"Пеперуди през зимата"

Хрупка снегът под краката ми Мирише на зима и въглища. Заскрежена мъгла, с пръсти пипа лицето ми. В устата ми-кисело. Лъх на мизерия. Прибирам се вкъщи. . . .    Палтото ми вятъра сбира. И в джобовете търся утеха. Може би, в домът ми ме чака Топла супа и малко надежда. Булевардът е неоново-синкав. Нямам пари за такси и разнищвам обоселите мисли от грижи. . . .    Ще затворя най-сетне вратата. Ще поседна в кухнята тихо. Ще мърмори хладилникът дрипаво. Пак ще пуша...Без нищо да кажа. . . .    Ще преброя стотинките стриктно. Ще ги гледам...И хвърля на пода. Ще направя салата от ряпа. Сол и оцет ще поръся с очите си. И ракия. Ще измисля по някакъв начин, че съм жив във света. И съм нужен. . . .    Във кухнята е хладно. Измити са чиниите...И празно ме гледа масата оголена. Разнасят черните крака по пода няколко хлебарки. Една от тях, за миг се спря помириса твърдите чорапи. Изплю се...продължи. Останах аз, и пепелника. . . .    Няма денонощни закусвални. Да ям чорба и пия бира. Да бъбря нещо, с някой. Да черпя бира...Да го бия. И не за нещо...Ей, така! Да капе кръв в празната чиния, където кокалчето от прасе да плува в цялата помия. . . .    Не искам да съм лош! Очите ми, като пирони стават, когато не обичат този свят. Забити в голата ми съвест. Когато бия. Юмруците на моите чувства Болят, когато съм трошил бутилки по черепите,          по муцуните                       по всичко на това проклето време. . . .    Ще се завия с топлия юрган. На сън ще плача. Ще скимтя. Заровен във възглавницата, като в гроб. Чаршафът ще е бяла преспа. А аз-кокиче. (Вятър!) Утринта, със сивия си булевард ще ме посрещне, като орис.                                28.11.2007 г.
	Над покривите, точно под луната, небето, като езеро се плиска. И вятърът-свиреп стражарин разпръсква групичка от облаци. Градът е скътал зад прозорците на делника –мъгливи-сенките. Блестят със скреж-неонов булевардите. Единствено, такситата се скитат. . . .    Блестят…Изцъклени са локвите. И хрупат във устата заскрежена на зимна нощ… Подобно-куче, предъвква кости на часовник. Ще нарисувам ли картина в тази нощ? Или пак ще руша и ще пия? . . .    И както, скитница саката, подпряла на бастуни сиво тяло, душата ми куцука по асфалта. Обувките ми чупят лед… И в локви се давят, моите чорапи. Пробити са ми ходилата. Изстъргах ги във многото сезони. Сега не искам да ги сменям. Ще ме довлекат до края. . . .    Обичам, да си спорим с Ницше. Понякога го бия по главата. Защото в заскрежените фасади. Зад жълтите очи                ( направо жълтеница…) -пердета              и лампиони ( с кафяви гардероби!)-стаи живурят, някакви си хора… Мечтали да са свръх-човека. . . .    Не са виновни! Пукат, като пуканки измръзналите локви. А там-на ъгъла, една женица продава чубрица и чесън. Завита с яке, със одеало наметнала главата… В очите и, едва ли, Ницше чете се… Дявол да го вземе! . . .    Студена нощ…Премръзнал град. Намигат като проститутки разпасани очи на светофари. Телевизори, зад жълтите стъкла бърборят нещо неразбрано. . . .    И аз вървя…Усещам, че ръцете в джобовете помръдват заскрежени. Дъхът си виждам- облаче от пара. Рисува пътища пред мене. Под жълтите очи на светофара се спирам, търсейки посока. . . .    Сред тези тъмни улици се питам, дали бездомните са живи? Къде, са лапнали опашки в кравайче свити, уличните псета? Ще се прибера, ще облека пижама. А, бялата бреза във парка, дали сред клоните ще има молитвеник-да се помоли? . . .    Ще пуша още…С някоя цигара, дано изпушат всички мисли. Обичам уличните лампи. И пияният обичам-кретащ под бялата луна отгоре. Затвореният, зад прозорец животец някакъв…Въздишащ, със дрезгавите вопли на артисти от сините екрани…Телевизори. Обичам…Всички ви обичам! Като листче от тоалетната хартия, поех във себе си сълзите на сираците,                гладът на бедния,                     и цялата ви мръсотия.                                    29.11.2007 г.
Сънища, като тресавища… Потъвам в тях.                      И нощем плача. Жена ми с длан разтърсва болезнените ми видения и ме измъква… Мокър,             дишащ хрипливо,                          трескаво. От къде се връщам? …Тесни коридори. Бетонните стени са влажни. Покрити с мъх.                          Ръждиви от кръв. Изкормените плъхове разнасят сивите опашки по сивият бетон на бункери. В очите на войниците цъфтят отровните цветя на страх. Страх!           Расте.                     И става Ужас. Възглавницата пожълтя от пот. И всяка нощ-отново плача. Навярно, много болка съм събрал. Навярно, някой ден ще се побъркам. И лигите ми ще текат между кривите ми устни. Но това, за мене не е важно. Понякога се питам сутрин, защо очите във трамвая са сухи. Пълни с пясък. Нима, не чувстват, че със болка покрит е сивия асфалт? И мъртъв е полегнал булеварда, премазан                 с колелата на колите. Прободено, мълчи небето върху рогата на тролея. Защо не плачат хората,                                    се питам?! Защо не се усмихват?! Понесъл съм огромна тежест, да нося болката на всички. А искам да съм само Мечо, играещ с птичките в гората. …Тресавища.                     И сънища. Кошмари.                  Истини. И делник, виснал във прозореца. Полюшва се                      обесен.                                       01.12.2007 г
	Побелявам… Като клони на дърво през зима… Капят пожълтели мисли, сухи, сгърчени листа. Крача сам…И мисля. В джоба нямам и стотинка. Пред очите ми прелитат птици. Уличното куче гледа. И очите му са тъжни. Нещо, някога пропуснах... Духа вятър и листата се пилеят по асфалта, както и годините зад мене. Побелявам… Сняг ме сипе. ситни, виснало главата следва ме, горкото куче! Сигурно и то-самотно, търси ме, да станем близки. Двама сме, а и това е нещо. Вятърът върви пред мене. Плаче с пожълтели сълзи.                                01.12.2007 г.
