ПТИЦИ БЕЗ ГНЕЗДА

С дълбок поклон пред паметта и творчеството на Цветан Стоянов.
Използвани са материали от „Отчуждението”

                                                                                Светослав Иванов



Просвещението през 17-18 век, променя Европа.
Мрачните катедрали на Средновековието сякаш са огрени от слънце, кръвопролитията на революциите са попили в изморената от сблъсъци земя, Волтер, Монтескьо и Дидро са издигнали личността и обществото като субекти на свободата и са ги превърнали в ценност. „Общественият договор” е сякаш подписан и е настъпило време за прогрес и съзидание.
Ентусиазмът на епохата вещае бъдеще на прогрес и строителство.
Фабрики, железници, нови колонии и богатство!
Месианско усещане, задъхан възторг от Прогреса и Науката!
На този фон, се появява Романтизма.
19 век е вече различен...
Ако трябва да се характеризира тази епоха с една дума, вероятно най-уместно е да се използва - ТЪГА.
Нещастна любов, мистични замъци, райски градини и героични рицари...Образи, които като призраци витаят около ентусиазма на богатството и прогреса.
Любовта не побеждава смъртта.
Любовта е обречена.
Любовта се превръща в печален опит за търсене на близост, в трагична невъзможност за общуване. Най-съкровените чувства, най-нежните песни остават неизживени и нечути.
Печалните рицари на Хайне, затворени в подземията на своите чувства, откъснати от света, неразбрани и не обичани...
При Шели героите скитат в търсене на момичето, което няма да намерят.
При Ламартин виждаме, как героят скита край езерото, погълнало безвъзвратно неговата любима, Хофман създава своите приказки, изпълнени с тъмни сили и демони, които превръщат хората в животни, животните-в хора, уродливото става образец на изящното... Квазимодо на Юго се бие за любимата си Есмералда, Козета блуждае сама със своето ведро, Жан Валжан - каторжника, скита сам и разнася доброта.
Разбира се, Романтизмът не е еднозначно явление.
В основата на всемирната тъга и скръб, в основата си е залегнало добротата, хуманизма, копнежът по изгубените и прекъснати човешки връзки, по изчезналите сякаш добродетели - чест, любов, героизъм.
Това е вопълът на Жорж Санд в „Индиана”:
- „Нещастен жителю от провинцията - ти напусна полята, синьото небе, зелените гори, дома и семейството си, за да се затвориш в тази тъмница на духа и сърцето...”
Юго е категоричен:
- „Париж диша смрад... Той реве, див и навъсен и се гърчи под тежестта на своите злодейства и авантюри...”
Русо, с болка призовава, да се „...върнем назад към природата”, теза, която романтиците развиват детайлно и със страст. В нарушеното природно състояние на хармония и съпричастност. Обществото се е противопоставило на Природата, и този сблъсък е трагичен.
Байрон, в „Чайлд Харолд” изразява тази теза ясно:
„Има наслада в безлюдната гора,
има екстаз в самотния бряг,
има общество, където никой не се натрапва.
В дълбокото море, има музика неговия рев.
АЗ ОБИЧАМ ЧОВЕКА НЕ ПО-МАЛКО, НО ПРИРОДАТА-ПОВЕЧЕ! ...”

Характерно за романтизма, че съзерцанието на природата не е пейзажно. Природата е свързана пряко или косвено със съдбата на човека.
В обществената същност на човека е изчезнала неговата ЕСТЕСТВЕНОСТ.
Героят на романтиците е простодушен, природен, непокварен от суетата на града и нравите. „Връщането”, пътят „назад към природата”, е именно търсене на човечността, обичта, природната естественост на общуването.
Затова, и в творбите на романтиците има толкова много деца!
Детето е естествено, природно, чисто.
Възрастният е моделиран, покварен от обществените порядки.
И виждаме деца, много деца в Дикенс, деца-при Достоевски, децата на Марк Твен, Алиса на Карол, Марсел Пруст се скита назад в детството, за да възкреси по някакъв начин „...изгубеното време”, Малкият принц на Екзюпери скита из планетите на възрастните, за да запази своята една, единствена роза...
