът ще изтупам си обувките. Пред входната врата ще се изплюя. 25.02.2007 г. |
|
|
|
Морфинът на изкуството, към който, безвъзвратно пристрастен ми дава силите да бъда... Да понасям, всеки ден... И с розови очи, във утрото да виждам кофите за смет, като история на чувствата. В клошарят- неизвестния поет. И себе си дори, със ризата от спомени, непрана от лета... Да се почувствам, редом с принцове на приемът, със името –живот. Ще се пробождам пак...Спринцовката, е всъщност, моята съдба. 25.02.2007 г. |
| Остава ли ми мъничко
време, да мога да откъсна със ръка, на съседа отсреща, от двора една шепа...червени цветя? И с бърза целувка да сложа букета във твоите очи ? После пак-брадясал и волен, по булевардът да свиркам с уста. Толкова искам, в животът ми пролет да има...Поне още една. 25.02.2007 г. |
|
|
|
Дочаках снега!... И стана чисто и хубаво в мене. Дърветата, като булки се радват на своите бели премени. И врабчетата, сякаш усетиха че, в очите ми всяка снежинка се усмихва, като пролетно цвете. И в прозорецът кацнали-врява! Сякаш са малки дечица. Напълних цяла купичка с жито. Нека сити, да могат да видят колко красива е бялата зима. 27.02.2007 г. |
| Със светена вода се
поръсих. Злите спомени вързах, като кучета бесни в чувала. И задъхат ги хвърлих в реката. Изскимтяха, преди да потънат. С ръкав си изтърках челото. Днес ще отида на църква, Пак да се моля и чуя, чудодейната Киприанова молитва. 27.02.2007 г. |
|
|
|
На дворът кученце лае, от радост и снежинките гони. По него-свраките крякат. Нарочно!-уж, че се сърдят. Скитам разгърден...И дишам! Белотата прониква във мене. 27.02.2007 г. |
| Слънцето рисува с пръсти по стената топли шарки. Въздухът е чист и златен. Светят сребърните листи, кацнали ята от птици. Тихо е и красиво. Кротко слушам стиховете. Книгите говорят с мене. 28.02.2007 г. |
|
|
|
Саксофонът, на винаги пияния музикант, плаче на ъгъла. На земята, в калъфката няколко монети блестят като сълзи. Как са спра, да подхвърля банкнота? Как да подмина, скрит в яката си? Ще купя бутилка на винаги пияния. Ще я отворя и ще седна до него. 28.02.2007 г. |
| Много тихо, в прозореца
свири на цигулка нощния вятър. Отмалели, звездите го слушат. Луната е пребледняла от нежност. Не искам да спя и копнея да посегна към теб и те галя. 28.02.2007 г. |
|
|
|
Цветята ме обичат!... Под очите ми разцъфтяха през зима. И сутрин, с росните длани протягат се към мен, да ме галят. Може би, защото стиховете ми за първи път, на тях съм ги шепнал. Щастлива е бялата стая, изпълнена с толкова обич. 28.02.2007 г. |
| Небето е мастилено море, в което бели лодки плуват. И сребърни рибки в ята, край бялата луна танцуват. Приятно ми, че в нощта със мене вятър скита. Подсвиркваме си с уста. Рибари сме!...Макар без лодка. 28.02.2007 г. |
|
|
|
Обичам!...Очите ми светят. И навярно усещат, щом сутрин по ръцете ми птиците кацат. Дъждът се разтваря пред мене. И капките подскачат от радост. Обичам!...И мога със пръсти, на вятъра да разроша косата. Но предпочитам-нощем на пръсти по Млечния път да премина. Там, край червеното, топло огнище ме очакваш, облечена в бяло. 28.02.2007 г. |
| В ликуващото утро, дори и птиците са розови. И вятърът лениво, като котка погали се в телата ни. Очите ни, летящи птици се срещат...Влюбени...Заспиват. 28.02.2007 г. |
|
|
|
Под сребърните струи... Сред пара...Сенките от свещ. Рубинените чаши ще проблеснат с очи, изпълнени с копнеж. И звън на страст. Кристал...И кадифе, по тебе стичащо се от дланта ми. 28.02.2007 г. |
| Във моя дом, картините
