"Реквием"


 

   Танцуват фаровете…
Клаксони.
И вечер.
Мокър булевард.
Светофарите примигват, като слепи.
А уличният полицай
скучае, лапнал свирка.
Дори, не му е вече интересно,
във вечер
                (остава още час)
да спори с мен, за жълтите монети.
(…Какво ще правим?...)
Полюшва се едно такси,
(шофьорът има отговор за всичко) ,
но дреме някъде на тъмно
и чака да се приближа…
Не искам да пътувам никъде!
Пътувах…стигнах и до тука!
Обичам уличните проститутки
(разголени до искреност),
че, имат честните очи
да не ми пробутват истини.
(…40 лева са на час)
И после те целуват за довиждане.
За разлика от много…
И кръчмите обичам…
На чаша бренди, със несретници
да спорим нещо за живота.
(Очите им са много мъдри…
Устата им не казва нищо. )
Вмирисан съм на делник и цигари.
Усещам всяка празна чаша.
Усмихва се служебно бармана:
(…След лошо, идва и добро!...)
Сервитьорката скитосва с таблата,
мечтая си да ме погледне
(пък дори и тя,
                        със обич някаква,
да ми се усмихне…)
Като обява за работа, гърми булеварда:
(…мотивациино писмо,
молби,
    интервюта,
              конкурсна комисия
                              и други подобни...)

Приятно е вечер,
след множество срещи,
да поседнеш небрежно на бара…
(Поръчваш най-скъпото,
               да се направиш на някой)
Разхождаш очите в бутилки и траеш.
Неоновите лампи
                            изглеждат красиви.
И голите цици,
                        и лимузините вънка…
…Не съм роден за тази кръчма.
А делникът, направо ме убива.

. . .

   Бих искал,
(кой ли го вълнува?...)
да угася поредна кутия
цигари
в пепелника с цялата ми мъдрост.
Да тръшна после на тезгяха
(Държава,
                 Мафия
                             и кръчма…)
ЕГН,
        и лична карта
                   досие на офицер
и няколко медала.
Сервитьорката да мине със парцала.
И да изтрие мръсната ми маса.

…

   Приятно е да лъкатушиш,
от изхода на кръчмата…до някъде.
Ако не си достатъчно подпийнал,
да хванеш на вратата охранител
(направо за реверите- изкъсо!)
и да го попиташ - кой е…
Защото, после се търкаляш
във локвите на булеварда…
И лампите, отгоре
(неоновите, булевардни лампи)
изглеждат,
                             като слънце…
Мечтано…Топло, като есен,
в която всичките илюзии
се ръсят долу:
                       без звук,
                               в съзвучие с локвите.
И стават шума.
Както ти- понесъл кървав нос към улица,
където чакаш…в многото коли,
едно такси да те изпрати…
Към някакво легло, да проснеш
(дано да не повърнеш…)
всичкото измислено:
образование,
             безсънни нощи с книга,
                                 липса на компромиси…
А таксито никога не идва.
И трябва да се клатиш
под лампи, мигащо-неонови,
да се подпираш по огради
                                -студени зидове от злоба.
Където уличните котки,
                             се самоубиват от отчаяние.
. . .

…Таксиметров е шофьорът.
Нагъл.
Под лупа гледа всяко пиянство.
И в джоба на несвестния.
Говори ти на „ти”, дори те пипа.
И всичко това, е отвратително…
Защото, аз говоря с Чехов.
А този пуши.
Мечтае си за моето левче.
Прибирам се, да срещна мивката.
А те я мила-търпелива.
Повръщам смлените си чувства,
преживян делник,
                  сдъвканият поглед
от челюстта на няколко питиета…
И виждам…
Това е интересно!
Повръща мивката със мене!

. . .

  Разхождам мислите си…ватман
(на метрото, как ли се нарича?...)
Защото сутрин съм със него.
Не ме познава, аз не го познавам.
Но двамата си имаме програма
От точка „А”…дрън-дрън - до точка „Б”.
Колеги сме по орисия.
Къде ли влачим,
                          дребните вагони?
. . .

  Дали съм бил добър?...
Достатъчно, за да положа,
ореол
(така съм се представял!)
на чело,
             кърваво от прелест.
Не съм, разбира се!
Но исках!
Утехата ми казва:
(…Защото, нямах избор!)
Не знам, какво ли значи тази реплика.
Харесвах няколко представи
(видени в Интернет,
                                 реклами
по BTV
              и разни други…)
Но никоя не каза,
какво съм аз,
                      какво си ти…
И що е зло и що-добро…
Мълчаха като пукали.
Единствено се свързват
със мен
за неплатени сметки,
за кредити и разни…гадни
истории от днеска.

. . .

  Толкова ли е трудно?...
Да седнем с теб, да сипем вино.
Да ти подам молив, а ти-в тефтера,
да пишеш всичките ми грешки…
Да смяташ, аз не ще да споря.
Ще те гледам, като бито куче.
Когато драснеш с чертата долу,
ще викна да пристигне сервитьорка.
Да пием вино…Аз да те прегърна.
А ти да се разплачеш тихо.
Не съм откраднал никоя стотинка,
от касата,
                на общата ни същност.
И нека, сервитьорката да носи…
И нека да остави пак пред мене,
препълнената чаша със коктейла:
    1/2 вяра,
             Част - Надежда,
                Останалото: Самоубийство.

