"ПАЛИТРА"

    Безсънието, като прилеп
в стаята кръжи и драска с нокти.
Стените са мъгливи в мрака.
Отнякъде проскърцва гардероба.
Въздишат многото ми книги.
Цигарите са мъртви в пепелника.
И в мивката кънти чешмата,
над празната ми, вече чаша.
Какво да гледам вън?
Изпразнен булеваръдът,
избърсва със салфетка своите чувства.
И няколкото, дремещи таксита,
очакват да се съмне, че да хванат
забързаните стъпки на деня ми.
А прилепите пискат из небето.
С крилата си накъсват облак,
увиснал над антените с грижа.
А спящите прозорци , глуповато,
очакват с надежда да се съмне.
Ще съмне!
И изгревът ще бъде розов.
Ще гракнат свраките сред клони.
Трамваят ще е много многолюден.
И стаята ми ще отвори поглед.
Хладилникът ще трака зъби,
от глад и упреци към мене.
А после ще се мръкне. Залез,
реквием, с жълти струни,
ще свири за утеха на несретни.
Чешмата пак ще капе,
с методичността на стар чиновник.
И пак-възглавницата тихо,
ще ме приюти. Да се почуствам някой.

                                              01.07.2010 г.
  През нощта, като пърхащо ангелче,
ти пристъпяш и слагаш на рамото,
цветя, в пълнолуние брани.
В ръцете ти-сребърна флейта,
рони музика. Щурците са влюбени.
И луната е чиста и кръгла,
като пита, от огнище извадена.
Ухае тишината в мечтание.
Липата разцъфна отвънка.
И са нежни мечтите в съня ми.
Вятър се гали в косите ти.
В небето, като светещи въглени,
звездите пропукват и ръсят искрици.

                                            01.07.2010 г.		  
    Топла нощ. Дори-задушна.
Гледам сребърния облак.
Някъде се чува прилеп,
драска тъмното с писък.
Славейчето спря да пее.
Женено е сигурно, и млъкна.
Ситнят дребните звездици,
край луната-стара майка.
Не полъхва. Чакам вятър.
И пердето го очаква.
Да развее бяла грива,
като конче сред полето.
Няма сън. А стискам клепки.
Кучета се карат вънка.
Първият трамвай да мине,
може пък, да слезне пътник.
Стъпките му, много тихо,
в стаята ми ще изпратят ангел.

                                    01.07.2010 г.
  С вкус на ябълка,
утрото падна,
като обрулен от вятъра плод.
И уплашен, подскочи часовника,
щракна щипки, за малко се спря.
И почука, дано ме събуди.
Аз отдавна,вече не спя.
Чаках розови пръсти на слънце,
да отметнат чаршаф от нощта.
И да чуя сред клоните птиче,
как с радост посреща деня.
Имам днес за какво да живея.
Имам хляб и красиви неща,
които носи ми розово утро.
Ето, първото птиче запя!
Химикалката чака до листа.
Ще рисувам с нея портрет.
Може пък, с теб да се срещна,
или ще чакам, с букет от цветя.
И затова е възсторжен момента!
Всичко хубаво, просто предстои.
Като бебе, в кошарка от розово,
гледам слънцето, как се отви.
И проплака трамваят забързано.
Зашумя постепенно града.
С лъжичка от моето съмване,
ще го храня.Смешни муцунки,
песни и разни игри...
Ще размахва пръстчета слънцето.
И ще гугука,
като гълъб, кацнал до мен.

                                         02.07.2010 г.
    Притъмня. Разлюляха се птиците.
И в тревата, сякаш змии зашумяха.
Заблестяха в прозорците капките.
Булевардът се облече в черно.
Набраздиха челото си локвите.
Детенце проплака след топката.
Вятър я грабна и ритна към ъгъла.
Гледам, как майката тича след нея.
Но се зарадва пране по балконите.
Махат ръкави за поздрав.
Пригърмя, сякаш кашля се облака.
Едри капки подскачат по покрива.
Ще остана на пейката.
Чадър ще е облака.
Искам да видя, как мокри цветята,
ще посрещнат след бурята слънцето.
Обичам тази росна усмивка,
на земята, въдищаща пара.

                                         02.07.2010 г.
  Ръцете, топлите ръце на мама,
(измислям си!)
се плъзгаха по потното ми чело
и пъдеха от него болестта ми.
Бях рошаво дете и болно.
Изгарях често в треска.
А стаята привеждаше тавани
и кучета та лаеха в съня ми.
В ъгъла пращеше печка,
миришеща на чай от билка.
Студени бяха мокрите чаршафи.
Инжекциите караха ме скрито,
да плача после в леглото.
А топлите очи на мама,
ме галеха и беше мило...
Уви!-не беше.
Просто-искам.
Измислям си, но то е важно.
Порастнах, без да съм обичан.
Отгледаха ме чужди лели.
И знам, че Дядо Мраз е скучен.
Чорапи и пуловер за през зима.
Затова навярно, нося обич.
към птиците и малките дечица.
И галя ги, когато болест
полепне по чалата им горещо.
Макар че си задавам често,
въпрос-дали умея?
Когато си порастнал необичан,
сърцето ти, дали познава обич?
Опитвам се, поне.
Край мене кацат гълъби.

                                    02.07.2010 г
  Имам магистърска степен,
по специалност -„Тъга”.
Авторитетно, очилата си нося.
Кожена чанта, на абсолвентския бал,
ми подари,(за честито!)-баща ми.
Пих вино, по навик-в повече.
Подарявах букети с коприва.
Носех тефтер с отлични оценки.
Някой колеги, още тогава,
се обесиха на американски гирлянди.
Впрочем... (Прозвуча ми красиво).
Броя ги на пръсти.
Няма никой обесен.
Личинки мърдат в торище.
Колегите станаха хора.
И е топло, лайната са мъдри.
Някой направиха къщи.
Тоест-хотели.
Без нищо.
А осемдесет и деветото лято,
още ехти по площади,
                            булеварди,
                                      знамена като изгрев...
Пия мълчаливо от чаша,.
и тананикам балада на „Скорпионз”.
А се разсъмна, и пияните,
станаха кротки. И гузни.
Последното не е наистина вярно.
Станаха просто еднакви.
Взеха торбите в ръцете си,
и си купиха кисело мляко.
Децата, от надробеното време,
си направиха сита закуска.
Нещата се подредиха, както чиниите,
(Измити, в редица да съхнат)
Победиха добрите над лошите.
На Димитров събориха къщата.
Толкова!
                 „Дайте власт на народа”
и други илюзии,
просто, канавката глътна.
Пролетен дъжд,
който брули листата на есенq
долетя в прозореца.
Калта бе черна.
Оркестърът свиреше по народния вкус.
Сергии с книги по левче.
Сервитьорите бяха по потник.
Аз отложих, да откъсна въже,
сред дървета, накичили лампи.
Не се скарах с никой, просто седях,
и отпивах от моята чаша.
А се въртеше един карнавал,
виждах, как маймуни подскачат.
И един червен и зелен папагал,
като латерна повтаряше думи.
Аз пих, и мълчах.
                              И мълчах...
На кого, какво да му кажа?
Баща ми остави мълчание.
Един ръждясал „Москвич”,
и шепа от жълти отличия.
Мирише,
             мирише на нещо…
Не понасям червената тенджера,
в която, Мама вареше копита,
на свине и незнайни герои.
Червената връзка, като бесило виси,
и със злоба повтаря:
„- Бъди!”
А аз отговарях, не знайно защо:
„- Винаги готов!”
За какво?
Питам ви-червени простаци:
           - ЗА КАКВО?
Дадохте дребни сладкиши от обща чиния,
зобах, като в яслите кон.
И си мислех, че дъвча небето.
Капитализъма беше отрова.
И Кафка и Кант...
И преживях, когато нямаше хлябец.
С работници, пълен трамвай,
носеше грижа за новата норма.
Заводът,
заводът с тъмните цехове,
се преструваше пред мен, като дом.
Носех на рамото кожена чанта.
Бях същия дребен простак,
като всички маймуни на бала.
И се радвах, че в общия такт,
на безумния танц съм без име.
Тонколоните търсеха Господ.
Тоест- едно сиво сако,
от секретните служби. Лайно,
се разхождаше и търсеше мене.
А аз пиех... Да не виждам простаците.
В кенефа миришеше лошо.
Виждах своята майка,
коленичила, правеше свирка,
на потния ден.
После ми каза,
че си е скъсала задника,
да има всичко за мен.
А денят,
разсъблечен по потник,
през рамо ме гледаше.
И облизваше устни.
С език,
червен като времето,
на много байраци,
                            манифестации,
                                               разни простащини,
пред Мазволея и Партийния дом.
Ченгето и днеска е тука.
Сива риза, безличен костюм.
Този народ си заслужава проклятие.
Целува Юда без срам.
И се веят червени байраците
(изпотени от кръв и от срам)
над петолъчки и бастуни на бабите,
Гледах в парка, един минзухар,
как посиня, изведнъж от безсилие.
Достигнах до тука.
Разглеждам конфети в чаша с мастика.
Фанфарите пеят възсторжено.
Чопля пъпка, в очите поникнала.
Капе кръв и някаква слузеста течност.
И се радвам, че имам за пиене.
Нямам дрога, че аз съм страхлив,
да не би случайно, доставчика,
пудра-захар, да замести със сън.
А имам нужда от блянове.
Имам нужда, да бъда навън,
сред дървета, зелени от щастие.
Макар, и за някой си друг,
да крещя отново в площадите:
-Дайте на хората власт!
Защото, когато момчетата,
(или както им казват)
в Москва,
са се учили да бъдат престъпници,
аз съм седял в дома.
и съм се каял, да бъда християнин.
И в молитва-деня,
съм посрещал. АНАТЕМА!
Усещам,как денят ми е чужд.
Меж ду бедрата на дамите,
червени цветята цъфтят.
Отвратително!
Нека да пийнем!
Драскам с нокти по кожена чанта.
Познавам я много отдавна.!
Баща ми ми купи подарък,
още, за моето раждане.
От сметки, го остави в шкафа.
Подари го, за моята диплома.
Отварям и ципа.
И нищо!
Мирише на кожа и утро в прозореца.
Няколко врани летят.
Домакините носят торбите си,
пълни с лук и запръжка от глезени,
на свине, за чорбица след пиене.
Дрънкат лъжиците,
                              бира на екс,
жълти потници гълтат от делника.
А Димитров е винаги строг.
И ги пита:
„- Готов?”.
А чашите,
              покривките,
                                    масите,
отговарят в хор:
-„Аз съм готов!”.
Добре, че повръщат мокетите.
И панелните стаи. И улици,
в които, побъркани кучета скитат.
Аз съм вече калта от пътеката,
която разни мангали изринаха.
Като гробище съхна под слънцето.
Няколко гълъби кацат, да потърсят от семето.
Ровят с човки, така си отиват.
А метачки размахват метлите си.
Псуват нещо и пушат цигари.
Аз оставам, събран от лопатата.
Излишен боклук, на третоара на улица.
И се вглеждам в асфалта,
(следи от подметките няма),
как се гъне и прави в челото си,
бръчки.
И се поти с отвращение.
Уморен съм до смърт.И мириша с боклуците.
Бих желал,да си имам саксия.
Не със цвете, с бурен дори.
Все едно.
Нещо зелено,
сред асфалта на баща ми отвън.
Като съм тор,
нека да бъда полезен с нещо.

                                                              05.07.2010.
  Тишина от синьо съмване.
Сенките пълзят с лапи
по стената, като гущери.
Плези се с език саксията.
Цъфнало по навик,
цветето ме гледа.
Безразличие.
Бял таван.
Врата.
Дървояди с мебели.
Книги,
които чакат автора.
Търся своето присъствие.
Духа вятър.
Зад стъклото се поклаща слънце.