говорят. И музика се сипе от стените. Децата ми растат сред книги. Поетите са вечни гости. Макар и пред вратата злите сили да драскат с нокти и да вият... Душата ми е вече крепост. И дом на вечното изкуство. 28.02.2007 г |
|
|
|
От тази автогара, наречена от някого –“Живот”, ще тръгне скоро автобуса... Крадливите мангали, със очи опипват втренчено багажа... Не ще го отнесат...Уви! Защото, съм го дал на всички. И влюбените, с онзи стих, ще бъдат пак щастливи докоснали до моя миг... А аз, ще тръгна със усмивка. Посях дървета, стана парк. И всяка пролет ще разцъфват по клоните им-розов цвят. Щастлив съм, че можах да бъда! Кондукторът седи и ме привиква. Пожелай ми-“Лек ти път!” 01.03.2007 г. |
| Порив на вятър. Поглед на птица. Зимна беседка. Ръце. Сняг и дървета. Пуста алея. Сребърни храсти. И свод. На църква, осветена със нежност. С тихото име: Любов. 01.03.2007 г. |
|
|
|
Позвъни ми с пръсти по стъклото. Вън да бъде рано, тъмно още-нощ. Гълъби прегърнати в дървета да сънуват утринно небе. Да погледна към прозореца разсънен. Да отворя...Въздух плах, в стаята със теб да влезе тихата магия на любов. 05.03.2007 г. |
| Очите ми са бистри. И спокойни. Във мене, извор ромоля и тъмните талази на мътилка изми...Остана цвят, да носи чистата вода. И бели птици пак да шепнат. Отново слънцето изгря. 05.03.2007 г. |
|
|
|
Радостно утро!... Котки се любят навън, под зелените клонки на храста. По первазът ми гълъби кацат. Чувам ги, как си шептят. И с танци как си разказват за златистото-синьо небе. До прозореца стоя...И ги гледам. Усещам безкрайната радост, от Бога дарена, кипяща край мене: -Любов ! 05.03.2007 г. |
| Цяла нощ ви на умряло, някъде куче. Луната бе кръгла. И жълта, сякаш болна от нещо. Вятърът драскаше с нокти стъклото, заблестяло сред мрака-люспа от слюда. И в тавана витаеха сенки. На светофарът-очите. Булевардът съскаше тихо на колите, под черните гуми. Не заспах...Пуснах си леко “Реквиемът” на Моцарт...И плаках. За онзи покойник, който във мрака, тъгуваше единствено куче. 05.03.2007 г. |
|
|
|
Ще ти дам пари за дрога! Нека бъда съпричастен! Когато си решил да тръгнеш по този път, не съм те пращал. Не съм ти дал ръка... Мълчал съм просто. И ти мълча. Във сивите мазета, пронизвал си с въпроси моя ден. Облечен със сако и вратовръзка. А моят ден...Не ти е давал нищо! И никой!...В публичния дом, наричан лицемерно-“делник”, е пълно само със торби на баби...Чанти... вратовръзки. Какво сега?!...Да бъда ли загрижен? Да ти разказвам дълго за живота?... Ще ти дам пари за дрога! Уважавам твоята болка. 05.03.2007 г. |
| Брезата пред моя прозорец е бяла, моминска мечта... В косите и гълъби кацат. Децата, видях ги!-едва, достигнаха първите клони и вързаха люлка...Сега, е пълно с усмивки и глъчка. Брезата, отгоре им бди, като майка над своите дечица. И нещо в мен, от радост сълзи. Прозорецът е голям и е светъл. И топли са моите очи. 06.03.2007 г. |
|
|
|
Напъпиха дърветата. И скоро ще кацнат щъркели в полето. По нивите-работни хора ще драскат със мотики по земята. И ще се изпълни вятъра с мирис понесъл в шепите си слънце. Ще взема четките, триножника и в твоята стая-чисто гола ще те нарисувам като пролет. 11.03.2007 г. |
| Мъгливо утро.Ситно
пръска. По клоните свадливи свраки посрещнаха ме с крясък. Блясък, излъчват мокрите алеи по които катерички тичат. Поспират се...И с мен тъгуват. 13.03.2007 г. |
|
|
|
Студените пръсти на вятъра пипат челото ми... А то е горещо! В огледалото виждам очите си, като пречупени клонки висят. И капки, мъглата на времето сипе по тях... В заскреженото утро палтото ми, е сякаш лист от хартия. По нея, с писалката времето изписва на пиесата края. От драматургът със име-“Живот”. 13.03.2007 г. |
| Дишат дърветата.
