Романът "Под игото" в контекста на европейското културно развитие
 

РОМАНЪТ “ПОД ИГОТО” В КОНТЕКСТА НА ЕВРОПЕЙСКОТО        КУЛТУРНО РАЗВИТИЕ

 (В тази статия са използвани множествоизточници! Благодаря на авторите им!)

Историята и културата се намират в непрекъснато развитие, чиито корени и източници са в човешкия разум. Действията на хората се определят от техния мисловен свят. Това важи както за ценностната им система, така и за творческата им способност. Резултатите от мисловния свят стават реалност във външната материална действителност чрез езика и ръцете на хората. Така е с длетото на Микеланджело, така е и със сабята на диктатора.

" Защото, каквито са мислите в душата му, такъв е и той. "/ Притчи 23: 7 /.

Човек не е просто продукт на силите, които го заобикалят. Той има разум, вътрешен свят. Вътрешният мисловен свят определя външното поведение. За да разберем къде се намираме в съвременния свят - в нашите интелектуални представи, в културния и политически живот- трябва да проследим тези насоки в историята и най- вече във философията, науката и религията.
 

След варварските нашествия и краха на римския ред, започнало време на социален, политически и интелектуален хаос. Средновековните художници/ 590- 1517/ забравили много изразни средства, например употребата на перспективата, използвана от римляните в картините и мозайките им. Римските картини били пълни с живот. Такова било и християнското изкуство в началото си. Накратко, хората били реални личности, които живеят в съвсем реален свят.

По- късно в Църквата се появило едно нарастващо изкривяване на доктрините и отдалечаване от Библейското учение. В изкуството също настъпили промени. Елементите на реализъм били заменени с предпочитание на фантастичното и нереалното. Около средата на 6 век били забравени и последните останки от Реализма. На мястото на античния илюзионизъм- по- реалистично оптично изобразяване, в естетическата мисъл се налага спиритуализмът- художникът не се интересува от външното подобие, а от това формата да изразява скрит духовен смисъл. За византийското изкуство станали характерни шаблоните, стилизирани и символични мозайки, и изображения. В това изкуство наистина имало красота, но постепенно започнало да се отдава значение само на религиозните теми и хората били изобразявани не като реални личности, а като символи. Този процес достига връхната си точка през 9, 10 и 11 век. До голяма степен изобразяването на природата било изоставено и което е още по- жалко, бил отстранен живият човешки елемент. Канонът в иконописта и живописта бил насочен изцяло към представяне на абстрактната византийска теология и връзката с църковния ритуал.

Последната част от Средновековието бил период характеризиращ се със засилен интелектуален и културен живот, както и изявена набожност, което се проявява в заместването на романския с готическия стил в архитектурата. Романският стил се отличавал със закръглени арки, дебели стени и слаба осветеност във вътрешността. Този стил наподобявал римските стилове. През 1140 г. се родил готическият стил сьс заострените си арки и големите прозорци, от които влизала светлина.Този нов стил отразявал човешкия стремеж на века- полета нагоре, в Небето.

Ренесансът, което означава" раждане отново", е всъщност възраждане на идеята за човека. Настъпила коренна промяна в представата за човека, която го поставила в центьра на всичко, промяна, която се отразила в изкуството. Ренесансът се заражда през 14 век и обхваща периода до началото на 16 век. За да го разберем, трябва да разгледаме събитията, довели до неговото развитие, особено предшестващата го средновековна философия и теология. Произведенията на гръцките и римските мислители били достъпни за прочит, тъй като били пазени, четени и дискутирани от сердновековните интелектуалци.

Може да се каже, че Тома Аквински/ 1225- 1274/ най- известният представител на църковната схоластика, посял семената на Ренесанса. Той вярвал, че човекът въстанал срещу Бога и паднал, но неговата представа за падението била непълна. Мислел, че падението не засегнало човека като цяло, била покварена само волята му, но не и интелектът. Така хората можели да разчитат на собствената си мъдрост, следователно, спокойно можели да смесват ученията на Библията с ученията на философите- не-християни.

