Аз съм онова жълто листо,
което от вятъра падна...
Ти си със мен, и сега
в прозрачния въздух се носим.
Още малко, преди
да потъна във болнична шума.
Ще те погаля...Едва.
После сам ще си ида.


05.11.2006 г.

В градинката се плезят кучета.
И влюбените се целуват.
Децата гонят шарени балони,
и вечерта е розова от слънцето.
...Залязва, и сякаш е златно.
Мечтая си за теб...И пейката,
въздиша цялата от липсата.


24.07.2006 г.

В очите на децата има слънце.
Когато се усмихнат, то изгрява.
И цялата земя добива смисъл,
защото е създадена красива...
И Бог е в детската усмивка.
В разцъфналото рано сутрин цвете,
невинно, посребрено от росата,
поникнало за нас-да ни обича!
Навярно, и децата ме обичат,
щом в парка си играят с мене.


20.07.2006 г.

В ръцете ми разцъфна...
Беше пъпка.
Покараха листата.
После беше звън...
И нежност.
Нощта над нас шептя
със сребърния поглед на луната.
И няколко отронени слова.
И беше нежно...Бяло.
В седефената тишина,
полека, много бавно
превърна се в обичана жена.
А аз съм паднал на колене.


16.10.2006 г.

Във мен сега е тихо...Гледам.
И нямам отговор на нищо.
Не знам защо, на времето ръката,
посегна и докосна...толкова ясно!
Личат по рамото ми тези пръсти...
Какво съм аз?...С какво съм го заслужил?!
Усещам бяла светлина...и се страхувам!
Но, нека бъде волята Ти...Господи!
Защото и за миг не ме забрави.


21.09.2006 г.

Във тази мастилена нощ
под луната, тревата е сребърна.
Птиците, допрели крила,
кротко сънуват шарени сънища.
И се ръси прашец от цветя
по краката ти боси, докоснали
звездите, блестящи в роса
и на вятъра, кроткия шепот...
Усети, как моята длан,
търси гнездо, сред твоите шепи.
И очите ми, как са във плен,
по копнежът, че ти си със мене...
...Нека се ръсят цветя!...И небето,
нека бъде мастилено-тихо ...
Аз съм със тебе сега.
И тревите са сребърно-чисти.


05.11.2006 г.

Във тихото пристанище на залеза
прибират се последни облаци.
Небето е смирено...Лодките,
са станали ръждиви...Златно е
небето, пълно с гларуси.
Морето е спокойно...Чисто е.
И аз съм странник по скалите му.
Очаквам да докосна чайките,
и заедно да бъдем същите...
Но чайките са бели ангели,
а аз съм...Взирам се във залеза
Полепнал съм по камъка, и мидите
разказват ми за белите русалки...
Да можех да погледна-колко искам!
За миг поне-на двете рибки,
да мога да докосна любовта им...
И после...Да я дам на тебе!


05.09.2006 г.

Във тревата, влюбени щурчета
нашепват си за нещо много свято.
Тържествено луната, като фея
пристъпна бавно, с длан докосва
по всеки облак...Сякаш е магия
-превръща ги в сребро и млечен бисер.
Дълбока нощ. Мастилена и нежна.
Мирише на звезди, на вятър и на обич.
Полъхва свежест. Пръснати звездите
премигват леко от наслада.


18.06.2006 г.

Вън вали...И кротки капки
галят с длан перваза.
Тихо ромоли
шепота на листопада.
Гледам вън, а виждам теб.
Влюбен е, навярно и дъжда
името ти щом повтаря.


07.10.2006 г.

Вятърът със бели пръсти
се докосва до луната...
Сребърна е, и е чиста...
Клоните протягат длани,
в тъмното да я достигнат.
Тихо е, смирено тъмно.
Сипнати са, като жар отгоре,
мигащи-звездици плахи.
Радвам се, че ние двама
взираме се във луната...
Ти я милваш бав
Аз те галя с мойте мисли.


