"Под капчуците"



 

Беше бяло... Като кърпа, с която сe завива топъл хляб. През прозореца надничаха врабчета. И се радваха. Разрошени деца. Звъннаха сред залеза камбани. Улицата беше тиха. За ръка, водех моята мечта в храма. Приглушена тъмнина. Гледаха ни старите икони, благославяха с очи. Колебливи свещи. Дъх на святост. Сребърна реката. Ромоли. С пръсти се докосват снежни стрехи. Стари къщи. Котка на дувар. Бели, като младоженци. Чисти. Чаши с вино. Стих, прочетен пред олтар. И докосване на погледи, топли, като жар в камина. Механа, украсена в стари бъклици с дървените колела, на файтони, потни от потегляне. От връщане,                        и чакане на миг, когато ще сведат очи конете, пред хан, последна спирка на пътуващи. Мостът се прегърби от желание, да посрещне стъпките. Луна, (влажна кърпа след гореща баня) те наметна, с бялата завивка от невинност.                                                      26.02.2009 г.
	Влакът е шумен и празен. Изпотени стъкла. Раснат хълмове в мен, и ме пробождат скалите им. Непознати селца, със замръзнали, бели комини, заснежени поля, отлитат и кацат в тъмното. (Под пуловера враните грачат) Кондукторът къса с ръка, билетът за връщане. Аз не съм тръгвал. Там съм, с теб. Ръката ми плаче от спомени.                                   26.02.2009 г.
Безнадеждни снежинки. Празна чакалня. Перон, в който, свито на топка жълтото куче, ме гледа дълго и тъжно. Заскрежените релси, помнят очите на твоето тръгване. Сам, разхождам стъпки и слушам, как снежинките плачат.                                26.02.2009 г.
	Имам някаква плаха надежда: - Студеният вятър ще отиде да спи. И звездите ще станат големи. Старата улица ще осъмне добра, към бездомното, дрипаво куче, към клошаря,                         и поета, с уморени очи. И в прозорецът, кацнали врани, ще ме гледат и ще кимат с глава. Няма вече за какво да проклинат, ще им давам трохи с ръка. Под капчуци ще ходя разгърден, всяка капка ще бъде сребро. Искам, бодливите пръсти на зима, да се превърнат в червени цветя.                                                 26.02.2009 г.
Утро, изпълнено с розови облаци. Звън на капчуци. Врабчета, сред капещи клони                              разпридаха изгрева, в който, бялата църква, зад прозорецът пееше радостно. Сред снежните преспи,                               ти беше икона, осветена от мене с целувка. От прегърбено, старо огнище лъхаше топло.                            И бяло.                                             26.02.2009 г.
	Не съм дошъл на този свят с паничката на просяк. Колената ми са чисти. Не съм събирал кал по пътя, на разни да се моля. Бедняците ме мразят,                        (бедни духом) богати не познавам. На грешници не паля свещ. И пия сам, защото е изкуство да трошиш чашата               на собствените мисли. Единствено с теб,                             обичам да е тихо. Защото, моят крясък, с юмрук ще сложи кървав отпечатък по тухления зид. А, няма смисъл. Красиво е в полумрака, сред който, ти си бледа сянка,                                загатната                                               и много плаха. Неразгадана невъзможност. В която уличният шум,                          и клаксонът на светофара излишни,                  падат като звън,                                            на счупена камбана. Оставаш ти. И полумрака. И всичките ми неуспехи (хронични вече) избърсват нос и спират да подсмърчат. И кърпичката носна на деня, добива смисъл. Смея да се смея, над жалкото подобие на ден, измислило си, че ще бъде орис. Дошъл съм, сигурно на този свят, с една цигара в излишък. Да мога на замисленият, седнал пиян да дам пакета. И да тръгна. Да крача, в залеза на тъжен ден, когато покривите плачат. И улицата, разпростряна, като змия, под стъпките ми да просъсква. Нека съска! Аз крача.                  Идвам.                                Забравил за добро и зло, отново ще те преоткрия.                                                          26.02.2009 г.
Тежи небето. Облаци. С куршумен цвят, (патрони от олово) е този свят. Мълчи прозореца. Не искам да го гледам. Ще го скрия. Дано, зад щорите нощта, да бъде тиха... По възможност-кротка. Телефонът да не ме събуди, с вест, че някой е умрял. Дошло е Второто пришествие, дошло е чудо... А аз съм спял. Едва ли... Няма нищо да се случи. Все пак, се вглеждам в булеварда. Не знам при вас, но аз, разглеждайки просяка, и уличното куче, със език, по-дълъг от пътеките на този път, размахал пръстите край светофара, където улични момичета ми махат... Усещам, нещо отвратително! Аз, плача. Улични цветя, израснали случайно, край маркуча на някаква бензиностанция, увяхват, всеки ден, задавени от газове и хора... Съхнат. А снобите ги скубят. Правят ваза, с нещо, според тях-прекрасно. Икебаната, сред позлатен панел, от сиви, сивите им чувства. Бих искал да заколя гарга. С нож. А гърлото и да скърца жално. Да има много кръв! И гаргата да рита с крака, подобно моите угризения. Да пърха,                  после да се спре... И аз да се изправя, като демон. Мъгла от топла кръв,                           с нож-като писалка. И там, с лепкавите длани, да седна и изпиша стих.. За пустите и мъртви гари, и ода за безпътните клошари, надвесени на делника в боклука. Отвратителната, всекидневна скука! А после да налея вино. А чашата да е една. Защото, няма с кой да пийна. Гръмотевици, хъшлаците ме викват, червени, задимени в облаци. Компания, в пияна кръчма, където всеки е единствен. (Единствено-плащачът,                              ръкомаха силно) Ще чакам бурята с дъжд. Дано вали... Та да се скъса! В канавките-умрели плъхове, боклуци,                 чашки от кафе,                                             и идоли, дано се завъртят... И после да потънат. Да скърцат стоновете на удавени, (презервативи,                           лихви,                                        „моят дом”, и другите простащини...)                                     на разните ми мъдреци. Сърцето ми,                       (допуснах от безсилие!) е вопъл на цигулка, в някой ресторант, да свиря тъжните сонети,                                           където, разните мангали лепят банкноти... Има дим, от пури и луксозни боти, покрити с крем от много грим.... И мръсните пари на комунисти, фашисти,                   демократи                                       и простаци... Стига! Искам слънце! Не обичам да попържам. Не съм в природата си груб. Ще си затворя пак устата. (Надявам се, че чувате псувня!) И ще се смиря. Иконите са много тихи. Покланям се сред своята безпътица, в моя храм, (граден с тухли от безсмислие) и Бога търся.                                                                   26.02.2009 г.