Тома Аквински се опирал на един от най- изявените гръцки философи- Аристотел/ 384- 322 г. пр. Хр./ Това подготвило почвата за появата на хуманистичните елементи на Ренесанса. " Най- важното нещо за човека е самият той"- била доминиращата мисьл. Това е хуманизмът/ човекът в центъра на всичко/. Какви биха били основите на морала, на ценностната система и на закона при този начин на мислене? Хуманизмът не може да предложи стандарт, според който човек да сравнява всичко или да осмисли битието и морала. Така животът става безсмислен.

В мисленето на Тома Аквински имало и положителни елементи, които скоро се отразили в изкуството. На света и на мястото на човека в света, вече се отдавало по- голямо значение. Преди Джото/ 1267- 1337/ италианското изкуство представлявало един по- груб вариант на византийското- било плоско и без художествена перспектива. С Джото настъпва коренна промяна. В неговото изкуство природата заела съответното си място и изобразяваните от него персонажи били по- реалистични, пластични и обемни, по- близки до живота. Щом Бог е създал света, значи природата е важна- и затова тя се изобразявала такава каквато е в действителност.

За съжаление, отрицателните хуманистични идеи на Аквински били доразвити по- нататък. Например, писателят Данте/ 1265- 1321/ използвал алюзии, за да вмества класическия езически свят в своите произведения.В творбата си" Божествена комедия" той представя римския поет Вергилий като символ на човешката мъдрост и го взема за свой водач през кръговете на ада. Други писатели сьщо последвали школата на Данте- например Петрарка/ 1304- 1374/ който с право е назован" баща на новия хуманизъм". Той бил вдъхновяван от класическите римски писатели като Цицерон и питаел дълбока любов към древния Рим. Бокачо/1313- 1375/ превел Омир, който станал един от крайъгълните камъни на Ренесанса. Възраждала се античната литературна традиция.

От Петрарка водят началото си редица хуманисти. Техният хуманизъм включва благоговение пред всичко антично, особено пред литературата от гръцката и римската епоха. Влечението към нехристиянските гръцки и римски класици по- късно било стимулирано от падането на Константинопол през 1453 г., в резултат на което мнозина учени от Византия избягали и донесли ръкописите си в Италия. Така ренесансовият хуманизъм постепенно се развил до модерен хуманизъм- една система от ценности, вкоренена във вярването, че човек е критерий сам за себе си, че човек е независим, абсолютно самостоятелен, той е мярката за всички неща.

През 15 век в архитектурата настъпва обрат- в пълна противоположност на мрачната Готика израства архитектурата на хуманизма, възродена Класика, с присъщите и ритъм и пропорции, създаваща усещане за простор и светлина. Това става по времето на Брунелески/ 1377-1446/. Следващите архитекти от Ренесанса наблягат на простите геометрични форми- кръг и квадрат. Перспективата направила възможно изобразяването на пространството по нов начин. Но за хората от Ренесанса новото виждане за перспектива било още нещо: тя поставяла човека в центъра на това пространство!

Мазачо/ 1401-1428/ бил наречен баща на ренесансовата живопис. Той изучавал живота и можел да придаде на картините си реалистичен облик, като отделя централно място на природата. Той бил първият художник, използвал централна перспектива и рисувал картините си с естествено осветяване на обектите. Пръв започва да изобразява и реални хора в реален свят. Персонажите му излъчват жизненост, те се ръководят от християнската любов към ближния- апостол Петьр върви и сянката му изцелява болните. За съжаление, след Мазачо взел превез хуманизмът- човекът става все по- независим и самостоятелен. Междувременно, нещата, които осмисляли човешкия живот все повече намалявали.

Почти до края на живота си Микеланжело/ 1475-1564/ бил под влиянието на хуманистичното мислене. Статуите му на хора" откъсващи се от скалата" изобразяват човека, който се изтръгва от природата, за да се освободи. Човекът ще победи! Великолепната статуя на Давид/ 1504 г./ показва хуманистичния идеал- Човекът е съвършен, най- висшето творение на природата! Въпреки че бил запознат с Писанията и обредите на Израел, Микеланжело изобразява юдейския цар необрязан, което за евреите би означавало нарушаване на завета с Бога и Неговия закон. Това изразява ренесансовото отстъпничество от Бога и издигането на човека.

Другата значима фигура от Ренесанса е Леонардо да Винчи/ 1452- 1519/, химик, инженер и художник. Той бил олицетворение на ренесансовия човек: можел да прави почти всичко и то добре.Хуманистите били убедени, че човекът може да реши всеки проблем със собствени сили. Съществувала пълна вяра в човека. Но в края на живота си Леонардо успял да прозре близкия провал на хуманизма, чиито признаци вече предсказвали естествения му завършек- песимизмът.

