"С крилата на ангел"


 

Вино… Поредна чаша. И цигари (като глисти в пепелника се гърчат, заедно със спомен, - (един ли бе!), но виждам-мръсен пепелника, едва ли имам сили да го хвърля. Но все едно! Душата ми мирише на отпадък. И трябват сили…Да посегна, и дулото на ясната си съвест да опра в челото от въпроси. Уморен съм. Искам да си тръгна. Не сме със тоя свят едни и същи.                                            01.01.2008 г.
	Аз пиша. С крилете на ангел отлитам далече… Моят свят е добър. И е топло сред моите шепи, (където бездомните котета мъркат от щастие.) Орисан съм да бъда бял. Да пиша стихове,                              да плача. Очите ми са топлото огнище, край което зимни скитници протягат длани да ги стопля.                           02.01.2007 г.
Врабчетата зъзнат през зимата. Снегът е погълнал всяка трошица. Вятърът скита- озъбено куче хапе ъглите на сградите и голите клони. Автомобили ръмжат в коловозите заснежени бразди,                                под балконите, със замръзнали, сиви пранета. Хрупкат замръзнали, моите стъпки Нося хлебче във шепите. Все някой, трябва да обича врабчетата.                                             02.01.2007 г.
	Децата се пързалят със шейни. И въздухът е станал розов от гласчета, зачервени бузки,                             смях… Подскача кученцето край пързалка, по която бялото небе посипва с шепите снежинки. Усмивка на дете… Е толкова красива!                                            02.01.2008 г.
Изхвърлих календара… Старата година, зачеркна с молив,                        една след друга датите, мечтани за усмивки. Нямам нов. Не ми и трябва. Измориха се сезоните-коне, край мен в галоп да отминават. И нека спре, на времето ми тичащия поглед. Нарязани нозе, оставят в прахоляка карамфили Червени,                топли,                          кърваво-човешки. Изморен съм и постоянно ми се спи. Не мога да понасям да съм буден. Прегръщам с двете си ръце една играчка- плюшена и се завивам презглава. Не ми е нужен календара за годината. И часовникът ще подаря.                                          02.01.2008 г.
	Над старите стобори, запустели дворове и пушещи комини, горе, снежинките са бели и танцуват. И бялото небе е много чисто. Сред него само ангели и птици разказват зимни приказки на малките дечица. И на поети.                                02.01.2007 г.
Напукани фенери. От времето огънати огради. Комините димят ( и сякаш-пара, димът по стари керемиди се стеле…) Тъмните фасади на къщи, ( тухлите са във бръшлян и мъх) надничат с малките прозорци към улицата, (дом на стари котки) Очите ми са черни, като врани накацали по голите дървета.                                02.01.2008 г.
	Небето е подпряло сиво тяло по схлупените покриви. И грее смръзнали ръце сред пушек от комините. На кисело миришат тези улици, със паднали огради и прозорци, в които слънцето не влиза. И хората, от бедните квартали подобно сенки, скитат под фенери (строшени с камък) и не смеят, да вдигнат поглед от земята. А в нея-само стъпки на кучета и грижи-в броеница.                                      02.01.2007 г.
Откъснато от вятър (листо, през късна есен, всяка мисъл криволичи, танцува, пълна с въздух, после-пада) Гасне по земята, покрита с жълта шума. Обезсмислен става клона. Глухо е дървото. Скоро ще изсъхна. Зима.                      02.01.2007 г.
	Премръзналите клони скърцат. Кацнала на покрива сърдита сврака спори с вятъра. А зимата скимти в прозореца. Допрял очи в стъклото се питам, тези зимни сгради и аз, дали сме цяло?                                  02.01.2008 г.
Сипе се сняг. И духа…Вихрушка! Във ъгъла-дрипаво куче от жалост проплака с очите. Попита ме с поглед. И тръгна. Трополя със обувки сред преспи. Все вървя…А дали ще намеря топла печка и някоя дума (като греяно вино-гореща!) В джобовете търсят утеха, ръцете, посинели, нагоре да търсят доброто и жълтото слънце.                                02.01.2008 г.
	Снегът е бял, като молитва, отправена от малкото дете… И неговите длани-слети са чисти…В молитва на дете не лазят грижи,                   не пълзят въпроси. И ангелите мигом спират, без шум потрепват със криле. И виждат детските очички, дочува шепот светлото небе. И ръси бисерни снежинки, кристалчета надежда за молитва на дете.                            02.01.2008 г.
