Там

Ще ми се, да има някой…
Уличното куче, дето мина,
да поспре до мене…
Със опашка,
да ме поздрави…Да го погаля.
В джобовете да поровя…И да купя,
топъл кренвирш за закуска.
После, уж, че съм стопанин,
да го поразходя в парка.
Някъде, на малка пейка
да поседна и да пуша.
Кучето да легне във краката.
Да се плези и придремва.
Ще ми се, да има някой
да му кажа, че земята
е добро и топло място.

15.09.2007 г.

Сърцето ми - като камбана
кънти в гърдите ми... Кънти, замира.
Удар... тишина... и удар!
Задъхвам се за мъничко от болка.
Прозорецът за миг притваря
остъклените очи... И спира
шумът на стаята... Сякаш, че умират,
една след друга, в полилея
крушките... И пак се връщат,
мъгливи, разлюлени от очите.
Камбаната кънти... В онази църква,
където баба ми бе жълто-бяла,
смирено до последно, чиста...
Камбаната звънеше на умряло.
Тогава плаках... много.
Ела, да ти покажа белег
по пръстите оставила свещта ми,
догоряла... прегоряла всичко.
...И късите ми панталонки,
летата - в моето село.
Където, простите турчета
ме биеха, че съм софиянче.
Крадяха на реката, моите рибки,
а аз се връщах начумерен.
А баба ми разказваше, че лани
Ахмет видял голяма риба,
разбивала с опашката звездите.
“...Не се сърди...Ще хванеш риба!
Турчетата я пазеха за тебе!...”
А после - звън... Отсечен звън!
На думите ти бяха ехо.
Миришеше на сълзи и тамян.
И в църквата, бе много тясно.
И гробът после беше сам.
Защото... друго сложиха във него.
Остана, сякаш като сън,
безкрайното небе на двора,
където, край огнището едва
четеше приказки за змея...
...Бе черна, черната земя!
Сърцето ми кънти,
прескача...
Нима и аз, не съм прескочил
във времето, все нещо важно?
Глинено гърне със боб,
почернено от дим и грижа...
Или тихият живот,
сред рижата коза и коня?
И нека!
Нека бъде звън... акорд последен.
Сърцето ми - като икона
от стара църква, нека се напука.
Над дъсчения, кален под
да падат само бисерни сълзите.
На моята икона - благослов
на грешни и смирени за душата.
...А аз ще съм с ранени колена.
И цял ще съм прегънат, мокър.
Онази - рибата на турчина Ахмет,
ще ти донеса във рая, бабо...

Есента разприда листопада
от пуловер в жълто.
Мирише на вятър.
Дори и самотната сврака,
е почерняла от грижи.
Ухае небето на дюли.
И чува се-ято,
от жерави, как се прощава
със моето
хубаво
лято.

09.10.2007 г.

Небесата се сринаха...
Гълъби с кървави човки
умряха в ръцете ми.
Очите им бяха червени.
Дланите-туберкулозено жълти.
Пепелта се посипа.
Подът посивя от цигари.
Време е да си тръгна.
Закачалката ми подаде сакото.
Изпращането ще бъде самотно.

25.04.2007

На перона, врабчетата гледаха,
как за път се приготвя вагона.
Изпращачите нещо си бъбреха.
От прозорците надничаха длани.
Стрелочникът, звънко със чукчето
като в църква, камбаните биеше.
От цигари, и от усмивките весели
догорча ми...Не бива да плача!
Машинистът, в ясно съзнание
оглушително свирна ...И скръцна
светът, под колелата и релсите...
Във перона залепнал-не мръднах.
Очите ми само тичаха с влака.

16.06.2007 г.

Разстила шарена черга небето.
И залезът,
е смирен, като монахиня пред Бога.
Уморено, поляга си слънцето.
Птичи ята, със крила го завиват.
Отпуснали длани, дърветата
вещаят пътеки и звездни пътеки.
Нямам нужда от църква.
Прекръствам се,
пред олтара на природната мъдрост.

14.06.2007 г.

Листата се прошариха.
Ще станат скоро златни.
И мисля си, че всяка есен
е красива...Именно,
защото е последна.
За листото,
за тревата....
Дори да има
някакво прераждане,
за това листо-
отронено над мене...
По него бели пеперуди,
не ще се любят...Никога.
Но то е златно!
Всичко е красиво...
Есента,
с палитра на художник,
рисува
тържеството на сбогуване.
Защото,
всички сме листа.
И пролетта ще стане есен.
Многоцветна като сбъдване.