                                  06.07.2010 г.
  Очилата са ми слаби.
И не виждам,
реалното, в дребните му букви.
Остарявам, без да съм пораснал.
Играя си с плюшени мечоци.
Със цветето по изгрев разговарям.
Разказвам му за сън и стих, неписан.
А равен е мокетът в моята стая.
Виждам,
прашинките дори,но това е друго.
Не виждам близо.
Сметките за тока.
Оркестърът на празните чинии.
Фанфарите на уличната глупост.
И разни други. Ослепях, навярно.
А делникът почуква на вратата.
Инкасатор с тефтер от цифри.
Изнервен ходи в коридора,
костюмът ми, но без ръкави.
И трябва да потърся лекар.
Да купя очила по мярка.
Децата ми ме питат нещо,
а аз премигвам глуповато.
А иначе-далечните посоки,
на някой пияница- в чаша,
ще сипя. Нека види,
как слънцето изгрява сутрин.

                                               06.07.2010 г.
  Зад облака на сивите ми мисли,
едва ли има слънце.
Уморих се,
в прозореца да пада дъжд.
И кално,
булевардът вън да съска.
Отмина много време,
а аз съм тук, и пак съм тъжен.
Познавам всяка бръчка от стената.
Напука се тавана от очите,
с нокти, търсещи небето.
И тихо съмва.После мръква.
Отшелник съмв пясъчна пустиня,
където тръните не цъфват,
и няма глътка за утеха.
В прозорецът прелитна врана.
И облакът сърдито гракна.
Ще падне дъжд. Ще стане кално.
Ръцете ми мечтаят за коприна,
посипана от теб.

                                         06.07.2010 г.
  Утро на късове.
Събирам в шепата мисли, за да се помоля на Бог.
За какво ли?
Като сираче се скитах в тъмното.
Стаята беше в синьо.
В нощният мрак,
само прилепи пееха.
Гледах прозореца.
Понякога, празни таксита,
осветяваха стаята с фарове.
Чувах чешма,
как отброява с капките времето.
И усещах, белота от чаршафа ми,
как прилича на бялата зима.
В която, ръката ми,
спря да гали с обич челото ми.

                                                                     06.07.2010 г.
  Като стихове на някакъв поет,
учен наизуст,
и декламиран в класна стая.
(Другарката бе с рокля от басма),
денят дойде. И седна.
Горчива чаша с кафе.
Прочетено в някаква реклама,
(или, както съм го виждал)
цигара, чаша с портокалов сок.
Вангелис композира мъдрост.
Простащини, до дъно!
Не сме народ.
Писатели се водят на заплата.
И правят скечове,и разни вечеринки,
с много вино и крака на дами,
разчекнати,
пред своите стихосбирки.
Повръща ми се от поети!
Защото съм, прибран по навик,
не смея да изцапам в моята стая
мокетът,
да не би да каже,
жена ми, че съвсем съм се побъркал.
А иначе... Повръщаното гълтам.
Отивам в клозета за утеха.
И там... Извадил своя член, на воля,
пикая върху вашето време.
Аз имам стихосбирка.
И всеки ден, поливам я с чаша.
Дарих очите си в листа.
Макар и, да е бял и празен.

                                                 06.07.2010 г.
  Голтаци!
Мъкнещи колички,
край кофите, да търсят рима.
И дребни кученца пристъпват,
край тях, и лаят по живота.
Изсъхна моята саксия,
в нея да повръщам моето време.
Не мога да понасям никой.
Седя. И слушам музика.
И имам лист, в който с молив,
рисувам за децата мечета.
Светът е шарен, като приказка,
от който, дистанциран, ще разказвам,
за малките чудовища и ангели,
изпъстрили отвънка булеварда.
Но, не е важно!
Имам плюшено,
едно Мече и то ми кима.
С пръсти галя топла козина.
Мечето, с удоволствие ми мърка.

                                                06.07.2010 г.
 Може би, от някъде чудо,
ще се случи. И ще стане деня,
по-красив от надежда в съня ми.
Имам малка, и скромна мечта,
Да направя доброто за други.
Да посея с пръсти цветя.
Да нахраня гладния гълъб.
Да целуна моите деца.
И да стана смирен по природа.
Да се моля, дано пък деня,
да е хубав и розов за всички.
Имам шепа с гъста тъга,
която, тор нека бъде.
И в пръстта,
дано цвете поникне.
С всичките „-Да...”,
бих желал, асфалтът да стане,
алея с цветя.
Жена ми отива на работа.
И заключвам вратата с тревога.
По алея от пухкави облаци,
искам да знам, че прекрачва.
Моето мъничко щастие,
е да има врабчета в клоните.
И да пеят,
прозорци на къщите,
в които, добрите хора се смеят.

                                  07.07.2010 г.
  Като пале, край вратата ми клекнало,
вятър скимти и се моли,
да го пусна да влезе в стаята.
Иска паничка с попарка и пръсти,
които да галят по гръбчето нежно.
Аз не знам, защо е изпъден навънка.
И дъждът, защо не обичат.
Чувам, как вятъра свири на флейта,
а дъждът шумоли по стъклата.
И е хладно и тъмно . Вратите,
са залостили моите чувства.
От завеси и щори не виждам,
как цветята танцуват отвънка.
И се носят с вятъра капки,
облак разприда къдели,
и по клоните бисер се сипе.
Така че... Ще отворя вратата.
Да потича в стаята диво.
Да събори от масата чаша.
И пердето с яд да разкъса.
Хей, така ни минава живота:
-дъждът бил мокър,
          -от вятъра хваща се болест.
                                            И всякакви други.
А нашето време,
е преброено отдавна с часовник.
И след нас, вятър ще има.
Така че, ще отворя вратата.

                                                      07.07.2010 г.
 Врабчето ме събуди.
Беше рано.
А „рано” - за какво?
Изгряло беше слънце.
И птичето го поздравяваше.
Къде съм бил? Какво съм правил?
Подпухнало прозореца проклинам.
И мърдам недоволно.
Възглавницата се превърна в тръни.
Пижамата , изведнъж ми оттесня.
Таванът се провеси ,като грижа.
А вън, с розови листа,
дървото пееше с врабчето.
Видях, че първата пчела,
долитна да целуне моето цвете.
В саксията-роса,
звънеше с арфа.
Тихо,
на пръсти, някак срамежливо,
усмихнах се.
Дойде деня.

                                          07.07.2010 г.
 ОТ ДНЕВНИКЪТ НА БАЩА МИ.
(ОТКЪСИ)
Бог да го прости!

01.01.
Вече е Нова година!
Би трябвало да е празнично. Събирам чиниите от масата, сиви кокали и потъмняла салата припомнят за някакви гости. Фанфарите бяха радостни.Гласовити, като деца, оставени да тичат из тъмното.Пепелникът е пълен с танци, забравени и догорели цигари,няколко салфетки, със следите от устни. Чаши. Недопито шампанско. Някой си е избърсал сопола.
Всички спят.
Нека спят.
След празник, денят е различан. Монотонно се прозяват прозорците. Няколко свраки летят.
Небето е никакво.
Би трябвало, да бъде различно.
Или, поне така пожелах. Вдигах чашата, виках неистово. Гърмяха букети с цветя, небето беше станало някакво. Не знам какво, но някак-различно.
Зарята угасна, допих чашата и по процедура целунах жена си.
И други целувах.
После се мих в банята.
Тази сутрин, гласът ми е грапав.
Това не важно.
Да не събудя жена ми. Децата приличат на ангели.
Мирише на фасове, бих искал кафе, но ако запаля цигара, ще ми дойде в повече.
Не е добре да повръщам.
Все пак, Нова година!
Ще прибера чиниите, ще изхвърля потъмнелите кокали.
После, тихо, като мишка, ще измия чиниите.
Празникът свърши.


06.05.

Свети Георги бил убил змея!
Ами, какво да го правя?
Не е имало еколози, затова!
Проблемът е, че една зелена салата е колкото шише нце в джоба.
От ония-дребните, дето се пият в градинките.
Пейките, като стари свекърви, винаги кимат.
И въздишат без думи.
И пиеш, и ти идва да повърнеш в кошчето.
Целият свят те наблюдава и скърца с трамваите.
Майките безгрижно разхождат количките, а в тях-бебета, неистово плачат.
И аз бих плакал, ако знаех какво ме очаква.
„Неистово”-?
Плачат, като ненормални.
Това е.
Не ги понасям и толкова.
Една жена падна и си счупи крака.
Лежеше насред третоара.
Имаше много хора. Гледах едни ученици с ранички. Седяха и правеха снимки.
Днес е празен ден. Ще се прибера и ще заспя, като куче.

15.07.

Рожден ден!
Да съм жив и здрав!
За какво ли?
Остарявам. Пипам си члена. Не помръдва.
Като кожа, забравена в гащите.
Подариха ми потник, един лосион за след бръснене.
А аз, имам брада. Не се бръсна.
Ще го подаря на сина ми.
В тортата имаше парчеца от изсъхнало грозде. Наричат го, някак.
Ядох и кимах, трябваше да кажа, че всичко е хубаво.
Разни приятели се напиха и си заминаха рано.
По телефонът, ми казаха, кога ще дойде таксито.
После пуших,по масата имаше пепел.

10.11.

След 20 години се усещам излъган.
Бях на площадите, имаше нация.
Все едно.
Вече, никой не пита,
Взех си сутринта шише с ракия.
И празнувах с пепелника свободно.
После повръщах в клозета.
Оказа се, че са спрели водата.
И оставих, тази клозетна чиния,
да е червена от моите лиги.
Просто, някой,
днес спрял е водата.
Площадът е пълен с врани.
Хората,
моите хора
продават цигари.
И карат таксита.
С маршрути:
- От тука до тука!


( Без дата)

Децата ще пораснат.
Някак си, по навик.
Понякога ще носят врани,
в сноп, подобно на букети,
и някак си, със срам в очите,
ще слагат китката над гроба.
Защото, не успях да кажа,
че моите вени са отдавна,
разрязани от всяка пролет.
Когато, щъркелите идват,
би трябвало, живот да носят.
А аз съм носил змия, завита,
в торбата на найлонов делник.

Дойде инкасатор. Звъня. Като мишка се плъзнах, надникнах. През шпионката, жената бе прилеп.
Не отворих. За какво да отворя? Отдавна не говоря с никой.Асансьорът изщрака. И тръгна. Аз останах, да надничам на ключалката.Чувах дъхът си, как се блъска във вратата.
После се върнах.
Пуших. И гледах.
Гълъби прелитаха вънка. А аз, седейки и гледайки облака...
Какво?
Май е време да кажа?!
Бръсначът бе остър и ясен.

                                                                                                         07.07.2010 г.
  На Ивелина.

  Нямам пари за цветя.
Като мишка се крия в ъгъла.
И защото, отдавна в очите ми,
нося облак от сива умора.
Затова, и мълча.
Имам много думи за казване.
Съжалявам, че вънка вали.
Бих желал,
да наметна в косите ти якето,
а в качулката, дъжд да шепти.
И да идем далеч,
зад предела на облака,
там, където цветя с очи,
ще разкажат за моята обич.
И щурец с цигулката,
ще вещае за приказна нощ.
Мога само, звездичка над покрива,
да откъсна. И нека мълчим.
Погледни в очите ми.
Подарени звезди,
вместо цветя.

