New Page 1

"Послеслов"

Умората да се събудиш… А вън, денят да те очаква с еднообразните си улици и еднаквите посоки. Усещането за излишност, чете се в датата от календара, забил очите в теб. Цифри, подреден с други цифри. Върволица от числа, не водещи към нищо. Придърпвам с ръка завивката си над очите. Не искам нищичко да виждам. 25.11.2009 г.
	Село. С куцукащи къщи, подпрени на гнили огради. Лае по навик улично куче. Без сила, шепа комини изцеждат дим към небето. А той се стеле по пътя. Пийнали старци, се клатушкат в мъглата. И попържат калта. Калдаръмът. Живота. Облакът пръска, старците пъшкат. Влачат галоши и дъх на ракия. Към къщи, към стария нужник, и паничка със супа. 25.11.2009 г.
Няма къде да отида. Не бързам за никъде. Разпридам годините. Те мъркат край мен, като улични котета. Чука с бастунче от стената часовника. Куцука в кръг, сякаш изгубил посоката. Наднича в прозореца лицето на облака. - Ще вали! Не че е важно, но кимам. 25.11.2009 г.
	Тази стихосбирка ща си остане-такава. Недовършена, някаква, никаква… На кого да даря, моята писалка? (Късметлийска, спечелила слава?) Ще я хвърля в реката. Нека никой, като мен да не страда. Бих желал, в тази държава, деца да се раждат. И да се смеят, и в парка да носят балони. Нека синигери ги залъгват с песни. Поетите, ще се обесят по пейките. А децата… Често казано-дано, не се раждат. Тази стихосбирка, ще я хвърля в реката. 25.11.2009 г.
Изстраданите мисли на дъжда, в прозореца простенват тихо. Рисуват вадички, сред сив, отвън надникнал град със сгради, студени, като облак през ноември. Не знам защо съм мълчалив. Ръката ми премества бавно трохи по масата. А вън, по жиците говорят врани. Пепелник, изпълнен цял от предсказания, мълчи, дано не каже нещо лошо. Рисувам мънички човечета. Дървета. Мънички деца. И слънце. В полумрака, този лист, въздиша целият от залеза, от погледа. И под напористото ми драскане с нервна химикалка, под капките на дъжд, отвръща ми с бледото мълчание. 25.11.2009 г.
	В тoзи ден, (най-после-смирих се!) ще поставя начало на всичко. Впрочем-нищо ново няма да кажа. Събудих се, изпих си кафето, в прозореца гледах… Стана ми скучно. Няма смисъл от нови заблуди. Кой ли го каза? (Лъгах се толкова години…) Виждам в цветето, как пеперуда, с небето докосва небето. И небето се ръси от нежност. Шумолят през прозореца клони. Аз седя, и разчепквам сезони. Асансьорът върви, а чакам за гости. Спира нормално, етажите чакат, от някой етаж, боклука да хвърлят. И толкова! Време е, сред тези фасади, да открия, че аз съм единствен. И да си отида в къщи. 25.11.2009 г.
Докосвам те с дъха си. Ти си изгрев, в който, птици се целуват. Роса блести по твоите устни. И с цялото си тяло сещам, че стаята е станала красива. Зад спуснатите щори, наднича слънцето. И кима. 26.11.2009 г.
	Луната прилича на сиренце, към което, тъмния облак пълзи, като мишка. Звездите премигват с очички. И писукат от страх. Легнах си гладен. Ще сънувам паничка, пълна със супа. И мирис на хляб. Дано, косматият облак, да остави парченце луна. Ще направя попара. Утре, ще нахраня моите деца. 26.11.2009 г.
С теб, утрото добива смисъл. И някъде, високо над дърветата, аз виждам, ангели че плуват. И бели облаци, че има. Имам длани, които, под дъха ти стават нежни. От погледът ми се изтичат, води, изцапани от делник. И ставам бистър, като пролет, в която щъркелите идват. 26.11.2009 г.
	Тази сутрин, в мъглата, бездомното, дрипаво куче, изглеждаше сребърно. Като светец благославяше кофите, (мърляв скитник, с празна количка) клошарят и ми помаха за поздрав. Призори, този град е мистичен. Търся в прозореца, сякаш в църква, икони, пред които да падна. И да отправя към Бога молитва, за бездомника, имащ си куче, сребърно цяло. Ще си направя кафе. И ще пия. Клошарят отиде зад ъгъла. Утрото стана банално. 26.11.2009 г.
Ще ме кремират, в някой ден. (Така съм пожелал. Не искам и следа, от моето поколение да има). Прахта ще хвърлят в парка. Нека да намери сили, едно невинно цвете да порасне. И някой, влюбен мъж, дано го отнесе с топли длани. И бъде хубаво, и чисто… Не съм живял на този свят, да бъда ядене за червей. Защото, аз съм бял. Прахта ми, ще е сняг в декември. 26.11.2009 г.
	Не посмях да докосна косите. Те бяха, с цвят на коприна. Когато въздъхна в ръцете ми, се помолих на Бог, да те пази. Имаше нещо красиво в съня ти. Виждах в устните лека усмивка. И оставих художникът-слънце, да рисува в утро-картина. 27.11.2009 г.
Мъглата е паднала ниско, в очите на хората. И се гледат, и сипе се сиво, от устите напират проклятия. Гледам двете врабчета, щастливи, че имат си кифла. Чуруликат… Подскачат… Мина улично куче, и открадна тази вкусна утеха. Врабчетата хвръкнаха. Трополят с ботуши, край спирката, сивите хора. Кучето врътна опашка, и подуши краката на пътници. Трамваят пристигна. Вратите излаяха сопнато. 27.11.2009 г.
	Лимоненият залез ръси кисело, в прозорци, заковани с щори. Трамваите събират чантите, измачканите чувства, драмите, на разни уморени пътници. Вратите се затварят съскащи. И ватманът се взира в тъмното, дано намери път, към къщите, където, всички тези, ще си лягат. Вечерта мирише, на тенджери и нещо вкиснало. Ракия, със салата от туршия. А някъде, високо над фасадите, една последна птица си отива. Разглеждам я без мисъл. Ще се самоубие, сигурно-от мъка. 27.11.2009 г.
Коларският път, като змия се огъва. Полето е черно. Разорано. Враните пъплят, като облак, надвесен над него. И размахват ноктите, тръни. Духа вятър. Мирише на зима. Край реката върбите оплакват, оголелите, свои надежди. По пътя, никого няма. Едно мъртво плашило подрънква под хладния вятър. 27.11.2009 г.
	В подлеза, момиченце свири с цигулка. Есенно слънце рисува злато в косите. Цигулката свети. Бързащи стъпки, говорят с някой си, нещо. И се спъват в калъфа, прострян, за да бъдем и хора. Жълти стотинки, в него се преструват на слънце. Пуснах нещо. Без да слушам Вивалди. Годишните времена са ми ясни. И минувачите-също. Сега, ще трябва, да ходя дълго, до вкъщи. Подарих и билета. Дано, да замине. 27.11.2009 г.
Ще се побъркам, в някой ден… Светкавица ще блесне в очите. И тази улица, внезапно, ще се покрие с асфалт. С минувачи и трамваи, с коли и тикове на светофари… Край които, някаква жена ще вика, загледана в своя телефон, че някой, и говори нещо… Реклами и сергии на пазар, в които, шепи на бакалин усмивката на улично дете, до моркови подрежда. И кучета ще има. Пияни, поетите ще се кълнат, в безсмъртие за кана вино. Прозорци ще мълчат. Тогава, Господ да ме пази! Сега ми е добре. Целувам теменужки в парка. И галя облаци с ръце. 28.11.2009 г.