Ще дойде слънцето, все толкова топло. И след нас. Стига приказки!-Животът продължава! Красив и бял,                       като момиче познало първата целувка до чешмата, понесло стомна за вода. Очите на ергена,                             по остри са от нож-кама, разрязали кенарената риза… Чешмата ромоли…Ще ромоли довеки. Дори и стомната в парчета,                            да бъде метена с метлата, ще бъде пареща и топла                           под ризата и грозд от лозе, ергенът ще откъсне с устни.                                                  02.01.2008 г.
	Сини простори, като очи на момиче сутрин, край извор… Розово,чисто, златни коси е разплело сред облак. Слънцето се усмихва отгоре смутено, под прозорците гълъби кацат. И се целуват. От нежност, си затварят очите.                             03.01.2008 г.
Капчуците са чисти, като бисер… Блестят. И всяка капка, е мелодия…Дърветата са бели. Сняг. Бял и топъл. Като завивка над земята, във която, шарени цветя очакват щъркела да дойде.                             03.01.2007 г.
	Като арфа, докосната със пръсти, в заскрежени клони                         вятърът тихо мечтае. Мъдра и тиха е бялата зима, Старица, подпряла небето, със бастунче. Трепери от немощ ръката. Белите храсти, потреперват, прислонили врабчета, които, разказват си кротичко притчи, че ще дойде горещото лято. Скитам сред снежната улица. Мечтая за теб. И говоря със вятъра тихо.                                         03.01.2008 г.
Очаквам залезът да кацне, върху заснежените комини. Обичам този час, когато птици денят изпращат уморени. Гадая, как по тъмни стрехи крилата им ще станат топли. И сигурно, в сънят им ще е светло. И там ще има много слънце. Прекрасно е да носиш обич! ( Зрънце,                 за гълъбите сутрин)                                     03.01.2007 г.
	От печката, супата бъбри, като сърдита старица. Мирише на вкусно и топло. На малката маса, пиша и наливам си вино. Измих чиниите на моите нерви. Забърсах и фаянса по стените. Не ми е нужно-нищо! Химикалката си имам. И цялата вселена, ухае вкусно (Тенджерата надига капака, време е, май да застроя със нежност,                    моята супа!) Вечерта е кротка и нежна.                            03.01.2008 г.
Красиво е, да се събуждам сред косите ти. Да сещам дъх,                      по голото ми рамо. (…горещ, като признание) Мечтая си, за сетен път, да бъде утрото красиво. Изпълнено със розова мъгла. И бели птици.                                 03.01.2008 г.
	Обичам теб! Когато ти го кажа, в небето става тихо. И ангелите кацат срещу теб, прибират си крилата… И цялото небе очаква дума,          жест,                   на споделеност. И искам моята милувка, разцъфтяла във очите, да стигне с нежен аромат до теб… Молитва, към бялата и чистата икона,            наречена                             Любов.                          03.01.2008 г.
Прекрасен сън!... Червена свещ, трептяща във ръцете ти. Стопена,              капеща,                           гореща… На пиано звън. Една въздишка. Тъмнината е ухаеща на обич.                   03.01.2008 г.
	По дяволите, всички прости делници и нрави! (Как миришат само!) Пред мен е белият ми лист, във който, аз съм Господ,                             Антихриста… И съм свободен! Чувате ли- истински! И мога, цялото си време, да хвърля (ей така,чувал със глупости!) на малкото ми рамо. Защото съм поет.                              03.01.2008 г.
Сбогувам се с деня. Трамваен звън,            и някаква сергия, (продават вестници и презервативи) Две кучета се плезят край ограда. Домакиня със торби,                                    и баба, понесла старото палто и очилата. (Дано да види нещо свястно!) Изписах днеска стихове.                  И храних кучета и гладни. И мога, с химикалка да положа подпис, над датата на този календар.                                             03.01.2008 г.
	Залезът е с цвят на портокал. Угасва…Тъмните фасади вещаят нощ, във която жълти прозорците ще бъдат хладни. Раздирам сенките край сградите със поглед. Аз съм скитник под звездите. И бледата луна е покаяние, за тъжният ми поглед на месия. Край тъмните ъгли на улици, ме срещат стари светофари, ослепели                от очакване.                                   03.01.2007 г.
Парещ поглед. И въздишка, сплетена… Ръцете шепнат. Още помнят, топъл вятър лъхащ от телата. В стъпките му тихо никне цвят на роза. Огнена. Червена. Дъжда ще бъдат моите устни. Дъжд над извор.        04.01.2008 г.

