"Под нежността на котешките лапки"

  Да бъдеш влюбен. А звездите,
в завивката да кацат тихо.
Да сещаш, нежен лъх на поглед,
в челото ти да плъзга длани.
И в нежен допир на коприна,
да чувстваш, че прозорецът говори.
Разказва, че навънка птици,
рисуват с крилата си в небето.
И малкото, изгряло цвете,
е раснало, единствено за нея.
Това е... Толкова красиво!

                                          13.05.2009 г.		  
    Нощта е изморена.
Прегърбена от път, край сгради
почернени от жалост. С входове,
отворили устите на чудовища.
И лъха хлад в прозорците,
където бялата луна е бродница,
потърсила при мен утеха.
А аз съм немощен. И дишам
с усилие, че няма въздух.
Ще мога да и дам парче възглавница.
И заедно прегърнати, ще гаснем.
В гърдите си усещам камъни,
тежащи, като лоши мисли.
Лежа в леглото. Слушам стъпките,
на мрака, екнещи в часовника.

                                               13.05.2009 г.
  Продава семки слънцето на ъгъла.
Куцукащи с бастуни, стари хора,
край лавката минават мълчаливи.
Поклащат беловласи погледи.
И след въздишката си тръгват.
Със себе си не водят внуци.
Не носят нищо, само старост.
Децата им са тръгнали далеко,
да дирят хляб и покрив над главата.
И катеричка, слязла от дървото,
в алеята замислена се пита,
къде остана желъдчето, хвърлено,
от малкото дете, в ръка с балона?
Все по-дълги, сенките на храстите,
разпитват, имат ли си бъдеще?
Цветът им ще остане-враните,
да хвърлят в шумата с крилата си.
А аз мълча... Алеите,
бездетни са без бебешки колички.

                                          13.05.2009 г.		  
    Вали. И е хубаво. Залез.
Като в бляскава зала,
капките палят свещички
в полюлея на локвите.
Шуми като публика мократа улица.
По прозорците тактува с пръсти
дъжд.
И стъклата настройват цигулките.
Дървета с посребрени тромпети,
репетират нестройно с листата.
Скоро гръм ще удари. Ще плисне,
от оркестъра тържествена ода.
Като зрител съм седнал в балкона.
И очаквам деня да угасне.

                                              13.05.2009 г.
  На рамото ми кацна гълъб.
Изпратих го с ръка, защото искам,
в косите ти да сложи цвете.
Не съм гнездо за птици. Помня,
как враните на датите кълвяха
последните зърна от жито.
И в нивите порасна бурен.
Но нищо!
Дори в плевелите има,
донесено от вятър зрънце.
От което ще разцъфне цвете.
Бих искал, някаква надежда,
като утро, сред червени керемиди,
да кацне. И да има смисъл,
събуждането на деня ми.

                                         13.05.2009 г. 		 
   Слънце.
               Сянката на облак.
                                             Цвете.
Ухае въздуха на пролет.
Пред стъпките ми кацна гълъб.
Погледна ме.
                         И литна.
Ухае младост от тревата.
И чувам, като глас на ангел,
как малка буболечка шепне,
по ризата ми,
                          стих за обич.
Светът е песен от поема,
написана от Бог в утро,
когато, влюбената птица,
усмихва се. И търси друга.

                                      13.05.2009 г.
  Сляп музикант е нощта.
Свири с цигулка край моста.
И под звуците, с бели вълни,
реката косите разплита.
Фенерът е блед, покрай него,
безсънните птици размахват криле.
Проплаква сред здрача цигулка.
Музикантът е сам. Прегърбен е моста,
над който танцуват звезди.

                                                13.05.2009 г.		  
    Може би, като цвят в небето,
ще политна понесен от вятър.
Пролетта прецъфтява.
                           Ще дойде и лято.
Плодове, като млада девойка,
ще се червят, под горещото слънце.
И е хубаво...
                       Зрънцето става
                                                    семе,
от семето никне
                              цвят.
Вятърът духа.
С мен, небето ще бъде красиво.

                                            14.05.2009 г.
  Езичето на коте, мъркащо в дланите
е розово, като идващ ден в пролет.
И нежността, извираща от лапките,
усещал съм, единствено с тебе.
В коприната на котешката козинка,
се галя. Жив и влюбен.

                                                14.05.2009 г.		  
    Гледам звездите...
Безкрайна вселена.
Сред която, ангели плуват.
Мисля си, колко е мъничко всичко,
което докосвам, за което си мисля.
И се усмихвам смирено... Колкото-толкова!
Имам нещо, което е вечно.
Взирам се горе. И обичам звездите.
Нося цяла вселена във мене.

                                                        14.05.2009 г.
  Там някъде, сред пухените облаци,
разстила вятъра коприна.
И белите крила на ангели,
докосват струните на арфа.
Очаквам, някой ден да ме поканят.
И аз, с усмивка ще отида.
Пред платното, трескави художници
рисували са. Нека да го видя!
И моите приятели-поетите,
в тревата писали са стихове.
Ще трябва да си стягам куфара.
В него ще поставя химикалка.
Защото, как ще грейне утрото,
в прозореца ти, без да видиш,
в нощта, какво съм ти написал?

                                              15.05.2009 г.		  
   Тази нощ, ще дочакам луната,
да полегне сред белите облаци.
От прозореца, заедно с вятъра
крадешком ще отидем в тъмното.
В небето, като мъниста са пръснати
и подскачат седефени перлички.
Ще събера в дланта си звездите.
И ще ти подаря огърлица на съмване.


15.05.2009 г.
  Помня белите къщи на село.
И кадъни под шарени черги,
как нижат тютюн. И говорят,
със запъване, щом ме погалят.
Черните пръсти, още ги виждам.
И ги усещам, ласкаво-твърди.
Носеха сутрин, в покрита чинийка
баклава, да не кацат мухите.
И по прашния път, по захлада,
черните биволи, тежко вървяха.
Пред пейката спираха.
Рогати пръхтяха.
И преживяха бавно. А исках,
да им дръпна опашките...
                                                 Крясък!
Викнаха, чак и Алах да помага.
...След години, с тежка картечница,
ги обучавах на български ценности.

                                            15.05.2009 г.		  
    Как живеят тези хора, Господи?!!
Сред лъскави землянки,
                                  с джипове
                                            и анцузи?
Нима не огладняват?
Нима не искат, къс от топла питка,
изпечена в печката с кюнци?
И стих да чуят, ронещ се със залеза,
когато в ръката пърха друга?
Не знам.
Понякога се чувствам неудобно,
че сцепените устни на подметката,
прошепват през стърчащи шевове,
с мене стих. Вутимски.
Имам много!
Дори и да създам фондация,
дали несретните, със своите джипове,
ще спрат пред офиса ми? В парка.

                                              15.05.2009 г.
  Имам ли време? Или ставам история?
От онези-без автограф. Залепена
във входа, до стълбите. Да цъкат езиците
на съседи, които не ми знаят и името.
Не това е важно. Вълнува ме времето.
Имам още неща да направя.
Ще скърбят недовършени герои от книгите.
На децата се полага една седмица отпуск.
Непонятно е, как се пилях през годините!
На прахосници подарявах си дните.
Чак сега осъзнавам, че в алеите гълъби,
се целуват. И чакат трошица.

                                                           15.05.2009 г.		  
    Денят прилича на драскулка.
Недовършена от някой скица.
Не ми харесва!
Не прилича,
художник да е сътворил картина.
Над къщите не виждам покрив.
Огнище. Седнали край огън,
от питката да чупят двама.
Дърветата, със своите клони,
не са прегърнали врабчета.
Деца не тичат с балони.
Скицирани са само сгради.
Сред които, уличните пепелянки,
пълзят с асфалтови кореми.
Не ми харесва. Тъмно, като графика.
Макар да не умея, имам смелост,
в черти от молив да поставя цвете.
Защото мога да сънувам цветно.
Панелите ме драскат по очите.

                                             15.05.2009 г.
  Ако получиш всичко,
което пожелаваш,
после, какво ще поискаш?
Нещо друго. Къде ще го носиш?
Трябва ни хляб, и няколко ката,
дрехи за лято и зима.
Гледам, как гълъба в парка,
няма тревога, какво да облича.
Но е красив. Прелива дъгата
по гушката. И доверчиво ме гледа.
Имам покрив. И супа в чиния.
Имам тефтер. И умея да пиша.
Децата са живи и здрави.
Обичан съм. И съм роден да обичам.
Ще отида свещ да запаля
с благодарност.И да поговоря с Бога.

                                             15.05.2009 г.		  
    Ще анатемосам българската църква,
ако имах право...
Какъв е този поп с черно расо,
дебел от крадените свещи,
който ще ми дава прошка?
На мен?!
Не искам виното на пияници.
Не искам хляб-трохи от врани.
Гнуслив съм да целувам дланите,
на разни, които нямат вяра.
И в храма са разпънали сергиите,
за сватби, кръщенета и умряло.
50 години, а и повече,
християните те чакат, отче...
За това, не ходя и по празници.
Не са ми на сърце купоните,
в които православните се стичат,
да пият бира и да чоплят семки.
Анатема!... И нищо друго!
Дори и Юда е възкръснал,
защото е захвърлил звънко,
монетите. И се е обесил.

                                           16.05.2009 г.
  Тази сутрин, мушкатото в стаята
се събуди. Примигна с листата над мен.
Видя, че осъмнал съм, пишейки.
И поклати грижовно стебла.
После надникна в листа, зачете се.
В саксията изскърца пръстта.
И подигна с клонките веждите.
През прозореца, погледна света.
Помълча.
И разцъфна.

                                                     16.05.2009 г.		  
    Тази нощ съм сънувал цветя.
Или теб. Или друго красиво.
Не запомних. Но щом пристигна деня,
на каручка, боядисана в златно,
се събудих щастлив.
Любопитно врабче във прозореца кацна
и попита, защо се усмихвам.

                                                 16.05.2009 г.
  Книга.
            Пепелник.
                              И чаша.
Стих, пребит с тояга в мрака,
ближе раните по листа.
Нямам бинт.
                      Но имам ваза.
Сухото цветче се рони,
                 и водата става мътна.
Казал съм си. И ще пиша!
Парят в погледа цигари.
Въздухът е син от рими.
Подът е застлан със листи.
Чука с пръсти по стъклата,
утро. Без да съм го викал.
Да заспя е нужно. Но листата,
ще крещят със своята празност.

                                16.05.2009 г.		  
    Като бели гирлянди, салкъмите цъфнаха.
И събраха приказливи врабчета.
Будят сърдитото куче пред блока.
Утрото става шумно и слънчево.
В прозореца, пухкаво облаче,
обещава ми още сън под завивката.
Ще се вдигам... На перваза ми, гълъби
драскат с крачета, да им приготвя закуска.

                                                        16.05.2009 г.
  Искам, сред червената вечер,
малките птички да намерят гнездата.
Тъмният облак вещае за буря.
Звездите дори, се покриха в мрака.
Бих ли могъл да раздавам утеха?
Идват при мене бездомни и питат:
- Има ли залезът ново начало?
- Имат ли покрив, в небето звездите?
Аз, срамежливо прикривам подметки
зейнали скъсано, готови да кажат...
Разказвам им притча за бедния Йова,
и ги нахранвам с шепа надежда.
А вятърът духа... И облаци сбира.
Просъсква светкавица. И тежко се диша.
Дано в гнездата, малките птици
сънуват пшеница. И изгреви сини.
Само със сънища, дарени от мене,
мога да ги опазя от черната буря.

                                                    17.05.2009 г.		  
    Маслиненото клонче в човката на гълъб,
ще стане съчка.
Духа вятър.
Листенцата във времето ще паднат.
И облакът над сградите ще висне,
космат, и пълен с много злоба.
Светкавица-острие на нож ще среже
уютния килим в небето.
По-сиви, даже от олово,
ще стрелят капките в земята.
Ще падне дъжд. И то-пороен.
Канавките ще се задавят
от късове на шарени реклами
и плъхове.Облечени в скъпи кожи,
с мътните потоци ще се стичат,
и ще се въртят с хартийки и боклуци
            домакини,
            политици,
            продавачи
на захарен памук, месо и дъвки
Канавките ще ги погълнат.
В тръбите ще реве водата.
            Червена.
            Пенеста.
            И мръсна.
Не ми е жал за тях. За бункерите в градовете.
Видях в алеята, че тича
детенце. Стиснало хвърчило.
И слънцето със смях след него,
го гонеше. И беше светло.
И този гълъб, бял до изнемога,
невинно кацнал в небосклона,
с какво ли, Господи да го нахраня,
сред тази люта зима?

                                                          17.05.2009 г.
  Непоканен дойдох.
Неизпъден ще тръгна.
Денят е голям ресторант,
в който келнера бързо пристъпва.
Носи чаши. Отнася тъга.
Не поръчвам много, че нямам
стотинки, освен за тефтер.
В него мога стих да изпиша,
или да нарисувам снежен човек.
Все едно. Роден съм свободен.
Сервитьорът привиквам с ръка.
И се радвам на празната табла.
Ще отсервират. И аз ще платя.
Край фасади на тъмните сгради,
ще вървя и ще свиркам с уста.
В този свят дойдох непоканен.
Ще си тръгна свободен в нощта.

                                       17.05.2009 г.		  
    Рапсодия. Фанфари в златно.
От крилата на птици простенва цигулка.
Барабанят по червените покриви капки
последни, от гаснещо слънце.
Луната е бледа. Докосва с пръсти
по сребърни струни на облачна арфа.
Край нея звездите с малки звънчета
пригласят звънливо на виолончело от вечер.
Седя край прозореца, в тържествена зала.
И слушам рапсодия. Заглъхва акорда
от рояла отронен, на тъжния залез.
Диригентът е вятър. Ръкопляскат листата.

                                                           17.05.2009 г.
Сухи клони.
                    Черно дърво.
                                           Червеи.
Скърцат старите спомени с вятъра.
Над прегърбени,
                            напукани
                                             корени
под небето, в тази топла и вечна земя
                                            раснат
                           зелените
кълнове.
Кръговрат. И тъга.