	Синьо утро. Като низ от мъниста, капки по снежните клони. Капчуците пеят. Някъде котки, по снежните, тихи дувари дрезгаво спорят. И копнеят за обич.                          26.02.2009 г.
Разболявам се, (почти, като прокоба) всеки път, когато те докосна. И лежа без дъх, и дишам тежко. Паяци разхождам по тавана, (като паднат уморени клепки) а отворя ли очите, вихър клати моята стая. Все едно... За мен е важно, сещам дъх на влажни устни. Жълти свещи,                           дъх на вино... Таен грях в хотелска стая. Не е важно... Със стрелките си отброява, от стената пуритан-часовник, шепата с хапчета. И чая, кисел от лимонова отвара. Боледувам... Ще ми мине. Пил съм от целебна билка. Нека, турската магия да се върне, сякаш пътник, с влак пристигнал да злостори, там на гарата, в перона... Аз,      дори и болен,                              пия чай,                                  и те обичам.                                        26.02.2009 г.
	Вечер. Лимонено-жълта. Счупена стомна, (парчета от вино                              и охра на глина), залезът носи крила, на ята от посърнали врани. Грачи нощта. Капе шумно чешмата. С ботуши марширува мига, уловен, в неестествено кръгъл мироглед, на часовник в стена. И подпрял се на старата мивка, паяк чака напразно муха. А мухата е пияна от мъка. Пи от виното. После умря. Вънка, още шуми булеварда. В пепелника угасна една, навлажнена от мисли цигара. Изсъска. И спря. А враните грачат. Отлитат. Не знам на къде, и защо. От лимони нагарча ми чая. Жълта вечер. И празно легло.                                       26.02.2009 г.
Цвете си! Докосвам те с пръсти, а ти звъниш пред мен... И стаята, подобно на саксия, разцъфва... Идва ден, в който, в люлката си-бебе, размахва радостно ръце. И чака да го кърмиш.                               27.02.2009 г.
	Стон на цигулка. И свещ, рисуваща твоите длани по стената. Устремени към мен. Сенките търсят покоя. И се разделят, после с плам, се преплитат, прегърнати двама. Пукот на свещ. Полумрак, в който тишината избухва. Вчерашен ден, в прозорецът ситни със стъпки. И припомня причини. Раздели. Стон на ръка, докоснала друга. Мъгла. Вънка свири с цигулка, вятър. И нощния град.                                        27.02.2009 г.
Плетеница от сенки. Асансьорът изпраща, работници в първата смяна. Шум на чешма. Любов на разсъмване. Скърцат въздишки над мен, в тавана. Гардеробът, събуден протяга кафяви ръце и ме гледа. Цветето тъгува забравено. Чака закуска. Ръмжи булеварда. Разхождам пижамата по хладния под. И си мисля за тебе. Не ми се гледа филма на новия ден. Познат е до болка. Ще лягам отново да спя.                                                 27.02.2009 г.
	Нямам желание да търся посоки. Мига в червено, край мен светофар. И булевардът е пълен със хора: тъмни палта,                          и чадъри,                                            и шум... Асфалтът е целия в сиво, от грижа. Магазинът, пред мене заключи врата. И улични кучета лавнаха злобно. Ще си отида обратно. В снега, няма да видя израснало цвете. Искам, в студената, никаква кухня, да мирише на супа. И стих, кацнал неочаквано, сякаш е птиче, на масата. С крайче от хляб. Пепелник, изпушил цигарата на грозното време. Аз съм поет. Не-мръсник! В тенджерата,нека леща да къкри.                                                27.02.2009 г.
Няколко бели, до болка пътеки. Гара, на град непознат. По релсите куче притичва, изплезило в червено език. Каца сврака. Потрепва с опашка. Стрелката ехти, от часовник, надвесен в перона. Няколко бабички спят, в чакалня, с дъх на билети. Касата е закрита с перде, и няма, кой да ти каже, дали влакът минава... Ще спре, на безумната, никаква гара. С пиян на перона. Вали. Часовникът маха с длани. Ръкомаха... Кой да го спре? Защото, още усещам вагона, и прозорецът, с твоите ръце. Разхождам стъпки и преспи. Перонът е бял, сякаш-саван, покрил пред очите ми време, чакам влака... Не знам, за къде.                                    27.02.2009 г.
