"Премръзнали кокичета"

Няма изход. Заключих вратата. Пердетата спуснах. И пуших. От албумите, (сухи листа, пожълтели) снимките скъсах. На тавана обесена бялата лампа се люшна. От крясък.                         25.01.2009 г.
	Празната чаша, като незадоволена девойка в ръцете ми нервничи. Горчи ми в устата и тази цигара. Пепелникът е гърбав и сив. Изцъклено гледа празна бутилка. В прозореца седнала,                                  (злобна клюкарка) луната шепти. На часовника явно, му омръзна да тича в тази окръжност, без изход и път. Протегна ръце, и се подпря на стената. Замря. Изкрещя тишина.                                                       25.01.2009 г.
Дъжд. Алея. Пейка и старец. С мокра коса. Поздравих. Побутнах го с чадъра. Старецът политна. Мъртъв. С разперени ръце, локвата го срещна.                      25.01.2009 г.
	Не ми се слушат вече думите, на пожълтелите от мъдрост книги. Подобно старци в приют са седнали край мен, изпълват тази стая. И се надвикват с хилядите страници. Размахват пръст.                                  И ме съветват. От тях, не ми достига въздуха. Очите ми помръкнаха от знание. Ще ги изхвърля някой ден. Направо-през прозореца. С всичките им дървени бастуни. С трясък ще се пръснат на парчета стъклата.                   И ще влезне вятъра. Ще свирне, сякаш уличен гамен. Ще ми подаде бутилка. А аз, ще го прегърна дружески.                   Ще му подам кесията, изпълнена с монети от задръжки. И ще прекрача, през счупените нокти на прозореца. На улицата, вероятно деца ще тичат.                            И ще има слънце.                                                         25.01.2009 г.
Трамваят скърца, сякаш е ръждясал. И мокрите чадъри ръсят сълзи, по разкаляния под. Пътуват облаци край мен. В палтата им мирише есен.                               25.01.2009 г.
	Дъждът, като гълъб в прозореца кълве моите мисли. Трошици, разпилени сред тъмното, със поглед, подпирам стени. Дори няма луна. Само мокрите, улични лампи. И един булевард, заблестял под техните пръсти. Неонови, хладни мечти. Чувам, как плачат пътеките под стъпки                       среднощни,                                              сред мрак. Силуети на сгради и спомени, по стените, сред жалост пълзят. С тънки пръсти ме пипа одеалото. И усещам, как дъжд ме вали. Тишината, със звън на камбана в тъмното,                       тъмно звъни.                                              26.01.2009 г.
Пространство, между пода и небето, изпълнено с вещи, (празно) е дом за блянове,         сапунени протези                      за разни хроми. Духом. А в този свят, (в гнезда на птици)            копнее стих,                              ридае пиано... Не искам, аз да съм различен. По улиците,                         (сред асфалта) мечтая да покълне цвете. И всички плачещи икони: в църквите,     в манастири,         в бардаците на разни грешни, да се усмихнат кротко.                                             26.01.2009 г.
	Бих искал... По калдъръмите на някой град, (непознат, дори на карта) да скитаме, останали без дъх от острите стени на къщите. И в малка кръчма,                        (пълна с бели старци, облегнати на дървените маси) очите ти да бъдат пламък от дишащо огнище. В стаята, под малката икона, край скрина, скърцащ от молци, да бъдеш бяла, като кърпа. С която се повива хляб.                                          26.01.2009 г.
Глад... Лещата преброява зърна в тенджерата. Малко лук. Кафявата мътилка, залък хляб, ще бъде празничен банкет за стихове и тиха нежност. ...Бих искал, да намеря молив. И да нарисувам роза. Няколкото сиви псета край кофата ръмжат. Очаквам някой от балкона, (цигара като пуши) да ми хвърли хляб. И мъничко утеха.                                    26.01.2009 г.
	Далече е небето... Нощта е пияна. И мълчи. Обичам да рисувам в пепелника. Цигарата угасва сред искри. Часовникът е празна чаша, в която двете ми очи, остават мътна струйка по стъклени стени. Прозорецът е рамка на картина, в която голата луна позира.                                           26.01.2009 г.
Красив е залеза... Червена чаша. Акорд на пиано (това съм аз) звучи в тихата ми стая. В която, ти, рисуваш по прозореца с пръсти.                                         26.01.2009 г.
	Механично, ден след ден, две врани кацат на балкона. И грачат сутрин. Завивката, изпразнена от сън, се сгърчва,                     (погледът на старец) и пада, станала излишна. Изправен. Гол, аз храня враните с мечтите.                                       26.01.2009 г.
Падащи звезди... Луна, над нас преде с бледи пръсти. Косите ти сребрят. Мълчи, под дланите ни кротък вятър. В твоите очи, се вглеждам, сякаш в огледало.                                     26.01.2009 г.
	Последната капка от бисер... Въздишка. Преплетени пръсти на клони. Мъгла. Дъхът ти е плах, като вятър. Трева, в която щурците ликуват.                                     26.01.2009 г.
Посърнал таван. Счупен е стола, на който се клати старика. По саксиите греят цветя, разпасани, мънички курви. На подът се ръси лула, тютюнът е жълт, като време. Има и чаша. Некрологът е черно и бял, залепен на вратата за спомен. Само паяк тъжи.                                    26.01.2009 г.
	Прегърбена църква със стари икони. Камбаната, отдавна мълчи. Вратата е вързана с ръждива верига. Умрял е свещеникът. Спят, край реката белите патки. Варосани къщици. Път, по който, никого няма.                                                   26.01.2009 г.
Студени покриви, покрити в сняг. С очи - премръзнали прозорци. Минава тъмен минувач. Не вижда, простряната ръка на просяк (червена, като някой филм, в който, малките девойки блудстват) Финалът диша в някой вход, където плъховете стенат. Магазините са много пъстри. Миришат на уют. Сред гладните крила на птици дочувам грак. И киселият вкус на бедност комините разнасят.                     (Полудяло куче, под уличните лампи лае). Мрак.              И черни лимузини.                                                 26.01.2009 г.
	Чайник. Печка. Къкри. Тъмна кухня. Гледам. Няколко хлебарки лазят. Чай. Среднощни мисли.                26.01.2009 г.
Ако там, под покривите няма слънце, защо роди се изгрева? Не знам. В чашата на сън и чай мирише. Завивката мълчи, дали съм спал. А може би, с кука от стрелките, на цъкащия по стената невротик, съм плел постелката за делник, родил се, сякаш да руши? Не искам и да зная. Просто гледам, как мърда с пипалата булеварда. И лудия в безсъницата си светофар, как праща ми гласът на клаксони, от шумния си булевард.                                               27.01.2009 г.