Докато на юг ренесансовият човек търсел отговор на въпроса" какво дава смисъл на живота и морала", в Северна Европа възниквало друго голямо движение- Реформацията/ 1517- 1648/. Там човекът се занимавал със същите основни проблеми, но дал напълно противоположни отговори и получил съвършено противоположни резултати. Двама са предшествениците на Реформацията. Джон Уиклив/ 1320- 1384/, живял по времто на Джото, Данте, Петрарка и Бокачо, акцентира на Библията като върховна власт. Ян Хус/ 1369- 1415/, живял по времето на Брунелески и Мазачо, набляга на ученията на Библията и ранната Църква, и на факта, че спасението идва само чрез Христос и изкупителното Му дело на кръста.

Мартин Лутер/ 1483- 1546/ окачил своите" Деветдесет и пет тезиси" на вратата на Витенбергската катедрала на 31 октомври 1517 г. Почти по същото време, две години по- късно умира Леонардо. Трябва да разберем, че две неща се случват паралелно: на север, с Лутер избухнала Реформацията, точно когато разцветът на Ренесанса преминавал. Докато Ренесансът поставял в центъра независимия човек, то при Реформацията вниманието било насочено към безкрайния личен Бог, Който говори в Библията. Реформаторите сериозно смятали,че човек се нуждае от отговорите на Бога в Библията. Само тогава е възможно да се получат задоволителни отговори не само на въпроса как да се влезе вьв взаимоотношение с Бога, но и какъв е смисълът на живота сега, и как да се различават доброто и злото.

Йохан Себастиян Бах/ 1685- 1750/ е несъмнено най- яркият от композиторите на Реформацията. Музиката му е пряк резултат от реформаторската култура и Библейското християнство на тази епоха, които са част от самия него. Извисяващата се полифония е триумф на многозвучната красота на Божието творение. Музиката на Реформацията се характеризира с вариантност и многообразие без да има хаос. Съществува голямо разнообразие на вариации, които имат логично и обосновано разрешение." Месията" на Хендел/ 1741/ отразява възстановеното християнство, както в музиката, така и в духовното послание.

Албрехт Дюрер/ 1471- 1528/ от Нидерландия трябва да се разглежда като реформационен художник, за когото върховна власт била Библията. Красивите му акварели ясно показват, че Божието творение има истинска стойност. Въпреки някои пропуски, Рембранд/ 1606- 1669/ бил истински християнин и вярвал, че Исус Христос е умрял лично за него. Библейската основа, която е имал Рембранд му дала възможност да се отличи в рисуването на портрети с духовна дълбочина: човекът е велик, но е и жесток, и сломен, защото е възстанал против Бога. Природата за Рембранд е нещо, на което трябва да се наслаждаваме като на Божието творение.

Хуманистичните елементи от Ренесанса достигнали връхната си точка през периода, наречен Просвещение. Утопичната мечта на Просвещението може да се опише с пет думи: разум, природа, щастие, прогрес и свобода. За хората от Просвещението човекът и обществото могат да бъдат усъвършенствани. Ако тези хора са имали религия, то тя е била деизъм. Деизмът е вяра в бог, който е създал света, но няма контакт с него сега и не е открил своята истина на човека. Философът Волтер/ 1694- 1778/, често наричан" бащата на Просвещението", вярвал, че ако има Бог, то Той мълчи.

В тази Епоха на Разума, или Просвещението/ 1648- 1789/ науката и човешкият разум заместили християнската вяра и станали крайъгълен камък на западната култура. Духът на Просвещението не е нищо друго освен интелектуална революция. Така се ражда секуларизмът/ думата секуларизъм означава" да се направи светско, да се изключи религиозното образование от училище"/. С издигането на съвременната наука от 15 до 18 в. Основната идея била, че човекът е способен сам да открие истината като използва сетивата и разума си. Така невидимият духовен свят бил отхвърлен като суеверие. Резултатът? Тогавашната култура била освободена от всякакво формално християнско влияние, като на негово място се появила нова натуралистична философска основа. Всичко, което съществува, е част от един космически механизъм, включително и човекът. Тогава кое дава смисъл на живота? Той става празен и лишен от смисьл, така оптимизмът се превръща в песимизъм, както е през 18 в., защото разумът не може да даде отговор.

