"Рисунки по асфалта"

Старите параклиси… С избодени очи, иконите, ме гледат. И ме питат… Днес са дом за враните. И кални са вратите им. Не обичам комунисти. Атеисти. И простаците. Иконите ме гледат. Казват, че трябва да обичам враговете си. Не съм добър християнин. Явно! Сред пластовете пожълтяла шума, ровя с длани, и търся падналите кръстове.                                      29.09.2009 г.
	Самотата е взаимност. Разговор в тъмното, където, приглушените тонове, загатват стената. Опипвам я с пръсти. И си представям простори.                                29.09.2009 г.
„Приятели” се римува с „предатели”. Всъщност-не пиша в рима. В белия стих на брадата ми, вятъра, е изписал достатъчно много. Добре е, че всички приятели, нямат никакво време за стихове. По белия лист на брадата ми, те ще си останат нечетени. И, предатели, няма да има.                                            29.09.2009 г.
	Преобразувам се в червей. Намирам, торта, като истинска същност. Надявам се, закъснелият щъркел, да ме открие. И да стана прехрана.                                    29.09.2009 г.
Нося в джоба си ножица. Да отрежа въжето, което ми подаде ръка. Пропастта е дълбока. Падайки, ще заприличам на птица. А после-на плюнка.                        29.09.2009 г.
	Не обичам да ме пипат жълти пръсти,                        разчекнати усмивки                                                    и гримаси, на восъчните манекени. Не харесвам разни продавачи, селяндури в смокинг,                                     изключените телефони, и картички, изпратени по повод. Но, мисля си, ако задраскам, от списъка си, всички тия… От празнота, ще пребледнее листа. По-добре е.                                                         29.09.2009 г.
Мръсно е, някак… От престилката на този бакалин, кимащ с усмивка, зад своята сергия. Тиквите изглеждат грандиозно. Мига, полудял светофарът. Булевардът, е някак си, сприхав. Трябва да отида сега в магазина: -хляб,          пипер,                     месо за яхния. Трябва, ако в асансьора се видя, да бъда, дружелюбен със съседа. (последно-преди месец ме псува). После… Да захвърля в хладилника, зеленчука,                  торбата с мърша. И да се усмихвам позитивно в панела. … Имам нужда от малко омраза. Да повръщам утрото в мивката. После - с измито чене и свенливо, да бърборя, че днес ми е криво. Да, неприятно ми е вашето присъствие. Затова, и се къпя неистово. Обадете се, когато сте чисти. Ще отключа катинара от портата.                                                 29.09.2009 г.
	Изчерпани извори… Изпити с чаша, създадена, само с дръжка. Дъното липсва. Кряка зелената жаба. Мирише прокиснала тиня. Няколко гладни комара, като цигани свирят с цигулка. Очакват, да пусна стотинка, в калъфа, прашясал от делник. Боли от несбъднати думи. Израства, прекрасна тръстика. Бих искал… Да бъда. Дори, и да липсвам. Но, да бълбука чистия извор.                                 29.09.2009 г.
В лицето на мъртвия кон, има усмивка. Поне, така изглежда муцуната, изкривена в гримаса. А може би, се усмихва?! На зелените, сочни поля, в които препуска.                                 29.09.2009 г.
	Там, зад небосклона на нищото… Виждам, сухите улици. Как пътувате сутрин в трамвая, и пикаете скришом по спирките. Не ми е уютно, сред враните. По алеите, жълтата шума, шумоли, на вятър с думите. И мирише, отровно от гъбите. Не разбирам, как да ви кръстя. Но, не сте моите ближни. Разменихте ме за жълти стотинки. Падат изсъхнали кестени в парка.                                      29.09.2009 г.
Часовникът разбива с чук стената. Сипе се мазилка.     Черва на разни жици.             Тръба за мръсната вода. Чукът е сгорещен от ярост. Зад стената, вероятно, няма нищо. Нищо! Ще стигна до небето. Там, ще има птици.                                   30.09.2009 г.
	Разделям се с разните илюзии. Заведох ги на спирката. Скимтят, в очакване трамваят да пристигне, и вратите да ги глътнат. Когато, най-накрая, делника заскърца розово по релсите… …Ще пиша стихове, ще мога да обичам… Илюзиите закрещяха радостно. Защото, всъщност ги посрещам. Не съм готов, да купя от кондуктора, билет. И, някакъв да бъда. Прибирам ги в къщи. Ще празнуваме. След стъпките ми клепат, като палета.                                               30.09.2009 г.
Часовникът разбива с чук стената. Сипе се мазилка.      Черва на разни жици.             Тръба за мръсната вода. Чукът е сгорещен от ярост. Зад стената, вероятно, няма нищо. Нищо! Ще стигна до небето. Там, ще има птици.                                   30.09.2009 г.
	Разделям се с разните илюзии. Заведох ги на спирката. Скимтят, в очакване трамваят да пристигне, и вратите да ги глътнат. Когато, най-накрая, делника заскърца розово по релсите… …Ще пиша стихове, ще мога да обичам… Илюзиите закрещяха радостно. Защото, всъщност ги посрещам. Не съм готов, да купя от кондуктора, билет . И, някакъв да бъда. Прибирам ги в къщи. Ще празнуваме. След стъпките ми клепат, като палета.                                                 30.09.2009 г.