	Не си далеч... Макар, че има много гари и заснежени коловози. С пътници, понесени от вятър, понесли куфари от делник. Достатъчно ми е, да докосна, подаръкът на вчерашния спомен, и пак да те открия! Ти си ваза,                     в която сутрин, поставям цвете с милувка.                                        27.02.2009 г.
Не мога да допусна, да те няма... Тази сутрин, цветето повехна от раздяла. Видях, че в ъгъл на тавана, отдавна сигурно, живее паяк. И моята стая ми е скучна. Поглеждат ме накриво книги, по лавиците седнали. Професори, с които, днес, не ще говоря. Мирише кисело кафето. Разглеждам чашата. И пуша. На входната врата, подпряна, седи свадлива баба с бастунче. Делник. Ръцете и треперят. Грозна. И чака ме, кога ще тръгна, по пътя, мръсен, като черга, простряна в механа. Където, пийнали и сервитьори разнасят клатещи се стъпки от нужника до прашна маса. Чаша, препълнена от липсата за теб.                                     27.02.2009 г.
	Не ми се гледа термометъра... Горещ е. Някак ми прилича, на змия, простряна по тръбичката. Къде пълзи?... И тези хапчета, в ръката ми се сипят, като въглени. По тялото ми правят рани. Подгизва в пот пижамата, (Косач, поседнал край ливадата, над която, слънцето е спряло) и търси чаша, хладна като вечер. Но, все едно! Ще мине време. Ще се вдигна. И белият чаршаф ще стане пряспа, стопена бързо. Топло слънце, от чувството, че те обичам.                                             27.02.2009 г.
Линее грохналата църква. Снегът я стиска в бели шепи. И кръстът,                    още ден-ще падне. Камбаната, откраднаха я цигани. По дворът скитат кучета. И просякът продава китки от кокичета. По левче, всяко. Край ръждясалият светофар, проститутките предлагат обич. А колите, отминават.                                                  27.02.2009 г.
	Колко е хубаво с теб!... Сивият град се превръща в парк със залени алеи в които, птиците пеят. Обичам косата ти, когато се сипе, като залез, по моето рамо. Ти си снега, който в топлите длани правя на топка. И после я хвърлям в лицето на изгрева. И той, подскача от радост.                                           27.02.2009 г.
Врабчета чувам... Като циганета, в храстите се карат. Шум до Бога! Нека кряскат, малките дечица! Нека слънцето да гледа в прозореца. И утрото да бъде синьо. Бяхме с теб, когато шепа от врабчета, от косите ни, мъглата на съня ни, пъдеха... И беше светло.                                                27.02.2009 г.
	Бяла къща. Старото дърво на двора помни люлки, (внуците на внуци) и проскърцва с клонеста прегръдка. Помни, босите крачета, с които се катерих... И размахвах, стиснал в ръчица, българското знаме. Бях войвода.                        Биех турци. Празнo е сега на двора. Рижата козичка липсва. Сухи са ръцете на асмата, паякът живее в стомна, хвърлена над къщата в тавана. Тъжно е сега на двора. Пуши вместо печката-цигара. Там, край старото огнище, виждам кърпата на баба. Дишам в нея. Дъх на гнило. Слагам я в джоба. И си тръгвам.                                           27.02.2009 г.
Прося милост от облака, разрошил коси край луната. Духа ледено. Тъмните сгради, като цигулки скрибуцат край улици, облечени в тъмно. Нощем се будя от потна тревога за съня на децата. За очите на птиците, за ръката на суха старица, паничка простряла край спирката. Заскрежени са лампите. Заледена е пустата улица, в която-дрипава циганка, грижата ситни край кофите. В някое слънчево утро, със звън на капчуци и бели кокичета, ще се завърнат в гнездата си щъркели. И там, сред опустелите къщи с мъртви коминчета, ще размахват могилите кръстове.                                                         05.03.2009 г.
	Тъмният дъжд, дълго чука в прозореца. И се измори от очакване. Кацна по клоните, близо до будната сврака. Свраката пощеше мисли. Капка прокапа. И набърчи челото на локвата.                                  06.03.2009 г.
Събуждам се в същото легло. Под същите пердета. Дори и въздухът е същия: -мирише на застояло. Същината ми е същата. Отмятам пак одеало. Коридорът е прострял крака, (подобно паяк) и същата чешма, разглежда безразлично еднаквото ми тяло. Всяка сутрин.                                06.03.2009 г.

	Потъналите лодки в утрото, от дъното надничат с медузите. Изплуват бавно пипала на спомени. Поклащат се в полумрак на стаята. И белите мехурчета на блянове, се стрелкат край хриле от истини. И избълбукват в стените. Чезнат. Остава пясъкът и мидите, оставили черупките за спомен.                                                06.03.2009 г.
Нощта осъмна, синя от цигарите. Разрошил спомени, се мръщи пепелника. Часовникът подритна утрото с ботушите си, подковани от въпроси. До кашляне е остър въздуха надничаш хладно от прозореца. Отвън се поздравяват птиците. За мен, е време да си тръгна.                                     06.03.2009 г.
	Не съм „Добре дошъл!” за булеварда. Асфалтово ме гледа. Диша, хрипливо с клаксона на автобуса. Маркучите на бензиностанция (пепелянка) след мене съскат със езици. И сякаш съм сиротно мече, изгубило гората и пътека. Светофарите ме плашат с червено. Бакалите затварят магазина. Остава ми, да ида в музея. Ще ме одерат на живо. Слама, ще сложат в цялото ми тяло. И разни посетители ще кимат: „...Добре, че е умряло! Мечка, ще расне. И ще ни яде бостана”.                                                      06.03.2009 г.