	Червена тишина погълнала въздишка. Конвулсия на пръсти сплетени                до болка… Страст. Утихваща сред тихото блаженство на задъханите ни коси.                    04.01.2007 г.
В рубинените чаши-пламък. На свещ, стопена от желание. Ръката ми е като вятър лека. Докосва те…И пак се връща, сред клоните, където птици прошепват тихичко молитви.                            04.01.2008 г.
	Със крилете на ангел достигам до теб. Прозрачен и чист,         като пролетен вятър. Ухаещ на питка в огнище, на топло               и обич. Като лоза по дървото,            като плъзнал бръшлян, нещо наистина здраво ме свързва с теб. Шумолят листата по двора. И привежда се звездно небе. Тъмният въздух е пълен със обич. Дишам дълбоко…И се усмихвам за теб.                                            04.01.2008 г.
Пътуващият вятър се спря, подпря челото (заскрежено, бяло от снежинки) в прозореца ми…И се загледа. Защото, пиша ти писмо. Над масата-луната наднича, бледа от вълнение. И тишината рони звън от арфите на ангели. Ще пратя вятъра да търси сред безадресни улици, прозорец, светещ в злато. Където, ти облегната сред дланите, мечтаеш… Може би.                              04.01.2008 г.
	Ръката на дете докосната да пряспа. Следите на шейна. И клончето на бор, помръднало от птичите крила. Отронен снежен прах. Мразовито слънце. Тишина на парк през зима.                 04.01.2008 г.
Студен грак, на врани, черни запетайки по клони, сребърни от скреж. Скърца вятър. Като пепелянка, съска сняг. В лицето ми висулки правят, заледени мисли.            05.01.2007 г.
	С молитва за нежност, вятърът докосна стъклата те зазвъняха: камбана. И ледена, бяла градина рисувани с пръсти ( по прозорецът, красив, както мечтата) на моята зима.                     05.01.2007 г.
Замъглено е навън. Сякаш-поглед на момиче, целувано с нежност рано сутрин. В студените дървета птици, докосват се със човки и мечтаят за топлото и жълто лято.                                 05.01.2007 г.
	Под ръцете на вятъра, клоните-сребърни струни звънят. Музика зимна,                      ангелски хор на малки дечица. Снежинките леко танцуват. Аз съм бял и добър.                          05.01.2008 г.
Над тополите-небето, е слязло ниско. Старите комини, издишат синкав дим. Сред който враните летят и драскат облаци със черните си мисли.                      05.01.2008 г.
	Със цвят на туршия е залеза. Оранжеви облаци над червените покриви… Мирише на дим и ракия. По заснежените улици последните кучета ситнят, увесили, ниско надолу, заскрежените мисли.                      05.01.2008 г.
Спомени за слънце. Дъх на цветя, се носят от устните. Моята ръка Пълзи, като малка калинка по извивките на твоето цвете.              05.01.2008 г.
	Да плъзна длан (червена от желание) по кожата ти, бяла до прозрачност. И да сещам, как дъхът ти (топъл вятър) разтапя връхчето на свещ. И, как прокапва бяла зимата.                        05.01.2008 г.
Треперещ пламък… Свещ, разлюляна от дъха ти. Дори и чашите подръннаха. Звън на вино. Сплетени тела. В прозорецът, луната се усмихна. Рисувам цъфнали цветя по бялото платно на твоята кожа.                                  05.01.2008 г.
	Под милувката на пръстите тялото ми стене. Като струна. Изопнато и зачервено. Дъх на вино. Сенките на свещ, рисуват по стъклата лято.                            05.01.2008 г.
Мъгла от нежност и цигари. Стих. И чаша, в която огледално се виждат голите тела. Красива си, и сякаш извор, от който пия…Скитник прежъднял. Поливам с погледа си вино по очертания…Мъгла. И всяка капчица, със устни ще пия жадно… А нощта, е премрежила очи от благост. Топла…И добра.                                      05.01.2008 г.
	Химикалка... Лист хартия. И чаша с вино. Тихото докосване до Господ, замества пълната чиния.                      05.01.2008 г.
Полюшнат клон от вятър. Очи на сврака. И катерича стъпка (в снега посята) пред мене ръсят, заскрежени пелени във бяло. Хрупка всяка стъпка. Тихо е, до крясък. В пустата алея                        и пътечка няма. Снежна, бяла зима. Търся в парка Топлината на огнище. Угасено…Огън няма. Въглените са студени. Черни, в голи клони. В които, злата сврака, кряка,            кряка…                             05.01.2008 г.