Разперили клони. Бели и чисти, като поглед на влюбен. Теменужките цъфнаха...Откъснах за тебе. Ти ме погали нежно с ръце. Дишам дълбоко...Някъде в мене минзухари синеят от обич. 20.03.2007 г. |
|
|
|
Като пролетна трева, очите ти са много чисти...Зелени като утро през май, в което птици пеят. И нека бъда бисерна роса. Да бъда топъл вятър, сред което птиците летят. И пеят за доброто слънце. 22.03.2007 г. |
| Над белите клони на разцъфтелите чувства се плъзгат по вятъра златистите пръсти на споделените мисли. Очите ти са езеро, от което загребвам с шепи и отмивам прашясало усещане, че липсвам. 22.03.2007 г. |
|
|
|
През вратата, от балкона във стаята ми влезе гълъб. Погледна ме. И клъвна по килима. Доближи ме.И зачака. Не смеех даже да помръдна. Цигарата угасна в пепелника. Постоя до мене птицата. И литна. На тръгване ми се усмихна. 22.03.2007 г. |
| Пропука се небето. И заплака. Прозорецът ми посивя. И сенки в тихата ми стая протегнаха ръце. Мъгла. Поклащам се на стола. Пуша. Линеят във саксиите цветя. От рафтовете стари книги ме гледат... Със тъга. 24.03.2007 г. |
|
|
|
Единствен посрещач бе гарата. И прахолякът, пълен със билети захвърлени ненужно по земята. Изпътувани посоки крещяха в своето завръщане. Вагонът стана празен. Перонът се изпълни с куфари. Останах сам, насред бутилките от минерализирани надежди, оставени в седалките. Като червеи преплетените фасове пълзят до мене в пепелника. Кондукторът ми каза, че последна е гарата.И време е да слезна. 25.03.2007 г. |
| Как исках!... В двете ми очи, да бъде слънцето голямо. И топло, като чай през зима когато преспи хапят в теб... ... А вънка, улицата срещна несигурните мои стъпки, като премазано врабче полепнало червено по паважа. 26.03.2007 г. |
|
|
|
Не знам дали да се сбогувам... Навън е още нощ. И вятърът дори придремва на завет... Под един балкон се скита още кукумявка и в тъмното, като дете, оплаква всичкото мечтано. Балконът сив - мълчи. Проблясват в тъмното прозорци, луната в техните очи разказва за мечтано утро. И птиците, със мокрите очи... Сълза, блестяща като клони, цъфтящи в пролет, всеки ден. Прозорците - очи сред мрака. Дълбоко в мене стаята мълчи. ... Сърцето ми - като обувка се скъса, някъде по път. И под разкъсаната същност, петите на душата ми кървят. Обидите, със остри тръни дълбаха рани, ден след ден. Сега откривам, че по пътя чакълът е един и същ... И тези камъни еднакви са вечни... И чертаят друм, по който кротката еднаквост не съм прегърнал в никой ден... Не съм се попилял напразно. Дори сега, сред този мрак, все още мисля чисто и красиво... Чакълът ще е винаги паваж. ... И нека съмне! Нека се събудят птици. Хирургът златни очила в сърцето ми ще взира с изненада. Огромно, с многото сърца, преляло - извор в планината. Където всяка капка шумоля, поток остави пролетната шума, остави болка... И тъга... И моите очи се измориха. И без да искате, и без да знаеш, че сутрин плачех с твоя ден. Сърцето ми преля от много мъка. Сега съм сам... И това е безразлично. Санитарката ще ме избръсне бързо. Операцията ще бъде под упойка. Облогът е дали ще се будя. ... Не съжалявам за нищо! Спокоен съм... Лъжа! Все едно - ще дойде денят. Ще си взема якето кротко. Ще заключа вратата. Асансьорът ще пристигне веднага. В метрото ще има места. Ще седна и ще гледам реклами. Ще купя на птиците кифла. С пръсти ще я превърна в трохи. В градинката ще е хладно и пусто. Ще подритвам с крака чакълът по алеите бели... И ще гледам как една раззеленена върба над мен с клоните плаче. Последното утро ще бъде красиво. 26.03.2007 г. |
| Време е, господа офицери да избием тези мръсници! На всеки стълб да висне предател. Да възвърнем честта на пагона. Да направим преврат във душите. И после, нека “сините каски” да ме разстрелят върху гроба на дядо. 29.03.2007 г. |
|
|
|