06.09.2006 г.

Говоря си със ангели.
А те ми свирят с арфи от седеф.
И всеки звън е капка дъжд в мен,
пречистващ лъх на летен вятър.
Красиво е, че аз съм смъртен.
И цветето във вазата пред мен
навярно е родено, за да бъде
роден от него нежен стих...
Ще пожълтее после. Ще го хвърля.
И аз така...ще ида във пръстта.
Но ето че в очите ми препуска време
и ето че съм влюбен, и съм стон.
И мога с дланите да хвана вятър
и мога да се смея и тъжа.
Затова при мене идват ангели
и свирят ми на арфи от седеф.


18.06.2006 г

Градът е пребледнял от слънцето.
И прашен...Лежат изплезените псета
под сенките...И пъплят домакини
помъкнали торби със празни мисли.
И само птиците са чисти...
В очите им цветя цъфтят, цветята пеят песни.
А аз ги храня със парченце хляб...И ги обичам!
...Понякога е толкова лесно,
да можеш сам на себе си да се усмихнеш.


03.09.2006 г.

Дали сте виждали?!...
Че рано сутрин,
слънцето е като малко бебе.
Нахранено, доволно-розово и чисто,
усмихва се и гука над тревите.
И птиците са още в своите клони,
разказват сънища...А те са нежни!
Във всяка росна капчица искри възторга
от идващия ден....А моите длани,
са много малки да погаля всичко...


29.08.2006 г.

Дали ще мога?...
С тези малки шепи,
да гребна във градината на есента ?
И всичките листа червени,
и целия упойващ дъх
на дюли, обич и целувки...
И, белите цветя,
поникнали последно в мене...
Дали, ще мога да ти подаря?


02.10.2006 г.

Да можех, в този миг да тръгна...
Със грейнал поглед, разкопчан и рошав.
На бирника, ченето да разклатя.
На ватмана да подаря усмивка.
И толкова див, и много потен
на делника да се изплезя нагло...
Да бъда груб, по грубите площади.
И много тих...Пред твоята порта.
...Да ти подам едно красиво цвете.
Да те целуна...И се върна.


16.10.2006 г.

Да можех, с цвят на рози
да те покрия цяла...
И сред малките листенца
да бъде кожата ти... бяла,
ухаеща на цвят и обич.
И ти самата-цвят на цвете,
усмихната и нежно гола!
А аз да те събличам със дъха си.
С устни да отнемам цвят от рози.
Накрая да те видя цяла!
Блестяща...много бяла.


16.10.2006 г.

Да можех, да сплета
венец от рози...
И като в древен храм
припаднал на колене,
към тебе...да го поднеса.
Защото си Богиня!
Сред огнения полумрак
на факлите, и на огньове
да мога да пълзя...
Ръцете ми да станат рани.
И нека ме боли!
И нека, черни негри
да бляскат със очи
и удрят по тимпани...
И тъмното небе
да се раздира от огньове...
И лудите шамани, в транс
да вдигат дланите нагоре...
И нека!
Аз съм малък.
Нещастен роб, едва пълзя.
Дали ще стигна, някога нозете
венец от рози,
да ти поднеса?...


06.11.2006 г.

Да можех с тебе, питка топла,
край огъня да бъдем, и да чупя
парченца дъхащ, хубав хляб...
И да ти ги давам !
А ти да ги поемаш с устни...И едва
със крайчеца на пръсти да докосна
очите ти...А те да бъдат топли!
Да мирише на огнище и на свещ
запалена над нас, невинно голи.
Край нас да свети кротко жар
и въглените да нашепват,
че аз съм твоя благослов,
а ти била си винаги икона.


12.10.2006 г.