. . .

  Всичко е спокойно вън.
Поне така изглежда.
Макар да знам,
ще изнасилят и убият…
Прозорците, поне отсреща
са пълни със уютност.
Пердетата са шарени,
                   а щорите са бели.
Знам,
че зад тези дограми,
(PVC- не знам, какво ли значи?!),
кънтят
   строшените глави:
       съпруги със очи на крави,
                         побъркани от пелени деца
                                                      и стари баби…
Пълно е с простаци!
Не искам да съм в този свят.
Не искам да съм съучастник,
защото съм мълчал…
Не съм мълчал…
Нещо съм си бъбрил.
Това са низ от оправдания.
А знаеш ли?…От кървавите и бедра
на проснатото в скъсаните дрехи
момиче,
не капе приказки…
А капе кръв.
Светът е пълен с болка.
Светът е красота!
Но трябва да живеем с двете.

. . .

  Очите ме болят от мисли.
От взиране
в безкрайното, безсмислено небе.
Където, лъкатушат гълъби,
с пречупени
               от времето
                                 криле.
Все по-ясно става небето.
Не виждам нищо във него.

                                                     12.04.2008 г.
  Задъхан дъжд…утихва.
Протяга длани булеварда:
сред пара,
               къпан,
                          топъл
слънчев,
голям, като поличба.
До болка всичко пролетно
във мен отеква,
                           като есен.
Уплашени от всичките прозрения,
сред клоните простенват птици.
Изтърси мислите си, като козина
отгоре облак
                                  (мокро куче)
и спря да гледа…страшното.
Как погледът – крила на птици,
се строшиха във локвите.

                                          12.04.08
  В 7 сутринта е тихо…
Гълъбите се усмихват,
и се целуват с розовото утро.
Като коте се протяга
вятър,
във сънените клони.
Кучето е гласовито,
дразни свраката в дървото.
Време е, да са надигна…
Чака ме на спирката трамвая.
Пуши в пепелника ми цигара.
Трябва да си сложа очилата.
Имам да работя по доклада…
…Слънцето се сви смутено.
Облакът го скри, и свъси
тъмни вежди зад стъклото.
По бюрото ми не кацат птици.

                                   12.04.08.
  Подпирам клоните със поглед.
И чувам, че птици говорят
(врабчета разказват за котката,
изяла малкото птиче
               рано, още по съмване).
Ще поплача със тях.
И си тръгвам.
Искам да си оправя гнездото.
За да бъде удобно на котката…

                                13.04.2008 г.
  С няколко дребни монети
(стотинки-надежда)
какво да си купя?
Бакалинът ме разглежда ехидно.
А тезгяхът е пълен със стока.
Пак ги прехвърлям във шепа:
(първа целувка,
                       клетва пред знаме,
бебе
       във розова люлка…)
Не достигат!
За парченцето хляб
                               и за топло.
Ще си тръгна.
Ще затворя вратата.
Магазинерът ще изпсува след мене.
Булевардът ме посреща с въздишка.
Всичко, е толкова ясно!
Спастрих за кренвирш и бира.
Не можах да си купя надежда.
Ще отида при другите бедни.
Мълчаливо ще говорим със чаши.
Близо 50 години прахосах.
Нищо!...Нека бъда разсипник
в очите на магазинера отсреща.
…Имам пълни шепи със стихове.
Ще нахраня гладните гълъби
и душите на пияните скитници.
Богат съм,
                   във своята бедност.

                                      13.04.2008 г.
Сърцебиене.
                   Събуждане.
                                  И утро,
със заплаха виснало в прозореца.
Страхувам се да се помръдна.
С ръка, завивката да махна.
Не свалям поглед от стъклото,
от него чувам, как говори
хрипливо:
    (лай на куче,
          клаксон,
             и скърцащ зъби-булеварда)
светът отвънка.
Очакващ ме злорадо.

. . .

  Не обичам да ме бият с пръчка.
(Детето в мен, все още плаче…)
Над леглото ми е кацнал бухал,
предсказваш ми нелепа смърт.
И буха с мрачно задоволство,
часовникът отмерва миг,
след който,трябва от леглото
да вдигна
                тяло,
                        тихата надежда
да слушам Моцарт
                               и да спя…

. . .

  Все повече си мисля за покоя,
след всичките ми драми и провали…
Не съм готов за нови битки.
Не искам врагове и близки.
Така и ще си отида-неудачник.
(Във кофите ще хвърля стихосбирки)
Начупените ми медали,
от разните измислени победи,
търкалят се в чекмеджето.
Хлебарките им е интересно.
и пипат ги с крачета черни.

. . .