                                              17.05.2009 г.		  
    Точно в средата на нищото,
уцелих мишената.
Пистолетът на разни илюзии,
дими. И мирише на истини.
Бих могъл да стана наемен убиец.
Безпощадно съм точен в изстрела.
Мишените падат надупчени.
Избрах да бъда поет и обичам.
Този път, много от близо
улучих челото си.

                                          19.05.2009 г.
  Там, зад зелените хълмове,
червения залез е златен.
Под косите на стара върба
реката е мъдра и тиха.
Там, горещият хляб,
още в ръцете ми пари.
И кадифеният мрак,
като разчупен домат е ухаен.
...Ще отида в старата къща.
На двора ще пуша цигара.
И ще я продам за шепа стотинки,
на мръсните цигани.
Детството свърши.

                                        19.05.2009 г.		  
    Разсъмна се. И улицата стана многолюдна.
Задъхва се кръстовището. Мига,
изнервен до безкрайност светофара.
(Очите му трептят в тик!). Асфалтът,
шуми под бързащите стъпки.
Часовникът с укор маха с пръсти.
Заканва се на всеки бавно-ходещ.
В трамвая, сякаш личинки на мравки,
помръдва многокрака маса.
С чанти,
               с вратовръзки,
                                          с дъх на бъчва...
Забързани на някъде за хляба.
Заключват домовете порти. Витрините отварят,
предлагайки усмихнатите стоки.
А аз съм до прозореца. И гледам,
как влюбените птици се целуват.

                                                                  19.05.2009 г.
  На алкохол мириша. И на тъжна вечер.
Светофарът ме посреща безпризорен.
И трябва време, да съзра в очите му,
дали да тръгна... Или да го чакам.
Ако бъде смел, ще скъса плочките.
Асфалтовата риза ще захвърли.
И нека заедно, да тръгнем сред колоните
коли, бръмчащи без посока.
Защото, в този град са виснали фасадите.
И хората не се усмихват в трамвая.
Представяш ли си?!-аз и светофара,
прегърнати, сред побеснели улици.
За случаят, специално ще закупя
бутилка. За да черпим,
смутените и възмутени граждани,
преди да се качат в трамвая.

                                                        19.05.2009 г.		  
    Като сухи черупки, разпилени по пясък,
сред стъпки на гларус и хапливи мушички,
в дните ми вятъра хвърля с шепи
пясък. И бодливи мечти.
Чадърите пазят от слънцето сенките.
Почернял от мравки сладолед на дете.
Човките ровят напразно в кошчето.
Водорасли. И дъх на море.
Фарът е сляп. От всичко разбирам,
че кораб, с издути платна,
покрай тази гробница на мъртвите миди,
няма да мине.
Седя,
сред пластмасови чашки и дамски превръзки.
Стискам в шепите пясък.
Мълча.

                                                              19.05.2009 г.
  Докоснат клавиш,
в стаята гасне акорда.
Луната, облечена в бяло,
сред свещи от спомени, свири на пиано.
И сенките, тъмни слушатели,
са привели глави от стените притихнали.
Бих желал, да изляза навън.
Ноктюрното, в тъмната зала,
ми напомня за минали дни.
За несбъдната среща и гари,
с отпътуващи влакове.
Навън,
нощта е утеха за прилепи.
По празната улица,
нека моите стъпки да плачат,
като изпъдени котета.

                                                     19.05.2009 г.		  
    Като гушнато коте замърка,
в прозореца дъжд.
И протегнаха меките лапки,
сънливите сенки. В стаята,
леглото подрежда възглавници.
И завивка от пух.
Ще угася, най-после цигарата.
Чувам, че вън,
в небето заглъхват камбанките
на звездите. И е време за сън.

                                    19.05.2009 г.
  След вторият инсулт, нещата стават ясни.
Благодарен съм, че въздухът е дишащ.
В червените от залез покриви,
не кацат птици. Само облак,
разплел коси в закана и вещае,
възмездие...За всички чаши, празни от усърдие,
да бъда близък. Някому потребен.
Остана вятър, драскащ в керемидите.
И тихото усещане, че гасна.
Спестени телефонни разговори,
пропуснатите срещи,
подобно зарчета подскачат по асфалта.
Търкалят се. И спират.
Не виждам точките по тях. Печелих нищо.
Не искам, като птица да си ида.
Гнездата на надеждите са пълни с бръмбари.
А птиците ги няма.
Не ме е страх от дупката в земята.
Приятел съм на червея и всичко живо.
След пишкането сутрин, гълъбите храня.
И те ме благославят тихо.
Не ми е грижа... Тялото-предател,
започна да увърта, как да каже,
че скоро ще си търси пак квартира.
И право е! Не съм добър хазяин.
Очаквам само, няколко поети,
да сложат лаврови венци в косите.
Дано, когато си отида
да скъсат листче.
Клонка.
И да пият.

                                                          28.05.2009 г.		  
    Потърси ме, на слънцето в залеза.
Ще откриеш очите в росата,
на разплакано утро, с гълъби
по червени керемиди на покрива.
Имам, още много за казване...
Просто се вслушай в бурята,
когато в безнадеждната вечер извива
на дърветата, клоните.
Там, сред плачът на уплашени птици,
ще дочуеш вопъл от стихове,
които бих желал да напиша.
Дъждът ще рецитира за тебе.
Не тъгувай за нищо. Виж цветето,
то е усмихнато утро на гара,
в която няма да скърцат по релсите,
влакове. За да няма раздяла.

                                               28.05.2009 г.
  Отивам... Пак се връщам.
Като в жива рана,
завръщането рови с пръсти.
И възпаленият перон проплаква.
Необходими са ми няколко цигари,
да мога да възприема коловоза.
И дрипавият циганин-носача,
подканящ ме да грабне куфара,
изпълнен с нежността на спомен.
На гарата е тихо. Като в морга,
където си почиват мъртъвците,
завити с чаршафите на улици.

                                            28.05.2009 г.		  
    Нощната улица...
Дом на дългите сенки.
Проточили пръсти
от
  лампа,
               до лампа.
Таксита с потни шофьори.
Плъхове.
Канавки,
               и
                  хора.

Този град ме превръща в самотник.
Паля цигара.
                         А другата чака.
Под луната полуделите прилепи
писукат.
                И просят пощада.

                                          28.05.2009 г.
  Дали ще мога, да изпиша тази книга?
От ден на ден-отпадам.
Пепелникът ми е девствен от самотност.
Не, че станах хрисим!
А просто мислите не пушат с цигарите.
Не правя нищо. Гледам през прозореца.
И с гмуркащите облаци се къпя.
Водата на небето ме пречиства.
И искам само, дъното да стигна.
Там някъде, в утайката от спомени,
сред тихите листа на водорасли,
покоят ме очаква.
Навярно го заслужих.

                                                    28.05.2009 г. 		 
    Ще бъде утро, със синигери.
Сред клоните ще плачат с цигулка.
А вятърът ще свири на фанфари.
Купчината от хора ще са малко.
Дори и попа ще е пийнал.
Ковчегът ще е глупав и излишен.
Защото,ситнещите хора,
потайно ще се питат за мъртвеца.
„-Какъв е този?”... „- Днес е жега!”
И процесията ще е досадна.
Но случва се... Представях си, че в есен,
намусените цигани с кирки,
ще ровят ров, и там ще ме захвърлят.
И жълтите листа ще ме покрият.
Какво остана?... Няма и лалета.
И люлякът от чакане се сбръчка.
Надявам се, все още, че салкъма,
ще чака, той да ме посреща.
Но, все едно... Едва ли ще е важно.
Не обичам просто парниково цвете.
Защото са били изкуствени цветята,
с които съм се кичил...Те са сухи.
Затова, ви препоръчвам тръни.
Бодливи, като нравите...
Да драскат с нокти по челото ми.
Да капе кръв. Дано израснат макове.
В България не раснат палми.
Няма и осленца.
Така че, нека за последно да не лъжем.
Напсувайте ме с омраза.
И се махайте!
Дълбока дупка, чуваш ли замах на кирка,
със зъб единствен, зъбнещ се сред корени,
където всичко казано, е казано напразно?
И следва тишина.
Единствено, синигери ще бъдат истински.
Песента ще бъде ода.
  Дописвам страниците от тефтера.
Последните ми стихове са тихи.
А вън, препълнен е площада,
разпънал е палатки цирка.
И гледам, че часовникът се скита
в кръг. Достига някъде. И почва,
привидно, всичко от начало.
Началото е, всъщност-края.
Нещата са започнали отдавна.
Сега е време, маските на клоуни,
да сменят облика си в различна роли.
Усмихнати... кахърни...много ведри.
А иначе, декорът е еднакъв.
Бе зима, уж, че стана пролет.
Часовникът прилича на латерна,
повтаряща рефрен в площада,
където миловидните семейства,
разнасят своята простотия.
Благославят,
и ближат сладолед и плачат.
И всичко това, е толкова мило!
Подпийнали мъже гърмят с пушка
в стрелбището. Жената шамаросва диванета.
Децата лапат захарен памук и викат,
когато татко им уцели клечка.
А татко им се чеше по гърдите.
През потника са щръкнали космаци.
Но важното е, че в сергии,
кукуригат захарни петлета.
И разните палячовци се кълчат.
Въртят се въртележки. Пият бира.
Мирише въздуха на скара,
кебапчета,
                   мастика
                                   и скумрия.
Пищят пищялки. Свирки на балони.
Тълпата шарено се хили,
на вързана с вериги малка мечка.
Танцува тя, и проси пуканки,
от шепите на мазни селяни.
А малките дечица, да поличките
на запотени майки-плюят.
А мечката танцува... За прехраната.
Защото циганин я мъкне за синджира,
пробол муцуната ... И дивото.
Мечтае мечката за пуканки.
...Дописвам страниците от тефтера.
Бих искал да поставя точка.
Часовникът да спре да тича,
сред шарените шатри на живота.
Маймунката, да вземе да откъсне,
въжето.
              И с писък да се метне,
на първото дърво. От там, с погнуса,
да се изпикае по главите
на домакини,
                      лигави деца,
                                            бакали,
по захарен памук и шарени близалки,
календари,
                     бизнес-планове,
                                                  фетиши.
И после, нека се обеси!
Но, няма да се случи!
Остава ми, в пътеката да тръгна.
Ще сложа точка. И ще хвърля,
тефтера през прозореца. Дано да литне!

                                                   30.05.2009 г.		  
    Съсухрена старица. Паднала,
на колене в прозореца и проси.
Поскръцва с ноктите си вятъра
в стъклото, цялото в капки.
Студено стана. Облаци забулиха,
на птиците крилата от надежда.
Намериха приют в стените сенките.
И стаята ми стана тиха.
По книгите разлиства паяк паяжина.
Писалката лежи безжизнена.
Очите ми се свиха в ъгъла,
като уплашени от нещо птици.

                                             30.05.2009 г.
  Роса по разцъфнали клони.
Мирис на облак. Мъгла.
Тревата въздиша със сладост
от топлия, пролетен дъжд.
В чадъра, ситните капки
нашепват за свежест и хлад.
Моите стъпки мокро разказват
за живот, за любов и мечти.
И откривам сред пусти алеи,
под дъжда, как поникват цветя.
В локви, посребрени от свежест
колелца изрисува дъжда.
И те се прегръщат. Мехурче
потанцува. И пак отлетя.

                                     31.05.2009 г.		  
    Когато ме гледаш,
усещам милувка на изгреви.
Птиците в мен
се усмихват и галят с крилете си
цъфнали клони.
Чуваш ли песните?!
Като пчела, прегърнала цвете
пия наслада от устните.

                                       31.05.2009 г.
  Пеперуди сред бели цветя.
Камбанки от дъжд по листата,
под милувката кротка на вятър
пеят...
Ромолене на грижовна пчела.
Пеперуди, като ангели пърхат.
Лъхна прохладно. Крила
на птици докоснаха облак.
И той зазвъня.

                                    31.05.2009 г.		  
 

  Като миг, задъхан от тичане,
времето спира.
И въздухът става прозрачен.
Птиците кацат по клоните,
и започват да се карат на вятъра,
да не тича и шум да не вдига.
Спира в прозорците слънцето,
и ги рисува тържествено-златни.
Само за теб.
И защото сме заедно.

                                       31.05.2009 г.
  Бих искал, да съм с теб...
Сега вали. Навън е мрачно.
А аз съм сам. Студени капки,
(език на гущер)
пъплят по стъклото.
Оставяйки следи.
А в мен е тихо.
Бих искал... Знам ли...
В мене-цвете,
увяхва, стиснато в шепи
на този град, студено-мрачен,
зад мократа мъгла.
Нека бъда с теб...
Бъди в дъжда, грижовно-тиха стряха,
където има печка,
                                има жар,
                                                 и супа,
разказваща, бълбукайки за вечер
на село, там където скрина,
припяваше с щурчетата на двора.
С цигулка скърцаше ми дървояда.
И многото звезди ми бяха близки.
Бъди, щастливата усмивка,
на устните ми, срещнали се с устни,
там някъде, в прегръдката на моста...
Бъди!... Каквото и да бъде,
но не и този дъжд, в прозореца проклинащ.
Защото всяка капка, тежка дума,
отронва в стаята. И става тъмно.
Ръце разпредоха от мебелите сенки.
Стените се допряха в уплаха.
Дори килимът се надигна да си тръгва.
Не искам сам, да бъда тука.
Страхувам се... Подобно барабан в стъклото,
вали. Палачът е с маска.
И в тътенът на всички капки,
очаквам край бесилката присъда.
Бъди до мен... Вали.
Прикрий ме с прегръдка.