                                          09.07.2010 г.
  Иконата отбягва моя поглед.
Така ли съм роден-да бъда грешен?
А някъде, високо в небето,
дочувам ангели с бели арфи,
как ръсят звън,
                         молитва,
                                         тиха горест.
И искам, пак дете да бъда.
С очи от извор.
И гълъбче, пречупило крачето,
да вържа с бинт. И да го целуна.
А то, да спи в дланта ми.
Над покривът е виснал тежко,
с дъжд и гръмотевици с грохот,
почернен от разсърден вятър,
голям ,намръщен облак.
Сам съм.
Иконата е сетната утеха.
А тя мълчи и много тихо,
в стаята прокрадва стъпки,
една коварна, костелива мисъл.
Часовникът почуква по врата.
Напористо, с пожълтели пръсти.
И чака да отворя, че да влезе,
отвънка вятъра, не носещ нищо.

                                      09.07.2010 г.
  Подари ми цветя! Да повярвам,
че навън е наистина лято.
Не излизам от моята стая.
Тук отдавна, умря календара.
И дочувам, че има в парка,
в гнездата на пиците-малки.
Моята катеричка тичала бързо,
покрай пейки. И чакала нещо.
Не говоря с никой, отдавна.
Спря да идва, в прозореца вятър.
И рисувам в стените с поглед,
като щрихи, парчета от спомен.
Огорчен в душата си, изгрев,
идва,
          сяда,
                     а после си тръгва.
Ако нямаш в себе си цвете,
нарисувай едно-ще го имам.
Ще го сложа в очите си-ваза.
И обещавам!- ще се погрижа за него.

                                          09.07.2010 г.
  По стъмният скат на сезоните,
се свличам.И ръсят се камъни.
С езици, застанали гущери
по скалите, в мене се взират.
И ме пробождат усмивките.
Ръцете ми, вкопчени в тръните,
копнеят за малка отсрочка.
Прежълтяло от скука е слънцето.
В небето летят лешоядите,
и очакват да стигна до долу.
Бях роден по случайност.
Неподходящо бе времето.
Пропилях го, да търся небето.
Исках в пясъка, цвете да сея.
Да подаря на чакъла очите си.
А се отчупи в ръката ми камъка,
с който, твърда опора да имам.
И кънти на лешоядите крясъка.
От кръвта ми подгизнал е пясъка.
Сривам се бавно надолу в датите,
издълбани на календара с чука.
Но, поне ще са радостни птиците.
Ще се скупчат, като облак над мене.
От кога съм мечтал за присъствие.
Поне мърша да оставя на някой.

                                          09.07.2010 г.
  Йероглифи на странни послания,
няколко крякащи свраки на покрива.
Гледам без мисъл, утайката в чашата.
Кафето, беше горчиво.
Като нива разрошен е делника.
Сутрин е. Все още, вълните,
на чаршафа разказват за сънища.
Имаше прилеп, който донесе,
с крилата мечтите за сбъдване.
А, какво да се сбъдне?
Ще оправя леглото.
На прозорецът, сънните гънки,
ще изправя. Ще почистя в стаята.
И ще чакам часовника,
какво ще ми каже.
А той ми е ясен-върви из кутията.
Тропа с подметки, къде ли е тръгнал?
Ще полея в саксията цветето.
После ще мисля, защо съм нещастен.

                                                09.07.2010 г.
  Звън на камбанки.
Ситните капки,
докосват цветята.
А те, се усмихват.
Тресна небето.
Свиха се птици.
Няколко бели,
от тополата
пухчета,
вятъра носи.
Облакът,
като дядо след кръчма,
влачи галоши. И псува.

                   09.07.2010 г.
  Бях мъничък. С коси на охлюви.
„Алдомировска” бе моята планина,
по която, дърпах със задъхване,
бялата, от сняг шейна.
И сребърните клони на дърветата,
рисуваха картина от снега,
посипвщ се по моето кужухче.
Дете. В канапчето-шейна,
с която вятърът разказваше,
че имам непосилния възторг,
да бъда малък. В пързалката,
светът изглеждаше добър и свят.
И дишах полет от снежинките.
И целият, избистрен свят,
се пръскаше с фонтани под шейната.
И моят, искрен смях,
по стръмната и бяла улица
             искреше,
                            плашеше комините,
разплели над пързалката ми дим.
Кацнали гугутки,
по покриви над снежните огради,
ме гледаха,
и бяха, ангели с крила от скреж.
Задъхан вятър.
Падналата шапка,
                      ръкавичка,
                                      няколко снежинки,
ми спомняха, че идва вечерта.
И трябва да чета уроци.
Още помня,
как бузите пращяха, като огън,
край масата с учебника отгоре,
с поглед строг,
               повтарящ сложни думи.
Леглото, как ме викаше без глас,
с бялата възглавница със сънища.,
И колко ме болеше от ръцете,
измити, на чешмата с вода.
Очаквах Дядо Мраз,
да дойде , с обещание за утре.
Дано не ме изпитат.
Да поспя за час.
Дано ме чака в кухнята чиния.
И пак да бъда вън...
Снегът вали...
                         И трупа.
                                        Шумоли,
с белите снежинки посред лято.
Сънувам още Снежният човек,
с нос от морков,
                            кофа за кюмур,
                                       и белите дървета край шейната.
Навярно, остарявам.
Или станах друг.
Все повече, си мисля за децата.
Шейната е изсъхнала. Навярно,
отдавна съм я хвърлил, да не пречи.
И зимата, и белите снежинки,
продал съм някъде, за няколко стотинки.
Кожухчето изядоха молците.
А шапката съм я изгубил.
И питам, се-какво ще им оставя?
Децата ще дочакат своя дядо,
да бъбри, с бастунче в ръката,
приказки за „Лека нощ!”. И разни,
сладкишчета от прашните джобове,
да вади, сякаш е вълшебник.
А дядото е празен.
Дреме,
в креслото и сънува зими.
Със нежки топки, календара,
е хвълил топка.
                          Писък,
                                        Радост...
Децата тичат и потъват в преспи.
А пада сняг. И вън е бяло.
А дядото мълчи и мърда с пръсти.
Заспал отдавна. Внуците скучаят.

                                                                             09.07.2010 г.
  Ще се сбогувам скоро...
Моите птици,
накацали в перваза на балкона,
ще бъдат тъжни.
После ще отлитнат.
И пак ще бъде улицата равна.
Витрините на разни магазини,
ще канят клиентите. За левче,
да вземат чехли за краката.
Дрънкулки, шарени боклуци,
ненужни, като нас самите.
Направил съм, каквото съм направил.
Когато се оглеждам в стъклата,
на спрелите коли по третоара,
и в погледа на разни манекени,
размахали ръцете зад витрини,
не виждам нищо.
Нищо,
не ще изрови с пръчката клошаря.
Ще търси в кофата, ще псува,
защото съм оставил само слънце.
И после ще си тръгне празен.
Клошарят не обича вятър.
Витрините, и те са чужди.
Не искат да ме виждат
да се скитам.
Стъклата им да цапам с дъха ми.
Поне, дъждът ще ме запомни,
Чадърът закачих на облак,
и тичах бос сред локви.
Крещях, ловях мъгли с шепи.
И враните обичаха да кацат,
по мокрите ми рамене.
Да крякат.
А аз протягах длани към небето.
Усещах Бог във всяка капка.
И знаех, че ще мога да извикам,
когато никой, никого не слуша.
И знам, че Бог му чува.
Дишах!
Не знам, готов ли съм да тръгна.
Каквото ми е писано, ще стане.
Сърцето ми е вече изморено.
И някак си усещам, идва сутрин,
в което ще се блъсне в стъклото,
пречупено крило на гълъб.
И облакът ще се превърне в пясък.
Дъждът ще спре, ще стане сухо.
А всъщност, не вали отдавна.
И прах, и жега, сухи клони,
с ноктите си драскат небосклона,
в който, вероятно моя поглед
,на птиците, поне ще липсва.
Ако е орисано, да тръгна вече,
ще крача, без да се обръщам.
След мен, скучаещата кръчма,
с чашите на разни пияни,
ще дрънне за „наздраве!”.
Ще плювне келнерът на пода.
Децата ще си купят дъвка.
И толкова.
Сбогуването ще е кратко.
Но, впрочем-няма и да има.
Ще мигне механично светофара.
И слънцето, забързано ще мине.
От другата страна на третоара,
едно бездомно псе ще се почесва.

                                            10.07.2010 г.
  Имам нужда от дълго пътуване.
С непознати перони и гари.
Сутрин, в някоя селка чакалня,
да се будя и тихо да питам,
някоя баба, къде се намирам.
А тя, с пожълтяла десница,
да ми откъсне от питата, къшей.
Да ме пита, за къде ще пътувам.
Полицаят да ме наблюдава изкъсо.
И да избирам букети от влакове.
По пероните, кротко да пия
с кондуктори и други несретници,
изпотена бутилка с бира.
И да знам, чеса верни легендите.
Някъде пеят петлите по съмване.
И край бели от камък дувари,
има огнища, с истински огън.
Бъбри вкусно опушена тенджера,
а добрите очи на стопаните,
покрай масата, плачат с албумите.
Там е внукът, униформен, с медалите.
Тука-внучка, сред градина от рози.
Зад прозореца свирят цигулките
на щурците, дано да ги чуят.
И сърдите е в стаята котката,
този път не говорят за нея.
Колко мили, са сигурно старците!
Може би, ще отворят вратата.
И ще дъха на лято,
пред мене паничката,
пълна с гореща от огъня супа.
Колко искам, да отпътувам от тука!
Да заключа вратата и тръгна.
Жадувам за вечер със светулки в полето.
И разсъмване с петела на двора.

                                                     10.07.2010 г.
 Очите ти са хубави.
И топли.
Разприда вятъра коприна
на облак,
нежен като полет
на бяла птица.
Бих искал, цвят на пеперуда
в косите ти да кацне
и да трепка.
Защото, ти си моята пролет,
дошла на пръсти
млада, бяла,
сред жълтите алеи на очите,
на моята красива есен.

                                 10.07.2010 г.
  Понякога, в мен е синьо.
Разцъфнал цвят на теменужка.
Ухае от очите ми на обич.
И в ярките от слънце клони,
с пиците, гнезда създавам.
Тогава искам да се любим.
Небето, като розово фламинго,
над покрива да кацне. И да пее.
Цветята да отворят своите устни,
със свян да се усмихнат плахо.
И вятърът да бъде топъл.
Завивката да стане пролет.
В алеята да мине колелото,
на малкото дете, пищещо,
от радост заедно с балона,
завързан за ръчичката.
След него,
да тича палето и лае,
под падащ дъжд от пеперуди.
И смях, на разцъфтяло цвете.
Коприна,
да бъде от дъха милувка,
поръсен върху теб.
Невинно синьо.
Утро,
в което гълъби танцуват.

                                         10.07.2010 г.
  Като дете, което в стената подхвърля
топка, сърцето подскача.
Туп,
       ту-ту,
                то-туп...
И се връща в ръцете,
на прозореца, виснал над мене.
А в очите му, врани прелитат.
На покрив,сред сивите мисли,
са си свили гнездо. И ги виждам,
как донасят буболечки и мишки.
И писукат от радост децата.
Сигурно имат розови човки.
Ще порастнат.
В някой ден ще политнат.
Ще кръжат. Ще надникнат отгоре.
И ще клъвнат сърцето ми.
Толкова.
И без това прилича на мишка.
Туп,
        ту-туп,
                    ТРУП!
Подскача ненужната топка.
А щях със сина ми,
да играеме футбол.

                                           12.07.2010 г.
  Сребърни мъниста.
Капки.
Врани по пречупени антени.
Бляскави очи на покрив.
Слюда, натрошена по асфалта.
В локвата бълбука цвете.
Бяла,разцъфтяла хризантема.
Чувам, как пристъпват крачки.
Някъде вървя, да търся,
ъгъла на булеварда.
Котките ме гледат мокро.
Съскат, щом им се усмихна..
Гълъби разресват мисли.
И подмина ме клошаря.
Някъде прокашля облак.
Скрил небето в сиви шепи.
Иска сигурно да каже,
нещо. После се отказа.