  Ще ме смачка днес злорадо
и този ден…
Ще пия после водка.
Мълча.
Децата ще ме гледат.
                                Ще питат мълчешком,
защо се стичат,
                       на тати
                                   топлите очи
и капят
на пода, там където снощи
                                        захвърлих чаша,
с отвращение…
Пълен съм с омерзение!
Очите ми изтичат,
                              като есен…
Усещам зимата да стъпва бавно
със ясната си мисия да бъде съдник.

. . .

  Не се страхувам да съм съден.
Не съм виновен!
(За това, ще кресне прокурора:
„…Вижте двете му очи!...” )
И от скамейката-Съда,
ще се проточи, като мисъл.
Разсилният ще ме сломи,
и моят поглед ще разкрачи.
Със бляскавият поглед:
                      очила,
                              и лупи,
                                   разни микроскопи,
Съдът ще види,
                       нищо…
                                И болката на всичко.

. . .

   Земята се върти.
Часовникът препуска.
И утрото отвън,
                       ожесточено лае.
Ще трябва да се вдигна.
Да си сложа грим.
Да мисля и за риза,
                               вратовръзка…
Метрото ме очаква, като гроб,
в който да се шмугна…да не мисля.
Очаква ме деня, като чакал.
Да се нахрани с моята мърша.

                                             13.04.2008 г. 
  Заедно с цветята
събуждам се!
А вън било е пролет.
С тежките обувки-снеговете,
за миг премазаха
очите ми…
А те са устремени,
нагоре-в синьото небе, където
птици
целуват се със ангели.
Ще дойдат дъждовете.
Сред капките ще търся покаяние.
Защото, има смисъл да живея.
Да пиша стихове.
                            Да ви обичам.
Вероятно, това е моето призвание.

                                    16.04.2008 г.
  Рисуваш ми представи,
от които се задъхвам…
Градове със остри кули
на стари катедрали.
И гълъби,
               обсипали площада,
с хора,
           дъжд
                    и със чадъри…
Обичам този аромат на въздух
и достолепие на древност,
                   със цвят на младост…
Иконите в очите ти са благи.
И аз, намирам много сили,
когато, паднал на колене
склонил глава,
                       се моля…
Разпуква се асфалта,
                 във всеки миг, когато
към теб пристъпям-бос и питащ,
дали е този булеварда,
               какво говори светофара,
в края му, дали ще те намеря…
Дали, сред слънчевите градове,
по улици, настлани с камък
на гълъби, под белите криле
     ще мога да мечтая за усмивка…
Пропукала,
                  (подобно на светкавица)
небе,
над мене свъсило сърдито вежди.
Зад която-утро,
                          (като бебенце),
ще ми гугука,
                       без да го разбирам.

                                      16.04.2008 г.
  В тъгата на нощните птици
усещам,
как тъмнината е бременна с чувство,
че утрото идва.
Ще си легнат кротко звездите.
От излишност, ще пребледнее луната.
Моите самоубийствени мисли,
като бухали,
ще накацат сред клони.
От там-сърдито и мрачно,
                ще кокорят очите си злобни.
Когато, слънцето докосне със пръсти
цветята в алеята,
пеперуди над мен ще политнат
и ще се усмихнат щастливо.
Със крилата им, аз, ще изтрия
от челото си бръчките.

                                         16.04.2008 г.
  Тъмни олтари…
И свещи,
               греещи, като очи на икони.
Лошите мисли
                       изхвърлям на пода.
(Непотребни билети,
                                 за никъде).
Чистачката ми се кара със право.
Аз я целувам…Някак е светло,
в църквата
                   на моето тяло.
На просяците, виснали вънка
ще подаря безразлична усмивка.
Нямам стотинки от моята същност,
да оставя в техните длани.
Нека гладуват!...Така са орисани.
Имам несметни богатства.
Ще си купя бонбони,
                      и шарен балон,
                                        и хвърчило.
По булевардите ще тичам задъхано.
На светофара, милиционерът на разума,
щом ме спре,
                      ще се плезя…
Защото не чува…Не вижда под шапката:
от църквата бият камбаните
                                и обещават
                                            радостно утро.

                                               16.04.2007 г.
  Мирис на дъжд
и косена трева…
Кротките гълъби
от клоните гледат,
как, по алеите
стъпвам едва
(От обиди,
                 куцукам)
Дъждът ме прави светия.
Чист, като капка във утро
роса,
капнала по сънени клони.
Волен, като пролетен вятър.
Мога да прережа своите вени
сега.
Мога усмихнат да скитам.
Виждам, в небето облаци пишат
Надпис:
„Ти си свободен!”
Имаш избор да бъдеш човек.
Комунист,
                 или друга отрепка.
Няколко гълъба ми кимат с глава.
Млади педали се целуват на пейка.
Дишам дълбоко,
                           и си подсвирквам с уста.
Имам силите
                     да бъда различен.

