New Page 1

"Под преспите на зимата"

Студените пръсти на зимата по прозореца чукат. Заваля... И полъхна. Последните гнили листа паднаха тежко. И калната, черна земя ги погълна... С уста, зейнала страшно. Пустата улица отвори очи. Стъклени... Празни. Сивото небе надникна в тях. И ги задраска с капки. 08.11.08 г.
	Фасадите - измокрени се свиха. Облякоха си тъмните палта. Запалиха лулите си комини. И улицата опустя. Небето се сниши, надникна в прозореца ми... Плъзна длан. И в стаята ми стана сиво. Полъхна в мене студ. Дочувам стъпките на зима, по стълбището, как кънтят. 08.11.08 г.
На балкона ми, кацнали гълъби гледат, как ситно вали. Небето отгоре е виснало. Сиво и тежко... Ръми. И студеният вятър в клоните съска през жълти листа. Броеница умислени гълъби, на балконът ми тихо тъжат. 08.11.08 г.
	Шумят вековете зад мен, като гъста гора, с мъртви дървета. Вятърът носи пепел на кости от зейнали гробници-празни. Дъх на въздишки, призраци бледи... Недочути слова, неизказани думи... Иконите плачат в храма. Угаснали, свещите пушат. Минало... Бъдеще... Днес... Вятър минава през всичко. Стискам във шепи малкото семе. То, обещава - за утре. Жълтее тревата... И трябва, да изгние и стане на каша. От торта, малкото семе ще намери кураж да покълне. Под лъчите на вечното слънце ще израсте... И ще се превърне в цвете. 12.11.2008 г.
Научих се, да ходя бавно... За да не пропусна над цветята, полета на пеперудата. Усмивка на детето, поспряло са пред мен, (с червен балон и пръстче в устата!) да каже нещо. Не бързам вече... Нямам време, под крачките си, да не видя мравка, понесла зрънце, без умора. Красив е слънчевия ден! От злато, е залезът подпрял небето, с облаци със цвят на охра. Бих искал вече, всеки миг да сещам, подобно вятър, галещ ме в очите. 12.11.08 г.
	Луната, със крила на пеперуда, сребърна, в небето прелетя. Разроши облаците... И дойде, на гости в тихия прозорец. И той - седефен, заблестя! Отвори своята прегръдка, покани дребните звезди. Потръпнаха смълчаните дървета отвън... Почука с пръст, свенливо някак, по стъклото вятъра. Надникна... И се спря. И в стаята ми стана шумно! Цветята със листа, звъннаха, като камбанки. И сплетоха зелените стебла, едно в друго, като пръсти По тавана, бели сенки танцуват валс... И чувам арфа, как името ти в тъмното отронва. Едва, намирам сили дъх да взема... Тази нощ е посребрена, от мечтите ми за теб. 12.11.08 г.
Тази нощ, небето е с цвят на мастило. И звездите са точки, бели, до искреност. Луната изписва сребърна линия, сред облаци, запетайки по листа. Пиша стих, посребрен от желание. Като пълнолуние, в твоя прозорец, нека дойда, тих, като вятър. И погаля косите ти. 13.11.2008 г.
	Утрото пристъпи тихо. (Розово момиче.) То погали с пръсти клони дом, на спящи птици. Бавно се разлисти цвете. Заблестя на нощ росата. Срещам утрото с усмивка. И благодаря на Бога. 14.11.08 г.
Студена улица. И тиха. Под стъпките ми хрускат локви, и кофите за смет са заскрежени. В небето, слънцето наднича, прокрадва пръсти през мъглата. Премръзнала и бяла. Сърдит на утрото, клошаря количка влачи, като мъка. След него ситни гладно куче, и души глухо по земята. По която, няма нищо. Врабчетата са мълчаливи. 14.11.08 г.
	Като призраци, в тъмната улица въздишки се скитат. Небето е черно (забрадка на млада вдовица). От очите и капят звезди. Сълзи, от усещане за нещо излишно. Ще си иде студения вятър. Стар вестник от кофа за смет, ще помаха след него. Оглозган гръбнак, булевардът ще свети сред мрака. 21.11.2008 г.
Термометърът пълзи нагоре... Сребриста змия, Отровна. Сред този мрак е много тихо. Очите ме болят. Кънтят самотните ми мисли (разбъркани ята на птици, политнали сред вятър). Шуми, и блъска по стените кръвта ми. Плиска се по вени, (дърво без клони) направо в покрива отгоре, над който няма нищо. Дори, звездите са се скрили, изплашени до смърт... Мириша лошо. На пот и болест. Паяк ли ме лази? Усещам тръпки, студ от пипалата на това одеало, легнало над мен. И нямам дъх да викам, нямам сили... Термометърът е път, (еднопосочен), в който крача... Кой ли ще ме чака, зад хълма, натежал от камъни, с които ме заплюха всички ближни? Студените прегръдки на компреса, ми носи студ. И мъничка утеха, че сещам пръстите на делника. Макар горящ, все още - жив съм! И хлъзгавото, гадно тяло на тази змия, (живачено-пламтяща, пълзяща, хапеща луната...) ще счупя с моите длани. За да бъде моя сън, лекарство за изгрева... В който - птици, ще пеят, с глас на билки. И утрото ще бъде здраво. 21.11.08 г.
	(на Ивелина) Сънливо, утрото пристигна наметнато с пенюар. Подобно скучна домакиня отишла бързо на пазар. И ето, че торбата се полюшква: цигари, хляб и зеленчук. Съседът ме погледна криво. И тръгна. Тръшна асансьор. А улицата мразовито ме срещна. Старият клошар, край мен изскърца с количка, напълнена с амбалаж. Огризки от изядени надежди за още ден, и за храна. Забождам неплатени сметки. Стената побеля от листчета - живот назаем. Стотинките блестят изтъркани от много броене. А цифрите крещят с устите си от много нули. Отдавна не чета, бележките, какво ми казват. Мълчат въпроси, аз мълча. И в кухнята ми, глухо, подобно паяк - от таван, висят на паяжините грижи. ... Не искам, днес да мисля... Прогонвам паяците с длан. Преди двадесет и две години, не съм копнял за хляб и свинско в чиния. Отпих от тебе вино. Дадох ти звезди. И днес – по Млечен път, ръка в ръка, вървим. И дишат ветровете. Дърветата са в цвят на есен. Но е пролет. В мен, все още птиците пригласят. А ти си песен. ... В градината видях последно цвете. С цвят на охра. Пожалено от зимен вятър. Откъснах го с устни. Ще го дам в съня ти, тихо - до косите. Ти си цвете. И с цветя, бих искал да покрия пътя, отвеждащ ни в старостта. Преди двадесет и две години пожелах, с теб да остарея. Това се сбъдна! ... Не бих посмял, да искам друго... Децата ни растат. Ще станат хора. Стих, им давах, вместо мляко. Орисах ги с мечти. Среброто ми блести в косите, (в шепите ми няма звън, на сребърници - дар от нечестиви) Не съм се молил... И не броях. Дареното, се дава без отплата. И гладен бях, но съм богат. С тебе... Бих искал, Господи... Да моля, дано да пожълтея, като лист. Есента, в тихата градина да бъде златна, с дъх на вино. Старо вино, гъсто, силно. С вкус на обич. Пълна чаша! Зимата да дойде бяла, както бяха, като булка, двадесет и две години... 22.11.2008 г.
Може би, ще дойде скоро ден, в който моята длан ще падне без сили в леглото. Нищо! Нека да се случи. Не съм дошъл на този свят с мисъл да остана. Роден съм смъртен. Като теб. Пръстта ще стане дом за всички. За да поникне цвете. Клас на жито. Бурен. Тлен, е смисълът на думата „надежда”. Но този миг, (искра от вечността) е истински... И аз съм мъдър. Протягам ти ръка с доброта. Обичам те, мой брат и ближен! Земята се върти. Ще превърти, сезоните подобно въртележка. Ръжда ще хванат, ято от молци ще изгризат любимите ни вещи. Ще паднат всичките звезди, луната ще помръкне в жалост. Подай ръка. Да повървим, прегърнати в този миг - вселена. 23.11.2008 г.