В този период мислителите,Джон Лок / 1632-1704 г /, Монтескьо  / 1689-1755 /, Волтер / 1694-1778/ и Дени Дидро / 1713-1784 / поставят по принципно нов начин темата за Човека. Той е ценност. Той е свободен.

Четирима души изиграли голяма роля за пренасочването на по- стария философски оптимизъм към съвременния мироглед, в който надеждата е изгубена: Жан- Жак Русо/ 1712- 1778/, Емануел Кант/ 1724- 1804/, Вилхелм Фридрих Хегел/ 1770- 1831/ и Сьорен Киркегор/ 1813- 1855/. Русо, който изгубил вярата си в разума и прогреса на Просвещението, бил силно повлиян от модерното мислене. За съжаление, обаче той по начало бил на погрешен път.Русо мислел, че човек е добър по природа и си остава такъв, докато нещо чуждо за него не го опорочи. Френският мислител неправилно вярвал, че човек е роден свободен, но отвсякъде е окован от цивилизацията. Неговото предложение било човек да се освободи от ограниченията на културата, от властите, от Бога и да стане център на Вселената. Това беше и коварното предложение на Сатана към Адам и Ева, което доведе до падението в началото/ Битие 3: 5/.

Под влиянието на Русо се зародил Романтизмът, чийто най- ярък представител е Гьоте/ 1749- 1832/. За него истината е природата и природата е Бог. Това се нарича пантеизъм- всичко е Бог и Бог е всичко.

Бетховен/ 1770- 1827/ последвал това течение, като го изразил чрез музика и оставил впечатлението за изливане на собствената си личност, наблягайки преди всичко на изразяването на вътрешното" аз". Но нито природата, нито чувствата могат да бъдат критерий за оценяване на нещата.

След тази кратка ретроспекция, следва да потърсим мястото на българската култура в контекста на европейското културно развитие и наследство.През 1878 година България отхвърля варварското турско робство. Безвъзвратно са пропуснати Ренесанса на 16 век, Класицизма на 17 век...Безвъзвратно са пропуснати исторически епохи. Поколения от мислители, полемики, грешки и духовни търсения остават неродени...

През 1889 година Вазов създава първият “европейски” български роман.

Краткият поглед назад във времето ни отвежда до оскъдните литературни напъни на Възрожденските ни писатели за приобщаване към европейското културно наследство.

През 1829 година отпада забраната християните да строят високи църкви. Спокойно бихме могли да маркираме тази дата като ключова в развитието на духовното ни Възраждане. Резултатите не закъсняват- през 1835 година е построена Голямата църква в Преображенския манастир.През 1836 година е завършена църквата “Свети Никола” във Велико Търново, през 1837 г- Рилският манастир. Започва строежа и на първите, сравнително светски български училища. Около 1850 година е построено училището “Св.св.Кирил и Методий” в Пловдив.Това е епохата, когато изгрява уникалния талант на Кольо Фичето / 1800-1881 година/.Възникват първите резбарски и иконописни школи-Тревненската, Самоковската, Дебърската и Банската. Уникално  за българските иконописни школи от този период е изографисването на български чорбаджии и знатни люде. Виден представител на Самоковската иконописна школа е Захари Зограф / 1810-1853 г/.Под неговата четка са изографисани много от стенописите в Бачковския ,Рилския и Преображенския манастири.Определено може да твърдим, че той е първия възрожденски художник.

През 1824 година, в Брашов, Петър Берон създава “Буквар с различни поучения”, известен още като “Рибния буквар” поради илюстрацията на корицата на книгата.Следва да отбележим, че в “Рибния буквар” няма оригинални идеи, а същия е буквално заимстван от “Учебник” на гръцкия педагог Дърварис.

Следващото значимо литературно събитие е създаването на “Горски пътник през 1857 година от Г.С.Раковски.

На културният небосклон обаче, през 70 години се появяват имена като Вазов, К.Величков, Ст.Стамболов, Ст.Михайловски. 1860 година  е изписана първата българска повест- “Нещастна фамилия”, която прави и първите опити да следва традициите на европейския сантиментализъм като литературно течение.