                                              18.04.2008 г.
  Симфония за чаша и бутилка.
Пепелник, изпълнен с мисли.
(разкривени, като червеи...)
...Научих се, да бъда сам
пред дулата на въпросите.
Капитанът, с черна униформа
се пъчи пред войниците със пушки.
Присъдата-изчетена...
(подръпна си мустака)
Стената е гранитена и хладна.
До камъните, с бяла риза
подпрян съм, сякаш бях животно...
Разглеждат ме с очи дулата
(черни,
       като погледа на врана)
Ще кресне скоро капитана,
ще блеснат огнените истини...
Щастлив съм, че съм с бяла риза,
ще срещна сивото олово
и отговори, без да питам...
И там-разкъсан, край стената,
по мен ще никнат макове...
(Червени, като моята обич,
      горещи, като покаяние)
...Не ми звучи добре, да пия нощем.
Цигулката скрибуца във фалшиво.
Сърдит за нещо, тъмния прозорец
пред мен се блещи, като бухал.
Безсънна, лампата се клати
обесена, отгоре на тавана.
И чувам, как покрай тръбите
хлебарките си шепнат скрито.
(Одумват ме, злорадите съседи!)
И пия, без да се напия.
И пуша ненормални мисли.
Как искам, с юмрук да строша
муцуната на тишината...
Не съм роден за този свят, навярно!
Очите ми са много тъжни.
(Тресавище е делникът,
                    във което,
усмивката
         потъна като камък...)
...Преди да ме разстрелят
                       дните,
качулката ще махна от лицето.
Бих искал просто да ги видя
войниците
         от трибунала.
(Обществената съвест
                   на простаци! )
И кривите дула от злоба.
Когато махне капитана
    (Убийте тази гад!...)
ще имам още миг,
               дори-минута,
напуканите устни да разтворя,
със син език
              да се изплезя.
 
                              22.04.2008 г.
  Истеричният плач на линейка…
Студена слушалка.
Блестят очилата.
(Докторът, нищо не казва…)
Нямам желание
                        да повдигна ръката,
да изтрия потта от челото.
…Все по-често се случва…
Сърцето прескача
(като кон, запъхтян и разпенен)
строшената
                    и гнила ограда
деляща…двата двора, без къщи.
Ще отекнат копитата в камък.
Небето ще се превие от жалост.
Ще изцвили конят неистово,
а аз, ще намеря шепи със сили
да се усмихна…
Имам срещи със ангели.
Цяла вечност, с тях ще говоря.
Не разбирам, тази тревога!
Линейката,
защо буди заспалите улици?
Този свят ме би, като мащеха.
Детето, все още плаче във мене.
Ще отида на топло…От облаци,
ще си направя меко юрганче.
На клошарите ще изпращам подаръци:
сити сънища,
                    пълни с очакване,
                                                 да се съмне
и стане щастливо.
Иначе-нямам нищо за даване.
Скъперник не бях,
                               раздадох си чувствата.
Не броих, какво съм поучил…
(Стотинките пазех,
                               само за хляба)
Така, че…С грижовният лекар,
по-добре е,
                   да пийнеме здраво!
Имам гъсто
                   и пламенно вино,
отлежало във моите вени.
Нека звъннат бокали!
Нега угасне,
на линейката
                      синята лампа.
Вместо сирена,
да танцуваме туист на балкона.
Да пушим трева и се смеем.
И когато пристигнат
                                белите ангели,
да ги срещнем
                        засмени и пияни…
…Нямам сили, дори да се вдигна.
А искам,
              да сменя грамофонната плоча.

                                                   23.04.2008 г.
  Гълъбът е обут с червени чорапки.
И очите ми са с цвят на малина.
Ситни край мене, нямам нищо из джоба.
(кифлата изядох,
                            още по пладне)
Нищо…Ще поръся трохички
                                       от стихове.
Ще кълвем заедно…
                               (Вкусна коричка е!)
После, ще литнем високо,
към белия облак,
                           (добър, като старец!)
Там, ще говорим кротко със ангели.
Сити
        и чисти,
                     като пролетен дъжд,
ще кацнем на червения покрив
(Комините са стари стопани,
ще ни постелят
                         звездна завивка)
И ще заспим, доволни от всичко.
…Добре, че нямах кифла във джоба.

                                               23.04.2008 г.
  Паветата са броеница,
(въпроси,
                сиви угризения…)
постлали следващата стъпка
по тази улица,
                       студена, като делник.
Където,
кучета ръмжат,
                          и разни селяндури
продават ми в найлонов плик-надежди,
една-за левче!
Не искам да съм в този град!
Обичам синьото небе,
                                   камбани
на стари църкви
                            плачещи от жалост,
за всички грехове…
Обичам да обичам!
Да се смея.
Студена змия е улицата,
                                        свила
студен и мъртъв обръч през краката.
Боси ходила,
                     със които куцам
през тръните
                      на датите,
                                       във календара.
Сезоните минават безразлични
край мен,
подобно на процесия.
Студените ръце на непознати
понесли тъмното ми тяло,
към ямата…
Очите им са сухи.
            И няма китка рози,
някой да подхвърли
                           отгоре- по ковчега.
Поне-пироните на злобата
да не блестят
                     (като пръските на слюнката,
по устните…Видях!)
сред простите дъски…Сандък,
                                                  пакет,
торбичката от Супер Маркет,
където съм наврян,
                         излишен като стар отпадък.
Дори ковчегът ми е от разпродажба.
(Промоция!:
„За два- един безплатен!”…)
                   на овехтелите ми чувства.
Опечалените са с розови забрадки.
Непознатите деца на разни близки
се бият и купуват си близалки…
Роднините очакват за обяд.
Процесията помръдва, като червей.
Пред попа,
                  гробищното куче
пристъпва, виснало муцуна
лицемерно,
                   ниско
                             към земята.
Мирише въздухът на вино,
тамян
          и потни дрехи.
Мърмори попа някаква молитва.
А аз мечтая да си легна.
Да ме затрупат със земята
(дано да има много пръст
                                     и камък!)
да няма шанс, да ме досегне
отново,
             цялата ви простотия…
…Студено ми е…Искам,
да ме погалиш по челото.
Очите ми да станат птици,
накацали
                в гнездата на гърдите,
разтворени пред мен.
Където искам
                       да се скрия.