	Заскрежена мъгла. Побелели, дърветата в мрак, клони поклащат (ръцете на призраци). Скърца леда под замръзнали стъпки на скитници. Сенки. Студен е града, в който търся огнище и топла ръка. 23.11.2008 г.
Прозорецът ми срещна утрото. И се изчерви, като момиче докоснато с устни по устата. Надникна гълъб. По стъклото клъвна. Премигна със очи. И се усмихна. В стаята ми стана розово. Фламинго, отвънка долетя, над мене кацна. Таванът стана пухкав, като облак. И сенки от нощта, протегнаха ръце, прозяха се, и тихо зад шкафа се прибраха. Пристига ден... Дочувам, как притичва, подобно голичко дете край мен. Прекръствам се. Със благодарност, че имам дар, че има Бог. Прозорецът е златен, като църква. 24.11.2008 г.
	Когато ме целуна под звездите луната занемя. И стана бяла. Шумеше вятъра през мене, а аз-прозрачен, като въздух докосвах с длани тъмнината. Ухаеха косите ти на пролет, макар да беше бяла зима. 24.11.2008 г.
Небето слезе ниско. Гальовно, като коте. Приседна на колене над покривите слънце. И стана тихо. Вятърът докосна (с четка на художник) перестия облак. Стана златен. Докосвам с устни чашата на залез. Червено вино капна в планината. 24.11.2008 г.
	Въздухът е син от скреж. Виснало, небето мръзне. Ситните звезди искрят. Сребърните клони скърцат. Вятър, като бясно псе в улицата тича, хапе. Хрупка зъбестия лед. Улицата е сиротна. Пуши някъде комин, и вещае топло. 24.11.2008 г.
Като влечуго, вечерта пролази. Легна, на пода в тихата ми стоя. Събудиха се сенките. Простряха ръце под жълтата ми лампа. Глухо, часовникът разхожда време. Като куче, завързано към циферблата. Лежа, разпънат в леглото. Шишенца с шарени лекарства с пироните си ме приковаха. Дишам. Завивката е тежка и ме смачква. Очаквам да се срещна с луната. 25.11.08 г.
	Като розови жирафи, тополите опъват шии нагоре към небето. Залез. Подухва вятър. Спори (свадливо старче) с листата забравили, че идва зима. Нахлупили каскети в червено лулите палят, покриви над сбръчканите къщи. Провлачва чехли схлупена старица, пред портата се спира. Гледа. Прозорецът я чака, като грижа. Самотна вечер. С дъх на лук и на яхния. Улицата се облича с палто във черно. С кръпка от луната. Дупки от звездите. 25.11.08 г.
Ухание на нощ. И на коси, посипани по мен, подобно дъжд през лято. Там, насред полето. Шумят измокрени треви. Шумят листа. Шумиш и ти. И всяка капка ражда стон. Разтворени цветя. И вятър, задъхан да достигне да безкрая. Края... Последен гръм изстена облак, свит от нежност. И стана тихо. Бяла пеперуда разпери своите крила. И кацна, примряла върху твоите устни. 25.11.08 г.
	Дим се стеле. Кисел. Жълти са стъклата. Сиви, са пердетата.Обесени. Улицата е простряна, като кожата на риба. Светят люспите под лампи, синкаво-студени в мрака. Клати стъпките си пияни, търси сред студени сгради, някой си бездомен призрак. Път, в който да се кривне. Вход, където да си влезе. Дрънкат шумно катинари, сякаш цигански дайрета, глутница бездомни псета танц танцуват под луната. Пушат в тъмното комини. Вятър свири на гъдулка. Плаче в локвите луната. Изнасилена русалка. 25.11.08 г.
Маслинено дръвче. И гълъб, който търси клонка. Черни врани. Летят. Кръжат. И грачат. Детенце със балон. И кротък старец, подпиращ на бастунче залез. На топла супа. Непрочетен вестник, заспал смирено с очилата, ухае мрака. Вечер. И светват притъмнели сгради с очи, запалени фенери Над които, отлетя далече с крилата си на ангел, пребледнял от жалост гълъб Зли фасади, оголили бетонни зъби след полета му тракат. Тъмни входове. И коридори, тунели, сякаш под земята, въздишат с дъх на гнило. Черни врани. Летят. Кръжат. И грачат. Под уличната лампа, две котета мяучат жално, изгубили пътеката към къщи. Паничката с мляко ще изстине. 25.11.2008 г.
	Пътуват облаци. Прозорецът ги гледа, подобно изпращач на гара. Дори не маха за сбогуване, пресъхнал вече от раздели. Шуми далече булеварда. И той е вече пътник, минаващ бързо край леглото ми. Но, без да ме погледне. Кому е грижата за мене? Горчат лекарствата без чаша вода. И малко обич. Макар, стъклото да е хладно, все пак, съм благодарен. Защото виждам в небето ята от гълъби да търсят за мене лек. Трошица нежност. 25.11.08 г.
Прелитат снежинки. Сякаш, кокичета раснат по земята, пожълтяла от есен. Смирени, дърветата дишат, клони преплели в прегръдка. Студено полъхва и вятър. Търся в парка своя пътека. И се моля, дано сняг да натрупа. И покълне, след време заспалото цвете. 26.11.08 г.
	Във вазата повяхва цвете. Красиво, някак си до вчера. Ще иде в кошчето. Боклукът, е дом за всичкото красиво. Но, нищо! Жена ми съм дарил с целувка, посегнах с длан, и дадох цвете. Такава е ориста на стиховете. Изписвам ги, а те увяхват. И сигурен съм, че аз съм ваза. Поставям ги. А после-гаснат. Достатъчно ми е, че с устни докоснахте до моето цвете. 26.11.08 г.
Ще ни затрупа снега... Някой ден. Под бяла одежда, ще легнем. (Спокойни и тихи). Има нещо красиво в нетленната тлен. Бог ще ни викне за изповед свята. Имам още, някой си ден. Година, или, колкото трябва. Искам да дам и на просяка хляб, на нещастния-малко утеха. Гледам, как от небето вали. Снежинките, сякаш са делник. В който, всяко посято добро, ще покълне. И ще се превърне в жито. 26.11.08 г.

	Като чаша чай, (с ром!) след зимен ден, отпивам със наслада вкуса на тишината. Сега съм аз. С книга във ръка. Създавам светове с писалка. И там цъфтят магически цветя, и има музика... Със арфа, край извор свири ангел със крила. Небето, (сякаш е дъга!) е многоцветно. Не знам, дали за друго съм роден, освен, да си говоря със луната... Заключил съм вратата за света. И само, Господа очаквам. 28.11.08 г.
Глухо съмна. Буден, по челото на тавана издълбах с мисли бръчки. Стана виден гардероба, изпълзя от мрака. И протегна тежко тяло. Скръцна даже, за раздяла с нощ, безсънна, като бухал. Синкав е прозореца, намусен, сякаш съм го канил да осъмне. Имам в шепите си мисли, ще закуся. Ще повръщам. 28.11.08 г.
	Бездомно куче, вън вятъра скимти. И хвърля с шепи в прозореца ми сняг. И студ. Лъхти, навява... Вратата ми-паянтова и крива, (разсъхнала старица) кашля. Ръцете ми... Ръцете ми са сини. И как да пиша стих? А искам да си спомня за топлото море, (лениво легнало край плажа) и притчите, разказани от гларус над сините вълни... Ръцете ми са сякаш съчки: пречупени и черни. Мъртви. Изгризани от студ. Навява сняг. Трупа. Ще ни затрупа. Нищо! Знам, прозорецът ще стане бял. И топъл. И аз-под преспите ще се родя, подобно зрънце от пшеница. Ще стана хляб. Ще стана пита. И малките деца ще ме дарят на гълъбите вънка... Нека сити, по вашите рамене да кацнат. 28.11.08 г.