Като лебеди с прекършени шии, няколко облака плуват. Прозява се делнично моя прозорец, отворил уста безразлично. Мирише на дъжд и на кал булеварда. Примляскват колите по него. Банално е свежо, синьото утро. Дъжд е валял. Извалял се. И ситнят, крака на трудолюбиви стоножки. Към хляба.                                               06.03.2009 г.
	Кишаво. Мърляви улици, като кофи за смет са препълнени. Търкалят се дамски превръзки и джипове. И хора-прочетени вестници. Плюят отгоре навъсени облаци. И миришат на лошо мокрите сгради. Трамваят със съскане спира по спирките, и се кара с подгизнали кучета. Тряска врати. И потегля сред локвите. Няколко мокри клошари, ровят в кофите с надежда за щастие. Пак вали. Светофарът, тананика на ум, безсмислена песничка, която повтарям. Колите ме заливат с кални фонтани.                                                        10.03.2009 г.
ГРАФИКА Тежи небето. Голи клони. Облак. Мокро куче ситни. Скитник подпира кривото си тяло на черна патерица.                          10.03.2009 г.
	Мокри гълъби в прозореца търсят утеха. Очите им са тъжни. Капят. След вятъра въздишат клони. Махат с пръсти, пречупени под тежестта на облак.                                          10.03.2009 г.
Забрадка на вдовица. Прозорецът склопи очи. И стана тихо. Таванът слезе ниско. Стените се събраха. В саксията въздъхна сухо цвете.                        10.03.2009 г.
	Дъждът разказва някаква история досадна, като разговор в трамвая, дочут насила. Няма място. Стените ме притискат с лакти, и гледа ме през мътни очила прозореца. Вали. Неясно, навън се мяркат силуети на ходещи чадъри.                                              10.03.2009 г.
Слънцето слезе над сградите и разстла коси във прозорците. Стъклата станаха златни. После помръкнаха. Птици замряха по клоните. На луната сърпа събуди първата синя звездица. Лъхна на хладно и тъмно. И премигнаха улични лампи.                                  11.03.2009 г.
	Празна улица. Неоновите лампи взират се в спящите коли. Пръска дъжд.Блести асфалта. Сградите, със жълтите очи мълчаливо следват тротоара. Спират се на ъгъла. Скимти, вятърът, бездомно куче. Мокрите ми стъпки глъхнат в шепота на капките. Ръми.                                    11.03.2009 г.
Мъниста от звезди. Луна и вятър, разнасящ сребърни къдели на облаци. Мъгливи, дърветата мълчат. Крила на прилеп. Реката шумоли. Водата и е бяла, от стъпки на луна и голи самодиви.                             11.03.2009 г.
	Замисленият облак дълго гледа в празната ръка на просяк, подвил единствения крак до спирка. Трамваят го подмина. Захвърлен вестник се разлисти. Премигна и реклама. Изскърца шумно булеварда, пред лампата на светофара. И кресна клаксон. Въздъхна облака. И капна, в празната ръка студена капка.                                              11.03.2009 г.
Вятър, мъркащ като коте. Залез. Листопад. Слънцето със златен гребен сресва жълтите треви. Полет на последни птици. Дъх на влага. Полумрак, с допир, плах като коприна сред дървета шумоли.                             11.03.2009 г.
	Прокапа утрото. Дочувам, как вънка духа. Мокър булеварда, под гумите на бързащите съска. Оставям топлата забрава на одеалото,                       да ме прегръща. И чакам устните на слънце, да ме докоснат по челото.                                12.03.2009 г.
Призори, небето става тихо. Прозорците са тъмни. Спят, по булеварда жълтите таксита. Протяга пръсти вятър, гали косите на замрелите дървета. Под които, влажни пейки копнеят близост.                                    12.03.2009 г.
	Правоъгълници, пълни с правоъгълници. Панелите са сиви. Шарени пердета зад решетки. Антени. Кабели. Пранета. Разхождат куче. Домакиня, с торба картофи. Пъшка. Като мравуняк пъпли булеварда. Разхождам каничка. Поливам цвете.                                        12.03.2009 г.
Пак притъмня. Небето увисна, като мокро пране над балкона. Затъркаля се вестник по пътя. Под чадъри се скри тротоара. И прозорецът се наметна в сиво. Капки драскат стъклото с нокти. Безпризорно оплака се куче. Дърветата станаха мрачни. Тъгата на моята стая, от тавана, паяжина спусна.                                      12.03.2009 г.
	Коловози, празни от бързане. Безкрайна редица траверси, (върволица от глупости) са завинтили здраво с винтове железните релси. В червено ме гледа семафора. И стрелочникът дръпна стрелката. Сега оттегчено мърмори, че ме очаквали пътища. Няколко цигани, пушат и ме разглеждат злорадо. ... След колелата на влака, гарите тичаха. (Перони с куфари, червената шапка със свирката, дебел полицай и оплезено куче) В купето се сменяха пътници. Четяха моя вестник, изпиха водата. И спяха. Исках да поговоря с всички. Те кимаха. Мълчаливо усмихнати. После си тръгваха. Някой, ми открадна багажа. ... Пътувах. С билети за някъде. Еднопосочни, без връщане. Кондукторът ги скъса със пръсти. И затвори вратата. На последната гара, липсваше улица. И никой, не пожела да ме срещне. Само изпотените цигани с лостове, крадяха релса, след релса. ... Ще остана в чакалнята. На последната, дървена пейка. Касата е затворена. Жълто перде, и надпис:”Влакове няма!” Добре, че се вмъкна от някъде, улично куче. И легна. Дълго ме гледа с влажни очи. Разказа, че улици няма. И това не е гара, а само чакалня. От тук, тръгване няма.                                             14.03.2009 г.