Дано да завали!...
Задъха се от жега
небето, даже стана сиво
подобно на метал.
И птиците се
Изплезиха езици двете псета,
прострени като черги на земята.
И въздухът трепти...И не полъхва.
Под жълтия чадър,
едно девойче, с фирмена престилка
продава сладолед.
А хора няма, улицата празна.
В съня си кучето помръдва със ухо.
Далече някъде просъска клаксон
и вдигна пепел...Профуча.
Дано не се запали днеска
и жълтия чадър и този град...
Където малкото девойче в тази жега,
цял ден ще ни продава сладолед.


25.06.2006 г.

Да пиеш бяло вино край реката...
До теб, в искри да грее огън.
И ти да си и потен, задъхан и възторжен...
Във огъня да зацвърчи месото...
Да пиеш жадно...и да пееш!
...В делникът е нужно много малко,
за да бъдеш жив, и да се усмихваш!


07.09.2006 г.

Докосвам те със длан...
Полека-с крайчеца на пръсти.
На гръдта ти има малка бенка
като семчица на круша...
Кожата ти бяла
е нежен дъх, коприна,
която се посипва върху мен,
гали ме...И в която, като в сън
стапям се...Отронен стон,
в теб потъвам и изчезвам.


18.06.2006 г.

Докоснах те...Не съм ги броил,
но много пъти...
И стана чудо...Стихнаха стените
и стаята ми стана много чиста.
Защото ти си свята, много бяла...
Чувствам по лицето,
как в тъмното все още светят
милувките на твоите пръсти...
И рози по гърдите ми поникнаха
-рубинени и алени, като градина.
И вдишвам въздуха, прониква той във мене.
Да можех да го имам...да остане вътре.
Защото той е пълен със дъха ти.


28.08.2006 г.

До толкова съм щастлив,
че се задъхвам!
Не ми достига въздух да Му кажа,
че аз съм жив, че аз обичам...
И чувствам грях, и тихо примирение,
че нямам силите, и няма как
на всички вас...със цялото си озарение
да кажа, колко ви обичам.

До толкова те обичам, че
не ми остава дъх да го изкажа.
Красива е нощта...Съня,
в който те целувам.

04.10.2006 г.

Духа вятър...Като куче хапе.
Облаците са червени, сякаш-залез,
къдри се в небето...И във мене.
Как ми е студено!...
Зъзне нищо в мене, плаче и трепери.
Крия длани, свивам ги в юмруче.
Колко искам –с теб да се покрия!
Да изчезна...тихо да се сгуша...
Да забравя всичко, мен да ме забравят,
да не бъда вече...толкова виновен!
Духа вятър...Като куче хапе.
Облаците са червени, като кръв от рана.


02.10.2006 г.

Дъждът е кацнал като гълъб
в прозореца ми, тихичко кълве.
Небето е приклекнало и сякаш
ме търси в стаята с очи...
Обичам да вали!
И искам гол и бос да ходя
по мокрите треви.
Да сещам всяка малка капка
по кожата ми как пълзи...
И колко въздух има...Колко е красив
и облакът космат отгоре
и есенния дъжд.


28.08.2006 г.

Дърветата са позлатени.
А залезът-червен. И син
е въздуха...И, бял потока
в зелената трева,
разпръсква с шепи
сребърни искри...
На клонът, кацналата сойка
ме гледа със добри очи.


23.09.2006 г.

Дърветата са се съблекли
голи...сиви...
И само вятър, като скитник
със клоните говори
за топъл дъжд, за лято...
Тихо, в отговор поскръцват.Падат,
последните изгубени надежди.
Обагрени в кафяво.
Над облаците плахо
наднича синьото небе и пита,
къде съм, още ли се бавя...
А аз се лутам, сбирам стари вещи
и спомени- в едно...
Какво ли да си взема?
А може би е, всичкото излишно.
Човек пристига гол.
Разголен го изпращат.
В годините събличал е полека,
приятели...и вещи, вехти чувства.
Още колко,
илюзии са паднали от него?
...Сега съм чист. Усмихнат даже.
Защото знам-небето ме очаква.
Създадох стих... Поръсих обич.
Не ме е страх
от есенния вятър.