През облаците, слънчев лъч надникна. Погледна утрото. И спря, облегнат във една топола. Протегна котка лапи. Прегърби гръб. Прозя езиче. И литна гълъб. По улицата изръмжа, забързана в някаква посока кола. И стана тихо. Първите врабчета, в прозореца ми кацнаха да чакат закуска. Скоро ще им дам! Денят ми, със добра постъпка добър ще бъде. И на мен, дано да ми дадат трохичка. Едва ли!... Нищо! -Добър ден! - усмихнат казвам. И прозорецът, ми кимна благо. Врабчетата ме срещат с радост. 29.11.08 г.
	Сив и черен облак. Духа вятър. Хладно. Търсят, да се стигнат клони. Шумолят от страх листата. Гълъби в ята, тревожно драскат с крила небето. Виснало. И тежко. Тича и размахва листи в булеварда вестник. Бързешком пресече котка. Притъмня. Заглъхна. Още миг... И падна капка. 29.11.08 г.
Измислените хоризонти погълнаха ятата птици. Тресавища. Изплуват дните, като водорасли. Изгнили. Няма въздух. Да съмва и да гасне, за слънцето е навик Към който съм привикнал. Мърдам механично. И пипам с пръсти небосклона пред мен, като стена изправен. Посипвам си главата с пепел, и с празните гнезда на птици. 29.11.08 г.
	Дали ще дойде ден, в който ще се събудя трезво мислещ? И без да се замисля, да оставя недописаната книга, (като суха нива) с накацали по нея врани. Да тръгна... По улицата, във трамвая, понесъл къшей хляб и мазна мисъл. Очите си да хвърля в чакъла, застлал пътека за мнозина. Да пиша... Това е стара болест, превърната от времето в хронична. Ако някой ден се излекувам, - Убийте ме със камъни! - ви моля. 29.11.08 г.
Спокоен и тих, като изповед, вън се сипе дъжда. В молитва, ръцете си сплели са клоните. Дърветата тихо шептят. По лицето усещам, как стичат се капките. И се покръствам отново. Вървя. Под очите на лампите от сребро е пътеката. И небето е храм. Макар без звезди. 03.12.08 г.
	В очите на гълъба (прислонил се в прозореца) виждам топлото лято. Листата през есен - червени, събрали лъчите на слънцето. И кротка тъга. Гледам, как вятър преде в къдели студения дъжд. И обичам самотния гълъб, донесъл ми слънцето със своите криле. 04.12.08 г.
Гърдите ме болят. И нямам въздух. Започнаха стените да се сърдят, защото лошо кашлям. Шумно. (Съседът ми почуква с пръчка) Макар да търся в джобовете, няма пари. За шепа със лекарства. За чай. За мед... Не искам вече, завивката от пот да лепне, и треска през нощта, подобно демон да скърца зъби, да ме пипа с пръсти (студени, като мъртви корени на грохнало дърво). Не искам! Възглавницата ме очаква мълчаливо. Като тресавище да ме погълне. 04.12.08 г.
	Спокойна нощ. Дочувам, над покривите, как луната диша. Звездите са премрежили очички. Все още, буден светофара премигва над заспалите таксита. Към лампата пролая куче. Прозя се. Виждам го, че кривна сред тъмното на спящи сгради. Облегнат на прозореца очаквам, сред клоните да се събудят птици. 04.12.08 г.
Ще те докосна много тихо. Нощта ще бъде сребърна и чиста. Подобно цвете в прозорец рисувано с дъх на зима. Косата ти ще бъде извор, в който ще пристъпя кротко. Бих искал в теб да се покръстя. Пречистен, свят да се събудя в утрин, стенеща от нежност. И всичко в нас ще е красиво. Спокойно, като в стара църква, в която сме дошли да се помолим. 04.12.08 г.
	Като сбогуване с късна есен, усещам дланите на слънце, над мен да сипят златно. Жълти са листата. Пременени. Шумолят с рокли. В тихите алеи танцуват с мен. По пианото, ръце на вятър клавишите докосва. Голи клони. Усещам, че съм жив. И дишам. Шуми под стъпките ми време, в което бях надвесен, като облак. Днес в мене има слънце. Пък дори - и вятър. В алеите пилее сухи мисли. 05.12.08 г.
Заваля. И се спусна небето над червените покриви. Заблестя посребрена под дърветата мократа улица. В мен стана прохладно. И чисто. Дъждът е целувка на облака. 05.12.2008 г.
	Колко е хубаво с теб! Усещам мъглата, като завивка на бяло одеало. Под което е топло! И тези тъжни фасади, под очите ти сребърни стават. Прозорците, (сякаш звънчета!) чуваш ли? - как ни звънят! Ти си гола и бяла. Без дъх, над нас е увиснал тавана. Пребледнял, от притихваща страст. 05.12.08 г.
Като отшелник живея... В килия. Зад прозореца чувам града, как говори, и спори, и вика. Светофари и цветни стъкла на реклами, сергии, бакали... Не понасям отдавна шума на разгулните, пълни пазари (зеленчуци и потни тела). Сред тъгата на многото книги се превръщам, навярно в аскет. Имам време с Бог да говоря. Имам сили да бъда поет. 06.12.08 г.
	Тази нощ е икона. Като в църква, тихо шептя. Ти си пред мене. Кротко се моля. Не тръгвай! Тук остани. Нека има пламък на свещи. Дъх на тамян. И нека мълчи на небето, тъмни купол. Чуваш ли? - стих, нощния вятър римува. Падат звезди по косите ти. Те, заблестяват. Сребърни, лунни лъчи. Остани, все така... Прозрачна и бяла. Като в църква се моля. Под свод от звезди. 06.12.08 г.
Не съм ти казвал, (днес, поне!) че те обичам. Събуждам се изпълнен с радост, че ти си тук. (отляво във гърдите) И утрото е с образа на птиче, до мене кацнало. Красиво! Ще дам с шепите усмивка. С устните ми - капчица роса. От сънища е светла тишината на стаята. Погалвам със ръка очите ти. Все още - спящи. - Обичам те! - шептя. 06.12.08 г.
	Виснали облаци. Сиви. Тежко кълбят се на дъжд. Планината е слегнала ниско над тополите. Цяла в мъгла. И студено сред клоните духа вятър, пълен с жълти листа. Ще намеря ли някъде завет? Над очите ми-черни ята от настръхнали, грачещи врани сивите облаци драскат с крила. Шумолят първите капки. По земята оставят следи. Ще остана сред мократа улица. И дъждът, по ме ще вали. Под чадърът на улична лампа, без посока. Вървя. 07.12.08 г.
Разхожда стъпки часовника. Нощната стража, на моите заключени сънища. Като в тъмна килия, през решетките идва на свиждане пребледняла луната. И поклаща глава мълчаливо. С белезници към мен, са завързани върволица от мисли. Влачат окови, препъват се, падат и стенат... Керван от несретници. Ще им дам до пият кафе. С цигара. Нека свалят тези синджири... Да седнат. И млъкнат. Ще чакаме заедно утрото. Като надзирател, ще обикалям край тях. 07.12.08 г.