Там, горе...
Над белите облаци,
където и вятъра липсва,
е домът на безкрайната обич.
Само с крила,
ангели,
ще шумолят покрай мен.
Сред безкрайното, чисто небе
ще бъда свободен...
И нежен,
като прозрачния вятър.

Тихо е.
Под вятърът потрепват
сънените още клони.
Птиците разказват
как, в нощта-луната
кацнала е във дървото,
заедно с орляк звездички.
И си бъбрели за мене.
Идвали да ме погледнат.
В тази сутрин, много чиста
нося кифли за закуска.

Посоките на вятъра
ме водят,
като отронен лист
(красив през есен)
до теб.
И кацам в твоите шепи
смирен и чист.
С усмивка на дете
ме срещаш.
Очите ти са кадифе
под което,
завивам се да бъде топло.

  Свободата, да можеш
да тичаш , задъхан от пот
и да викаш…
Да чуваш своето ехо,
което заглъхва без звук
И да се усмихваш!
На всичко.
Това е разкошно!

- - -

Татко, ти беше ли свободен?
Мамо…при теб как е?
…Бихте ме дълго с колан,
със камшик,
      със царевица под коленете
( паднал на пода-за милост!)
           за да не бъда свободен…
За да не чета книги.
                За да са подчинявам.
(Вместо икони,
в къщи, на стената висяха
на стената
думите
            ВЛАСТ
и
                            ХЛЯБ)
Хлябът беше 26 стотинки.
Дори не и 30 сребърника.

- - -

Май, нищо не става от нас…
След червените връзки,
ученически и студентски бригади,
изпит по БКП и Марксизъм,
срамните блудства пред „Свободна Европа”
май…нищо не става от нас.
Защото си останахме комунисти в душите.
Бригадирският огън,
               сините връзки,
                     клетва на „Бузлуджа”.
Клетви…клетви…
Пред какво се кълняхме?
Вече нямаме думи,
                     за една читава приказка.

- - -

Погледнете се в ранната утрин…
Погледнете, ако можете- очите си просто…
Оцетът на дните,
                     мирише на пот и на лошо.
И ви моля…погледнете в очите,
на другия скот като тебе
(в трамвая, в метрото, в селска каручка)
Няма да видите нищо насреща.

- - -

Три гълъба бяха при мене.
На балкона…Един идиот ги застреля.
С пушка отгоре, без да му мисли…
Гълъбите разпиляха перата
по мозайката сива…
Единият беше моята Вяра.
            Другият-моята Надежда.
                    Спасих само Любовта си.

- - -

    Сезоните ще се спасят…
Измити от поети,
           пронизани на шиш,
кръвта ще бъде чиста…
Срамът на много поколения,
                    е нужно много кръв
и много сълзи,
                          покаяние
да могат да промият,
                              като гнойна рана.
Защото, раково е времето.
Метастазите на простотията
          пълзят по здравите ни клетки.

- - -

Желая да направя клада…
И там…
На татко ми медалите,
                             униформи,
куфари със спомени…
Заплатичката жалка и усмивките,
раздавани,
безплатни, някакви реклами…
Накуп!...
Една купчина-срамна.
Полята с вино
(всиснало от пазене)…
Да драсна клечката…
Дано сред огъня,
да видите, дано-сред пламъци,
до колко сте излишни…
И колко сте вмирисани,
подобно мъртви…

- - -

Защото, ако има нещо смислено,
то е да се поклониш пред Бога.
А Бог ни е дарил Изкуство,
като най-висше откровение.
Прибирам се във моята църква.
Запалвам свещ.
И пиша.
Защото, ако искам нещо,
то е, истински да ви прегърна.
Защото аз съм жив, и съм свободен,
единствено, когато ви обичам.