Валя. Не преваля. Ръми. И чука с пръсти дъждът, по мебелите. Ръждивите пирони, разпукват мокър гардероб, събрал измокрените мисли. Гащи, и няколко удавени хлебарки. Капе, таванът на подгизнали желания. Подът, неметен от години, от локвите изглежда приемлив.                                          16.03.2009 г.
	Като пресолена супа, утрото горчи. Издрънча лъжицата, оставена до хляба. Недокосната филия. Неразлистен вестник. Покривка, пребледняла от събуждане. Дими паничката от всичките въпроси. Горещ е още, и котлона на съня. Не ми се хапва. Пак - цигара, пепелник, с кафето. В дъното на празната си чаша, ще гледам фигурки и тайно ще гадая, вратите на трамвая, какво ли казват. Какво ли? Нищо. Покривката, с всичките трохи, ще изтупам после през балкона. Парчето хляб ще дам на птиците. А супата на делника, ще прибера в хладилника. Дано, на улицата, някой гълъб, да стане сит от моето утро.                                                               16.03.2009
Часовникът отброява: Залез.          Изгрев.                      Час.        Минута. После -                нищо. . . Сменят се сезоните по навик. Лист от календара. Скъсан.                Друг.                          Въздишка. Лампата се взира в стъклото. Щом се мръкне -                                 светва.                                           Гасне.                             Тъмно.               Светло. Монотонно, сякаш спазъм. Тик, на някой по лицето. Без да искаш, го разглеждаш. Ден        и нощ. Елхичка,                 първо цвете,                       пясък край морето... Пак - елхичка. Залез.             Изгрев.                           Само, скръбния венец е уникален.                                           16.03.2009 г.
	Селска улица. Разровена - след оран нива, по есен. Дървеното рало дълбало е, след мократа кобила. Орачът е ругал небето. И газил с гумени цървули. А после се е клатил към мегдана. С паметник на мъртъв партизанин, училище, бакалинът и кмета. В кръчмата е много задимено. Отпиват старците и гледат. Навънка, бабите куцукат, подпрели облаци на тояжки. Понесли хляб. Мирише на животни. Пушат, в сиво няколко комина. Едно детенце се търкаля в калта, със своето камионче. И бръмка радостно. Край него, куче клечи. И зъзне мокро.                                              16.03.2009 г.
Стари паметници. С избелели дати. Непознати мъртви. Буквите от имената липсват. Цигани са ровили с отвертки. Спрели са овцете да пладнуват. В плочите пикае куче. Пуши си цигарата от вестник, в сянката, полегнал и овчаря. Гущерът се плези, проснат. Жегаво, препича слънце. Край реката, бели патки пляскат с криле и крякат.                                       16.03.2009 г.
	Чаша с мастика в навъсено утро. Тихо в стъклата вали. Стаята глухо, облечена в сиво, пред пепелника мълчи. Няколко книги и прочетени мисли, пода застилат с мъгли. Вънка измокрени гълъби чакат, някой да хвърли трохи. А дъждът, като старец се скита, с бастунче и мокри очи. Плачат обувките в калните локви. Глухо ръми. Пълната чаша с мътна мастика, сред кристали блести.                                             16.03.2009 г.

Старица. Подпряна на ъгъла. Палтото и е дом на молците. Гледа по пътя. Не проси. Не иска. Минават, без да я питат. И тя, нищо не казва. Сива забрадка, над сивия кичур. Само очите и приличат на извор. Там е, на ъгъла. Без да премигне се взира. Пътят до светофарите спира. После - коловози на гара. Старицата гледа. Очаква. Вятърът духа нахалос.                                      16.03.2009 г.
	Шум на трева, пожълтяла от зимата. На боклуци, от найлонови пликчета. И на вятър, зад прозореца скитащ, като мършаво, мърляво куче. През нощна е валяло до кипване. В утринта е почерняла земята. Локвите гледат към клоните лъскаво. И копнеят да ги дръпнат надолу. Остъклени от влага са празните улици. Мирише на хлад и на пролет. От изгнилите вече, кафяви листа, мътно гледа болната зима.                                                    17.03.2009 г.
Чаши. И стъкларии от някаква маса, тръшната злобно. Гласове, ръждиви от мрака. Чувам, как кънтят по стената, ругатни и юмруци по хора. Полумрак от безсъние. Някъде горе, съседът разплита, на многото чаши въпросите. И ругае иконата в мене. Тя е бледа, насред тъмнината. Жълта луна, от устите на хора отхапана, като сянка се мярка в прозореца. Сред панелната нощ се превивам, и си крия главата в завивката. Някъде, лавна куче и млъкна. Мина кола с бумкаща музика. Горе се биха, трошиха и спряха. Някаква пийнала, плаче горчиво. Часовникът, като стар счетоводител отброява, колко време ми остава по сметката.                                           17.03.2009 г.
	Суха саксия с изсъхнало цвете. Книга, поръсена с прах. Няколко жълти петна по килима. Слънце в прозореца. Блед, силует в огледалото. Изкипяло кафе, по котлона мирише на облаци. Един пепелник, е прегърбен от мисли. Стаята е онемяла от липси.                                        17.03.2009 г.