	МАГАЗИН ЗА КАРАНТИЯ Дни, еднакви, като супермаркети. Продавачки в униформи (табелки по реверите, с отпечатаните имена ) край щандове с илюзии, разнасят пакетирани усмивки. Пластмасово-неоново е слънцето. Звучи, сладникава до втръсване мелодия. Тълпи. Торби. И стока. Мърдат със очи транжирани пържоли. Риби. Лук. И хляб. Живее магазина. Ръмжи с коли. Премигва светофара. И хора без очи. Лица от челюсти, които дъвчат, смилат, гълтат. Червените езици в устите мърдат - тлъсти гущери налягали под слънце. Лениви от пресищане. Ядене и пиене. Креватна обич. Целувки - еднократна употреба. Найлонови торбички. Кофи смет. Усти със зъби (мърдащи отсечено) механично дъвчат. Руло с хартия. И клозет. Будилникът е сякаш пистолет, изстрелващ звън в челото на съня. Трамваят те очаква, като кланица, в която, разните илюзии (забодени на куки) скимтят, сред потните тела и дъх на вкиснала ракия. (Снощна свинщина). Касапинът е безпощаден. С остър нож от всичките си делнични подробности, отрязва врат, парче месо, и хвърля в мръсния леген извадената карантия... Поетите раздават вестници. Реклами, шарени брошури. Безплатни, като техни стихове край спирките на автобус, под светофарите. Работят в авто - мивки. Със маркуч, те мият задника на джипове и трият със парцал големите му фарове. Поетите, или както се наричат сами, на чашка с подобни. И късно вечер, под луната те вият, пияни до повръщане. А сутрин хълцат. Гузни и приведени над дългия маркуч. И мият гениталии. Маркучът се огъва като змия под пръстите им, жълти от цигарите. И римите изтичат във канала. Където плъхове гризат сонетите на Шекспир, невестите на Майстора. И моите мечти. Ще хвърля през прозореца и пепелника, препълнен с фасове и угасени мисли. Дано да падне с трясък в стъклото на някой скъп автомобил. Ще чакам да заритат по вратата очите на влудения шофьор. Ще отворя. И ще го целуна по устата. Дано да му доставя кеф, когато с ножа рови из гърдите и мушка моето сърце. Не искам, в магазин за карантия да го продават. С някакво прасе. 13.12.2008 г.
Отивам си от вашата компания... Ще бъда в кухнята, с чаша. И заедно с Моцарт ще празнуваме. По -късно ще повръщаме. Подарен от някой, някакъв часовник (две ангелчета, задно с Дева) над нас ще цъка, като малоумен. А ние, няма да го чуваме. И аз, разпасан и несретен, на сутринта ще готвя супа, (вряла, с дъх на билка) а Моцарт ще дописва стиховете, останали в бутилката. Лъжиците ни ще звънят, подобно на камбана в храма. Бях искал, да ви дам сърце... Сега... Изхвърлете, моля, пепелника! 23.12.2008 г.
	Потърси ме... Когато вали, и мъглата драска корем по студените покриви. Когато, в утрин сред кани с вино осъмнеш, и мразиш, дори и прозореца. Аз съм в моята стая. И чакам. Рисувам, картина за твоето връщане. Чака те топлата супа и чиста, до бяло покривка. С одеало ще сгрея твоите грижи. Само - почукай! На вратата ръката изсъхна простряна, към твоите пръсти. 23.12.08 г.
Лирическият герой е мъртъв. Читателят е прост. Не го разбра. Писателят, с писалката се снима, (дефектна фотография) и сам не се познава. За кой ли пише?!... Раздаваме банани за маймуни. А те - подскачат, трият по корем, сензация от нощна телевизия: (заклан, недоебан поет, подскочил от последния етаж) И станал на пихтия. Копнеете за нов мокет, на който да разпльоскате - дебели фотьойл... И канапе. Ще си запаля стиховете. Пред огъня ще пия вино, (разредено с водка) и после тихо ще повръщам. Като в храм. Където Бог е с име: ОТВРАЩЕНИЕ! И ще знам, че моят свят - така ненужен, ще може да изпържи на тиган поне - салам... За виното - мезе. 23.12.08 г.
	Спокойно е небето. Бяло. Снежинките прелитат като птици. Ята от сребърни звездици... Тишина. Дърветата поклащат снежни клони, под които стъпките ми-броеници отвеждат своята посока. Към чисто. И към бяло. 25.12.08 г.
МРЪСНИ ДНИ До Покръстването, зимата ще вие, подобно вълк, сред снежните поля. Замръзналите тръни ще поскръцват, с нокти - ледени и зли. Прости ни, Господи! И ни пази! --- Луната е побъркана девица, която бърка в гащите с пръст. Бих искал да съм някак... някой. Дори и уличен боклук. Поетът е орисан с другост. Животът ни, са мръсни дни. --- Над иконата, свещта угасна. А аз съм сам. И сводът е далеч. Стените в този храм са каменисти. Не чуват, как молитви, на грешни, устните мълвят. И листът, легнал под писалка, затова е блед, затова не вярва. Защото няма кръв! Мастило, римува празното ни време, със болно его. --- Небето е пътека от павета. Каменни очи, (поскръцват в булеварди) студени, в тези дни... Сега са дни на нечестиви. А демони в нашите сърца, отдавна пият вино. --- Представете си огромен кон. С очи, кафяви като нужник. До него - някакъв мангал, пиян, от две бутилки... нещо. И вижте... неговия нож. С краката си животното подритва. И неговата топла кръв рисува чудните пейзажи, които в стиховете ромолим. И после се напиваме от радост. --- Не бях добър християнин... Никакъв не бях! Децата ми, дори ме дразнят. Омръзнах и на пияните, (щом видят ме - и псуват...) Замерва мe с чаши всяка кръчма. Пред грешници разказвах притчи. Разказвах им мечти. А после блудствах... С иконите варих кафе. И Христос - над голото му тяло, се смеех, както луд. И после го опипвах с пръсти. Прекалено малко ви обичах. В пустинята помолих се за хляб. --- ... Имам пистолета. С който плаша гарги и привиквам мисли. Утеха в тъжна утрин, когато враните са сбрани на прозореца. И аз ги храня с вчерашния делник, и утрото, с многото въпроси. Враните, (учудващо!?) са търпеливи. защото, той е 8 мм, с патрон - с отрязан връх... ... Стената ще превърна в картина. Не, в икона! Икони се рисуват от светци, а пияните художници се гаврят. --- Устите ти са скверни за Христос... И аз съм същия! (Не се преструвам). Бих искал, като брат... Не, както грешник - с грешник, да те прегърна... С много плач, дано изпросим малко милост... Иконите над нас висят, а ние броим стотинките за свещи. Над гроба ни, не ще и има толкова. Поколенията ще ни кълнат. И няма, нищо да оставим. --- Обичам демоните!... Те са част от мен. От теб... (Не си ли се замислял?!) Защото с Христос, говорихме в празници по книга. А после... Кое ли да разкажа? Варихте... Някаква яхния. И ядохте, и пихте... Но, не се напихте! Събудихте се с дъх на чесън. И не се измихте. --- Повръща ми се от нормалност! Усмихнатите Мама, Тати... Портокали. И баница с Коледна жълтица, (от BILLA - някаква измислица) ракия със салата, и заклана, свиня в чиния, в собствен сос... И пияните наздравици от ближни, изтривайки в салфетка мазни мисли... Покривката е с цвят на залез. Червена в срам. И мръсна. --- Разбирам те, че си завързан, към делника, подобно на говедо. Че няма хляб... (И други... разни). Унизителен за всички е гладът. За мен - че нямам си обувки. Бих искал - само да си близо!: Да те заведа в парка, и там ще ти покажа клони, изпъстрени с катерички и с тъга на есен. Листата, вярвам, ще разкажат, колко, и кому е нужно да видиш синьото небе. И сетиш музика на вятър. --- Ще се покръстим ли?... Едва ли! По навик бъркаме с лъжица чорба, от сълзите на ближни. Да пием вино от кръвта им, а после, да римуваме за обич Животът си изтича, като песен, на която хълцайки - пригласяме. Когато и да драйфам в клозета, за мен, за вас ще се помоля... Клозетното казанче е икона, под което, (на колене), наистина ще бъда искрен. --- Дано, да минат тези Мръсни дни... Поне, един да се покае! За Новата година, (вземете-дар!) ще дам на всеки огледало. Да взрете поглед – вашето лице, (отдавна вече непознато) не казва нищо. Дано, и аз да съм смирен. Бих искал много да обичам. Да тресне гръм!... Земята да тресе, планината да се сипне над паважа... И нека има сняг над белите мечти... Когато със снежинки над деня ми, застилах всеки кален път. И замерях утрешния ден, със снежни топки от плътта ми. 26.12.2008 г.