                                      12.07.2010 г.
 Като сляп човек,
прозорецът ме гледа. В бяло,
очите му блестят. Навън мъглата,
попила е фасадите на сгради.
И покривите,
         магазини,
                    трамваите с глас на врани...
И клоните са разтопени,
сред тази млечна тишина.
Размахват бледи,
листа, да стигнат до небето.
А то го няма.Не полъхва вятър.
Дочувам приглушено, как повтаря,
от някъде града, със светофара,
че има още някой жив. Сигнал в мъглата,
А може би-ръка, да тръгна подир нея.
В зидовете, бели като кости,
да търся този вик.Да срещна някой,
сред цялото безцветие да питам,
дали е жив. Или пък е сянка,
изплувала безплътно от мъглата.
Изцъклено ме гледа белотата,
от влажният прозорец.И е тихо.
Разцъфнало кокиче посред лято.

                                                            12.07.2010 г.
  Решетките на моята килия,
са сякаш струни. Ако ги докосна,
с пръст, долита гълъб.
И става розово и чисто:
-цвете,
целунато от слънце с утрин.
Красиво е, че съм затворник,
защото мога да мечтая.
Донася ми в паничка тъмничаря,
парченце хляб и чай от обич.
И мога, да ви благославям!
Ако бях навън, да бях свободен,
да мога пътниците в трамвая,
да пипна с длан, да се усмихна...
Ще ме убият с камък!
Затова съм сам. Свободен!
В килията на моите представи,
рисувам ангели и хора,
които се усмихват и обичат.
С гълъбите се целувам.

                                         13.07.2010 г.
  Гледам,
под стъпки на тъмния вятър,
как се напука небето.
Полъхна на хладно.
И рошави мисли на облак,
забулиха залеза.
Сврака крещи за раздяла.
Бебета,
завързани здраво в колички,
пред майките плачат и махат с ръчички.
Бих желал, да им купя играчка.
Вместо това, мълчаливо ги гледам,
как отминават.

                                                  13.07.2010 г.
 Разчленени усмивки на площади с луди.
Върволица от празни таксита,
следват зората с пълни трамваи.
На жените обувките тропат.
И продават вестници и червени реклами.
Полицаи допиват кафето,
и очакват да дойде другата смяна.
Келнери пресипват от чаши,
на осъмнали, пийнали спящи.
В очакване, други да дойдат.
Ресторанти и цигани. Витрини и сгради,
които се клатят от секс след събуждане.
Гълъби се прозяват в прозореца,
и очакват да приготвя закуска.

                                                     13.07.2010 г.
  Ще мога ли, безсънен да дочакам,
да дойде слънце и да бъде светло?
Ще стане ли след лято-зима?
В гнездото лястовички, своите малки,
дали ще доживеят, да ги видят,
как търсят в небето облак,
и своите гнезда да свият?
В кладенецът на очите,
нощта се вглежда с луната.
И само прилепи танцуват.
Писукат покрай моите мисли.
Усещам тялото ми, как умира.
Нощни пеперуди,
рисуват с крилата си надежди.
А прилепите ги преследват.
И пак е тъмно. Безнадеждно.
В църквата, на мястото за мъртви,
свещици греят от небето.
Звездите са искри сред тъмно.
Блещукат в празния ми поглед.

                                                  13.07.2010 г.
 Като празна чаша-стая.
       Червени капки от бутилка
изпито вино-залез.
Стъклата са безцветни. Люспа,
изтъргана от кожата на риба.
Притичва бързо в коридора,
от прозорец до прозорец-вятър.
Поклаща се, единствено пердето,
преструвайки се, че е живо.

                                      18.07.2010 г.
  Цветето, посмяло да поникне,
в очите ми, през тази мътна сутрин,
погледна през прозореца. И клюмна.
Навънка скърца зима.
Белите снежинки,
са ноктите на гладен скитник,
по кофите премръзнал ,
който драска.
И вятърът е куче.
Нищо свято.
Търкалят се тела на птици,
втвърдени- буци камък,
подритвани от скитащи таксита,
и крачките на разни пияни.
И облаците, като черно було,
висят над покриви на сгради,
по които само врани,
и счупени антени спорят.
Мълчат прозорците.Тъмни
следи оставят в улицата стъпки,
забързани към своето нищо.
За да се завърнат отначало.
А цветето изсъхна.
Галя,
с пръсти пожълтяло лято,
с мирис на трева и топло слънце,
към което,
птица - сякаш ангел,
задъхано размахваше крилете,
и покривите бяха златни.
Бяха...
Студено е навън. И заснежено.
Изсъхна цветето. Държа в ръката
трупът му, с цвят на жълта слама.
А някъде се чуват чаши.
Смях и глъч. Навярно,
празнува вятъра.
И свирят саксофони.Под вратата,
ккимти на студ и мъртва зима.

                                              19.07.2010 г.
  Шлюпки от тиквени семки,
(жълти, посадени край пейка)
дните се ръсят.
Кацат наивните птици,
Чоплят,
без да мигнат ме гледат.
И питат.
Няма какво да им кажа.
Пуша цигари.
С два пръста, изгорелия фас,
изстрелвам в мечтите.
Птиците тичат след него.
Гледат ме тихо.
После отлитат.
Под крилата им прах,
като облак се вдига.
И после- по навик,
се посипва в алеята.
Страх,
че на пейката, с всичките думи,
ще остана с календара от шлюпки.
Мина прежълтяла старица.
Остави,
от устата си дъх на листа.
Пожълтели и с чувство за гнило.
Есента,
без разкоша на огнени клони,
дойде,
и поседна до мен.

                                          19.07.2010 г.
  Все по-често се сбъдват сезоните.
Щях, липа да бера.
Лайка за зимните вечери.
Обич, за моите деца.
А редя парченца от делника.
Пъзел, в сив пепелник.
Капе пролет по масата.
Изведнъж, сняг заваля.
И звънят отново наздравици.
Лято с рожденните дни.
Есен, с бутилка край пейката.
Паркове,с жълти листа.
Албумът е прибран, да го няма.
Гласът на часовника,
отдавна е равен и тих.
Просто си цъка.
Не му се говори с мен.

                                             19.07.2010 г.
 Поръси дъжд. И облакът отмина.
Асфалтът вдига топла пара,
разрошена от стъпките на вятър.
Прозява се от скука котка.
С лапичка по локвата докосва
и гледа, как листата плуват.
Показа се и бебе в количка.
Куцука старче. Кацна птичка.
От клоните се ръсят капки.
В алеята, цветята се усмихват.

                                       19.07.2010 г.
 Звезди.И нощен вятър,
сред клони мъркащ. Коте,
полегнало край топлото огнище.
Заспиват тихичко стъклата
на сградите. Над моста,
луната като бледа пеперуда
е кацнала на тъмния прозорец.

                                   20.07.2010 г.
  Изпъкнали вени. В ръцете,
утрото ръси прохлада.
Чувам, как цветята разтварят,
своите плахи усмивки.
И врабчето, как се събуди.
Стана розов от сънища покрива.
Трамвай прозвъня с камбанка.
Раннобудна пчела в прозореца,
бръмна за поздрав. Поспря се.
И уплашено литна.
Разглеждам си дланите.
Теменужено-сини са вените.
Може би, ще стане хубава стаята,
ако поставя във ваза цветенца.
Червени. Сред синьото утро.

                                    21.07.2010 г.
  Като владетели на тъмното,
проклети врани,
трон в прозореца намериха.
Бе бледа свещ луната.
И угасна.
Нощта миришеше на призрак,
почукваш с капки от чешмата.
Дойде денят по навик,
сякаш вестник,
отидох да си купя от отсреща..
А враните ме гледат от балкона.
Знак е.
С човките си пощят мисли,
дошли по изгрев.
Горчи кафето и не ми е вкусно.
В мивката ме чакат, неизмити
лицата на чиниите от вчера.
И грачи,
часовникът забит в стената.
А как да го изпъдя?
Мрачна птица.
Рисувам в пепелника с цигара
цветя от пепел.
Кръгче,
от което нямам сили
да излезна.

                                      21.07.2010 г.
  Мастилено небе. Очи на слепи,
прозорци с матов блясък.
Куче,
надлайва се с щурците.Не полъхва.
Последният трамвай си тръгна.
И почна да заглъхва булеварда.
Останаха неоновите лампи.
и спящите под тях таксита.
Няма въздух.
Тиктакат в тъмното стрелките.
Часовникът е сякаш скитник,
повлекъл стъпки под звездите,
където няма нищо.
Сгради,
нашарени от жълта шарка,
и лай на полудяло куче.
Прилеп,
изплака някъде. И млъкна.
Леглото ми е твърдо, като нива,
напукана от жега. Потна,
една жетварка търси жито.

                                           21.07.2010 г.
  Ще дойде ли вятър в клоните?
Листата са морни. И вехнат.
С пропукани плочки-алеите,
под моите стъпки потропват.
И облаци прах.И изплезени гущери,
срещат следваща крачка в жегата.
Като дантела се рехави сенките.
Тежко, с отворени клюнове,
някъде птиците дишат.
Само мухи се въртят и се сърдят.
Прибира се бебе в количка.
По пейките бабки с бастунчета,
веят вестник, дано да полхне.
Мина куче.Червен е езика му,
като в небето, огнено слънце.
В чешмичката, жадни врабчета,
на рояк, гласовито се къпят.
Пладне. Няма облак в небето.
Чувам, че отивам нататък.

                                              23.07.2010 г.
  Събраните стотинки за цигари
похарчих много бързо.
Тръгнах,
да купя зеле, разни други.
Един бездомник ме покани,
да пием бира. Имал повод.
И аз му купих цвете.
Скитникът повдигна,
над погледа си бели вежди.
Наля ми бира. Пихме.
Мълчахме край консервена кутия.
В нея цветето разлисти,
и ръсна в чашите усмивка.
А той, от нещо се разплака.
Мълчах, да бъде празник.

                                       23.07.2010 г.
  Неподвижен въдух.Слънце,
голямо, като зряла дюля.
Полето е море от жито,
над което, не прелитат птици.
Под сянката на морните дървета
пладнува стадо. Няма никой.
Селцето , с червени керемиди
и бели къщи с вехти старци,
придремва кротко покрай църква.
В иконите живее паяк.
Преде дантели за мухите.
В градините жълтеят тикви.
И куче се дочува. Пладне.
Жетварките пищят в тревата.
Скаклците скачат мързеливо.
Прозява се под сянка котка.
Едно дете, с торба с бира,
подритва камъни по пътя.
Мирише на ракия и на супа.

                                            23.07.2010 г.
  Вратата се затвори.Стана тихо.
Препълнен е от мисли пепелника.
Око на мъртъв кон-луната,
ме гледа, без дори да мига.
Разглеждам дребната мушица,
по масата на тишината,
как лази, някак си безгрижно.
За миг ми хрумна, да я смажа.
Дори и това, ще е излишно.
Пуша.
Вратата е затворена без думи.
А всъщност-дълго време вика.
И висна паяк в моята стая.
Плете дантела в стъклата,
градът е тих, като поличба.
И само, непосилно настойчиво,
часовникът повтаря от стената,
че там- на прага се затвори,
вратата. Нямам ключ за нея.

                                    24.07.2010 г.
  Тъмен облак и врани по покриви.
Не полъхва. Без дъх е небето.
В стъклата проблесват рекламите.
Светофарът е жълт, като болен.
Пак е вечер.Събуждат се прилепи.
Безразличен, трамваят подмина.
И прибират се сенки на скитници.
Само аз с луната оставам.