	Нощ. В прозорецът луната наднича. Плахо, сякаш целувам бедрата, на девойка, пред мене разтворена. Няколко сенки, по стената въздъхват стенание. Бледите сенки на моите пръсти мечтаят присъствие. Още миг, и тези стени ще се срутят от крясък.                                                  27.01.2009 г.
Гола. И аз съм гол. И това е чисто. Лунен прах. Докосване. И шепот. Белите стени, са свод на църква. Моля се. Звъни, някъде камбаната от устни.              27.01.2009 г.
	Под прозорецът на утрото се лутам, (Уплашено животно. Диво.) и пръскам прах. Не съм готов, изправен пред стената с часовника да споря. Той е прав! Отмерва часове и време, в което - аз, пропуснах да ти кажа, че обичам. Грях! Не бях поет, да сложа думи в рима... Да ти купя хляб. Препускам в клетката с решетки, (фасадите на този град) и броя стотинки за писмото, в което ти разказвам, че съм свят.                                                    27.01.2009 г.
Спомен за лято... Сухи листа, подредени във ваза. Безлична покривка. Цигара. Телевизорът бъбри за нещо. Календарът капе по пода, страници... Нещо, след нещо. Мога с писалката дни да зачеркна. Ако ги задраскам с кръстче, след тях, какво ще оставя?                                            27.01.2009 г.
	Все по - често, небето се спуска. И слънцето се облича в черно. Не ми е добре... Няма пари и за лекар. Прозорецът гледа в гладно. А имам още, за какво да се моля... По прозореца-гълъби чакат, да им дам в сутрин трошица. Мога много, и вас да обичам... Часовникът с пръсти почуква по белия лист на стената. С пишеща машина - „Марица”, изписва ред подир ред... Епикриза.                                                      27.01.2009 г.
Последният трамвай... С празни столчета. И смачкани билети. Кален под. Облегнали глави в стъклото, няколкото пийнали, говорят с мрака вън. И сигурно, със вятъра разлистващ вестници и скъсани афиши по безлюдни спирки. Ватманът е уморен. Ругае вързаното радио в кабината, с тел. Навярно, още нещо... Очаквам, с трясък да ми кресне, вратата. И ще слезна вън. На спирката ми кучета ще чакат. По мен да лаят,                               в нощта.                                          27.01.2009 г.

	Чугунена печка. С опушена тенджера. Гозбата, тихо шуми. На стената, изцапано с въглища, ковьорче мълчи. Бор, и озъбени кучета, еленът е сив от дима. Някъде, бъбри старото радио. Дървояд го яде. Стара е бабата. Суха от огъня. Бели коси. Чупи с пръсти на масата къшеи. Постилка, бродирана в зимните дни. Вино. Паници. И лук. Хлябът е стадо овце по поляната. Билки. Роса. И кавал. Старецът си полива от каната. Бисер. Река. И сълзи. Набраздени от ралото пръсти, кръстят се. Кротко, икона мълчи. На нива мирише, жълтата лампа. Бог им е дал, гозба от пот и умора. Няколко сънни мухи, по чиниите кацат по навик. Старците звънят с лъжиците.                                          27.01.2009 г.
Моят, плюшен Мечо, стана мърляв от прегръщане. Паднаха му някъде очите. Из леглото - сигурно. В сутрин,                    (пряма, като пияница) съм изтупвал истини. И очите са изпаднали,, долу, сред калта на делници. Гледам своето детство, с бодлива козинка. Мечето ми е изцапано. Ще го хвърля, сигурно, някой ден.           ... И ще се превърна в старец.                                             31.01.2009 г.
	Последната дата от месеца... Календарът ще хвърли, на пода отброеното време. (Непотребна хартия - за кошчето) И пак ще започне обратното броене, на закован, към стената часовник. (с пясък, от моите илюзии...) В една, посърнала вечер, (календар,                     часовник                                       и всичко) ще стигнат до нула. Ще изплакна празната чаша. Под стихът - многоточие. И ще заключа вратата.                                                      31.01.2009 г.
Пръска сняг... Рисува замислена графика по белия лист на земята. Езически знаци изписва молива на вятъра. Клошарят из кофите, с пръсти рови из нашето минало. Не открива нищо за взимане. Улицата е кална от истини.                                       31.01.2009 г.
	Цигара. Един пепелник. Хладно кафе. Стрелки на часовник. Булевардът цинично крещи. Тебе, те няма.                                   31.01.2009 г.
Тъмнина в синьо... Телевизор. Сенките на мебели са прострели пръсти. Под дъхът ми, (неприлично розов) тъмните стени се плискат над одеалото. Ръката ми изписва знаци, от които значи, че ми липсваш.                                       31.01.2009 г.
	Съзерцавам иконата. И тя ми говори. С плахия пламък - кандило, трепти и разказва за нямото време, в което,                бил съм далеко.                                              31.01.2009 г.
Пръсти на сенки... По ъглите мълчат, силуети на улични лампи. Булеварди тъжат, за отминали последни таксита. Със стон на цигулка, с вятъра скърца вратата (незатворена,                          чака ли някой?) С очи, две звездички плачат отвънка. Ще дойдеш ли, ти?                                          31.01.2009
	... Посегна ли с длан, ще стигна облаците горе. И дъжд ще завали. Увиснали по сградите прозорци, ще станат кръгли. Изненада! И в стъклените им очи, ще се отразяват хора, как прегръщат на утро розовите сенки, сред сивите трамваи и фасади на мътни сгради... Пак съм пил. Пълна още чаша, говори с устни, като вещица. И трудно ми е да открия пепелник, в който бляновете, със цигара да угася. Да легна. И да спя. Разсъмването е кристално грубо.                                                      31.01.2009 г.
Като кокиче сред преспи. Като сняг, подир дъжд. Не бих искал да срещам, деня, в който - не си. Имам дребни монети. Имам объркан компас. Ще ги дам, вместо роза. Бутилка и обич.                    И стар ръкопис, в който – молитва,                        и клетва,                                      и свян... Ще просят отсрочка, за ден... В който съм сам.                               31.01.2009 г.
	В дълбокия вир на небето, е мътно. Водата е сива. Помръдват с опашки дървета, удавени в мъгла безнадеждност. Като рибки се стрелкат крилата на гладните гълъби.                                         31.01.2009 г.
Стари калдъръми. Къщи. (разпокъсани черги) Бях ли в тези кръчми, с мирис на мастика и на старци? Стари баби. Просната на двора котка. Камениста улица. Магазин с реклама. Плетка. Няколко мушката се усмихват по прозорци. Шарени пердета. Бабите ми кимат и ме гледат. Стъпките ми ходят по площада. Някъде, в курника мечтаят шарени кокошки с петела, техните деца да станат (с червен пипер и чисто масло) вкусни... За омлета.                                                     31.01.2009 г.