Научих се да бъда сам... Когато, болката като животно разкъсва цялата ми същност. И пръстите ми станат сини от стискане във кървави юмруци. Когато в банята се крия и плача...много тихо. С теб съм цял. Но-и половина. Защото те обичам! Обичам, значи че съм жив. А сам не мога да живея. Букет от пролетни цветя разцъфва сякаш, когато двамата със теб се смеем. 29.03.2007 г. |
| Чак тази сутрин, призори се скриха в тъмното на ъгъла във потната от болка стая среднощните вампири-плъхове. Изгризаха ме целия! Сега съм треперящ и мокър. Очите ми са станали големи. И сини са ръцете ми...Но синьо е навън усмихнатото утро. Ще съблека пижамата на мислите. И от балкона ще се радвам. 29.03.2007 г. |
|
|
|
Като бебешко дупе е розово утрото вънка! Още сънливи са белите клони, изпълнени с птици. На съседът голямата котка, ги гледа, уж-безразлична! Присвива очите и мърка. “Пс-пс-с!”-поне да ме види! Не се и помръдна! Не ме люби, че сутрин балкона ми е пълен със птици и слънце. 29.03.2007 г. |
| Пролетен дъжд... Уж е сърдито небето. И облак е разрошил перчем. А зад него, палаво слънце подхвърля с усмивка към мен стрелички, блестящи от злато. По клоните капки искрят. И пеят мокрите птички. Мирише на чисто и ден, във който щастливо се смея. Защото, ти си със мен. 30.03.2007 г. |
|
|
|
Накара слънцето да ми говори. И утрото ми-с цъфнал клон, в прозореца прохладно да ухае. Накара ме да разбера, че мога да се смея под лъчите на слънцето...Да виждам, че добра е всяка капка от росата. Усмихва ми се, полската трева. И в клоните, че има птици и влюбени създават си гнезда. Сега остава ми, със шепи косите ти да сипя със цветя. 30.03.2007 г. |
| До мене, цветето
разцъфна. Изпъстри се със ситен цвят. Когато се събудя се усмихва. В леглото ми изпраща лъх. И аз му се усмихвам.И го галя със поглед, чист като вода. И само е привидно тихо. - Добро ти утро, мило! И цветето потрепва със листа. 30.03.2007 г. |
|
|
|
Лазаре, стани!... Протегнал съм ръце над тебе. Очите ми искрят от мълнии. Изправи се, моля те!...Да паднат, в нозете ти циничните неверници. Очите им са станали от восък и в шепа сребърници капят. Тома Неверникът поиска и сложи пръст във жива рана... Стани!...Във името на Вярата! Изправи се, и вземи камшика. Пребий търговците във храма. А после, нека ни погребват... 30.03.2007 г. |
| Във прозореца, синята
вечер рисува минзухари от есен. Духа вятър в листата им малки, потреперват под моите мисли. Не гадаха ли всички сезони, че това ще се случи?!...И тихо, ще угасват звездите пред мене? Бях тръгнал далеко... Пролетта е изпълнена с есен. Листопадът е станал реалност. Ще посегна, със мъничко сили и ще посея цветя за накрая. Нека пролетта да бъде щастлива. 30.03.2007 г |
|
|
|
Слънце. Въздухът е цветен. Пълен със цветя. Топли са очите. Влюбени гнезда, тихо правят птици. Слънце и цветя, вятъра разнася сред градините във мене. 01.04.2007 г. |
| Въздухът е син. И пълен с пеперуди. Бели...жълти... В шарените клони диша вятър. И свободен крача под доброто слънце. 01.04.2007 г. |
|
|
|
Очите ми са топли. Дишат. И вятърът гальовно в мене се плъзга като коте. Оставям вятъра да мърка под дланите ми...Леки са мислите ми, пълни с пролет. 01.04.2007 г. |
| Мирише на цвят и на
цъфнали клони. Звездите, без шум шумолят докоснати с вятър...Луната е бяла. Прозорците кротко блестят. Във полумракът на моята стая очите ми бавно летят. И когато, нощта ме погали безплътно със пухче от птиче крило. В сънят си ще дойда при тебе. Над нас ще премигне фенер. Небето ще бъде стара икона, простряла над всичко ръце ... И нежен, като въздишка на вятър със устни ще търся...И теб, като тих благослов ще открия. 01.04.2007 г. |
|
|
|
Дали, и те ще те сънуват? Разказвах им за теб...А те мълчаха. Но кимаха ми тихо. Днес ги къпах. Потрепваха от страст листата. А аз, понякога се свеждах и много нежно ги целувах... Засрамени от моите мисли, в саксиите са сгушени цветята. 01.04.2007 г. |
| Звън от падащ цвят. Сребърни тревите, са под бялата луна. Лъхна вятър.И се спря. Нещо сподели със мене. После бързо отшумя. Приласка нощта ме нежно. Разсъблечена, мълчи пред очите ми луната. Бяла...Сякаш, че си ти. 01.04.2007 г. |
|
|
|