06.11.2006 г.

“Едно детенце ми донесе
пухче от глухарче.
Посегнах да му дам паричка,
но то ми каза:
-Защото те обичам, господине...”
Момиченца във парка късат цветя,
и ги сплитат, и правят венчета...
Като милувка, над тях вечерта
оцветява косите им в златно.
И ги гледам, без да смея да дишам...
Това е мига!
Защото, по-късно цветята
ще се превърнат в трънен венец.

24.07.2006 г.

Едно е слънцето за всички.
Един е вятъра...И гробът е един!
И Майката Земя ще ни посрещне,
усмихната!- във пръст от кадифе.
От този свят остава само пепел.
И вещите, и страстите са нищо!
Остава само музика...Стихът ни,
отронен в утрото, с обич...
Докоснатите ни ръце...И онзи миг,
когато...казах, че обичам!
Да можех!...Бих ти дал и вечност.
Кому е нужно някакво безсмъртие?
Да можех-щях да съм дете,
над него, ти да сложиш грижа...
И това дете, с дете да те дари!
Не мога!
...Пътува времето, и в този бяг.
Желая да ти дам мечта красива...
Затова ще бъда и смирен.
Докосвам те полека.
Любовта ще бъде моето безсмъртие.


29.08.2006 г.

ЕНЬОВДЕН

Ще потърся малко цвете.Билка
със розови листа...Ухаещо на обич.
Ще го погаля с длан...С устни ще го скъсам.
Ръката ми ще стане златна.
Ще го накисна в каничката-пълна
с топлите от много болка сълзи...
Ще му пошепна две красиви тайни,
смирено ще го благословя.
И този елексир ще дам на всички хора.
Дано да се усмихнат и да стане светло !
В душата ми ръми...Вали, и няма слънце.
А много искам да намеря цвете.
Билка.


24.06.2006 г.

Заваля. И в морето разцъфтяха кокичета.
Невинни и бели.
И рибките дори се усмихнаха.
Със бялата чайка дълго си гледахме.
И дъждът пропълзя в очите ни.
Чайката се сбогува със мене.
И ме остави на мокрия пясък.
 

Заведи ме във себе си.
Да приседна до твоето огнище
и да слушам как въглени пукат.
Нагости ме с твоята усмивка.
И вино, нека ми сипят очите.
Толкова зими мръзнах навънка.
Побеля ми брадата от вятър,
който вдигаше снежните преспи
и ги сипеше леден върху ми.
Толкова пътища проходих самотен.
И нежността си горях, за да стопля
и ръцете си-сини от болка
и сърцата на чужди...Да прося
мъничко огън...и обич.
Покани ме днеска на гости!
Дори и само за малко.
Да поседна на топло край тебе.
И ако кажеш, после ще тръгна.


15.10.2006 г.

Зимата ще дойде скоро!...
И сред белите снежинки,
ще се люшнат заскрежени клони
и ще звъннат тихо сребърни звънчета...
Птиците ще бъдат чисти.
И по снежните поляни
шарени деца ще тичат...
Стъпките им ще са много бели...
Снежният човек ще се усмихва...
Днес вали...
И в сива блуза е облечен вятъра.
Но-ще бъде!
Бяло и искрящо чисто.


06.10.2006 г.

Зимата ще дойде скоро.
Бяла, като ангел нежен.
Ще се спусне над панелите
и ще почнат те да светят сребърно.
Птиците ще станат плахи
и ще гледат доверчиво в дланите ни.
Нека им дадем от хляба си!
Нека, да не чистим от балконите
белите следи на зимата.
Тя е чиста..На ангелите от крилата
пухчета са белите снежинки.


28.08.2006 г.

Златни, топли
листопади, като спомени...
Ръсят се листа по мене,
галят ме с твоите пръсти.
Сещам вятъра по устните.
Слънцето е твоя поглед.
Есента е тиха и усмихната.
Златна е от теб, и спомени.