	Сред белите преспи на зимата под небето застанал, съм гол, като грях. И прозрачен. През мене е пътят на влакове минават сред вятър               и писък,                             и сняг, развят от вагоните. Светят стъкла на купета. И пътници                  скитат през мен, понесли препълнени куфари със бельо,                 и вино,                             и разни илюзии… Греят в зелено всички семафори. В коловозите кучета скитат. Баби ругаят палави внучета. По телефонът нещо говорят (ще пристигнем в 12 без 5) Пътници…Вестници. Сандвичи. Мирис на релси. Цигари,               и нужници (залитащи, като пийнал джамбазин…) Аз пътувам! От своето минало, към гара, със име „ Спокойствие”. Не се страхувам, че снегът ще захапе голотата на моята същност. Разпервам ръцете (гол, сред голата зима) И приканвам,                        дано ветровете ми посочат последната гара.                                           05.01.2008 г.
Сред бялата стая, със зелени екранчета, диаграми,               маркучи                             и кабели ще угасна. Санитарката ще бъде служебно любезна. И ще ме изчисти с лигнин и със марля. Ще ме покрие с чаршаф. На моето пръстче, ще закачи номер…И толкова! В шкафчето, боядисано в бяло ще остане тефтера… Със многото празни полета.                                              05.01.08 г.
	Всеки стих,             и всеки ред изписан. Крещи! От цялото безсилие да спра потока на осъзната тленност.                05.01.08 г.
Очите ми са мътни… Днес-за нищо плаках! Просто си седях и гледах вънка. Когато, много скръб полъхна от коловозите на бели улици. И враните в тополите видях, че с човки чоплят своето минало. И тъжат за всичко. Омръзна ми да пия вино. На улицата ще се прибера, и поне един –несретен, все някак ще го утеша.                                   05.01.2008 г.
	Подсмърчам, като циганче… С това-продухано от вятър яке, къде съм тръгнал, под фасадите, сребристи станали, от студ ? Душата ми е скитник-не понася, да духа ледено във моята къща. Обичам улици и светофари. На уличното псе-следите, следвам.                                 05.01.2008 г
Луната е изпъдена над покрива. Премръзнала, седи и чака да се открехне някой жълт прозорец и с ръка да я повикат. Димящите комини и разказват, че има печки, зачервили бузи и в тенджерите тихо къкрят горещи гозби…И е светло. Навярно, същото помисли, и тази котка-улична и снежна. Измяука, примирено към звездите, погледна ме и свърна зад ъгъла, под уличните лампи.                                        06.01.2008 г.
	Заспал е, точно под капчука подпийналия скитник. Край него, вярното му куче скимти и моли минувача да спре край тях. Поне за малко. А улицата е студена и е черна. Замръзналата киша е зъбата. Краката на минаващите хора са кални. Зимата е страшна.                             06.01.2008 г.
Небето е голямо.Синьо. И виждам бели гълъби във него. Кръжат високо, може би са не гълъби, а ангелите чисти. Навярно са дошли за мене. Часовникът ли спря, или изтече за мене времето, отброено. И ако с белите крила долитнат и кацнат на перваза да ме викат. Ще си взема листове и химикалка. Че имам още много да изпиша.                                     06.01.2008 г.
	По первазът на прозореца ми птици, потропват със краченца да се стоплят. Сигурно, и искат да се вдигна. (слънцето отдавна се усмихва!) Прави са! Като коте се протягам. Те, горките ме поглеждат. Топли са очите им-червени. Имат жито за закуска! Хубаво е да те будят гълъби във ясно утро.                                           06.01.2008 г.
БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК    Познават улиците моите стъпки. И старите клошари се усмихват, а кучетата махат със опашки, когато махам с длан. Обичам да се срещам по ъглите със слепи светофари-със паничка, поставена пред тях. И съм доволен, че съм беден. За да мога-с пълни шепи (стотинките превърнах в хлебец!) да храня уличните птици. В булевардите на моята същност е пълно с шарени балони. След мене тичат малките дечица и със снежни топки ме замерват.                                  06.01.2008 г.
	Термометър…чай… горчиво хапче. Но нищо! Измръзнах, сигурно да тичам и да се смея с катерички в парка. Не съм се бил, обличал! Чувам, все още, под обувките да скърца снега, искрящ от слънце. И вятърът, как в дървета композира музика за арфа и за флейта. Това ми стига!                                        06.01.2008 г.