	Не знам дали е истина, че ангелите галят, зад синята коприна на небето, на облаците, белите къдели Не вярвам! Виждам, че в прозорецът ми куче, облизва смачканият гълъб. Има кръв, черва и перушина. Един нещастник с количка мина. След него - мъж, с телефон в ухото. Две токчета пробождаха бедрото, на кожена пола и русата перука. Отмина и торба на домакиня. А клонът помечта за птица. А птицата е сраснала с трошица, изпаднала от жълтата протеза, на баба, пушеща на пейка. Небето е обърнатата чаша, в която-мръсна мангасарка, бърбори глупости и взема, последните пари на атеисти. Не знам… Но искам да повярвам, че мога да разчитам всички знаци.. Посягам… Чашата с кафето, би трябвало да е горчиво. А в чашата ми има лебед. 28.11.2009 г.
В дъното на чашата, -изпита, удавени, русалките изплуват. И белите платна на кораб, (прочетен, в някоя си книга) размахват счупените длани. Морето-изморено, плюе бавно, по плажа, мъртви водорасли. И скърцат черните черупки на миди, празни от отдавна. Разказват скучни притчи, на раците, разперените щипки. И щракат към небето, да го хванат. А облакът минава безразлично. Прокапват и последни капки. Дори дъждът е без надежда. Единствено, рибарите са мъдри. Забъркаха в котела, рибя-супа. И после, пиха. Сега по плажа, лежат и се надигат с лакът. Разглеждат утрото с омраза. И под мустаци псуват. Небето им говори тихо. И вятърът ги сипе с пясък. Гларусите чакат, приготвената супа да изстине. 28.11.2009 г.
	Съзерцавам полусенки. Залезът, е палитрата на стар художник, който, коленичил над дърветата, поставя златни щрихи. Трептят листата, под полъха на четката. И вечерта на пръсти идва. Безшумно се загръщат къщите, с одеялото, простряна от луната. Докосва вятърът крила на птици, забързани да се завърнат вкъщи. 29.11.2009 г.
Небето ухае на гълъби. На въздух и сини очи, на детенце с балонче в парка, след което, паленце, кротко върви. И усещам милувка на вятъра. Той играе с твоите коси. Врабчета говорят в тополата. Тя е златна, от златни лъчи, на задъхано слънце от радост. Ти… Създаваш в часовника време. 29.11.2009 г.
	В пелерината на бели облаци потъва полета на птици, изпращащи червено слънце. Лъхна вятър. С клоните, върбата отрони лист и звън на залез. Сама остана, детската пързалка, с едно, забравено балонче. 29.11.2009 г.
Гари… Семафори… Релси… И пътници, с тежък багаж. Купето мирише на спарено, от вестник и сандвич за път. Гледам очите на хората. Празните, жълти поля, които препускат в прозореца. Имам пореден билет, който ме води на някъде. Тръгвам, и връщам се, пак. И сред тази безпътица, ми пожелава кондуктора: -Господине, лек път! 01.12.2009 г.
	Да заспя… А снегът, със студени снежинки да сипе побелялото цвете над мен. И голи дървета, да притихнат премръзнали, мъртви. Черната врана, като снимка от забравен албум, да изпъква контрастно. Черно и бяло… И сън, за цветни градини и птици, които притварят очи, когато се любят. 01.12.2009 г.
Копнея за цветя… И птици, в покълнали от слънце клони. За топъл дъжд, и мокри пейки, блестящи целите от нежност. Очите ми са пеперуди, потърсили цветя, сред тази зима. 01.12.2009 г.
	Непосилното събуждане… Когато, розовият сън, като птиче се прибира в гнездото. Прозорецът ме гледа. Сух, от облак, който ще заплаче. И чувам, как денят ръмжи, сред сградите и шумни светофари. Ще стана да сваря кафе. И после, ще напълня пепелника. А вчерашният ден, проплаква в ъгъла, като сираче. Мечтая, вероятно за дете, което да ми каже : „- Татко!”. 01.12.2009 г.
ПРЕХОД След всичко неизказано, казано, и мислено… Сред бръчките и белите коси… Мълчат изпразнени площадите. И само хладен дъжд ръми. Клошарите се смеят пийнало. Художникът мечтае за бои. Търкалят се, изпразнени бутилки, подритвани от вятър по ъгли. Минават с писукане тролеите, и сипят по завоите искри. А вътре, закачени по седалките, мълчат очите на слепци. И дните си отиват простичко. Днес грее слънце, утре ще вали. Без мисъл… Двадесет години, разглеждам, календарът че реди, пасианс от дати. И мълчи, разкаляният преход на сезоните. 01.12.2009 г.
	Вали монотонно… Некрологът на стълба, гледа през старата снимка. И плаче. Сигурно, зимните капки ръсят тъга в очите. Или, категоричните дати, обясняват за всичко. По балкони, домакини с ролки, събират пранета. Нормално! Просто, вали и е тъжно. Две пияни хлапета, крещят в булеварда, и трошат бутилки от бира. 02.12.2009 г.
Понякога, небето се смалява, и става малко, като точка, залепена в стъклото. Прозорецът - огромна зала, разглежда всичките детайли, които в стаята ми стават едри. А после-канари. Растат в очите. Поглъщат въздух от стените. И чупят, на парчета, прочетените книги. И грохот… Сриват се над мене, парчета от асфалта, зеленчук от бакалия, и кривите усмивки на шофьори, очакващи ме, като клиент… Такситата, направо полудяват, от такива със брадите, като мен,. които пожелая да пътуват, направо-в синята мъгла, нагоре, до луната да оставят, една, единствена сълза… От момина сълза. И дам, сърцето си в разплата. Направо-полудяват! Не виждат, че разнасям рози. И синята мъгла на изгрев… Бият с крика. Но, не е важно… Бит съм, от разните шофьори на таксита. Сега говорих за стъклото. За точката, наречена живот. Която се превръща в празност. Ами… Дайте ми живот, за да мога да ви кажа друго! Сега, и утре, вдруги ден, ще ближа раните си от шофьора. А после, може би, едва ли , ще мога да създам поема. А страшно е, че небето в очите се смалява. И става точка. Просто-нищо. И дните се преплитат и се сливат. И стават някак си, еднакви. Животът ми, изгубил смисъл, протича, някак си по навик. и свива своите пространства, в нещото, с име „точка”. Вижте: . 02.12.2009 г.