09.10.2006 г.

И аз ще бъда звън...Когато ме докоснеш.
Под топлите ти длани ще потръпна.
И слънцето ще се смили...Завеса,
над нас ще пусне...Нежен полумрак
ще приюти желано и мечтано.
Акорд дълбок...И тътен на камбана
над нас ще ръси нощ...Благословена!
Душите ни, превърнали се в ангел
ще съзерцават влюбено телата ни.

И в тази нощ, не ме споходиха...
Нима си тръгнаха от мене всички ангели?
И само прилепи и бухали...Проклинаха!
Край мене кацаха и се присмиваха...
А аз съм бял...Нима със болката,
не съм достигнал малко опрощение?
Мълчи небето...Черното!
Усмихвам се и всичко благославям!


04.09.2006 г.

И децата ми ще са щастливи...
Защото им оставям осем папки,
със стихове...Душата ми-красива,
изписал съм...И съм я подписал!
И те ще имат музика...И свещи,
когато пият вино...Със Чайковски
...Какво е нашият живот?!...
Искри от свещи,
трептящи в стаята, със много обич.
...Оставям ви красиво нещо.


12.09.2006 г.

Иконите ме гледат благо...
И всичките светии се усмихват.
И сещам как, Синът Ти, Господи
над мене длан издига...И ме гали!
И аз се взирам във очите Му.
И чувам глас, че аз ще оздравея...
Обичан съм!...
До толкова съм смутен...И радостен!
С треперещи от благодарност пръсти
Посягам да напиша стих...Че, Той го иска!


29.08.2006 г.

И небето проплака от мъка...
Почерняха от жалост тревите.
Пръскат сребърни локви колите
и светофарите светят във жълто.
Нещо някъде..нещо се случи!
Мълчаливо, станахме други.
И стана глухо...и тихо.
Само плъхове скърцат със зъби.
А изплаква небето...И пита
за албумчето малко със снимки.
Първата детска рисунка...със слънце.
Къде остана жълтото пате?
И все вали...И повтаря,
до болка познати въпроси...
Как във времето, толкова тихо
отлетяха от тебе мечтите?...
Как така, до стъклото без мисъл
си облегнал чело и се взираш...
Във дъжда, в калта на колите...
И в това –непрестанно
на светофарът окото-във жълто...


08.10.2006 г.

Под голямата луна
танцуват прилепи и кукумявки.
Полъхва вятър.Старата върба
поскръцва глухо. И летят светулки.
Някъде...от край света
казват, че дошъл магьосник.
Горе-в тъмната гора,
имал дом в една хралупа,
дето късно през нощта
викал духове...И пръскал
посребрените треви
със отварата от билки.
Казват-правел чудеса !
От димящата отвара,
късно, късно...преди във сън
да потънат и звездите,
раждали тревите чуден плод
-бели феи, непорочни.
И танцували и пеели...Едва
със крака докосвали тревите.
Рано сутрин...по зора,
те събличали премени
и сред чистата роса,
къпели се чисто голи.
После старецът умрял.
Във хралупата лисица
си завъдила и дом.
Буренясали цветята.
Под голямата луна,
май че само аз се скитам вече.
Търся още чудеса.
Няма ги обаче тези бели феи.


06.08.2006 г.

Искам да танцувам с тебе...
В зала, пълна с много свещи
сред шампанско и цветя
плуващи в кристални вази.
Музикантите да бъдат с черни
фракове и златни инструменти.
Ти да си задъхана, щастлива
с бяла рокля, с бял воал...
Музиката да те посипва леко
със листенца от цветя.
А в очите, всички свещи
да танцуват с тебе валс...


18.10.2006 г.

Камбанен звън...И плаха утрин,
в която гълъбите се целуват.
Очите си притварят от любов.
И слънцето е розово и чисто.
Погалвам те в мислите, едва.
Представям си, че още спинкаш.


24.07.2006 г.