                                      23.04.2008 г.
  Сиви облаци.
(Рошави!)
Сребърен дъжд
бълбука по локвите.
В тях никнат бели кокичета.
Чист, като извор е въздуха.
Хладна е пълната стомна.
Дърветата мокри
      (като къпани булки)
от мене се срамят,
           и се завиват със клони.
Пролетен дъжд
            шумоли по косите ми.
Аз се усмихвам
                 на мокрите гълъби.
Дишам дълбоко.
Чисти и хубави
                         са всичките локви,
като клавиши на пиано.

                                      23.04.2008
  По дъгата ще мина,
(Слънце грее,
                   дъжд вали…
Мечка се жени!)
Да ти откъсна цвете.
Облак бял, като памук
ще сваля,
                за да постеля
пътят, водещ те към мен…
Устните са топли,
                        като дъжд,
сипещ се по цъфнали лалета.
И по шепота
                     на твоята кожа.

                           23.04.2008 г.
  Като шарена стомна,
                                     небето,
над керемидите
                          залез излива.
Прибират се сънени птици.
Светофарите мигат във жълто.
Като свещи просветват прозорци.
Изморен съм, и чакам да мръкне.
Искам,
            в стаята тихо да влезе,
на луната бледата сянка.
Да сънувам, без да си спомням.
Да мечтая за розово цвете.
Да спя…Дано да е дълго!
Събуждането…Причинява ми болка.
„Лека нощ!”, да кажа на всичко.
Да целуна спящите птици.
Да си взема лист, химикалка…
И някъде…
                   Пак да се върна.

                                       23.04.2008 г.
  Прозорците плачат…
Виждам сълзите,
как обливат на струйки стъклото.
Има нещо тъжно в небето.
Гълъби кацат по облаци
и си скубят крилата,
                                 разкъсани,
между двете привличания,
                  (земя и небе)
не намирайки отговор.
Реквием свири дъжда.
Цигулката е млада вдовица.
Няколко непотребни трошици
(по масата,
                  от безвкусна яхния)
избърсвам със длан.
И си цапам ръката.
Сготвил съм един буламач,
от нарязаните,
                        ужким-на ситно,
зеленчуци на моите мечти.
Ще изхвърля противната манджа!
Ще измия тенджерата.
После - моята китка.
Часовникът размахва бръснача
(Още миг,
                 ще пререже
                                      своите вени…)
Ще имам време,
                           дори
                                    да помисля…
И ми се ще - тишината,
да сложи
                мокра кърпа в челото,
да отнеме температурното време
(треска,
             тресяща
                           от заран…)
за да си отида спокоен.
…Зад прозореца, тихия дъжд
мечтае за близост и обич.

                                         23.04.2008 г.
  Звън на камбани…
Ангели кацат в съня ми.
В бяло облечени,
огнени свещи,
                   малки момичета
носят из храма.
Хор от небето.
                    Ангелски песни.
Спряха да плачат
                          стари икони.
Чувам как шепнат…
                           Десница възправят.
Под моите стъпки,
                           подът се пука.
Бели извори бълбукат из храма.
И светците,
                     отиват към Рая.

                                       28.04.2008 г.
  Очите ми се насълзиха.
От дим прокашля пепелника,
огънат, като било
на планина, оголена и мъртва.
И без дървета.
Не кацат птиците до мен.
Реката, в която пусках лодки
(парченца от кора,
              и вестник за платна)
пресъхна.
По камъните се препичат
зелени гущери,
                       изплезили езици.
Мирише лошо суха тиня.
Дори, комарите
                          не я понасят.
А горе…някъде, високо,
в небето
              пролетното слънце
разказва, колко дълъг път вървял е,
умисленият щъркел,
                      да може да ме срещне.
Не мога да го видя…И не искам!
От студ е потна
                          тази чаша.
Очите и, изцъклено ме гледат.
Не казват нищо.
И аз мълча.
                 И много тихо
на масата е станало отдавна.
Побутвам с пръсти празната кутия.
Цигарите се гърчат в пепелника.
(умрели глисти)
                         плювнали отрова
направо в моите гърди.
И питам се…Защо не отговарям?
Прозорецът е посивял от грижи.
(Подобно старец, седнал в парка
подпрял
             небето
                        на бастунче)
И син е въздуха в моята стая.
Тежи,
          прокиснал
                           от отрова.
Бих искал, да прекрача през балкона
и заедно
              със птиците
                                 да тръгна.
…От стената, възмутено
часовникът
                   с езиче
                               цъка.