Студената въздишка на небето, вещае сняг и мрак по тази улица, последен дом за всичките бездомни. Край кофите се скитат кучета, и душат разпилени мисли,                        остатъци от блянове,                                                      боклуци... Сметта на този град.                                       Ужасен, с кървави очи на светофари, асфалтови посоки и затвори, препълнени с деца и мъртви. Пречупените сгради, са стиснали в студените си шепи души на прилепи                                 и луди. И чувам само гласовете, простенващи в решетки и огради, над които демони летят. И святкащи реклами. Вертепи,                 казина,                               пазари... Стариците оглозгват кости, от мъртвите си внуци. Разплели сиви, като грижа, коси, в празното на булеварда. В който скитам. Звъни замръзналата кожа на път, прострян пред мене.                                               17.03.2009 г.
	Полумрак по разсъмване. Роза, ухаеща тихо във ваза. Като шепот, дъхът ти се стеле, сред смирената, синкава стая. Аз, не смея да дишам. С кадифето на поглед, в съня ти разстилам милувка.                                     17.03.2009 г.
Куче, край мокра пътека. От снега изгоряла трева. Голите клони са пусти. Птиците нямат гнезда. Ще прокапе небето от жалост, и градът ще премрежи очи. Искам някаква, мъничка радост. В стъклата, мъглата пълзи.                                     17.03.2009 г
	Достигнал съм далеч. По пътя ми вървяха врани, и тракаха със човки. Пусти, в полето тръните свистяха с остри нокти, в прахоляка. И камъните бяха жълти, от сушата и палещ пясък. Сега, от извора отпивам (от канче, изковано от ковач) вода. И има сили, да срещна утрешния ден, с усмивката на твоите устни. А враните,                     крещят.                                  17.03.2009 г.
Враните са черни от вятъра. Обрулени улици. И само каручка на циганин, край кофите мисли. Недостъпни са сивите сгради, заковали прозорци с решетките. Препрочита се стария вестник. А небето, отдавна разлистено капе врани и облаци сиви. Никого няма. Ти, къде си?                                     17.03.2009 г.
	По Едгар Дега   Те пият абсент. И мълчат. С очите си, той е далече. Примирена е млъкнала тя. И разделя ги дървена маса. Всичко е казано. Само абсент. И тишина.                      В стъклена чаша.                                 18.03.2009 г.
Срамежливо наднича цвят от пръстта. Минзухар с очите на изгрев. Край него танцуват жълти листа, и се радват на идваща пролет. И отворила длани, черна земя среща дъжд и лъчите на слънце. В клони на тъмното, старо дърво, първите пъпки набъбват. И врабчето ме среща с радостен шум, разказва за бялата зима. Аз вървя, усмихнат и сам, и усещам се бодър и нужен.                                               18.03.2009 г.
	На цигулка от тъмното вън, в прозореца, вятъра свири. И се поклаща, пердето в такт, под студените звучи на валса. По празната улица, с воал от луна, дърветата пръсти докосват. Много шумно запъхтяна кола, профуча през оркестъра бързо. И не погледна, една синя звезда, блестяща над нощния празник.                                     18.03.2009 г.
Ще бъде розово небето. Плахо, едно врабче ще ни събуди. И аз, без дъх ще те погледна. Завивката ще бъде бяла. И някъде, отвън-камбана, в прозорецът ще шепне тихо. На масата-във ваза цвете, ще бъде моята милувка.                                     19.03.2009 г.
	Чаши с вино. Разпилени, като дрехи, мисли по разрошения под. Зачервени погледи, свещта угасва, силует на мъж в халат. Гасне безпризорната цигара, в пепелник, със сивкав цвят. Нощна лампа, тихо гледа, как, край белия креват цъка в полумрак часовник. Сипва в чашите любов. За час.                                 19.03.2009 г.
Пасторално тихо. Залез. Покриви с цвят на охра. Ситни стъпки на бастунче. Няколко козички хрупат, драскат с бради тревата. Под върбите мудно, клатят се рога на крави, носят в прахоляк реката. Патките с кряк размахват, белите крила край вира. Уморени търнокопи ситнят, в пътя, мек, като постеля. Прах и пот. И много жега, носи вятъра по къра. Звън от старата камбана. Църква с очи на старец. Виснала от жегата градина. В двора шета стара баба. Кладенецът е прегракнал, с ледена вода напил се.                               19.03.2009 г.
	На котлона-тенджера. Със супа. Топло ми бърбори за утеха. Слънцето скитосва зад прозореца. Готви се за сън, червено. Ще посипя с длани чубрица. И край печката ще седна стихнало. Хубава е, масата с покривката, бухнала с трохи от хляба. Вън е вечер. Тук е пролет. Сложих моркови и зеле. Вдига пара, като в есен, тенджерата, стара баба. Печката въздиша, сякаш жива. Блед е призрак зад капака. Топкам късче хляб в солта. И чакам, дъхавата, вкусна супа.                                             19.03.2009 г.