На дъното е меко. Тиня. Листа, мечти, прогнили светове. Неподвижната утеха, че вече няма на къде... Трупът ми ще размъти малко. Ще мръднат рибите с хриле. И после пак ще стане тихо. Водата, като синкаво небе, над мене ще застине кротко. И тинята ще ме погребе. 02.04.2007 г. |
| Излишен съм... Защото в тежест, съм...На себе си дори. Уморените очи в огледалото ме гледат тихо. И някак развалено дишат прокисналите ми гърди. Ръцете ми се стичат долу и мокрят лъскавия под. Прозорците ме гледат тихо с изцъклените си мечти. 02.04.2007 г. |
|
|
|
Защо ли съм се вкопчил с нокти, във тази черга...Скъсана...Живот!? Проядоха е през годините молците. С тупалката я бих...от прах. Изпирах е на сълзите в реката. Със вино я поливах...И със грях. И ето я!-увиснала навънка. За здраве, слънце я пече. Продрана от въпроси се ветрее. И сива...Липсват цветове. Ще махна пръстите от нея. На кучето на двора ще я дам. В нея да отгледа своите малки. И истински живот да им даде. 02.04.2007 г. |
| Беше с черна шапка. И червена рокля. Дамата от някой филм. Гледан ли? Мечтан? Във зелените очи, като злато двете свещи пръскаха лъчи. Екстаз. И стон. Стаята се изпоти. И в прозореца звезди се подпряха с длани. Блеснали. Искри. 05.04.2007 г. |
|
|
|
Някъде, високо над небето е домът на ангели. Бяла къща, с неувяхваща градина. С цветовете на дъгата. Музика на флейта. Кротка близост. Въздухът е чист и топъл. Погледни в очите ми. Подай ръката. Ще те заведа във нея. И ще те любя много нежно. 05.04.2007 г. |
| Пазарите на делника от ламаринени сергии продават стоки за по левче. Настъпи евтиния във нравите и всичко... Децата се продават лесно, с цена на свинска карантия. Доволни са бакалите! Разглеждат, тълпите със пазарски чанти. Отпуснали глави, пречупили гръбнаци изплезили езици като псета. И стиснали до болка в шепи стотинките на съвестта си. Зелени са марулите в очите. Усмихват се...полека. Угоднически, с мокър поглед. Животни, вързани с въжета. Мирише вкисналото зеле в бидоните на същността им. Самотен съм сред тази цигания. А няма и къде да се покрия. 05.04.2007 г. |
|
|
|
Прозрачен е въздуха. Звездите са сини. И нощния вятър, непохватно, със пръсти докосва луната. И се задъхва от порив. Ухае на свежест. Над мене, прозорец е разтворил ръцете да ме прегърне със нежност. 05.04.2007 г. |
| Пролетен дъжд. Пухче от гълъб мокро, в моя прозорец. Дишат навън, белите клони под тъмнокосия облак. Изкъпана, земята потръпна, като младо момиче от поглед. 05.04.2007 г. |
|
|
|
Невестулката на мислите приплъзва дългата опашка из тъмната ми стая... Отново замириса на лекарства. И дрезгавият въздух, отново се изпълни с болка. Часовникът ли съска, или пепелянка свита на кълбо в гърдите ми тежи... Очите и блестят сред мрака, неоново-студени...Те ли? Може би, подхвърля ми последната надежда отвън, изцъклен булеварда. И в треската ги виждам-светлини, подпрени като потна длан в стъклото... Унасям се и будя...Спи, навярно този град.Не го дочувам. Да мoжех...С резенче лимон да наквася горящи устни... Да има някой...С хладна длан, огнището да снеме от челото... Заспивам...С пъстри цветове, при мен дохождат приказни градини. Във които някога-дете съм тичал със едно хвърчило. ...Ще литне в синьото небе! И после ще се върне-златно донесло слънце...И перце от белите крила на гълъб. 05.04.2007 г. |
| Няма въздух стаята. Задъхана се мята в треска. И стените се преплитат. Трепкат...Пръсти на обесен. Колко ли, остават нощи пълни с прилепи и сенки? Скитащи сред болните посоки водещи в едно и също... Гасне лампата...Усещам, колко е студен компреса. Лекарят проби с иглата вените на моята същност. Искам ли да кажа нещо? Суха е устата, като нива разорана в късно лято. Бурени растат по нея. Кацат облаци от птици черни, като злите врани. Мишките пълзяха през душата. Църкаха и мърдаха със зъби. Няма ги, проклетите поети! Които хранех със парчета, тупкащи и цели в кърви... Късове, направо от сърцето. Лекарят-последната икона гледа ме със тиха жалост. 06.04.2007 |
|
|
|