Усещаш ли, непосилната твърдост на асфалтът, прострян между сградите? Аз си издрасках челото, да пълзя, и да прося за хляба. Да мечтая за нормални в лудница, за един поне, но с искрени стихове. Обидно е, някак… Призори, скърца трамвая, късно вечер, го чувам да спира. И се возя, и бързам за някъде. В крайна сметка-седя зад прозореца. Мирише на кипнало мляко. На развалена туршия от чувства. На мизерия, вътре в душата. Сива мишка, умряла в мазето. Чуваш ли, как цвърчи булеварда? Пием с жажда, ръждата, течаща в мивките. Капе:            -по вестника,                - по телевизора                    -по разните книги и превръща всичко в каша. Сънуваш ли нещо, от което потен се будиш? Аз, затова и не спя. Пуша цигари. И пия хапчета, да ви понасям и днеска. Като крадец се промъквам в спалнята, и инжектирам децата с радост. Че сутринта ще ядат, ще имат панел над главата си. И са длъжни, да бъдат щастливи. С подобна спринцовка, ме бодяха и моите родители. Другарката-Класна.                 Комсомолът.                                     И други простаци. Сега съм без мисъл. Но, с остатъка на моята същност, бих желал, да ви кажа:                - Все пак, не живеем в Сомалия.                                                  02.10.2009 г.
	Толкова много съм писал!... Благодаря Ти, за всяка думичка, Господи! Дал си Ми сили, да живея и разкажа живота си. Не знам, как Ти изглежда. Но си мисля, че Ме обичаш, наистина, щом позволи, да създавам с Тебе вселени.                                                    02.10.2009 г.
Супа от леща. Край паницата-стихове. Ям чесън, и си говоря с Вутимски. Нещо, естети?... Бръчите челото?! На простак ви мириша, навярно. Да! Ама, поети се хранят на масата. Така че - стойте отвънка. Хапваме чесън и се ровим в кошчето. Вчера май, изхвърлих цигара. Ей, такава, голяма! По-голяма от вашите глупости. Ще я сложа да съхне на печката. Дано да изсъхне, та да пушим след ядене. Ще му сложа, на Вутимски, постеля, и нощта ще е синя от обич. А пък на вас, господа и префинени дамички, с извинение- ще ви пръдна в лицето. Имам паница с простички истини. И стихове, за които мечтаете. Ох, че е хубаво! Топла и гъстичка, моята супа, римувам с лъжицата. Хапвайте сандвичи.. И създавайте българско хайку. Ние, с Вутимски, ще пишем поезия. Така че, не сте поканени тука.                                                         02.10.2009 г.
	РИСУНКИ ПО АСФАЛТА   Ще вали… Посърна асфалта. Децата си тръгнаха, от балкони привикани. Лъхна на влажно. Остана един тебешир. Недовършено слънце. И лодка с платна, която отплува. Вятърът духна. И жълти листа, покриха лъчите на слънцето. Лодката спря. Асфалтът очаква дъжда, да изтрие, тази детска рисунка. Тебеширът ще стане на каша.                                 02.10.2009 г.
Минути, разпилени от часовник. Мъниста, скачащи по пода. Покрит с балатум. Старите ми гардероби, събират прах от вехти спомени. Множество въпроси, димят, неугасени в пепелника. Празна чаша. Безсмислено е, до комфортност. В мивката тече чешмата, в очакване, да се превърне в извор.                                         02.10.2009 г.
	Улицата се събуди златна. Цяла нощ валя. Утрото отправи мокър поглед в мъгливите стъкла. Сградите са мълчаливи. Свраката от тъмния комин, кряска по надвисналия облак. Лъхна вятър. Зашумя. Капките от оголели клони ръснаха по мократа трева. Огненото лято, неусетно, късно през нощта, беше слязло в тротоара. Златно, мокро, сред листа.                                 03.10.2009 г.
Толкова ми липсваш, че сънувам очите ти. Вън, всичко е златно. Носталгично-красиво. Син минзухар, съм откъснал за теб. Пожълтя в тефтера ми.                   04.10.2009 г.
	Студено небе, като схлупена къща отгоре. Ръми безнадеждно. Бездомното куче души листата. И търси следите на лятото.                                  04.10.2009 г.
Пожълтя тревата, тази вечер. Пак ръми студено. Голи клони гонят вятър. Няколко чадъра, слизат мокро от трамвая. Залезът го няма. Врана.                               04.10.2009 г.
	Митарства между сънища. Проповед на кукумявка. Икона на лена в тъмна църква. И нощен вятър, коленичил в клоните, се моли за душите на листата. Стрелките на часовника са кръст. Разпънат съм. Прозорецът ме гледа, без да мигне. Говоря с призраци из стаята. И не получавам отговор.                                             04.10.2009 г.