Слънчево… Като теменужка, синьо е небето. Гледам гълъбите. Дишам. Слънцето прониква в мене. Гали ме със топли пръсти. Зимата е много чиста. Бяла, като булка. Паркът ме посрещна, като къща в която дълго време липсвах.                            01.12.2007 г.
	Мастилено-гъста, нощта, е погълнала много въздишки. Примигват, със жълти очи по кръстовища всички въпроси. А луната мълчи. Пребледняла и много самотна. . . .    Пак е среднощ… И пепелникът е пълен. Като надзирател разхожда своите стъпки, часовникът с черни ботуши. Когато достигне до мен стражаринът спира и ме пляска по лицето с камшика. . . .    Някъде, някакво куче под небето, за нещо пролайва. Сигурно, лошите мисли го гонят. Или търси своята постеля. А улицата, подобно на черга забравена на простора на двора виси. Въжето е провиснало от тежест. А чергата блести от влага. . . .    Бих искал, на очите ми да сложи ръка сънят…Да стане тихо. Да спрат да бъбрят всичките тревоги. ( Кресливи, като ято врани…) Увити, като червеи във пепелника се гърчат фасове…Миришат лошо. Те са свещи, На Нечестивия от храма, където няма кръст, и без икони се зъбят зидовете…Тухли черни, изпечени от глината на мъртви. Пълзят и стенат, сенките на грешни,                                 опашки на огньове. Дълбока нощ…Във която,                           навънка куче само лае. . . .    Прозорецът е рамка на картина, от която нищо не разбирам. Неонови петна са всички лампи. Рекламите са с червени устни, като циганка, с пола до кръста. Склопили са очи…И мъртви, изглеждат тъмните фасади на панелените кошери…Мръсници, в тъмното доволно дишат. Разнасят сънищата, като стока. . . .     Не съм търговец, за да имам, какво да ви продам и купя. Тревожа се за уличното куче. Дали в утрото, когато децата се пробудят, ще намерят на шарената                       ( цяла във балони!) възглавничка, една усмивка. . . .    Безсънен съм, защото ви обичам! Усещам-въздухът е пълен със черните крила на врани и студ,            омраза,                         лоши мисли. И струва ми се, щом затворя за миг очи небето ще се срути. И с парчета от зелени керемиди, тежки тухли,                      късове мазилка ще смаже в малките креватчета розовите, чисти пръстчета                  на усмихнатите пеленачета. Затова, ще бъда нощна стража! Поне един прозорец нека свети! Когато, някой се пробуди за да пишка да види вън, една свещица… И да си полегне успокоен,                 че всичко не е безнадеждно.                                           02.12.2007 г.
Сребърни облаци. Звездите са тихи. Диша край мене кроткия вятър. Чувам сърцето си: -стон на камбана. Крача сред тъмното. Усещам, че жив съм. Снегът по дърветата блести, сякаш крилата на пеперуди потрепват.                   02.12.2007 г.
	Самолети рисуват по залеза бели пътеки. Розови облаци тъгуват за летните птици, като миг отлетели. Вятърът кацна сред клоните. Сви си крилата…Задряма. С усмивка изпращам златното слънце. Звездите, се посипват по мене.                              02.12.2007 г.
Децата… Децата са искрени! Когато спукат балон, ме гледат виновно… И ме лъжат, със пълни очи, как храстът е бил бодлив и враждебен. И ми подават-със плахи ръце от балонът- спукана черга. . . .    Аз ги галя с очи… И бъркам по празни джобове стотинки да дам … Нека, балони да летят пред очите на малките… . . .    Все едно ми е всичко… На тази трапеза, бях поканен случайно. Не исках да бъда. Мръсници! Около мен-някаква пасмина повръща над всичко. Пазя с шепи гроба на дядо ми. Пазя и себе си…Едно цяло страдание. Простаците, пияни, оливат със вино,                       в чинии-салати мърсят            и поливат,                              разбиват по стените на моята същност…                                   На баба иконите. . . .    Погледни във очите на старците… Виж, колко слънце има в децата. Пожелай си, да бъдеш усмивката от червените бузи във парка… Където, детето тича след залеза, във дъхът му е цялата есен. Погледни във брезите. И в слънцето гаснещо. Една омърлушена сврака, ще ти разкаже за всичко. . . .    За любопитните- ето ви тайна! Сутрин, преди да се срещна, на ръцете си слагам изплетени, или от кожа-фабрични ръкавици… Гнус ме е много! Да докосвам с ръцете си дръжката, където следите, лепят се, като мръсно и гадно Не понасям…измърсените длани! . . .    Да, не обичам мангали! И турци. Комунисти. Се Де Са-ри… Бездарни поети. И други простаци! Разкопчавам с удоволствие ципа и ви показвам своята пишка! . . .    Гнусно миришете, драги… Нечистоплътно, като мръсни мангали. Бил съм расист?!-Ясно да кажа: -Не понасям мръсните нрави! . . . .    Не ми е зор, какво си мислите! Обичам мръсните канали, по които се разнасят разни…гадости. А ти си меката хартия, по улея на времето,                           където се разнасяш… Разгледай се внимателно, недей да спориш: кафявите следи на времето, са всъщност многото фекалии,                                              полепнали по тебе. И колкото и да приказваш глупости, ще бъда ангел… Можеш, потта под моите криле да душиш. И да мислиш, че си някой. . . .    Обичам да ви гледам-ей, такива!... Домакини, с ролки по косите. Мъжете ви пърдят и хъркат. А вие онанирате над листа. Простаци сте!- И ви презирам! Бих акал, във вашата пералня, препълнена с компромиси и гащи. Как искам!-лично да ви псувам! . . .    На мечето, във гората… Избодохте и двете му очички… Със тръни…злоба. На делника с торбите. …Много ли ви трябва?! Пропищяха горски птици. Калинките от скръб умряха. И върбата, изплака жълти сълзи над водата. Мръсници!... Колко ми е гадно, че ви запознах с детето. Под вятъра, разнасящо балони. . . .    Във мене-розови балони, все още носят въздух. И пространство. Все още, тичайки наслука държа в шепа жълтото канапче, завързало и облаци и време… Свободен съм!...И тичам! И се смея! Щастлив съм, въпреки на всичко.                                   06.12.2007 г.