Да можех, бабо... Да приседнем кротко на двора...Стария фенер, да праща сенки по асмата. По крушата, по която сам, изкатерих всяка клонка. Спомни си!-счупи се върха и тупнах долу...Много плаках. А ти ме милва със ръка. Да поседнем тихо, бабо... И аз да ти разказвам за света. И с много свян, и с много плахост, от своите стихове да почета. Дано, да ме прегърнеш благо! И пак да сложиш очила. Да ми напомниш пак за змея, триглав...И как юнак, спасил е бялата девойка. И как е нужно, за света, в нощта, преди да легна пред иконата да се поклоня. Защото, казваше ми...бабо, светът ще съмне по-добър... И после вдигаше стъклото. Със пръсти-жълтия фитил гасеше...С топли длани ме водеше край белия дувар. Не знам какво остана в мене... Но ти бе истински поет. 06.04.2007 г. |
| По клоните, бистрият дъжд блести...И шуми като песен. Като старец-посърнал и сив, тъмният облак отгоре нарежда. И просъсква на мокрите пейки, че отново ще седнем със теб... Че очите ти, бисерно – чисти са зелени, като тихи води... И се изгърби асфалтът от завист. Дори и тревата примря. Но разпери веднага листата! Изкряка свадливата сврака. Локвата от яд пребледня. Глухарчето...То се усмихна! Минзухарът подсвирна с уста, и съвсем хулигански намигна. Шляпам във локви с крака! Чадърът оставих във къщи. Нека е мокра моята брада. И нека кашля тъмния облак, да зеленее...тази трева. Аз подскачам по мокри алеи. И към тебе бързам сега. 06.04.2007 |
|
|
|
Синеокото утро и русокосото слънце флиртуват сред песен на птици. Ухаят цветята сред бистрия въздух. И пеперуди със цветни крила докосват напъпили клони. Както, аз искам твоите гърди. 06.04.2007 |
| Детето в мен, все още тича със хвърлило по зелените поляни. Където цъфнали цветя се смеят...Билки, ухаят с дъх на чай и топла зима, край горящото огнище. 05.04.2007 г. |
|
|
|
Аз пазя малкото мече, дарено ми със много радост. Ти помниш ли-разперило ръце бе плюшената му усмивка?! И някак, малкото дете във мене, със очи от бисер играе още...И поне, децата да не ми се смеят... Красиво е, когато вън летят с крила на ангел добрите феи... И не спят, усмивките на рошавото детство. 05.04.2007 г. |
| Утрото е, катастрофата на ъгъла. Изпомачканите ламарини. Блестящите стъкла по пътя. И двамата разпенени шофьори разпръснати от полицая. А аз съм просто минувач. Понесъл във торбичка хляб. Поспрях се...Взех един елмаз отронен от студената ви броня. 08.04.2007 г. |
|
|
|
На гарата, крадливите цигани опипваха с поглед по куфари подредени край пейки...Край чашите, със кафета и бири...Нервни часовници. Пенсионери с фиданки и раници. Говорителите монотонно напомняха за пристигащи от някъде влакове. И потегляха, идваха сакове, закачени по еднакви ръце. Всеки влак закъснява за някъде. А всички живеем под еднакво небе. И еднакво са празни посоките. Различен привидно-един коловоз, във който ще тръгнем задъхани. На някъде...В шепи с билет, на който маршрутът е ясен. Къде ще отидеш?!- Във теб, събрани са всичките гари. Подпрял съм ръце...На къде? Полицаят ме гледаше хладно. Амбициозен и прост. Жадува да ме пребие отвънка. Че пътник съм, но нямам билет. 08.04.2007 г. |
| Безпътните посоки, посочени от светофара с пожълтял, изсъхнал пръст безлично ме очакват... Банален полицай, ехидно утрото ме чака с белезници от въпроси. Униформата ще облека. И ще се предам без вопъл във плен на Нищото. Войната с призраци-мечти завърши. 08.04.2007 г. |
|
|
|
Като пиян, светофарът премигва без мисъл. Вторачил очи във таксита. Подредени в редица. Туберколозено жълти. С еднакви халати. Пациенти на градската клиника. Легла, от кръстопътя до другия ъгъл. Мирише на хлор и урина. Където лекарят липсва. И по неоновите коридори се чуват болничните чехли на странник, със венец от рози. От тази нощ, сред тази болна стая силует, насочил стъпки без посока. Под погледът му, сребърна ли става, или блести измитата настилка? А в дъното на коридора, ( не знае!...) вратите са заключени отдавна. Санитарят в униформа, на походното си легло е вързал с белезници един педал... И прави го щастлив със палка. Излишни са ви всичките реклами! И проститутки-с дългите цигари, разкрачили бедра на светофара. Където някакъв пациент ги чака отворил ципа, смъкнал гащи с цинизма си на портфейла. А странникът върви, не чува, че мина закъснял трамвая. Изпсува гръмко булеварда и хвърли мълнии по пътя. И вятърът, че побеснял разнася от делника събраните боклуци. И бинтове, и марли...Гной, полепнал по еднаквите фасади на болничната стая. Където кучетата душат в следите на обкичения с рози странник. 10.04.2007 г |