                                                           31.05.2009 г. 		 
    Малки прозорчета. Бели дувари.
Параклис, скован от дъски.
Кръстът го няма, че гладните цигани
го пропиха... Боже, прости!
Няколко свещи плачат забравени.
Гущерче. Камъни. Път,
в който, бастунчета криви на бабите,
и днес, в очите бодат.
Сухо дърво е разперило клоните.
Цветна градинка. Сред двор,
в който старицата сваля от плещите
наръч дърва. И пръхти,
куцо магаре от жалост към бабата.
На вратата, некрологът мълчи.
Кокошката, само е радостна.
Има яйце.
                   И гълчи!
Ще закъкри чорбата на печката.
С картоф.
                  С домат.
                                   С яйце.
И ще се кръсти над покривката, бабата.
И ще бъде хлябът и свят.
Вечерта, със съня на кокошките,
ще затвори очи в долап,
издълбан в стената за съмване,
за мотика,
                   за пот
                               и живот.
Няколко простички истини,
като влюбен щурец,
ще припяват сред цветна градина.
Звездите.
                   Луната.
                                   И Бог.

                                                    01.06.2009 г.
  Снимам гълъби.
                   И кучета.
                           И ненормални.
Алеите на парка са изложба.
Сред която аз, като художник
разглеждам свежите листа.
И кимам.
Не знам, дали харесвате реалност
на пролет
                  и бездомни котки.
Но радвам се, че моята писалка,
е струна сред цигулката на клони.
И виждам, как с усърдие се клати
от болест болен, добродушен гълъб.
Раздавам му трошици от надежда.
Говоря с храста. Чакам,
крадливият мангалин да се спусне
и да грабне в мърлявите шепи
нежността на пролетното цвете.
Преди да го разстрелям с пистолета,
ще му разкажа за Вутимски.
И стих в ухото ще му шепна,
дано да се разплаче.
Толкова.
Осем изстрела в челото.
Кръвта му ще е тъмна, като залез,
в който съм създал поема.

                                              02.06.2009 г.		  
    Притихнаха клоните.
Първите капки,
очакват само полъх на вятър,
за да погалят тревата.
Притихнала цяла от нежност.
С крила, една пеперуда
докосна до цвете.
То, кимна.

                                  01.06.2009 г.
   Бил съм сън.
Сънуван, в нощ студена,
когато под завивката се скита вятър.
И делникът, трохите от надежда,
е тръскал през балкона вечер.
Бил съм сън.
В празна тенджера на хладна печка,
където стъпки на кафявата хлебарка
са драскали от глад за малко обич.
Бил съм... Нека Бог да ми прости.
Защото, днес съм
в пепелник угаснала цигара.

                                              01.06.2009 г.		  
    Живеем, сякаш в сън.
А слънцето, събудено с будилник,
се влачи всяка сутрин в прозореца.
Прозява се.
                      И чеше,
по мърлявата кожа на фасадите.
И делникът, със своята латерна,
от ъгъла повтаря песен.
За хляб.
               За работа.
                                   И хора,
подминали ме мълчешком по тротоара.
Не знам дали съм прав:
       - Живеем грозно!
Омръзна ми да дъвча залък,
мухлясал от пестенето за утре
Поне... Да имаме пари за гроба.
Ако това е цел, бих искал да Ви кажа:
       - Накрая ще извадя пистолета!
Когато и да ида в затвора,
ще нося Библия. И супа,
три пъти в деня ми ще раздават.
Уви!... Не съм и просяк.
Не искам полицаи да ме пазят.
Понеже съм поет, споделям:
      - Не ми харесва Вашата държава!

                                                  03.06.2009 г.
  Препича на дъжд. И на пролет.
Над Витоша тъмните облаци,
вещаят за локви и улици
с истерични коли и чадъри.
Стана сприхава, даже мухата.
Скрито закуси от моята чиния,
и сега полетя и ме хапе.
Ще усети отблизо, явно тефтера!
До баналност е скучен пейзажа.
Ще вали... Ще се спре. Булевардът,
ще изтръска измокрена козина.
И като куче,
                       с колите ще лае.

                                           03.06.2009 г.		  
    Тук, сгънат в бедната ми стаичка,
под облаците, тежки като орис,
прозорците не обещават нищо.
Ще бъда гладен днес. Ще прося утре.
В паничката ми, само капки
ще пуска милостиво дъжд.
И аз ще пия тъмна течност,
в очакване, че това е супа.
Но не е супа! Кал,
отронена с жалост от небето.
С език ще ближа по покривката,
над масата, скована с безразличие.
Последните трохи са сладки.
Остатъци от някогашен обяд е повод,
да благодаря на цялото Правителство.
И сигурно, (другар ли се наричаш?)
Министър-Председател,
                                            Президент,
                                                          и някакъв,
очакваш в кофите да ровя?
Не си познал! В Акта ми за раждане,
записан съм, че аз съм българин.
И това е гордост. Вие сте боклуците!
Като няма хляб, със стих ще се нахраня.

                                                         03.06.2009 г.
  Цвят поръсен като перли.
Капят мокри клони.
В локвата се вглежда облак.
Капките го правят рошав.
Хубаво е! И е чисто.
Тръска перушина гълъб.
Кани се за сън небето.
Уличното коте мие лапи.
Сгъна, старата старица
мокрия чадър. И тръгна,
в залеза подпрян в бастуна.
Крясна сврака. И замлъкна.
Чакам облак да се махне.
Залезът да стане розов.
Вечерта, след дъжд е тиха.
Дишам я... И се усмихвам.

                              03.06.2009 г.		  
    Угасва вечер. Свещ под вятър.
В прозореца, с бели стъпки
луна пристъпи. Спря се. И надникна.
Усмихна ми се сребърно с устни.
Очаквам тъмното небе да стане звездно.
И там, да чувам, ангели, че свирят.
Не смея да помръдна, да не плаша
на сенките, копринените пръсти.

                                                   03.06.2009 г.
  Ръцете ти са много бели.
Клавиш на пиано,
с дъх докоснат.
Звучи.
И сипе нежност,
свенливото потрепване на свещ.
Превърта се небето. Въртележка.
Стените са възбудени деца,
крещящи без посока. Падат. Стават.
Акорд.
Кънтящ, като балон,
прободен с острието на взаимност.
В чашите, оставени без дъх,
се сипе кротко залез.
Измачкан и горещ чаршаф.
Телата ни се носят над леглото.
Таванът е несбъднат сън,
копнеещ, сякаш е вълна-да върне,
на пианото, разплискан звън.
Когато те докосвам, зная,
създаваш музика в мен.
И няма нужда нотите да зная.
Ноктюрно от Шопен.

                                              03.06.2009 г.		  
    Небето е голямо. И добро,
защото то, е дом на птици.
Под вятъра, усещам, че листо,
червено като есен, къса залез.
И стихва вечер, сякаш стих,
прошепнат сред косите на любима.
Ухае топло на липа.
Дочува се цигулка на щуреца.

                                          03.06.2009 г.
  Ти си, моето малко приятелче...
За балонче, май си голям.
Ако можехме, щяхме в сладкарница,
да напъхаме пасти в корем!
Нищо!... Имаш си тортата.
И от мен-за десерт-сладолед|!
Ще отидем да карам камиончета.
Ще ми купиш-от захар петле.
А аз,
ще ти стискам доверчиво ръчичката,
(свириш на пиано,
                                  ти си поет...)
Ти си, моето малко момче...
И ще дочакам, да литнат балоните,
за да ти купя бръсначка „Жилет”
До тогава, ще бъдем в градинката.
Там, на люлката-ще чакаме заедно,
нещо...
И ще станем мъже.

                                           05.06.2008 г.		  
    Може би, ще се срещнат посоките.
И сърдитият вятър ще стихне.
Искам слънце да има в прозореца.
В огледалото, с теб да се срещнем.
Имам нужда да чувам гласът ти.
И той да ми казва, че има ме.
Не разбирам безразличните залези.
Невъзможни са вече и изгреви,
без ръката ти, моите спомени,
да изпишат с мечтите за утре.

                                                   04.05.09
  Когато размазвам комара,
за него-това е убийство.
И се питам – как ли възприема,
ръката ми, която се стоварва?
Непонятна, като Божата воля...
Възмездие, за предишни животи?
Нищо подобно!... Просто ме хапе.
А за него, аз съм прехрана.
И е смешно!
Вероятно, има църква, комара,
където пали свещи за милост.
От иконите, моята десница,
изглежда демонична и страшна.
Представи си, как комарите клепат.
И към мене изпращат въздишка.
Затова! - с молитвите-кротко!
Може би, и аз съм комарът,
по дебелата шия на чичо.
И очаквам плесница.

                                              04.06.209 г.		  
  РЕЦЕПТА ЗА ЩАСТИЕ

  Станете сутрин, точно в 5.
Изпийте си кафето без цигара.
И чакайте, да кацнат покрай вас
събудените птици за закуска.
И дайте, целият обяд,
приготвен, да нахраните мнозина.
И вижте, как от залък хляб,
щастливи, гълъбите кимат.
И после се молете. Бог,
в иконата ще кима благо.
Какво е нашия живот?
Освен трошици, дадени на гълъб.

                                        05.06.2009 г.
  Покланям се пред изгрева.
Тържествен, като ода.
И чувам, как в прозореца,
събудените птици, шепнат
молитва, в тиха благодарност.
Дарен съм днес с ден.
Челото от възглавницата вдигам.
И мога, нещо да изпиша,
в тефтера. В идващия ден,
че аз съм тук. И ти ме чакаш.
Красиво е в мен...
Защото, теб те има.
Усещам Господ.
Това ми стига.

                                         05.06.2009 г.		  
    Горещо лъха от асфалта.
Разхожда кучето, съсед.
А то, на детската площадка
пикае кратко. Залез. Смет.
Премазани от работата, домакини,
торбите мъкнат. Зеленчук.
И кокал-да гризат децата.
Мирише на запържен лук.
Мъжете вдигат бели чаши.
Мастика, на кристалчета от студ.
И псуват дрезгаво играча.
Телевизорът, показва мач.
А топката лети... И викат!
На друго място-политик,
приказва благо на народа.
Как идва ми! - един ритник,
най-после да замлъкнат от екрана.
Но гледам залеза. И пиша стих.
А вън, на пейката, на сянка,
стариците мълчат.
Мълчат, а виждам, че рисунка,
с бастуните творят.
Кръгче. Точка. Многоточие.
Забрадки. Черни са от скръб.
Рисунката не казва нищо.
Само кръг,
в който всичко се повтаря.
Живот. Мечти. И смърт.
Стариците мълчат.
А малките деца гребат с лопатки.
Край люлка и червен балон,
завързан на дървото, да е смешен.
Не виждат малките. Копаят пясък.
(Там, кучето се облекчи...)
И расне приказният замък,
с феи,
           замъци,
                          мечти...
Стон...
отронен от случайна сврака.
Приходила на черен клон.
Децата се люлеят в люлка.
И въздухът край тях крещи.
И празните посоки ги преследват.
Кофи. Майки със торби.
И пиян пред телевизор, татко.
За дечицата съм странен господин.
Не съм!
Разглеждам през прозореца фасадите.
И изгревът на този свят кънти,
болезнено в тефтера ми.
Настават лоши дни.
Бих искал, от игла на злобен поглед,
да спася червения балон.
И малкото дете-отсреща,
мечтаещо си за камион,
да мога да кача в ракета.
Далече, някъде да отлетим....
Но, мога само стих да кажа.
И мога, и да виждам, и тъжа..
Да плача... Това ще го науча.
Детенце, с лопатка в ръка.

                                                  05.06.2009 г.
  Пресъхнал кладенец. Пищят щурците.
Сред камъните раснат тръни.
Пробожда с език небето,
полегнал, зеленикав гущер.
Писалката е празна. Бял е листа.
Разглеждам меките си мисли. Пуша.
Прозорците въздишат от еднаквост.
По пътя, вятър босоного рита
чакъл. И вдига прах до Бога.
Общувам тихо с пепелника.
А той е мътен, като дупка
на кладенец, изпълнен с жаби.
Скакалците, сигурно оплакват
пищейки, стих неписан.
Или слънцето, висящо горе.
Или гущерът, лежащ на камък.
Но, все едно... За кой е важно?
В кладенеца, има празност.

                                                 10.06.2009 г.		  
    Небето е пропито с аромат на гълъби.
Крилата им люлеят златни клони,
в които, слънцето се кани да полегне.
От път-червено, прашно от мечтание,
аз виждам, как притваря клепки.
Дочувам, че щурец с папионка, свири,
в нотната тетрадка вперил поглед.
От малката цигулка се превръща в струна,
тревата, под лъка на музиканта.
В тази вечер-набраздена, жълта ябълка,
усещам тържеството да обичаш.
Докосвам с поглед малките крачка на мравчица,
понесла зрънце. И откривам мъдрост.

                                                                 11.06.2009 г.
  Печално...
Там, по улиците скита вятър.
И бели чашки от кафета,
търкалят се със звук на празно.
Ръждив е залезът. Не ме и радва.
Паважът е горещ от пладне.
В кофите се рови скитник.
Скучаят, развратени продавачки.
И пушат пред витрините. И скубят,
с пинсети липсващите вежди.
Ще сложат после молив. Толкова.
Към 8 ще пристигне джипа.
А те, подмити-ще го чакат.
Асфалт... Мазилка на фасади.
Дъхти на вряло. Луди светофари.
Една жена простира на балкона,
подобно залез-пожълтели гащи.

                                            11.06.2009 г.		  
    Чувствам се-парцалена кукла,
с която, нелепи артисти играят.
Жалко, че в моята пиеса
островърхи замъци липсват.
Имам една празна чиния.
Кореспонденция с многото банки.
Всяко действие казвам по дума:
- Лошо!
И така си остава.
Аз не знам, но вероятно-с шнура,
някой работник, оттегчен, с цигара,
ще подръпне въжето. И тежка завеса
ще засипе нелепата пиеса.
И чистачки ще бръснат с метлите
бутилчици и шлюпки на семки.
Осветителят, пиян до полуда,
ще угаси светлината. И в празната зала,
само дъх на обувки и нафталинени длани,
ръкопляскащи, викове до забрава,
ще кънтят по стената.
Гардеробиерката е раздала палтата.
Тогава, аз и другите кукли,
ще свалим усмивка и грима.
Може би, неще се познаем.
Но ще пием мълчаливо по чаша.
И всеки ще тръгне. Портиерът,
ще заключи със трясък вратата.