	Нямам сили да изпращам никого… Купих роза. Запалих свещ. След нея, и цигара. И мисля си за живите и мъртво-живи. Нямам чаша. По-скоро-няма с какво да я напълня. Очите ми са изцедени вече.. С последните стотинки купих спомен. Затова, желая да си тръгна, преди да трябва да целуна мъртвите. Душата ми на гробища прилича. Издялах гробни камъни със стихове. И плаках дълго, и за живите. Цветя садих по пътя на процесии. Катафалките посипах с обич… Уморих се да изпращам пътници, а аз, в перонът да размахвам, ръцете си- развети кърпички, след тръгващите… Те ме чакат. И чакат… Аз им обещавам, че скоро ще намеря коловоза, на който, локомотивът вдига пара. И равни, като някакви войници, вагоните ме чакат да пристъпя.. Безмълвни са очите покрай мене. Край гроба има черни врани. И попът му е скучно до премала. И разните, с черни кърпи, се кръстят, гледат в часовник, и чакат влакът да замине. Кондукторът ще ги напсува, защото пил е, винаги му дават… В джоба му, шишето кима, над мъртвите, и тези живи… А те ще тръгнат към трамваите. Очаква ги по къщите яхния, бутилка край салата, и приказки, забърсани в ръкава… А късно през нощта, ще се прегръщат. Пръхтейки, ще споменат за годините. И после-с рев, ще ги изпразнят. Перонът ще остане празен, в очакване на следващи вагони. Кондукторът ще изтрезнее. На сутринта ще бъде кисел. Ще плюе по перона и ще псува. Ръката му от пиянство ще трепери. И всичките ми китки от надежди, ще станат пепел под крака му. Дебелата подметка на нещата, ще смаже моя стих. И мен. И всичко. Разглеждам вазата. И розата в нея. Закупена от циганска сергия, за седем лева. Тя, мирише лошо. Проститутка, с лъскави парцали и прическа. В гробището, всичко е красиво. Кондукторът си има смяна. От сутринта-до 5. И толкова. Трамваят си преследва график. И бърза в релсите към спирки, където спира да събира, билетчета по левче, разни хора, навъсено поглеждащи под вежди. Не мога вече да остана! Не искам никакви сезони, да ме утешават многоцветно. Не искам старите трамваи, край стари спирки да ме возят. Ще сляза! Някъде ще тръгна. И моля се, дано не се завърна. Във вените ми плаче кръв. И облак, в очите ми разлива мъка. За всичко живо. И умряло. За мен самия. Тръгвам. 02.12.2009 г.
Ако заключа вратата… И тръгна. Ще се превърна в предател. Плачат жълтите снимки в албума, и децата протягат ръчички. Ще повехне в саксията цвете, с което, сутрин говоря с обич. Ще оглушее от вик тишината, изплела паяжина в моята стая. И таванът ще слезе до пода. Ще проплачат от болка мечетата, които гушкам в нощта, и ги топля. Знам… Но, как да остана? 03.12.2009 г.
	Врабчетата са тъжни. Мръзнат на балкона. Очакват хляб и малко обич. Дори не чуруликат. Свели поглед, над белите и голи клони, на брезата вън. Мълчат. И аз мълча. И стана тъмно. Увисна тежко, мокър облак. 03.12.2009 г.
Горчат цигарите… Защо ли пуша? Гърдите ми кънтят на гнило. Отрових утрото в очите. И гледам, как димът се стеле в сивия от облаци, прозорец. Липсва слънце. И кашля полумрака в стаята. Очите ми-пребити птици, кълват трохи от стихове. 03.12.2009 г.
	Заваля. Чувам ситните капки, как в стъклото шумят, като мишки. И драскат с нокти, със зъбки, полумракът накъсват в парченца. И се сипят хартийки по пода. Гардеробът поскръцва със стави, като старец, подпрян на бастунче. И мирише на идваща зима. Гнилото жито от моите тефтери, се спарва. И виждам, че плесен е поникнал в зърната от нежност. Влажно и тъжно. Кому ли са нужни моите стихове? И тази плесен, по моята същност? 03.12.2009 г.
Полях цветята. Мих чинии. Изметох, заковах прозореца, (дограмата беше зейнала) и купих хляб. До толкова съм потребен. После, седнах. Пуших. Гледах птиците, как радват се на вчерашна филия. Изпих прокисналата бира, оставила утайката по чашите. Сега, не ме очаква нищо. Тихо е в стаята. Освен, да разплета пуловера, (приготвен-идат празници!) и преждата да стане истина, на която, да обеся своето тяло. 03.12.2009 г.
	Имам 4 стотинки в джоба. Срамота е, да ги дам и на просяк. Пуша няколко пъти, по малко от цигарата. Друга и няма. Хей така, се създават поеми! Гладът, бил изострял душата, и тя виждала всичко. Така е! Аз не искам да бъда светия. Просто обичам, понякога-супа, преди да рисувам картини. Но в жалката, моя Родина, само свинете са сити. И грухтят, и със зейнали зурли, ми приказват, че таланта е всичко. Ще открия набирателна сметка, да си купя молив и кебапче. Пък дано, да останат стотинки да отида на църква. Свещичка, да запаля за всичките гладни. Бог да пази България! 04.12.2009 г.
Минувачи… Монотонно потропват обувките по асфалта на равната улица. По ъглите седят светофарите. Няма какво да правят, та мигат да събудят хора от клаксони. Псуват по навик шофьорите. Бакалии продават цигари. И бъбробят в ушите слушалките, уж, че нещо важно си казват. Безразличен се спирам по спирките. Чакам да дойде, навярно трамвая. Имам електронен билет за пътуване. А не знам, къде да отида. 04.12.2009 г.
	Оголени клони. Черни, до крясък. Небето е пълно с врани, и тежи от крилата. Свлича се ниско. Наднича в пътеката, в която, вятъра рита с ботуши кафявата шума. На пейката, сивия старец мълчи. И трепери. Скоро, безпощадната зима, ще го покрие в бяло. И децата, с шейни и шапки от вълна, ще му сложат морков. И кофа. И ще се радват, че в парка, има Снежен човек. И не мърда. 04.12.2009 г.
Като прокоба е тъмно. Безпомощни пияници, опипват с длани луната. И ругаят прозорците. Лъкатушат техните стъпки. Просят милост, от твърдостта на асфалта. А стените ги драскат с нокти. Вратите се сопват заключено. Само улични лампи, и безсънните кучета, кимат утешително над тяхната мъка. 04.12.2009 г.
	Напуканите устни на небето, отронват стон. И капят сълзи от тъжните очи на облак. Изпъден, пред вратата скита вятър. И чувам, сякаш е детенце, се моли тихо за прегръдка. Вали. И уличните лампи, премръзнали, трептят в мрака. 04.12.2009 г.
Под звездното небе, градът е стихнал. Луната се оглежда в стъклата на спящи сгради. Лае куче след стъпките на тичащ вятър. И тъмните дървета махат с клони, в празните очи на булеварда. Летят сънливи кукумявки, над прегръдката на двама пияни. Нощ е. 04.12.2009 г.
	Беше лято… Есен… Зима, с коси, разплетени от вятър, рисува в прозореца градина от лед и скреж. Красива, със своите седефени цветя. Сезоните минават като скитник, понесъл на гърба си време, (прокъсана торба) в което, няма нищо. Но, нищо! В мен, цветята не изсъхват. И кацат птици по ръцете. Създадох свят, изпълнен с обич, със стихове и плаха нежност. Усмихвам се идващата зима, и нейните картини по стъклата. 06.12.2009 г.
В прозореца е легнал облак. И стаята е тъмна и студена. Не ме поглежда,моето цвете, мълчи от своята саксия. Иконата е свела поглед. Навярно, и не чу врабчето, отвънка, как смирено моли в небето да изгрее слънце. 06.12.2009 г.
	Небето е погълнало звездите. И чувам, как хрущят и стенат, в черната уста на облак. От луната, останала е мъничка огризка, подхвърлена в ръцете на дървета. Които я разкъсват с пръсти. И смях на луди кукумявки, кънти на късове в стените, по които плъзгам длани. Няма изход. 06.12.2009 г.
Този парк е моята обител. И дърветата-сякаш икони, ме посрещат. Пред тях да се моля, за децата с червени балони. Аз пораснах в него, и помня, в езерото-златните рибки. Когато ги хранех с трошици, те попиваха моите думи. И се сбъдна мечтано! Пред олтара от златни дървета, коленича. И Бог ми говори. 06.12.2009 г.
	Безвремие… С време, механично отбелязан от часовник, бленуващ, някакво си бъдеще. Преместват се стрелките. Чакам, стените да добият смисъл. Тиктакащото полувреме, в прозореца да стане истина. А виждам, само паяк, как равната повърхност на тавана облича в паяжина. И толкова! От телевизора, ми се лигавят. 06.12.2009 г.