| Милиционерите на разума
потропват с палки по лицето. Гальовно, да не ги забравим! А ние се умилкваме смутено. Отвикнали от всякакво внимание. Без болка счупваме гръбнаци. С червен език, проточен, влажен целуваме звездите по пагона. И благодарим на Господа, че днеска все пак, намира се по нещо в торбата на пазарската ни същност. Милиционерът ме погледна строго. А аз му грабнах потната фуражка. Изплезих му се и я ритнах. Денят пребива ме със палка. 10.04.2007 г. |
|
|
|
Защото, да стигна вън е вече трудно... Оставям слънцето да влезе През позлатения прозорец. На топло да се сгуши сред отпуснатите длани. И да притвори с мен очите. 10.04.2007 г. |
| Надрасквам с поглед
бялата стена. Приличам на муха, полазила тавана. Досадна...Някакво петно, полепнало по делничната същност на равната, безсмислена черта, деляща ни от слънцето навънка... И хрисимите, скучни домакини, са датите от шарен календар, с пиронче, виснал до вратата. И те ме гонят-със парцал. И удрят по прашясалата мъдрост: “Муха е грозно, на таван...!” Ще ме убият с делничната упоритост. Ще ме изметат от пода със метла. И този свят ще бъде хубав! Ще пеят ангели...С крила, от порцелан върху каренце изплетено от баба с очила... ...Прокиснала и мъдра кучка! 10.04.07 |
|
|
|
Пистолетена нощ. Студена и хладна. Едно черно око, се взира в пожълтяла икона. И се взира бялата лампа във циклоп със осем патрона. Богородица плаче. Цвятата униват. Грях е смъртта, призована по избор. Грях е в нощта да бъдеш жив и безсънен. И да пушиш цигари, самия угаснал. Секундите тропат с тежки ботуши, като стари стражари. На щикове наболи всички надежди. Неродените бебета стенат. Ще отворя старата Библия, с притчи от моите спомени. Все ще изровя нещо, чисто и хубаво. И този пепелник ще напълня. И после ще си легна и мисля. Все някога, от стената часовника ще ме прикове към съня, със пирони на двете си мърдащи стрелки. Не сочещи вече към нищо. 10.04.07 |
| Неспособен съм да бъда
жив. Неспособен ли ще бъда-да пикая? Дъщеря ми ще ме чака със подлога и тайно ще повръща във ръкава, на блузата...Така, не съм я купил! Лежах..А белият таван, ме смазваше със дребна скука. Като олово дългове тежат. Приятелите млъкнаха...Лекарства, изпивам ги със шепа със вода. И сещам...нещо празно.Чашата мирише, на болка и безсилие в ръка, притиснати и тръгнали по пътя И аз...след двамата вървя. Унизително е някак, стиховете изписани във времето на лист. Да станат смачкана хартия, в клоаката да се четат... Желая още малко сили, дори и да се правя на герой. Усмихнатите гълъби ме чакат, да пръсна по балкона си трохи, от резенче на малката усмивка на последните ми дни. 10.04.07 |
|
|
|
От телевизорът, потните негри със пистолети се стрелят... И, разчекната тихата нежност е широко разкрила бедра... Сред които, татуирано рамо се клати съвсем методично... В очите ми, цялата есен се сипе... Сред жълти листа... Моят свят беше прекрасен! 10.04.07 |
| Въздушните пространства
на небето са храм на мислите ми...С тебе, нима не стигнахме до всеки облак... Под нас, в очите ни-земята бе тиха...И зелена. Със цвят на езерото сутрин, над което лястовички пърхат Очите ти са цвят на пролет. С напъпили дръвчета в нея. И бяхме, като въздух-бисер. Прозрачни като сълзи на раздяла. Красиви, като тиха есен, мечтаеща за щъркели в гнездата. 10.04.07 |
|
|
|