Категоричните въпроси на небето
ме карат да се чувствам много малък.
Не извървях ли пътя си напразно,
след себе си какво ще завещая?...
Дори и майка ми съм лъгал,
когато съм се раждал, че ще бъда
синът и...Когато и ме види-се разплаква.
Сълзите и са жива рана.
А аз съм мълчалив. И много хладен.
Проникнала е зимата във мене.
С кристали-лед съм пълен вътре.
Понякога се взирам във очите
и питам се...Но после-скучно
ми става....Даже-грозно.
Отвикнал съм да си говоря вече.
И тръгвам пак безпътен...Скитам.
Бродник, сред пустинята в душата.
А ето, че дошъл е час...
Дошло е скръбно време...
Във което да се моля и покая.
Но знам...
Очите ми са две умрели птички
-разложени, налазени от мравки,
от които се гнусят и уличните котки.
Не ще да полетят.


03.06.2006 г.

Като бели лебеди, в небето
облаците плуват със грациозност.
Като езеро е синьо...Птици
летят, и много се обичат.
Мисля си за теб...И се усмихвам!
Светло е във мен...Мечтая!
Пращам ти по облаците много нежност.


03.09.2006 г

Като лястовички в есен- по леглото,
накацаха във черна броеница
отминалите дни, разлъки, болки...
И стаята помръкна.
Очите ми трептят и пърхат като птици
по черната престилка на сестрата.
Лекуващият лекар е гробаря.
А аз не съм в легло, а нещо друго...
Но все едно!...
Усмихвам се...Дебела санитарка
пълзи с парцала, трие чужди болки.
Мирише на компот, едно самотно цвете
в мъглив буркан, разнася дъх на пролет.
Дори и да си ида-сменен ще е чаршафа.
До мен леглото ще се пита дълго
дали ще е само...за малко време...
А после ще му е все едно...Ще има друго цвете
до болничното ми легло....
Обичта остава.


03.06.2006 г.

Като милувка нежен е дъжда...
Посипва ме...прашец. Лицето
ми искри, и сякаш от сребро
са моите длани, кацнали до тебе.

23.09.2006 г.

Като музика- звездите, ръсят
над смълчаните корони на дърветата
дантелен звук.
И чуваш ли?!...дори щурчетата
се спират в миг... и в този миг,
гърми тържествена симфония
създадена от моя Бог.
Оставям се на звуците...
А те ме правят толкова щастлив.


04.08.2006 г.

Като от прашец на летен дъжд
блестиш, покрита с бели капки...
Хавлията, със млечен цвят
е коленичила пред тебе.
А ти...си толкова изящна!
Бледа светлина,
край тебе въздуха разнася.
Във този миг, съм толкова щастлив!
Че ми иде да си тръгна.
За да запазя този сън.
И ти да си останеш...фея!
Приласках те нежно със ръка...
Звездите се посипаха отгоре.
И ти си звън, а аз съм стон.
Луната се усмихна кротко.


01.11.2006 г.