В памет на Н. Вапцаров, Христо Ботев, С. Румянцев, Гео Милев, и много други „терористи” Когато са разстрелвали Поета… Той е гледал към дулата, и виждал многоточие след стиха, изписан за последно. И в пламъкът на злите цеви, цветя е виждал, как разцъфват, в неговата, Бяла пролет… И после е полазил червей. Пръста е черна. Много черна, защото е погълнала Поети В България убиват всичко свято. И после правят паметник. И плачат. Палачите поднасят рози. И търкат с парцали своите пушки. 08.12.2009 г.
	Съска сняг по витрините. Вятърът свири, с тромпета на празната улица. И дървета танцуват, като пийнали, в някаква кръчма. В която с уморени очи, сервитьора, трицветно премигва. И гледа, как последните чаши в жълто, по заскрежения под се търкалят. Побелели опашки, вирят кучета, сякаш тромбони. И ехти ресторанта, пълен с тъмни костюми на сгради. Заключени. Виси катинара, по позитивните, наши усмивки. Бездомен-портиерът, край тезгях от заспали прозорци, спи, завит с покривка. От бяло. И вятър. Не чува, че оркестърът свири, и звънят чинели от локвите. Няма къде да отиде. Ресторантът работи до свършване. И виждам, че той се усмихва. Сигурно, сънува чаша с вино, и чинийка с горещо кебапче. Тази бяла завивка, през нощта, ще му сервира вечеря. И аз се прибирам. Ще си хапна. Телевизор. И после-ще лягам. Старецът, ще се усмихва в съня ми. 12.12.2009 г.
Куче, с пречупени кокали. Пълзи. И скимти. Булевардът е дълъг. Няма ъгли. Чакам трамвая и пуша. Гледам с очи, (и залагам от скука) дали този бързащ камион, ще размаже моите чувства. Кучето спря до канавката. Изплези език. И погледна небето за милост. Чух, че пристига трамвая. Може би…, Но защо?! На екзекуцията, кучето има нужда от публика. Трамваят е жълт, като есен. 12.12.2009 г.
	Снощи, дълго е пило разгулното утро. Днес е сънливо, зло. И в сиво, през прозореца гледа. Пръска и дъжд. Шумоли булеварда, като чаша, препълнена с бира. Със салфетка, по мокрите устни, от дъжда, стъклото се бърше. Треперят ръцете, на осъмнали рано дървета. И говорят неясно. Градът се събужда. Трамваите дрънкат, като наздравица рано, по утрин. Гледам в тази празна бутилка. Разглеждам и в моята чаша. Няма какво да си сипя. Искам пак да заспя. Без да се будя. 12.12.2009 г.
Врабчето кацна в прозореца. Погледна ме. Попита, защо е тъжен моя поглед. Не знам какво да кажа. Шепа, трохи от вчерашния ден му дадох. Врабчето се замисли. Кимна. И отлетя. Останах, с натрошения ситно делник. От който, никой няма нужда. 13.12.2009 г.
	Имам нужда от супа. Гореща, с черен пипер. И кана с вино. В прозореца пръска прашинки от снежния студ. И въздуха скърца в бяло. Дълъг път, извървях, преди да поседна, край косите ти, сякаш огнище. И да дам, да погалиш посинели от скитане пръсти. Дай ми, моля те, супа. От заклания, дворен петел, Който, като врана ми врича, че очаква ме новия ден. 13.12.2009 г.
Нечетливи букви, някакви драскулки, изписва вятъра в прозореца. Вали проливно. В сиво, блести на улицата огледалото. А в него, мокрите дървета размахват счупена писалка. С която драскат по небето, и с облаци съставят изречения. Не ги разбирам. Неграмотно време. Малоумни ученици тичат И носят в шепите балони, изпълнени с газ-отрова. Сам съм. Мълчаливо гледам. 13.12.2009 г.
	Страхувам се от идващия ден. От старостта, с потекли лиги. От болката, която ме очаква някъде, разплела сива паяжина. Заплашително се клати вятъра. И тъмните завеси на небето висят, защипани с щипки на просторите от облаци. Ще падне дъжд. А после-сняг. Горещо лято, внезапно ще изпълни плажовете със сухите черупки на летовници и аромат на гнили дини. Без сили ще разглеждам времето, минаващо през мен забързано. И колкото да искам да изтрия следите от подметки по челото, ще бъда неподвижно сраснал, към стола, гледащ в прозореца. Страхувам се от идващия ден, със всичките му обещания. 13.12.2009 г.
Кишаво време. И кално. Пръскат мътни фонтани под колите, студените локви. Намръщено гледат витрините. Пред които, продавачките мръзнат и пушат набързо цигара. На спирката, чакам отдавна. Трамваят, дори и не спря. Профуча покрай мен. И изпсува. 15.12.2009 г.
	Притъмня от ятата на враните. Като пушек увисна небето. Непорочната Дева Мария, от иконата кротко заплака. Изморен съм до болка от всичко. Бих желал, да си тръгна от тука. И се моля на Святата Майка, за прегръдка и тиха милувка. Враните грачат. И чукат, с човки по моя прозорец. 15.12.2009 г.
Самолети, летящи на някъде, в небето оставят пътеки. Гледам, как нищи ги вятъра, и ги изприда в пухкави облаци. И си мисля, забързан за някъде, моите стъпки какво ще оставят? Обръщам се. Кални, следите ми, по пътеката тичат след мене. 15.12.2009 г.
	Следи от гълъби в снега. Нацъфтели, като китки. А гълъбите чакат в прозореца. Приличат ми на пухчета. И мигат кротко с очи. Донесох хляб. И малко обич. Изпълни се небето с крила. И стана шумно-радостно. Усмихна се снега. И заблестя от щастие. Дори с шепичка трохи, часовникът добива смисъл. 15.12.2009 г.
Прехвърча сняг. Крила на пеперуди през синкавия полумрак на лампи преминават. Тъмни сгради, отворили врати, да влиза вятър, в тъмното шептят. Смирено, снежните пътеки, очакват в ранно утро, да срещнат стъпки на поет. Запътил са навънка. 13.12.2009 г.
	Галя враната. Перата са черни. Тя къса парчета от дланите, с които съм милвал, прегръщал и любил. Станаха кървава каша. Враната ме гледа в очите, и ми припомня моето бъдеще. 17.12.2009 г.
Като касапин с престилка в ръждиво, стрелките размахва часовника. И остриетата стържат в стените. Мирише на кръв и на минало. Може би, ще затворя прозореца, за да литнат ранените птици. И ще спусна пердетата. Трябва да почистя, цялата кланица. 17.12.2009 г.
	Осъмвам, когато утрото спи. И гледам пълзящите сенки, на светофари и нощни коли, как по тавана преправят пътеки. И слушам, как улични кучета, с луната се карат за нещо. Чувствам, как юргана на мрака, ме покрива със студени снежинки. И го питам за много неща. Прозорецът, не ми отговаря. От безмълвие, плаче нощта, и понякога, стихове пише. 17.12.2009 г.
По стръмното било на делника, с усилие крача на някъде. Нося раница пълна с глупости (стихосбирки, и скъсана Библия). От скалите, студените гущери, ме пробождат с остри езици. И пепелянки пладнуват сред тръните. До кръв са издрани очите ми. Изморен съм от цялото сбъдване, на денят, който се случва. 17.12.2009 г.