                                       24.07.2010 г.
  В кино-залата, най-после стана тъмно.
Очаквам, затаил душа в устата,
да чуя звук, екранът да проблесне...
Отдавна всъщност, все едно и също чакам.
В кино-залата съм дрипав зрител,
на евтина прожекция. Машината повтаря,
един и същи кадър. Няма други.
Билетът ми за филма е излишен.
Чистачката потропва с метла. И чака,
най-после да ми стане скучно. И да тръгна.
Ще мине между празните седалки,
и когато стигне,
до моето жадувано место на зрител,
с метлата си ще махне всичко свято.
Живях с пуканки. И семки-занимавки.
Режисьорът бе създал реклами.
И няма никой, някому да кажа,
че няма филм. А такса за билета.
Продават пред вратата семки.
И разни пикли се прехласват,
че сол е сложил сценариста.
И пишат статии във вестник.
А няма филм! И няма нищо.
Повръща ми се, искам да си ида.
Чистачката ме гледа и ми кима.
В салонът влизат разни дами,
коприни,
                педераси
                                 и парфюми....
И пак гасят. И става тъмно.
Гризат от пуканки И плюят семки.
В екрана се повтарят сцени,
от които, само аз повръщам.
А вместо това, ще взема да прегърна,
случайния кондуктор в трамвая.
И той смутен, оправящ своята шапка,
ще бъде благодарян, че ме има.
И ще ме остави, да пътувам дълго.
Дори и без билет, ще ме погали.
Надявам се трамваят да излезне,
от релсите,
                     ръждиви-колелата,
в чакълът на мечтаните посоки,
да скърцат непосилно. И да стигне,
до някъде.
Защото на луната,
надявам се, че няма филми.

                                                 24.07.2010 г.
  Мирише утрото на делник.
Съседът се изходи шумно.
Изсъска с врати трамвая,
и тръгна в равните си релси.
Събуди се врабчето.Кацна,
в прозореца да види как съм.
Опитах се да се усмихна.
С усилие разчекнах устни.
И пак по навик-пуснах,
телевизорът да ми говори.
Кафе ще пия. Ще се къпя.
Навънка, слънцето препича.
Очаква ме с два крачола,
денят, да го обуя.
И риза. Гребен. Огледало.
Започва всичко отначало.

                                 24.07.2010 г.
  Ще отида далеч,..
Там, където небето е синьо.
И ме гледат очи на цветя.
Има,
вероятно добри животинки,
които ще носят шишарки и желъд,
да закуся с тях край дървета...
Имам нужда от ласки и обич.
Приказен змей,
с който там, ще си бъдем приятели.
Сутрин, от дъха му ще си правя кафе.
А той, ще потропва от радост с опашката.
Чувам, как асансьорът се спира,
и се заключват после вратите.
Сред стените на сивата сграда,
всяко цвете от жажда умира.
Няма смисъл да рисуваш с четка.
По пазара продават салфетки
- Мона Лиза и мадона с лебед.
Домакините вземат пакети,
и си бършат дебелите устни.
И е делнично, някак си-скучно.
Зад решетки на малката клетка,
пее птица,. А после се спира.
И децата израстват безкрили.
От илюзии бляскат очите.
Не намерих в себе си сили,
да ги лъжа, че има надежда.
Все така, ще се сбъдват сезоните.
В булеварда ще ходят такситата.
И ще бляскат по тъмно трамваите,
със светкавици сини от мъка.
Ще си тръгна... Родил съм се пътник.
Нося куфар, с ненаписани книги.
Ще оставя след себе си празно.
И стих, абортирал от мъка.
И проклинай, а после-моли се,
в небето да имам утеха.
И сложи, моето плюшено Мече,
до главата ми. Нека пътува.

                                               24.07.2010 г.
  Вали. И светът се прибира в локвите.
Огледалният образ е ясен.
Правят капките бръчки по сградите.
Гълъбът е с пречупена човка.
Мина скитник, с усмивка по устните.
Имам пари, молив да си купя.
Спират по график на спирка трамваите.
Вратите се затварят с трясък.
Сутринта се събужда с крясък на враните.
Слънцето липсва, отсреща над покрива.
Капе дъждът с последните капки.
Локвата, скоро ще кротне.
И ще стане небето, дълбоко и никакво.
Няколко пияни ще плачат.
Ще подритвам из стаята жълти салфетки,
под ръката ми, мокри от нежност.
Локвата ще бъде прекрасна.
Чакам, чудеса да се случат.

                                                    25.07.2010 г.
  Остарях неусетно в алеите.
Търсе следите от моето хвърчило,
отлетяло зад облака.
И пързалки, в които се плъзгах,
за да падна накрая в пясъка.
Драскотините бяха червени,
и болят, и до днеска.
Някой е счупил детските спомени.
Железни ребра на оголени люлки,
е оставил след себе си вятъра.
Празни пейки и празни бутилки.
Няма балони.
Сладолед в хруптяща фунийка.
Първите жълти листа, прегорели от лятото,
тичат пред мен,
и вещаят несбъдване.

                                                      28.07.2010 г.
  Напукани дървета. Мъх,
сред шумата надничат гъбки.
Въздиша уморената гора.
И папрати, красиви като пръсти
на вятър, се поклащат тихо.
Дочувам птица как тъжи.
Вървя без мисъл. Сухо,
под стъпките изпуква съчка.
Подмина сянката на облак.
Синигерчето ме погледна.
И сещам, скритата тревога,
какво след стволовете на гората,
ще срещна.Има ли пътека,
към моя дом. И имам ли утеха?

                                        28.07.2010 г.
  Влюбени крила на пеперуди,
въздуха обагрят с кръгчета.
Цветето е още сънено.
Гледа ме свенливо. Кима.
От росата-сребърни,
клоните ме пръскат с капки.
Синьо утро, като цвете,
в пръстите на вятъра.
Търся нещо по пътеката.
Катеричката ми го показва.

                                28.07.2010 г.
 Крила на лястовичка бръсне облак.
Мирише от небето на градушка.
Прозява се в паважа куче.
Две бабички света изпращат.
Децата запотени, тичат.
Минава и количка на клошаря.
Разнежен влюбен се целува,
прегърнал телефона, вместо нея.
С торба подмина домакиня.
Изяден кроасана с кафето,
чинията е вече празна.
Оставих в пепелника две цигари.
И мислих, за какво съм нужен.
Разсъмна се и стана пладне.
Асфалтът се поти от слънце.
Врабчетата разтварят човки.
И тях, не им достига въздух.
Почуквам по покривката с кибрита.
И мисля си, защо съм тука.

                                             28.07.2010 г.
  Да пиша разкази?
На кой ли да разкажа,
какво е нощ, притисната сред сгради,
където няма въздух?
И колко болка стискам зад очите.
Сфетофарите със своя блясък
пронизаха с игли
отбясък от звездите,
луна
и плач на празна пейка.
Асфалтът беше сив.
Нима ще го разкажа в разказ?
Бездомникът разнася прилеп,
убит и сложен в количка.
След него куче стъпва.
И чака, да се върнат в къщи.
Чорба от прилеп, малко залък.
Деца, по-черни от огнище.
И глъч, и дим, цигари по килима.
В клозета се опипват двама.
И стенат в клекалото поети,
очакващи над тях казанче,
да шурне и измие всичко...
Да пиша разкази?!
За кой ли?
Отивам да пикая вънка.

                                                 28.07.2010 г.
  В 14 и 10 тръгва последният влак.
За него, не ми трябват билети.
Белите релси са сякаш от сняг,
ще направя от мислите преспи.
И ще стана отново дете,
което снежни топки ще хвърля.
Може би, тъкмо сега,
ще са нежни ръцете на татко.
И когато, сред белият прах,
в заскрежените тръни и вятър
под едничка, зелена елха,
може би, ще намеря и мама ?...
Едва ли.
По перонът е влажно от капки.
Плачат улуци по черни фасади.
Пие бира, безъба жена,
и ме гледа, дали ще си ида.
В ръцете си имам още някой си час,
после, някой стрелочник ще свирне.
И ще потегли черният влак.
Часовникът ще замлъкне внезапно.
На перонът, полицай с белезници,
ще подритнев чакъла мечето,
изтървано от някое бебе.
Ще се почеше.
И ще подръпне крачола от скука.
Жената ще пие. Жълтата бира,
ще прилича на залез в чаша.
По перонът, изпраезнен от време.
няколко дребни джебджии,
ще шарят с очите след мене.
Наивните птици ще кацат,
и ще търсят утеха и хлебец.
Полицаят ще отбележи в тефтера,
че влакът е тръгнал,
в 14 и 10.
По разписание, други няма да има.

                            28.07.2010 г. 10 и 37 ч.
  По ръждиви антени, свраките чоплят
пера от разрошени мисли.
Капят в прозорците капки от залез.
От балкони ръкомахат пранета.
Двама старци играят на карти,
чувам, как си кръстосват бутилки.
Покрай тях се прозява от скука,
легнало куче и гони мухите.
На балкона, сякаш съм паяк,
съм увиснал в ъгъла.Гледам,
как вечерта шумоли в булеварда.
И плета дантели от жалост.

                                               30.07.2010 г.
  Всяка глътка от гъстия въздух,
е като пареща в дланите чаща
с чай при настинка.
Не достига до стаята вятър.
Отворили човки,
от дърветата гълъби гледат
с надяжда небето.
А там, облаци няма.
Нажежено , червено то слънце
хвърля жар по стопения покрив.
Искам хладна милувка на извор,
край дентела от трепкаща папрат.
И въздух!
Стените със суха хавлия,
бършат капки от пот по стъклата.
Виси неподвижно пердето.

                                       30.07.2010 г.
  По „Ана Каренина”

Ана Каренина и нейната гара...
Коловози, сред тревите от страст.
Носачите все оцеляват.
Джебджиите, още крадат.
Питам враните, как е в небето.
Те ме гледат, и ръждиво кълнат.
Имам фасове, вместо цигари.
Нямам, дори пепелник.
Левин отиде , да потърси зад облак,
някаква, нова съдба.
Ходих, и се върнах без сили,
няма живот сред война..
Остана, човекът с чукче,
който кове железа.
И говори несвестно за нещо,
Локомотивите тропат с крака.
И по релсите плъзга се слънце.
бяга, и идва нощта.
Левин драска в небето с мисъл:
”-За какво е всичкото, това?”...

                                            28.07.2010 г.
  Разноцветна пеперуда.
Две врабчета,
кацнали в прозореца ме будят.
Утрото е цвят на цвете.
Чувам, как листата пеят.
Имам в шепите си слънце,
Чакат ме отвън врабчета.
Ще закусят нещо всусно.
С пеперудата ще литна.
Лятно утро. Имам повод,
да го срещна с усмивка.
Нужни са ни две врабчета,
Онзи смисъл, дето търся,
казва го с танц отвънка,
многоцветна пеперуда.
Ставам, птиците да храня.
Слънцето ме поздравява.

                                 31.07.2010 г.
Спокоен залез. Гълъби отлитат
над златния от слънце покрив.
Погали вятъра с пръсти
отпуснати от жега клони.
И някъде се чу щуреца,
как свири серенада
отправил поглед
към небето.
Луната срамежливо от балкона,
поглежда. Рой звездици,
една след друга цъфват,
цветя в тъмната градина.

                                       01.08.2010 г.		  
   Когато се целуват птиците,
големите очи на облака
от нежност се притварят.
И става розово във въздуха.
Реките свирят на фанфари,
а водни кончета,
препускат радостно и цвилят.
Усмихва се тогава и върбата,
отпуснала коси от жалост.
Поспира се за малко вятър,
на птиците да не попречи.
И става светло, като в църква,
в която, ангели се спускат.

