"Нямам време за истини"



 

Прозорците са сиви от мъглата. А там-навън, градът, като животно пръхти, задъхано от делник… Колите са изкаляни и хладни. Клошарите не се усмихват, повлекли празните колички. Дори и уличното куче,           във този ден, изглежда лошо. Опрел чело в стъклото, се взирам в мокрите пътеки, по които пъплят-хора навлечени в балтони черни. Подобни на хлебарки. Ще спусна щорите.         Ще заключа.                 И телефонът ще изключа. Душата ми мечтае цвете… Нямам време за истини.                                      19.01.2008 г.
	Пътува вятъра през мене… И шепне ми красиви думи. Не съм роден за този свят, изглежда… Навярно, някога съм бил и птица      и цвят на цвете,                                 звън на струна докосната от пръсти на художник. И знам, че дните са преброени. Изтича пясъчен часовник                                       и шумоли, едва дочуто. Очите ми, подобно свещ премигват, и в някой миг, вратата ще се тресне от вятър,                скитащ без посоки из празните ми стаи. И пламъчето, тихо ще угасне. Ще има синкав дим след него. Стопеният капчук от восък,                    постепенно ще замръзне… И всичко това, е ясно. Като ревнивец, в малката минута се взирам… Искам да е моя! Облечена със бяла рокля. И дъх на свещи и тамян, да бъде, красива, като сбъдване.                                                        19.01.2008 г.
Протягам пръсти към икони. Докосвам ги полека. И сещам, тихото смирение да бъдеш с орис на избраник. Не съм познат на тези делници. Не се побирам в чанти. В магазините държа се сприхаво и дразня хрисимите домакини. Не искам да купувам вашите мъдрости. Устите ви миришат лошо. Обичам, да се моля пред олтарите на празните скамейки в парка. Където, в червените очи на гълъби намирам топло лято.                                             19.01.2008 г.
	Мъдростта на залеза. И притчите на утрото, ме карат, да се чувствам малък. Защото, със Христос- говорим. И Той Ме учи, да измия краката на бездомника във парка. А аз му давам- на несретника, стотинки някакви, със гордост… Говоря му, като месия. А всъщност…Толкова просто, е да се загледаш в изгрева. В събудените, рано –птици, се крие цялата магия,                 да бъдеш част от Бога.                                      19.01.2008 г.
Кучето лае на двора (междублокови, зелени пространства…) Пуша и гледам небето. От крилата на врани е сиво. Няколко, малки посоки                      ме питат, дали да прескоча парапета на моята същност. И да оставя, сред сивите плочки букет рози.                                        Червени.                                              19.01.2008 г.
	Огледалото е ясно. По него, децата са лепили малки пръсти. Следи от грим,                         и от червило. Телефон, записан със флумастер. Но там се виждам-старец… Брадата ми е вече бяла. Очите ми са много тъжни. Усещам се- прахосник, пръснал на времето стотинките, потребни да съхраня градини…розови, от цъфналите рози                                на моята поезия.                                      19.01.2008 г.
Не ме е страх от нищо… Нека времето, като каручка (с унило конче…) да минава покрай мене. Подписвам се под всеки миг. Живял съм! (Стотинките ги хвърлих на боклука!) В дисагите на моята душа (по пътя!) събрал съм стихове.                                И обич. Римувах музика със делник. Не се получи нищо!...Нищо! Във стария тефтер, оставих ръкописна болка за вас…              Усмихнат, ще си ида!                                       19.01.2008 г.
	Не остана въздух във стаята… Притъмня,                  тревожно премигна и угасна крушката горе. Нямам друга.                      Не искам да тръгвам, по студените улици…При разни бакали. Да им давам банкноти,                                       те да ме гледат и да разменяме някакви стоки. Ще остана на тъмно.                                  И свещ ще запаля. На гърдите ще скръстя ръцете. Стаята кашля сърдито. Прозорците, като хрилете на риба се отварят,                   затварят… Без да намират утеха.                              Ако, тебе те няма.                                             19.01.2008 г.
Все по-близо достигам до мене… Разглеждам се с известна почуда. Няма, гноясали рани от време                                            и пъпки, (със връхчета бели…) в душата ми. Розов съм станал, като бебешко дупе. Нямам, на другите какво да прощавам. Обичам да давам милостиня на бедния. Събирам трохите, със които се храня. Кафявото куче ме чака пред блока. Сутрин му давам моите кокали, през нощта                    от моите стави, извадени.                                            19.01.2008 г.