                                                        11.06.2009 г.
  И в този си живот, не свърших нищо.
Надарен съм явно, със таланта,
да чупя и солниците с поглед,
и крушките да гаснат, щом ги светна.
Доказах си, че аз съм неудачник
Не се получи... С плаха вяра,
надявам се, че някога ще бъда...
Какъв?... Щом, днеска се харесвам.

                                               12.06.2009 г.		  
    Краката ме болят.
Пребродих дълги улици,
покрити с павета и реклами.
Магазините ме канеха, разгърдени,
подобно начервени проститутки.
Но аз минавах, следвайки посоката,
забравена отдавна. Механично ходих.
Трамваите ме чакаха по спирките,
но искаха билет, да ме повозят.
И свиркаха такситата след стъпките.
Не знам защо от мен, но просяците просеха
стотинки за парченце хляб.
А нямам!
По пътя, размечтани гълъби
говореха с мен, че тук е пролет.

                                                          12.06.2009 г.
  Притиснат до стената, аз съм благодарен.
Защото мога да усетя хлад и твърдост.
И малките трапчинки по тапета,
добиват стойност. И ми казват много.
Не съм роден да трия гръб по пода.
Като бръмбар, ходилата да размахвам,
в небето и да чакам милост.
Над мен-надвесени умници,
с карфици да ме приковават за хербарий.
И аз да съм усмихнат, че ме има.
С ЕГН и номер,
в някаква колекция на луди.
В стъклото, да ме сочат с пръсти,
препарираните разни и да кимат.
Затова-мерси!
...Преди пътуване е редно да поседна.
Пред някаква хартийка, залепена с тиксо,
би трябвало да прося прошка.
Дъска... Контури на Спасител.
И аз, би трябвало да бъда грешник!
Добре, и това ще го направя!
Принтирана, иконата ме гледа кротко.
Проточила опашка, като гущер,
прахосмукачката ме чака, че да чисти,
след мен, оставени боклуци.
Ще чисти!
Ще ставам вече, че не ми допада с пръсти,
да щракат деликатно, да си тръгна.
Помолих се... Дано не съм забравил нещо.
Цигари взех. Тефтер. Писалка.
Когато спре, най-долу асансьора,
не бих желал, отново да се връщам.

                                                       12.06.2009 г.		  
    Утре започва от вчера.
Вчера, бе изпълнено с нищо.
Днес, като паяк изплитам надежда.
А утре, ще се върна към вчера.

                                           12.06.2009 г.
  Часовникът спря.
Преплете стрелките.
И се спъна в завоя на ъгъла.
Стана тихо в стаята.
Кимна,
в прозореца лъч. И се скри.
Може би, достатъчно ясно,
като спря да шепти,
ми подсказа часовника:
- Край.

                            12.06.2009 г.		  
    Ще се женя скоро.
Скромна сватба.
Май, дори и без роднини.
Ще бъде вятър музиканта.
За мен и булката-по чаша.
Все някой ще се сети-китка,
да сложи в сватбеното ложе.
А там, като в огромна зала,
сред музика на Щраус
и жълти свещи,
ще танцуват личинки на червей.

                                    12.06.2009 г.
  Обичам тези непознати кафенета,
с малко маси и разлистен вестник.
В които пият, скришом от жените
мъже, с куче на разходка.
И този аромат на празен поглед,
от някой, седнал сам пред чаша.
Сред синкав дим и коментар за мача,
сервитьорът, като ангел скита,
край масите и кротко пита:
       - Да сипя още по едно?

---

  След втората кутия със цигари,
дори и кашлицата има вкус.
Усещам се обречен грешник.
Изпушил съм парите за месо.
Кило картофи,
                           охладено пиле,
                                           чубрица, масло,
полято с бира.
Тава във фурната. И хляб.
Препълнена с чинии мивка.
И вечер, тъмна като рог,
в която пред икона-телевизор,
прокапва целия живот.

...

  Не бих могъл да чакам покаяние
от това навън, орисано за ден.
Фасадите са твърди по рождение.
Чакълът е чакъл. А ти си сам.
И това, разбира се е вярното.
Забий с поглед уличното псе,
да видиш, как езикът му потрепва
в такт с побъркан светофар.
И колко са еднакво безразлични,
и тя,
       и той,
                 и този булевард,
към всичките минаващи посоки.
За драмата на стар клошар,
провесил синьото небе на слънце,
на пейката, полегнал пиян.

. . .

  Поръчвам пак. И сервитьорът,
без упрек носи чашката. И лед.
Изтръсква в коша пепелника.
И после го забърсва със език.
В таблата звънят кристално:
-Сън,
         и мъка,
                       новини,
за криза, глад, война и скука.
Коктейл от нравите на този ден.
От който, аз съм тука.

. . .

  Припомням си, че в минал ден,
със тези две ръце, закотвени към чаша,
съм носил, зачервен от студ и плам
кокичета, откъснати за тебе.
И пазих ги от вятъра и зли очи,
притиснати в гърдите, като бебе.
Останал е студът в мен.
Измръзна бебето. Скова се в пелените.
След време го увих в чувал,
(онези, с които хвърляме боклука)
найлонов, черен като мрак
И бебето подхвърлих, да кълват с човки,
кресливите и лоши врани.

. . .

  Повръща ми се. Пих, навярно.
Да бъдеш пиян от сутринта, е знак,
че нещо, въздуха не ти понася.
А може би, че си поет.
И цялата износена престилка
на улица, с ролки за коса,
и втренчени в монитора дечица,
са нещо... Грозничко, при това!
Но, не е изход.
Нямам време,
да имитирам погледа на онзи господин,
в ъгъла, на крайна маса...
Очите му, като оксижен гризат,
изпразнената, вече чаша.
И от безсилие мълчат.

. . .

  Не знам защо съм тук.
Разнасят порции от детски смях.
И сивият балтон на скитник,
нарязан на парчета. В соев сос.
Горчица от очите на нещастник.
Мълчанието на чиновник,
разбъркан в салата.
Има нещо много тъжно,
по залез, когато спирките се празнят,
от оргазъм на работен ден.
И върволицата се клати, без да мисли,
изхвърлена от пенис на трамвай.
Отива някъде... А аз, къде съм?
Ще тръгна някъде, навън.
Дано да духа силно вятър.
В очите ми-отровната мъгла,
на няколко изпити чаши,
да махне...
Ще си отида у дома. Ще пия чай.
И кротко ще поискам да се моля.
Когато жълтата луна,
в прозореца въздъхне, ще си легна.
Дано, в съня ми-китка от цветя,
да има. Аз съм празна ваза,
мечтаеща за празник Имам път.
А той е, да празнувам всяка дата.
Защото-жив съм!
Нося стих.
Страданието ме превръща в Господ.

                                               13.06.2009 г.		  
    Там, някъде...
И някога...
Когато...
Може би...
Едва ли не...
Защо ли?...
Ще бъда.
Днес се търся.

      13.06.2009 г.
  Потъва залезът, като разбита лодка,
в скали от покриви, студени сгради.
И плажове на улици, по които
се носят водорасли с мъртви миди.
Размахва пръсти към небе-рибаря.
А те са черни, като сухи съчки.
Реве, издул гърдите вятър,
и чайките се стрелкат с писъци на клаксон.
Разбиват се вълните. Грохот, трясък.
И виснало небето, зла прокоба,
ръмжи сред зъбести скали. И бързат хора,
към къщите, дано под нисък покрив,
намерят завет и утеха.
А пада мрак.
Просветва раздвоен език на дракон.
Светкавица. И мигаща реклама.

                                                        16.06.2009 г.		  
    Очите ти са тихи, като изгрев,
над езеро, от сън мъгливо още.
Там, стъпките на нощни феи
оставят кръгчета. Крила на птици,
докосват струни. Те звънят от радост.
Целувката на утринното слънце,
превръщат устните ти в залез.
Червено-златен, тръпнещ от наслада,
в който се потапям и изплувам.
Обичам те!
Небето е високо. Там летя,
по-бял от пухкав облак
Край мен с цигулка свири вятър,
и с малките си пръсти-ангели,
венче плетат. Корона за косите ти.

                                              16.06.2009 г.
  Неоново живеем... Като лампи,
надничащи в тъмното на улица,
където, подредени в редица
колите си говорят с алармите.
Понякога минава куче.
И някой пиян опипва с длани
сред мрака, търсейки посока.
Забравил от къде се връща,
и лъкатушейки, къде отива.
От мен - до теб е тъмно до безумие.
Разделят ни паркираните чувства.
Боклукчийски кофи,
                                   кръстопът
                                                      и страх,
да пресечем през ъгъла на сградите.
Неоново бръмчим... И мамим пеперудите,
че светим, сякаш сме единствени.
И светим, до когато, крушката,
прекъсне и ни глътне мрака.
Дори след нас, над сивия асфалт и кофите,
небето ще остане безразлично.
Ще пискат кръвожадно прилепи,
и нощните ни пориви ще хващат.
Горко на пеперудите,
                                       децата ни,
                                                          и другите...
Излъгахме, че това е слънцето.

                                                         16.06.2009 г.		  
    Небето: синкаво-стопено,
капе
върху дишащата с огън улица.
И вятърът разнася жега
(сешоар, в косите на дървета).
Изгорелите крила на птици,
потърсиха разхлада в керемидите.
А те, червени, като фурна
опърлиха с оксижен очите им.
Не ми достига въздух, за да дишам.
Гърдите ми са сухи, като нива,
в която тръните с нокти,
орат напуканата глина.
Под бялото око на слънцето,
фасадите се вият като гущери.
И искам дъжд!... Жадувам живост.
Бъди над мене буреносен облак.

                                            16.06.2009 г.
  2 часът по обяд е. Къртят панела.
Слагат прозорци, или дявол ги знае!
Блъскат с чука направо в главата,
и я пробиват, със специална машина.
Нека си блъскат! Нека да къртят!
Ще изолират стените от въздух.
Ще тапицират душите с хартия.
После на завет, през цялата зима,
ще се бият на тихо,
                        да не пречат на никой.
Това е чудесно! А на мен, пък ми щукна,
точно по пладне, да пиша поема.
Нищо! Ще размахваме чука,
някой на някой, ще му дойде до гуша,
и ще поседне по мирно и кротко...
Само че, моят чук е без дръжка.

                                                     16.06.2009 г.		  
    Ще вали през нощта.
Вятърът блъска,
затваря-отваря вратите.
И спря.
Разтревожени гълъби търсят в небето
прохлада. И къде да се скрият.
Запъхтян,
                  запотен,
                                 със разрошена шапка,
облак дойде, и в червения покрив
закачи своята сива жилетка.
Покривът се изгърби от тежест.
Скръцна дървото. Лъхна на влага.
Мръкна небето, без залез да има.
Блесна светкавица. Тъмните сгради,
въздъхнаха тихо с безпризорни фасади.

                                                     17.06.2009 г.
  Пред пламъка на свещ, с шепот на молитва,
с пръсти, сплетени пред Твоята икона,
бих искал да повдигна очите си смирено,
и да изпрося, още малко време.
Ти ме знаеш, Господи! - роден съм грешник.
И времето си разпилях на халос.
Като зарчета, търкаляха се дните,
а аз залагах, заслепен до лудост.
Загубих и последните залози.
Знам, затова и няма да Те лъжа.
Така ще си остане всичко.
Роден съм сигурно, орисан.
Не бих могъл да Те попитам,
при все, че ми се струва редно:
       - Дали, за собствената слава,
не ме създаде, да се лутам?
Но все едно. Сега Те моля,
ако искаш, с пръсти в календара,
да отместиш моята последна дата.
Остави ме още да се скитам.
Все някой ден, в прослава на абсурда,
за славата на всичките светии,
за онзи-грохналия Никой,
в улицата паднал, като в църква,
ще създам поема.
Истинска. Голяма.
След която, Ти ще си излишен.

                                                       17.06.2009 г.		  
    Конче. И тъжна каручка.
Циганин, син като вечер.
Куче край празните кофи,
зачервени от сипещ се залез.
Кончето гледа асфалта и чака.
Кучето клекнало, мисли.
Рови стопанина в кофите с пръчка.
Чувам го-глухо ругае.
И гласът му бумти в контейнера,
като камбана със звън за умряло.
По балконите веят ръкави,
изпраните ризи по мръкнало.

                                          17.06.2009 г.
  Ваза.
Сухо цвете,
топнато в сивата вода.
Няколко мушици лазят,
търсейки слез сухите листа
сок от нещо живо.
Капна лист.
И изкънтя,
върху хладната повърхност.
Маса.
          Ваза.
                    Без цветя.

                              17.06.2009 г.		  
    Жълта пеперуда. Синьо цвете.
Вятър-чай от билки.
Топъл.
Сенките-дантела от коприна,
шумолят под клоните.
Дървета.
Птици пеят в зелено.
В тревата,
репетира някъде с цигулка,
скрит
щуреца.

                                   18.06.2009 г.
  Залез.
Слънцето с последни сили,
в покривите драска с пръсти.
Иска да се хване за комина,
в крилата на последни птици.
Няма!
Нощта е мощна, като сянка
проточена от сграда. Лампа,
от пръв прозорец светна.
И улицата стана тъмна.
Подухна вятъра в хладно.
Разплетоха коси дървета.
И стана тихо.
Само прилеп,
лети. И с нощни пеперуди,
писукайки, закусва.

                                 18.06.2009 г.		  
    Избистрило очи, небето,
е синьо, сякаш теменужка.
Прибра се в планината смръщен облак.
Въздъхна вятър. Ръсна капки. Стихна.
След дъжд усещам, как щастливо,
цветът на храста се усмихва.
Макар, че пейката блести от влага,
посядам. Да усетя живост.
До мене долетя. И кацна гълъб.
Погледна ме. И кимна.