През 60-70 години се появяват първите пътеписи, мемоари, литературни критики, публицистика, памфлети и  фейлетони. Безспорни родоначалници в това са Христо Ботев и Любен Каравелов.

В духът на европейският романтизъм, макар и доста неумело, прави първите си стъпки и българската драматургия. Добри Войников и неговата “Криворазбрана цивилизация”, Васил Друмев и “Иванку-убиецът на Асеня”.

Колкото и условно да е подобна категоризация, можем да причислим творчеството на В.Друмев, П.Р.Славейков, Д.Войников към традициите на европейския сантиментализъм, със всичките резерви на подобно сравнение.Можем, в същия план на мисли да причислим творчеството на Д.Чинтулов, П.Р.Славейков, Ив.Вазов и Христо Ботев към европейския романтизъм.  Бихме могли да определим творчеството на Любен Каравелов и Ботев като част от реалистичния подход в европейските културни традиции, но всичко това ще бъде малко пресилено.

Ренесансът на 16 век остави в европейската културна общност такива имена като Рабле, Еразъм Ротердамски, Фр.Бейкън, Шекспир...

Класицизмът на 17 век е изпълен с рационализма на Рьоне Декарт.

17-18 век са разтърсени от идеите на просветителите Волтер, Монтескьо, Дени Дидро, Русо...

Романтизмът на Новалис, Байрон, Шели, Киитс изпълни духът на цели поколения.

Суровият реализъм на Флобер, Балзак и Стендал създаде усещането за наближаваща буря.

Натурализмът на Зола, братя Гонкур и Мопасан разголиха парцаливата същност на един несправедлив свят.

Символизмът показа, че има красота и  извън реалността. Шарл Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме, Ибсен изведоха мирогледът извън рамките на обозримото...

Влиянието на Ренесанса, Класицизма, Просвещението прониква в България едва през втората половина на 19 век.С повече от век сме изостанали от руската и балканска култура...Пръв проводник на европейските културни ценности в България през 19 век са Сърбия и Румъния.Следва да отбележим, че руското влияние в България е присъствало трайно в цялостното ни културно обособяване.П.Р.Славейков, Каравелов и Ботев са категорични последователи на  “руското разбиране за литература” на Белински, Чернишевски и Добролюбов- “Поезията трябва да проповядва ПРЯКО напредничави идеи!”Това духовно послание формират в литературата ни от този период три основни теми- училище, църква, политическа свобода.Исторически нужни послания безспорно, но те по свой начин предопределят тенденциите в последващото ни културно развитие.

Можем да кажем, че Българското Възраждане съвпада с Европейското просвещение.Безспорно-в различни мащаби и културни образци...

През 1450 година, Йохан Гутенберг създава първата печатница.В Европа за периода 1470-1520 година са отпечатани около 50 млн.книги-средно по една на всеки европеец.

Джон Лок и Монтескьо, Волтер и Дени Дидро, цялата епоха на Просвещението е  изпълнена с идеята, че ЧОВЕКЪТ е ценност. Че не църквата учи на добродетел, а добродетелния Живот  и вярата в Бога.

“Единствената религия, която трябва да се изповядва, е религията за слъжба а Бог и стремеж към добродетелен живот”- казва Волтер. И създава деизма като философия.

Деизмът на Просвещението, за съжаление почти не се усеща в България.

В 1762 година Жан Жак Русо пише “Обществения договор”

В 1762 година Паисий Хилендарски пише “История славянобългарская”

...Има известна културна разлика...

И историческо послание.

В 1876 Вазов издава стихосбирката “Пряпорец и гусла”в Румъния. След погромът на Априлското въстание, Вазов издава втората си стихосбирка-“Тъгите на България”През 1884 година-повестта”Немили-недраги”. През 1889 година –“Под игото”.

В 1885 година, Винсент Ваг Гог рисува “Селяни ядат картофи”.1889 година рисува “Слънчогледите”.На  23.юли 1889 година се ражда Анна Ахматова... През 1884 година Карл Бенц, внук на ковач и син на локомотивен машинист, създава четиритактов двигател с мощност 2-3 конски сили и 250 оборота в минута. Заедно с доставчика на материали, търговецът на желязо Макс Розе основават в Манхайм фирмата "Бенц и сие". Малко след това Карл Бенц създава първия 3-колесен автомобил, като го нарича "Бензинка". Той е патентован в Германския райх на 29 януари 1886 година а 2 месеца по-късно и във Франция.