                                         28.04.2008 г.
  Жълти цветя.
Сиво небе.
                  Пак заваля.
Капки, кълват по перваза,
като гълъби,
                    моите мисли.
Търся навън, сред блестящите локви
пролетта,
               очаквана дълго.
Гръмотевично свъсил очи
тъмния делник,
се изтича в калните шахти,
пълни с удавени
                                тела на надежди.

                                          28.04.2008
  Въздишка на вятър
                         във клони,
отпуснали мокрите длани.
Листата са станали златни
от залез погалени… Тихо
се ръсят последните капки
на дъжд, изсипал се кротко.
Денят си отива на пръсти.
Безшумно се плъзга луната
в небето, разстлало коприна
по пътя, очакващ звездите.
Очаквам да мръкне…В съня ти
да мога, до теб да поседна.
Дъхът ми,
                като крилата на ангел
ликът ти да докосне с благост.

                               28.04.2008 г.
  Нощ, тиха, като кладенец,
в който кротко е заспала
луната.
Бисерна магия
обвива скупчените облаци,
край които, сякаш
                 с шепи разпилени
звездите тлеят, като въглени.
Със поглед галя тъмнината.
И чувам, как въздиша
(девойка, първи път докосната,
със устни…)
Нощ е…Сякаш е коприна
посипала с воал отгоре.
Не искам да заспивам, а да пазя
дъхът ти…
                Нека е спокоен!

                                28.04.2008 г.
  Летя сред облаци.
Прозрачен.
Облечен съм в светлина.
Усещам въздуха във мене
и вятър
           галя със ръка.
Цветя сред пролет,
дъжд
         и слънце.
На славей песен.
Писък на дете.
Вселената е цяла скрита
в тези трепкащи криле
на малка,
               синя пеперуда.
Доверчиво кацнала до мен.

                        03.05.2008 г.
  Планини,
мъдри, като старци
насядали край пътя.
Белобради.
Край тях минават като стадо
сезони.
Дрънкат хлопатари
на разни страсти,
                          суети
                                  и вряви.
Вековните дървета
                     поклащат клони,
сякаш кимат,
смутени от световните тревоги.
А всичко живо е трева.

                               03.05.2008 г.
  Сребърни пръсти
                    отпуска
                               небето.
По листата капки шумят.
Тихо въздиша от благост земята.
Пролетен дъжд.
С цветни очи премигват цветята.
Бисерно-чиста трева.
В която
            босоного
                          пристъпвам.
Утринно тих.

                                  03.05.2008 г.
  Сълзите на дете
са чисти,
               топли,
като дъжд през лято.
Незаслужени.
                Горчиви.
Богородица изплаква.
Сълзите на дете.
И облаците падат ниско.
Децата са цветя,
родени за милувка.

                   03.05.2008 г.
  Дъжд ръми.
Шуми в тревата,
            сякаш е щурец.
Сребърни листа.
Разговор на птици,
сплели сред крила
                        усещане
за влажна близост.
В мокрите треви
влюбени калинки
чакат
          ден
                 за сватба.

                  05.05.2008 г.
  Каручка,
стара като нивата,
в която чопли с нокти стареца.
Край него, кончето е мършаво.
Разглежда го със влажен поглед.
А долу-сухата земя е зъбеста.
Белеят камъни и мъртви корени.
Какво ли ще сади в нея,
                                      стареца?
От глад и мишките умряха.
Небето е закана-виснала.
Ще мине миг,
                      ще лъхне вятър,
и облакът ще почне да ругае.
Светкавица ще тресне,
                                    раздвоена,
и тежки капки от олово
по кончето ще шибат без пощада.
Посятото,
               ще е отмито.
Разровената пръст,
                               на кал ще стане.
Две свраки-мокри и сърдити
удавения старец
                            ще оплакват.

                                     05.05.2008 г.
  Като пийнал старец
(зачервен
                и ситнящ)
слънцето, подпряно на небето
лъкатуши към дома си.
Гълъбите вече ще си лягат.
Ситните звезди премигват
в тихото небе над мене.
Къпя се във този залез.
Ставам златен,
                        като стомна,
пълна с горещо вино.
Бяла булка,
                бавно стъпва
сребърна луна
                      към сънен облак.

                             05.05.2008 г.
  Небето е завивка,
която,
         бялата луна
придърпва кротко.
Спи града.
Сред клони,
                сън на птици
тихо шепне.
Пепел от звезди
                   и нощен вятър
сипят бисер
                   в моите стъпки.

                        05.05.2008 г.
  Схлупена къщичка.
Лула в комина.
Зад оградата
              се пъчи петела.
Мисли за нещо,
(звънчето увесила)
за дървото
                 вързана
                             кравата.
Бабата крета,
                     земята подпряла
със бастунче, да не падне небето.
Няколко лястовички
                         в небето рисуват
сънени облаци
                        и слънце по залез.