	Щъркелът ще дойде. И коминът, ще се изпълни с цвят на теменужки. Край белите дувари, стара котка, от пухкавия, като прежда облак елече ще плете. Муха ще кацне на сивия от зимата прозорец.                                                02.02.2009 г.
Ще дойда тихо. Няма да усетиш. Пердето ще развее рокля. И сякаш звън от лъхната камбана, леглото ще простене. Аз ще седна. До теб. И с пръсти на очите косата ще погаля. Като цвете. Нощта ще стане сребърна. И бяла, от моята магия.                                 02.02.2009 г.
	Съзвучие от липси. Празна стая. На пода-чаша с цвете. Паркетът е зърна от броеница, над който, с отворени очи-прозорец, отброява време.                                        02.02.2009 г.
Над покривите-бледо слънце... Припръсква сняг. И духа вятър. В рамката на сивия прозорец рисувам стая. Скрин и пиано. Мъглива сянка. Бели пръсти, докосващи клавишите. Ридае, на масата забравената шапка. Липса. В носталгия-далечен облак, очаквам да пророни капки.                                        02.02.2009 г.
	Може би, тази нощ ще е тихо. Небето, със своята длан, ще погали очите на безсънен прозорец. И луната, милостиво над мен ще въздъхне...Като загрижена майка. Искам далече от тук, да заспя,                  да сънувам... Нося шарен букет от мечти.                                                   И лъчи, от акорди на влюбено пиано. Как искам... Нека мълчи, на денят разваленото радио.                                                        02.02.2009 г.
С цвят на море, небето притихна над покриви, станали златни. Притвори очи умореното слънце. Потрепват с ръце сиротни дървета. Няма ги птиците. Като вълна шумоляща по плажа, вятър се плиска                               по празните улици.                                               03.02.2009 г.
	Мъгливи силуети. С чадъри. Прокапва дъжд. Над светофара, две врани гледат от перваза на дом със клюмнали очи. Сергията предлага вестници. Дo нея-хляб. Наоколо и бродници, мечтаят чаша. Хилят се на спирката. Ще дойде автобус. Врата. И шлифери. Навън ще лае куче. Циганче, ще диша от торбичката си бъдеще. И нищо няма да се сбъдне. Целувам с устните си бира. И съзерцавам цялото безвремие.                                                      03.02.2009 г.
Като в лабиринт без изход, улиците се преплитат. Град. Лампи,             светофари,                                будоари… Крясъкът на тъмни тротоари. Автобуси,                    спирки,                                   гари. Празни коловози. И клошари. Счупени ръце на музикант. Ослепял художник. Ням поет. Бардаци                и калпаци,                       кафенета,                                 минарета... Джобното шише. С две цигари. Пияна пейка в градинка. Двойна доза. Дим. Спринцовка. Късата пола на проститутка. Скачаща по клоните маймуна. Рев. Р    Е        В на скот клокочи, (бит с палка, задушен) в синьото му мътно гърло. Но клокочи...                      Хвърля слюнка. Паст, на някой разярен пияница, с юмрук затръшнал тежката врата на този скапан ден. Червените очи, на луд от ъгъла надничат: мигащи реклами,                        лампи на линейки,                                             полицаи… Клаксони и рев. Студени сгради. Щори.              И пердета.                                    И решетки. Шипове и нокти на прозорци. Кожа на влечуго-булевардът, проснал е одрана. От асфалт. Вятърът уплашен тича. Скърцащ,                    бляскащ,                                     пощурял, гони го по релсите трамвая. Звяр е този град! З   В      Я          Р заключен в клетката с хора. Там, взаимно, бавно, (мастурбиращи момчета) те взаимно се изяждат.                                    03.02.2009 г.
	Делникът е луд. С червените очи: - три чаши със кафета,                        новини от телевизор,                                                пълна поща, (съобщение за неплатена сметка), в трамваят се тресе и скърца. И пътникът,                          (продупчил, като путьо,                                                                        билет, (А може би-за това???!!!) е готов,              за всяка дума,                               поглед в криво,                                               бавен светофара, да строши челюста на друг. Вестникът е пълен с реклами. Обяви:               за миячи,                                 градинари,                                                       гъби, (тръгване веднага!) на шефа, скапания гъз, обкичваме с цветя и пликове (пощенски,                       с банкноти за посрещане) И нощта е същата... Крадлива проститутка, пребъркала джобове на съня. Миришейки натрапчиво на бира, поиска ме. А после се напи. Леглото ми,                         (асфалт, с много дупки) с обърнат пясъчен часовник изцеди, последните копнежи на покоя. Възглавница. И мрак. Мълчи. Измъкна               късчета                              от                                   време с крадливите си пръсти. Часовникът изтече. И в конусчето на небето, последни птици... Някой прилеп, се стрелкат, безпосочни вечер, в телефона. В час, в който, разрошен съм от много кризи... Не искам никой. Изписква телефона... Аз го пъдя. И пак, оставам в моята стая, да споря                  с                     обесени                                     картини. Сънят, разпасан, като курва (цигара,                  с прашки                                     и червило) подрънква с белезници. И се крие в ъгъла. Очаква да я гоня... А аз я гледам. После пия. И става светло. Над тавана, започва да пърди съседа. И после шумната чешма въздиша под никотиновите храчки. Във ъгъла, прегърнато в саксия, от жал, повяхващото цвете мечтае да е свято. Не съм готов с ритници да разчупя часовника, с пясъчната мъдрост. В червените очи на тази курва, Б    Е       З          С             Ъ                Н                    Н                        А се вглеждам. Вместо да повърна, разказвам приказки за „Лека нощ!”. Поне, луната е щастлива. А аз, със делника съм идиот.                                                 03.02.2009 г.
Врабчетата шумно посрещат новия ден. Асфалтът е къпан и розов. Празните пейки се усмихват на слънцето. Подскача над локвите палаво вятъра, с бузи, зачервени от изгрева. Дишам с наслада. По алеите крача. Усещам се жив.                                03.02.2009 г.
	Високо, високо... Над безличните къщи, облечени с ризи (еднакви, с петна от тъга) аз виждам крилата на птици, и ангел, подпрял със ръка прозрачния облак. На флейта, сред клоните вятър загатва за бели мечти. Шумолят под краката ми сухи листата. Аз вървя. И все по-далеч, под мене остава прашната улица. 04.02.2009 г.
Синеоко небе. Накъдрено с облаци. Земята е влажна и топла. Мирише на пъпки и млада трева. Шумят семената. Събудени. На трикракото столче, до прага баба преде от облака вълна. Петелът сред двора е от радост червен. Кукурига към жълтото слънце. От огнището лъха на гозба и хляб. Бял щъркел ме гледа и кима. Пак съм дете... И в малката книжка за змея чета, и за горската мечка, която дърваря обидил... Обажда се кротката крава от обора. Да ида. Да седна пред нея и да я уча да срича. А тя да ме гледа. В тази приказна книжка, да диша дълбоко и топло.                                                           04.02.2009 г.