Романтиците откриват детския свят.
„С очите на дете...”, те искат да възвърнат изгубения Едем на човешката същност.
„Ако можем да възвърнем изгубената си същност - казват романтиците - ще сме спасени!”
Темата за „връщането”, впрочем е основна за епохата на Романтизма.
Освен връщането към „природния човек” и „чистотата на детството”, характерно за романтизма е и връщането към изгубените ценности на Ренесанса, въобще - към античния идеал, към красотата на елинската естетика и готиката на Средновековието.
В тези епохи, романтиците откриват вдъхновението на „младите народи”, на силните рицари, отдадени на каузата на любовта и справедливостта.
Този процес е интересен!
Мотивът е отрицание на епохата на новостроящите се фабрики и мизерията на нравите, които носят в себе си единствено и само звън на пари и жажда за богатство.
Не Средновековието е мрачно - казват романтиците - а новия свят на парите!
Тази идеализирана, сладостна картина от „доброто старо време” виждаме в творчеството на почти всички, ето ги „бедните, скитащи рицари” в Пушкин, при Хайне, бледния рицар на Кийтс, романтизмът реставрира забравените легенди за крал Артур, за Ланселот, автори като Новалис, Клайтс, Шатобриан възродиха тихата идилия на селския труд, на първичната естественост на затворената общност, при която се сменят само годишните времена.
Любов, самотни и страдащи рицари, потънали в забрава и магии замъци, сред които страдалческия дух търси утеха...
Животът е товар, тежестта на който е непоносим.
Бягство, връщане назад във времето, трагично търсене на чистота и естественост...
Под този товар, Хьолдерлин ще стигне до лудницата, Новалис - до самоубийство...
Непосилното бреме на живота, става основополагащо във философията на Артур Шопенхауер. При него, отделния човек е само играчка сред стихията на „всеобщата воля”, като „битието” му е мъчително и трагично усилие да се разбере тази враждебна, заобикаляща ни „воля”.
Човешкото битие е трагично като съдбата на Сизиф - понятие, което по-късно ще се превърне в емблематично във философията на 20 век. Ако има изход, то, той, според Шопенхауер е в „унищожението” на същността ни - „ Откажи се от всякакви пориви, не се стреми към нищо, не обичай нищо!”
Негов е незабравимата метафора за таралежите!!!
Студът принуждава таралежите да се скупчат един в друг, но бодлите ги карат да се дърпат един от друг и им пречат да се стоплят!
Това е човешкото битие - неистово желание и невъзможност за общност.
Темата за „бягството” е характерен порив за Романтизма.
Далечните брегове, непознати земи, девствени, диви племена, горещите плажове на Юга... един трагичен блян!
Гьоте мечтае за „...земята, където цъфтят лимоните”, Хьолдерлин - гръцките заливи, Хофман - Италия.
И това не е случайно!
„Студът” на индустриализиращата се Европа прокужда Шели, Байрон, Кийтс на бреговете на топлите морета, където и умират.
Фенимор Купър разказва сага за един ловец, живеещ „ по законите на природата” сред диваците, Суифт изпраща своя Гъливер в Изтока, Едгар Алан По „се спуска в Маелстрьом”, лети с балони, занимава се със спиритизъм...
Всички бягат!
Страдат.
Търсят.
Без изход, мъчителни, сякаш - болни...
Реализмът, като литературна епоха, не променя тази тенденция.
Но, ако Романтизмът „бягаше”, то реализмът - „ показва!”.
Зад лъскавите фасади на благополучието и прогреса, се открояват сенките на отчуждението, бедността и глада.
„Хората живеят така! - това е крясъкът, който прокънтява през целия 19 век и остава да ечи и днес.
Виждаме нещастният Дядо Горьо с двете си дъщери, старият Гранде, при Балзак, Стендал изпраща своите герои в изпепеляващи страсти, които завършват с катастрофа.
Киргегор в приблизително - това време, поставя началото на процеса на осмисляне на отчуждението. Самият той - болезнено мнителен, самотен и беден, скита из улиците на Копенхаген, борещ се с лудостта и идеята, че е прокуден от всичко. Неговият баща, в минути на депресия е обругал Господ. Синът му е убеден, че това кощунство се е превърнало в проклятие, което тегне над него.