Като паяци, пролазиха в мене,
сънища, мокри и скверни...
Със усилие отварям очите.
В стаята е сиво, мъгливо...
Някак, безразлично е мръднал
стрелките, ехидно часовника...
Спал съм...И нещо е станало.
Беше ден, а вече е мръкнало.
Без да помня, някога купил съм
тъмна завеса, облякла прозореца.
И е станала, като синята вечер
посребрена над мене завивката.
Само аз съм останал такъв...
Мокър съм.
Мириша на пот, и на болест.
Две шишета с лекарства, и чай,
ме очакват край леглото изправени.
Да се обърна обратно...Да спя!
Нямам сили да се връщам към нищо!
И макар, затворил очи...
Ще си тръгна ли...някога, нейде...
Във очите ми отдавна ръми.
Дъждовете не носят утеха.
И дори...Още парят по моите длани
пожари,
и дъх на барут...
Да мога да заспя!...Глава ме боли.
И сам, в полумрака се взирам.
Иконите питам, и търся,
дали с моя глас...Дали ще призная,
че аз съм грешил... Или всичко е грешно!
И всяка капка пот,
проблеснала по голото ми тяло,
е всъщност болка...Това си ти!:
-Айше от Кърджали.
-Фетме...
-Евгения, от Босна.
-/синът ми Светослав/
И онзи сладък дим,
на трупове... И на уран!
Какво ли да ви кажа, поколение...?
...Мъжът и беше пратен в Белене.
Айше остана със децата.
След обиска и, къщата
приличаше на нива...Със татул
поникнал горе- в снимката,
където той е седнал, тя
бе права, скрита зад забрадката.
Мустафа е бил, и със мустак...
Но-бил!...
Все още виждам, как от снимката,
Айше ме пита с поглед благ...
И белезниците ръждясали
са ме приковали към мига,
когато слънцето над Кърджали
изпращаше патрулната кола...
...Боли ме! Цялото безвремие,
във което всички, всъщност- аз,
се взирах в падналите къщици,
на този...рухващ свят.
Където, някакви си хорица
в землянките заровени, едва
намираха за себе, силите
да бъркат в тенджери,без жал,
отвара от омраза и насилие...
И в крайна сметка-това!
Пребивах ги с ритници и приклади.
...Откраднахме четири агнета.
Нижаатин ме погледна и каза:
“...Ще умра тази зима!...”
Пребихме го.
Със приклади и сопи.
За Нижаатин нямаше зима.
И после изклахме кокошките.
Петелът ни беше мишена.
Над върбите на тъжната Арда
замириса на кръв и на вино.
...И този синкав полумрак...И тази болка,
сред този синкав полумрак,
дали ще могат да разкажат...
Че всичко се възвръща.
А в моето сърце,
дали ще има, още капка
от болката, да се изцеди...?
Или ще се пръсне,
цялата вселена,
накичена с реклами,
за голи дупета,
автомобили,
с цената на един живот?!
И ще литнат горе, много петолъчки.
И грес за много автомати...
Прокисналата сперма на войници,
задавени от пот...И вино.
Вмирисала на нещо мръсно,
над Арда, кървавото слънце...
...На кой, какво ли да разкажа?...
И нека гасне нощ, и нека няма слънце.
И нека да се сринат в прах стените,
закрили...Знаеш ли,...когато
се уталожи този прах, ще видиш.
Едно голямо нищо!
Празно.
И звездите,
отдавна паднали са в Арда.
С усмивката на Мустафа.
Айшето,
от снимката ме гледа скръбно.
А аз съм тих, смирен...
Не съм извършил нищо лошо.
И както там, сега и тук...
Протягам към Разпятието длан:
“...Просто им, Господи...”
...Прости!
И цялото ни безразличие.
И мълчаливото съгласие
със тихата омраза.


25.10.2006 г.

Като по разклатен, скърцащ мост,
към тебе длани-цели треперящи,
протягам кротко... като в сън.
Дано да ме посрещнеш със усмивка!
Че, аз съм просто път,
по който съм щастлив, че клони
ще сложи шумната тълпа.
Сред която, аз ще бъда...На колене!
Защото, аз съм грубата дъска
от моста, който ще преминеш.


29.09.2006 г.

Като посипани със охра,
ръждиви, жълти, огнени
поляни...
Букет от багри...вятър...
Слънце,
над тях-като голяма дюля.
И взирам се, и тих възторг
ме кара кротко да се преклоня
пред Големия Художник.


22.09.2006 г.