	Ще бъде тази стихосбирка- последна. Изписал съм, каквото съм изписал. Ще трябва да се хвана здраво и, с единственото чинно занимание: Смъртта,                да имам време и желание. Нямам време за никакви истини. На времето, часовникът чака Разхожда се дълго.                                Изцъка.                                             И спря. Няма звук във моята стая. Мълчат, разни книги нечетени. С другите си казахме всичко. Малко вино изпих,                                 до болка е трезвено. И в мъглата на моите цигари не виждам дали в стаята клекнал,                       пред икони, за нещо се моля. И дали съм ви нужен. Мисълта, че пистолетът ме чака (лежи, като гущер на масата…), ме прави уверен,                             че съм нужен на някого.                                                  19.01.2008 г.
Последните ми стихове, бих искал-сякаш теменужка, да бъдат сини…И красиви. Защото…трябва да се лъжем, че животът е една градина със водни лилии и рози… Издържах                  (неистово!...) 45, от моите години. Бих искал, моите деца,                      и ти,                              и той, да бъдете щастливи. Тъга,         мъгла край старите огради                   на мъртви сгради, вещаят тишина.                            19.01.2008 г.
	Горчи ми…Пих пелин               от бъчвата на делника. Много пих!...Червени са очите ми, като семафор в празна гара. Пилях си времето в перона: и семки чоплих,        вестници четях, ругаех… И се прозявах. Дойде началникът с червена шапка. Дойде и полицая. Защото, на последната ми гара в тъмната                  и празната чакалня, отдавна няма разписание. Отишли са си всички влакове (подобно на любимите…)                                  със писък. Навярно сбъркал съм посоките. Или гарата ми е сгрешена. Поседнал съм на коловозите. ( Полицаят ме побутва с палка) И…защото нямам нищо (а времето е пълно, като кошче с продупчени билети от пътуване) седя, и броя на ум траверсите,                      през които съм преминал. Ще се върна пак в онази кръчма (над вратата със табела:”Делник”) Ще пия пак пелин.                     Горчив                                 и гъст. Червен. Каквото е в душата ми.                                            20.01.2008 г.
Изписани тефтери… Думи.           Мълчат на пода. Захвърлени от мене и ритани със крак. Неистовата злоба: Роба, мечтае своя господар,              а той е мъртъв. Ще спра да пиша! Ако мога, ще започна да живея със илюзии.                 20.01.2008 г.
	Сребърни облаци. Луна. И самотно куче на двора, питащо ясно небето, защо се е случило всичко. Не мога да лая.                     Не мога да вия. Звездите са мълчалив събеседник. Гледат ме, и премигват с очите. Беше сребърно в мен.                           Сега, само е тъмно.                                      20.01.2008 г.
По клоните-замръзнали, висят телата                      на обесените гълъби. Палачът, сигурно съм аз. Не помня. Пих дълго време виното на устните и чашите трошах           в мазилката на своите истини. От кръв подгизнаха.                                И тухлите се сриваха. А, аз се смях.                       Разголен,                                       пиян                                                и весел. Изпивах чашите без страх, че утре              ще се срещна със очите им. Изпразнени,                      и мътни. Нима, създадох свят,                   да бъде дом на прилепи? Като мащеха-нощта, на прага ме посрещна мълчаливо. И в тънката и, стисната уста, дочувам трясък от въпросите… Как искам да заспя! Да спя,             да спя… И да не усетя грубата ръка на утрото,                  над мен надвиснало. С камшик. Усещам датите, как правят рани по челото ми. Когато дойде пролетта, и замръзналите клони станат влажни, ще паднат мъртвите тела на птиците, обесени от мене. Зелената трева ще се отръпва от мен… Противна-всяка крачка. Ще има ли, една гора сред старите дървета да ме приеме? Ще си отида от света,                   с грехът на паднал ангел.                                         20.01.2008 г.
	Нямам нужда от истини. Нощта е тревожна. А утрото е категорично, да крясък. Гледам празната чаша,                                  празна бутилка и мисъл,           изпълнила пепелника със пепел. Все едно, дали ми е лошо. (никой не пита!) Стиховете ми са тикви в тезгяха (има ги, или е празно на рафта…) Свинете ги гледат и клатят,                       увиснали зурли, червени. Купувачите липсват в пазара. Мотаят се само зяпачи. Мога, да ви погледна в очите                       и да ви кажа-„Простаци!” Изморих се да бъда безсмъртен. Преди да си тръгна-ви плюнвам. Имам в шепите малко илюзии. Не искам вече, никакви истини.                                           20.01.2008 г.