Нощта е тиха. Черна. Клюмнала вдовица над мъртвите тела на сгради. Като тъга е празен булеварда. В който, и бездомните таксите намерили са дом. Светофарите премигват уморено. А като палач, с брадва във ръце очаква утрото, да ме изкарат.                                   06.01.2008 г.
	Цветя от лед. Бисерна картина е рисувала в прозореца ми фея. Докосвам със дъха си. И гледам-малки капки се стичат, чисти като поглед на зимен вятър. Стъклото се размръзна. Вън се вижда, каручка, със болнаво конче. Клошарят псува. И свисти камшика. Отръпвам се, и чакам по стъклото зимата, със бяла четка да поправи развалената картина.                                    06.01.2008 г.
Капки. Сняг и дъжд. Намръщено, небето суче облаци, като къдели. Сива прежда-мръсна. Бръмка тихичко вретено -вятъра, сред черни клони. Сврака, някаква проплаква. Мокро ми е, и студено.                           07.01.2008 г.

	Градът е каменен. Замръзнал. Сълзите му-капчуци и те са заледени. Мъртви. Като плесница твърди, фасадите ме блъскат по ъглите, на сгради,остри, като челюст на куче, побесняло от бездушие. Където, скитниците влачат колички, пълна с орис.                                  07.01.2008 г.
Студено ми е. Жълтите павета и тези сиви сгради (като балтон на някой скитник), със прозорци слепи ми лъхат хлад. И тези кални улици осеяни със кучета     просяци,         прегърбени чиновници                             и лимузини не ме отвеждат никъде. Под златните кубета и под кръста усещам се изгубен.                                    07.01.2008 г.
	Мирише на клошари, на киша. И дим от комини (кисел и сив,                  като бедност) се носи в студения въздух на тези квартали. Където беззъбите пияници пеят сред локви и бедни къщурки. Само тази улична котка Съзирам ( бяла, със невинни очи,                                 като сняг) как гледа луната. Улични псета я дебнат. И тракат със зъби (червени езици,              злобна, озъбена паст) Като трион по желязо стържат               очите им свити. Сред студения град скитам. Минава тролея. Небето е пълно с мъгла. Горчи, като болест. От която кашлям и плюя. Под краката ми,в хлъзгави локви се оглежда неонова лампа. И мечтае за слънце.                                   08.01.2008 г.
Киселина, със цвят на жълто, е този залез. Разяжда ме усещане, че и този ден е пропилян.                     08.01.2008 г.
	Не питам вятъра, къде е ходил. Пияницата, с трудност го довлякох до някой вход. (Излъга ме, че тука, жена му го очаква вече) Не питам нищо. Нощта е ясна, като пита (поставена на празник -във средата) В която, листче със късметче липсва.                  08.01.2008 г.
По вечерному скучен, пак-магазинът предлага ми хляб и 200-ракия. Продавачката ме погледна, и без да ме попита ги сложи във торбата. Без думи плащам и цената. Вънка вали...Всичко е ясно. Някакви пияници викат в мъглата. Размахват юмруци. ...А всичко е ясно.                         08.01.2008 г.
	Подхвърлена чиния, на масата ме чака. Проститутка. Сама, разголена и пълна със нещо, като съвест.                    08.01.2008 г.
В очите на децата има слънце. И звън на струни, докоснати с крила на ангел. Отдавна вече плача, (Остарях ли?...) за старците и скитници бездомни, за котките и кучета. Най- вече, за очите на децата.                         08.01.2008 г.
	Притискам сълзите си с длан. И пуша дълго. Защото, вън е нощ                   студена, като езеро. Замръзнало, като капчук на тъмна сграда. Край тъмните бразди на входове бездомните опипват с длани студените фасади.                        И лъскави реклами. Сред лай на кучета,                        озлобени до полуда. Не знам, дали усещаш? Въздухът е леден. В топлите бърлоги                 се зъбим като дзверове. А уличните котки                              плачат.                                    08.01.2008 г.
Пътуват лодките направо към скалите. Морето е разпенено и безразлично. Отгоре гларусите чакат, да зърнат моите останки. И да ги поделят със рибите. Дори и това, е някаква утеха.                                     08.01.2008 г.
	Разделям се със всичко. Неусетно, оставам сам...Пелин във мене горчи,        горчи... А няма време, да бъда пак щастлив. Не знам дали е-лошата поличба, но в къщи нямам календар. И няма дати,                      няма нищо... Сезоните се пръснаха по пода.                                 08.01.2008 г.