                                05.05.2008 г.
  Челото ми,
подобно суха нива
напука се.
Очите ми пресъхнаха.
Настана суша.
Изплезиха езици,
в настилката от камък
лоши мисли.
Зелени, като гущери.
Небето прежълтя
(цигарено –отровно)
и моите мечти,
подобно дъжд през есен
забиха се
              дълбоко
                         във земята.
Безплодна,
                прашна,
                              суха.
Врани грачат,
накацали в трупа
                       на моето утро.

                         05.05.2008 г.
  Сринати кошари...
Празна къща.
Бели камъни в зелената градина.
Като кокали.
Виснал е овчаря
(там-на крушата...)
Портата-забравена,
скърца тягостно под вятъра.
Хлопва се...отваря се.
Като път проточено въжето.
сочи право към земята.
Старото дърво е виснало.
Там, под него-внучето,
кръстил е,
агънце за здраве е заколил.
Сватби,
            гайди,
                      музика
още чуват се из двора.
Спомени от нещо минало
скитат глухо край дуварите.
Клоните са черни от бесилото.
А овцете,
от уплаха са прехапали езици.
Скупчени отдолу,
                            под краката му,
дишат, без да се помръднат.
Някъде дочува се камбана.
Няколко кокошки-глупави,
зобат
от зелената коприва.
Капят от чешмата спомени.
Бабата се смее в некролога.
(снимка, май от 55-та...)
Лястовичките ще размислят,
с писък ще намерят кладенец.
И ще паднат,
                      камък сякаш
Полетът им е безсмислен.

                                 06.05.2008 г.
  На дъжд е…
Надвиснало небето,
вещае гръмотевица и жалост.
И черен облак,
                е чело, подпрял е
по островърхата топола.
Вятърът се спря,
               и се спусна стремглаво.
Птиците, от сън събудени
(сякаш…)
разлетяха се,
                      тревожни.
Лавна куче, някакво-прегракнало.
Махна със ръкави и прането
(закачено
                по въжето,
и забравено)
Вдигна се и прах.
                    И тихо легна..
Млъкна улицата.
                         И очаква,
капките да бъдат много чисти.
…Мяркат ми се шепа с мисли,
които искам,
                   със дъжда
да отидат в канала.

                                        08.05.08 г.
  Спокойно е след дъжд…
Тревата става сребърна.
И слънцето е златно, като купол
на стара църква.
Свята.
Тогава, птиците зоват
за обич,
                    с гласове на ангели.
И пейките блестят…Роса,
която,
          с преклонение
                                  докосвам.

                                   08.05.08 г.
  Децата пият бира във градинката.
Зачервени,
                 шумни
                             и диви…
Ругаят тополите и дъждовния ден.
Ругаят и мене.
Гледам в тревата:
                             чаши
                                   и фасове,
                                                 дим.
Дъртак съм, навярно!...
Сигурно, странно изглеждам на пейката:
със брада,
                 и пушещ,
                                 и пишещ…
Щом попийнат, ще дойдат при мен.
Със ритници ще строшат
                и носа, и писалката…
Във тефтерът ми кръст ще изпишат
(Пречупен!)
И ще пикаят над моето спокойствие.
И макар, да пълзя под юмруците…
И макар да боли от обидата…
Ще поискам,
да простят
            и за бирата,
                за оргазмено свършило - утре.
За железният бокс във ръцете…
                                   Още…за кое ли?
Аз им ги купих.
Със стотинки мълчание.
Зад тезгяха,
                    търговеца
                                     мълчаливо ги даде.

                                                   08.05.08 г.
  Забързаните домакини
отнасят вкъщи
торби,
        в които
усмивките са скрити.
Уморени са очите.
Миришат вече:
на пот,
           ядосан делник,
очакване
               за скучна вечер.
Разглеждам ги в трамвая.
Разрошени и сиви.
Подпрени на вратата,
(сърдит от това е ватман)
           свадливи да поседнат
за спирка-две…Торбите
са пълни със храната
                за някоя бърлога…
Където псета вият.

                             08.05.08 г.
  Уморени са прашните пътища,
които заплашително чакат,
да съмне…
Да тръгна отново.
Повлякъл кървави бинтове
          от лошо превързани рани.
Кой ли е моя лечител?
Алкохолът от празните чаши?
Близостта на моя Юда- приятел?...
Часовникът цъка с езика,
на някой гадняр, дето ми казва,
че пак ще се съмне…
И пак ще се почне.
И ще тръгна отново…
Разкрачен за хляба.
        Проститутка от първия ъгъл.
Горчива е спермата… Нашето време,
е нечистоплътно,
                            като пийнал клошарин.
(Псетата се плезят край него)
Количката е пълна със празни,
                                     огризки-кашони,
на разни…мечтани.
Търся посоки сред снимките,
във албума - пожълтели и стари…
…Тук съм дете…
                           С колело…
                                            И на Витоша.
Това е първата моя любима.
Мълчаливи са очите на старците.
В огледалото
                     гледа ме
                                   някой…
И приглаждам с длани челото,
със бръчките
(времето е орало във мене…)
без да намирам утехата...
Тракторите, вече нямат значение.
Търся някъде
                      (в края на устните)
парченце от малка усмивка.
И разлиствам
                      от дните си дневници,
(пожълтели от четене страници…)
без да мога
                   сега да чета…
Чувам вън,
как в улици-пияници
трошат бутилки и стари икони.
Кънтят осквернените храмове
и птици летят,
                      със изтръгнати човки.
И си мисля за прашните пътища...
Колко ли време,
                          още ще крача ?
Не оставих следа… Само кръвта ми,
остави ръждивите белези
по паважа, сред острите камъни.
И ?..
( Колко ли време още да крача?)
И къде да вървя?
Знам,
че когато конят си счупи краката
го убиват,
                 от милост.
(За нищо не става!...)
…Няколко капки изкапа чешмата.
И млъкна.
                 Пресъхна.
                                   Разсъхна.
Как да прережа своите вени,
               когато ще изцапам фаянса?