                                 02.08.2010 г.
Разлистени облаци.
Няколко птици,
в небето рисуват с четка
утро с цвят на коприна.
Прокрадва се тиха усмивка,
по червените устни на цвете,
докоснало плахо дланта ми.
Тревата звъни от камбанки,
росата е пълна със слънце.
Перуди танцуват от радост.

                                  02.08.2010 г.		  
  Светът е добър, ти си в него.
Розово утро на виола,
свири,
а облечени с цвят от росата
пеперуди танцуват.
Гълъби кацат.
Гледат ме кротко.
И пеят.
Тревата ухае на нежност.
Като забравен фенер,
все още премигва
луната.
И прималяла угасва
в ръцете на топлото слънце.

                                   02.08.2010 г.
 Изморени залези. Крила на птици,
които с бръснач разрязват
небето.
Вените кървят в червено.
Пониква като гъба, прилеп.
Луната е прозрачна от безсъние.
Нощта ме чака със заплаха.
А съмването е проклятие.
Не ще изкарам дълго. Изморен съм.
Премятам броеницата от спомени,
и всяко зърно тропа глухо.
По пода са студени плочките.
Грундирано платно-прозорец,
очаква своята картина.
А нямам нищо за идея.
Навярно е прокъсана връвчицата,
затова и съм пропуснал да е хубаво.
Удавени русалки плачат.
Водораслите са дом за раците.
И гледам, слънцето че гасне.
Пореден ден отмина в пътя.
Каруците на стари цигани,
отнасят крадените дюли.
Щурците свирят истерично,
защото двама пияници,
подхвърлят под неоновите лампи,
юлизии за утрешното слънце.
А утре, както днес и вчера,
ще бъде всичкото излишно.
Каруците, препълнени с дюли,
ще вдигат прахоляк по пътя.
И цигани ще псуват люто.
Така е почнало. Ще свърши.
Отдавна съм роден ненужен.
Отдавна го намеква в балкона,
дошлата, уж случайно, сврака.
А аз се взирам в небето,
и чакам Бог да ме помилва.
Но ,няма!
Бог е безпощаден!
Пропадналият поп не ще поиска,
да пее песнички над гроба.
И ще ме заровят, като куче.
Без кръст, без някаква молитва,
макар и да се молих дълго.
Студените стени не ме дочуха.
Мълчаха.
Беше тихо.
Крещяха разни минувачи.
Протягаха ми пръстите дървета,
от които прилепи летяха.
Пищяха.
Драскаха луната.
Звездите, като идиоти мигаха.
Но, стига...
По съмване щурците спират,
да свирят и да чакат сбъдване.
Ще търся счупени цигулки
и скелета на мъртвото събуждане.

                                          03.08.2010 г.		  
  Ако вятърът счупи с юмруци прозореца,
какво ще се случи?
Ще литнат стъкла и хартийки с глупости.
Ще падне пердето на пода.
И?
Килимът ще се изгърби от злоба,
че тича в гръбнака му въздуха.
А е нужно отдавна, задъхвам се,
сред вехтории от моите спомени.
Така че, оставям вратите отворени.
Може би ще дочуя, как трясък,
разпилява харти и със стихове
вън,
където белите гълъби,
отдавна жадуват за нежност.

                                                     04.08.2010 г.
Познавам ги.
Двама бездомници,
които пият мастика край спирката.
Месарят им дава саламче,
вместо да го изхвърли в боклука.
Аз ги гощавам с приказки.
Тази сутрин,
бяха пак с бутилки на пейката.
Пиеха бира.
Той беше откъснал
от някъде цвете, а тя се усмихваше.
Държеше и с черните пръсти ръката .
Бирата бе сякаш от злато.
Поздравих и отминах.
Всеки празник е само за двама.

  04.08.2010 г.		  
                                         
 
                                        		Пепеляво.
Нито е облак, нито е слънце.
Като сухи и черни ръъце,
дърветата молят за милост.
Диша тежко малко врабче.
И ме поглежда, дано да му кажа,
че отново ще има небе.
И дъждът ще се гали в клони.
Пребледнелите сгради,
свъсили вежди поглеждат
през очилата на много прозорци.
Гледат ме зло.
И това ме прави самотен.
И потен.
И никакъв.
Дано завали.
В локвите, сред плуващи сламки,
може би, ще намеря небето.

                                      04.08.2010 г.
Замириса на градушка.
Жега.
Разрошени коси на облак,
по гребена на сгради скърцат.
И кичури от дълги косми,
в дърветата развяват клони.
Препускат гръмогласно чашки,
пластмасови бутилки
                                   и хартийки.
По улицата стана сиво
от прах,
               и тичащите стъпки,
на кучета, деца и птици.
Проблесна.
                    Гръм.
                               И капка,
удари по стъклото с юмруче.
Прибрах уплашената риза,
размахала изпраните ръкави.
И седнах да посрещна на балкона,
връхлитащата, сива буря.

                                      04.08.2010 г.		  
  Звездите се загърнаха с облак.
Заспаха, като мънички дечица
играли дълго. Стана розово.
По бузите им грейна слънце.
Отмина нощ изпълена с прилепи.
Танцувах с тях . Луната ме поглеждаше.
Дочувах, как дървета пееха.
Сред тъмното блестяха лампите.
И мислих си за теб. Сънувах спомени,
сред които, нямаше завивка.
Леглото бе ортал на храм. И ангели,
докосваха с крила по струни
на арфа, посребрена от очите ни.
Мелодията беше плаха.
Сега, небето е прозрачно.
Прелитат раннобудни гълъби.
И носят в човките си изгрева,
в който те усещам, хубава.
Девойка, къпеща се в извор.

                                                 04.08.2010 г.
 Дърветата край старите пътеки
прошариха коси. Полъхва вятър.
И сутрин, в повяхналите рози
мъгла пълзи.И грачи сврака.
Под стъпките ми жълтите сезони
шумят, разлистватшума.
И желъди туптят,
кънтят,
и става тихо.
Разнищва се от мисли облак.
Напукана от жал старица,
събира сухи съчки.
Куца,
последния с нея спътник,
отпуснало опашка-куче.
От нейната престилка- пръсти,
стърчат дръвца за огрев.
А кучето мълчи и мисли,
за идващата зима.

                                        05.08.2010 г.		  
  Толкова тъга има във въздуха,
че небето прокапа от мъка.
Заваля примирено. В локвите,
капки рисуват окръжности,
от които, няма измъкване.
Съмва и мръква.
На пейката- лудата,
все така се усмихва и вика.
Кацат врабчета.
Може би, не намират заплаха,
че размахва ръцете към облака,
и се моли за слънце.
Прекръства небето.
И я чувам, че плаче за мене.
Няма слънце. Вали и е тихо.
Само пейката,
е дом за врабчета и псалми.

                                    05.08.2010 г.
Напукани покриви.Зелени от гущери.
Стари стомни избеляват от слънце.
Рисува дъга в небето мотиката.
Запъхтяната баба, копае.
И подскачат пред нея, и тръни и камъни.
Вдига пепел, сърдита земята.
Може би, ще даде храна и за зимата.
Може би, няма да има.
В кошарата скърца, прегладняла козичката.
Чака за паша.
А няма,
вече жив човек в селцето. Отиде си стареца.
Бабата пъшка с мотика.

                                                           05.08.2010 г.		  
                                               
 


 В 14 часа и 10 минути

Има няколко пътища до там.
Това са глупости.
Какво да ги броя?
Може да мина напряко, покрай пощата, може и да заобиколя покрай авто-сервиза.
Все е едно.
Сигурно има много пътища, които водят до там.
Аз съм избрал някакъв.
Ще ме отведе, без да ме върне.
Искам да пия бира, другото ще го мисля после.
А и няма какво да мисля.
Тоест-няма да мисля.
Трябва да мисля.
Цял живот мислих.
Все чаках.
Дочаках.
Искам да видя пред себе си чаша, голяма и празна. И бирата да се разлее в нея.Бавно, с удоволствие.Мехурчетата да се плъзгат нагоре, към снежната пяна.... Не съм пил бира това лято. Все имаше нещо. Едно-друго, днес-утре.
Ако пия бира, няма да имам пари за цигари.
Ако пия бира, ще изям хляба за днеска.
Не съм изкарал пари, че да пия.
Какъв си ти, че да пиеш и бира?
И разни такива.
Щеседна в кафенето до спирката.
Там отсядат таксиметрови шофьори и цигани, но не е важно.
Има палмичка и цветя в сандъче.
Две кучета спят. Виждал съм ги, когато минавам от там.
Не съм сядал.
Небрежно ще махна на сервитьорката. Може, и вестник да си взема.Ще запаля цигара, ще си клатя краката и ще отпивам от чашата.А може и картофки да си поръчам. Такива, със сиренце.
Ще се почуствам добре.
Снощи не спа добре. Напоследък сънувам кошмари.
Чаршафът се беше усукал и се търкаляше на кълбо из краката ми. Като куче. Сигурно съм го ритал през нощта, сънувах, че скимтеше в леглото. Странно. Чаршафите не скимтят.
Каквото.
Имам пари и за бира и за всичко.
Дали ще боли?
Ще пия бира, може и да си поръчам картофки.
Ппосле ще си взема и шишенце с водка.
От водката, може и по-лесно да стане.
Ще кажат-„Пиян мъж падна под релсите.”
Ами-паднал.
Спънал се-паднал.
И толкова.
Никой няма да попита за камъка.
Вятър! Никой, нищо няма да каже.
Дали ще ми трябват цигари?
Няма да трябват. Имам...8...9 цигари. Стигат.Половин кутия. С бирата-2 цигари, с водката-още две-три. Ще остане и за полицая. Докато разглежда трупа ми, ще запали една. Две. Нека си пуши. Тогава е тогава, сега е добре да си стегна багажа. Да си измия зъбите, да се обръсна.
Още, какво?
Е, няма да се къпя.
Ще ме изкъпят.
Чувал съм, че ги бръснат.
Нищо. Новите дънки са купени скоро. По-добре е да обуя панталона- оня, с дупки от цигарите. И старата риза, нека има с какво да ме облекат.
„...Да Ме облекат...”.
Толкова.
Мислиш си разни, накрая Те бръснат и Те обличат.
И толкова.
Ставаш някакво, без самоличност.
Няма да нося телефон, нямам на кой да звъня.
Лична карта, нека ме разпознаят.
Портмонето ми е пълно с боклуци.
Квитанция за платен ток-не трябва.
Визитна картичка от някакъв-не трябва.
Банкова карта-не трябва.
Билет за трамвай.
Хартийка, с някакъв стих.
Нищо не трябва.
Една шепа пари , цигари, запалка.
Толкова.
Колко е малък живота!
Стига съм мислил.
Трябва да се обличам.
Да прибера прането.
Да полея цветята.
Да, да не забравя! Трябва да купя хляб, маргарин и малко салам. Децата да имат какво да закусят.
Въобще-имам доста неща за вършене.Още е сутрин, ако се организирам, ще остане време за всичко.
Няма писма, всичко отдавна е казано.
На балкона, две врабчета писукат.
Да, ще нахраня и птичките.
Друго?
Не се сещам.
Дано влакът пристигне по разписание.
Пристига в 14 и 10 на гарата.
5 минути престой. Докато тръгне, едно-друго...
Има един прав участък, там ще го чакам.
Най-добре е, да си сваля и часовника.