	ПОД ПРЕСПИТЕ НА ЗИМАТА Снежен прах от клоните се ръси. Заскрежена скърца всяка стъпка. Белите алеи са самотни. Недолюбена е всяка пейка. Вятърът след мен пълзи и съска. Скърцат в жалост старите дървета. Тръгнал без посока тук се скитам. Свраката ме кряка и ме пъди. Искам да потърся дом за мисли. Стискам в пръстите си зима. Искам сняг да завали. Да трупа тихо. Тихите алеи да прегърбят, (покриви на схлупени къщурки) тежки преспи, бели от безсмисленост. Там, под многото снежинки, сигурно ще спи от цвете семе. Някога ще се разлисти. Зимата ще има смисъл. 29.12.08 г.
В тази нощ, премръзналите псета скитаха и лаеха луната. С тях ли тичах? Нямам дъх. Дочаках утрото, облегнат до стъклото. После храних птиците. Посрещнах, първите таксита заскрежени. Улицата скърцаше студено в стъпките на сивите балтони. Мина ранобуден и клошаря, влачеше количка посребрена. Слънцето не беше си доспало. Криеше лице в мъглата. Нищо! Зимата била е също будна. С четка е рисувала в стъклото приказни цветя и феи. Разтопявам ги с дъха си. Капките, не са ли, сълзите на идващото утро? 29.12.2008 г.
	Нека ръцете ми, като свод се извият над теб. Да се превърна в заслон, в стряха за гълъб, над теб. Пожелавам си сили да имам, да мога да спра студеният вятър и грижа над теб. Нека бъда лъчите на слънце, (и зимно, дори) под които да разцъфне кокиче за теб. 29.12.08 г.
Няколко късчета синьо небе, като пеперудки отгоре надникнаха. Пухкави облаци - стадо овце от планината се сипнаха. Днес ще е слънчево. Крия ръце. Вятърът - палаво пале по ъглите ме чака, и лае, и скача по мен. По ушите успя да ме гризне. Нека играе! Слънце сред клоните крие лице. И се усмихва на зимната утрин. Дишам дълбоко. Зимния ден, идва с шейна. И е бяло и чисто. 29.12.08 г.
	Пожелавам ти стихове... И картини в твоя прозорец. Нека бялата зима с нежни пръсти по твоята коса да сипе снежинки. Ти, да си здрава, с детето да гониш из парка непослушния вятър. Подари ми усмивка. Ще я пази в своите длани. В очите ми тя ще разцъфне, като пролетно цвете. 29.12.08 г.
РАЗПНАТ Непосилната тежест на всяко събуждане... На молитвата сутрин, (след тоалетна, с немити ръце) И студената кожа на улица - просната, като пребито влечуго, която пипам с ръце... ... Чуваш ли?! - вместо камбани, врати на трамваят кънтят. И допрян до телата на моите ближни (пот и парфюм, чорба и мастика, непрани чаршафи) сетивата ми диво крещят. И утихват... ... Денят е никакакъв... Като продавачка зад шарените рафтове разнася пакети с ориз, салам и много плява... Поисках 200 грама надежда, шише ракия, и писалка... Продавачката не ме и погледна. Зад мене, един господин си поръча: „- Разчекнато момиченце в кревата...” И делникът му я поднесе. ... Не съм орисан да живея, навън... Да чакам светофара, да каже: „ Спри!...”Тръгни!”- сега:”Внимавай!”... И разни прости домакини, да шепнат на ухото ми прикрито: „...На майната си, някъде - каймата, била с цена на производител...” Ще кажеш - мазния търговец, в своята месомелечка, е сложил задника си алчен... Неща му бутовете! Нито – нищо! Когато имам лев - ще се напия с шампанско и хавански пури. .... Не ви завиждам за пържолите! За къщите със покриви, застлали три - етажни съвести... Неща ви нищото! Елате пияници! Повръщайте по стария килим. Чупете сватбените чаши. И блудствайте с хладилника на воля! Когато, призори (подобно свини!) от кочината изпълзите, прегърнали за тръгване бутилка, ще бъда сам. Насред стените. Единствено иконите ще имам. Защото, тях, не можете да вземете. ... Покръстих се по късно. На здрачаване. Когато, кукувиците се будят. И всичките прилежни граждани, прибират се край няколко чинии... (салата от компромиси, и чаша с нерви) Миришат кухните омайно на яхния, и ситнят ситно пеньоарите на разни изглупели домакини. Обичам да съм пиян по мръкнало. (и сутрин - няма лошо!) Понякога, ако не ме е гнус от всичкото, прозореца отварям, и повръщам над лъскавите ви коли по паркинга. по стоките (корем на риба) изгнили изначално. ... Не ми е интересно... Вече - нищо! Разказвах дълго, проснат на тезгяха. Кръчмарят ми донасяше ракия. Събираше парите ми със шепа. А скупчените, пийнали боклуци, (със криви зъби лошава усмивка) когато чашата видяха празна, напсуваха ме... Прокълнаха, и мен... И тихата надежда, че всеки грешник е Месия. В кръчмата е вече тихо. Кръчмаринът прибра и моята чаша. ... Не съм далеч от изхода... Ще тръгна. Вратата на прозореца ще тръшне на улицата лошавата глъчка. И щорите със злоба ще затворя. Парцал да имах - него ще затъкна: -да няма шум, да няма светска врява... Нека да е мрачно! Не искам милост... Простите бакали, дано да имат клиенти... Нека, кървавици, джолан, шкембе и френско вино, да мерят с техните кантари. На рамото ми - кацнал гълъб (в несигурност примрял) очаква стих, трошица хлебец... Няма да е гладен! Аз, орисан съм да бъда другост, във време, в което съм излишен. 02.01.2009 г.
	Тих залез. Смирените покриви се молят за дим от комини. Къщите са осиротели отдавна. Няколко врани, по заскрежените клони проплакват. 02.01.2009 г.
Земята е бяла... Сякаш е булка, тръгнала с було, направо към гроба. Кацнали по клоните врани грачат своята прокоба. Стихнала под преспите църква, под снега се е цяла превила. Кръстът е от вятъра килнат. Попът се клати и вие. Няколко мършави псета плезят се, чакат за жито. Плачат под върбите забрадки. Край реката, няма и патки. Козите въздишат в кошари. Стопанинът е легнал спокойно. В червено проплакват бутилки. Цигарите пушат в синьо. Звън на камбана...В тъмната дупка спукат ковчега. Кучета лаят. Цигани викат и тропат с панички. Чакат вино и сладкиши „за сбогом”. Само гробарят е сърдит и е искрен: „ В тази земя, дано погребвам и живи...” 02.01.2009 г.
	Красиво е, когато в съня ми пристъпиш тихо. Мракът шумоли под стъпките ти в моята стая. Прозорецът притваря с очи и спуска плътните завеси. От ъгъла въздъхва шкафа, дълбоко с целите гърди, когато, бледата ти сянка на крайчеца присяда. И мълчи. С устните те търся в мрака. И стаята блести. 03.01.2009 г.
Луната сякаш е прозрачна... Ефирна фея, стъпваща по облак. Край улицата, скупчени дървета протягат длани. Искат да я стигнат. И уличните кучета са мили, (протегнали тромпети към небето) те свирят серенада под балкона към сребърната рокля на луната. От ревност, вятърът проплаква край дългата редица лампи (кавалери с тъмни фракове) проблеснали с очи в мрака. 03.01.2009 г.