Ръката ми е груба… Да погаля                 лицето ти. Аз искам да съм вятър, пролетен. И сред поникналата нежност във очите ти, (кокичета сред сняг) да бъда звън,                       отронен от белите камбанки.                           26.01.2008 г.
	Сиви облаци, висящи, като прани потници по мътните фасади. Количка на клошар                                и куче, гледащо с възторг                  ръцете в кофите, изваждащи                    парченца хляб за гладната му същност.                             26.01.2008 г.
Във тази вечер (бутилкино-самотна), приказвам си със булеварда. А той е шарен, като циганка, разголена- кючеци да играе. Не искам вече нищо хубаво… Погнусата от времето              пълзи покрай фасадите, на блокове:                                            мъгла, си къса сивия корем                           по черни железа на гръмоотводи и в антените.                                  26.01.2008 г.
	Докосвам те със дъх… Изнежен от очите ти. И сещам, връхчето на пръсти, как по мене, слънцето рисува. В прозореца виждам гълъбите, как се любят.                                26.01.2008 г.
Не съм от тази улица… Бакали, по която мъкнат стока. И клошари, във колички, където влачат мръсни чувства, и разните помияри, със езици облизват черните им стъпки… Не съм от тази улица! Рисувам мисли. И няколкото залъка ми стигат. Достатъчно е, че те има. Сред облаците мога да се скитам.                                   26.01.2008 г.
	Моля се за сняг… Да бъде бяло. Като вафли, нека хрупат моите мисли… Красиви…Чисти… Уморих се, май да скитам край кофи, пълни със човешките отпадъци.                                26.01.2008 г.
Духа вятър. Съска във прозореца    -змия, увита в храстите. Няколкото празни мисли скачат в стаята...    Врабчета, скрили се на завет. Змията ги очаква вънка.                         27.01.2008 г.
	Трамваите, натоварени със хора по улиците скърцат жално... И мигащи очи на светофари, и клаксони,                    и всички нерви,                           от всеки ъгъл-как с езици просъскват, сякаш пепелянки... Уморявам се от този град. Фасадите се сриват. И сред прахоляк и стари тухли посипани по мен,                                        сред грозни нрави, задъхвам се без дъх. Копнея за ръката ти...Да ме измие. А бисерните капчици по мен, да ги попиеш със очите. Да бъда бял отново...Дъхащ, на горски теменужки и на обич.                                                    31.01.2008 г.
С тих стон на цигулки, вятъра скита навънка. Луната е нагризана ябълка, тъмното я отхапва полека. Звездите се оглеждат по пода на заскрежените улици, в които бездомното куче мечтае. В студеното стъкло на прозореца челото ми гасне.                                  31.01.2008 г.

	Няколко лъча от слънцето, протегнаха пръсти и отместиха бавничко пердето във моята стая. Надникна небето-синьо и шарено, белите облаци си играят със вятъра. Гълъби, пред очите ми минаха. Утрото е спокойно и чисто. Възглавницата тихо въздъхна от тъга, че с мен се разделя.                                       31.01.2008 г.
Красивото очакване, да се събудя сред косите ти- златисти в утро, задъхано от близост и желание, ме прави жив... Рисувам с химикалка, сърца и някакво си цвете по празната хартия на деня ми. И очаквам да се сбъдне.                                       31.01.2008 г.
	Птици…Розови от изгрева. Клони на дървета                           свили длани, хванали във шепи слънцето. Въздухът е чист и стихнал. Стъпките ми шепнат по паважа името ти…Ще те видя!                                02.02.2008 г.
Релсите, край мен тичат, като мисли. Колелата тракат. Скърца стария вагон. Пътниците дремят тихо. Всеки миг, усещам как, влакът ме отвежда близо… Все по-близо! Във стъклото виждам силует на усмивка. На перонът, пълен като град ти ме чакаш.                           02.02.2008 г
	Тихото събуждане сред косите ти… Когато слънцето е още розово, щастливо от мечтите си. Сбъднатите предсказания се усмихват от прозореца. Цветя цъфтят по устните (Червени макове !) Въздухът е син от нежност.                              03.02.2008 г.