                                                                                                                                     05.08.2010г.
Имам залез в ръката.
48 години.
Неудачникът влачи количка.
Дървото е сиво от грижа.
Нека лятото тръгне по плажа
и да влачи, като някакъв демон
с ръце,
коси водорасли.
Да проплаква самотния гларус.
Нека вълни,
да кънтят по назъбени камъни.
Покрай скелет на мъртвата чайка,
може би, ще намеря и жива.
Миди,
и черупка от някакво раче,
което иска да ровим в пясък,
ми подсказват, че вече е есен.
И е късно за всичко.

                                     05.08.2010 г.		  
  Подпухнали от влага облаци
надничат по алеите отгоре.
Дърветата мълчат.Не шумоли,
сред клоните им стъпките на вятъра.
И няма никой. Спят,
дори щурци, отпуснали главици
на малките калъфи на цигулки.
Придремва куче покрай пейките.
Погледна ме и махна с опашка.
Препича тягостно на дъжд.
На сянка, някъде от клоните,
крещи след стъпките ми свраката.
И става по-горещо, не полъхва,
от тъмните забрадки на дърветата.
Чакам облака,
да смърщи вежди и да плиснат капки,
по сбръчканото чело на алеите.
Сред жълтия от жега въздух,
две влюбени и пъстри пеперуди
танцуват,
без да чакат нищо.
Усмихвам се. Нали е лято?!

                                               11.08.2010 г.
 Посърнали листа.
Отпуснали език надолу,
поклащат се.
Сънливо куче.
Минава облак над дърветата,
разрошен и сърдит и скубе
коси по зачервени клони.
Зелено гущерче се плези.
Чака,
да рухнат долу гръмотевици,
и жълтата трева да стане жива.
Задъхано полето се поклаща,
гледа жадно,
протегнало ръце на горе,
към облака с молитва.
От въздуха полъхва на огнище,
в което няма хляб,
а огън.
Небето слезе ниско,
и покривите, като старци,
прегърбено куцукат
на връщане от кръчмата.
И тях ги няма. Спят.
Бастунчета,
подпрени, бъбрят край вратите,
с черните езици на галошите.
Край портата придремва бабата,
с котка, кацнала в скута.
А плетката и очилата,
блестят изпуснати в краката,
напукани от ходене из нивата.
Врабчетата мълчат, не дишат.
Петелът, зачервен от жега,
набързо хвърли поглед вънка,
и пак се скри из двора.
Пълзи, подобно змия сред пепел
път, в който даже няма вятър,
край белите дувари с черни сянки
от старите дървета.
Селцето спи.
Бръмчат мухите.
Далеко, долу от реката,
кресливо, патките се радват.
Пищи жетварка сред тревата.
Прозорците блестят под слънцето.
Дочу се облакът, че кашля.

                                              11.08.2010 г.		  
 
                                                    		Сред тихото предчувствие за изгрева,
когато се завръщат прилепи,
понесли мрак в крилата си,
и лунните очи те гледат тъжно,
дочуваш, как листата плачат.
В едно нечакано разсъмване,
в камбанен звън на падналата капка,
с крила на тръгващите птици,
отлита лятото.
Есента жълтее в твоя поглед.
И тежко се отронват дюлите,
на всичките ти пожелания, че утре,
ще бъде...
Послушай враните,
как в сухото поле, сред скелети на тръните
проклинат слънцето.
Разсъмва се.
Листата остарели, капят.

  11.08.2010 г.
  Очите ме болят от взиране навънка.
А няма нищо зад прозореца.
С изтъркани яки на стари сгради,
животът тръгва сутрин, вечер се прибира.
Мирише залезът на стара мазнина и пържена
дебела наденица, тропат вилици..
Салата, чаши, после скърцат спалните.
Понякога се бият, и крещят прозорците,
понякога е тихо, като в морга.
Луната през нощта е неразказана.
И никой не дочува вятъра,
как свири на клавишите на светещи,
безсънни през нощта прозорци.
И търси стъпки на разлюбени,
в неоновия студ на улици,
по които кучета се скитат,
и търсят от луната сбъдване.
А няма влюбени.Няма и разлюбени.
Фасадите заспиват без да мислят.
Премигват светофарите от тикове,
такситата разлистват вестници.
И съмва пак. Червеното мушкато
в саксията разцъфва, тръгват и трамваите.
Кучкарите разхождат кучета.
Миришат, като кучета цветата.
И нищо ново. Остарява въздуха.
Прозорецът се сбръчка от очакване.
По тези покриви не кацат щъркели,
а аз ги чакам в ръка с кокичета..
Но, нищо...Нека бъда същия.
Когато от дъха ми стане сив прозореца,
с пръст ще изрисувам по стъклото
градинка с цвете. Полета на щъркела.
Деца и слънце, тичащо край люлките.
И ще бъде хубаво.
Някога, след залеза на съмване.

                                                        12.08.2010г.
  В прозореца ме чакат птици.
Накацали по ранно слънце.
Поглеждат ме с очи и чакат,
дали ще ги поканя на закуска.
Разбира се! Затова съм станал.
С цветя и стихове живея.
А чувал съм, че всеки гълъб,
бил ангел, кацнал на земята.
И сякаш, че живея в църква.
Край мене ангели гугукат.
И стаята е някак златна,
от погледа на Свята дева.
Прекръствам се.Денят ме чака,
с кротките очи на птица.

                                  13.08.2010 г.
 Прогърмя.
Тревата полегна в очакване.
Само птица се гмурна в небето.
На дърветата тъмните сянки
се прибраха назавет край къщите.
Замириса на дъжд и на буря.
От балконите махат пранетата
с ръкави, сякаш привикват,
да ги махне някой от тука.
Кучето лавна по черния облак.
Майка тегли детето да бърза.
Старецът прибра очилата,
погледна,
към небето и вестника сгъна.
Протягам отрано ръцете,
за да посрещна първата капка.

13.08.2010 г. 		 
                             
 Топла вечер.
Прегоряла нива
сякаш е, тежи небето.
Бърза закъсняла птица.
Чува се, сънлив щуреца,
как разказва с цигулка.
Мина вятъра на пръсти.
Трепнаха с очи звездите.
Сребърни коси разплете
обалакът, покрай луната.

                       13.08.2010 г.
 Случайната огризка от надежда,
намерена край уличната кофа,
ме прави радостен. Подскачам,
и пъдя вятъра с шапка.
Закусвам, клекнал до стената.
И дъвча бързо, да не ми я вземат.
Две кучета ме гледат лошо,
наблизо кацна черна сврака.
И после тръгвам без посока.
Дано да бъде мил трамвая,
Кондукторът да ме наплюе.
Край мен да мине, без да пита.
И аз да се скитосвам дълго.
Да срещна някъде, по пътя,
забравен стих, цветя в парка.
И заедно да си говорим.
Но може би, и да се случи!
Щом някой ми е хвърлил кифла.
Закусих, клекнал до стената,
с две кучета и черна сврака.

                                        14.08.2010 г.
   Когато цветята пресъхнат,
пеперудите идват на помен.
Долепват крила в молитва.
Мухите с черни забрадки,
загребват с лъжици от жито,
сърдито проплакват.
И после отлитат.
Есенен вятър,
сред сухи стебла с камбанки,
подрънква със струни.
И свири тревата.
Отлитат ятата.
Само врани остават до края.
Скоро бялата зима,
всеки спомен ще покрие с бяло.

                                   14.08.2010 г.
 Има някъде далечен бряг,
краи който чайките са бели.
Морето, вечното море,
зелено от косите на русалки
в острите скали се спира,
миг...
На пясъка оставя
сълзи от пяна, щипките от рак,
защипали небето за последно.
И пак се връща гръмовито.
Безкраен кръговрат,
в който, аз съм просто песъчинка.
За рибите дори съм непознат.
За себе си, отдавна съм излишен.
Отплувам с лодката към този бряг.
Веслата ми блестят от жалост.
На Ной приличам-старец белобрад.
Но вместо гълъб,нося залез.
Очакват ме скалите на деня.
Ще бъде трясък, после тихо,
русалките ще приютят,
разкъсаното от въпроси тяло.
И бели чайки ще летят..

                                          14.08.2010 г.		  
Безветрие.
Тревите съскат, като змии
съблекли сухите си кожи.
Подскачат скакалци.
Объркана се носи пеперуда.
Език на гущер.
Парещ прах.
Челото на земята се напука.
На кладенеца, бистрите очи,
завряха.

                             16.08.2010 г.
Часът, в който птиците заспиват,
е тъмно син, със сребърен обков
- икона,
на Божията майка.
И тази вечер пак е мълчалива
луната,не полъхва вятър
и облакът в косите и облегнат,
с нея спомня си за нещо.
Звездите, като свещи в мрака
премигват,
сякаш ще угаснат.
И може би, ще кацне ангел
сред свитите в молитва длани
на тъмните дървета,
и птиците ще спят спокойно.

                                             16.08.2010 г. 		 

По козите пътеки, сред обрулени
от вятър тръни, в голи сипеи
вървях. В очите скърцаше
с шепи пясък, хвърлен ми от гущери.
И търсех извор, кладенец срез сухото.
Ръцете ми в къпина се превърнаха,
запалена, поличба за Избрания.
От огъня в небето висна облак,
по-черен от забрадка на вдовиците.
На враните целувах устните,
и молех ги да спрат да плачат.
А те, накацали по мене
в дланите ми снесоха чудовища.
Пустиня. Пясък.Вият хиените.
Достигнах тук, навярно трябва,
в пустинята пустиня да намериш,
за да се роди вода.Да бликне извор
и синьото небе да стане гълъб,
на рамото ти пърхащ.
Явно!
Останалото, просто не е важно.
По стъпките ми куца вятър.
Да имаше къде, отдавна щеше
да тръгне, без да се обърне.
Сега е късно. Срязох с ножа
пътеката за връщане и жалост
към всичките измислени дранкулки,
с които ме прилъгваше деня ми.
Миражите на хладните оазиси,
пресъхнаха от чакане да падна
превит надве,
с ръце нагоре, 
да моля милост, да целуна
дланта, миришеща на сяра.
И да поругая Бог!
Не би.
Ще гълтам пясък.
За тленното си има лешояди,
а аз ще се превърна в извор.

                                                         17.08.2010 г.
 
Сякаш глас от отвъдното,
вятърът свири
с цигулка в прозореца.
Забрадени с черни забрадки
облаци,
стъпват бавно, вървят
след ковчега,
на луната и тъмното.
Прилепи,
(грехове на покойника)
покрай жълтите лампи прелитат.
И след тях, тази улица
все по-самотна остава.
Диригентт, закован на стената
часовникът,
маха пред очите ми с палка.
Оркестърът свири
тържествена меса.
Мъртвецът е в моята стая.

                                    17.08.2010 г.

                                      		Пареща пепел.
Сухи треви, като змии
съскат в краката на вятъра.
Скакалците са пияни от снощи.
Подпрели глави
по горещите маси от камъни,
все едно и също повтарят.
Свраки, насядали в клоните,
си оправят прическите.
Мързеливо поглеждат към кучето
простряло крака под дървото,
и гадаят, дали ще умре.
По пътя,
тече разтопеното слънце.
Един клошар с пробита количка
с усилие плува.

  18.08.2010 г.  
Пристанища със стари кораби...
Големи, като бели китове,
завързани с ръждясали вериги,
да не би да хукнат с вятъра...
Ухание на сол и слънце.
Пътища,
останали в морето като острови,
на които не живее никой.
Не си представям всичко това.
Отдавна,
опънал съм рибарската си мрежа
в прозореца,
да не влиат птици и комари.
По моите плажове,
търкалят се черупките от миди,
празни, черни, без да крият бисери,
сред пясъка на сухите ми мисли.

     18.08.2010 г.
                                  