В 1844 година се ражда Ф.Ницше. В 1889 година, при една от разходките си извън къщи, видял , че един каруцар шиба с камшик своя кон. Тогава Ницше се хвърля върху гривата на коня, за да го спаси от ударите на разярения каруцар, но изведнъж се сгромолясва на земята...

Ницше обезумява.

 В 1900 година, месец август, Ницше се преселва завинаги от земята, която е  искал винаги, през целия си живот, да превърне в трапеза на боговете.

На 09.01.1887 в Берлин се представя пиесата на Ибсен “Призраци”.

На 20 април 1889 година, късно следобед в в Браунау ам Ин (в тогавашна Австро-Унгария), на Алоис и Клара Хитлер се ражда още един син, когото два дни по-късно (вторият ден от Великден) кръщават Адолф Хитлер. 

В българската културна история, в българската литература в тази година се ражда романът “Под игото”, определен с право като “Първият български европейски роман”.
Сюжетът на романа “Под игото” е изграден на принципа на авантюрния хронотоп – напрегнато протичане на действието във времето и пространството. Образците на тоя тип повествование са отработени в романите на Виктор Юго, Александър Дюма, Йожен Сю. Пред професор Иван Шишманов Вазов споделя, че идването на Кралича в дома на Марко е сцена, която наподобява идването на избягалия каторжник Жан Валжан в дома на свещеника Мириел от романа “Клетниците” на Юго. Характерно за тоя тип фабулиране е преобличането на героите, в прекия и в преносния смисъл на думата, преименуването им, придобиването на нови самоличности и заблудите, до които водят те, попадането им по необичаен начин в критични ситуации и измъкването от тях, пак така необичайно. Още при появата на романа критиката справедливо сочи логическите несъответствия при фабулирането. Но това са дребни недостатъци. “Под игото” съчетава романтична фабулна линия с реалистично съдържание и правдоподобност при описанието на народния бит. В една година романово време – от май 1875 г., когато Бойчо Огнянов идва в Бяла черква, до май 1876 г., когато загиват главните герои, са събрани процеси и явления, характерни за две десетилетия от българския живот преди Освобождението.

Неслучайно романът започва с вечерята у Маркови. Семейството и домът като монумент са единствената сигурна опора на човека в несигурното време на робството. Домът е уредена, регламентирана зона, където човекът е господар на живота, честта и имота си. “Игото” – едно от имената на насилието, е в нерегламентираните зони – извън дома, извън града. Някъде в полето е обезглавено детето на Генчо бояджията, в крайградската воденица може да бъде изнасилена Марийка. В семейството се формират патриархалните добродетели – уважението към черквата, към училището. Марко е слабо образован българин, но той вярва в тайнствената сила на науката, както между впрочем вярват повечето българи от Възраждането.

Поредицата от случайности и драматични събития в началото въвежда рязко главния герой в живота на градчето. Романът започва с неговото идване и завършва с неговата смърт. Той е епически герой с мисия, романтично извисен, единственият в творбата, който няма реален прототип. В изграждането на образа му Вазов е взел черти от характерите и случки от живота на революционните апостоли Васил Левски и Стоян Заимов. Творчески подход, който е горещо критикуван от литературните кръгове от епохата, както и до сега.
Целта на настоящето изследване е не анализ на безспорно епохалната за литературната ни история творба. Българското достойнство не е в постоянното напомняне, че трябва “да се европеизираме”, а в усилието системно, систематично и интелигентно да усвояваме високите образци на европейската култура, литература и изкуство, като изучаваме в дълбочина техните идеи. Нашето приобщаване към Европа е да проникнем в добродетелите на нейната култура, да ги съпоставим с нашите и да им придадем български смисъл. Така ще създадем родна култура, уникална, автентична и витално жива.. Защото ние вече сме натрупали в себе си предишни елементи, вписали сме ги в нас и ние самите сме се вписали в тях, дали сме им означения на нашия език. И сега колкото и да търсим френските поети и писатели у Иван Вазов или руските в него, все ще опираме до своеобразието и оригиналното звучене на нашия литературен патриарх. Той е немислим без Юго и Евгени Сю, както и без Пушкин, Некрасов или Толстой, но всички те са в кръвта, а не в думите му. Те не го обезличават не само заради огромния му талант, заради неговия могъщ гений, а защото функционалните способности на българската литература и култура са огромни. Цивилизационните послания на Стария континент, в известен смисъл отдавна са изчерпани.Погледът на уморения и преситен читател отдавна са отправени именно към неподправените и самобитни  духовни сказания на Изтока, Латинска Америка и Балканите.