Сенките в стаята станаха дълги. Длани разпери от ъгъла цветето. Сянката, заприлича на пречупен от времето кръст. И се съблече пред цялата публика. Пияни до лудост, ръкопляскат в краката, на дрогирана, никаква курва. Прожекторите светят по сцената. Гардеробът скръцна със стави. Направо ми идва да го потроша с мотиката. При все, че не съм копал на никоя нива. И въздъхна под стъпките пода. Склезорино, куца с бастуна. На панели мирише, на писачи и мръсно. Ще изляза навън, че е душно. Ще се съвукоплявам на воля с вятъра. Нека ме чука неистово! И да викаме заедно, диво и истинско, преплели в усмивките длани. Влез в мен, направо-в червата ми. Чукай ме стръвно, до кръв ме разпаряй! Да повърнем над мамини мъдрости. На баща ми-колана с шамарите. Ей така, дори и на пук, на челата им, бледи от мъдрости, да изрисуваме демони. Пречупени кръстове,                                       бомби,                                                изнасилени бебета... Глупости! Просто проплаквам, от безсилие,                      в тъмната вечер.                                                              19.03.2009 г.
	Гласове зад панела. Ехо от чуждите къщи. Някъде пият,                       скърцат в леглата. Телевизорът сменя програми. Изморена, зад прозореца съска, мократа улица, под неонови лампи. В полумрака прибират се хора. И стъклата светят в жълто. Бих желал... Да взема да строша в стената, някоя чаша. В тази сграда, хей така-да извикам, че съм тук Зад панелите, стихове пиша.                                                19.03.2009 г.
Спящо куче. Жълто, като листата през есен. Улица, пълна с боклуци. Магазини и кофи. Клошари, търсещи милост от сивите сгради. Нося торбичка с хляб. Под балтона, мразовито ме духа, подсмърчам. Вятър, подрънкващ на стара китара, с проскубани струни проплаква. Магазинът, ме пропъди със тези стотинки, стиснати в шепа. Не стигат. И разнасям в торбата си хляба. Гледам спящото куче, тази улица, пълна с таксита. И вятъра чувам. Ще взема да клекна до студените локви, на парчета да счупя от торбичката-хляба. Един залък-за мен,                                    едно-за децата, другото-нека оставя, за закуска на спящото куче.                                                        20.03.2009 г.
	Тишината, след последната целувка, ехти. Тържествена камбана. В този миг, смирен от много нежност, когато потните ни длани се отлепват, и завивката примира в мълчание. Таванът слиза ниско. Дъхът ни се превръща в ехо. Очите ни се взират в точка, не значеща за никого си нищо. И ръси капки по телата, задъханият дъх. Цигара, запалена напразно-няма въздух. В прозорецът едно дърво ни гледа. И кима благо. Благославя.                                                20.03.2009 г.
Обичам в сутрин, синя, като теменужка, да храня гълъбите вън. Прониква въздуха в мен. И улицата става по-добра. Усмихвам се на хората. Колите, с клаксоните кимат с глава. Вървя, да срещна светофара. А той, подава ми ръка. И асфалтът става слънчев, блести, окъпан от роса. Пред мене пада облак, на гълъби от многото крила.                               20.03.2009 г.
	Мечтание в розово. Въздишка под одеяло. Прозорецът е златен, ухае синя утрин. Дочувам глъч на птиците, в перваза, как ме чакат. Очите им са с цвят на слънце, червено над балконите. Почукват с клюн. И драскат стъпки. Не бързам... Нека ме почакат. Защото ти си също гълъб. Затворил съм очи. И те прегръщам.                                              20.03.2009 г.
Избелял от слънце пясък. Лодки, очакващи своето море. Край скалите кротко се гали крясък на чайка с бели криле. Ще оставя стъпки по плажа. На вълните ще кажа и стих. Под небето усещам, че дишам. И се превръщам в бродещ поет.                                     20.03.2009 г.
	Заваля сняг. Минзухарите станаха бели. И навъсена улица, среща сърдития вятър. Размахаха клони, пред входа дърветата. Малката пейка се облече в бяло. Изръмжа, и потегли камиона с боклука. Кофите, празни от всяка надежда, надигнаха сиви капаци. И се вторачиха в бастуна на баба, повлякла торбичка с хляб. За обяда. А снегът изрисува с пръсти, бели полета, край сивите сгради.                                                    20.03.2009 г.
Капка. Бяла, като искреност. Напъпил клон. И дъжд. Земята е разрошила коси, като къпеща се дева. Извор, е облакът над мен. Една прозрачна капка, разказва ми за пролетния дъжд. И аз я слушам.                                     20.03.2009 г.
	Спяща улица. Неонова, до синьо. Пръска сняг. Размекнатите коловози, бележат стъпки на таксита. Сега ги няма. Сипе. И с жълтите прозорци-сгради, вещаят сън. И лист от календара, откъснат. Хвърлен на боклука, където утре, бедните клошари, ще търсят спомен.                                         21.03.2009 г.
Пак си намокрих чорапите! Те, обувките пускат. Събрах в торбичка, от супата кокалче. И по снега се понесох да нося, на бездомния, верен приятел, вечеря. За двама! Защото, в супата, само картофче да плува, остана. Ще се скита напразно лъжицата. Нищо! Ще изсъхнат чорапите. С повече хляб-ще вечерям. Важно е вън, в студената вечер, кучето, моя приятел, да не мисли за хляб, за студените грижи. Може би, сред снега ще ми кима. И стих ще изпише.                                                      21.03.2009 г.

	Като добродушна старица с басмена престилка, е моята кухня. Има тиган. И тенджера, вътре черпака, наднича да вкуси моята супа. Поолющена, старата фурна, спомня си още, и си облизва ръцете. Тук, на тази дървена маса, по нощите съм пушил и мислил. Като бебета, в разни тефтери, стихове са изплаквали, край котлона родени. И е миришело на вкусно и топло, от дочетени в утрото книги. И сега се усмихва отсреща чешмата. Капка,             след капка...                                     И млъква. Слушам нейните бисерни думи. И като стих ги записвам.                                              21.03.2009 г.