Обруганият Бог, прекъснатите пътища към любовта и хората - това е проблемът на времето. По тази причина, Киргегор скъсва с любимата си - да не би, по някакъв начин, върху нея да се пренесе това тегнещо проклятие.
„Няма човек, който в някаква степен, да не живее единствено с отчаянието си”- това споделя философа в книгата си „Смъртна болест”.
Негов е образа на „катеричката в кафез”- животинче, което бяга, обикаля, тича, но си остава винаги в кафеза.
Ежедневието ни принуждава да бъдем активни, но в крайна сметка - всичките ни усилия са безсмислени, защото цялата ни активност води до отчуждаване от себе си и другите.
Катеричката остава в кафеза, скован от обществото.
В своя фундаментален труд - „Страх и трепет”, Киргегор вижда изхода, като осъзнаване на безсмислието. Именно, в библейският образ на Аврам, който принася в жертва сина си, Киргегор открива същината на абсурда. Няма смисъл в тази жертва, но Аврам я извършва, защото „отвъд разума”, човек достига до своята същност. Аврам е човек, защото неговата сила е в безсмислието.
Тази теза, впрочем е развита далеч по-рано.
Припомнете си „Макбет”:

„...Животът е един разказ на идиот
и от него ти остават само шума и бесът,
не значещи нищо.”

В книгата си „Или-или”, Киргегор казва: „ ...От 19 век, адът стана вътрешен”.
И е поразително, че с всичките си тези, Киргегор се стреми да възвеличи и остойности Човека, с неговото битие и същност.
Човекът, казва философа - не е обект.
Човекът е стойност.
Науката, прогресът, цивилизацията в нейните извратени форми, заличават човешкото в човека-това е трагедията!
„Накрая, всяка разруха ще дойде като резултат на естествените науки...”
Бих искал, воден от своята пристрастност, да се спра с три примера от литературния процес през времето, които са подчертано показателни за динамиката на времето.
Леонид Андреев.
Гогол.
Достоевски.
...Леонид Андреев е роден през 1871 година в гр. Орел, в семейство на землемер.
Писарев и Толстой предопределят вероятно съдбата му на писател.
Заминава в Петербург, после - в Москва, където след години на глад завършва Юридически факултет.
Първоначалното ми признание идва от Максим Горки, самият автор споделя:
„Пробуждането на истински интерес към литературата, съзнанието за важността и строгата отговорност на писателското звание, аз дължа на Максим Горки.
Той пръв обърна сериозно внимание на белетристиката ми (именно за първия ми напечатан мой разказ - „Бергамот и Гараска”, написа ми писмо, и след това, в продължение на много години ми оказваше неоценима подкрепа със своите винаги искрени и винаги умни и строги съвети...”
Няма да коментирам текста.
Няма и да навлизам в автобиографичните данни на писателя.
Знам, че ги знаете (...!)
Искам да ви припомня разказа „Ангелчето”.
Припомням си един термин на Горки- „оловни мерзости...”.
Именно, това е светът на Л.Андреев - мерзостите на епохата.
Попадайки в дома на Свечникови, Сашка гледа в захлас ангелчето в елхата...
Реалният, всекидневния живот превръща човека в звяр, в „готовата за скок пантера”, докато ангелчето го отнася в друг свят.
На човечност, доброта и щастие.
Покъртваща е и картината в разказа му - „Големия шлем”.
Там времето е спряло.
Зиме, лете, есен...четирима приятели се събират и играят карти.
И нищо, никакви световни катаклизми не могат да нарушат това ежедневие.
Те играят карти, изолирани от всички и всичко, без да пожелаят да скъсят отчуждението си.
Не искат нищо.
Николай Димитрович - (един от карето) получава сърдечен пристъп, но никой не знае къде живее.
Четиримата не са хора.
Призраци са.
Светът е някъде, а те са извън него.
Загледани в колодата от карти, вторачени сякаш в отвъдното.
Светът е враждебност, от която те бягат.
Бягайки, остават враждебни и към себе си.