Вятърът драска с пръсти. Стъклото е сиво. Ситните капки, се стичат надолу. И рисуват студени пътеки, по които, спомен за лято, с куцукащи стъпки, от мен си отива.                         04.10.2009 г.
	Като в гробище, тихо. Падат листата. Черни врани, накацали в клоните, грачат глухо, след мокрия вятър. Ръсят се капки, шумят по алеята. Мирише на пръст. И на гнило. Гледам в облак, как ято на птиците, потъват, без диря.                                         05.10.2009 г.
Спомени в златно… Капят листата. Облечени в охра, дървета. Мирише на паднали кестени. И на мъгла, от горчиво събуждане. По тази пътека, минавахме заедно… Беше, до лудост горещо. В очите на сивата сврака съзирам тъга. И тя, като мен, рови из жълтата шума. Кълве, зрънцата от лятото, и си търси причина, да не се усеща самотна.                                         06.10.2009 г.
	Ориста на художника… Да се вглежда в бялата рамка. Платно. И да вижда картина. Този миг, преди да посегне към четката, е създаден от Бог. Тогава, небето над него замлъква. И облакът спира от пътя. Четката, сякаш е птица-политва! Платното потръпва. В багри избухва света. За да угасне, в нощта на тихо отчаяние.                                        06.10.2009 г.
Вероятно, си губя разсъдъка… Не разбирам, какво ми говорят. А приказват…приказват…приказват… Развален конфитюр по лъжицата. Методично се стичат в мивката, на чешмата, развалените капки. Правят бели фонтани в чинията, със следите, от снощна вечеря. И би трябвало, парченца от моркова, които плуват, да ги приема за лебеди. Телевизорът, това ми втълпява. И разни простаци, с техните стихове. Не понасям, немити чинии. Търкам с четка, загорели-тиганите. И се старая, да изплакна ръцете си, за да се завърна изчистен, при Чехов.                                               07.10.2009 г.
	Отдъхнах си… Прочетох много. Много съм изписал. То, не е важно това… Живях красиво! За всеки ден, оставил съм следата, че, аз съм бил… Какъвто и да бъда. А същност, съм един и същ. И днес. Макар, брадата, да бъбри, че настъпва зима. При мен, сезоните са скица. Картината е закачена на стената. И толкова. Кое, да ме уплаши?! Смъртта е просто гвоздей. Вие сте стената. Картината съм изрисувал с обич.                                             07.10.2009 г.
От мечти пожълтели, листата, се ронят под хладния вятър. Тържествува, облечен асфалта, от закърпена риза със злато. Вече не е толкова безличен, има смисъл в сивите бръчки. Ще отрони последна надежда, и ще бъде в черно, дървото. А асфалтът, по тази алея, ще посрещне и пролет, и зима. И ще сменя гримасите, само… Слушам… Тихо проплакват листата.                                           07.10.2009 г.
	Не намерих утеха в съня си. Сутринта изскимтя, като куче, и се вмъкна при мен, без да чакам, безпризорните гости да идват. Замириса на хлад и на жълто, от листата, откъснати с шепа. Вънка вятърът псува сърдито, и булевардът мърмори за нещо. Ще изпия кафето. Ще тръгна. От досада, ще споря с някой, в трамвая, до моята спирка. Там ще слезна. И пак ще се върна. В такова, намръщено утро, най-добре е да си оправя леглото. И да пиша. Няма смисъл да скитам.                                        07.10.2009 г.
Кацат гълъби в моето утро. И макар, че мъглата, е като бяла забрадка в прозореца, чувам, как птици говорят. С крачета потропват. И чакат. Побеля на дървото косите. Тротоарът е златен от шума. Чувствам как, като пале ме хапе, по ръцете, мъгливата есен. Имам топлия поглед на гълъби. Чувствам и теб, как, с усмивка се будиш в гърдите ми. Тази, бяла мъгла, се превръща в милувка сред клоните. Храня птиците. Нека отлитнат! Ще накацат, с развети крила, в раменете ти. Там, ще оставят, моето букетче от жълти листа.                                             08.10.2009 г.
	Ранени птици, търсещи къде да пренощуват… Листа, червени от тревожност, се вият, в шепите на вятър. Студените стени на сгради посрещат съскащите вихри закопчали своите черни ризи. Прозорците са с мъртъв поглед. Стъкла на очила, покрити със завеси и решетки, блестят в тъмното прозорци. Листа…листа… Въртят се лудо. И драскат по опънатите жици на мокри стълбове. Дърветата са черни. Мина куче. Настръхнало и озлобено, ръмжи към падащата нощ.                                      10.10.2009 г.
С размътени очи,                             по булеварда, се клатят лампи, като пияници. На есен лъха от асфалта,        на кърпена пътека с локви. Вали протяжно и самотно. И мокрото лице на светофара, е жълто, сякаш той е болен. И вие вятър… Суче на талази, неоновите капки край реклами. Дори чадъри няма. Няколко таксита, смирено чакат някой пътник. А аз, не съм.                       Пристигнах.                                          10.10.2009 г.