Изгоряла нива.
Няма капка дъжд. И няма нищо.
От жега побеляха тръните,
посипани от суховея с прах.
Стопанинът е там,
накрая на селото, под тополите.
Два метра пръст.
И кръст.
Гнездо на враните.
И само мързеливи гущери,
от камъка събират топлина
над гроба на стопанката.
Полето опустя.
Ръждясаха очите на мотиката.
Посятото, за мишките е сято.
Дори и тях ги няма.
Ще дойде в някой ден и зимата.
Безплодната земя,
ще срещне гости, чакани отдавна,
облечена с бяла риза.
Нова, чиста.
Със цигулки
оркестърът ще весели,
насядалите преспи край софрата.
Наниз от следи,
след себе си ще нижат глутница от вълци.
И яростно ще вият към луната.
Бяла, като мъртва нива.

                                                    18.08.2010 г.  
 Есента ще дойде като упрек
за всичките ми летни щуротии.
Гнездяха птици в моите шепи,
и сутрин с лейката поливах
със слънчеви усмивки цвете.
И още.. Трябва ли да казвам?
Пилях любов с пълни шепи,
и обич имах.
Не е малко!
Усещам, как листа танцуват,
в мъглата сутрин и е хладно.
Защото птиците отлитат.
Цветята,
в крайна сметка прецъфтяват.
И старата любов куцука
из кухнята и става навик
да гледам мълчаливо вън,
как няма вече нищо.
Нормално е.
Навярно.
Знам ли.
Щурците ме събуждат нощем,
и иде ми да ги пребия с камък,
че свирят толкова гласовито.
Все пак,
бе златно моето лято.
И птиците, където и да идат,
ще помнят, как сме яли сутрин:
край мене-те,
а аз на третоара,  
разделям кифлата по равно.
Така че... Есен, като есен!
Ще дойде после зима.
Цветя садих, превърна се в градина,
светът около мен.
Ти бе щастлива!
Останалото не е важно.

                                          19.08.2010 г.
 		  
  Ти кацна до мен като ангел.
И стана нощта, някак чиста.
Усмихна се кротко прозореца,
звездите се превърнаха в бисери.
Коприна се плъзна в лицето ми.
Гальовно ме галеше въздуха.
луната притвори очите.
Бе сън.
Или бъдещи спомени?

                                      19.08.2010 г.
Бледи сънища. Мечтания в бяло.
Чувам стон, луната като цвете
вехне бавно в моите длани.
Някъде звънят звездите
и щурците тихо свирят.
Празна е нощта без тебе.
Искам те, макар в съня ми.

                                           19.08.2010 г 
Розово утро с розови птици.
Кротко се будят цветя.
Сънени клони, сребристи от капки,
тихо размахват крила.
Пухче от облак, като пух от глухарче
с вятъра леко лети.
Сякаш в тревата цъфти минзухарче,
оранжево слънце блести.

                                          19.08.2010 г.  
След всичко писано,
прочетено
и мислено...
Акорд на залез. Утро с гълъби,
гугукащи от глад в прозореца.
С кафетата изпити за събуждане
и водка вечер, за заспиване,
поемите се смеят тихо в ъгъла.
И скърца, дрипав гардероба,
размахал скелети на ризите.
Да пушиш фас,
да търсиш в чашата,
утехата, останала от вчера...
Разхождат се ритмично в стаята
куплети, и със пръсти сочат
бележки с неплатени сметки.
Поетът е аскет в пустинята,
с който ходят само дяволи.

                                        19.08.2010 г  
Като от чаша с кехлибарено вино,
отпивам от залеза. Чувам,
как отлита горещото лято,
с крилата на прелетeн вятър.
И е тъжно да гледам в стъклата,
как изтича деня и живота.
Макар, че са златни.
                             Макар и красиви,
всеки миг е безвъзвратно единствен.
Гасне залезът. Мастилено синьо,
небето поглъща последните птици.
И прободен е сякаш, в моят прозорец
стичат се капки,
                         червени, ръждиви
от рана на залез.
Или от стъпки
                          на отлитащи птици.

                                                20.08.2010 г.  
 Забързани дати. Коловози от навици.
Висят, като прилепи,
(с главата надолу)
моите спящи отдавна илюзии.
Като обърнат часовник с пясък,
все по-ясно дочувам,
как шумололят и изтичат минутите.
Правят купчинка,
        която, по някое време,
                          ще се превърне в могила.
Кръст сковава от дъските гробаря
-парчета от вчера,
                                 ръждясали болтове
крепящи ме днеска,
                и пирон, ръждив от желания.
Остарял е прозорецът, явно.
Гледам черните врани,
как в небето браздят с изострени клюнове.
И ми става скучно от всичко.
Ритам посоките,
                 като изплюта цигара
от устата на някакъв селянин.
И разпридам кълбото на сладникаво слънце,
което пищно,
се търкаля в леглото на залеза.
Трябва ми нишка.
                Здраво въже,
                       още няколко залеза,
да намеря сили в килера,
за да обеся последната птица.
Раздялата в есен,
                  когато жълти ята,
над балкона ми махат за сбогом,
вече е наистина тежка.

                                                          20.08.2010 г.
 		  
     Мъниста от скъсана гривна,
подскачат,
                  подскачат
          и се крият под пода
топченца дни.
Сякаш, никога, нищо
не се е случило с моя живот,
просто го няма.
И толкова.
Един паяк мълчи като паяк,
увиснал в ъгъла,
                               гледа,
как мухите летят покрай него.
Ще загине от глад.
Само сивата паяжина,
(спомен за празност)
ще се поклаща,
капан за прашинки
и загубил посоките вятър.
Толкова хартия надрасках...
Тя е спомен за влажни дървета,
в която птици са вили гнезда.
Сега, в гнездата съм снесъл
сива история
Паяк,
          разпилени мъниста
                                     и паяжина,
прашна, като моя живот.

                                                20.08.2010 г.
  Погали ме с устни.
Тази нощ, всеки облак е бисер,
разпилян над стъклата.
Спящите сгради са тихи.
Само щурец,
повтаря „Обичам те!”,
вместо мен. Аз съм без дъх.
Шумоли в лицето ми вятъра.
И усещам, как падат звездите,
от коси, разпилени над мене.
Небето е път,
в който малки светулки с фенерчета,
светят.
И ме водят за ръчичка в пътеката,
към твоите устни.

                                           21.08.2010 г.
  Остарях, покрай тези стари бордеи.
Кални улици есен, лятото-прах.
Зима със сиви балтони.
Бакалия с бира и хляб.
Веят ризите прани ръкави
от балкона на малкия свят.
Луната е с цвят на мастика,
лъкатуши из тъмния град
И с вятъра спори кресливо.
Куче лае. Отнякъде влак
тропа тежко с железни ботуши,
и тежи в прозорците мрак.
. Като прилепи нощем,
очите ми бродят в небето
и чакат,
и чакат,
и чакат...
Като орис се съмва.

                                                  21.08.2010 г.  
  Не получих, каквото очаквах.
Празнодушен е този прозорец,
с пирон закачен на стената.
А в небето отлитат сезони.
Самолети ми махат с крилата.
Сигурно, седнали някакви хора,
заминават далече от тука.
И разправят ми разни читанки,
че светът е голям и е хубав.
Стоим с паяка в моята стая,
той чорапи плете, аз ги обувам,
и се сърдя на сгрешената бримка.
А е могло... Поне ми се иска,
да си купя билетче за вятър.
И да бъда монах или скитник,
в пустинята-стара камила.
Уморих се да търся простори,
по просторите има пранета.
Най-накрая, ще хвана метлата.
Ще прогоня плетачът на плетки.
И ще взема да махна пирона,
нека прозорецът падне.
И звездите да влезнат, да бъде
карнавалено-светла нощта ми.
Като съмне, и гардеробът се върне,
запъхтян в прашния ъгъл .
И цветята с подскоци да влезнат
в саксиите пълни с делник,
ще отворя широко вратата.
Нека вятърът ме простуди с реалност.

                                               21.08.2010 г.
 		  
    Небето е весело.
В него,
облакът прави муцунки,
като малко момченце.
Стана му смешно на вятъра,
кацна до мене,
смеем се заедно. Мина и котка,
поспря се, погледна, измяука.
Така и не разбра, че в небето
мишкатата тича с пантофки.
Облакът се изплези отгоре.
Помаха с клони дървото.
Махам и аз.
И навярно съм смешен,
щом се кикотя с вятър.

                                      21.08.2010 г.
Пак съм дете, и пак тичам в парка...
Като палаво пале вятър ме гони.
И мечтая за паста и бутилка със сайдер,
с керамична тапа с телче.
Имам хвърчило и сабя от летва.
Всичките котета са приятели с мен.
Вечер луната долита отгоре,
и край леглото ми, книжки чете.
И ми се иска, когато порастна,
да стана писател, дори-космонавт.
И нетърпеливо въздишам в леглото,
нека скоро се съмне!
Буден съм.
Таванът , като стар асансьор
слиза надолу.

                                                  23.08.2010 г.  		 
    Понеделник.
По празните пейки,
седнаха делнични грижи.
Майки крещят след децата.
Старци разхождат капели.
Мина колело като вятър.
Скитник си търси късмета,
хвърлен от вчера
в кошчето.
Няколко свраки,
кацнали в клони повтарят,
че аз съм без работа.
Нямам цигари.
Гледам,
как тролея минава.
И ми се иска,
и аз да пътувам на някъде.

                              23.08.2010 г.
  Край реката пожълтяха върбите.
Като стрелки на компас във водата
търсяят посоките сламки.
И е влажно и глухо от жега.
Жълтото слънце,
припомня на жабите младост.
Те плачат от жалост.

                                              23.08.2010 г.		  
    Като сянка, духната от вятър,
дните са поклащат. Сухи клони
драскат с нокти по стъклата.
Става светли, после-тъмни.
Цъфва цвете, бяла зима
зъзне гола по балкона.
Лае куче към луната.
Някъде ругаят пияно.
Някак, ми е скучно да ги гледам.
В дробовете хвърлям пепелника.
После си събирам слюнка,
да полея утрото в саксия.
И така... Говоря си с вятър.
Няма кой да ме напсува.
Движи се навънка нещо,
мърдат хора в булеварда.
Тихо е, антракт на театър.
Чакам да сменят декора.

                                       24.08.2010 г.
 
                                           Побъркани самотници.
Шишета бира.
Рзголените старци тичат.
И търсят по алеите на парка,
асфалтен ден. Поне-едничък.
Не знам.
Мирише ми на гнило.
На шарени балони за по левче.
Крещят след тичащи дечица,
говорещи с телефона, майки.
И пия бира. Търся цвете.
Щастлив съм, че видях опашка
на катеричка. Тя ми се изплези,
и стана поносимо всичко.
Дано да падне скоро вечер.
И разните простаци да си тръгнат.
Прегърнати с моята пейка,
ще гледаме,
( а може би, и друго...)
как влюбените прилепи танцуват.

                                         24.08.2010 г. 		 
    Проточиха ръцете сенки.
Навярно, да достигнат залеза.
И птиците отлитат устремено,
да бъдат изпращачите на слънцето.
А вятъра, без дъх останал,
намери в клоните постеля.
От там ще слуша, как щуреца,
ще свири серенада на луната.
Разлиствам вечерта с пръсти
и птиците завивам в гнездата.

                                         24.08.2010 г.
  Светофарите,
за мен са непознати.
Говорят си за нещо с колите.
Понякога, и мен поглеждат,
и дават ми неясни знаци.
Напред,
                назад,
                            поспри се,
                                                чакай !
Ръмжат ръждивите команди.
И този град, със сивия си поглед,
послушно варширува в колона.
Не съм войник,
да слушам, как фелдфебел,
ми сочи с пръст кога да козирувам.
И цел живот минавам на червено.
Светофарите, затова ме мразят.

                                            24.08.2010 г.