Сгради... От черните мазета надничат муцуните на плъхове. Мирише втасалото зеле. И новини по Би Ти Ви. Дрънчат изпразнените чаши. И чувам, че леглата пъшкат от пиянските си страсти. Вечерен е града. (Свадлива домакиня,                      със пеньоар                         и ролки по главата) На евтино мирише под небето. На ракия,               на чорба                              и простотия.                                   08.01.2008 г.
	Слънцето в прозореца залезе. И кацна, пред мен-на масата. В пламъкът на свещ откривам залези, забравени през дните. Недогорели устни,                      изгреви в очите. Жетварка пее,                         заедно с щурците сред зелените поля на спомен. Изморени са очите ми, навярно. И често взирам се пред мене, по улиците ми няма никой. А после се прибирам да се кая. Обичам тихата си стая, със бели листове                            и химикалка. Пред които, сякаш в църква премигва свещ. От слънцето въздишка.                                  08.01.2008 г.
Ще се потопят сезоните ми, някъде-в морето. Голямо, пълно със русалки и тихите молитви на скалите превърнали се в дом на миди. Където, сред коси на водорасли ще стана бисер в пясъка. А корабите, все така ще отпътуват.                                     08.01.2008 г.
	Бели пътища. Коловози и гари. И малкo селце със комини (старци с лулички, пушейки кротко из двора) Монотонно, колелата разказват за снежни раздели и срещи. Кондуктори, с кожени чанти, които тихо разглеждат билета ми. Пътища,                изморени от сбъдване, които в миг, се превръщат във връщане. Нося със себе си розово куфарче, пълно със стихове и шарени дрехи. С които обличам непоносимото щастие да пътувам                    и пак да се връщам.                                                14.01.2008 г.
Намерих те отново… Бяла. За миг се бях изгубил. Сред мазета, разкъсвах паяжини със пръсти. И пипах мишите муцуни надникнали от тъмни дупки. Сред празните бутилки и миризма на мухъл-скитах. Раздрах ръцете си сред тухли червени,                голи                        зъби настръхнали зад паднали мазилки. А ти си бяла. Чиста. Навън- под слънцето си гола. Усмихваш се и ме очакваш. За да се завърна като грешник, преминал път,                         за да те срещна.                                   14.01.2008 г.
	Утрото, като икона в прозореца ми сияе. Очите ми са грешни. Сиви, от прах и непотребни вещи натрупани във безпорядък в килера на душата. Болят зарасналите рани. Повяхнала е, като цвете в саксия суха, прежадняла, усмивката. И стана тихо в стаята… Крещят въпроси. Камшиците на моите мисли плющят, дълбоко по месата на непоносимата ми същност. Ще стана…Утрото ме гледа с очите на икона. Като броеница, в перваза кацнали са птици. И чакат. На колене да се кая. Да прося милост, без да зная, дали съм грешник…Грях, какво е? Очите ми се скитат сред мъглата надвиснала отвън. И сещам студ. Зимно диша, дълбоко в мене                         болен вятър.                                     14.01.2008 г.
Къпах се дълго. Отмивах полепнали пръсти. От черни нокти-следите. Изцапани думи.                           Цигари. Шумеше бялата пяна. Въртеше се мътна водата събрана отдолу,                           в краката. И потъваше право в канала. Оставих водата, да ме излекува от всичко. Под нея,               розова,                           чиста, отново се върна усмивката.                         14.01.2008 г.
	Заскрежените клони на моите мисли скърцат под вятъра. Сипят скреж и бели снежинки. Като премръзнали птици, спомени:               кацнали,                           тъмни, (накокошинени гълъби) очакват от някъде слънце.                                            14.01.2008 г.
Нещата, които се случват… Необясними, по своему някак. Птици долитат                  и кацат в прозореца. Вероятно си имат причина. Понякога се усмихвам на хората. Понякога плача. Трамваите бързат за някъде.                   Кучето лае във мрака. Някъде, нещо се случва… Случването,                     е всъщност живота.                                   14.01.2008 г.
	Със крилата на щъркел, сред суровата зима, долетя в моя прозорец усмивка. И кацна. Стана светло в моята стая. Усещам се жив и потребен. Ще напиша няколко стиха. Ще пияна вино. И тихо, децата ще гледам… Нежна милувка усещам И тя ме кара, да мога сред студения ден да се смея.                        14.01.2008 г.
Малцина са щастливи, като мен… Усмихвам се и гледам с очилата олющените шкафове…Чорбата, на печката, как бъбри, като баба. Мирише хубаво край мен. И простите неща са сложни. На масата е легнал лист. Химикалката ме чака, бълбукаща от цялата поезия, кипяща от очите ми. Мирише целина и магданоз. Прозорците от апетит са потни. Обичам да нарязвам лук и стихове да пиша…Да обичам! Малцина са щастливи, като мен. В кухнята ми има слънце.                                14.01.2008 г.