	От прозореца духа. И жално, в саксията цветето кима. Изрисуван е в моята стая прозорецът. Бяла магия. (Приказни клони. И феи, стъпващи боси в гората сребърна, с бисерни клони) Нека, студено да духа. Имам картина пред мене. Сигурно, бялата зима, е дарила нещо красиво. С премръзнали пръсти я галя. И се усмихвам. Кротко. И топло. 03.01.2009 г.
С цвят на огън, залезът поръси покривите. Клоните с птици (сбрани на раздумка) станаха от злато. После стана тихо. Грейнаха звездите. Вятърът полъхна. Клони зашумяха. Сънените лампи в мрака се пробуждат. Уличното куче лавна. И прозя се. 03.01.2009 г.
	Тихо вали... Край жълтите лампи снежинки прелитат (пеперуди в ята). Млечно-синя е кротката вечер. Булевардът е тих. И блести. На дърветата, старите клони под снега се прегръщат. Тихо вали. 03.01.2009 г.
Ще се стопи, все някога снега... И някъде, с цвят на минзухари капчуците ще ромолят по улици, подобно на камбани. И ти ще бъдеш пролетният лъч, под който, клоните ще пеят. Децата, с шапка и шейна ще търсят късчета от преспи. А улицата ще блести с възторг за всичките си разтопени мисли. Ще мине с конче, старият клошар. Ще ме погледне, и ще се усмихне. 04.01.2009 г.
	Бели перушинки.. Снежна тишина. Стъпките оставят в бяла пелена сенки от посоки. Вятърът, едва клоните полюшва. Снежна тишина. 04.01.2009 г.
Вятър. Заскрежени кучета, лежащи сред бодли на храсти. Бялата количка на клошаря влачи студ и тъмни коловози, водещи към никъде. Бели са, (очи на мъртъв кон) Улиците. С бразди от стъпки. Вятърът, едва ли има дом. Мъртви са прострените пътеки. 04.01.2009 г.
	Като сняг си бяла... Кацнали снежинки. Тялото ти бисерно блести. С длани ръся заскрежени клони. Снежен прах. Лъчи. С устните, подобно слънце роня капка. Сребърна, без свян. Нека, като вятър да проникна в преспите. И ги стопя. 04.01.2009 г.
Не ми се спори... Няма и с кого. Простаците живеят в съзвучие. Обичам тази тишина, в която улиците са безлюдни. И покривите гледат към луната. Прозорците, с угаснали очи вещаят сън. И тиха кротост. Булевардът тихо шумоли под стъпките на сънени таксита. Светофарът бди, над редките, изплезени езици на кучета. Потеглили да спят, в студените убежища на ями. ...Тогава дишам с ветровете, проточени по улици без път. И нека, сградите да скърцат. В креватите, простаци се плодят. 04.01.2009 г.
	Враните са черни. А снегът е бял. Свити под палтата си дървета, Ръсят заскрежен, блестящ от слънце прах. Вледенена е пътеката. И празна. Следвам стъпки. Някой непознат, по снега оставил е посока. В която, моят дъх, прави облачета в бяло. 06.01.2009 г.
Сиропиталище е снежното небе, за гълъбите, кацнали по кофи. Разкаляна е улицата. И мълчи, дървото със накацалите врани. Под снежната завивка, може би, ще има топлина за всички. И през пролетта ще се родят цветя, за тебе дар. Милувка. 06.01.2009 г.
	Нощта е бисерна. Луната, е дом на ангели с арфи. Потапям се в извор на коси, посипани по моето рамо. С длани галя тишина, и слушам вятър от дъха ти. Звездите-сребърен килим, блестят по твоето тяло. 06.01.2009 г.
Ще се скрие слънцето. И скоро, вятърът ще лъхне в студено. Помръкнаха прозорците на сгради (до скоро-златни!). Уличните лампи, поемат дъх да светнат тъжно. Отиват някъде, провесили опашки след стъпките на скитник, жални псета. Край спирката на автобуса мръзнат баби. И тропат с крака. Студени мисли. 07.01.2009 г.
	Прокапаха клоните. Снегът се топи. И улицата, пак се намръщи. Пръскат фонтани посивели коли. И шуми, под обувките мократа стъпка. Смутено е слънцето. Със златни лъчи, превърна снежната приказка в локва. 07.01.2009 г.
Подлези, отворили усти в мрака. В които влизат, (трополят с ботуши, бързат...) крака на сиви минувачи. Булевардът е изпълнен с крясък. Светофарите са тик на нервност. И висят, подобно грозд от сухо грозде фасадите на кални сгради. На ъгъла, пречупена да проси, една старица (с протегната десница) ридае... Кой ли ще я чуе?! Градът е заскрежен от хладни мисли. И псуват шумно, (тряскат със вратите) озъбените насекоми на трамваи. Ще мога ли намеря път, в този град? Или, залитайки ще падна (подобно пияница с шише) насред краката ви, под светофара? ... Линейката ще бъде бяла, като мечта на непризнат поет. 07.01.2009 г.
	Онемявам... С никой не говоря. Телевизорът съм угасил, (не искам да ги виждам...) и в стаята разлиствам книги. И шепна тихо с мъртвите поети. Не търся дума, (що ли да ви кажа?!) да кажа нещо на света отвънка. Не съм роден, край кичести сергии, с търговците в храма да говоря. В стаята ми много тихо звучат симфонии. Икони ми кимат с лица. И благославят. ... Да бъде тихо! 07.01.2009 г.
Като сини капки от мастило, вечерта в прозореца се стича. Пожълтя от лампи булеварда. И мръзне, безпризорен светофара, сам, сред вятър, в червено гледа. Празен е от мисли и трамвая. Криволичат стъпките на пияни. Кучета ги следват и ги лаят. Топли са, миришат на трапеза сградите, със своите прозорци. Някъде, сред смръзнали пътеки, търся завет... Да се стопля. 07.01.2009 г.
	Все по-далече остават пътеките, които ме водят към тихото щастие на разни миряни (статистически българи!) -кариера, ракия и мазна яхния. Заприличах на скитник, (дори ми е смешно!) закалил съм по дрипите неплатените сметки, и обувките лаят, подобно на псета, сред снега (от някого кръстен за делник). Нищо! - така е орисало времето. Имам стотинки да отида на църква. Купувам си свещ. На колене се моля. Остават, понякога - дори за цигари. И аз си разнасям брадата сред вятъра. Когато ми премръзнат ръцете имам тефтер. И стихове пиша. А вие, миряни - вървете на майна си! Не искам пържола. Искам мастило. 07.01.2009 г.
Студеното небе, сега е пълно с птици. Черни врани в ята летят над заскрежените и мъртви жици на стълбове. Прехвърча сняг. Прииждат, грачат, кацат по покриви, затрупани със сняг. Край ледената, празна спирка стои, премръзналият просяк със цигулка. Цигулката мълчи. И трупа сняг по бели струни. Ръцете, сините ръце на този старец са дом на ветрове. Студени мисли. Тъмни минувачи. По улицата - ледове, размахват острите си нокти. Ще трупа сняг. И ще умре цигулката над празната паничка. Стотинката ми пребледня под пръстите на ледената зима. 08.01.2009 г.
	Вледенените ни чувства разхождат се с пазарски чанти (торбичка-„ Billa”) край тезгяхи на мошеници и търсят лук. Ракия. И животни, заклани от касапина със остър нож. Живеем за яхния. И салата, (туршия с олио, червен пипер и чаша) нарязана в чиния. Чаршафите са сиви от разврат. А любовта е нова поза. За това ли съм дошъл на този свят? С приятели се виждам в телефона. Навън е хладно. Пръска сняг. Край уличните кофи ситни куче. Мирише ми на бедност. И на глад. Отивам в магазина за ракия. 08.01.2009 г.