Като паяци, пролазиха в мене,
сънища, мокри и скверни...
Със усилие отварям очите.
В стаята е сиво, мъгливо...
Някак, безразлично е мръднал
стрелките, ехидно часовника...
Спал съм...И нещо е станало.
Беше ден, а вече е мръкнало.
Без да помня, някога купил съм
тъмна завеса, облякла прозореца.
И е станала, като синята вечер
посребрена над мене завивката.
Само аз съм останал такъв...
Мокър съм.
Мириша на пот, и на болест.
Две шишета с лекарства, и чай,
ме очакват край леглото изправени.
Да се обърна обратно...Да спя!
Нямам сили да се връщам към нищо!
И макар, затворил очи...
Ще си тръгна ли...някога, нейде...
Във очите ми отдавна ръми.
Дъждовете не носят утеха.
И дори...Още парят по моите длани
пожари,
и дъх на барут...
Да мога да заспя!...Глава ме боли.
И сам, в полумрака се взирам.
Иконите питам, и търся,
дали с моя глас...Дали ще призная,
че аз съм грешил... Или всичко е грешно!
И всяка капка пот,
проблеснала по голото ми тяло,
е всъщност болка...Това си ти!:
-Айше от Кърджали.
-Фетме...
-Евгения, от Босна.
-/синът ми Светослав/
И онзи сладък дим,
на трупове... И на уран!
Какво ли да ви кажа, поколение...?
...Мъжът и беше пратен в Белене.
Айше остана със децата.
След обиска и, къщата
приличаше на нива...Със татул
поникнал горе- в снимката,
където той е седнал, тя
бе права, скрита зад забрадката.
Мустафа е бил, и със мустак...
Но-бил!...
Все още виждам, как от снимката,
Айше ме пита с поглед благ...
И белезниците ръждясали
са ме приковали към мига,
когато слънцето над Кърджали
изпращаше патрулната кола...
...Боли ме! Цялото безвремие,
във което всички, всъщност- аз,
се взирах в падналите къщици,
на този...рухващ свят.
Където, някакви си хорица
в землянките заровени, едва
намираха за себе, силите
да бъркат в тенджери,без жал,
отвара от омраза и насилие...
И в крайна сметка-това!
Пребивах ги с ритници и приклади.
...Откраднахме четири агнета.
Нижаатин ме погледна и каза:
“...Ще умра тази зима!...”
Пребихме го.
Със приклади и сопи.
За Нижаатин нямаше зима.
И после изклахме кокошките.
Петелът ни беше мишена.
Над върбите на тъжната Арда
замириса на кръв и на вино.
...И този синкав полумрак...И тази болка,
сред този синкав полумрак,
дали ще могат да разкажат...
Че всичко се възвръща.
А в моето сърце,
дали ще има, още капка
от болката, да се изцеди...?
Или ще се пръсне,
цялата вселена,
накичена с реклами,
за голи дупета,
автомобили,
с цената на един живот?!
И ще литнат горе, много петолъчки.
И грес за много автомати...
Прокисналата сперма на войници,
задавени от пот...И вино.
Вмирисала на нещо мръсно,
над Арда, кървавото слънце...
...На кой, какво ли да разкажа?...
И нека гасне нощ, и нека няма слънце.
И нека да се сринат в прах стените,
закрили...Знаеш ли,...когато
се уталожи този прах, ще видиш.
Едно голямо нищо!
Празно.
И звездите,
отдавна паднали са в Арда.
С усмивката на Мустафа.
Айшето,
от снимката ме гледа скръбно.
А аз съм тих, смирен...
Не съм извършил нищо лошо.
И както там, сега и тук...
Протягам към Разпятието длан:
“...Просто им, Господи...”
...Прости!
И цялото ни безразличие.
И мълчаливото съгласие
със тихата омраза.

Дъжд...
Като стъпки на гущер,
зелен, по червените покриви.
Чуваш ли, как бавно пристъпва
в очите му слънцето грее...

...

Знаеш ли,
как умира лисицата?
Когато усети, че болна е,
когато усети децата си,
че в поляните дебнат за птици...
И могат самички...
Лисицата влиза в дупката
и с лапички
срива
двата си изхода.
Лисицата умира със гордост...

...

Когато вали,
дали по камбаните
се стичат сълзите на Господ?
Погледни по скамейките - чашките,
от кафе
изпити от някой.
Има нещо тъжно
във вестници,
от найлонови празни торбички
от дъжда превърнати
в бисери.

...

Под неонът, блестящ,
и измокрен е,
след дъжда
булевардът.
Под слънцето
се изпълва с мъгли.
На всяка капка мирише потта.
Локвите гледат изцъклено.
Все пак – вгледай се в тях
след дъждът небето е чисто.
Във локвата има небе.
И облаци има.
И птици...

...

Пак заваля...
Хиляди нокти
по очите ми драскат без жал.
Бих искал...
Много бих искал,
да обещая, че утре с теб
ще тичаме заедно в парка...
Ще ме целунеш,
а аз засрамен,
и някак си палав
ще отида на някъде...
А всъщност,
защото не знам, какво да ти кажа,
ще отида в едно кафене
и оттам ще ти купя
на клечка един сладолед...

...

Когато вали,
студуват ли птиците?
Навярно са мокри.
Очите ми мокри са.
Но няма къде да отлитнат.
Тревите шумят.
Мирише на есен.
На пролет?
На лято?
Вече няма значение.
Жалея за птиците само...
дано не настинат.

07.10.2007