	Червен е погледът ми… И премрежен. Не виждам разните предмети. -И шкафове,                   и тенджери,                                    бакали…. Поне, да бях си пийнал!... А с цигари, рисувах пак: -нощта е синя, от дим и прегорели мисли. Пепелникът е препълнен от тревога: -огледай себе си!                   - наоколо! Че то е страшно! Ръцете ми треперят…Спя ли ? Дали е сън деня ми? Или сънят ми вече е реалност? Изкормените съвести са проснати, като прасе заклано на чатал,                ( дано му изтече кръвта! ) защото чакат домакините, да сварят чорба.                            И наденици да направят. А сланината, ( представяш ли си?- осоляват я!) и слагат в каци да ядат със зеле… ( Сланина, зеле от бидоните                  и моркови и целина…) …Да бях… Не ми се пие! Мирише ми на лошо всичко! Бих искал, да си имам къща, да гледам куче и козички. И вечер да заспивам рано. Отровен е от всичко…Пепелянка, прокрадна се в очите ми, пълзяща на делника зелената опашка. И той, като подпийнал комарджия цигарите на случките гасеше направо…вътре във сърцето. Душата ми изпуши плахо и стана постепенно                                 ( пред очите! ) във кофа. Във която, цялото ми време изля катран,                   мътилка,                                много злоба… …Да бях, поне…Една отрепка, с бутилка вино-да ви псува. Да бях бияч-да ви пребия! Да имах власт- да мога да ви мисля! Обичам залези,                        когато си отива, на слънцето последната надежда. И чувствам се, че аз съм хрисим. Макар и тъжния ми поглед. Да чакам слънцето                                 ( голямо, жълто ) Да дойде в синята ми стая                                 ( за последно) и моите цветя да ги погали. Погрознели от цигари.                                       10.12.2007 г.
Роден съм, сигурно за теб… Да бъда бащина милувка. И устните на влюбен. Рисувал съм те нощем с мигли. Копнял съм те с очи в утро. …Ще се превърна в светъл спомен. А споменът, ще те дари със утре.                                      10.12.2007 г.
	Звън… От потното ми тяло, изтръгна ти…Защото бях камбана. А вятър-ти… Небето се разкая за всичките си грехове… Над нас завивка се сипна,                легна,                          и сниши… Страхувах се,                        ( макар и топъл…) от този вятър, от дланта ми да не би да не пожали…                                И голото ти тяло да настине.                                      10.12.2007 г.
Крясък на счупени чаши… Стената е бяла от нежност. Страст и пресъхнали устни, пием, сякаш без дъх… И червеното вино е вряло. Слънце,              и нежност,                                и плам. Погледни по стените-как гроздето, е събирало жега за нас… И сега се разтича: -кърваво,                 гъсто                          и лудо… Наднича над ципа ми. От деколтето напращелите гроздове вещаят луда забрава… Мирише на зима и бъчви… На зима-със виелици. Ти си огнище, където слагам постепенно дръвцата, събрани през много сезони… Но, пазя твоите длани да не порежат стъклата, от всичките чаши-строшени, на разни илюзии.                                       10.12.2007 г.
	Щастлив съм, че се чувствам птица. Че някъде, в съня ти ще се приютя на топло, във гнездото. Подобно-болна чайка сред бурята-в скалите. Не знам дали го знаеш, но очите за мен са дом, във който ще се върна, когато бурното море изхвърли от рибите прояденото тяло. Ще се сгуша. И цялата нелепост на простора, ще има смисъл. Топлата утеха,                         че аз съм птица. А дори и мъртва.                                          10.12.2007 г.
Нарисувай ми мечтите си… Със крайчеца на пръсти-по гърдите ми… Нека разгадая стъпки от сезоните, когато си очаквала да бъда. Искам да съм-на мечтите птичето. Искам да съм и снежинката, посмяла да докосне устните. И да се стопи от нежност. Пред теб сега съм истински. И искам да те чувствам истински. Ти чу ли?!-някъде отвънка, във този миг, една камбана благослови, че устните се сляха.                                              10.12.2007 г.
	Зимата пристигна бързо. За малцина-със шейната. Спи зад храста цигането. Някой му е подарил одеало. Виждам го, когато сутрин нося чанта към метрото. Спи сред няколко картона. А дюшекът му е на балони. ( щампата е много мила!) Кряка в клони злата сврака. А дървото го посипва със листа и зимни капки. Тази зима, цигането сигурно ще си отиде. Ще премръзне под луната. Кучетата ще го изгризят. Свраката, във ранна утрин ще закуси със очите. Пак ще нося към метрото чантата на моята съвест. Под снега-дюшека ще изгние като мърша. Някой ден от „Чистотата” ще почистят...Зима, по рождение е бяла. Цигането ще го няма.                           11.12.2007 г.