                                                   18.06.2009 г.
  Изпих си водката. Бих искал- още!
Напук на разни тъпанари,
със здравословните им мъдрости.
Какво е нужно и полезно.
Не знам какво. Не ви и питам.
Но аз, за разлика от вас, съм друга птица.
От странната порода на изчезване:
на пияници,
                      художници
                                           и странници,
която уж, е някъде край вас, но вас ви няма.
Обичаме да режем сутрин вените,
с четка,
              с писалка,
                                с бутилка,
но не и да се вслушваме в глупости.
Телевизорните истини.
Депутати.
                Вестници.
                                 Реклами.
Не ни пробутвайте саламчета,
И дъвки за очите-залъгалки.
В магазини за колбаси-колбасарите,
са мъдри, посинели, като бутове,
увиснали на куки... Не, мерси!
Чубрица.
                Кайма.
                            Кариера.
                                             Джип.
Миришат лошо пържени кюфтета.
Ох, келнер! Ако можех-ризата,
бих дал... Налей, че толкова ми е сухо...
Разглеждам свинските очи на времето.
Грухти мечта за пълната чиния.
И яж!
           И яж!
                      Дано, свиня проклета,
се пукнеш! И търбухът ти избълва,
откраднатите изгреви и залез.
Искам пак да пия! И да пиша.
За разлика от вас, несретници,
поне съм пил. И викал до полуда.
Сред всичките шишета в кръчмата,
все някое, е още здраво.
И там, в гърло на бутилката,
със две ръце, между-цигарата,
създал съм стих.
Красиво цвете.
А спрямо вас... Какво да кажа?
Повръща ми се от нормалност.		  
    „- Потънаха гемиите!”
Нали, така се казва?!
Гемии нямам, стока не продавам.
Сега тъжа, единствено за чайките,
оставящи следи по мокър пясък.
Разбита мачта, сякаш показалец,
сред сивите вълни, нагоре сочи.
Към тежкото небе, където Бог отдавна,
очи е свел. Без думи казва,
че този бряг не води към надежда.
Орисал е скали,
                             черупки на рапани.
И пясък, скърцащ между дланите,
прехапани от болка и безпътица...
Защо е този Бог?! Не ме обича.
И това море, разпенено от пяна,
нима е дом за сухите рибари?
Прокъсаните мрежи в плажа,
са пълни с водорасли и със жалост.
Не знам за залеза, но аз угасвам.
Не ми понасят сутрин йодовите пари.
И разните сонети за морето,
препълнени с голички русалки.
За разлика от Него, аз обичам.
И мисля си за дрипавите чайки,
куцукайки сред пясък, да намерят риба.
И чувам нощем, как пищят край фара.
Сърцето ми се къса сред вълните.
И става пяна. Мъртва риба,
захвърлена под слънцето на плажа.

                                                   18.06.2009 г.
  Русо момиченце. Сандалки. И блузка,
на големи калинки. Алея в парка.
Тича детето. Гони го вятър.
Събира жълти, и сухи листа.
Баба с бастунче, подпряна на пейка.
Преспи от сняг по набраздено лице.
Тича детето и носи в ръчичка
жълти, и сухи листа.
Бабата кима. Трепери бастунче.
Пейки. Алея. Гора.
Вятърът тича да стигне детето.
Пролет и есен. Тъга.

                                                  18.06.2009 г. 		 
    Танцуват гълъби.
Поклон.
               И реверанс.
                                    И тиха дума.
Край тях, отблясъци на свещи
посипват сенките на клони.
И вятърът ги гали по крилата,
докоснати за миг,
                               копнеж,
                                       и срещнат поглед.
Очите са червени.
Топли.
Събрали ласките на слънце в обич.
Не смея да помръдна. Гледам,
изяществото да си влюбен.

                                                    18.06.2009 г.
  Гърдите ми са пълни с камъни.
След всяка стъпка, драскат с ръбове.
Буботи болно, глуха кашлица.
И сутрин, сякаш нямам сили.
Но, не е ново... Будя се с хапчета.
И вечер, прося сън със шепи.
Не знам дали е нужно, силом,
да карам слънцето да съмне.
Да имаше защо... А то, едно и също!
Разплита стария пуловер времето.
Молците кацат по брадата ми,
и снасят личинки от зима.
Утехата е, че когато вятъра,
навее сняг, и вънка стане чуждо.
Ще бъда другаде... Край печката,
ще пия чай и благославям.

                                              19.06.2009 г.		  
    Изгорихме богомилите.
Кръстителят Борис изби болярите,
защото имат богове.
В България убиваме различното.
Дори и тук, да се роди Христос
ще го пребием с мълчание.
За да не харчиме пари за кръст.

                                           19.06.2009 г.
  Под железните шпори на времето,
конят препуска.
От гривата-вятъра,
пилее тръни и прах по полето.
А небето е синьо, безкрайно мечтание.
Копитата драскат по сивите камъни.
И искри разпиляват подковите.
Конят е потен. И диво-свободен.
А ездачът се клати на стремето.
Има ботуши и камшик в ръката.
А над него, са цъфнали враните.
Конят пръхти и разбягват се облаци.
Няма значение, че ще грохне без сили.
Над трупа ще пристигнат и мишките.
Ездачът ще си остане с камшика.

                                                 19.06.2009 г.		  
    Дъждът шумоли, като коприна в прозорците.
Сиви, сякаш гугутка е кацнала.
Гледам, как сребристи бразди по стъклата
рисуват сълзите на тежкия облак.
И се превиват от вятър, на дърветата клоните.
Разтварят платна си цветни чадъри.
Шляпа под стъпки на всичките бързащи,
улица. А знам, че обича,
като мен, да усеща милувки от капките
на този сипещ се дъжд.

                                                               22.06.2009 г.
  След дъжд, упоително ухаят
липи. Капки. В храстите-врабчета,
се радват, като мънички дечица,
че целите са мокри. Пърхат.
С човки сресват перушината.
Прокарва пръсти,
през облака усмихнатото слънце.
Подсвирквам си и скачам в локвите.
Като часовник, цъкат с езици,
нормалните под своите чадъри.

                                           22.06.2009 г.		  
    Старицата отива към пазара.
Съседката и каза, че килото
на смачкани и мекички домати,
са 75 стотинки.
Има още толкова и за хляба.
Парченце лук, ориз, домати,
ще има супа... Ден ще мине.
Клатушка се надолу с торбата.
Под вятъра бастунът се поклаща.

                                        22.06.2009 г.
  Утринта осъмна в мъгла.
Като силуети се губеха сградите.
В дървото, учудена свраката,
кресливо търсеше вятъра.
А от Витоша слизаше облака,
като пуяк надут и разгърден.
На прозореца, гълъби чакаха
за закуска, трохите от капките.

                                       22.06.2009 г.		  
    Усещането за последност
прави дъхът на липата,
по-тежък от облак.
Търся утеха в дланите.
Усещам, как пръстите пърхат,
като птици по жиците.
И копнея за още минута,
преди да отлитнат.

                                  26.06.2009 г.
  Тази нощ бе много тиха.
И звездна.
В прозореца вятърът
мъркаше, като погалено коте.
Слушах дъха ти.
И усещах, колко е хубаво.

                                26.06.2009 г.		  
    Мокри коловози...
По перона плаче раздялата.
Гледам към капките,
за да не видиш очите ми.
Там пада дъжда.
Черните врани,
кашлят дрезгаво с облака.

                             26.06.2009 г.
  Измъченият поглед на луната,
се взря в лицето ми.То стана бяло.
Часовникът отброява мисли.
Върти се в кръг. И почва отначало.
Завивката е хладна като пряспа
от сняг. Навят през лято.
Не знам защо съм сам в леглото.
Дали не съм погребан? А луната,
е може би, самотна оплаквачка,
дошла, за да ми стане тъжно?

                                          26.06.2009 г.		  
    Поболя се небето. И кашля.
Сиви мисли от тъмния облак,
шумолят по гърба на асфалта.
Гледам мокрия гълъб. Гадая,
дали тъгува заедно с мене.

                                   26.06.2009 г.
  Как искам, да открадна аналгин
от рафтовете на аптеката.
Не става! Ще ревнат диво - „Наркоман!”
Търговците на здраве, с камъни,
ще ме пребият като куче.
С марли,
ще попият после кървавия под.
От тялото ми ще изкормят органи
за продан. Другото ще хвърлят.
По-добре е,
да взема болката в ръце.
И сякаш коте, да я галя.
След дългото, блажено мъркане,
дано заспи... И аз, след нея.

                                                   26.06.2009 г.		  
    По сивия гръб на асфалта,
край кофи за смет,
                               спрели коли,
                                         и забързани токчета,
влюбени гълъби, премрежили поглед,
се целуват. Край дебнеща котка.
Гледам. И чакам развръзката.

                                                           26.06.2009 г.
  Рози.
Ярко червени.
Бяла повърхност на мивка.
Огледалото безразлично разглежда,
как разцъфтява майска градина
в гърдите ми.
Само от рози.

                                              26.06.2009 г.		  
    Топло - изолирани са сградите.
Прозорците са в алуминиеви рамки.
Колите са с аларми.
От кобурите на смахнати,
стърчат ножове и пълнител за усмивките.
Деца пищят за сладолед и мятат се в гърчове,
по пълните с кърлежи градинки.
Оставям се на плавните движения
на пияния, надигащ празна чаша.
Така очите ми почиват.
От страх настръхват сетивата ми
сред сигурността, надничаща от ъгъла.
Ще се побъркам от спокойствие.
Градът, като окоп е тъмен.

                                                              26.06.2009 г.
  Като вещица е виснала нощта,
над моята възглавница и с клещи,
очите ми разтваря. Зло,
стената ме разглежда като прилеп,
увиснал със главата си надолу.
И аз, задъхвам се... Не спя.
В главата ми кънтят въпроси,
на които
              свит
                      на две,
                                  мълча.
Не знам защо, но мракът е доволен.
Усещам, че очаква да съм потен.
И с очи, уплашени от нещо,
като птица да се блъскам в тавана.
От удара, крилата ми да стенат,
пречупени в прахта по пода.
Неонови са светли лампите,
край които, разпилените фасади,
на сгради,разтопени от прозорците,
зад пердетата мъждят.
И там се мяркат-домакини в кухните,
телевизор,
                   мъж по потник,
                                                гардероб,
и чаша,
              (пияна от безсилие)
изпразнена от съдържание.
Разплискана с юмрук
Юмрук... И мокра мушама на маса,
с цветя и круши, жълти от безвремие,
по която тежката ръка на твоя татко,
подпира необръснатата скула.
Мирише на мастика и цигари.
На бедност (духом) и непрано.
Телевизорът разказва разказ,
от някаква латино-драма.
Не мога да заспя. А искам!
Дано се махна... Щрих съм от пейзажа,
в който лебеди целуват се край лодка.
А той и свири на китара.
Букети от цветя се пличкат край веслата,
Отгоре има чайка. Там, пък залез...
Повръща ми се. Искам нещо свято.
Дори коняк, изпит в призори с чаша.
А вещицата вие, и развява рокля.
Разпасана и потна, като млада курва,
в банкет, по времето на чума,
когато чорбаджии заговяват.
Ядат препечените кълки на децата.
    Стихът на болния поет.
                                           Надежда...
А курвата танцува.
Мята,
          тръска
                      трептяща плът.
                    Изкушението на черпака,
                                           разровил в казана
                                                                  прясна супа.

В който, дъхавите мръвки,
миришат на босилек и на пролет.
Отвратително.
И възмутително.
Очите ми копнеят сън,
с който да си тръгна.

                                                                   21.06.2009 г.		  
    По бялата повърхност на стената
рисуват сенките икони.
В ъгъла дантелено очаква
паяк. Мен ли чака?
Разстила паяжината тишината.
Полумракът се превръща в същност.
Остарява с мене гардероба.
И книгите събират прах.
По пода,
като зарче се търкаля лъч на залез.

                                              27.06.2009 г.
  Искам до последния час, все така да е синьо
над мене небето. Да бъде красиво!
Нека има облаци бременни с дъжд.
И да вали, нека асфалта да стане прозрачен.
Днес се замислих, че комарът с кръв
по природа, всъщност закусва.
Нека ме хапе! Имам си пръст,
с който да чеша моята пъпка.
И комарът, нека е сит!
Аз, като кой, ще го размазвам с длани?
Ей такива щуротии, на път,
като детенце се питам и мисля.
А не бива, вашето любезно внимание,
да ангажирам, че малко след дъжд,
охлювът търси любима.
И клонката тръпне от страст.
Все се каня, но вече съм сигурност.
Своето тяло, с документ ще даря.
Може пък нещо, от всичките органи,
да е читаво. Дете да спася.
Няма друго какво да направя.
„ Красиво е” - казах в книга.
И живях както исках и знам.
Не убих, не крадях, но раздавах надежда.
И събрах, цяла торба с омраза.
Благодаря от сърце, че завиждате!
Натроших всичко ваше с ръка,
и превърнах го в шепите в жито.
И затова, всеки гълъб, щом ме види и кима.
Всяко цвете е моя любима.
Бях щастлив и създадох щастливи.
Бих желал, до последния час
все така, в мен да остане красиво.

                                                         27.06.2009 г.		  
    Запомних милувка на лъч по косата ти.
Бе златен, като полет на гълъб
по залез, когато белия облак се спира
и въздуха става чист и прозрачен.
Запомних очите ти. В тях имаше лилии,
невинно разтворили пръсти.
Потопих се дълбоко и стигнах до извора.
Вятърът правеше малки вълнички.
Нося в гърдите си свежест на изгрева.
И си мисля, че всички сезони
съм получил като торта за рождения ден.
Ти си последното, което обичам.
В последния ден.

                                                       27.06.2009 г.
  С тежестта на подводна скала,
под вълните на плискащ се облак,
слънце
(Платноходка с червени платна)
бавно потъва.
Като корморани са черни комините,
набраздили небето отсреща.
По горещите покриви грачат,
сред папури на телевизионни антени.
Тракат с клюнове нервните клаксони.
Светофарът се прави на фар.
Светлина сред морето,
(от някой нелепо боядисана)
събира отломки и разни удавени.
По асфалтирани дюни на улица,
се прибират, изсушени усмивките.
Като джапанки пълни с пясък,
шумолят уморените стъпки.
Само малко момченце притичва
сред паркирани черупки на миди.
На канапче завързано, бърза,
подир него, да го стигне камионче.
Съзерцавам ги... Сякаш крилата на чайки,
се докосват до тежестта на вълните.
И се пръскат сребърни капки,
от детето с малко камионче.