	В умореният поглед на куче, от неизвестна за мене порода, виждам, как градът се разгръща, и си свива крилата в залез. Булевардите стават изнервени. До цинизъм е прям светофара. Носят в чанти умората, хората. И залитат първите пияни. Непотребен за никому, залезът, по стъклата рисува надежди. И утеха, за всичкото станало. Като прошка е була луната. Домакини влачат косите: -магданоз,                  и на копър,                                    и целина. За да тръшнат вкъщи на масата, зeленият поглед на делника. И от акорда на залеза, да направят таратор за вечеря.                                       10.10.2009 г.
ЗА ПОСЛЕДНО   Като в есен, очите на старците отронват пожълтели листа. И вятърът брули ръцете им, под изсъхнали клони. Непотребни, като счупена пейка, те събират трохите от слънце. И ръкомахат след бебета. Правят смешни муцунки, на минаващи, зачервени деца. Топлина. За последно. Листопад от надежди. Пожълтяла трева. Остана надежда под тъмна жилетка, -белотата на болнична зима, да не ги покрие с чаршаф. За последно. Гледам тези усмивки сред бръчки. Тази суха ръка, как се радва на бебе в количка. И на литнал балон. Падат жълти листа. За последно.
	Листопадено е в мен. Подритвам шума, изсъхнала от есенни настроения. Вещае дъжд от този облак. А якето ми има на ръкава, изядена от грижи дупка. Обувките - и те… В челото ми от суша, тъмнеят издълбани коловози. По които бързо преминава, каляската на хладен вятър. И слънцето, дори е изморено. Замислено върви към небосклона. Препъна се в сухите дървета. И пясъкът по празната пътека, попи кръвта му. Стана златен. И после потъмня. Настъпи залез.                                       10.10.2009 г.
(Село Добралък)   Стомна с шарки от злато. Вятър сред клони, се гали, сякаш е коте. И мърка, на припек. Дреме старата баба, на сухата пейка край пътя. По дуварът, варосан до бяло, гущер ми показва езичето. Петелът кукурига от скука. Жълтите дюли, тежко туптят по земята. Мирише на кипнало вино. И на топло, от идваща зима.                                10.10.2009 г.
	Ако, майка ми знаеше… На гинекологичния стол, щеше да ме изстърже от себе си. Щях да отида в бялата мивка. От там - в морето. Малък зародиш, щях да бъда свободен. Все, някоя риба, щеше да ме погълне изцяло. И да ме спаси от мечтите.                                    12.10.2009 г.
Беззащитен съм… Малко детенце, свито в кревата сред буря. Светкавици бляскат сред мрака. От гърма им треперят стените. Имам своето плюшено мече. Имам в кутията 20 цигари. Подслони ме под твоята стряха, в тази буря, съм много уплашен.                                  12.10.2009 г.
	До каквото се докосна, го развалям. Непохватен съм във всяко нещо. Тече в кухнята чешмата, а аз си мисля, че е извор. И пиша влюбени сонети, русалки, че се гмуркат в чиния… Останала, от вчера. И после се усмихвам глупаво. А исках, Кубчето на Робин, поне веднъж да подредя…                                      Да стане ясно, че в делника ми има смисъл. Дори, и с това да се похваля. Така и, не разбирам цифри. Математиката на живота, оставих в 4 клас. Сега съм неграмотен. И сричам сметките в магазина. Касиерката ми казва, че кредитната карта ми е празна. И сещам се, че тръгвайки, се мотам по перона. Пухти от нерви, пълен влака. А аз, с гълъби говоря. Кондукторът е много сприхав. Затваря, пред билета ми вратата, и чувам, че говори в коридора: - Омръзна ми от скитник, без посока! И аз се свивам в купето. Не знам, наистина, къде отивам. Ще слезна на една случайна гара. И сигурно, понеже се познавам, кафе-машината ще счупя.                                              12.10.2009 г.
Красиво-грозно,                         лято-зима,                                   и някакво… Понятия, зад които се прикривам. А утрото е безпощадно. Усещам, как са чужди хората, и всичките им приказки са сенки. Витаещи илюзии сред стаята. „Не съм добър!” - в устата на мнозина. „Добър е…” - казва, някой. А всъщност съм, парче месо на масата, с което, Бог си прави сандвич.                                              12.10.2009 г.
	Рисунките в асфалта са измити. Валял е дъжд. И духал вятър. От щрихите на тебешира, се вижда слънце, наполовина. И някакво детенце, без усмивка, държи в ръка балон. Но, няма друго. Опашката на кучето съзирам. Останалото липсва. Паднали, листата, по локвите рисуват есен. Сред тях пристъпва врана. Перата и се сливат с асфалта.                                         12.10.2009 г.
Календарът се премества механично. Буталото на някаква машина, извършва ход. Настъпва есен. И скърцат пожълтели оси. А аз, с цялата наивност, с ръка погалвам колелата. Предавките ще ме размажат. От моя стих, ще стане смазка, машината да мърда плавно.                                             12.10.2009 г.