Аз съм каничка със вино. Горещо, зачервено от желание. Във тази зимна нощ, когато устните са слепнали от студ и кисел вкус на делник, изпий ме!... До последна капка. Остави ме празен, пълен с въздух изтръгнат от гърдите ми. ...Като свещ догаря размекнатия поглед на луната. А дланите, подобно птици са кацнали една във друга. Сгушени, в топлото гнездо.                                    13.12.2007 г.
	Дъждът, във прозореца драска със нокти, като целувка пропусната. Ще отворя да влезе. Нека на топло двамата с нея галим голото тяло на моето желание.                      13.12.2007 г.
Като по планински хълм, със устни изследвай всеки зъбер. Докосни и всяка падина. И извор. Всяко цвете. Усещай чистия ми дъх -планински вятър, ухаещ на смола и бор. Открий единствения еделвайс. Запазих го за тебе.                              13.12.2007 г.
	Луната е бледичка лампа. От прозореца кротичко свети. Ухаят на вятър телата зачервени от сладост. Събудихме птиците... Те полетяха. Звездите премигнаха плахо. Когато изтръгнат утихна във стаята влезе поседна, и нежно ни гали безсънната нощ, пълна с обич.                              13.12.2007 г.
Очите ми, като коприна се плъзгат... Ти си гола. И кожата ти в миг напъпва. Очите ми те галят... И с дъх докосвам всяко кътче. Разнасям се, подобно вятър сред пролетна трева-невинна. И чиста, като заран. Под пръстите ми блика извор във който се потапям във забрава.                                     13.12.2007 г.
	Сенките, блуждаещи в стените са блясък. От искрите на слети силуети. Чувам по тавана как се скитат сплетени прегръдки на въздишки. Преплитат се във топла гама, превръщат се в една голяма цялост. Звън. Камбана. Зачервени са очите. И търсят пътека някъде, към извор. Гори жарава под телата и всеки миг ще лумне пламък. Над кладата ще има птици, а в човките им клонка от маслина. Завивката е много бяла.                                    13.12.2007 г.
Като извор си... Държа те с длани. Стомна писана - със обич. Не смея да докосна с устни водата.... В нея - слънце, танцува с цвят на цвете. И бликат шарените сенки - нагиздени моми пред тлака. Мирише ми на здравец твоето тяло. Достигнал съм до извора... Накрая.                           13.12.2007 г.
	Шепот на ангели... Звън на камбана. Росата в тревата е бяла. Тихо ухаят цветя от очите. Усещам те цялата, сякаш милувка. На вятър. Звън на камбана. И светлина, като от стара икона излъчва пред мен твоето тяло.                   13.12.2007 г.
Пречиствам те с очи. Изпивам, всяка лоша мисъл. И поличба ( магия черна ), която простите душици, са сторили във полунощ. Заклан –петела, е скачал върху въглени, жарава от изгорените тела на пепелянки... Защото, мога да лекувам. И мога, някак-като гъба да взема в шепата си –цяла човешката омраза. Макар, да гасна... Искам рози да никнат по следите на краката, на една светица.                         13.12.2007 г.

	А ти си билка… Горско цвете, Израснало сред тръни. Мирише ми на бор. И нещо чисто. От вятърът на твоята кожа полъхва нещо истинско… И свято. Защото си - Природа! И мога, само            грешен,                          гузен, пред теб да коленича. Разказва нещо бистър извор. А аз съм клекнал-коленичил…. И го слушам.                              19.12.2007 г.
Ще дойде, скоро… ден… Ръцете ще треперят. И слюнка               (бяла, като слънце!), ще протече по скулите               (увиснали, немърдащи…) Защото, ще съм във пижама (болнична). Санитарката ще ме забърсва сутрин. Ще отнася и подлогата. Не ме е яд за това! ( Да идва скоро-да се махва! ) Днес, искам само цвете от градината ( дори откраднато, от тази мръсна болест! ) сред многото лехи на моите чувства, да дам, едно…единствено. Прокобите на болестта, не ме интересуват.                                                    19.12.2007г
	Магаренцето клепа… Калдъръмът е от камък. Трополи на всяка крачка. Каручка. С дръвца за зимата Два гарвана се скараха за нещо. Орехът посивя от мъка. Подмина куче. На жълтото дърво-листата, (подобно сълзи) прокапаха по локвите в средата, на които жълтото небе се взира с безпощадна жалост.                                 19.12.2007 г.
Нарисувай ми лято!... С плажове-жълти. С малката рибка, закачена на въдица              случайно, ( по залез ) Мечтая кораби стари, да минават бавно край плажа. И да крещят със сирени: (грапави,                 с дъх на желязо…) Когато отекнат в скалите, да се уплашат плахите миди. А ние, със теб, за бъдем пясъчно голи… Рапаните говорят за нас. Водораслите са много зелени. А ние сме просто … Щастливи.                            19.12.2007 г.
	Аз съм въздушен… И бял. Като мехурче от пяна, което, във въздуха каца по теб. И се пука, по твоята кожа. Усети, как очите ми топлят под коремчето, малко отдолу… Щастлив съм, да видя, твоята сладост, как капе, като капки на извор.                              20.12.2007 г.
Нима съм стон на струна? Колко искам, със дъх да попилееш пръсти в очите ми-разрошени и чужди. Уморен съм от раздели.                Уморен съм от измами. Докосвам те със поглед, и си мисля, дали очите ми те заслужават?!                                      19.12.2007 г.