Таралежи, които се търсят, и бягат един от друг...
Катерички от кафеза...
Разказът на Л.Андреев - Животът на Василий Тивейски” е притчата за страданията на Йов, пречупен през епохите.
Ето го новия Йов... човекът на 19 век, парче месо в ръцете на неведоми, зли сили.
Леонид Андреев ги назовава категорично - това е Бог!
Подобно на Йов, свещеникът Василий губи всичко.
Страда.
След първите си нещастия, той казва:”... Аз вярвам!”
След новите изпитания, той мълви тихо: ”Вярвам!”
Когато чува изповедите на измъчените селяци, когато вижда техните страдания, очите му блестят гневно: ” Молете него!”
Той въстава срещу Бога!
„.... Тогава, защо вярвах аз?! Защо ми даде любовта към хората и жалостта ми - да ми се надсмееш ли?! Тогава, защо през целия ми живот ти ме държа в плен, в робство, в окови? Нито една свободна мисъл! Нито чувство, нито въздишка! Само с теб! Всичко за тебе! Само ти! Яви се, аз чакам”
Покъртителен монолог.
Обречен бунт.
Крясък на страдащия Човек, който пронизва небето.
Потресен от смъртта на Семьон Мосягин, той призовава Бог да го възкреси.
Защото в този Божий свят, би трябвало да има справедливост, малко обич, малко надежда...
С ням ужас, свещеникът вижда, че светът около него се руши, всичко рухва - и небето, и църквата и самия бездушен Бог....
Небето е обхванато от огън.
Бягството му през пустото поле е бягството на мнозина герои, които обзети от същия ням ужас, ще бягат по страниците на изкуството през следващите столетия.
Василий Тивейски пада насред мъртвото поле.
Умира.
Без да успее да избяга от никъде...
Този ням ужас, този изтръгнат стон кънти и от страниците на „Червен смях”.
„...Милиони хора са се събрали на едно място и като се стараят да придадат правилност на действията си, се убиват помежду си и всички еднакво ги боли, и всички са еднакво нещастни - какво е това, ако не – лудост?!”
Войната.
Войната, насилието, ужаса, които съществуват не другаде, а в нас самите.
Това е човешкия ужас, история на всеобщото полудяване.
Леонид Андреев също бяга...
Гонен от мрачните демони, през 1918 година, той напуска родината си и умира във Финландия от мозъчен кръвоизлив на 12 септември 1919 година.
На 7 октомври 1835 година, в едно свое писмо до Пушкин, Гогол пише:
„...Започнах да пиша „Мъртви души”... Иска ми се да покажа в този роман, макар и само от едната страна, цяла Русия”
Гогол е Петербург.
И тук, от неговите петербургски повести, цяла Русия, а само малко по-късно - и целия свят изумени ще открият нова порода човешки същества.
В белите нощи на Петербург, по тъмните улички, край фенерите и мостовете, край каналите, бродят странни същества, нереални и същевременно - контрастно реални!
Пъплят!
Разорени дворяни, чиновници, студенти, еснафи... Неопределени, размити сякаш от мъглата край фенерите, неопределени, бледи сенки.
Страдащи!
Това е общото, което ги свързва в тяхната несвързаност.
Нещо безвъзвратно им е отнето.
Нещо се случва около тях, и най-вече-в самите тях.
В едно свое писмо от 1848 година, Гогол пише:
„Има нещо неспокойно в нашето време. Главите на всички ни не са в ред...”
Да, нещо не е в ред.
Има нещо зловещо да се събудиш и да откриеш, че ти „...липсва носът”
Физиономията е променена завинаги, всичко е различно.
„Нима аз съм наистина аз, но без нос...”
Както, години по-късно героят на Кафка открива, че докато е спял се е превърнал в насекомо.
Сред призрачния град, на Акакий Акакиевич ще му отнемат шинела.
Шинелът, който отдавна е неговата същност.
„ - ОБЕЗЛИЧИХА МЕ!” - този вик ще екне над фенерите, фасадите на църквите, в огромното, празно небе, което е празно.
Там, сякаш Бог липсва. Или никога не е бил.