Може би, тишината е тиха. Или стаята просто замлъкна. От таванът кротко се люшка от дъхът ми, обесена лампа. Всяка мисъл, подобно на прилеп из небето посърнало скита. Просълзих се, за нищо да мисля. Всеки спомен, при мене се връща. Нарисувай ми малка утеха и като цвете, в чаша сложи я. За да повехнем заедно с него. …Ще изхвърлят сухата шума.                                    03.02.2008 г.
	Посоки… Извървяно завръщане. Отпътувало тръгване. Няколко тъжни цигари Изпушени край стъклото            сред бягащи мисли. Влакът повтаря твоето име. А в очите ми всичко е спряло. Тихо е.                             03.02.2008 г.
Щастлив е всеки миг. Искрица. Премигването на звездичка и пламъче от свещ. Задъхвам се да го догоня. Да кацне-синя пеперуда в ръката ми, а аз да я погаля със дъх…Животът, като въгленче от печка във всеки миг                                    (дори сега!), би могло да вдигне малко пушек и после            да угасне… Бягаща лисица се шмугва в гъстата гора и няма нищо… Във всяко време, небето може да простреля ( Студен ловец ) Усмивката ми,                    кацнала невинно, подобно гълъб. Бял. И кървавата перушина да полепне по очите на идващото утро,                 красиво като извор. Гръм! И толкова. Затова докосвам всеки миг с нежност, като косите на момиче или малките крачета                          на розовото бебе. Докосвам теб. Защото бъдещето                               е последно. И сбъдването на живота се случва само днес…За миг! Мечтите са излишни.                                 03.02.2008 г.
	Като домакиня, със изсулена пижама, и лош дъх в очите, утрото ме среща в булеварда. Озъбените светофари, събират вкупом клаксони И сутрешните нерви крещят неистово. Разглеждам сиви облаци с очите на отшелник и нося на гърба торба ( прокъсана от времето) препълнена от истини. Кому ли са потребни? Бих искал да рисувам стих без четка                 във живота ти.                        04.02.2008 г.
Няколко малки монети, разпръсна деня. С тях не мога да купя и хляб,            и цигари,                            мечта... Стоя, като някой си скитник пред магазина                         във джоба с ръка и прехвърлям сред потните пръсти стотинки,                 а те шумолят, като шума през есен. Бих искал да взема и вино,                   свещи, с пламък от злато. Звън на кристалните чаши,                         тихият ромон на пиано. Ще се върна със празна торбичка. Пред входа ни има някакво храстче. Ще накъсам клонки от него. Моите устни,                       ще горчат като вино.                                         05.02.2008 г.
	Врабчетата си приказват по клоните. Аз вървя и ги слушам. Булевардът е празнично шумен. Спорят колите със клаксони. Крача, и усещам небето ( то е синьо и пълно със птици) и не крия от никой усмивката (поздравявам непознатите хора...) По паважът прашните гълъби се целуват, толкова мило...                                            05.02.2008 г.
Под небето,                  (сива забрадка) като куче, разхождам си мислите. Кучето лае-пресипнало, езикът му е червен, като изгрев. Не пали запалката- евтина, от ония- за жълти стотинки. А искам да пуша и пия (май станах уличен пияница) И не знам, дали е студено, но треперя от мъглата във мене. Край мен са простряни огради, ограждащи сгради                             и някакви хора, живеещи там. Аз вървя и не пали запалката. Вратите са залостени здраво.                                       05.02.08 г.
	След тази нощ, останала безсънна, като луда в клиника, какво ли да ви кажа? Звъни сърцето (счупена камбана) и враните крещят неистово. Сред локвите не се оглежда слънце. Трамваите са дрезгави и пълни с палта със цвят на сиво. Очите на стопаните са тъмни. Цигулката на просяка е тъжна. Вървя по кожата на булеварда и сещам хлад...Обувките ми скърцат с гласът на врана,                              обесена във парка.                                         05.02.2008 г.
В паркът, старите дървета над мен простират длани. Черни, като пръсти на вдовица, клекнала над гроба. И вятърът за нещо ми говори. И пъди кацналите врани, кацнали в разкаляни поляни.                                07.02.2008 г.
	В тихата носталгия на празните алеи, в които още сещам, как дланта ти потрепва като гълъб... се чувствам жив. И истинско е всяко време, през което си преминал с обич.                   07.02.2008 г.