                                                        28.06.2009 г.		  
    Катинарът на тъмното е заключил прозореца.
Безлунно и глухо.
Закъснели таксита по булеварда притичват.
Няколко влюбени котки си поглеждат часовника.
Неподвижен и черен, над мене е въздухът.
Само дъхът ми кънти по стените.
В някой джоб на сакото забравих съня си.
„- Добро утро!” - желая на ранобудните прилепи.
С бодли и с тръни е пълно леглото ми.
Разраних си очите от шипове.
Ще дочакам да дойде ключарят, с изгрева.
Слънчев лъч да отключи прозореца.

                                                                    28.06.2009 г.
  Извадени очи на кукла.
Пространство, пълно с празно.
Текат водите на чинии,
изпрани с овации на гъби.
Перилен препарат от някой спонсор.
Разлято в чаши бяло вино.
Мирише на парфюм и на култура.
Трепери цигарето на критика.
В пълната със скука зала
допират устни гипсовите маски.
И скърцат, ръсят прах по пода
отливките на радостни усмивки.
Като наниз проститутки,
по масата са подредени книги.
И чакат клиенти.

                                             29.06.2009 г.		  
    Мастилени петна,
по платното на прозореца.
Вечер.
Художникът е пиян.
Рисува в черно сградите.
И тръска четката:
- очи на светофари.
Като забравена цигара,
е догоряла в пепелника,
прегърбена луна.

                           29.06.2009 г.
  Прегоряло небето,
мирише на непрани чорапи.
Много е делнично.
Календарът се мърда,
методично,
                    като ръката на юноша,
                                          разкопчал панталона.
И нищо не става.
Липсва ми лудия Мунчо,
да попържа,
                       да пише,
                                        да плаче...
И да го обесят, насред магазините.

                                                             29.06.2009 г.		  
    Пълзяща змия край сухи сгради.
Асфалтовата кожа
блести под жълти лампи.
И вие се край ъгъла, където,
е моето гнездо. А аз съм птиче,
с което ще вечеря булеварда.

                                        29.06.2009 г.
                                        На разни... някакви

  Неприятни сте ми!
Не се преструвам,
но въздухът край вас мирише лошо.
И гадна ми е всяка търговия,
от спонсори, намерени от кофите.
Писалката ми не е стока.
Дарил съм на цветята стихове.
Поети уж, не знам какви сте,
но виждам, че продавате колбаси.
Стока!
От смлени на кайма:
                                    море,
                                             любов
                                                        и страдащи.
Продадени кюфтетата. Изпити в чаши.
И нови имена в речника,
от някой си кръщелник, кръстени „Поезия”.
Дано, върви ви търговията!
Не съм завистник. Живи-здрави!
Ако още ви се иска нещо свято,
звъннете:
                  0889084341,
ще ви подаря Вутимски.

                                                           29.06.2009 г.		  
    За 4 цента,
                      (фиксинга на БНБ),
черната жена от Африка,
дълбае от дървото божества.
Тотем за здраве,
                             за любов
                                        и дълголетие...
И храни, наплодили се деца.
Чудесно!
                 Що е демокрация?
Красиви са, с избелените зъби всички:
американци,
                       ООН
                                 и НАТО...
Чиновници от Брюксел,
                                           и лайнари,
които пишат нежни стихове.
А черната жена,,
(писателите я наричат „печка”)
плете рогозка.
И вари чорба от корени.
Край огъня, полегналите кучета,
се плезят с език. Наравно с децата и.
Господа и дами... Май сте... Отвратителни!
Дано намери се, една суетна свинкя,
да купи моите книги. И да плаща!
Ще дам парите за Сомалия.
И гладните сираци на България.

                                                         29.06.2009 г.
ЕФИР

  Там, високо над покрива...
Зад всички антени,
                                 комини,
                                           и облаци...
Зад ситнещи стъпки на хора.
Сергии
             с карантия,
                                домати,
                                               бонбони...
И разтеглили устни бакали.
(Любезна гримаса)
                                  Там, ще отида.
Раздавам подаръци от всичко най-ценно,
за да не ми се скъсат ръцете по пътя.

                                                    29.06.2009 г.		  
    Там, в ъгъла на стаята,
има паяк и плете въпроси.
Не знам защо, но цветето,
повехна изведнъж.
Предчувствие.
Прозорецът - отворил длани,
прегръдката на въздуха не среща.
Угасва в залеза завивката.
Гледам паяка.
Плета дантелите на спомени.

                                        30.06.2009 г.
  Пред кого да се моля? А, тръгвам.
Няма никой. Мълчи тишината.
Като прашна икона, прозореца,
виси на стената.
От празност,
липсват отдавна лица на светии.
Бог си тръгна. Забрави на портата
ореола. Дори и сандалите.
Сигурно бързаше.
Не остана никой в стаята.
Гардеробът ме гледа и пъшка.
Гледам колко са прашни пътеките.
След смъртта ми ще изтупат килима.
Ще изварят подир мен и лъжицата.
Да не остане и прашинка от всичко.
Нека бъде!
Така се е случило.
Ще попитам мама, защо ме е раждала.

                                                 30.06.2009 г.		  
    Празна чаша.
Една.
Всъщност сме трима.
Аз,
      пепелник,
                     и счупена чаша...
Току-що я разбих.
Никого няма.

                               30.06.2009 г.
  Няма в небето ми гълъби.
Отлетяха навярно. И празно,
в очите ми скитат се облаци.
Всяка вечер вали. И подпухна,
завивката, мокра от сълзи.
За какво ли, толкова тъжа?
Смешен е инстинктът на тялото.
В крайна сметка-оставил съм хляб.
Ще се хранят след мен поколения.
Има гълъби - те са сред вас.
Натрошете трошици с обич.
Обещайте на бездомника дом.
И когато се плискат наздравици,
пийте за мен.
И не оставяйте птиците гладни.

                                            30.06.2009 г.		  
    Как си пропилях живота, Господи!
Прости! Не съм добър стопанин.
Кове с чук дъски часовника,
ще прави мебели... За кой ли?
А може би, кове за мен обвивката?
Дърво, дъски, капак-за нищото?
Какво да сложа в куфара, на тръгване?
Останах без багаж. Раздадох се.
Дано да бъде това, с милост-оправдание.
Когато дойда, Ти ще ме посрещнеш,
със старите обувки и със празни джобове.
Ти знаеш, че за всички просяци,
съм дал усмивка. Днес съм беден.
И то не защото съм раздавал...
Просяците изпиха всичко свято.

                                                     30.06.2009 г.
 ...

  Там, между жълтите устни на залеза
чезнат крилата на черните птици.
Без да целунат челото на слънцето.
Къде ли отиват?
Мълчи тишината.
Първите лампи отварят очите си.
А в булевардът отново е тъмно.
Светят със фарове,
                                  мигачи
                                               и стопове
автомобили. И мигат рекламите.
Мъкнат торби домакините.
Тийнейджъри пият
светла бира и бутилките трошат.
А в мене е тъмно.
Тъмно.
             Тъмно.
                           Тъмно...
Звук от изпразнена бъчва,
почукана с пръсти.
                                    Чуй я!
Христос, преди да си тръгне,
(затръшна вратата!)
забрави да драсне в календара чертичка.
Кога ще се върне.
И аз останах на тъмно.
                                          Тъмно ме чака.
Запали за мен, моля, свещица!

                                                    30.06.2009 г.		  
 

  Съм. 

             30.06.2009 г.
  Прекрасно е да бъдеш смъртен.
Между двете дати - в календара,
да сложиш себе си. Да бъдеш някой.
Дръвчето да полееш с шепа
надежда. Тор да бъдеш,
за кълновете плахи на децата.
Донася щастието, че умираш.
Дано прости ми моят Господ,
че пишейки, желах безсмъртие.
А това е грях. И го разбирам.

                                               30.06.2009 г.		  
    Пожелай ми красиво завръщане.
Ще ме видиш наскоро, в прозореца.
Като гълъб ще бъда, но в очите му,
ще познаеш любовта на сърцето ми.
Никога няма за никой раздяла,
когато желаеш за следваща среща.
Аз ще дойда. Ще чукна с човка.
Моля те само, не затваряй прозореца.

                                               30.06.2009 г.
  Призори, небето е тихо.
Първите птици разказват сред клони
своите сънища. И потрепват листата.
Пеперудите, още ги няма.
Колко хубаво е да посрещнеш в парка
розови стъпки на сънливото слънце.

                                                02.07.2009 г.		  
    Не ми достига въздуха.
Приятелите.
                       И цветята.
Обичам да обичам всичко живо.
А вън, в небето се е скрило
и кашля грозно, черен облак.
Не дъжд, вали направо мъка.
И локвите са стъклени и мъртви.
Лежат без чувства.
                                  Ръси кал небето.
Не ми достига топлина.
                                            Студено,
над мен надвесен, гледа ме прозорец.

                                              02.07.2009 г.
  Коте.
Паничка с попарка.
Старица.
Мушкатото е ярко червено.
По балконът и слънцето пада,
като дъжд, с капки от злато.

                                 02.07.2009 г.		  
    Като съдия - изпълнител, ще почука на прага
призори дългата нощ. И ще влезе.
По опис и номер ще секвестира сърцето ми.
Ще вземе усмивката. И всичките книги.
Аз съм без стойност, така че, в леглото ми,
ще захвърли голото тяло.
(Пижамата ще добави към описа).
Ще си тръгне. И ще заключи вратата.
Имам още малко стотинки от време.
Ще открадна цветя от алеята вънка.
Ще си купя билет. И ще дойда.
Дано не те описал, съдия-изпълнителя.

                                                                02.07.2009 г.
 ...

  Дъждът шумоли, като изповед.
Гръмотевици удрят камбани,
и от тежките звуци, отекват стъклата.
Тъмно е в моята стая.
Свещици запалени, греят очите ми.
Пак е влажна завивката. Хладна и няма.
Слушам, как в прозореца сипе се жалост.
И не мисля за нищо.

                                                     02.07.2009 г.		  
    Броеница от стъпки на гларуси.
Изкълван от въпроси е пясъка.
И се рони ситно край тръните,
разлюлени от вятър край дюните.
Почернели от празност са мидите.
Изморени се плискат вълните,
зелени от коси на русалките.
Люшкат се чадъри на бели медузи,
под златистите капки на залеза.

                                          04.07.2009 г.
  Над панелните покриви,
(плоски, набраздени с антени)
слънцето не е лирично.
Като лютеница се стича в прозорците.
Дърветата лакомо мажат филии,
и врани кълват от трохите.
Как отдавна, ми е досадно от всичко!
Гледам залеза, блестящ по стъклата,
и как, домакини простират пранета.
На запръжка мирише. Салата,
бели потници, чаша с мастика.
Телевизори мигат в синьо.
Къкрят тенджери с мазни яхнии.
И денят си отива,
по пантофи, шляпащ край кофите...

                                                 04.07.2009 г.		  
    Този ден, като зарче подскочи,
(от „Не се сърди, човече!)
и се скри под леглото на сянка.
Не усетих, кога се е мръкнало.
Май, и нищо разумно не свърших.
Като пионки, премествах си мислите
по кутийки с цифри в часовника.
И не стигнах до нищо.
Съборих с шепа,
всяко очакване, да скачам на някъде.
Моите пионки се търкалят по пода.
А си казвах, да не се сърдя за нищо.

                                               04.07.2009 г.
  Бог е милостив! Дочу молитвите.
Остарявам с теб, и това е хубаво.
Снежинките рисуват в косите ми
букет цветя. С бяла панделка.
Очите ми са топли, като пролет,
в която, ти си моето цвете.
Ухае въздуха на свежест.
Децата ни са бели птици,
които топлят се в нашите длани.

                                       09.07.2009 г.		  
    Пепеляшката в полунощ
добива образ. Става истинска.
Но що, е точно - „полунощ”?
Часът на изначални истини.
И не че стават чудеса!
Напротив - точно там - каляската,
превръща се в тиква.
Нормално!
Полунощ настъпва с часовник,
отброяващ цифри, вписани във ведомост.
Планирани, зад всичките и глупости.
Пепеляшката е мила, до безкрайност.
Разнася аромат на нежен стих.
И робата и, цяла от коприна,
събира погледи на свещ...
На музика, и разни папагали,
повтарящи красив рефрен,
с претенциозните фризури...
Но - баста!
Клозетно ми е всичко тук.
Конкурси,
                  журита,
                                награди..
Защото пихме чаша с джин,
с Принца, той ми се оплака,
че Пепеляшката е курва.

                                                   09.07.2009 г.
  Ще оставят ли стъпки в небето
тези облаци, когато си тръгнат?
Гледам птиците. Жълтото слънце.
И не искам, за миг да си спомням,
че рисувах красиви простори.
По алеите топлото лято
се разхожда със стъпки на врани.
Те ме гледат изпитателно - дълго.
Грачат нещо. Има проклятие,
да обичаш, а те да те мразят.

                                      10.07.2009 г.		  
    Самоубивах се бавно.
С тъпотата на разни.
С празнотата на празни бутилки,
и препълнено с фасове кошче.
Просто - грешах, че обичах.
Неблагодарно е всичко.
Можех да ям и да пия,
да си потривам доволно корема...
Приказки! Знам, че тогава,
щях да бъда доволна фъшкия.
Която, щях да убия.

                                      10.07.2009 г.
  Непосилно прозрачен е въздуха.
Разпилени изглеждат листата,
потреперващи кротко под вятъра.
Скитащ сам, сред зелените клони.
Ще угаснат внезапно сезоните.
На чешмата-ръждивите сълзи,
ще оставят ръждиво в мивката.
Моите гълъби дълго ще чакат
да натроша в утро закуската.
Накрая, гладни и зли,
ще отлитнат от моя прозорец.