И Акакий Акакиевич скита като призрак и моли да му върнат същността, отнетия шинел, който е сякаш неговата кожа, това е природата му.
И този призрак броди сред другите призраци, и всичко е студено и чуждо, сякаш градът е просмукан от студ и от болест.
Призраци...
Чичиков, Ноздрев, Манилов, Плюшкин, Каробочка... вцепенени и неми, дори когато говорят.
Мъртви души.
Огромен Мъртъв дом, в какъвто се е превърнал целия свят.
От този дом, от този голям Мъртъв дом, по следите на Гогол ще пристъпи геният.
Фьодър Михалович Достоевски.
Ако Гогол се интересува повече от влиянието на средата върху човека, то при Достоевски човекът фокусира погледът в себе си.
Още от „Бедни хора” до последната му новела „Бобчето” ще виждаме тези призраци.
В „Бобчето” мъртъвците си говорят помежду си, героят от „Записки от подземието” е сякаш изкривен демон:
„...Аз съм зъл човек, болен човек, несимпатичен човек... Аз съм една чувствителна мишка, която сама се погребва в дупката си...”
Проклятието е в него, проклятието е около него.
Разколников убива лихварката, за да се „осъществи”- и губи себе си.
Кирилов иска да се „осъществи” като човеко-бог, и пръсва своя череп.
Идват „бесовете”!.
Вкаменява се мъртвешката гримаса на Ставрогин.
Верховенски се превръща постепенно в зъл демон.
Шигалев мечтае да унищожи всичко и всички...
Идват „бесовете”
Не-човеците.
Изродите.
Подземието е победило напълно!
В „Братя Карамазови”, Достоевски с болка отронва:
„Европа е гробище, в което лежат скъпи покойници!”
Старецът Зосима от романа, вижда, че :
„ Адът, това е РАЗОБЩЕНИЕТО между човеците”
Гогол и Достоевски безспорно променят литературата не само в Русия, но и в Европа.
След тях, светът сякаш вече не същия.
Мистичната мрачност на романтизма, болезнената суровост на замъците, цветята, езерата и любовните въздишки, ще отстъпят място на нощните сенки, стоновете, на мрачна лудост, която витае в образите.
„Декадентството” се приема с гордост.
С мрачен смях: „Ако ще пропадаме - да пропадаме!”
И може би, тази мазохистична радост от пропадането, е последното нещо, което ги крепи! Това е тяхната връзка - страст, която ги привлича и отблъсква едновременно, погледът на писателите се вторачват в грозното, извратеното, болното...
„Цветята на злото”!
Какъвто е светът наоколо.
Светът на Бодлер е изпълнен с предмети, бляскави, сякаш безжизнени.
Зеленооки котки, с фосфоресциращи погледи надничат зад тежките завеси на просмукани с порок будоари, развратни жени се огъват като змии сред студените коприни, черни мулатки с удължени, разкривени тела...
Париж е жесток и студен, какъвто студ лъха и от Петебрург.
Майките изпращат момиченцата си да проституират, розови момиченца биват изнасилени, а след това побеснели кучета ръфат телцата им...
Темата за извратеното, болното, лудостта, РАЗЛАГАНЕТО откриваме дори и в творчеството на Оскар Уайлд.
Зад прецизният му и изящен стил, отново виждаме, как зад лъскавите бижута, салоните, блестящи от злато и финес, се откроява ... маска!
Сгърчена гримаса, разяждане, разлагане.
„Портрета на Дориан Грей”
Оскар Уайлд умира през 1900 година в мизерия и болест.
Фридрих Ницше също сякаш е разяждан цел живот от нещо болно във въздуха.
Мозъкът му бавно се разлага.
Както и светът.
Още в първата си книга - „Раждането на трагедията”, Ницше долавя кризата.
Изгубило „изконните си връзки” с битието, модерното общество е изгубило и връзките си с първичната си същност, с Дионисиевата стихия на веселието, древната вакханалия
на музиката, танца и природното общуване.
И във „Веселата наука”, философът извиква:

„БОГ УМРЯ!”
Наистина е необходимо да цитираме целия пасаж!