	Беше страшно!... Стиснали юмручета и затаили дъх, се спускахме по стълбата надолу. Мазето ни очакваше със страх, и паяците, виснали отгоре, край крушката, мъждукаща от прах. Стените бяха тухлени и сиви. И някъде,                    (под счупените щайги), бе къщата на призрак-върколак. Сърцата ни, като врабчета под блузите ни пърхаха... Но бяхме, безстрашния юнак с остър меч. ...Когато ставахме момчета.                                                 04.02.2009 г.

Шепот на дъжд. Крясък на сврака. Гнили листа. Мокри дървета. Клони, с пръсти над мен. Счупени. Тъмни. С капки от бисер по тях. Стъпки сред бяла мъгла. Гаснат в празна пътека. В която вървя. Сам.                        05.02.2009 г.
	Сутрин. Винаги в 8, непознатия старец излиза. С шарено куче. Кучето тича. Старецът спира. И гледа прашната улица. Минават бързащи хора. Минава клошаря. Старецът се навежда. Събира с ръце скъсани вестници и празни шишета. После мете. Цигари и сухи листа. Кучето говори с него. Дърветата кимат. Старецът бърше чело. Тъмният вход, ги прибира. До утре. В 8.                                      05.02.2009 г.
Река от облаци. Ще падне скоро дъжд. И сгушени сред клоните, врабчетата ще станат мокри топчици. По улиците ще са сиви, чадърите на бързащи. Под мокрите обувки, на коли под колелата, асфалтът ще подсмърча настинало и сприхаво. И само там, на ъгъла каналът ще бълбука радостно.                                     05.02.2009 г.
	Беззъба уста. Разтворена. С лига. Шишенце. И фас. Колко време ли има, за да падне последния кътник от почернялата челюст? Мирише на смет. На болест и локви. Бездомникът моли да дам, да целуне дланта ми. Че съм му купил ракия. ...А тя, беше за мене.                                      05.02.2009 г.
УТРО   С полуотворено око прозорецът, погледна ме. Прозя се, отвън събуден булеварда. Разрошена, завивката се дръпна. И в банята ме стрелна с поглед безкомпромисното огледало. Кафе-машината подхвърли на масата кутия със цигари. Обувки. Риза. Вратовръзка. Трамваят ме очаква.                                          05.02.2009 г.
	Мрак. Като чувал на главата, на някой осъден на смърт. Скърца въжето. Часовникът стене със глас. С глухи стъпки, една кукумявка към прозореца идва. И чука с крак. Ако просветне небето, няма какво да ми каже прозореца.                                       06.02.2009 г.
В тръстиките на делника усещам се в блато. Удавени, картините на Майстора край жаби плуват. Край сергиите-рибари, са хвърлили примамка за шарани. И те се трупат... Стока за „ по левче”, порно, изборни програми. Заклан баща и разни други... Няколко комара, дрънкат на дайрета „Мечтанието” на Шопен. (мелодия за телефон). И те го слушат. Викат - „Ало”? Телевизорът бърбори. Угасих го. Из джобове на старите костюми, ровя за стотинки. Намирам цвете. Скъсано билетче. Задраскан стих. Но, никакви цигари. ...Ще слушам Моцарт.                                            06.02.2009 г.
	Душата ми плаче... Гледах жълтата снимка на дядо                (убит през Балканската) Жадувам за топло огнище и за варосани стаи. Там... На село, в къщата. Където са шарени чергите и чекръкът още говори. Дървоядът да скърца в миндерчето, до софрата с изпокъсана Библия. Да пия... Да пея, да гръмна в небето с пушката. За тази, злочеста Родина. Там... На село, в къщата, където, над жълто кандилце, иконата плаче.                                                 06.02.2009 г.
Разлистени книги. Разпилени по пода. Изписани листове. Смачкани после. Удушена от мисли е цялата стая. Книги... Развели бедрата безсрамно, все още очакват любов. Късно.             Напразно. Безплодна е виснала, моята мъдрост. Употребена, писалката се изпразни отдавна. И се търкаля, вторачила поглед в писеца, сред книги,                       и листи...                                          Хартия. Пепелници, в които нахалният вятър, е подсвирнал с уста. И после е тръгнал. Хулиган, с изтъркани дънки и кецове, попилял е цялата стая. Не ми се и шета. Не ми се мисли за нищо. Имам стих недописан. И във вазата-цвете. Усещам небето, как се изтича във прозореца, потъмнял от безсилие. И от залеза масата става червена. Зачервен съм и аз, като някой си призрак. Ще оставя цигарата. Пепелника, и всичко. Ще ида навън. В тъмната улица. Може да намеря на ъгъла,                                         една проститутка.                                                                09.02.2009 г.
	Мастилена нощ. С неонови лампи. Плиска се вятър по реката на празната улица. В която, удавени, празни таксита са хвърлили котви на ъгъла. Червени от студ по фасадите мигат реклами. Край които, трамваят изхвърля последните пътници. С трясък. Там седя. И очаквам. Моето сбъдване.                              Тръгване.                                             Връщане. Своето нищо. Паля цигара и крия очите си. Духа и вятър. Дим от цигарата. Лае по мен някакво куче. Скелет от злоба. Лампата е туберкулозна. И жълта.                                                            09.02.2009 г.
Билков чай. За дълголетие. Рецептата е сбъркана! Не искам, разни корени да пускат сварените си сокове в чаша. И аз да пия! Да се усмихвам, рано сутрин, на разните съседи в асансьора. Да мисля, като щраус в пясък. И да се радвам на възторзите, на разните усмихнати простаци. И тъй-нататък... Не, благодаря Ви! Ще взема чаша с ракия. После - още! Не ми е драго да Ви слушам! Имам лист и химикалка. Сварил съм своето безсмъртие, в отварата на стиховете.                                             09.02.2009 г.
	Щрихи от рисунък. Тъмни дървета. Дъх на роса и на слънце. На кого ли говори, малката птичка? Сам съм. Гора. И усмивка. Като молив по лист, моите стъпки, шепнат в алеята. Рисуват икона.                          10.02.2009 г.
Син вятър. Като сбъдване. Слънцето се гали по косите. (жълто коте!) и примира. Удоволствие! Дишам въздух от дъха ти.                                10.02.2009 г.
	Пеперудено-радостно! Утро. Сребърна капка. Бяло кокиче. Земята е топла и дъхава. Хляб, завит в кенарена кърпа. Пара. След дъжд.                          10.02.2009 г.
Небето е прозрачно и добро. И там - пред мене, по асфалта, искрят на локвите очи. Ослепително е всяко клонче. Алеята мълчи. А всичките дървета в парка, край мене се редят. И шепнат, заедно с вятър, че ти... Обичаш ме, нали?                                     10.02.2009 г.