	Повръща ми се, рано сутрин… Когато, след молитвата си правя горчивото кафе - горчи ми като делник, във който, за хапка хляб ( и разни други ) ще трябва да преглътна. . . .    Тежи ми… Защото съм орисан да съм свят. ( Не искам да ви знам, дали ми вярвате… ) И крачейки в пазарите на делника (сергии,            рафтове със зеле,                                       селяндури,                                                      бабички…) разнасям светлина. Вероятно ви е трудно, да я виждате!? Купете нови очила, като със стъклата на предишните направо кълцайте дебелите си вени. . . .    Ела със мен… Да ти покажа!... Как малките врабченца, край клошарите, край мене кацат. И ми се усмихват! Отнякъде…едно, куче лавна. После- изскимтя! (Засрамено!) Дойде при мен да се умилква. . . .    А аз си вървя… Под стъпките, времето скита ( като на тати часовника:                Сърп и чук!                              Железен!....) Кънти-църковна камбана, оглася ехо на крачки:               Дан!                    Дан!                          Да-дан! . . .    Не искам сутрин да се будя… С мисълта, че винаги в метрото, е пълно с мръсни хора… Миришат на запарено и гадно, запарените ваши нрави… И после…Що ли слизам, по спирките…Обилно да повръщам. . . .    Над мен е виснало небето. Безчувствено към всички драми. Обичам, някъде на кръстопътя да гледам шарените светофари. Да пуша,                и да мисля, дали ще имам силите                                   и мога, да пресека отсреща. . . .    Защото, всъщност-булевардът, (изпълнен със таксита) Тарифа:                Нощна…………                Престой:……….                Километър:……. не казва нищо. Трамваите са много жълти. Очите ми са само топли. Ще сгрея уличните котки. . . .    Усещаш ли, че няма въздух?... Пердето,                ( бесено ) виси                 и не помръдва. В саксиите разперват пръсти цветята,               закопани до кръста, в гробове                 преживе. . . .    А на первазът на прозореца е кацнал гълъб. Очите му са късове от залез (червени капки под бръснача,                разрязал топлите ми вени…) Бих искал да ти кажа-птиците, рисуват със крила                               и човки някакво си утро… За разлика от мене.                                          19.12.2007 г.
Очите ми са топли. Погледни ги! Кафяви, като джибри за ракия. И силни, като старо вино. Разнасям бялата брада (Заснежена от години…) сред кръстопътища и светофари. И сещам, как във мен градът въздиша… Заснежени тротоари. Дърветата са голи. И снегът е бял, сред черните им клони.                                20.12.2007 г.
	Посърналият залез вещае сълзи. Тази нощ, ще звъннат тихите камбани на моят кръстопът. Не знам, дали да бъда, или тръгна… Дали съм вятър-разпилян, в посоките на моите чувства? Не знам. Но, моят дом са светофари искрящи във червено от всичките ми грешки. Загубих ли посока,                   адреса ли не знам? Но каменните, сиви сгради опипвах със ръце в желанието да се намеря. И моят дом да ме очаква. С легло. И топла супа. Познавам всеки тъмен ъгъл. Където, стъпките ми вчера и днес,           и утре ще екнат, после ще угаснат сред тъмните фасади. Орисан съм, да бъда скитник.                              20.12.2007 г.
Свирят прозорците… (Музикантът от ъгъла, прегърнал цигулка от вятър) Гледам снежинките. И черните врани. (Мечтаят за нещо сред тръните…) Нямам стотинка. Дори и цигарите станаха лукс за клошарите. Обичам бездомните кучета. Еднакво усещаме зимата. Вятърът духа в прозорците. Изсмуква всяка искрица От слънцето, кацнали вътре във мене.                           20.12.2007 г.
	Тиха тъга, като мъх, пропълзял по стари дувари. Шарени стомни със вино мечтая. А булевардът е сив. Асфалтирано-гладък. Няколко мънички котета тръгнаха с мен. Не знаят, горките, че и аз съм бездомен. По-добре да ме вземат, и в тъмни мазета да си мислим прегърнати, че ще дойде топлото лято. Тази зима е бяла. Сред снега, Снежинките, като пеперуди прехвръкват.                          20.12.2007 г.
Небето е красиво…И добро. Усещам тихата молитва на ангели (припаднали по пейки), във парка. Вкочанясали от грижи. Бездомниците на града. Защото, в тази миризма (не знам, дали си сещал?!) на верни псета,                        на балтон, не свалян вече от години, е всъщност вятър. Лъх, от миризмите на този град. Потта, на хищното ни време. Обичам ангели и птици. Обичам и червените езици на псетата, (последен страж!) на пейката,                бутилката,                             сънят му… Бездомникът сънува в бяло. Филийка хляб,                        и бяла булка… Но хубаво е, че сме смъртни. И всичко това-ще се привърши. Небето ни очаква, като храм. Безхлебните ще станат на икони.                                 20.12.2007 г.
	Ще дойда във съня ти като малка пеперуда. В косите ти ще кацна С крила ще ги погаля. Не ме пъди със длан... Нека да остана. Косите ти ухаят лятно.                      21.12.2007
Като ангел кацам… Над яхния, в кухнята (…на печка-загоряла…) И някакъв субект, отворил скверни устни… Познавам делника до болка. Бъди до мен, защото от крилата, ще сетиш вятър… Тревожа се за вашите грижи. За празната чиния, отворила очи над тебе. И гладният и жаден поглед на детето… В мълчанието, скрито под прането, край масата, посърнала отдавна усещам цялото си време, изцъклено от гадост… Макар и да съм никой-някой, усмихнат съм над малката паничка, на този просяк, със балтон от лято,                               отишло си отдавна… А просякът ме гледа със усмивка. Разкрачена, подобно малките бедра,                     на проститутките, край моста. Реката ми мирише лошо. И сградите са много стари. Фасади с лъвове, хотели,                           предлагащи любов на час… Градът е леден, като чаша мастика,                           някъде в хладилник. …Усещаш ли, че пролетния цвят на дюли,                 ръсят се над теб?                                                 21.12.2007 г.