„...Чували сте някога за онзи луд, който запалил фенер в ярко утро, дотърчал на пазара и закрещял: - „КЪДЕ Е БОГ?!”
Тъй като там имало много хора, които не вярвали в Бога, той предизвикал голямо веселие.
-„ Какво, да не би Бог да се е загубил?!”- викал един.
-„ Или се крие някъде?... Или е емигрирал?! - викали със смях хората.
Лудият скочил сред тях и ги приковал с поглед.
-„Къде е Бог?!”- изкрещял той - „О, аз сам ще ви кажа!... НИЕ ГО УБИХМЕ -вие и аз! Ние всички сме неговите убийци! Но как го направихме? Как можахме да изпием морето? Кой ни даде гъбата, с която изтрихме целият хоризонт? Какво направихме, та откъснахме тази земя от нейното слънце? Накъде се движи сега тя? Накъде се движим ние?... Има ли „горе” и „долу”? Не блуждаем ли в едно безкрайно Нищо? Не става ли по-студено? Не идва ли постепенно нощта? Не трябва ли всички да палим фенери в утрото? Бог умря! И ние го убихме! Кой ще избърше от нас кръвта?”....
Покъртителен крясък!
Ницше поставя на една плоскост и еснафите, и пролетариата, и новите буржоа.
Всички те са „богоубийците”!
И Ницше им обявява война.
„Човек е нещо, което трябва да бъде преодоляно!”
Щом старите ценности са мъртви, най-добре е да ги до разрушим напълно!
Върху руините ще се появи Нов човек - „свръхчовека!”, който ще възстанови дионисиевата веселост на първичната човешка същност.
„Свръхчовека” е аморален - „извън доброто и злото”
Всичко това... свръхчовешките идеи на Ницше го отвеждат в лоното на лудостта.
Пропаст, от която не се завръща.
Режимът, установен в Русия през 1918 година, Първата световна война, цялата гибел и кръв, сякаш напълно „убиват Бог”.
Вече не се говори за литература на отчуждението, а за „отчуждена литература”
Поезията на Елиът е изпълнена с неясни силуети, замръзнали градове, замръзнали стаи, замръзнал чай, замръзнали думи...
Виж „Квартетите”, „Скалата”, „Великопостна сряда”
Пустинята!...
Така се казва и поемата му- „Пустата земя”, която е земя на „живите мъртъвци”
Те мърдат с усти, говорят на различни езици и не се разбират.
Рано сутрин, на вратата се почуква.
„ - Срещу вас има обвинение!”- и сред тази пуста земя, започва безкрайното лутане между съдебни зали, адвокати, всички бързат, носят папки, говорят нещо.
И героят на Франц Кафка се казва - Йозеф К.!!!
Той няма и име.
Той е инициал, който се скита из пустинята на един враждебен свят.
Който го убива „КАТО КУЧЕ!”
Недостъпен и враждебен е „Замъкът”, пред вратите на които героят стои.
Чака.
Говори нещо с някакви хора.
Умира.
И в последния час, когато издъхва, вратите на Замъка се отварят...
В „Метаформозата”( „Преображението”) човекът се е превърнал в насекомо, което всички наоколо разглеждат с отвращение.
И го убиват.
Какво казва Елиът:
„... По този път света умира.
Не с взрив, а с хленчене...”
Джеймс Джойс рисува вцепененият свят на своите „Дъблинчани”, Хъксли създава своята анти-утопия, която озаглавява „Прекрасния нов свят”!!!
Марсел Пруст търси изгубеното, прекъснатите нишки в „По следите на изгубеното време”
Джойс емигрира от Ирландия. Скита из Париж и Швейцария...
Хъксли не може да понася „добрата стара Англия”- скита се из Калифорния, Вирджиния Уулф бяга от бомбардировките, скита се, търси тишина и спокойствие.
И я намира, като се удавя в една малка, селска рекичка...
Рибарят на Хемингуей се връща без риба, „Великият” Гетсби на Фицджерал рухва, тихата красота на човешките отношения в „Нежна е нощта” се прекъсват.
Фицджералд, изпаднал в пълна депресия, умира забравен и повален.
Хемингуей, се самоубива.