                                       10.07.2009 г.		  
    Мигът, преди да се събудиш,
е тих и крехък, като цвете.
Възглавницата в своите длани
събира в капки полумрака
на стихнала стая.
В очите, не искам да навлезе
деня, с острите си нокти.
Дочувам, че прозорецът говори
с грапавия глас на булеварда.
И крия се в съня си.

                                  10.07.2009 г.
  Под дърветата сутрин е пусто.
Дори и врабчетата спорят за нещо,
с листата сред влажните клони.
Прозорци, премрежили поглед
в съня се усмихват, въздишат.
Бродя сам подир ранното слънце,
и разнасям в шепите вятър.

                                      11.07.2009 г.		  
    Облакът
си изплака очите.
Тревата полегна.
Преви се от жалост,
като млада вдовица.
Скорпион
разпери опашка в небето.
И я заби в земята.

                      11.07.2009 г.
 Дъжд ли вали, или клоните плачат?
Нощта шумоли като коприна в стъклата.
Мракът е син.
Някъде чуват се стъпки,
на самотен чадър, под студените лампи.

                                                11.07.2009 г.		  
    В моя прозорец, кацнали гълъби,
кротко гледат дъжда.
Потрепват с крила,
и очакват, кога ще отлитнат.
Когато се гмурнат в небето,
ще останем сами.
Аз и моя прозорец.
Дори, и дъждът ще си тръгне.

                                      11.07.2009 г.
  Мокри, птиците тъгуват.
Клоните сълзят. И хладно,
духа вятър по небето.
Облакът, разрошил длани,
стисна в шепи сиви капки.
И асфалтът промърмори.
Плисна мътните фонтани,
под забързани коли.
Гледат стъклено с очи,
влажните и тъмни сгради,
куче, как бездомно скита.
В кофите надничат врани.

                         12.07.2009 г.		  
     Чаша изстудено вино.
Сутрин.
              Дъжд.
Гледам облаци в небето.
Мисля си за теб. Вали.
Капките проникват в мене.
Хубаво е, и мълча.
Чашата искри от капки.
Блесна гръм.
И иззвъня,
мокрия прозорец.
Мислите докосвам с устни.
Глътка нежност.
                            Тишина.
Сигурно вали за тебе.
Липсваш ми.
                       Тъга.

                           12.07.2009 г.
  В мокрите листа се гали облак,
както коте рано сутрин.
И мъркат капките на дъжд,
прострели лапките сред клони.
Цъфтят цвята по мокрия асфалт,
до скоро сив, горещ и прашен.
Мехурчета бълбукат сред вода.
И после весело се пукат.
Обичам тази чистота.
Прозорецът блести от бисер.

                                     12.07.2009 г. 		 
    Дъждовно е в мен.
И никакво.
Не ми се прави нищо.
Чадър да имах, щях да го разперя,
и вън, с улици да споря.
Очите ми са хладни, като локви,
в които, времето рисува бръчки.
Вали.
И духа безнадеждно.

                                     12.07.2009 г.
 Когато бъде бяло в мен,
ще се потърся.
И може би, в крила на пеперуда,
в плач на бебе,
                          чаша с вино сутрин,
ще мога да ти кажа, че ме има.
Сега съм клон полюшнат.
Кацна врана.
Сезоните отронват сухи листи.

                                        17.07.2009 г.		  
    Залезът е тих, като сонет,
прошепнат рано сутрин,
сред косите на любима.
Дърветата с топлите си пръсти
докосват синкавия полумрак.
И устните на птичите крила
се сплитат с небето на раздяла.
Ухае на звезди и на луна.

                                 17.07.2009 г.
  Като ромон на извор,
в утро,
сънливите птици си шепнат.
Мъглива коприна.
Пръсти на слънце.
Мъниста по червена калинка.
Слушам, как тревите въздишат,
заедно с мен.
Небето свири на пиано
Ноктюрно № 3 от Шопен.

                                 17.07.2009 г.		  
    Гласът на вятъра е нежен.
Говоря с гълъби. Край мене - цвете,
трепти със цвят, блестящ от капки.
Притича катеричка. Падна желъд.
Алеята е мокра, като бебе,
изкъпано в корито, вечер.

                                           19.07.2009 г.
  Дъждът се изля като изповед
по равния покрив на сгради.
А те, замълчаха.
Преглътнаха капките.
Пранетата станаха мокри.
Само клошарят се надвеси над кофите,
и потърси своята истина.

                                              19.07.2009 г.		  
    Мирише на гъби,
                              на шума
                                           и дъжд.
Последните капки
рисуват кръгчета в бистрите локви.
Добре, че съм сам.
Така мога да дишам.
И да усетя аромата на облака.

                                        19.07.2009 г.
  Прозорецът се просълзи.
И стана душно в стаята.
Пепелникът догоря
от всичките си сиви мисли.
А вън вали, шумят в асфалта капките.
Поклащат се чадъри
забодени на остри токчета.
В очите на канавките,
изтича се поток от спомени,
въртящ изсъхнали листа
и сухите крила на прилепи.
Бих искал да си с мен.
И заедно да гледаме прозореца.

                                           19.07.2009 г.		  
    Тъгува за нещо, в прозореца вятъра.
Прилича на непознат музикант,
застанал с цигулка и шапка на ъгъла.
Само гълъб, край него кръжи.
А асфалтът е сив, и търкалят се кофички.
Чашки с изпито кафе.
Разлиства прочетено, вестник на пейката.
Баба с бастунче - ръми.
Кашля тютюнено, виснал и облака.
Сврака тревожно крещи.
Изпъдено пале - размахва опашката,
булевардът, и след колите скимти.

                                                    19.07.2009 г.
  Замрял е въздуха.
Забрави,
цигарения дим да си отиде.
Остана в стаята.
Ленив и бял, като медуза.
В прозореца, пердето не помръдва.
Вълна, попила в стържеш пясък.
В саксията, щурецът се уплаши,
цигулката прибра в калъфа,
и скри се някъде на сянка.
От жега, вънка се напука
челото на асфалта и се сбърчи.
Една муха по мене кацна.
Приглади си крилата.
Потри очи.
Погледна ме с досада.
Задряма, без да я вълнувам.

                                          24.07.2009 г.		  
    Задъхани длани...
Водорасли и залез,
шумящ с вълните по пустия плаж.
Рисува с крилете си белия гларус
в небето, резедав полумрак.
Скалите са тъмни колони в църква,
подпрели икона на бледа луна.
Говорят за нещо, вълните сред пясък,
посипан с миди, като сухи листа.
Докосвам с дъха си до твоите устни.
Папурите галят вечерния бриз.
По пясъка, многото стъпки на чайки
загатват за пътища, водещи в теб.

                                              24.07.2009 г.
  Над покриви,
                        и улици,
                                      и хора,
небето е голямо и добро.
Там, свирят ангели на арфа.
И птиците, намерили гнездо,
целуват с обич своите малки.
Там, въздухът е чист... Едно дърво,
с листата си звъни, когато вятър
пристигне сутрин, уморен от път.
И носи плахите въздишки,
                                        сълзите
                                              на едно дете,
загубило в парка своя Мечо.
Цигулката на просещ музикант.
И люспестата кожа на асфалта.
Саксофон издува жълтия трамвай.
И криволичи пийнало по релси.
Където, луднал светофар,
блести с очите, ръкомаха в пътя,
по който крача. Много сам.
Не искам да съм тука!
Мълчи небето.
Насилвам късогледия си поглед
в страницата синя на небето.
И сричам... Не разчитам буква,
от белия, изписан стих,
на облака.
Поемата, изписана от птиците,
е разпечатана по кухненски салфетки.

                                                     24.07.2009 г.		  
    Тази шумна безмълвност...
И гримаси на смахнати.
Стихосбирки,
                       торбички с цитати,
                                              цигарета
                                                       и приказки...
Боли ме главата от тихото.
Имам нужда от пряма псувня
                        на строител с напукани длани,
ако прецени, че го лъжа,
                                          с моите стихове.

                                                        26.07.2009 г.
  Тази нощ, и луната беше безсънна.
Вятърът се подпря на една улична лампа
и дълго кашля из пустите улици.
Монотонно свиреше джаз,
на балкона със саксофон и щуреца.
Звездите го слушаха
и се клатиха пияни в небето.
Обикаля, потропвайки с токчета
покрай мен, в стената часовника.
Призори, уморените бедра на стрелките,
се скриха зад ъгъла.
Утрото бе полупразно,
                                   като бар на разсъмване.

                                                       26.07.2009 г.		  
    Рано сутрин, росата е сребърна.
И пътеките сънено хрускат
под стъпки на скитащ се вятър.
Зелени коси на дървета
се сипят над влажните пейки.
На ръката ми кацна калинка.
Помоли за малко внимание.
И ми показа посока.

                                    26.07.2009 г.
  Като безпризорно куче,
вятърът скита из клоните.
Потрепват с езици листата.
По алеята,
децата събират паднали желъди.
Бабите си намятат жилетките.
Мирише на есен.

                                    26.07.2009 г.		  
    Дори и гълъбите неохотно
подхвърлят в човките си хляба.
А аз не съм закусвал, взел ви дявол!
Въздиша оттегчено булеварда.
В балконите разцъфнаха пранета,
като в сандъчета мушката.
Неделята е ден без чувства.
Бакалията, затворена с решетка
не дава хляб. Студена бира
за жадните мъже с вестник.
Изведените псета на разходка,
се лаят зло. Край тях - стопани,
се плезят радостно. И мърдат с опашки.
Мирише на запръжка за яхния.

                                              26.07.2009 г.
 Листопадът от спомени
изпълва алеята с тъмни дървета,
с аромата на гниещо.
Сухи листа
скърцат под стъпки на порив,
крачещ с развързани гуменки.
Няколко свраки чоплят си мислите.
Желъди,
(равини с глупави шапчици)
подскачат по тази суха пътека,
в която крача за никъде.
Време е да изпъдя добродушните гълъби.
Не за лошо! Идва есен сред лятото.

                                                 27.07.2009 г.		  
   Ковчегът е дървена маса,
край която, подредени сезоните
пият.
         И пушат.
                        Без нищо да кажат.
Пияници в кръчмата,
в която на вересия ти сипват надежда.
В продънена чаша.
Има легло, на което се раждаш.
Кушетка, в хладната морга.
По тавана лазят мухи.
                                     Делници.

                                              27.07.2009 г.
  Безцеремонно ме гледа прозореца.
Виждам отвън, как листа на простаци
лепят по стъклото очите си.
Луната е пухкава лелка,
вглъбена в хемороиди и своите диети.
Прилепи и оправят прическата.
А звездите вещаят, че чака я влюбване.
Неприятна е душната нощ, като пипане
на изпотени ръце по росата от пот по челото ми.
Ще се сбъдне навярно, и някакво съмване.
Булевардът, с крака на пълзяща хлебарка
ще полази по голото тяло на утрото.
От погнуса, ще се обрине чистата кожа.
Сам съм.
                До втръсване.

                                                                27.07.2009 г.		  
    Празно е небето.
Бледо. Изцъклено око на кон,
умрял в умората на пътя.
Лястовичките са забрадки
на две жени, понесли жито
към гроба, да нахранят скитници.
Щурецът е пропаднал музикант,
останал в саксията да свири.
Без цигулка.
Само с калъф.
И дребните стотинки липсват.

                                       27.07.2009 г.
  Гледам, как последните птици в залеза
търсят своите гнезда за сънуване.
И дърветата, как тихо въздишат
уморени от ласки на слънцето.
Вечерта се забулва в черно,
като монахиня пред своето разпятие.
Ранобудните прилепи литнаха,
да вещаят за моите сънища.
Луната е бледа, до смъртност.

                                                  27.07.2009 г.		  
  Сутринта надникна в часовника.
Празната чаша,
помни следите на твоите устни.
Пепелникът е пълен с фасове,
изкривени от всички компромиси.
Бельото ни търси по пода,
белотата на изгубена девственост.
С огледалото скара се гребена.
Кафето остана изстинало,
покрай изгоряла в пепелника цигара.
Таксито пристигна.
Шофьорът,
бе общителен, като пред входа ми баба.
До като чакахме път да даде светофара,
видях, че гълъби плачат.

                                              28.07.2009 г.
  Плачат колелата на влака.
Пронизват се гарите,
с порутени сгради и поля зеленчуци,
в мътен прозорец.
Кацнали врани, като ноти по жиците
вещаят реквием за раздяла.
Църква прелитна. И старец с каручка.
В купето е душно от всичките спомени.
Имам си няколко часа поредно завръщане.
А кондукторът ми поиска билета.

                                                    28.07.2009 г.		  
    Въпроси, ясни като притча,
изписват отговори по небето.
А там, крила на лястовички пишат,
с мастилото на облака сонети.
Тополи, подредени в булеварда
над покривите слагат удивителни.
И шумно тракат колелата
(с количката прибира залеза)
един клошар. Подсвирква весело.
В червената му риза гасне слънцето.
Разглеждам улицата с нежна жалост.

                                          28.07.2009 г.
  Утрото отвори прозореца,
и надникна изцъклено в стаята.
Дочувам, че будни са свраките.
Като циганета се карат отвън.
И усетих, колко е тежка завивката.
Денят се облизва,
както котката дебне за мишка.
И се скрих под завивката.

                                      29.07.2009 г.		  
   Умори се от празните улици,
и като скитник, с ръце в панталона,
след таксито си тръгна и вятъра.
Останах сам, да се взирам в палтото
на асфалта, съблечен пред мене.
С решетки е заключена портата,
И както се следва, от добра домакиня,
угасени са чинно прозорците.
Хърка кротко един светофар.
Студено-неонови лампите,
все още светят за някой.
Призори, са затворени кръчмите.
Бих могъл, да си бъбрим със свраките.
или с някоя циганка, проста.
Ще ми се, да и приказвам за нещо.
Тя да кима, без да разбира.
Да и платя, колкото иска.
И да си тръгна, пак без надежда.
Или, ей така-като уличен пияница,
да поритам коли и реклами.
Няма! Таксито ме хвърли.
Шофьорът беше любезен.
Време е, утре да стане.
Забравих, кога е било вчера.