	Мъгливи покриви. И снежни. Керемидите са бели броеници. По които, гълъби не кацат. Летят високо във небето, а то е с цвят на зима. Очите ми следят без мисъл стрелките на часовника. Отлитат, на времето, ятата птици. Премръзнали дървета плачат.                             16.01.2008 г.
Говоря си със мъртвите поети. И пия с тях. А те са чисти. Виждам, край мене ангели да кацат. И да ме галят със криле. Със тихите сонети-Дебелянов. И Яворово, със кротката тъга. Наливам чаши! Те отпиват. И ми се усмихват…А нощта, над нас се сипе-бяла… Самодива, с бяла дреха понесла стомна за вода препълнена, но не от извор Червена, от кръвта,                      на мъртвите поети… Злощастна, българска съдба!                                  16.01.2008 г.
	Небето, ще стане мой дом. И аз ще съм птица. Бяла. Ще кацам на червения покрив. Ще те гледам. И ще ти говоря за моята обич.              16.01.2008 г.

Челото ми е топло. Очите ми искрят, подобно въглен. Огнището пламти. Събрал съм студ, сега се топля. И мократа завивка ми загатва, за росните треви през лятно утро. Във които тичах със хвърчило. И беше смешно, как ехо от гласът ми се завръща, като паленце при мене… И като добро дете, ще трябва да преглътна (горчив сироп, във супена лъжица) мисъл, че животът ( старец във каручка, натоварена с дръвца            по кални коловози                             на тъмен път, поскръцва) И там-напред, сред черни врани, трополи               и кротко си отива….                                    16.01.2008 г.
	Никой няма… Вънка-пътят, набразден е…Тъмни стъпки, и бразди от колела                      на лимузини, са напукали дланта му. Всяка стъпка, отвел е всеки, някъде в посока, сред която липсвам. Взирам се в стената и с паяка във ъгъла говоря. Бих искал вряла супа. Чаша вино, топла от усмивката на някой. Сърцето ми кънти, като камбана във храм, без никакви икони.                                  16.01.2008 г.
Чиниите измих. И гозба сготвих. Да мижех…вътре в мен, с парцала да измия пода на студения балатум. Виждам, че чешмата проплаква. Капките са много чисти. Цапам пепелника с моите мисли. По балкона,                    гълъбите кацат.                                 16.01.2008 г.
	Бог ми е дал, колкото трябва… Болен съм. Сит. Не съм жаден. Имам си лист,                        химикалка. Обичан съм,                      мразен… Какво ли ми трябва? Сега ще излезна…Бездомното куче, ще нахраня                    със кокалче                                        от моята вяра.                                          16.01.2008 г.
Напукани стени. Мазилки, остарели, като старец. Бръшлян по тях пълзи, подобно-болест. Пречупени комини изпускат дим (въздишка) по изгубената младост. Черна котка, полегнала ограда ме гледа. Нямам думи,            нищо да и кажа.                  16.01.2008 г.
	Заскрежени кучета. Контейнери с боклуци, бутилки       и обелки от картофи. Кални коловози, замръзнали от разните посоки на минувачи. В топлите балтони,                     якета                        и голи съвести, ситнят по земята. А скитникът е весел. Пийнал. Почерпи ме с една цигара, изровена под ходилата       на забързаните екзекутори.                               16.01.2008 г.
Стон на цигулка. Вечер. И залез, позлатил белите покриви. По които снегът, като стара камбана е пожълтял от разкаяние. Очите ми плачат,               сякаш са струна скъсана от зимния вятър.                     16.01.2008 г.
	Свободен е вятъра. В очите ми духа, и разнася снежните преспи. Под обувките, чувам как скърца всяка стъпка.                    Присъствам.                          16.01.2008 г.
Ръждиви залези. Излишни, се чувстват птиците в небето. Трамваите са пълни с грижи, понесли тъмните палта на хора, изкаляни от много локви. А слепият, на спирката с цигулка събира сребърни монети, в шапка, черна като врана. Подхвърлени от 30 минувача. Дори един, не може да е Юда. И де се обеси от покруса.                                  16.01.2008 г.
	Няколко стиха, написани тихо. Когато, в прозореца гасне ден,                 със червени очи. Под небето, птиците кацат                       и гаснат сред тъмните стрехи. И клони,          от жалост посърнали. Това е мигът…Покаяние. В очите ми кротко, мечтите, като улични котки                           заспиват.                           16.01.2008 г.