Хенри Милър обикаля из Париж, гладен, беден, болен, крещи:
„...Аз искам да унищожа целия свят, това е едно огромно парче вмирисано сирене, с червеи отвътре...”
На някакъв литературен празник във френския град Аже, някакъв младеж се обърнал към група писатели:
- Има нещо смешно във вашата професия. Вие, писателите всъщност вземате думата, без никой да ви е дал! Без ничие пълномощие!
Тогава един сърдит глас му отвърнал:
- Как така - без?! Ние имаме пълномощия! Те са от най-висша инстанция - от собствената ни съвест!
Сърдитият глас и съвест принадлежат на Албер Камю.
„Напред към никъде!”- това е лозунгът на писателите – екзистенциалисти”.
„Екзистнциализмът е свобода!”
Шансът на човека да бъде автентичен със себе си, е изборът му.
„Или-или”
Това не само е основното съчинение на Киркегор, но е и основен принцип на екзистенциализма.
Човек е поставен в една абсурдна действителност. Абсурдът е враждебна сила, която обезличава и унищожава изначалната човешка същност, на която е противопоставена възможността на избора.
Човек, предоставен на собствения си избор.
Абсурдния човек.
Изборът да се действа или да не се действа е избор на самата душа.
Изборът няма морална оценка.
Просто е избор.
И ако Иван Карамазов на Достоевски крещеше „ВСИЧКО Е ПОЗВОЛЕНО!”, но извън крясъка му, в душата ми тежеше като камък въпроса - „ЗАЩО?”, то „свободата” на екзистенциализмът не поставя този въпрос.
Липсва тази морална категория.
„Или-или!”
Абсурдът не е присъщ на човека, или на света около него.
Абсурдът е в тяхната общност.
Камю казва:
„Въпросът е в избора дали да бягаш, или да останеш. И защо го правиш”
Сартр крачи по своите „Пътища на свободата”, Албер Камю търси своя „Първи човек”.
За да достигне отново до „Чужденеца”.
Знаменателно е, как Жан Пол Сартр, разглежда човека, в своя „Херострат”:

„Хората трябва да се гледат отвисоко. Угасях лампата и заставах на прозореца; те дори не подозираха, че може някой да ги наблюдава отгоре. Полагат грижи за предницата си, понякога и за задницата, но търсеното от тях въздействие е предназначено за зрители с ръст метър и седемдесет. Та кой някога се е замислял каква форма придобива едно бомбе, съзряно от петия етаж? Те не си правят труда да заслоняват плещите и главите си с помощта на ярки цветове и очебиещи тъкани - не умеят да се преборват с основния враг на Човешкото: гледната точка свише. Надвесвах се и прихвах: къде се бе дянала прословутата „изправена стойка", с която толкова се гордееха? Те се приплескваха към тротоара и два дълги, полупъплещи крака се проточваха изпод раменете им....”
И това гнусливо съзерцание достига до естествения финал:

„Какво ли чакат? — запитах се. — Ако веднага налетят върху вратата и я изкъртят, не бих имал време да се самоубия и ще ме заловят жив." Ала те не бързаха, оставяха ме да умра на воля. Страхуваха се, мръсниците...”

„Погнусата”... ”Стената” - това са рухналите замъци, сред които скита Сартр.
Изпълнен с ПОГНУСА.

Камю споделя:
„...в една вселена, внезапно лишена от илюзии светлина, човек се чувства чужденец. Това изгнание е безнадеждно... Именно това разделяне на човека от неговия живот... е усещането за абсурда”
„Чужденецът” Мьорсо е стрелял.
Изстрелът му е събудил бунта на абсурдния човек.
И следващите му изстрели са вече израз на този бунт.
Светът е прострелян.
Светът стреля обратно.
И последното, което ЧУЖДЕНЕЦЪТ желае е:
„...За да бъде всичко изчерпано, за да се почувствам по-малко самотен, оставаше ми просто да пожелая да има много зрители в деня на моята екзекуция и те да ме посрещнат с викове на омраза”
На 4 януари 1960 година, при автомобилна катастрофа, Албер Камю умира.
„Или-или”?!!!
...Може би.


10.10.2008 г.