                                                   29.07.2009 г.
Обичам да пия в разсъмване.
Да наблюдавам тъмните сгради,
как се обличат с прозорци в жълто.
Зад пердетата клатят се сенките.
Виждам мъже, как ситнят по потници.
А от далеч, киха трамвая,
с вратите, по празните спирки.
Непосилно е чисто и хубаво.
Да пиеш мастика е орис.
Розовее небето за сбъдване.
Чакам първите гълъби - сънени,
да накацат пред мен. За закуска.

                                             29.07.2009 г.		  
    Зелен е сънят на дърветата.
В тази тиха алея,
птиците, още ги няма.
Шумоли под краката ми пясъка.
Събуждам пчелите с усмивка.
Има нещо хубаво в облака.
Обещава ми дъжд и прохлада.

                                   29.07.2009 г.
  Изчерпано, до празност небето,
виси, като измачкана риза,
на закачалката в моя прозорец.
Бих искал...
Да съм другаде, някак - на майна си!
Да не виждам проклетата стая.
И тези гълъби, еснафско-спокойни,
да не чакат закуска по съмване.
Не ме радват очите им с питанка,
защо са ми празни в прозореца дланите.
Има нещо лакомо във всяко събуждане.
Булевардът притраква с челюсти.
И истерично - нормални са хората.
Като хлебарки отиват към хляба.
Затова, вероятно не хапвам.
Предпочитам кафе с пепелника.
После ми става лошо, повръщам.
Пия водка, дано се оправя.

                                                  30.07.2009 г.		  
    Зад облака, Вутимски ме очаква...
Облечен с болничен халат.
Косите му са меки като облак,
ръката-топла, като сняг.
Абсент ще пием в капеща мансарда.
И заедно ще кашляме до кръв.
В легена ще прокапва тъжно капка,
по покривът ще скита плъх.
И седнали, ще слушаме стражаря,
с ботушите си - бялата луна,
как драска с острите си шпори.
Фенерът гасне, в полумрак.
Сред бедни проститутки и фасади.
Зловещ е този град!
Но важно е, че по дървената стълба,
ще скръцнат стъпки... Синьото момче,
ще чукне по вратата с пръсти.
И старият хотел ще стане дом.

                                             30.07.2009 г.
  Чуй грохота на паднала капка
в празната мивка.
Измита е чашата.
Чинията съхне в сушилника.
По половинката от моята филийка,
лази хлебарка.

                                       31.07.2009 г.		  
    Сребърни капки.
Утро. Мъгла,
като пелерина край тъмни дървета.
Сънени още, влажни цветя
своите длани бавно разтварят.
Капят листа. Бръмна дива пчела.
Врабче долетя и кацна до мене.
Заподскача на тънки крачка,
и попита, защо съм безсънен.

                                         31.07.2009 г.
  Сиромашко потропват в асфалта
на дръгливото конче, копитата.
Като дявол брадясал-стопанинът,
рови в кофите с някаква пръчка.
И събира корички от хляба ми,
и изпити бутилки от скука.
Ще нахрани, навярно децата си,.
докато гледам сериала и пия,
бучки лед, потопени в очите ми.
А кончето? Дали ще вечеря?

                                        31.07.2009 г.		  
    Като рошаво куче, в небето,
вятърът тича и събира овчици.
Бели облаци кротко се трупат,
да пладнуват под горещото слънце.
Дано, планината челото да смръщи.
Да размаха кривака, ядосан овчаря.
И светкавица остра, с езика на гущер,
да разцепи на две, камънака от жега.
Дано и врабчето, вече подскача без сили.
Отворил прозореца, викам,
да примамя при мене, овчарското куче.

                                                   31.07.2009 г.
  Как е виснало тежко небето, и псува,
като пийнал хамалин в кръчма.
Удря шумно юмрукът по тъмните сгради,
и подскачат стъклата от плахост.
Ще вали... Ще се лисне пороя,
като чаша, разбита в пода.
Пребледнели, размахват пранета,
дълги ръкави по празни балкони.
Чакам дъжда... Дано, от лицето,
да измие тази прашна умора.
Хамалинът стигна прозореца. Вика.
Мокър е потникът, и сив, като облак.

                                                   31.07.2009 г.		  
   С невинния поглед на коте,
утрото чака на прага.
Ще отворя вратата. Ще тръгна.
Подир мен, вдигнало остро опашка,
ще затича крясък на сврака.
И куче ще лавне - само в булеварда.
Бих искал, молитвата сутрин,
да промълвя, под дърветата в парка.

                                          02.08.2009 г.
  Облаци от пара.
Като пламък,
цветя трептят
в огнището на парка.
В тенджерата от дървета,
завират гълъби.
Вряло олио,
цвърчи щуреца.
Калинките
са с изгорели гръбчета.
Гущерът очаква лакомства.
И се облизва.

                         02.08.2009 г.		  
    Луната, като запетайка,
тишина поставяше, край нас.
След стъпките ни, само вятър
шумеше в падналия мрак.
Ръката ти, бе топла, като лято,
запътило се някъде, с нас.
Бих искал да попия с устни,
росата във вечерен час.
Мълчах... Надявах се - щурците,
да кажат нещо, вместо мен.
В тревата кацаха светулки.

                                  02.08.2009 г.
  Като опашка на влечуго,
край каменните, сиви сгради,
улица пълзи.
Лъкатушат светофари.
Очи на мигащи реклами.
Небето, тъмно като дим,
по покривите се изтича
в канавките на всичките прозорци.
Удавени тела на мишки,
сушат подпухнали кореми
под жълтата луна.
На мокра козина мирише.
Градът е скитник без посока,
с който, заедно вървим,
край късите поли на проститутки.
И плюем ядно.

                                      02.08.2009 г.		  
   Дано, да завали!
От жега,
напука устните асфалта.
И улицата се прегърби,
под рехавите сенки на дървета.
И моята душа пресъхна.
Бих искал, да открия извор.
Със златни рибки и със феи,
коси разплели - водорасли,
край папурите на пухкав облак.
Да стигна там... Да пия!
На тръгване, да счупя стомна.
А майка ми, да ме погали.

                                   02.08.2009 г.
  Врабчето кацна на прозореца,
и дълго поздравява утрото.
Почука с цвете по стъклото
усмихнатото слънце. Цвят поръси.
И стана,
възглавницата, цялата в злато.
Благодаря на Бога! Ще нахраня,
навънка гълъбите. Нека,
да бъде хубав ден за всички!

                                      02.08.2009 г.		  
    Бяла църква.
Гърбава, като старица.
Вратата е отдавна закована.
Черни лястовички,
в дървената стряха,
са създали дом.
Когато идвам,
като пред икона и се моля.

                          02.08.2009 г.
  Луната е прозрачна.
Виждам,
през нея тъмното небе.
Където, феите танцуват.
Едно дете,
насън прегръща своя Мечо.
Звездите сипят го с цвят
от сребърни цветя и бисер.
И слушам кроткия му дъх.
В юмруче стиснало вселена,
детето, сякаш има власт,
света да стане, някак- хубав.
Красив, със звезден листопад
и танц на приказните феи.
Отдръпвам се безшумно,
                              без да дишам.
И моля се на Бог над мен,
дано, когато се събуди,
и тръгне да играе вън,
в цветята да го срещнат пеперуди
и слънчев да е детския му ден.

                                     03.08.2009 г.		  
    Бутилка изстудено вино.
Роса по кожата. И дъх,
издигаш пара, като облак.
Ръката ми е летен дъжд,
шумящ с капки по листата
на твоята коса.

                        03.08.2009 г.
  Прозрачно, като чаша
вода от извор,
чисто е небето.
Пламъкът от свещ
трепти в ръката
на смълчана планина.
Залезът е златен.

                   03.08.2009 г.		  
    По зеления покрив,
(и това доживях, да го видя!)
няколко свраки бръмчат с климатици.
Алуминиево гасне небето
с червения цвят на реклами.
Искам да ида на село!
Край дувара е застлано с камък,
и гущерчетата плезят езици.

                                            03.08.2009 г.
  Вятър, волен като циганин.
Яхнал кон, с прашна риза.
Слушам, как кънтят копитата,
в калдаръм от равни покриви.
Клати се керванът от каруци.
Облаци по тъмен път.
Чувам, кучето да лае.
Бебе плаче. И дайре.
Песни, танци на девойка,
цвете в мургава коса.
Вятърът препуска диво.
Бляска тежкото небе.
Ще вали... Усещам капка.
Душно е. Мирише на коне.

                                 03.08.2009 г.		  
    По стената,
като от преляла саксия,
тишината се стича.
Капе по пода.
Пълзи по леглото.
Прави книгите влажни и меки.
Въздухът почернява от мухъл.

                                 04.08.2009 г.
  Сенки на котки
надничат от входове.
И търсят утеха в тъмното.
Мига с очи, сънлив светофара.
Дремят под лампи таксита.
Пак се завръща от някъде, вятъра,
рита боклуци по пътя.
Май, на алкохол ми мирише устата му.
Гледам го, как се подпира,
по клони на тъмни дървета.
Нека се върне в леглото си, скитника.
Мисля за тъжните котки.
Бих им отчупил парченце от сиренце.
Тази нощ, луната е вкусна.

                                              04.08.2009 г.		  
    Чак, призори
вятърът влезе в стаята.
Разгледа картините.
Лампата побутна с пръст.
Пипна гнусливо челото ми.
Избърса се в кърпичка.
И излезе навън.
Въздухът се изпоти от безсъние.

                                  04.08.2009 г.
  Там, където розите повяхват,
под пепелта на слънчевия ден,
са сити враните.
Звучи клепало.
Край схлупената черква, черен поп,
с кандило обещава опрощение.
Вдовицата е сбръчкан плод,
окопал в градината, край къщата.
Изпращачите, с плач на вятър,
сред тръните разнасят листи.
Жълти, като свещи.
Дечицата, край старците се бият.
И чакат жито в панички.
Локум и дребни сладки.
Враните крещят.
Мъртвецът е излишен.

                                                04.08.09 г.		  
    Помниш ли, тихата вечер,
там, в непознатата гара?
В която, пристигаха врани,
и изпращаха снежните влакове?
Там, имаше старец с бастунче.
От чакалнята-някакъв пътник.
Той погледна към теб. И ми кимна.
И ни прекръсти с бастунчето кротко.
После... Коловозът ни прати
да потърсим по номер своите купета.
И да бъдем учтиви с кондуктора,
който скъса, билета за връщане.
Може би, в малката гара,
изоставихме, като забравена чанта,
усмивката тиха на стареца.

                                              04.08.2009 г.
 Валя.
Сега е тихо.
По празната алея,
последното врабче се скита.
Небето ръси залез.
По пейките е празно.

                            24.08.2009 г.		  
    Падащо слънце.
Домат, откъснат в градината
от селянка с жълтата забрадка.
Преживят в кошарата козите.
Котка,
край печката е вирнала опашка.
Старците са кацнали по пейката.
Пушат.
И не казват нищо.
Мълчат, защото им е ясно.
Край телевизора,
подрънкват вилици. Мирише
на готвено и на мастика.

                                     28.08.2009 г.
 На съседа - кучето,
пръхти и души край вратата.
Ще го водят да пикае.
Чакат асансьора.
А аз съм вкъщи.
Нямам си стопанин.
И сигурно, на гнило замирисвам,
щом кучето се дръпна погнусено.
Асансьорът го отнесе.
Пред моята пощенска кутия,
ще вдигне крак… И ще пикае.

                                    28.08.2009 г.		  
    Доскучава ми от враните,
кълвящи сивите си мисли,
на припек - по алеите.
И майките, захапали цигари
събрани, край количките,
са шумни, сякаш циганета,
къпещи се голи в шадравана.
А бебетата плачат.
И чакат биберон от слънцето,
потъващо на запад.
По пейките са тъжни драмите,
разказани от старци мълчаливо.
Защото, те не казват никому,
че залезът залязва за последно.
Ще се прибера, да пиша стихове.
Да пия нещо и да гледам облаци.
От зелените градини на мечтите ми,
отдавна не остана нищо.

                                          28.08.2009 г.
  Мирише на пот от асфалта.
На обувки и спарени чувства.
По сергии, голите дини,
зеленикава кожа показват.
И се прозяват, оттегчени търговци.
С найлони, от слънце се пазят.
Мина баба, с шепи картофи
и морков, за нейната супа.
Плези се в ъгъла, легнало куче.
Пръскат за свежест, изгнили домати.
Ще ударя с юмрука си някой,
ще обърна една пълна сергия…
Нека ме бият, дано побеснеят,
тези мазни от жега бакали.
Искам кръв да преглъщам и нека,
в прахоляка зарит, да усетя,
че плодовете са с дъх на солено.

                                           28.08.2009 г.		  
    Ще се видя, без да съм го искал.
И без да търся, сам ще се намеря.
В една внезапно пожълтяла есен,
изпълнена с щъркели бездетни.
Луната, като коледна играчка,
увиснала нелепо на небето,
ще падне в локвата. Конеца,
с пръстите ще скъса облак.
И локвата ще стане бяла.
Облечена в роклята на булка,
останала сама в храма.
Младоженецът ще рита топка,
а попът ще е пиян отдавна.
Тогава, аз ще съм единствен
под сянката на тъмния прозорец.
Където вятъра поклаща
перде.И угасена лампа.
И няма да поискам да се губя
отново, търсейки в паважа
паветата какво ми казват,
с многобройните си букви.
Прочетено да бъде всичко!
На гарата ме чака влака.
С острата пила, кондуктор,
ще стърже с наслада колелата.
Да станат тъпи.
Нека, с болка,
машината да ме разреже.

                                      29.08.2009 г.
  Изгуби се сред много дървета
вятъра. Листата тук са тихи.
И въздуха е пълен с мушици.
Събрани в ята, се вият
над празната алея.
Дохожда есен,
със стъпките на падащ желъд.
Изкряка сврака.
Комари свирят на цигулка.

                                   29.08.2009 г.