	Сред дълбокият сняг (посинял от очакване…) шейната       оставя следи           -дълбоки препятствия,       далечни разстояния следи, червени, дълбоки следи по невинния сняг натрупал вашата съвест. Виждаш ли ти?!... Под шейната на Дядото, копита на разни елени, как се размаза усмивката на това…дрипаво (трето по ред…) някакво               мърляво, дразнещо-цялото: (със присъствие) по реклами и мероприятия на разни ( мероприятие-значи-банкет!) фондации… Една синьо,                    със изпъкнали кокали, едно българско,                  бездомно                                 дете…. Шейната му отряза гръкляна- Кръвта му се изля в чашите. Политици,                мръсници                                и други престъпници вдигнаха тост. И пиха! Да пият! По-добре е така! Да не получи вафли в кутия, шоколади,                  Бойко Борисов,                                     Звездите на Европейски съюз, и други плюшени глупости. На детето главата е топла. И кръвта е гореща и истинска. Елхите са мигащи курви. Дядото не е бръснат, от мъка.                                                                   27.12.2007 г.
През декември има мънички котета. Мяучат пред входа. Мнозина изчезват (улични кучета...) Нося филийки, натопени във мляко. Духа ме вятъра…И снежинките падат. На кого да разкажа, за малката радост, че отивам после, да си купя хляб със усмивка?                                            27.12.2007 г.
	Пеперуди… Крила на снежинки докосват очите ми… Толкова е бяло! Край дърветата кротки залитам (не ми е добре, и май ще си тръгвам…) Но…остави! Дишам дълбоко и усещам последната зима. Усещам красивото! Във тебе…във мене… И как всичко шепти (снежинки-във бяла премяна, са нагиздени,                       отдавна мечтали да се срещнат със мен…) Както и ти. И аз да посрещна зората, без поглед на болник. Всеки ден ни е празник! (Запомни!) Пеперуди са всички снежинки. Бели ангели кротко летят край стъклата на нашите чувства.                                            27.12.2007 г.
Разпенени пространства. Буря. Русалките са жълти проститутки. И виждам ги, че те се давят в океаните на всичките си блудства. Не ще им дам ръка. И пояс. Морето ще е безпощадно. И пясъкът ще е залят със мъртви тела, удавени от времето. Лодките ще се поклащат бавно в утро, бистро от безвремие, сред което, гларуси ще търсят следите, сред боклука на измислените техни чувства. Човките са хладни. Остава сноп от водорасли напомнящи косите им… И няколко скали - брадясали със мъхове от разкаяние. Корабокрушенците наоколо са зачервени… Пияни от желание. Пият ром (от сухи раковини) Повръщат. И мечтаят, за нашите прегръдки.                                      28.12.2007 г.
	Не ми достига въздух да те стигна. Очите ми са в залез залезeли. Оставя, от ръката да отпратя (на пролет-вятър) в нежни клони. Приличам на дървото-корен. Кора на бор. (накъсано от грижи) А ти си малката снежинка полепнала със вятър в моите вежди. И искам да погаля облакът над мене довял те, с цвят на ранна пролет в есента на моя поглед.                                      28.12.2007 г.
Тъжен е въздуха. Сив, като грижа. Врани летят. (черни усмивки) сред небе празно от всичко. Нося хлебче на гладните гълъби. И усмивка, за клошаря с количката.                   28.12.2007 г.
	Чешмата капе в кухнята. Като часовник, отмерва моето безсъние. Бих искал, с уличните кучета да се свия на кравайче във някое мазе (уютен дом,                   за паяци и мишки) В тъмният прозорец лампи рисуват жълта броеница на неонови слънца.                             28.12.2007 г.
Клошар. И каручка. И куче. Кофите, пълни с боклуци миришат на бедност и грижа. Няколко врани. Злоради. И черни. Грачат. Нямам право да нося торбите пълни с бутилки и радост. Защото, с очите клошарят рови из кофите. Кучето чака. Увесило надолу главата, конче мечтае, за малък подарък.                            28.12.2007 г.
	Мъгла… Сградите се стапят. И губят форми. Кашлям лошо. Сякаш съм бездомник, подпрян на стълб (Утеха!) Очите ми ще станат сиви. Фасадите са много страшни (Студени,                с поглед на пранета развели шарени ръкави над калните пътеки…) Мирише на мизерия и грижа. Над мене лъскави реклами разказват за света незнаен. А стълбът е студен и мокър. Подпрян на него-още кашлям. Една женица ме подмина, поспря се,                  после свърна и някак гузно ми подаде: - Левче, синко…За цигари!                              28.12.2007 г.
Защо ли дишам? Имам ли, да кажа още нещо? Пресъхнал кладенец в пустинята ( камилите излъгах!) и те ме наругаха. Не знам, дали го знаеш, но по листите изплаках всяка жива капка. Очаквах да поникнат листите на лавровото клонче на челото ми. А всъщност, сложих тръните. Венец от грижи и самотност. Да бъдеш друг, да си различен оказа се-проклятие! Но нищо! Белият ми лист, пред мене проснат-като съвест, във който ще напиша стих… Дори, и толкова излишен.                               28.12.2007 г.
	В тъмното се смее кукумявка. Един подпийнал, крачи край стените, говори нещо…Някого ругае. Премръзнах, дълго ли се скитах? Ръцете ми са сини, като рани. Със голи пръсти рових из посоки отминати, и пак към тях разнищвам стъпки. И пак се връщам…Като птица-Феникс се раждат спомени убити, уж, на делника-със сопа. Не съм добре, че мисля много. Да взема да направя нещо… Какво ли? Нито ми се пие. Устата ми пресъхна, пълна с пясък. Ще взема да го стигна- онзи, (подпиращ същността си по стените). Да го подпра с юмрук в стената, после дълго да целувам брадясалата му усмивка. Кукумявката ще умре от завист.                                          28.12.2007 г.