	Сънувам рицари, и крепости с кули. И клетви, дадени с кръв. Когато се събудя, вън е сиво. Докарват хляб с микробус. Съседката разхожда куче. Небето, като болничен компрес, мирише на парфюм. И на оцет. А рицарите пият бира. Конете им преживят в гаража. И някак, всичко е наред. Трамваят се прибира в депото. 17.12.2009 г.
Часовникът капе по пода. Мътна локва от време. Сякаш, някое куче, е подпряло крак в стената. Прескачам жълтата вадичка. И забърсвам с парцала от стихове. 17.12.2009 г.
	Под преспите на снежните ни чувства, булевардите изгубват облик. И стават еднообразно-кални. Такситата са жълти, като болест. В очите ни отдавна няма никой. По спирките разлистваме листата, на някой, непрочетен вестник. На който, датите се сменят. И мразим и обичаме привидно. А всъщност - пада сняг. И толкова. Вали…вали… И става равно. От покривите грачат врани, накацали край хладните комини. В огнището ни пъплят мишки, и църкат тихо, при събуждане. Извършваме движения по навик. Посоките ни връщат отначало. Трамваят ни завръща към юргана. Юрганът, праща ни на някъде. Снегът вали, и трупа преспи. Затулва улиците с мълчание. Където се поклащат бледи лампи, и искат да ми кажат обещание. 18.12.2009 г.
Прозорците плачат… Вън е студено. И като бинт е развит булеварда. В който-петна от колите, оставят ръждиви пътеки. Уж е топло, но бавно замръзвам. Посиняват ръцете от липси. Потъмняха очите - улични свраки. Грачат в стаята. Много е тихо. 21.12.2009 г.
	Скърца студът, като ръждясала панта. А вратите са здраво затворени. Бездомникът спи в беседка, облечена в бяло. И сънува коричка от хляб. И огнища. Тичат деца с шейните. Бащите вървят. Стъпките съскат премръзнало. Две врабчета тъжат, кацнали в белите клони. Линейки, със сините лапи, вещаят смърт, за бащи на децата. 21.12.2009 г.
Вятър ли духа? Или, някъде вънка, сред тъмното плаче детенце? Има нещо ужасно сред мрака. Дърветата драскат луната. Прозорци, като люспи на риба, под звездите проблясват в сиво. И се мърда, тази рибя-опашка, в булеварда с празни таксита. Луната прилича на нож, ( крив-ятаган на вандалин) със замах се прицелва в мене. Въздишам с безсънната нощ. И се страхувам, че скоро ще съмне. Детенцето е посиняло от плач. 22.12.2009 г.
	През напуканият облак, боязливо, надникна слънцето. И спря. Под него, снежни сгради, мълчат, притворили очите на мътните стъкла. Край калните пътеки ято свраки, подскачат и проклинат. 23.12.2009 г.
Ти си милувка. Усещам очите ти, как, като бяла въздишка на устни, в снежния ден, по лицето ми правят пътека. И по нея-задъхани, малки деца, тичат и пискат от радост. Побеляла е моята брада от снега, но е чиста и светла. 23.12.2009 г.
	Чисто и бяло… Снегът шумоли по косите ми, сякаш е птица, долетяла със снежни крила доверчиво, до моето рамо. Непознат си остава света. Минувачи, облечени в сиво, подминават. И дишам тъга. Бих желал, да им видя очите. Да ги спра. Да застанем на ъгъла. Имам много, какво да разказвам. А под лампите, снегът да вали, и палтата ни, нека са бели. Птиците кацат в локвите. И перата им стават кафяви. 23.12.2009 г.
Звън на капчуци… Слънце и сняг. Сградите, тази сутрин са радостни. Как ми се иска да тръгна навън… Сигурно някъде, котето мяука. Куче, с изплезен език. Скитник, ме чака за бира. Тези пътеки, извървени и празни отдавна не от вчера познават, тъмното яке. И шепи с хляб. Със светофарите кимам умислено. Сега ще тъжа. Може би, ще си тръгна със зимата. 23.12.2009 г.
	Непоканен дойдох. Изпъден - ще тръгна. Гледам, как кандилото гасне. Идва тъмната нощ. В прозореца, вятърът плаче. Като висулки от лед, термометърът търси небето. В небето - ангели няма. През годините, като някакъв луд, ги изпъдих със сурови ритници. Кандилото гасне… Дъхът ви го заледява в снежно. 23.12.2009 г.
Роди се, за да бъдеш разпнат… Отецът те остави да изплачеш, ридание за милост…Трябва! Тълпата иска жертва, да тъпче с подметки от омраза. Голготата е хълм… А ти, премина! Отрекоха се твоите ученици. Мария ти изми краката, със сълзи, на единствено прозряла. Небето се разцепи от тревоги. Разтресе се земята от погнуса. Войниците, с копия раздраха, единствената, твоя риза. Три дена, бяха необходими, за да дадеш на грешници -поличба. 23.12.2009 г.
	Мирише на зеле с боб, и на постни сармички. Мъжете зачервяват очите. В святата нощ, не звън на камбани, а чаши кънтят. И е празник! Дим от цигари, кадят по ъглите и викат демони. Тримата влъхви, седят край детето, и не знаят, какво да Му кажат. 24.12.2009 г.
В студената нощ, под дъжда, улицата плаче отвънка. Като мокро сираче. Дали си на топло? Не спя. Броя стъпки на ледена капка, по прозореца скитаща. Бледи следи, криволичещи, търсещи, навярно моята длан. А дланта ми е празна. Безпокоен, отбягва сънят топлината на моята възглавница. И си мисля за теб… Като гълъби, топлина ти изпращам в ято. Сирачето избърса очи, и погледна доверчиво в дланите. 27.12.2009 г.
	СТЕФАНОВ ДЕН На моят именен ден, (дори не е мой, от простотия го е нарочила, мама) пия ракия. И се пожелавам небивалици. Мирише на вкусно от кухнята. Подрънкват чинии. Дори, нямам икона. Чиния с пържоли, и набор от всякакви вилици. Като камбани, звън от кристал, обещават ми пийнали чашите. Телевизорът ми предлага забава. Сменям първа, втора, и друга програма, очаквайки, някъде-нещо… А ми се иска… С ръцете в дънките, да отида при гладните скитници. Да им подам шишето с ракия. И заедно, край огън, запален под моста, да говорим за времето. Че, вече е зима. С малцина ще се видим отново. А клошарите тъжно да кимат. Да им кажа, че няма светия, дето е речен, да бъде единствен. И да пием ракия от чаши, от сервиза на нашето време. Но… Така си остава! Преситен, ще се оригвам в тъмното. И ще желая, да бъда християнин. 27.12.2009 г.
Над задъханият дъх на тичащ вятър, в прозорецът напира дъжд. И драска с нокти, та да влезе. Студено, явно му е вън. Бих искал… Тъжно е, че мръзне. Но в стаята ми цветето цъфти, очакващо от мене да намеря милувката на топъл дъх. И мисля си-понякога, жестоко, избираме от своята доброта. Дъждът ще си остане вънка. А цветето, в саксията-умря. 27.12.2009 г.
	Лепкави сънища. Пълни с вятър и звън на камбани, отчетливо бият в прозореца. Възглавницата лепне от пот, и мирише на болест и лошо. Палячо, с шарена дреха, (виждам-въженцето, с което е вързан, е прокъсано в края) подскача из моята стая. И ечи по ъглите смеха му. Приближава се, прави муцунки и ми отвива лицето, за да ми дръпне носа. И в ъгъла, заедно с прашните паяци, да се хили неистово. Имам чаша с чай. И шепа с хапчета. Имам чаша, напълнена с водка. Мога да избирам, какво да направя. Може да лекувам душата си. Или просто, - невинно да прострелям челото си. Да чакам да мръкне. После - да съмне. Броеница от натрапчиви глупости: сънища - делник - след делника - сънища. Кукумявки облещени, в някакъв квартален фризьорски салон, с претенции… Бръснарят е отегчен до заспиване. 30.12.2009 г.