	МЕЧТАНИЕ   Може би, ще се сбъдне... И луната, като дъжд ще посипе, тази улица с бисерни капки. Ще запеят капчуци в очите. Ще е тъжно... Но, с мирис на пролет. И в очите ми-бяло кокиче, ще поникне под твоята ласка. И сред тихият шепот на преспи, от лъчите на слънце стопени, ще бъда с отворени длани. За да чуя дъха ти.                                                 10.02.2009 г.
Мангали, (гнусни, като червеи) край спирката въртят очите си на плъхове. Над стариците слухтят. Протягат пипалата си, към скъсаните джобове. За левче,                  непродупчено билетче, кърпа, завила хапче за сърце. Бабите мълчат. И синовете им минават. И те мълчат. И става глухо. Бабите притискат шлифери, с очи на куче, бито с камшик. И чакат автобуса, като избавление. А духа вятър. Мръсен вестник, разнася скъсаните новини, какво е казала Европа... Понесли празните бутилки за вода, стариците очакват дълголетие. Защо?! Мангалите ги дебнат като хиени. И храчат.                   Псуват.                                  Гадни! Над белите коси, зачулени в забрадки, градът шуми.                            И чака автобуса.                                                     10.02.2009 г.
	Линейка пищи. Може би, е сирена на полицейска кола?... Отдавна, не знам. Завит съм с бодливо одеало. И в мрака мълча. Зад прозореца, булевардът го чувам, как, с черни ботуши ехти. И отекват по тъмни фасади, стъпки,               и шум                            на коли. Светофарите лудо премигват. И реклами с червени очи, викат бродници. Неонови лампи. Тъмни страсти.                               И тъмни ъгли. Аз съм безсънен. Мисля за стих. Някъде, плаче рана на мъртъв. Ако, да пишеш е Божия дарба, то какво е, когато мълчиш? Остава... В тихото, тихо да моля, за душата на ближния. В тази линейка. И за своята прошка.                                                      10.02.2009 г.
Кучкари разхождат изплезени кучета. Сутрин. Булевардът е сив. отсреща - в малката „Детска градина”, майките влачат сълзи на деца. Бащите ги чакат. И нервничат с клаксона. В прозореца-мътна мъгла. Един клошар се пречупи над кофите. Храня гълъби.                              Не мога да спя.                                                            10.02.2009 г.
	Залезът, като въздишка, се скри над ъгъла. От покривите, сетни птици отлитнаха. И стана тъмно. Просветнаха очи на светофари. Булевардът стана шумен. Объркана е уличната котка, разперила опашката си в мрака. Зад храстите, край спрелите таксите, котаракът, с дрезгав глас мечтае за друго сбъдване. И портите на всички сгради са устни, свити от мълчание. Заключени. С катинари, на светещи прозорци с пердета. Разхожда стъпки минувача. Чанта. Шлифер. Под неоновата лампа. Тихо. Луната, под навъсените сгради наднича плахо.                                                  10.02.2009 г.
„- 7 по 7-49. 4 по 4 - 36...” С езиче, изплезено вънка. И химикалка, над белия лист. Гледам детето... Толкова е мило! Първите стъпки, в този живот... Чудя се, дали ще помогна, ако му дам, един Мечо Пух?                                          10.02.2009 г.
	ПРИЯТЕЛСКО Стотинките в джоба, изтърканата вратовръзка... Презрението, с което ме разглеждаш, ме карат да се чувствам горд. За да те възмутя до дъно,                                   да бъда много ясен, запушвам с пръст                                   и шумно се изсеквам (зелено чувство!) над лъскавите ти обуща. ... Не си ми брат. Не си ми ближен. Обичам хората. На църква ходя. Но някъде, из своя гардероб, все още пазя си камшика. И някой ден, в който съм си пийнал, ще вляза в твоя свят                                   (от теб, наречен-църква) и гърбовете на търговците ще бия. ... Не ми е вкусна крадена коричка. И гъшият пастет от твоя мозък. Обичам да мечтая скришом. И гълъби да храня с усмивка. Прозорецът ми се взира в небето, където с облаци говоря. ... С тебе - вярвай, ми е скучно! Нормален си, подобно на хладилник, в който, само лампичката свети. Но това, за теб е непонятно. Изглежда странно моята къща, вмирисана на книги и цигари. Непонятна ти е моята усмивка, когато плача сутрин, гладен. ... Какво ли има, да ти кажа? ... Предлагам ти,                      (сега ми хрумна!) да вземем две шишета със мастика. Да седнем вън, на тротоара. И скитници,                          и всичките клошари, да черпим с чаша, взета от сервиза (кристал,                   с инкрустации) от твоята сватба. И нека се напият всички ближни. Да пеят песни и да чупят. Когато се смрачи над булеварда, ще идем да ядем чорба в долна кръчма... ... Сутринта-подпухнали и пияни, ще идем в парка. Там, ще ти покажа, как мога да говоря с птици... На пейката ще бъдем мълчаливи. Листата, жълти като спомен, в алеята ще падат и ще питат. Ще питат, ти ще ги подритваш, с обувките си, черни като съвест. Докато не закрещиш. И истински свободен, земята ще целунеш, като майка.                                                        11.02.2009 г.
Сив асфалт, като кожа на риба. Одрана,                 (скумрия) захвърлена с пръсти гнусливо. Като хлебарки, по нея се стрелкат краката, обути в черни обувки. Стоножка на бързащи хора. В края на улицата, досами светофара, две момиченца пушат цигара. И очакват, да спрат колелата на кола... И отвътре-с очите, да ги съблече оттегчения чичко. Мирише на блато... На пържена риба, полята обилно с топла мастика. Посинели ръце,                                 чорапогащник на дупки, и цигара, не значеща нищо... Начервените устни мечтаят за залък. Булевардът е сив, като риба, пребита със сопа от червени реклами. Като врабчета са невинни децата... Нямам хляб.                          Мълчалив, отминавам.                                                              11.02.2009 г.
	Посърналите сгради се сбогуват. Залез. Градът е пъстър от реклами, зад които-несподелените въздишки, на крачещите бързо вън, мълчат. Трополят по кални улици. Изтичат се по кални улеи... Крака, забързани към мътни ниши. Яхния,              печка,                           и деца, отворили уста, като чудовища. Крачат, и правят погледа на локви, да бъдат сиви от усилие. Чанти.               Шлифери.                                    Сака. Мирише на некъпано и сиво, отгоре,               (от хартия-полюлей) угасващото в сиво слънце. Отчитащо - пореден ден. В който, и аз присъствах.                                                11.02.2009 г.