Все повече обичам… Дишам, с усмивка сутрин вятър. И галя с поглед                 уличното куче. Следите по снега от гълъби. Земята е голяма. И е малка. Еднакви са и всички хора. Оставам с мъничка надежда, да науча всички да обичат.                            28.12.2007 г.
	Звънци на кози… Калдъръмът е прашен, бълбукащ от жега. Белите плочници пред старата къща миришат на гозба и здравец. Вика козаря. Дрънкат брадите. Козите се връщат от паша. Баба седи под черницата сгушена. Тъмната кърпа ( по бяла коса) блести по дувара. …Усещам, как червените рани по коленцата ми парят. Посрещах козата със дървена сабя.                               28.12.2007 г.
Когато, сутрин някъде-по синкаво потеглят влакове далече се будя. Качват се със куфари във празните вагони моите сънища. И локомотивът свирва. Скръцват релсите. И всичките усмивки (полунощни) ми махат от прозорците. Отиват си от мен. Оставам аз, и белотата на тавана. Подобно паяк             виснал е отгоре. Пристига ден ( невзрачен,като леля дошла да чисти офис вечер) Очите ми мечтаят още сладост. Одеалото преплита пръсти с мене. Но трябва да се вдигна! Тракат зъби, настръхналите всякакви въпроси. И трябва да присъствам.                                   28.12.2007 г.
	Красиво е във мен…. Четка на художник докосна бялото платно на моята същност. И всяка мъка превърна в багра. Чувам, и създавам музика. Мога да се смея, над язвите, пронизали плътта ми. Разглеждам делника с усмивка. Опитвам да съм някак си добър. Да мога, да ви нарисувам чудната икона, пред която да се молите.                                   28.12.2007 г.
Мечтая за слънце. В прозорец, облечен във жълто. Дъх на роса и на цвете. Няколко чаши със вино. И топли приятели. …Пуша, май много?! И кашлям. Това не е важно в момента. Пред белият лист съм изправен, и сякаш съм разпънат пред Кръста. И създавам Изкуство. 28.12.2007 г.
	Накарай ме, да се усмихна… Искам-с длан, да снемеш бавно от челото посивялата от грижа паяжина. Ще бъда още малко тук. Когато чуеш- портата, след стъпките ми как се хлопва… Недей да плачеш! Стиховете ми, оставил съм за теб и всички други.                                  28.12.2007 г.
Няколко мънички феи (прозрачни от бялост), кацнаха в моя прозорец. Зазвъняха камбани. И небето, като бяла завивка се посипа по мене. …Телефонът още помни твоите думи и се усмихва щастливо.                                         28.12.2007 г.
	Парченце лук. И хляб. Водица за преглъщане. Обичам простите неща, със дъх на истинско. Щастлив съм, че можах, да хвърля чергите, тъкани, дадени в чеиз от родови премъдрости. Обречен съм, да съм поет. (Не искам даже-мнения!) Обичам да творя и хрупам лук. Оставам жив, за много поколения.                        28.12.2007 г.
Цветя… Изсъхнали от зимата. Сред които липсват пеперуди. Летят снежинки, като ангели. И побелява бавно двора. С оголени дървета, като истини. В первазите се гушат гълъби. Мечтаят за трошичка и милувка. Които, с празните си шепи не мога да им дам.                             28.12.2007 г.
	Подай филийка на гладния. Ръка-на безръкия. Посади някъде цвете. И не чакай отплата. Ще злослови за теб-сития. Със юмрук ще те блъсне безръкия. Седи цветя-въпреки всичко! Христос не се посвени да измие краката на ближния. И сам се запъти към Кръста.                                    29.12.2007 г.
Слънцето със пръсти раздърпа облака. Надникна. И се усмихна. Заблестяха клоните от радост. Снежни. Тихи. Полъхна вятър и снежинки поръсиха се… Златни пеперуди.               29.12.2007 г.
	Мирис на сняг. И на зима. В заскрежените борове черните врани тъгуват за нещо. Хрупа алеята. Бяло и чисто се сипе в очите ми.                   29.12.2007 г.
Спокойно е в мен. И бяло. Обичам да говоря тихо с бездомните край уличните кофи. Мечтали са за топла дума. Гореща супа нямам. Нито пък-парица. Разказвам им, че мога сутрин за тях да мисля… Те ме гледат. И пушат двете ни цигари, комини сякаш от огнища. Когато се разделяме целувам ръцете им, със дъх на грижа. Бездомните ме знаят и ме чакат. За да стане топла тази зима.                                 29.12.2007 г.
	Навеждам се над теб. Със дъх на билка косата ти е пълна. Като нива. Усещам хляб, и как орача земята храни със потта си. В очите ти съзирам и небето. Голямо и добро, като молитва.                           29.12.2007 г.
Олющени фасади. Със пранета, закрили слънцето в прозорците. В разкаляните улици-таксита придремват, чакайки посока. Градът е махмурлия, грешник събудил се пресъхнал, като нива. И само аз, И разни псета (повлекли мокрите опашки) се скитаме. Едва ли има,                     някоя пътека да ни отведе към нещо чисто.                                29.12.2007 г
	Обичам старите къщи. С тъмните дворове, в които котките скитат. Да гледам, как пушат комините, да мирише на печка и въглища. А по железните, черни огради врабчета да си говорят за нещо. Скитам премръзнал. и топля със поглед ръцете на тази старица (червени, като керемиди на покрив) понесла дръвца да се грее.                                        29.12.2007 г.