Дори и да се пръсне, в някой черен ден сърцето ми, ще знам, след мен, че тебе ще те има. Ще плачат старите огради на къщи, с котки по первазите. И всяко лято ще е златно. С дъх на жито и на слънце, попило в забрадките на бабите, подпрели всичките години на треперящите бастунчета. И бебета ще има! Това е важното. В усмивката на цветето ще знам, че бях (каквото правих-правих!) Не чакам от сезоните стотинка милост... Ще я дам на бедните. Заглеждам се в бръшляна по дърветата, и сещам колко преходен съм аз. И колко бързи са сезоните ( разпенени коне, във бяг...) Ще ти оставя бъдеще. Всичко друго не е важно.                                07.02.2008 г.
	Няколко шепи врабчета се бяха събрали във храста. Спориха, доста кресливо разказваха сигурно сънища. Спрях се...И слушах. Отидох до близката лавка и купих кифла-голяма. Врабчетата млъкнаха. Подскачат край мене. Кое ли е вечното? Сънят, или кифлата?                           07.02.2008 г.
Дори и уличните котки, в тази утрин, сива, като грижа са дистанцирани от всичко. Заровил съм очите във паважа и споря с лъскавите локви. В ръката си държа цигара ( опари ме по пръстите) и нося чантата със мисли. Ругаят ме по разни светофари сърдити клаксони, а аз създавам романът на живота си.                               07.02.2008 г.
	Като шарена стомна, залезът е пълен със есен. Ръждивите багри напомнят за старото вино налято в бъчви от спомени. Гледам в прозореца и кротко усещам, как животът изтича от мен, гъст и червен, и тръпчив... Като на дядо ми виното. Моите бъчви, останаха празни.                          07.02.2008 г.
Дърветата са стари и добри. Допирам длан по тях. И те ме милват със поглед-благ и тих. Земята шепне. Някъде-цветята, мечтаят за целувка на слънце...Пролетният вятър е тихо обещание за обич. И нов живот. На птиците гнездата, очакват всичко да се сбъдне.                            14.02.2008 г.
	Напукани стени на стара къща. с бръшлян по зачервени тухли, пролазил, като мисъл. Зелена от очакване. Коминчето дими. И сещам, че някъде, в тиха стая огнището гори. И мърка чайник, като котка. Кротка. В смирените очи, на двама старци кандилцето изпраща пламък. Ехо, от миналите дни.                                14.02.2008 г.
Небето-синьо, като кърпа е полегнало над мен. Спокойно е в очите ми. Разхождам дъхът си по алеите и сещам в ръката си копнеж по теб.                          14.02.2008 г.
	Тишината в мен кънти, като камбана. Бих искал да говоря с теб. Защото, теб те няма, бих искал стъпките ми някъде да спрат...До първата витрина на някой пристан за самотни. Да бъде шумно в ресторанта и с някой пийнал да побъбря, за времето и разни други. Сервитьорката да бъде мила. Да слушам Гершуин...                            И да не мисля. И чашата с цвят на зима, да бъде бисерно-кристална, от която да отпивам с устни, спокойни, като целомъдрие. Бих искал да говоря с теб. Каквото и да е...Нещо. В меката възглавница на погледа да сложа уморени мисли. И да заспя. Спокойно, като бебе,                      изкъпано и хранено. Градът е каменен. Студено лъхат входове на сгради, край които скитам...Изморих се! Бих искал да говоря с теб... А всъщност, искам да се любим.                                  14.02.2008 г.
Усещането, че си обичан, е лъч на слънце, влязъл през прозореца и кацнал, точно във очите ти... Когато, съненото утро                        се протяга, като котка, полегнала в краката ти. Разтварям изгрева със устни.                          И се усмихвам в съня си. Прониква в мен, във всяка пора, топлината на слънцето...И да си обичан.                                              14.02.2008 г.
	Под калдъръмените стрехи на улиците, делникът е простичък до крясък. Мирише ми на сандвичи, ( с кебапче, между две филии) захапани от гладните ченета на всички неудачници... Не знам, дали си виждал, но очите им,            са еднакви като пица. (...ония-на парче, с които имаш избор, да сложиш чили или майонеза...) Мирише въздуха некъпано. И някакви кирливи ризи развяват по просторите ръкави, с петна от пот и от секрети ( мръсниците са станали богати!) Не знам защо, срамувам се да пия бира в градинката...Да плюя, от пейката                  към всичките реклами и разните измислени фетиши. Ще взема сандвич...С някаква си гадост. И като куче, клекнало пред магазина на този свят,                      ще дъвча тихо.                                               14.02.2008 г.