Да имах пари... Знам ли?! - Какво ли?... Говоря за дребни стотинки. Бих отишъл до магазина-на ъгъла, ще си купя една химикалка. Пиша с молив,                  (да ме прощават-децата ми!) откраднах от тяхната чанта. Може и цвете да купя... Душата ми, в килия, с икони живее. А пък, може... И вино и свещи да има. Да застеля леглото с рози. Вятър! Ще отида на пръсти в градината, и ще откъсна първо кокиче. И ще ти дам... Притеснен от чорапите, станали цели на дупки. Дано, в студената стая, да усетя топлина от целувката.                                                    11.02.2009 г.

	Малка църква. Избеляла. С кръпки - стари стенописи. В портата ръждясва катинара. Няколко кози пладнуват. Пуши тъжно и козаря, целият подпрян на гега. Скакалци пищят из двора. Жега е. И глухо. Няма вече и камбана. Смъкнаха я. За желязо. Попът, лани се спомина. Спят кози на хлад под сянка. Кучето се плези.                                  12.02.2009 г.
Май, не ми е добре... По 7 хапчета пия. Вечер, гледам в шепата-пълна?! Толкова шарени топчета нямам, през деня. Там, всичко е сиво. Как така, се върти календара... Ще ми обещае ли, още 7 години? 7 хапчета... Чаша с вода. Побеляла завивка. И време, отлетяло безшумно с криле.                                          12.02.2009 г.
	Като полет на птица, е далечно небето. Плъзгам поглед по белите облаци. Може би, в някой ден ще се случа, и ще тръгна, напосоки със вятъра. Имам нужда, да скъсам овехтялата риза. Да съблека от очите си мисли и грижи. Някъде кладенец със скрибуцащ синджир и с кофа, ме очаква с жива вода за утеха. До тогава, през прозорецът ще гледам нагоре. И ще гадая, дали са родени свободни, ятата на птиците. Отлитат далеко.                                                      12.02.2009 г.
Затвори вратата. Заключи, с метално ключе катинара, календарът. И разпери ръце. Тази сутрин е кръстено с име (сега го дочух)                            НЕВЪЗМОЖНОСТ. Да стана шампион,                               музикант,                                       космонавт, или някакъв друг, но различен... Като фотограф е вторачило в мене (обектив) огледало. И снима. Остарял съм, без да ме има. Зад прозореца, влюбени гълъби ми подсказват, че света е безсмъртен.                                                  12.02.2009 г.
	От къде се върна вятъра?! Намръщен,                        рошав,                                       съскащ... Дърветата превиха се уплашени, и улицата се скова от крясък Ругае,             псува...                            И капаците на кофите захвърли. Ах, какъв си пияница! Из двора белите кокичета, се смеят скришом. Сякаш са невести, от кръчмата довели пийнал свекър.                                                  12.02.2009 г.
Стих. И музика. Дъх на вечер. Ти си цвете. Аз съм ваза. Празни чаши. Свещ. И сенки, плъзгащи се по стената.                        13.02.2009 г.
	Старец. Челото му е разорана нива. И в кротките очи се сипе залез. В ръцете му се вглеждам.                                            И се моля. Икона в църква.                              Мирис на мотика.                                   Деца.                                           И много нежност. Треперят, те - обрулено листо от вятър. Бастунче. Иде зима. И искам, с моето одеало, краката да завия на светеца. Да бъде тихо. Няколко свещици, над свода да премигват.                                                На умряло.                                                       13.02.2009 г.
Помечтай, заедно с мен... Виж, от тавана, как паяк от грижи се спуска. И стените, облечени в сиво, как притискат до болка цветята. Станал съм малък. Незабележим, като мравка. Мечтая, под железния праг на вратата, да пропълзя. И отида на слънце.                                         13.02.2009 г.
	От взиране, очите на прозореца са станали мъгливи. Под лампите, по улици, от дълго чакане, напука се асфалта. И нетърпеливи кофи тропат със капаците. Очакват да дочуят твоите стъпки.                           13.02.2009 г.
Мълчалива вечер, с дъх на салата с ракия. Телевизорът говори за криза. В прозорецът вятъра духа. Заскрежената улица мига с неонови, цветни реклами. Неизвестно, от къде появи се, една муха лази по масата.                                   13.02.2009 г.
	Зимна тишина. Студено, сиво. Няма сняг. Замръзналите локви под стъпките ми стенат. Черни клони оплакват утрото с врани, накацали по пътя. В който, крача.                          13.02.2009 г.
Бамбуково кухо. И глухо. Напосоки, с очи светофара разпраща трамваи по релси, заблестели под хладните лампи. Върволица от хора. Колите, се редят в броеница от нерви. Сред целият шум, в булевардът е празно.                   И кухо.                                  И глухо.                                        13.02.2009 г.
	От 5-тия етаж, под небосклона на балкона, земята ми изглежда мърлява. Боклуци                  и бутилки.                                      Тръни. Представям се, как в своя краен полет, намразеното тяло ще се пръсне... И ми става грозно.                                           15.02.2009 г.
Старци... Дрипави и сухи, (съчки, с които палят печката) дремят под прозореца и стенат. Сбръчкано в саксията мушкато, дълго чакало за влага, шушне под въздишките на вятър. Паякът, увиснал от стената чака, своето самоубийство. Още, през есента-мухата, кацна на чинията. И тръгна. Суха е изпразнената маса. Духа под вратата. Зима.                                          15.02.2009 г.
	Тъжно и сиво. Вятър. Ръкавиците зъзнат. Пръска ли сняг, или лампите драскат с неонови нокти в лицето? Улици сочат пред мен заскрежени пътеки, в които, стъпки да търсят утеха. А светофарът е ясен и кратък. Три срички. Сред тях-многоточия, от мигачи и блеснали фарове. Търся четвъртата сричка. Да тръгна... Колите са нервни и пушещи.                                                   15.02.2009 г.
С устни, в ранна утрин, желая да откъсна плодовете, набъбнали по теб... И сладък сок от мъхеста кайсия, цигулка на щурец,                                  и дъх на росна нива, ще рисуват лято.                                                   16.02.2009 г.
	Красиво е... А ти си цвете. Под дланите ми-ромолят капчуци. Вещаят пролет. С пламък на огнище ухае бялата завивка. Сред която, лъхнати от вятър косите ти вещаят изгрев.                                                  16.02.2009 г.
Като теменужка, (синя!) си невинна. Чиста. Моят дъх е лъх на вятър. Галя по листата. Ти разцъфваш. Аз, примирам.                          16.02.2009 г.
	Разорана до болка е нивата. Бели кози. И дърво, скрило под сянката гегата. Козарчето спи. Вее с езика си кучето. Бръмкат ята от мухи. Някъде, в селото църквата, бие с камбана. Тъжи. Край зачервени от жегата покриви, няколко черни жени, влачат ковчега по прашната улица. Мъртвецът е затворил очи. Попът, отпреде върви. Той е потен и кисел под расото. Вие протяжно. Мучи, прежъдняла и вързана кравата. Кукурига петел. Ще вали. С бели усмивки на кръстове гробище, чака с врани и пийнал просяк. Гробът е сух и дълбок Гробарите пушат умислено. Чува се блеене. Козарчето спи. Разораната нива пази мълчание. Погребват баща му.                                              16.02.2009 г.