Лепкава кал. Черна, като крилата на врана. Попът бърбори за нещо. Мангалите чакат ракия. В дланите стискам шепичка пръст, и не смея да хвърля От ковчега баща ми ми кима. Дава кураж. И ми казва, да бъда спокоен. Когато хвърля пръстта, небето ще слезе при него. 02.01.2009 г.
	Сега ще се заключа в тишината. Ще чакам враните да дойдат, и с черни човки, в моята обител стрелките на часовника да махнат. В прозореца ще сложа скръб. И нека да е дълго тъмно. Бих искал да не виждам нищо. Дано заспя. Не искам, даже да сънувам. 02.01.2010 г.
Съчиних некролога ти. Впрочем-излъгах! Избрах го от една сива тетрадка, с най-различни, черни картинки. С ковчези. И кръстове. И те заведох до тъмната яма. Като син, ти завиждам. Изпревари ме, без да ми кажеш. Изостави ме тук, да очаквам, кога ще спре и за мене часовника. Нищо… Скоро, пак ще се видим, и ще се прегърнем усмихнати. 02.01.2010 г.
	Все по-малък става света. Моите близки събирам в шепа. Между пръстите капе снега, стопен от топлина на дъха ми. И отлитат надежди с крила. Мълчаливо е празното време. Колко много горещи лета, сме пропуснали… Тебе те няма! И прозорецът свива очи, като смачкана кърпа от джоба. През стъклата, небето мълчи. Вятърът се изсеква в нея. 03.01.2010 г.
В стаята е тихо. Сякаш враните, накацали в прозореца си спомниха за нещо тъжно. И замлъкнаха. Прехвърча сняг. И духа ледено. Но, гробът ти ще бъде празничен. Облечен с бяла риза. Весели се! Дано, най-после да празнуваш. Снегът е бял, като изкупление. 03.01.2010 г.
	Аз ти простих… Не можахме да станеме близки. Бях сигурно, лошият син. Ти беше фамилно и бащино име от личната карта. И толкова! Ако можеш - прости! Нека от утре, да бъдем приятели. Ще се качиме на твоя „Москвич”, и в гората ще търсиме гъби. И в някоя, мъничка кръчма, ще говорим пред каничка вино. Имам много какво да разказвам. Сигурно, имаш и ти… И когато, луната си легне, и пропеят ранобудни петли, ще се върнем да готвиме гъби. И да оправим, онази развалена чешма, дето в кухнята плаче. Аз, и моят баща. 03.01.2010 г.
С бели крила-пеперуди, летят покрай бели дървета. И докосват лицето ми радостно. Ухае на чисто и зима. До вчера-калната улица, се усмихна с роклята, бяла, блестяща и хубава. Булка, на леглото приседнала. 05.01.2010 г.
	Толкова е бяло навън, че очите мечтаят за твоите. Искам да потъна в палитра на топла картина. Където, птиците кацат по заснежените длани. И ми разказват за лято. 05.01.2010 г.
След себе си оставям бели стъпки. Вали. И вятърът е снежен. Дърветата облечени с бели ризи, приличат на девици край реката. И хрупа радостно от всяка крачка. Вървя. И дишам в бяло. Снегът, ако докосна с моите пръсти, ще се стопи. И облаче от пара, в небето ще политне. Чисто. Бяло. 05.01.2010 г.
	През вратата, врабчето доскача. И влезе. Погледна из моята стая. Усмихна се. Нещо ми каза. И отлетя, за да танцува с вятъра. Разделих, моята малка закуска. И я подредих в чинийка. Врабчето ще се върне отново. 05.01.2010 г.
Посивелият скелет на сгради, светофари и улици, мирише на гнило. Торни червеи пъплят, и си говорят с клаксони. Подритвам смачкан билет, и чакам трамваят да дойде. Релсите, като измръзнали пръсти, ми посочват посоки. Които, не водят към нищо. Ватманът прилича на гарван. 05.01.2010 г.
	Под белия чаршаф на зимата, по улиците виждам хората, (облечени с черни шлифери) като врани, скачащи из преспите. Изпъкват ясно грижите. Лицата им се губят под чадърите. И стъпките дълбаят броеница, край сивите очи на локвите. Приличат ми на труп от моргата. Завити в бяло. Очертания. Градът е мълчалив. Подпрял главата си. Санитар, през нощна смяна. 05.01.2010 г.
Гледам, как капките капят. Чешмата жалее за нещо. По ръката ми тича часовник, и ми разказва, че вънка е тъмно. Знам, че не е добре, но се целувам с чаша. Имам за няколко часа, още ракия. Ще посрещна деня. Мълчаливо-циничен. И трезвен. Като орис, не се и напивам. А нощта е навън. И чувам, че вятър, като змей е отворил устата. Дано да погълне булевардът. И тези бели снежинки, които правят стъклата, да бъдат красиви. Остарях изведнъж. Сред безсънните нощи, много дълго мълчах. И говорих с чешмата. Гледам капките. С остриета пробиват мътна вода в немита чиния. 05.01.2010 г.
	Като прошка, в бяло ме гледа прозореца. Радостно птиче, в заснежените клони е кацнало. И ми разказва, че вън, децата тичат из парка. Ще се измия със светена вода. Ще се моля. И ще тръгна, за да срещна Христос край реката. 05.01.2010 г.
Като снежинка, в твоята кожа, бих желал да долитна. И се превърна в капка. Искам да настръхнеш за миг. После, нека се плъзна, като милувка, между твоите гърди. Ще се спра сред бедрата. И с устни ще пия, капки от дъжд. Ухаеш на извор с гореща вода, в който, самодиви се къпят. 05.01.2010 г.
	Фенерите на дребните звезди, по улицата на небето светят. Бих искал… Нека сме сами. Луната, като жълта лампа, телата ни да осветява. И моят дъх, облечен в искри, в лицето ти да ръси капки. Въздишката ти ще отмести облак. И там- в безкрайното небе, ще видим, ангели, че идват. 05.01.2010 г.
Ти си последното нещо, красиво… Опустяха дърветата в парка. Само свраките тичат след мене, и проклинат всяка стъпка със злоба. Много глухо окапват листата. Нямам стотинки, да отида в църква. Да запаля свещица без думи. И с икони, без дъх да говоря. Приюти ме в твоята прегръдка. Остави ме, без сълзи да плача. Имам нужда от нещо красиво. Може би съм щастлив, че те има. 12.01.2010 г.
	Неспокоен е вятърът, вънка. Търси нещо, сред черните клони. Те го драскат пи лицето с нокти. Чувам, как проскимтява от болка. Неприятно е някак, в мене. Пуша много, и гледам в стъклата, как унило разлиства небето, календарът на празното време. 12.01.2010 г.
Не намирам, за какво да се хвана… И ронливият пясък ме влачи, по скалите на моя часовник. В пропастта са накацали врани. И от радост размахват крилата. Гледат, как моето тяло, се накъсва на ситни парчета. И тракат доволни с човки. От висотата на всички надежди, падането е неочаквано тихо. 12.01.2010 г.
	Сред косите ти съм сякаш птиче. Кацнало на топло, в гнездо. Има много скръб в небето. Лоша котка, път, без път. Чувствам топлина от твоите длани. Капките на дъжд ръмят. Свили са очите всички локви, стъпките в тях шумят на забързани незрящи. Слепите очи на врани търсят с бастунче път, да намерят твоето рамо. Искам топъл сън. И разсъмване с целувка. Хладно е навън. 13.01.2010 г.