Първите десетилетия на века за българската литература най-общо казано са време, в което преодоляването на битоописателския реализъм посредством опити за приобщаване към европейския модернизъм последователно минава през периоди на естетизъм, символизъм, експресионизъм. Литературната промяна се схваща преди всичко в порядъка на постоянно поддържано съзнание както от страна на автора, така и от страна на читателя, за литературността на литературната творба, за нейната направа. Редом с това върви и преображението на авторския статут - той лека-полека изкристализира до превръщането на писането в професия. Наложилата се от Освобожденско време представа за патриота-писател, поставяща творчеството далеч извън обсега на основните занимания, постепенно се видоизменя в "представата за писателя-патриот", отдаден вече изключително на писането - такъв например е Вазов. Така заедно с промяната на гледната точка към литературните явления се развива и нов вид самосъзнание на пишещия индивид, изживяващ своята литературна дарба като единствено призвание и съзиращ в нея основанията за своята другост спрямо останалите. Разбира се, този процес е бавен, неравномерен и съвсем не общовалиден, ала при всички случаи характерен за литературния ни живот от началото на века. Самоосъзнала се, артистично надарената индивидуалност започва да настоява за себе си. Макар обвързан с вековна фолклорна традиция, следосвобожденският пиетет към природата в българската литература има много общо с руското благоговение пред родните простори. Тургенев, Лев Толстой, Чехов, да не говорим за Пушкин и Лермонтов, винаги са били широко известни у нас. Тяхната изострена пейзажна сетивност напълно естествено е била съзвучна с възхитата и преклонението, което българите, особено в първите следосвобожденски десетилетия, са хранели към родната природа. За Вазов природата никога не е била живописен фон; в стих и немерена реч той неуморно вае нейния чист и свят олтар, пред който духът постига най-възвишените си мигове. Споделящ много от руската нагласа за високо поетични и детайлизирани природоописания, Вазов превръща близостта до природата в свой начин на живот: известни са неговите "разходки" до най-затънтените дъбрави и планински усои на българската земя, не по-малко известно е убеждението му, че за да обикнеш родината си, трябва първом да я опознаеш. Единението между човек и природа за Вазов - или по-точно единението между човек и родна природа за безподобния патриот Вазов - е по същността си преди всичко духовно. Съчетанието от най-чисто родинолюбие, голям поетически талант, висок - и силно въздействан от руската литература - духовен хоризонт и остър усет за детайл превръщат Вазов в първия благоговеещ почитател на българската природа - в поезията, тъй както и в живота. И това е знаков белег за новата философия на едно ново време-Човекът е Герой и ценности, природата е неговата естествена среда в която историческите събития преминават едно след друго, като сезони.Вазов, може би за пръв път надскача революционния патос на съвремието си, внасяйки нови измерения в понятието “Свобода”. Св. ап. Павел категорично заявява, че човек е създаден свободен, но при това обвързва човешката свобода с Божията воля – човекът е създаден по Божи образ: “Господ е Дух, дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор.3:17).
Оттук произлиза проблемът за абсолютната и човешката свобода. Първата е присъща само на Бога, Който е извън всяка зависимост или необходимост, извън всяко ограничение. Бог се обръща към хората: “без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан 15:5). Втората се проявява като власт, избор и отговорност, а това практически я поставя във връзка със всяка дейност на човека като нравствено същество, защото където има власт, избор и отговорност, там има морал.
Ето че дори най-беглото споменаване на проблема за мястото и ролята на свободата спрямо човешкото битие определя средищното й значение за всяка философия.Свободата при Вазов е състояние на духа.

Липсата и е отрова.
Откакто в историческите недра на философията тръгват рефлексиите за човека, оттогава свободата е схващана като основно негово качество – било като нравствен избор и отговорност, било като власт над несъществуващото и съществуващото- дори самата гръцка езикова парадигма насочва към мисълта, че човекът единствен може да бъде поет и оттук нататък културната традиция на Европа определя поета като еманация на свободата.