Протяжен следобед... Като котка, разлята по покрив, слънцето спи. Не помръдва. Няколко улици, зад стъклото кръстосват посоки, в които никой не тръгва. Разхождам се в стаята.                                   Гледам часовника.                                           И броя всеки миг. Вечерта ще откъсна поредната страница от календара. Все, някой ден...                                Ще дойда при теб.                                                         16.02.2009 г.
	Прашна лодка. Стара барака. И паяк, задомил се в забравена мрежа. Черупки на миди. И пясък, скърцащ със зъби под порта, заключена с тел. Зеленясала. Празна бутилка, изпълнена с вятър. Морето е шумно и бяло. Скалите са с глас на русалки. Рибарят го няма. Плажът със чайки, монотонно разказва истории.                                               16.02.2009 г.
Горе... Единствено горе, в небето, Бог е така милостив, да посрещне с радост крилата на поети,                   на изгрев,                                      и стих. Имам в джоба си още стотинки, (календарено-дребни пари) с които да мога, днес на земята да си купя билет. И мечти. На пожълтялата от мислене гара, локомотивът, сред пара пъхти. И е препълнен с хора перона : изпращачи,                         стражари,                                             торби . Свирка със свирка червената шапка. Тряскат се тежки врати. Скърцат на времето сиви вагони, пътници махат в прозорците...Спи, под часовника старото куче. Бира пие един закъснял. И потегля по релсите влака. Изпращачите бършат сълзи. От стъклото на моята стая гледам облаци. Тихо ръми. Чакам кротко първата гара. За да сляза. Заради някой си стих, може би, ще се превърна в птица. И Бог ще ме приеме отвъд.                                               16.02.2009 г.
	Реката е глуха. Над нея върбите, полъхват на хлад. И на гнило. Край жълти папури са скупчени патки, говорят прикрито за черната сватба. И после се спрат. Дочува се само далечна камбана. От мъка, баирът е сив. И залезът плаче, като счупена стомна от вино. Червена. До кръв. А там, на брега, край посърнала църква, младоженецът плаче. Още, с цвете в косата. А някъде, чува се чук. С пирони сватбари, коват по дъските. За булката правят ковчег. На бялата сватба, дошла е на гости, Смъртта. С лоши очи. И дар в ръката. С черна дума в устата. Нож, за изгора. Разлюбена лани.                                                                17.02.2009 г.
Часовникът шляпа с чехли. Къде ли отива? С часове си говоря с празната стая. На стените им втръсна от мене. Под лампата, дошла посред зима, муха обикаля в окръжност. Циферблат. Гледам стрелките. И затвореният кръг на мухата. Въобразявам си, че се извършва движение.                                               18.02.2009 г.
	Чаша с вода. Безцветна                      и хладна. Равнодушна, към шепата с хапчета, подредени край нея. Часовникът спазва рецептата. Болките са строгия лекар, който клати с глава и мърмори. Като любовница нежна-завивката, ме очаква с прегръдка и обич. Сънят е утеха,                             която ми липсва.                                                  18.02.2009 г.

Човекът от крайната маса, е със сламена шапка през зима. Поседнал на крайчеца, със смутена усмивка, приканва с поглед, някой да дойде. При него, сервитьорът не идва. Летейки, табла с чинии, през рамо го поглежда накриво. И усмивката, онази-смутена усмивка, постепенно се превръща в крива, по която очите му падат надолу. Към пода, сред фасове и петна от яхния. Оркестърът свири. Задимен и креслив от лъжици, салонът е блеснал от пийнали чаши. Човекът от крайната маса, в шепата мачка сламена шапка. И смутено си тръгва.                                                                18.02.2009 г.
	Студено е. И пръска сняг. На балкона ми е кацнал гълъб. Посърнал,                     мокър                                 и болнав, с очите си се вглежда долу. А виснало над покриви небе, събрало е крила на врани. И звънка настойчиво вятър (бирник) в моя праг, със чанта и тефтер. Да връчи глоба. Неплатени сметки. Разлиства жълтите листа, на брулени треви и клони. Вали, вали... И сняг, и дъжд. Разкаляни са всичките пътеки. Прозорците са мътни от сълзи. А този гълъб, ще бъде скоро мъртъв. Счупени криле, ще го отнесат нагоре... В сивото, дори. Но той, ще е свободен. А аз, какво да правя?                                                     18.02.2009 г.
Напукани клони размахват ръце, над поле, посивяло от суша. Под изгорелите бурени, ята скакалци, стържат с нокти по камъни. Две черни врани пъплят, навели глави. Търсят навярно прострения гущер. С остър език, той в небето боде. Там, неподвижният облак, отдавна не тъгува за нищо.                                                      18.02.2009 г.
	На ъгълът, там-под светофара, поседнала на сивата настилка, (за стол - ръба на тротоара) кокичета продава баба. Палтото и е с цвят на нива, подгизнала от дъжд и кална киша. Ръцете и треперят, като вятър, разклатил сухи бурени и тръни. Единствено, в кофичка от мляко, цветята са невинно-бели. Приличат ми на мъничко момиче, изкарано от сводник на пазара.                                             18.02.2009 г.
Зад тези светли стъкла, (жълти очи на фасади) намръщен, денят си е пийнал. Седи по пижама и тропа с лъжица. Ръкомаха,                    и вика... Мирише на готвено и мокри обуща. Домакиня се лута, между котлона и пълната мивка. Умората сипе, прозявки и спортна програма. Ще се разроши леглото след малко. Ще изпъшка набързо. И прозорците ще затворят очите.                                               18.02.2009 г.
	Грапаво утро, (суха пила)                      драска в прозореца. И стружки в сиво, по завивката цапат с пръсти. Като паяци лазят в стените, сенки от недоспалите сънища. Гардеробът е тъмен в ъгъла. Лампата е виснала горе, умислено. С език цъка часовника, Възмутен в душата си,                                 за нещо на мене.                                              18.02.2009 г.
Вятър, (изморен музикант) свири с цигулка навънка. Край входа е седнал (прегърбен) и подръпва лъка край краката на бързащи крачки. Замръзва. Виждам, как клоните махат над побелелите пръсти. Цигулка. Шапка. Без нито стотинка. И само капаци на улични кофи, ръкопляскат, след всяка соната.                                         19.02.2009 г.
	Заваля. Тихо и бяло. Милувка от сняг. А дървото, (засрамена булка) поклаща под було косата. Коминът, като старец е седнал. Замислено пуши. Една, сврака крачи по двора. И обръща глава, да види след себе си стъпки. Детелинки, в снега.                         19.02.2009 г.