В умореният полет на птица, виждам, как гасне деня. В очите ми вятърът плаче. Искам да стисна твоята ръка, и в косите ти стих да прошепна. Ти си моята малка звезда, която галя с поглед в прозореца. Като коприна е нежна нощта. 13.01.2010 г.
	Боледуват моите мисли. Чувам пулса на света, как тупти нестройно. Идва утро, после - ден. Бързо го погребва мрака. И увиснал полюлей, в прозореца се клати бяло тяло на луна. Булевардът е въже на примка. Плаче вятър сред снега. Има нещо ненормално, в сълзите на страдащо дете и усмивка на насилник. Драска детската ръка по циментова мазилка. Диша грапаво града. Удрям с юмрук стената. И неистово крещя, скрил викът си в шепа. В дланите ми съхне цвете. Пиша стих. Да се спася. 13.01.2010 г.
Не ме оставяй сам. В мен е тъмно. Вятърът отвя луната. Бухали в моята стая светят с жълтите очи. И потракват с човки. Искам, пак да съм дете. С одраскано коляно и хвърчило в ръце. Чувствам се уплашен. Търся в тъмното звезди, да погалят моите скули. Моля те, ела! И ме загърни с косите. Имам нужда да поспя. 13.01.2010 г.
	Кехлибарена чаша. Блясък на свещ. Косите ти, сякаш са вятър, шумолят между моите ръце. Нощта, като звън на камбана в телата ни тихо звъни. И виждам-прозрачна си, ангел, над мене разперил крила. Отпивам от златната чаша на твоята плаха уста. 13.01.20010 г.
Телефонът мълчи. Какво да ми каже? Не желая да говоря с никой. Имам шепа с дребни мечти, и в кутията-последна цигара. Ще изпия чаша с кафе. И ще отида при моите поети. Нека, телефонът мълчи. Не желая, сега да ми пречи. 13.01.2010 г.
	Там някъде, на тъмното сред мрака, те виждам - розова и гола. Приближи се, моля те! Сложи ръката, върху врящото от мисли чело. И тази нощ съм изморен. И нямам сили, часовникът да чувам, как притичва. Минава времето, и чувствам го-прескача, над тръните в моята възглавница. Бих искал да мечтая, че съм нужен. Да искам нещо, пък дори и ласка. Гърдите ти са розови фенери, под които искам, да въздъхна. 13.01.2010 г.
Сънувах църква. Рухнала и бяла. Миришеше на мухъл, всичко свято. Разхождаха се плъхове и врани, по споменът прашясъл, на олтара. И аз запалих свещ. И се помолих. Душата ми достигна свода. Поспря се там. Погледна, и стремоглаво падна в пода. Денят, като езичник скита, и боде с пироните икони. 13.01.2010 г.
	Като охлюв, с черна черупка, нощта пълзи по стъклото. Оставя сребърна диря, луната, по моята завивка. Понякога спира. Въздъхва, и тръгва. Стаята е тъмна и тиха. Куцука часовникът. Пита, дали утрото, вече е будно. Прозорецът, мълчаливо му кима. 13.01.2010 г.
Мирише на утро, на зима и пушек. Комините дишат. На пустата детска площадка, стопаните водят, да пикаят, изплезени псета. Торбите разхождат, домакини, сънливи в палтата. Мина клошар с празна количка. Денят се прозява от скука. 13.01.2010 г
	Събуждам се по навик. В очите ми, прозорецът се вглежда безразлично. Познато е до болка слънцето. Небето е еднакво, до безсмислие. Убивам се с многото цигари. Размахва криви пръсти пепелника. Но това, отдавна е познато. Не може да ми каже нищо ново. Наливам си кафе. Горчи, но нищо. По навик пия от еднаква чаша. 14.01.2010 г.
Мразовито е навън. И сиво в мен. С ножицата дълго щраках, (посипах стаята с перушина) крила на ангелите рязах. Сега скимтят по пода. Молят се, да литнат. Злорадо пуша чаша с вино. Гася цигари по стените. Така ми е омръзнало от всичко, че имам нужда, стих да пиша. 14.01.10 г.
	В тази зимна нощ, от студ, навярно, вие куче. Фенерите на уличните лампи по улиците търсят минувачи. А тях ги няма. Спят, прозорците на тъмни сгради. А аз, изпращам вятъра. Безсънен, той, не бърза, явно да си ляга. Краката ме болят, от стъпките на моите мисли. А вятърът, върви… 14.01.2010 г.
Като черни ръце клони, към небето издигнати молят. Пребледняла икона луната, мълчаливо ги гледа и кима. На нощта в тъмната зима, вятърът почерняла вдовица вие край черни гробове. 17.01.2010 г.
	Сиви облаци… Стъпват с ботуши по голите клони на покриви. Превиват гърбовете си улици, вкаменени от студ и уплаха. Слушам, как плаче луната и крие лицето си с длани. 17.01.10 г.
Да помълчим. Горчат ми думите. Очите ми са уморени да се вглеждат в празното небе без птици. Остави ме, моля те в косите, да скрия своята въздишка. И нека тишината, с крясъци на черни врани по нас да кацне. 17.01.10 г.
	Вълшебен сън. В него, ти си фея. Пристъпваш сред цветя в слънчева градина. Роса блести по голата ти кожа. Гърдите ти са розов изгрев. А аз съм звън на пролетна камбана, в храма на магията Живот. 17.01.2010 г.
Бездомни ветрове. Луната - скитница, в небето, без посока броди. След нея кретат, като палета премръзналите, дребнички звезди. И търсят близост. Хладни са прозорците. Премигват безразлично светофарите. И хвърлят шепи с искри, забързани на някъде, трамваите. Нахално, в моите очи, надничат лампите на булевардите. 17.01.10 г.
	Снегът шумоли. Улични лампи събират край себе си бели снежинки. Земята е пухкаво-мека. Броеница от стъпки след мене подтичват и радостно скърцат. В моето шалче, вятърът търси топлина и утеха. Ще го стопля с дъха си. 20.01.2010 г.
Мразовито утро. Ято врани затъмни небето. Крясък. Вятърът-бездомно пале, ситни в снежните дървета. Прах от бисер. Сняг замръзнал. Стъпките вървят след мене. 20.01.2010 г.
	Мека коприна. Небето примира от нежност. Облечен в злато е залез. Накъдрени облаци. Птици отиват да топлят гнездата. Луната свенливо изгрява. 20.01.2010 г.
Както падналият ангел гледа към небето, мечтая си за теб. И чакам, кога ръката ми ще стане топла, от допира до твоята кожа. По рамото ми - птици, заспиват вечер и сънуват очите ти, с цвят на извор. 20.01.2010 г.
	Погледни в очите ми. Те са тихи, като цяла вселена. Булеварди и стъпки на хора. Цигането, простряно с паничка. И очите на гладния гълъб. Аз съм там, и те чакам да дойдеш. Пожълтя от есен брезата. Има спомен за тръгващи щъркели. И пролет, че пак ще те срещна. Ромоли край върбата - росата. Пада сняг, и кокичета цъфват. Аз не знам, от къде се завръщам. 21.01.2010 г.
Разкаяните ветрове, пълзят и просят прошка, под свод от тъмни облаци. Шумолят листата, изсъхнали от чувство за излъганосг. И чупят пръсти в молитва, почернените клони на дърветата. Крача в парка. Усещане за празни мигове, вървят след мен. И ми напомнят, че съм могъл, дланта ти да целуна. 21.01.2010 г.