Вазов стига по-далеч: не само Творецът е изначално свободен. Свободата е присъща на всеки човек.

Това има предвид Бердяев, когато говори за робството и освобождението на човека. Руският философ схваща разликата между свобода и освобождение в духа на платонизма.
От друга страна, водещият съзнателен живот човек се възприема за гражданин на Държавата и “Вселената” и това негово двойно поданство, принадлежността към две общества, възпитава у него чувство за независимост.

 Вечният европейски  проблем на двете “местожителства”  никога не е преставал за малкото на брой търсещи личности, които отварят очите си за духовната гибел на средния “нов човек”.

 Средният човек иманентно е надарен с нещо, което маймуната не притежава – свободата. Но той в името на техническия прогрес, парите, удобството, социалната изява, “цивилизацията” самоубийствено се отказва от свободата си, от гражданството на “Вселената”.
 
“Свобода, която не познава жалост, става демонична."

Паралелът, който търсим между Платоновите идеи за свободата и вижданията на Бердяев, е възможен при уговорката, че подходът на руските философи от т. нар. “сребърен век” е по-различен. В известната си книга “Руската идея” Н. А. Бердяев пише:

”Има съответствие между необятността, безграничността, безкрайността на руската земя и руската душа, между физическата география и душевната география. В душата на руския народ има такава необятност, безпределност, устременост и безкрайност, каквито има и в руската равнина. Затова на руския народ е било трудно да овладее тези огромни пространства и да ги оформи. Руският народ има огромна стихийна сила и сравнителна слабост на формата. Руският народ не е бил предимно народ на културата, както народите на Западна Европа, той е бил повече народ на откровението и вдъхновението, той няма мярка и лесно изпада в крайности.”

 А Семьон Лудвигович Франк – един от най-големите познавачи на руската философия, в студията си “Руският мироглед”, пише:

“Своеобразието на руския тип мислене е именно в това, че то изначално се основава на интуицията. Систематичното и понятийното в познанието му изглежда ако не второстепенно, то все пак като нещо схематично, неравноценно спрямо пълната и жизнена истина. В Русия най-дълбоките и най-значителни идеи са изковани не в систематични научни трудове, а в съвършено други форми – литературни...Литературната форма на руското философско творчество е свободното литературно произведение, което само в редки случаи е еднозначно насочено към определен философски въпрос, а обикновено е произведение, което, бидейки посветено на някаква проблема на историческия, политическия или литературния живот, мимоходом осветлява най-дълбоки, мирогледни въпроси.”

Н. Бердяев приема за изходно противоречието между свободата на духа и необходимостта на света, насилието, конформизма, като при това приема примата на свободата над битието, на духа над природата, на субекта над обекта, на личността над универсално – общото.

 Личността е активност, съпротива, победа над тежестта на света, тържество на свободата над робството на света. Страхът от усилия пречи за реализацията на личността. Личността е разумно същество, но не се определя от разума, от друга страна тя  не бива да се отъждествява и с душата.

Според Бердяев е нужно да различаваме в човека дълбинно и повърхностно “аз”. Човек често пъти играе роля в живота и е възможно да не играе своята роля.

Л. Толстой отлично е схващал това и винаги изобразява двойния живот на човека. Социалната дресировка и цивилизоването могат да имат положително значение за човека-варварин, но не показва оформяне на личност. Напълно социализиран и цивилизован човек може да бъде съвършено безличен, да е роб, без да го забелязва. Личността не е част от обществото, както не е част от рода. Проблемът за човека, т. е. проблемът за личността, е първичен в сравнение с проблема за обществото.

Това и прозрението на Вазов.

Извън “Игото” е Човекът.

Животът е ценност. Свободата е творчество.

“Под игото” е роман против-игото.Роман за осъзнатата свобода на осъзнато-свободните хора.Стон за мъртвото време на не-свободата.Тъгата за пропуснатото, мечтаното...За онази европейска културна епоха, пропълзяла като сянка покрай нас.

Благодарение на варварското робство на една полу-цивилизована нация, миналото е оставило завинаги отпечатък върху бъдещето...

Бог да им прости!