Ще бъде бяло... В старинен град, ръката ти, в своята ще топля. Прегърбеният мост, и снежните върби, край старата река ще ни посрещнат. Със спомен за файтони,                                              важни господа, и тихата молба на свещ в храма. Икона ще са твоите очи. И вятърът, подобно блага баба, къдели ще преде:           от сняг,                        от смях,                                     от снежни калдъръми. Ще бъде бяло. Много бяло. Чисто. Когато, сънен полумрак, над църквите се спусне, като було, ще разчупя къшей топъл хляб, от тлеещо огнище.                                                        19.02.2009 г.
	Беше тих. С изопнати скули. Гледаше прямо, от упор в мен. Когато, в утрото синьо, спяхме край плевня и някакъв плет, идваше с почест                                 (както се следва) и ми подаваше мокър пакет с цигари, наречени „Слънце”. И ми говореше: „- Не си военен- поет, те е родила твоята майка”. Пушеше много. Без да говори. „-Но, това не е важно, ти си човек!” Днес се застрелял. Помня, че изгори със барут, на рамото надпис: „Да живее България!”. В белият студ, погреба зелените дрехи на военен. И подписа в червено своето „НЕ!”, над всичките мои компромиси. Аз мълча. Командирът на 87 бригада. Останах единствен. А взводът, от пилонът знамето сваля.                                                20.02.2009 г.
Градът, заскрежено ме гледа. Непознати сме с него. Стъкла, ни разделят. И празни посоки, на улици, не ме блазнят навън. Имам чаша с чай. И утеха, в стари книги със жълти листа. Бих могъл да си тръгна, полека, да остане зад прозореца-сам. Но, сме заедно... Тихо се мразим. Имам нужда от скитника вън. Той ме чака на трамвайната спирка, с усмивка на стар булевард. Улични кучета, ни сдобряват с червени езици.                                                18.02.2009 г.
	Бях чел по книгите... Видях го! В градинката, поседнал старец, от джоба си извади вестник, (смачкан, като него) извади къшей хляб. И лук. И яде. Трохи, събра от вестника в шепа, извика гълъбите. И им се усмихна. После тръгна. Останах сам. Извадих скришом ключа, издрасках цялата муцуна (гняв!) на паркираната близо лимузина.                                             18.02.2009 г.
Прашна бъклица. Сивият паяк, е пресушил всичко до дъно. После, мързеливо е мръднал, и е оплел в паяжина жълтата крушка. От мухи е оплюта, в стената, Богородица. Седи и ме гледа. Кандилцето е мъртво отдавна. Мирише на мухъл и гниещи черги. На баба в леглото, котило от мишки цвърчат. И мечтаят за жито. От дядо ми... Само ракия, ми налива в чаша, да пия. След толкова много години, ракията,                  е станала блага. А стените са жълти.                                                    20.02.2009 г.
	Не съм готов, отново да се съмне... А отвънка, зад стъклата, денят започва да мърмори. Подобно, стара баба, на която внуците и пречат. Потропва с бастуна, булевардът. По него куцат, като мравки коли, и мокрите ботуши, на скрити под чадъри минувачи. Мирише ми на дъжд и бедност,            на киселите от дима комини.                                на просяци и лимузини... Не съм готов, отново да се съмне! Завивката е топла, като пясък, в който съм заровил всички мисли.                                                           20.02.2009 г.
Наздравиците взеха своята шапка, и шумно се изнизаха. Дочух, че в асансьора, бутилки трошеха. И пяха. Останаха забравени на пода изтъркан шлифер. И запалка. Забравени... Оставени? Какъв съм аз,                         поседнал на фотьойла? Допивам мислите си в чаша, изпита до половина. Пепелника, мълчи, прегърбен от умора. И няма въздух в моята стая. Изпразнени, бутилките ме гледат, с изцъклени очи на някой пийнал. И хърка шумно канапето, под пушека на сетната цигара. Защото, свърши веселбата... Остана ми, да се почистя. И да поплача, край вратата.                                              20.02.2009 г.
	Листопад от снежинки. По белите клони, се разхожда крясък на сврака. Тих и умислен е парка. Чувам, стъпките как ми говорят, че нямам посока. Падат снежинки. И ме затрупват в бяло.                                       20.02.2009 г.
Премръзнали кокичета... От злоба-бял, по улиците съска вятър. Трепери тъмният ми вход, в панелно посивял от грижи. Но не, за моят блок, в утрото е тъжно. Разглеждам всяка пъпка на неразумното дърво, мечтало, в тази зима да има цвят. И после- плод. А вън е зима... ...   Студени са очите на прозорци. Студена е и ледената локва, в която-стар, прочетен вестник, размахва пръсти. Заедно с боклуци, замръзнали, преди да се превърнат, в пътници към сивия канал. Където-мишки, с острите си зъби ще оглозгат, разхвърляните кости от деня. И ще остане, тихото жужене, на челюсти, преживящи храната, доставена от мен.                                  От теб. По улицата духа. ...   По улицата духа. А палтото, е станало на скреж.                                    Прозрачно.                                                     Вятър, разлиства болните ми кости. И взира се във всяка клетка, отнася топлото в кръвта ми. Под черната ми, снежна шапка, с какви ли мисли да се стопля? ...   Не знам защо, но белите снежинки, ми спомнят за скованото хвърчило. От летви и картон. Парцали, с което тичах по полето. И облакът ме гледаше с възхита. И после-падна гръм. И дъжд прокапа. Прибрах се, мокър и умислен. ...   Ще сложа Библията. Чаша. И само след бутилка ще съм мъдър. Дори и да не стигна пепелника, цигарата, все пак, ще се изтръска. Когато е размачкам, ще посегна, и в сигурни ръце ще бъде пистолета. Окото му е просто точка, с увереност ще я поставя. ...   Сега, единствено си мисля, за бялата невинност от кокиче. Останало на двора... Духа вятър. И крехкото му тяло ще замръзне. Цинични са от мъдрост, мъдреците. Разрязали с бръснача своето време, остават... Рози по лехите. Какво ще стане, с бялото кокиче? ...   Не съм готов да мисля дълго. Не съм готов да се покая. Повръщам всяка ваша мисъл. И тихо е, в моята стая. Където, трезво ме разглеждат прозорецът,                         и празната чиния. Захвърлих Новия завет на пода. И гледам вън... Безумна зима! Тръби с фанфари. И оркестър, приглася с флейти.                                      На умряло. ...   Ще има стих. Ще дойде пролет... Знам, всеки е роден със ангел. И той ще бди над бебешката люлка, където, малки мечета ще има. Надявам се, след тази зима, кокичета да звъннат с камбанки. За да е красива, всяка стая, в която, нашите деца ще тичат.                                                20.02.2009 г.