Вали кротко. Снежинките, ми носят бяла утеха. В полумрака на сградите, имам супа,                    цигари,                             тефтерче с писалка. Зад гърба ми се сипят снежинките. Бели са. Заснежени от грижи. Но като гледам,                              натежалите клони, от сняг са отпуснали хрисимо длани. И са красиви.                         Без грях. В булеварда на тихия делник, моите мисли са бели.                                              21.03.2009 г.
	Прегърбени покриви. Коминче, облечено в сняг. На двора, броеница са стъпките. Стигат до прага,                                връщат се пак. Мирише на печка,                                 на вятър,                                               на зима. Бабичка носи дръвца. Скрито в колибка, кучето лае. Сипе се леко. Син полумрак. Жълти прозорчета. Крава преживя. Дъх на огнище.                             Клони висят. Пее в тъмното, само чешмата, облечена цяла в лед. Край прозорчето вятъра скита, и почуква да влезе. Дими, на печката дъхава гозба.                                             21.03.2009 г.
Сребърни релси от спомени. Влакът пътува на някъде. През прозореца гледам-дървета, тичат след залеза. Монотонно, колелата повтарят нещо, неразбрано за мене. Все по-далеч отвежда ме влака. Купето е разлистило вестници, пребледнели, като вчерашна дата. Опустялата гара, последна по пътя, ме очаква с празни перони.                                            24.03.2009 г.
	Звън от докоснати устни. Прегръдка на залез, червен, като чаша с вино. В прозорецът, някак вълшебно, вятър разнася крилата на птици и ангели. Ти си бяла и тиха, като капка от дъжд по напъпила клонка.                               24.03.2009 г.
С ухание на първа теменужка, е слънчево навън. По пътя срещнах щъркел. Усмихнат бе. И бял. А твоята ръка е мека. Нощта бе синя от звезди. Косите ти шептяха тихо, по рамото ми стих.                                    24.03.2009 г.
	Какво ли прави щъркела в снега? Навярно, тъжно мисли. Прострял по улици коси, се скита вятъра и съска. А вчера, с дъх на теменужки, бе слънчев въздуха. И ти, цъфтеше, като храст през пролет. Залезе слънцето. И взе, последните лъчи свидливо. Вали. И духа. Зима. На някой си бездомен стълб, в гнездото, щъркелът студува.                                          25.03.2005 г.
Дъждът, вероятно ще спре. Локви ще гледат в небето, където гладните свраки проклинат тези мокри фасади. Капе мъглата по пода. Пепелникът дими неугаснал. Сив е, като дъно на вир в стъклата, един облак наднича.                                    25.03.2009 г.
	Посадих цвете. Покълна. И подаде се цвят от пръстта. Ще седя край саксията с чаша. И ще пия от радост. В нощта, бях уверен, че там, зад тъмата, има сини очи на звезди. И че някому, нещо съм длъжен, да подам и мечти, и ръка... Да посееш... После да тръгнеш, осмислен и чист над пръстта. Бих искал, само градини, да оставя на тази земя.                                        25.03.2009г.
Да можех да съм някой пич, с шал, и книги под ръката. По кръчмите да пия ром, с лула и дълги речи. Шегувам се! Не съм роден, с глупаците да сеем плява. Обичам моят скапан ден, когато пия и съм сприхав. Обичам тенджерите. Моят стих, с бълбукане на леща е заченат. На мащерка мириша аз. Но знам, че това е билка.                                      25.03.2009 г.
	Сив пуловер облякоха сградите. И изпраните ризи развяха ръкави, по балконите, заедно с лелите. Прибраха ги бързо в панерите. Зашумя, насред босоногите клони, вятър. И затръшна прозорците. „- Ще вали!” - подсказват ми облаци. Аз отивам в парка да пиша.                                               25.03.2009 г.
Сезон за раздели. Пейките мислят самотно. Сенокоси на есен. Празна бутилка. Цигари, угасени сред пясък. Свъсени облаци идват. Вятър по стъпките гони жълти листа. Мисли, обрулени падат.                           26.03.2009 г.
	Пламък на свещ. Чаши, зачервени от устни. Докосване. Като клавиши на пиано, твоите пръсти, бели, сред тъмното свирят.                        26.03.2009 г.
Златни прозорци. Капка от залез. Първите лампи блестят. Мина кресливо-шумен трамвая. Пътници слизат. И качват се пак. Светофарът е стара вдовица, гледа намръщено всеки дошъл. А булевардът е пълен с фарове, кряска с клаксони, див, неразбран. Някак, противно изглеждат ми сградите. Всичките залези, в не пресъхващ рефрен. Да взема да спусна завесите. Сградите, навън, като кучета, нека тъжат. Ще пия вино. В най-скъпата чаша. И по килима ще тръскам. Дано, да се разчупи на късове моята стая. И сред късове, поне малко - едно, ей такова, да сложа в джоба. С моето старо и топло палто, да отида в парка. И пиша.                                                       26.03.2009 г.
	Близо, много близо дойде.Поседя. И си тръгна. Костелива, неканена гостенка. По челото ми-наниз остави, пот, или сълзите на някой. Нямах сили да стана, да заключа вратата. Така си остана... Отворена. Чака. Някой ден, пак да се върне.                                   26.03.2009 г.