Танцува вятъра… Снежинки. Бал, със бели рокли. Дърветата поклащат клони. И от възторг пролайва куче. Дори и птиците-на топло се скриха. Скитам. Усещам, някъде под шала радост, че мога всичко това да видя.                           29.12.2007 г.
	Милостиво е слънцето. Гали, заскреженият поглед в очите. Орляци на черните мисли, като врани се спускат над мене. Триони от лед-през ръцете стържат              и режат,                      пръстче след пръстче на всяка надежда. И падат. Във снега никнат червени цветя красиви-рози в градина. Искам слънце,                         балони,                                 и смях на деца. В този град ми е много студено.                                      29.12.2007 г.
Кротка вечер. Синя като гълъб. Кацна във прозореца. Заспа. Гледам бледата луна. Бисерни край нея плуват облаци. И тишина.               29.12.2007 г.
	Погледът ти, сякаш е магия. Ръсят се край мен цветя. Вдишвам полъх от крилете пеперудени, в нощта. Звън се сипе от небето. Хор на ангели, едва с връхчето на пръсти, по лицето плъзга бисерна ръка.                                 29.12.2007 г.
С бялото перо на птица те рисувам…Всяко кътче с топъл дъх докосвам. И под него, тялото ти, като цвете своите листа разтваря. Става светло и прозрачно. Цялата си топла пара. Утринна мъгла сред пролет. Устните ти, като лира звън отронват…И потрепват. Лист, под дланите на вятър.                           29.12.2007 г.
	Сребърни храсти. И клони, заскрежени и бели. Търся нашето лято по опустелите пейки. Оголели дървета, спомнят за зелена прегръдка. Гледам снега…И листата. И ми става, някак си топло. Ще поникне отново тревата. И ще се върне пойната птичка, която пееше, някак-щастливо, когато устните, бяха ни слети.                               29.12.2007 г.
Безпътни улици. Изкуствени фенери, под които крача, без да знам, къде да ида…Никой няма. И няма кой да кажеш, че си сам. Че всичко в мен-бленува сини изгреви. И стих. Една гореща длан. И чаша вино. Студ. И тъмнина. Кукумявката плаче за нещо, скрита в рошаво, черно дърво. Някъде, в тъмния двор (…като престъпник заклещен, от ръце на фасади                  и жълти очи на жандарм) кучето лае пресипнало. И то, като мене…Без дом. С очите рисувам си-пламнало огнище и гърненце със боб. Във скута ми-мъркаща котка да преде дебелия шал,                        над книга разлистена. …Тези тъмни коридори, каналите на улици и сгради, студените стъкла на разни хора… Изпиват ме направо, като влага на зимник (някаква квартира, убежище на всичките несрети бездомни мисли…) Във който, времето прокапва подобно сълзи по стените. Ридае и тавана, на туберкулозното ни време.                                       29.12.2007 г.
	Луната е сърп на косач, със коси от сребърни облаци. Като малки зрънца, се пилеят звездите край него. От прозорците мирише на хляб. На гозби и звънкави чаши. Съска вятър- остър бръснач и порязва моите скули. Ще се връщам…Не намерих посоки. Светофарите мигат отчетливо ( тремор в ръцете на пияница ) Ще се прибирам при моите книги. Вино ще пия. Ще слушам супа, как на печката къкри. Във мене е топло. По булевардите никого няма.                                        29.12.2007 г.
Ще си легна рано. Ще се завия през глава. Не искам, да чувам глас на телевизор. Сред топлото на мрака ще си мисля, какво сънуват всички птици. И катеричките малки, със опашки дали във тази зимна нощ, ще се завиват? Ще кацне после, ангелче в леглото и с пух от лебед ще ме гали. На Бог съм благодарен! Нека, заспиват и бездомните дечица. И искам-розови балони да им донеса…И нещо за закуска.                                               29.12.2007 г.

	Въздъхна вятърът сред клоните, разсипа сребърни снежинки. Изпъди малките врабченца (отлетяха възмутени!) Огледа се. И спря. Аз крача, а край мене пейките самотни, махат ми с ръка.                                    30.12.2007 г.
Следи на гълъби,                       лапички от куче. Снегът е срещал много минувачи. Изпращал ги е леден вятър. И клоните са ръсили снежинки. Пристъпвам бавно, скърцат стъпки. Обичам тишината в парка. В дърветата ме срещат свраки и с дрезгав глас ме поздравяват.                                       30.12.2007 г.
	Студеният въздух на зимния залез, ме кара да дишам свободно. Далече се чува-шуми булеварда, въздиша със всичките грижи. Само аз съм, и белия вятър, разсипал коси от снежинки. В очите ми кацат- ята пеперуди, полетели сред синята вечер. Дъхът ми се вдига- облаче пара. Измръзнах, но в мене е топло.                                        30.12.2007 г.
Звън на капка… От капчука, капе жълто слънце. Капка,            малка, като птиче е откъснат лъч от него. И снегът е майчина прегръдка. В себе си поема вятър. Долетял, внезапно топъл. В клоните се чудят птици. Гълъбите се ухажват, виждам ги, че се целуват. Бяла зима…От любов е топла. Чиста, от усещане за пролет.                              31.12.2007 г.
	С продраното палто на скитник, луната тази вечер се завърна, миришейки на зима и оцет. Самотно стана в моята стая. Посърна лампата и пожълтя. Увяхнаха в прозореца снежинки, проплакаха                     - сълза, замръзнала от хладни думи. Край уличните кофи, само псе побутва с муцуна, празни кашони. Веселба… А в мене чашите са мъртви. Шампанското седи в бутилка. Камбаните, с отрязани езици поклащат се с ръка на вятър. И часовникът е просто смешен ( отброява нечие си време) Камбаните на моето „утре” ще прозвучат със пистолета.                                31.12.2007 г.