Когато и да тръгна към звездите, край мен ще има птици и икони. Защото, съм орисан- ангел, да бъда…Сещаш ли крилата, как вятър лъхат, ниско-по краката, защото аз съм паднал, ти над мен-светиня разнасяш лъх на святост и на благост… От дъх на цъфнали в градина цветя, усещам, как над мен небето е пълно с теб… И облакът разказва,                                 шепне, за твоята длан, подобно вятър погалила по мене.                                                  16.01.2008 г.
	Сините очи на утрото галят спящите дървета. Някъде, сред клоните птиците ме срещат и разказват своите сънища. Крача, без да бързам… Дишам. Чувствам, как прониква в мене слънце… Жълто, като ябълка. С обич е застлана, тази улица. Плочките пред мен са златни.                              17.01.2008 г.
Капчуците капят… Жълтото слънце, премрежват очите на куче, полегнало кротко под храста. Снегът се топи…А сред клоните врабчетата весели,                                мечтаят за дом.                                    17.01.2008 г.
	Влажно утро… Като устни, докоснали гърдите ми през вечер, червена,                топла                          от желание. Дори и черните дървета,         посърнали от сняг                                       и хлад, са красиви…Като тебе. Размахвам крачки в булеварда и жълтите таксита,                                и трамвая шумят със твоя глас. Усмихвам се.                       И слушам.                                     17.01.2008 г.
Бог ми даде много обич. Стихове и радост. Колкото и трудно, под небето да мога да вървя                           и всяка крачка, да бъде болка…И ръцете, като клонче, духнато от вятър да се тресат…От мъка. Очите ми са пълни с благодарност. Дори и днес, да си отида.                                    17.01.2008 г.
	Няколко малки врабчета при мене доскачаха. Винаги нося във чантата нещо, от сърце за подарък. Днес, ще остана без сандвич. Радват се, като малки дечица! Ще се излекувам- усещам! Обичта ме пречиства.                              17.01.2008 г.
Под неоновите лампи, вечерта изглежда тъмно-синя. Светкавиците на трамвая, клаксон на такси     и погледът на ъгловата проститутка, осветена от кола на полицаи ме карат               да се чувствам стока. Месо, проходило до светофара, край светлите витрини на бардаци. Под стъпките, въздиша булеварда облечен със павета…Кални. Рекламите за нещо ме приканват. Един попийнал, тихо плаче на ъгъла поседнал, за да пречи на стъпките, на разни дами бодящи с токчета паважа. Градът е тъмен, като спирка,                    през която минал е трамвая.                                             17.01.2008 г.
	Като дърво, от вятъра пречупено, със гнезда, по земята обрулени (очи на вдовица) без сили се взирам… Усещам, как вятъра, със цигулка на сляп музикант, свири, а бързите делници край мене минават…И с шепи, подхвърлят стари билети,                                         стотинки, презервативи, пълни със срам. И ругаят. Музикантът нищо на вижда. И кима с усмивка                              на малко дете. Цигулката свири- „Реквием”,                              за моите надежди.                                       17.01.2008 г.
Не знам, дали сте чували, но нощем, прибират се несретници и плачат. Под неоновите лампи кретат, опипват тъмното със пръсти. Дано да ги отведе-нататък, където чака ги леглото. Тогава се пробуждам…От балкона, аз гледам дрипавите псета и жълтите очи на магазини,          край които, пияниците кретат. И зъзна…Цигарата рисува кълбенца дим, и нещо като слънце огряло черното на мрака. А, долу- улицата празна, е дом за стъпки на бездомни. Луната е една за всички. Безсънен съм.                        Но страдам.                                       17.01.2008 г.
	Тихата скръб на голите клони. Залез, надраскан от крилата на врани. Булевардът е нервен от светофари и клаксони, пръска мътни потоци. Мътни потоци от хора се връщат, торбите със грижи понесли към къщи. Въздишам, и виждам дъха си… Кишави улици, плач на улуци. Нито е топло, нито-студено. Нощта си поставя тъмна забрадка. Прозорците светят…Студените сгради, със зейнали входове, силуети поглъщат. Прегърбени хора, потропват с обувки.                                                           17.01.2008 г.
Звън на клон. Заледено дърво. Бисерно. Хладно. Аз подпирам чело до кората, искряща и нежна. Чувствам, как в жълтото лято, клоните са били къща на птици.                  17.01.2008 г.