Облаци-овчици. Бяло стадо край реката синя, като теменужка. Вятърът- овчар със гега води ги към планината. Махат с пръсти голи клони празно е полето и е жълто. Звънкат тихо, в мен звънците. В синьото небе отгоре, стадо бяло от овчици махат с къдрави опашки.                              17.02.2008 г.
	Спокойствието, да е тихо и мислите да бъдат бели, като сняг, край цъфнало кокиче. Смирен, като камбана в манастир със стари църкви, да можеш да отправиш към небето очи и дълго да се молиш.                                      17.02.2008 г.
Синьо небе… Чисто, като очи на момиче край кладенец, стомна понесло. Диша вятър край мен. Мирише, на обич и сбъднато утро.                               17.02.2008 г.
	Ръцете ти са розови. И чисти. Планински ручей, шумящ под клони на стари и добри дървета. Край който, аз, подобно на тревичка потрепвам под твоите пръсти... (Капки сякаш) Попивам влагата на пръскащата нежност.                        17.02.2008 г.
Като статуя на Афродита изваях те със длани. Гола. Бяла. Мраморът се разтопи от нежност и капки бисер посипаха земята. Пред теб съм коленичил.                                  17.02.2008 г.
	Сънливо утро. Като котка полегнала на парапета на тихия балкон. Усещам по гърдите си косите ти. И чувам, как спокойно дишаш прегърната от мен.                               17.02.2008 г.
Снежинки-бели пеперуди прелитат вън. И кацат по прозореца. Дърветата са бели, като булки. И тихо е в мен. Спокойно.                  Чисто. Докосвам с длан стъклото усещам хлад. И мисля топло. За теб.            За този свят блестящ от белота навън под падащия сняг.                      17.02.2008 г.
	Площадът е син. От униформи и палки. Полицаите гледат студено дъвчат дъвка, с маниери на гангстери. Парламентът е обкръжен от кордони. (Две редици със палки и джипове) Народът пие минерална вода, развява байраци и плакати от тоалетна хартия.. (Търговец продава знаменца и гевреци) Мирише на вкиснало. За съжаление, зелените площи са оградени с ленти: (Полицейска акция). Бих искал, да се изпишкам. Кротко. Над тази българска демокрация.                                                21.02.2008 г.
Всичките истини, са прилепи черни. Летят край прозореца и пискат зловещо… Да!      -Знам!                 -Точно така е! Очите ми са разорани от багер. Земята е пълна със трупове. Лопатата ги загребваше бавно и ги изсипваше в жълти камиони. Шофьорите пиеха бира. Дърветата стенеха. Пълнеха първо камиона,                      пиеха,                                 псуваха… Пиеха. Багеристите бяха червени. С червени носии:                   (истински дяволи!) Като пистолет бяха очите им (осторожно до блясък!) Багерите миришеха на костно брашно и на пясък. А шофьорите бяха простаци… С потници,                    с жълти петна от прокиснали истини, (развеселени,                       велики                             - селяндури от селски копанки…) Тези работници,                       огрухани селяни,                                          комунисти и други простаци, ме отвратиха от истини. Нямам нужда от нищо! Най-малко- от истини! Обичам да слушам Вутимски. Да пуша. Да се плезя през прозореца тихо. Обичам да вярвам на приказки,                                                  да мечтая за моята фея. Аз съм се сбъднал! Обичам! На багеристите ще им дам …Бутилка с ракия.                                                                    24.02.2008 г.
	Обичам тъжните очи на старците, подпрели със бастуните, небето, виснало отгоре… В градинката са празни пейките. Разхождат тъжните опашки отчаяните, безпризорни кучета и ближат плочките,              покрити с кал от стъпките и храчките на разни минувачи… Дълбоко, зад очите на бастуните ще видиш тих печал…И много болка. Но вгледай се във двора, че кокичето е чисто-бяло, като сбъдване. Не знам! Осланям се на котката, ( полегнала на слънце, край саксията, все още черна и изсъхнала,                                            от зимата) И сещам, да отместя погледа. към майките, със бебешки колички. И да се вгледам в слънцето. Очите им са толкова невинни. А аз ще ида, пак да пия бира и да си мисля за Достоевски.                                         24.02.2008 г.