	Сякаш, глутница лаещи псета, се събраха отвън, край прозореца. И виеха…виеха… Вият! Пердето се сви от уплаха, че ще го хване, студения вятър. Драска с кривите нокти в стъклата, сивият дъжд, измръзнал и гладен. Блесна светкавица. Глухо разтресе, на небето, таванът прокапал. На дървото, косите се мятат, сякаш луда жена се опитва да хукне. Но е вързана с въже към земята. Мътни локви си мръщят челото. Мокра сврака, в моята стряха, на завет, си оправя прическата.                                          14.10.2009 г.
Изпразнен поглед на дете, останало, заключено в къщи. Празнува чашата с баща му. А вън, брезата ръси ситни капки. Забързани чадъри в булеварда. Замисли се, едно листо, прокара длан по сбръчкания облак. И после, напосоки тръгна. Оглеждат се очите на дете, в прозореца, а вън е вятър. Ненужно се усети, тази сутрин. Мечето не говори, татко пие. Детето, лепнало чело, в стъклото, булевардът гледа. А той е сив, със стъклени очи. Чадърите се клатят бързо. Трамваят мина, пожълтял от студ. Обувките на хората са кални.                                       14.10.2009 г.
	Самотници,                         и ненормални… Реклами, светещи в червено, по булеварда бляскат истерично. Трамваите са прежълтели от досада, и скърцат на завоя прозаично. Неоновите лампи са безлични. И множеството тъмни сенки, вървят без звук, говорят, спират, пред слънцето на шарени витрини. въздишат, ръкомахат, нещо казват. Останал съм под уличната лампа. И мъча се, над тежките фасади. (Сгради,                климатици,                                    и огради), зад някой облак, някоя антена, лицето на луната да погледна. И тя, дано да ми пошепне, че този булевард е чужд на всички. Защото, пипат ме с ръцете сенки, на скитащи в нощта вампири. Нощта е клиника на луди. И повод, всичките самотни, да срежат вените си. Без да мислят, прострели длани в релси на трамвая. А той пристига, жълт и скърцащ.                                             14.10.2009 г
Гледам, като вцепенен, в телевизора. Вънка вали. И мирише на есен. Някакъв взе, че заколи любимата. Изтри в парцала, своите следи. И отпътува, на някъде… Пуша цигари. Дочувам дъжда, как, в прозореца, ми припомня за нещо… Виждам-изгорени следи, фасът в покривката, как е оставил. Пак, ще има семейни кавги! На кой да разкажеш, че вънка, есенен дъжд, мрачно ръми. И ченгето, пълзи с пистолета, край огради и пламтящи коли… Просто-вали. Ситните капки, в стъклата оставят следи, а от телевизорът, се оцветяват в синьо.                                                   15.10.2009 г.
	Господи, колко съм грешен! Затвори си очите, не гледай, как пилея се с жълти постъпки. Не за друго… Навънка е есен. И се сипят листа за раздяла. Гледам дървото, как се разплака, от последните, свои надежди. Не бих искал, да хленча пред Тебе. Честно казано - не искам и нищо! Виждам, как стари икони, пред лика ми, затварят очите. И мълчанието, за мене е много. Виждам! Прости греховете! Ей, такъв съм - загубен в полето. Овца, заблудена сред стадо. Ако можеш, намери ме и викай: „- Осанна, той се покая!” Но, не вярвам. Кучета ръфат, на деня ми, престилката проста. Там, поставих с длани, нищо, подредено в чиния от празно. И погледни в моята маса: - празна чиния,                            вилица,                                          нож,  и децата, които ме гледат, как се поклащам. И им обещавам, че в моите стихове, ще намерят, вънка, сред улица, в някакво бъдеще, картини на Моцарт, и на Вутимски, тъмни хотели… Топли чорапи мечтаят, а давам им глупости… Да, Господи! Затова, ще Ти кажа, че ми писна да се усещам Избраника. От дете, само това, всеки ден ми повтаряш, а не искам да чувам, оглушах от прокоби. Впрочем, нищо не мисля. Отпивам от чашата чай. (Нямам мастика!) Слушам, как се променят сезоните. И се завивам с одеалото. Трезвен, сякаш в делириум! Чувам, как желъди падат в градината. И барабанът им бие, направо в челото. И всяко листо, капещо бавно сред клоните, се отронва от мен, ей, така-без посоките! Които, би трябвало,                                     (нали си ми близък?!), да ми кажеш,                        да шепнеш,                                            да креснеш,                                                              в лицето ми! …. Мълчиш! Но, не това е отговор, от който ще бъда! Мълчат, сред листата, миризливият дъх на чорапи. На глад, лъхаш гладно в хладилника. И икони висят, сякаш картини в стената. Господи, питам?! Не си длъжен, разбира се, да говориш с мен, просто, днес съм безпътен, та те питам: „- С мен ли си?”. Имам много лекарства. Мога с тях да заспя, и да бъда спокоен. Мога да отида в Смъртта, и ще стана на призрак. Мога да бъда нещастен. Щастлив… Ти ми кажи! Мълчи! Сипят се жълти листа в прозореца. Булевардът от някъде, кашля сърдито. Имам дарен от някой, тавана, в който се взирам. И чакам покана, за тържеството на моите въпроси, когато, листопадено, в моите вени, пулса угасне.                                                                15.10.2009 г
Сънувах стихове… В които, беше… Сънувал съм те в полумрака, когато делника е бил жигосан, с огнивото на простите въпроси. Дали съм жив, защо живея… И разни други… После, не заспивам. Събуждането, твърде рано, понякога е знак от Бога Бих искал, да ти кажа нещо. Когато се пробудя, в стаята е тъмно, зная, че бухалът навънка си почива. И виждам, имам дълго да говоря. Но всъщност-кой ли ще ме слуша? Затова и пуша. Дълго мисля. Накрая, сядам да ти пиша. И пиша… Някакви, без смисъл. По съмнало, разкъсвам бели листи. И чакам, първи грак на сиви свраки, над мен да се надсмеят от дървото. Тогава, ровя с треперящи пръсти, в кошчето, дано сред пепел от цигари, намеря листчето, с криви букви. Където има стих за теб. През цяла нощ, мечтана. Не те намирам. Кофички от мляко. Измитият отпадък от чиния. И трупове на смачкани хлебарки. Ще дойде нощ… Отново ще те чакам, и всеки стих, с индиго ще копирам.                                                  15.10.2009 г.