08890843... Прилича на жигосан номер на рамото на концлагерист. Над тъмните дула на сгради (врати, и подлез на метро) комините димят във черно. И скърцат стъпките на зли стражари (шарени реклами) Телефонът ми мълчи. Не иска никой да разкажа за нощите, с премръзналите дни. И разни други прости теми. Мълчанието е фашизъм. Ще се обадиш, може би?... Защо ли?! Замълчи. 08.01.2009 г.
	Трънливите нокти на вятъра по прозореца драскат. Заледени, снежинките съскат. Като куче, вие фортуната. Заскрежените лампи се клатят, и неонови лампи притичват по ъглите на снежната улица. Няма никой. Под вратата ми вятъра свири и надига със длани постелката. Слушам бурята. Нощната лампа, пожълтя от тревога във жълто. Някъде зъзне, някой бездомник по мазета, под мостове криви. Ако осъмне, ще го потърся из улици. И ще му дам, парички за супа. 09.01.2009 г.
Синеоко небе. И слънце от злато. По червените покриви гълъби кацат. Имам стотинки. Тефтер и молив. Ще отида да пиша във парка. Със стотинките, (може би - хляб) ще купа за моите приятели. Имам ята от врабчета. Мечти, да изпиша неказани думи. Минзухарите, с цвят на небе, (сини, сред жълтата шума) ме очакват, край шумолящи следи на алеи. Към храм на красиво. 09.01.2009 г.
	Ноктюрно на Шопен... И свещ, смутена, с колебаещ пламък. Нощта е с кадифена топлина, червена, като тлеещ огън. Два ангела са кацнали до нас. Крилата са им бели, като зима посипала над боровете сняг. Блестящо чист, тъй както твоята кожа, по която плъзгам дъх. 10.01.2009 г.
С блясъка на заскрежена капка, луната е отпуснала коси сред тъмното небе. Мълчи, притихнал сребърния облак, край който шепа от звезди е пръснал бродещия вятър. Безлюден е останал булеварда. Въздиша в жълто светофар, и обещава някакви посока, за грохналия, стар клошар. Палтото му е цяло снежно. И кучето го следва по пети. В количката му няма нищо, поскърцва в мрака с колела. И улицата го изпраща, по тъмни коловози лед. Над стареца и кучето се сипят, от лампите неонови слънца. 10.01.2009 г.
	Тайни общества на мътни мисли заседават призори. Чука с чук, направо по стената председателя-часовник. И минутите угоднически кимат. Пъплят в тъмното, подобно мишки. Чакам утрото с гъба да изтрие черната дъска на тъмния прозорец. И да се изпише протокола. Под въжетата на моята завивка се въртя. И прося милост. 12.01.2009 г.
Посягам плахо... Голотата (бяла, като съвест на мъничко детенце) ме очаква. Ръцете ми са чисти. А дъхът ми, подобно вятър ще докосне белотата, на този празен лист. Писалката е струна, под която ще отрони стон стихът, създаден с много обич. 13.01.2009 г.
	Небе. И облаци в него, поседнали на пейката от вятър, подобно старци беловласи. Шумят крила на ангели и птици, окъпани от слънцето в злато над мен. Звъни под стъпките пътека, по която, всяка песъчинка блести с усмивка на надежда. 13.01.2009 г.
Като въздишка на гълъб дланта ти, по моето рамо се плъзна. Перушинено-нежната вечер в прозореца сви се. Задряма. Под лъчите на жълтата лампа твоят шепот е сребърна сянка от крилата на ангел. Политам, към небето на твоите устни. 13.01.2009 г.
	Като въздишка на гълъб дланта ти, по моето рамо се плъзна. Перушинено-нежната вечер в прозореца сви се. Задряма. Под лъчите на жълтата лампа твоят шепот е сребърна сянка от крилата на ангел. Политам, към небето на твоите устни. 13.01.2009 г.
Площади... Пълни с вик. И знамена, под които, дядо е умирал на фронта, носейки в шинел иконата на Богородица. Сега са пияни пълните очи на светещи в червено светофари. Тълпата е обсебена от бяс. С юмруците си сочат към небето. Което им е чуждо. Народен гняв... Безумен, страшен! Над тези демони е странен храма, разперил кръст... Линейка. Джип. Пребит до кръв студент от полицейска палка. И думите повръщат кръв от липсата на всякаква надежда. Прости им, Господи-не знаят, че дългия и тесен път, е в утрото да спориш с Чехов. Да плачеш с Новия завет. ... Ще взема моя пистолет. Ще ида да застрелям Президента. 13.01.2009 г.
	След целия глад, студени завивки и ниски тавани на мрачните къщи, народът излезе. Площадите се изпълниха с вопъл. Побеснял, пиян, озлобен до полуда, народът отиде да пита. И повърна небето. Враните грачат ехидно по клони. По площадите удрят с палки светофари, родени да мигат, в червено... Бият деца. Старци. И улични псета, отишли да лаят. На полицая, дори му е скучно. Журналистите заработват заплата. Едно извратено хлапе, с име - Станишев, по чужбина се скита. 13.01.2009 г.
Снегът се стопи. И посърна, до вчера бялата улица. Капчуците плачат. Дървета, отпуснаха длани. С пръсти стискат следите от сняг. По кални пътеки се стичат силуетите на сиви шлифери. И пазят ревниво ботуши, разнесли торбите със истини. (и кристалното, някакво его). да не би, смрад от улични кофи, да досегнат парфюмът на делника. Защото нямам работа. Защото съм поет, се вглеждам в ръцете с ръкавици. (одрани от животно, като мен) и виждам, как не биха смели, да подадат дланта си, (ей така, отвътре!) към лапите на уличното куче. Студено ми е в този кален ден. Прескачам, на локвите изцъкления поглед. Не съм добре дошъл в сгради, в които, (някой ги нарича „ближни”) заключени са с катинар врати към техните усмивки. Ще пия евтина ракия. И ще пиша. В алеите на парка няма никой. Измислям си причини за да дишам. Химикалката е моя орис. А уличните псета са читател. Далече съм от всякаква тревога. А тайната ми е, че обичам.
	Изцъклени улици. Замръзнали локви гледат небето със сиви очи. Псува до късно, снощи съседа чух че задряма, в утрото пиян. И денят се събуди от гладните гълъби, кацнали кротко на моя перваз. Тропат с крачета... Ще изтупам покривката. Малки трошици. За студения град. 16.01.2009 г.
Сам. Сред нощта, пробудена с лоши кошмари (обесени) с почернели от сажди крака. Чуваш ли вятъра, как се разхожда, по улици, празни и зли? Няма жива душа да се скита. Празни, такситата спят. Каналът на мивката гълта черната кал от кафе. И продължава да капе с глас на часовник-чешма. Гледам, през дим от цигара улица. Заскрежени коли. И неоново-синя реклама сред тъмното, как напразно блести. Ще осъмне навярно, пепелника от мисли. И надвесено, (бяла старица) утрото, ще зашие моите очи. Нощта ще отиде, навярно в ъглите. Без нищо да каже. 16.01.2009 г.
	Събуди се слънцето. Погледна снежните клони и се усмихна в розово. Като пухкави топчета, по пътеката скачат врабчета, (накокошинени, шумни) като дружина хлапета. Снегът заблестя под лъчите. И стана красиво. И светло. 17.01.2009 г.
Снежен прах разнася вятър Блести. Лъчи. В бялата пътека шепне тихо стъпка -хруп, -хруп, -хруп... Броеница от следи. Гълчи, кацналата сврака Кряка. Въздухът искри. Бисери. Лети в синьото небе пухкав облак. 17.01.2009 г.