	Върбите свиха своите клони. И езерото стана тихо. Ти бликаш. Сякаш във водата, танцуват феи с коси от злато. И въздухът кръжи край твоето тяло. По кожата блестят от утро - капки. И аз желая да отпия росата, жаден съм за тебе. А ти си бяла. Много бяла! Сега съм свито в дланта ти - цвете. Покълнало от влага и от плаха нежност. Разхождам поглед, като топъл вятър от който виждам, как настръхваш... 26.01.2010 г.
Как успях, да си скъсам обувките?! Ще ми мръзнат краката през зимата. Ръкавици не купих. Ръцете ми, ще станат на бели висулки. Да е здраве! Имам тефтера си. И писалка, някой стих да изпиша. Не намерих стотинки за повече. Но ми стига. С тебе е хубаво. 27.01.2010 г.
	Пожелавам си някакво сбъдване. Чаша вино и кутия цигари. Да намеря сред вятъра завет. Ако може, и канче със супа. Побеляха очите ми в зимата. От врани помръкна в душата ми. Искам милост да има за грешните. И огнище за малките котета. Остаряват мечтите сред преспите. А небето, от снежинки е сито. Ще помоля смирено - ръката ти, да погали скрежта по косите ми. 27.01.2010 г.
Човекът с ушанка и торба на рамо, върви край кофите. И рови. След него, вятър като куче налита злобно. И го хапе. Ръцете му са черни от умора. Торбата му е пълна с бяла зима. Навярно ще заспи в някой ров, на завет. И белите снежинки ще засипят ушанката и скъсаното яке. Ръцете му ще пребледнеят. Сънят му ще остане вечен сред бялата, студена зима. 27.01.2010 г.
	В топлия поглед на гълъба виждам, как къпе се утрото. Като девойка е розово. Вятърът сресва косите и. Звънят заскрежените клони и сипят сребърен блясък. Очите на гълъба греят. Червени, като жар в огнище. Утрото е синьо и чисто. 28.01.2010 г.
Зимна вечер. Дъх на пита, позлатена от огнище. Лае към луната куче. Диша снежната кошара. Пушат малките комини. Котката преде на топло. Бели, каменни дувари. Мигат къщички с очички. Печката говори с баба. Старият будилник цъка. Дядото сънува нещо, мърда с мустак, и се усмихва. Сипят белота снежинки. Селото заспива тихо. 28.01.2010 г.
	Обичам птиците. Децата. Всичко. Орисан съм от Господ, за да виждам напуканите пръсти на клошаря, и розовото утро, как е чисто. Сърцето ми звъни от всичко свято, като препълнена с обич чаша. Отпий от нея. Докосни я с устни. Ще видиш ангели, че кацат. 28.01.2010 г.
В синият прозорец на небето се вглежда слънцето. И се усмихва. Докосват ангели с пръсти по струните на утро. Арфа, отронва звън на птича песен. Красиво е да се събудя с теб. 29.01.2010 г.
	Луната, коленичила пред тебе, те гали с пръсти от седеф. И ти си бяла. Прозрачна, като фея, коси разплела сред гора забулена с пара. Звездите мигат с очи. И молят, небето да разтвори своята длан и те да кацнат като бисер в твоята коса. Нощта е храм, в който стъпвам, преплел молитвено ръце. 29.01.2010 г.
Слънцето, като канарче кацна в покрива отсреща. Лъхна вятър. Стана хладно. Вечерта е в синя рокля. Светнаха, като гирлянди първите прозорци. Бавно, облакът се вдигна и погледна бялата луна. И се закашля. Слънцето се сепна и отлитна някъде, зад планината. Тъмно. 29.01.2010 г.
	Бял прашец от бели клони. Сняг и слънце. Тъмни стволи на замръзнали дървета. Броди, вятърът и търси близост. Махнах своите ръкавици, за да стопля хладни длани. Кацна в рамото ми птиче. И помоли за огнище. Ще му дам усмивка. Тя е топла, като супа. 29.01.2010 г.
Не искам, зимата да ме погълне със зейналите зъби от капчуци. Макар - замръзнал булевардът, ми дава лист хартия, с безпощадната си прозрачност. По снежната тетрадка ще изпиша, че жив съм… Мога да обичам. И нека пада сняг. И духа вятър. В чашата с чай откривам поглед. И ти ми се усмихваш. 29.01.2010 г.
	Под белите корони на дърветата, пътеката очаква моите стъпки. И пада снежен прах от клоните. Така, бих искал, да сме заедно! Ще грабна твоята шапка, ще я сложа на снежния човек с нос от морков. И катеричката малка, с опашка, след нас ще тича, да ни стигне. Опашката ще стане сребърна, от белотата вътре, в душите ни. В усмивката ни ще разцъфне пролет, през която, ще поникне цвете. 29.01.2010 г.
Снежно. И е бяло, и хубаво. Идват гладни врабчета, и говорят с мене за времето. Нося им малка закуска. Заедно, празнуваме нещо. 29.01.2010 г.
	Като дечица, снежинките тичат. И е светло и бяло небето. Стъпвам над снежните покриви, и подхвърлям в ръцете си облаци. Дишам с пълни гърди и се смея. Гоня хладния вятър сред клоните. И рисувам усмихнати гълъби в стъклата на сиви бордеи. Ще целуна ръцете на скитника, и под снега, те ще станат блестящи. Може би, имам още секунда илюзия. Но се радвам, че жив съм. 01.02.2010 г.
Не съм добър християнин… Мога и да мразя! Да лъжа, да крада, какво ли още?... Такъв съм! Ето ме - разголен, на масата на делника, изопнат. Но знам, не съм откъснал залък на бедния, от сухата коричка. Не съм излъгал никой честен. И стихове не съм продавал на пазара. Каквото е - такова! Сам си вярвам. Сега мечтая да завърша, започнатата пиеса. После ще му мисля. От разните, нахъсени простаци, не искам думичка да чувам. Нека бъде тихо. Много тихо… И нека, светът на грешните да се отдръпне Самотата ми е тъмна нива, от която жъна класовете, на хляб, и обич , и красиво… А после, Господ ще ме съди. Не се страхувам. Прав съм! 01.02.2010 г.
	Слушам, как снегът шумоли. И дърветата, сякаш са булки, се обличат в бяло. Кръжи, в прозореца вятър с четка. И рисува цветя. И блести, в сребърно, моята стая. Имам шепа с мечти. И писалка, изморена от скитане. В тази зима ще бъде моята сватба. Като младоженец, се приготвям за нея. Бели дървета, със снежни коси, ме очакват в своите корени. Двете врани потракват с клюнове. Погребението ще бъде красиво. 01.02.2010 г.
Стана хладно. Замръзнаха локвите и очите им блеснаха скрежно. Побеля от снега палтото на кучето, дето, все ме очаква да дойда. Не съм забравил, разбира се! Нося кокалче и попарка от супа. В този сняг съм помислил за птиците. Откога ми почукват в прозореца! И така… Нека, бъдеме заедно: -птиче и куче, детенце, любима… Моят Господ не е в иконата, Той ме гледа, край улична кофа. Нека дам по нещо на всекиму, а после, ще се помоля за мене. 01.02.2010 г.
	Стъпки на птици. Бели, в белия сняг. Бели ангели кацат, и се усмихват край нас. Ти си цяла в снежинки, побелял съм и аз. Като роза, дланта ти, червенее от мраз. Виждам хладният вятър, как докосва с дъх, бели струни в косите. Бяла музика чувам. И танцувам без грижи. 01.02.2010 г.