	Там, зад ъгъла на булеварда, където са събрани на купчина, от вятърът довети-празни чашки, на продавачките, изпитите кафета… И есента, където е довяла, листа и кал от всичките обувки, на разните, преминали през мене… С токчета, пробили в гърба ми, многоточия от думи… Навярно, там ще те открия. И ти ще бъдеш бяла.                             Първото кокиче, с което няма да се срещна. Отивам там,                        зад сенчестия ъгъл. Дори и в теб, да се залъгвам.                                       15.10.2009 г.
Ям малко… Като врабче - набързо в прозореца. Само дано да им достигне… Гледам в чинията на моите деца, и им досипвам с лъжица. И се радвам… Нека ядат! До толкова съм жалък - лъжица, откъсната от моята уста, би трябвало да е дар и утеха. А делникът, говори за друго… Да не приказвам, и аз. Давам им хляб, без надежда. Тази вечер, пак сити ще спят. За какво да се будят, когато се съмне?                                             15.10.2009 г.
	Радостта на пълзящия червей… Намерил е ябълка, гнила, от есенно падане. И гризе. И се чувства доволно. В жълтата шума намира утеха, там пъплят, и другите червеи. Гнилата ябълка ще нахрани мнозина. Вкиснати сокове ще опият главите им. Грее слънце и падат листата. Музикално закриха сезона, щурците, и прибраха цигулките. Завесата пада безмилостно. Чистачка, със синя престилка, между седалките измита боклуци. Щурците се самоубиват самотно. Подаряват цигулки на дом за сираци. Само, в гнилата ябълка, няма антракт, за устите на червеи. Следва следващо действие.                                                  12.10.2009 г.
В тази стая, слънцето е спряло. Не помръдват и стрелките. Детският паралич, часовникът е схванал по рождение. Капят само в саксиите, изсъхнали листа на цветето. Ако това е времето, Значи-жив съм. Още дишам. А всъщност, просто-сменят се сезоните.                                          19.10.2009 г.
	Мъгливо утро… В просъница дочувам, как, в стъклата, дъждът кълве, подобно гълъб, трохи от моето събуждане. Ще стана… Свъсен, ще отхвърля, завивката, кафето ще направя. И сухата, от вечерта филия, ще мажа с вкисналите чувства. И после… Ще очаквам време, в стената ми, часовник да отрони. И да обещае нещо. А вън е листопад. Текат сезони. Донесъл съм закуска в леглото. Жена ми е доволна. Сива сврака, навън говори, че съм безполезен. И, не само това… Не виждам нищо. Събуждането е, като вчера.                                                 19.10.2009 г.
Рисувам с поглед бели коне, как препускат. С копитата драскат земята. И облак се вдига, и стига небето. В гривите вкопчен, се носи и вятър, разпилял, сред косите си есен. Жълти листа, след конете танцуват. Сивите камъни екнат. И в небето тежи гръмотевичен облак. Ще изпрати на конете поличба. Те препускат, полето е волно. Само враните, вдигат се в облак. Толкова искам, да бъда свободен! Да заключа вратата на бедната кухня. Да оставя изпразнен, черпака в стената. И гладната тенджера-нека гладува! Две хлебарки мърдат с краката, и полазват по хляба, знам, че е грешно! Как ми се иска, да се махна от тука, да не чувам, как чинията пита… Някъде, има поле. И коне побеснели. Там мирише на вятър и конски копита. Ще оставя котлона на печката, пуснат. И газта, ще ме направи свободен.                                                     19.10.2009 г.