	Като вятър, се спусна отгоре нощта. Потъмняха дърветата тихо. Къщи прегърбиха стара снага и комините запушиха в синьо. Над дувари облечени в сняг заблестяха искри от звездите. Замириса на гозби. На огнище и хляб. Прозорците светят във топло. 17.01.2009 г.
Залез, шарен като стомна. Златни са очите на стъклата блеснали по бели къщи. Звън разнася малка църква. В клоните се плъзга вятър. Старците седят край прага поздравяват всеки минал. Баби баят край огнища. Куче лае. И козичка скубе шума от дувара. С крясък идват от реката бели патки, като ято. 17.01.2009 г.
	Бяла луна. Омагьосана, сякаш. Сребърни клони. И сенки. Тихо сред шумата стъпва нощта, в бисерна рокля облечена. Шушне, разнася вятър мъгла. Чувам, как буха в тъмното птица. В мрака докосвам дървета с ръка. След мен върви самодива. 17.01.2009 г.
Ти беше изгрев. Стана слънце. Детелини в тревата, станаха златни. И замълчаха. Възторг. Превърнах се в цвете. Покълнах. Под твоята длан. 20.01.2009 г
	Сива утрин... Пак - безсънна. Чувам, как прозорецът въздиша. Пълна е със сенки, (още мрак) стаята, със дъх на мисли. Тихо е. Разнасят здрач, тихите ми мисли, като птици. Искам сън. Вековен сън. Чувствам се, наистина излишен. 20.01.2009 г.
Научих се, да правя пир с филия, намазана с евтин маргарин. В прозорецът ми кацат птици, деля обяда си и с тях. И после, пеем на балкона... Сред сивият, панелен град, се носят звуци на тромпет. Разгърден, потен, луднал, отвънка, вятърът ми свири джаз. И виждам, че да бъдеш гладен, не значи нищо. Имам стих, с който ще посрещна тебе. С танц, ще срещнем тъмната заплаха на подлеза. Където сам, потърсих тихата заплаха, да бъда никой. Просто - вън, от стръмната посока на живота. Изцъкленият светофар, намига ми, подобно курва. След танца, спирката ще шушне. И после, някой си старик, (орисан да ни е кондуктор), поиска пропуск. И билет. Ще ме принуди да се бия. Ще ме набият... Ти ще сложиш бинт. Понеже, нямам вино. В чайник ще запаря чай. И ще се любим, като диви. Трамваят ще е много сам. 20.01.2009 г.
	Лъкатуша... Изцапах ли стените, с моята кръв, (мазилката е груба) или, цялата ми стая, от малкия ми свят, е много мръсна? Не знам. Но, взирам се в следите (проточили висулки по тавана) как стичат се, прокапват, с дълги пръсти, по пода. Ненормално сив. Бетонни дни. В отходните канали, шумят лайна, и чувам всеки звук, на задниците, виснали отгоре... Клозетните чинии, шумолят, с възторг на влюбени девойки. И пускам да тече вода. Дано отмие, икебаната, (или, както я наричат) на разните изсъхнали цветя, удавени в моята ваза. И, както съм нормален, в утрото се кича, (вместо шапка) с разните премъдрости от днеска. Разпорих и чаршафите, в които, деца съм наплодил, подобно грешник. И застанал гол, сред облак перушина, (семейство, бизнес-план, хладилник) днес, писах стих. Разчекната е кухненската маса. И празна, вилица мълчи. Ще ям от вятър. Ще повърна. Но, не е важно... Писах стих. 20.01.2009 г.
Жълти листа отронват улични лампи. Подредени в процесия, (с тъмни костюми) тихо тъжат над гроба на лятото. Пъха на дъжд. И трупат се тъмните облаци. Луната се крие сред тях. А щурците захвърлиха (малки цигулки) сред суха трева. Оголелите клони, рисуват с въглен, графики, под жълтите лампи. 20.01.2009 г.
	Сред този уличен град, с очи, зачервени от пиянство, (светофари-сами, насред буйстващо стадо) моят прозорец е сам. Замъглен, като кръчма. Само разните пияници, с име „приятели”, са заспали по пътя, преди да пристигнат. Нищо! Явно сам, ще закусвам от вените кръв, изцедена от вени на времето. (Разпорени с нож: - от инат, от протест, и от многото книги) Стари икони, от изкорубени църкви се лепят по бутилки от вино. И аз ги отварям. И пия. Чашата повръща от стъкленост. И се разпада в стените. На мен ми е смешно... Имам право да бъда циничен! Всяка псувня, към това скапано време, (към теб - също!) съм репетирал в глад, в безлунното скитане, на луднал месия... И съм ти дал, (навярно-не знаеш?!) последната риза... Няколко бухала, (дебели, с поглед на шефове) вещаят прокоба над моите стихове. Имам стотинки, (в избелелите дънки) ще стигнат за водка, и шепа мечтание.. Какво ли ми трябва? Средният пръст ми е здрав. И го показвам на мъдрите. (Помъкнали в кожени куфари, своите чувства) Просперитет, бизнес-проекти, и гадост... Не, благодаря! Кредитирайте своите сънища. Ще погреба стъклата на възмутената чаша. И като съвест, ще избърша стената. В мен е истерично. И бяло. 23.01.2009 г.
Съскат храсти. Извиват счупени ръце дървета. Дъжд. Студени многоточия. В набръчкани очи на локви свисти, и драска вятър. По улиците тъмни силуети притичват. Сградите са черни. 24.01.2009 г.
	Сърцето ми кънти... Тревожно, сякаш е камбана на църква, през дълбока нощ в която, талази от вълни, реки, заливат спящи къщи. Кънти. Болезнено отеква ехо от миналите дни: тревоги, страх, несрета... И пръстите ми, като сухи клони в студените очи на въздуха в моята стая, се впиват. Молят. Страдат. Сърцето ме боли. И сякаш е небе, с увиснал облак, над мен с грохот се откъсва, пада, смазва студения таван. Луната, онемяла пред олтара, запали свещ. От мъртва светлина. 24.01.2009 г.
Студена мъгла, край силуети на сгради, като болест пълзи. Начумерени, зли, кучета лаят след силуети на хора. Скрили своите лица, под черни, замръзнали шапки. Край разровени кофи, скърца, пълзи вехтошарска количка на старец. В почернелите, криви ръце, скитникът мъкне и кука. Дано забоде, сред сметта някой залък преситен. Замръзнали локви, разпилени като люспи на риба, блестят сиво. Под тежка мъгла. 24.01.2009 г
	Самотни, стъпките кънтят край каменните зидове на сгради. Око на мъртва риба-бяло, над пясъка на сивия асфалт луната, виснала отгоре, въздишките на този град, брои с пръсти. Свива по един, когато вой на гладно куче в прозорците трепти. И плаче някъде сред мрака, несретник, свил се на кълбо под неоновият поглед на фенера. Пак свива пръст. И брои, как пипам с пръсти по вратите. По уличните кофи. Светофар, отмерва пулса ми на страдащ, изгубил всичко. Може би, пред мене бързащия вятър все още помни някой път. Отвеждащ към прегръдка на вратата, на която липсва катинар. И ти ме чакаш. Луната сбърчи чело. И сви поредния си пръст. 24.01.2009 г.
Като загорели тигани от стари запръжки, тъмнеят прозорците вън. И сивите сгради, (слепци със панички) край празните улици спят. Премигва с цигара в кръстопът светофара, (проститутка с червена пола) Жълти таксита, подредени в редица. Празни, самотни коли. Очакват да срещнат несигурни крачки, и тежка въздишка на последния пиян (поел без посока). Булевардът криволичи край тъмни врати, заключени здраво. Домакини с коси, навити в ролки, Дебелите задници, миришат от газове, (изпърдени под юргана мечти). Над студените жици, на неонови лампи, като изпъдено куче, вятър скимти. Асфалтът е старец, с напукано чело. Неоново - тихи мълчат, над него фенери. 24.01.2009 г.