Телефонът докара и лекаря... Уморено ме разглежда слушалката. И въздъхна...И махна с ръка. Жена ми се разплака във ъгъла. И аз му помръднах със пръсти. Нека се маха! Лекарят беше, един- с очила. Не виждаше цялата драма. Пред телевизорът нека лежа, и сериалът на грешното време да изгледам по порно-канала. ...Когато си тръгваш, е нужно да поставиш много багаж във сака...Дори и тоалетна хартия. За да няма за какво да се върнеш. 10.04.07 |
| Прекрасното мечтание във
мрака... Когато се задъхваш под завивките. Без свян, рисуваш тялото си с пръсти. И сещаш-друга длан... Като есен сваля ти бельото. Рисува, като пролет всеки цвят. Напъпило копнение... Тишина. И страст. Милувка, като вятър горещ, червено злато... Сласт, на дивата, изтръгната въздишка от спомняната, лунна нощ... Във която, едри като дюли звездите, клекнали пред нас мечтаеха за тази нежност... 10.04.07 |
|
|
|
Може би, небето ще е мъдро... И ще ме изгони, като ангел. Паднал в истинската същност. В ористта да бъда Господ. Сред блатата, като призрак ще се скитам...И ще питам. Кукумявката, със смях на луда ще попълва моите драми в кръстословица от някой вестник. Прилепът ще бъде безразличен. Блатото ще бъде равно. Там, в зелената вода, сребърна коса ще скубе разсъблечена мъгла. Като стара парантия!... И разголена, с ръка, миеща останки от любови лепнали по бялата и кожа... Бели плитки на старица, скъсани в хриле на риби, спукали въздушните мехури. Бели са останали очите, гледайки със мен луната. Бели, до изцъкленост и болка... Близък съм със пияната мъгла. Двамата ли сме развратни, или може би, в нощта тихо са заспали всички думи? Нещо свято, в мен умря. И комарите да свирят Паганини на цигулка. Нека, в гниещото блато, да блестят мечти със люспи. Нека, белите гръбнаци в дъното да бъдат мъдри. Нека...Всичките сте прави! Може би, дори и призрак, някъде, сред блатните ви мисли ще създам градини с рози. Водна лилия да бъда, пак ще е красиво по водата. 11.04.2007 г. |
| Сините простори на
небето, приличат на неонови реклами. Премигващи, студени букви, подпрени фамилиарно на луната. Звездите, като брокери край нея намигват хитро на пазара. Градът е проснат на тезгяха. Зелени са марулите до него. И всичките- с пазарски чанти, проучвате на стоката цената... А аз, разнасям стихосбирка. Сред тези мърляви сергии показвам раните в ръцете, лекувам болните и плача... И плюят цигани по мене. Стотинки съм прегърнал в шепа. Във църквата ще скъсам панталона. Пълзя!...За всичките се моля. Колената ми са жива рана. Във пода издълбах пътека. А храмът си остана безразличен... Донесох ви стотинките...И нека! Ще бъдат хляб за някой просяк. Стиховете ми да бъдат питка, макар и резен-в гладно гърло. От книгата ми никой няма нужда. Ще ви подаря поезия... И ще си тръгна. 11.04.07 |
|
|
|
Ликьорената сладост на целувка полепнала по устните ми в сутрин, изпълнена със пръснати по пода накацали ята от дрехи. Когато слънцето наднича В прозореца...И се изчервява. В голотата си сме толкова красиви. Невинни, като чиста нежност оставила в леглото ни усмивка. Ликьорът е горчиво-сладък Отпивам го със жадни устни. 11.04.07 |
| Врабчето ме събуди. В прозореца ми кацна. И дълго ми разказва,че навън цветята са червени.Златни, са първите лъчи на слънцето. Усмихнах се...Прекрасното усещане, че ме очаква хубав ден в лицето ме погали като вятър. 13.04.07 |
|
|
|
Небето като разпукана
диня изцапа с червено панелните блокове. И слънцето се подпря на антените кому ли са нужни, само драскат нагоре! Подухна на вечер, забръмча озлобен булевардът. Птиците закръжиха наоколо, изоставиха облаци и птичи възторзи. Нима са им нужни?... Кучето на съседа залая неистово- нае си времето, а стопанинът пак е политнал, псува нещата, а после забравя кого ли е псувал. Кой да го води да пикае пред блока доволно?! И кучето май, има своята драма... Пейките се изпълниха с баби и старост. ареваха лигави внучки. Чуха се силно новините от мача. Трябва да отида за хляб и за кокал. После ще си направя салата... Ето - денят, този щедър подарък от Господ, си отива. Изтича като разпукана диня. 25.07.2005 |