	Родината е мащеха… Студено, пред мен изцъклен, булевардът, не ми говори. Мъртъв. Проточил се, без никаква посока, пренася трупове на хора. Печална катафалка, по която, най-обидното, че липсват, поне цветя. И оплаквачки. За мъртвия народ, оставен да погине, край гробовете, носещ жито. И вино и сълзи… Над някой спомен. По кръстовете кацат врани. Дохожда зима. Тя ще бъде края. Дедите ми, навярно са щастливи,       - Не виждат мрачната процесия. На мъртвите под вятъра си внуци, и своите илюзии.                                                 19.10.2009 г.
Ръми… И, такова си-никакво! Нито е топло, нито-студено. Гледам в прозореца, как мърдат чадърите, и си мисля, къде ли отиват? А чадърите, вятър поклащат. И бодат с остриета, по алеята-токчета. Бързат за някъде, от нещо се връщат. Носят в пликчета, зеленчуци и грижа. Това е нормално! Денят е нормален. Всичко е, сякаш в норма. Имам въпроси към тъмния облак, Но това е, също-нормално. Има си хора, които в прозореца, гледат, как булевардът е тъжен. Има чадъри, забързани в кухнята, дето, ги чака котлона. И аз ям. И това е нормално. Нормално… Нормално, нормално! Искам дъжд да вали, та, да издави всички хлебарки, дето, нормално в дъжда, прескачат калните локви. С чадъри, под хладните капки.                                              19.10.2009 г.
	Мечтите се свлякоха ниско. Сред върбите с увиснали клони. Край реката,                       (отходен канал) пълзяща под криви мостове. Градът е голям и изцапан. С фасади, налепени със сажди. Скитат сенки на дрипави старци. Очите им светят в гладно. Мирише на зеле е и тикви, от дюкяни на хитри търговци. Продават мечти в торбички, шумолящи от сухи огризки. И е скучно, и сиво небето. Капят сажди, а черните врани, се преструват на ангели бели. Носят в човките счупени арфи, и подрънкват с пробити дайрета. Само върбите, над канала са разплели косите. Гледат, как бълбука реката, от мръсотията, станала гъста. И тъжат неподправено. Мечтите отплуват. Като изпражнения, твърди от запек, по повърхността на водата се мяркат. И после потъват.                                            21.10.2009 г.
Листата докосват прозореца. Отронва се музика. Вън вятърът свири с цигулка. Сред сенчеста стая, с картини и жълти завеси, пропукани вази тъжат. И слушат, как оплаква се пианото. Цветята са сиви от прах. И вятърът връща назад, под акорда на есен, изсъхнали спомени. Като жълти листа, се въртят. Полегнала кротко, замислена котката, под звуците, тихо преде. На пианото свири старица посърнала, с коси, изстудени от сняг. И проплакват от стените картините. Икони, с цвят на дърво, въздишат за нещо със сенки сред стаята. Прозорецът диша с гърди и завесите тежко поклаща. Вън, студено ръми. Пианото плаче. Старицата е бледа, като угаснала свещ.                                                    21.10.2009 г.
	Бяло коремче. И черно кожухче. Развята опашка, сред пожълтелите клони. Катеричка, скача,            подскача,                             и спира. Поглежда ме скрито. Ето-за някой, съм, все пак-любопитен! Звучи утешително,         сред самотната есен.                       22.10.2009 г.
Виждам, как се дрогират… Пият бира и размахват спринцовки. Едното хлапе ме изгледа накриво:       - Май си объркал автобуса, бе старо! Какво да им кажа? Мога да бия. Мога досадно, като пастор да бъбря. В това е въпросът. Седя, като старец на моята пейка. Пуша неистово. Да имах пари-щях и да пия. Гледам, как си запретват ръкави… Искам да бъда сред тях, ей така - мълчешката. Щях да съм някакъв, макар и за малко. Така че, деца… Нямам какво да ви кажа. Налейте на стареца, чаша с бира. В парка, есента е фекална. Листата падат, без да кажат за нищо.                                                           22.10.2009 г.
	Гледам ги, как се дрогират… Пият бира, и размахват спринцовки. Едното хлапе ме изгледа накриво:        - Май си объркал автобуса, бе дърто! Какво да му кажа?! Мога да бия. И мъдро да бъбря. В това е въпросът. Седя, като старец. Гледам отсреща, че булевардът е празен. Пуша неистово. И нервите дъвча. Ако мога, бих казал му нещо. А да ви питам-какво да му кажа?! Враните грачат. И жълто е в парка. По алеите, желъди падат. Листата окапват, и вещаят за зима. А тези деца… Поне, за миг са щастливи.                                                      22.10.2009 г.
Гледам птиците. И жълтите листа в алеята. Минават кучета, подушват ме, повдигат крак… И отминават. Не съм потребен, явно-никому. Дори и желъдите… Падат по пътеката. И никой не поиска да ме чукне. Така-за слука! Нека се усмихна. Приличам на листо,                               изпъдено от клоните. Което пада, за да стане шума. А долу, там, пръстта е безпощадна. През мен ще минат остри токчета, гумите на колела,                             цървулите на скитници. И аз ще стана кал,                            под стъпките на бързащи. Но, не е важно! В идващата пролет, ще стана тор за малките кокичета. И те ще порастат.                                Ще станат бели. Днес… На птиците, очите им са тъжни.                                                     22.10.2009 г.