                                            08.05.08 г.
       Р Е К В И Е М

  Копнея да се върна,
пак, по стръмната ми улица.
Където, с шал и ръкавички,
с шейната
се превръщах-вятър,
подгонил белите снежинки.
Детето в мен,
е със червени бузки.
Косата ми - на охлювчета ситни.
За къщиците, схлупени
копнея,
с пушещи по тъмното комини.
И огнища,
греещи край маса,
където старец тихо мисли.
Във които къкри,
тенджера със гозба,
припява,
сякаш е щурец от двора.
И баба ми разказва тихо
(иконата е светла на стената)
за змея
(с три глави!)
и за юнака
посякъл злото с остра сабя.

. . .

„Алдомировска”* е остаряла.
Съборени са кротките къщурки,
с баби, седнали на пътя,
с бастунчета
и много благи…
Усмихват ми се днес от некролога.
Минавам, като пътник, без посока.

. . .

И няма вече, кой да видя…
Да поздравя, да черпя със цигара..
Да седнем кротко край дувара,
да поговорим и за хляба,
за времето,
и лоши хора…
И поздрави да пращаме към къщи…
Ръцете ни да бъдат топли.
Край стъклените, чужди сгради
дори ги няма,
уличните котки.

. . .

Дочувам тропот от копита.
Препускат
с потни,
сиви гриви,
като коне сезоните.
Край мене.
И само прах,
и вкус на жалост
край мен се сипе.
И засипва
усещане за нещо чисто.

. . .

Напука чело облака.
И смръщи вежди,
небето
виснало отгоре.
Задуха вятър.
Зашумяха,
листата на обрулените мисли.
Ще рукне дъжд.
Студен, като фасада
на блок,
посърнал от панели.
Не ми е близък този град.
И хората,
(вървящи сенки)
не се усмихват.
Няма ги очите.
Издълбал е дупки, някой
(черни ями)
със нож,
направо във лицето.

. . .

На конете главите са виснали.
Капе
пяна
и слуз
от устата
на преуморените делници.
Часовникът чатка с копита,
описва безсмислени кръгове.
Не е спирала!...
Затворени кръгове,
в които,
мен просто ме няма.

. . .

В 7 клас откраднах бръснача,
на баща ми.
(Беше в черна кутия)
И за първи път поставих чертата,
между мен,
и онова,
зад прозореца - вънка.
Резката остана.
Синор на нива,
деляща
напращелите бурени,
от другите тръни…

. . .

Шарени стомни.
Бъчви със вино.
Мирис на питка,
опечена в сутрин.
(Петелът ме будеше рано,
за това, и му скубех перата!)
Имаше и една ръждива козичка.
А после научих,
че съм я изял във буркани.
Дълго повръщах.
За нея.
И всичко.
В линейката чувах, сърдито
как лекарят
крещеше над мене:
„- Дишай!...”

. . .

На обувката,
като залепена хартия
разнасям лошите мисли.
Много време, май съм отлагал...
Какво ли съм чакал,
до днес,
да не разчопля с нокти,
(изпълнен и ясен)
дланта ми?
Там - резката,
избледняла от чакане
изведнъж ще стане червена.
И ще разцъфнат в горещата мивка
карамфили,
крещящи от жалост.
Ще разцъфват…Един…още един…
А аз, ще се превръщам във корени,
ще намеря
връзка
в земята.
След смъртта ми,
искам лалета
порастнали,
над мен, да мигат с пламък.
Сякаш са свещи в църква,
със стари икони.
Не можах да се превърна във ангел.

. . .

Самоубийствено мълчат
в парка,
празните алеи.
Ще падне дъжд.
И пейките, самотни като старци
подпират със усилие небето,
готово
да се срине
пред инфарктно.
Линейката ще дойде твърде късно.
Когато локвите,
ще са изцъклени.

. . .

Не искам да вали
в очите ти.
Не съм дошъл да оцелявам.
Ръцете ми рисуват музика.
Очите ми са дом на птиците.
Недей тъгува-карамфилите,
а после и лалета,
(там, отгоре ми)
са моите цветя- в градината,
която исках да ти дам.

                                  12.05.2008 г.

*  "Алдомировска" - улица в София, на която съм израснал