	До последно, ще окапят листата. Ще паднат мъгли, като кърпа. Алеите тук, ще замръзнат. В парка, бездомните врани, ще ме срещат, като скитащо куче. И ще ругаят от черните клони. А аз ще се мъкна приведен. Събирам в очите си слънце. И очаквам… Впрочем, нищо не чакам. В някоя сутрин, тук ще бъде бяло и мъртво. Само, аз ще се скитам.                                         22.10.2009 г.
Кладенец… Не виждам дъното, но сещам, как мътната вода ме влачи долу. А там, разплели са косите водорасли, и няколкото жаби ме очакват. Съседът, хвърлил е отровно биле. Прозират костите на мъртво коте. Една туркиня, с погледа на влюбена, варила е отвара в стихове. И всички ме кълнаха! И? Защо е злобата? Желая, тази орисия, да клъвне в утринта ми свраката. Да кашля дълго. Господи, прости ми! Когато се оправи, да отлитне. Не пожелавам зло, на никого.                                         22.10.2009 г.
	Пожелавам ти, тихото щастие, да не си разбрана от никой. Твоят път да е странен за многото. И да чуваш, как плюят по пътя ти… Самотна, луната те чака, да ти каже, че и тя е изпъдена. И се борят със страховете си, облаци, да признаят, че в утрото плачат. Виж, колко е тъжно небето! И ме последвай, с криволичещи стъпки. Тази улица, с тъжни фасади, има светофари, които ти кимат, с очи, пожълтели от мисъл. А днеска, няма какво да ти кажат. Няма, къде да те водя. Напротив! Ще останем в твоята кухня. Там, би могла да усетиш, колко е тъмно навън. И как, свети, под пожълтялата лампа тефтера, в който, с няколко простички думи, бих желал, да ти кажа, че ти си.                                                 22.10.2009 г.
Представа за лебед… В тишината на езеро. Бели лилии, вещаят за спомен. Чиста, като първо докосване, върбата рони мъниста, умислена. Капки, пожълтели от днеска. Само водните кончета, са наивни и влюбени. Ефирни, сред жълтата шума, спорят с комарите и летят на далеко. Всъщност, пресъхнало езеро, в тинята храни тръстики. Лебедите са изклани отдавна. И изпити с мастика.                                           22.10.2009 г.
	Утехата, да бъда сам, но без да съм самотен, си ти. Показвам ти цветя. И шепна стих. А ти ме галиш с усмивка. Вървя. И слушам своите стъпки. Полъхна. Това си ти.                        22.10.2009 г.
Шепот на лист. Събудена птица. Намерила желъд, катеричка, ми помахва с опашка. Червени листа ми напомнят, за твоите устни. Вятърът пари. Тихо вървя. И се обличам в есен.                  22.10.2009 г
	Мислих, че имам въпроси към всичките отговори. И питах, с усмивка на някой наивник. Огледалото ме разглеждаше странно, там, не виждах, че във въпроса присъствам. По стената се любеха паяци. И в оргазмът им, не дочувах, какво ми говорят. Пъшкаха тежко, в ъглите на стаята, някакви думи. Не дочух, че ме пъдят. И останах-да питам, като детенце пред майка си. А майка ми имаше работа-мие чинии. По престилката падат сълзите на пяната. И чиниите скърцат, а там-на тавана, все така, продължават да чукат по покрива, двата паяка, с преплетени пръсти. Майка ми избърса ръцете в кърпата. Паякът се изчисти в салфетка. Стаята замириса на мивка и хубаво. В прозореца, птичето църка. Само аз си седя, на гърнето в кухнята. Акам и питам. Ще ме шамаросат накрая, досадно е станало, че клечейки, все за нещо ви питам.                                                                         23.10.2009 г.
Гледам, тези намръщени устни… И очите им-изкаляни дупки, издълбани сякаш, с пръст в земята. Лица, посивели и лоши. Не разбирам… И ми идва да питам. Като дете, да им дърпам ръкава: -Чичо, ти на мен ли се сърдиш?! Няма, разбира се. Пораснах отдавна. Питам се, как са пораствали, тия? Гледам в асфалта, нарисувано слънце. Къща и… Някакво нещо. Май, ми прилича, на пале. Или пък-конче? За кой ли е важно? Няма значение. Аз им се радвам. Детенце с езиче навънка, е рисувало слънце... И своето конче.                                                     25.10.2009 г.
	Мъгла. Сред жълтите клони, слънцето е разперило пръсти. Край алеята, тъмни дървета, ме посрещат, като старците-внуче. И усещам, че те ме обичат. И че, небето мирише на есен. Кацна пред мене, грациозната сойка. Завъртя се,                    поспря… За да мога да видя, нейната рокля, със сини мъниста. Кимна.               Доволна,                                пак отлетя.                                              25.10.2009 г.
Стон на събудена птица. Луната, безжизнено гледа. С матов поглед, стъклата, нещо в стаята дирят. Чувам, как капе чешмата. Безразлично, като часовник в стената.                         25.10.2009 г.