Като шарена черга, небето
над мене се стеле...Не топли.
Замириса на зима...Задуха.
Ситнят тъжно улични псета.
И старици, покрити със дрипи
мъкнат мрежи, пълни със грижи.
И залита, попийнал клошаря,
като животно, помъкнал количка.
Две колела...и сандъче,
пълно с кашони от някакви стоки.
Дали знае, че тази кутия,
е била пълна с бутилки от вино.
Ефирно, червено...Което се пие на свещи.
Ще я завлече във бърлогата сива.
Ще я върже, със разни други картони.
Може би, за хляб и ракия
ще стигнат... Едва ли!
И ми става студено.
И очите ми-щъркели бели,
все летят, но не срещат посока...
Закъснели са, сигурно вече
да отлетят...от тази Родина.


17.10.2006 г.

Когато сме задъхани, и потни...
Треперещи, без дъх и мисъл.
И ти, на рамото ми-гола
си сребърна...Така красива,
под бялата милувка на луната...
Тогава...Чуй, сред тишината, мила,
над нас танцуват ангели...И пеят!


21.09.2006 г.

Колко е хубаво тука!...
Във градинката листата са жълти.
А пък църквата е цялата в слънце.
Тук съм добре...На малката пейка
със тефтер във ръка...и изписвам
за теб стихове...А отгоре ме ръси
и листа...И възторгът ми хрисим,
че съм жив...И тебе те има!


09.10.2006 г.

Лазурно синьо...
Небе замряло, сякаш миг
се слял със вечност...Неподвижност!
Безкрай, без облаци и без мъгли...
Лазурно синьо...Чисто,
което в мен смирено диша.
В душата ми цветя,
искрят...искрят от багри
сред нежната трева,
където гасне в тишина
от мен оставената стъпка.


31.08.2006 г.

Листопади...И чадъри.
Тъжни, жълти предсказания.
Зъзнат спирките в балтони.
Смеят се по клони врани.
По пътеки, тротоари
многоточия оставят токчета.
Но сред тези мокри сгради
няма нищо неизказано.
Скуката със чаша бира
с мене спори за сезоните.
Краят слагат две цигари
угасени в моите спомени.
Мокро е, и унило!
Много е нахален светофара:
-гледа ме и ми намига!
Сякаш циганка и проститутка.


29.09.2006 г.

Луната плъзга бавно длан
в прозореца...
И той става сребърен и бял.
И виждам-нощни пеперуди,
и прилепи в един безкраен танц...
И как звездите са добри.
Приличат на деца,
премигващи с възторг към хората.
Тишина....Смирен покой.
В който сещам твойта липса.


29.08.2006 г.

Много е хубаво...вижте!
...Знам, че не стига за хляба и тока.
Вижте мушицата малка във парка,
как по дланта ви лази, и колко
е синьо небето!
И на дребния грешник простете,
седем пъти за седемдесетата грешка.
И се усмихнете-смирено и чисто.
И ще е хубаво...вижте!


21.07.2006 г.

Много искам...В този дъжд,
да бъдем заедно в беседката.
И бял прашец- от вятър лъх
да се сипе по косите.
И твоята мокра длан,
да бъде хладна и гореща.
Какъв красив и нежен сън...
А вън вали...И ни очаква!


06.10.2006 г.

Мога да те гледам във очите
цяла вечност.
И искам!...Там са скрити
целувките на влюбените птици.
На залезът горящите огнища,
и шепотът на вятър сред цветята.
Не смея...с устни
дори, до теб да се докосна.
Защото ти си бяла...нежна.
И може със дъхът да те одраскам.
“Обичам те!”...затова ти шепна.
И пак потъвам в очите,
а те са дом на цялата вселена.


01.11.2006 г.

Може би, ще те целуна...
Може би, ще бъде нежно...
Обещах, отново да те срещна.
Но, дори и “...ще”, да няма,
беше толкова красиво...


02.10.2006 г.

На всички починали деца.

Какво ли търсят птиците в небето?
Кръжат, издигат се високо
и стават малки, като точки...
А после се топят и чезнат,
на облаците бели във къделите.
И мисля, че душите на децата,
превръщат се във бели птици.
А птиците отлитат във небето,
за да се завърнат като ангели.


24.07.2006 г.

Над релсите проблесна мълния
и съскащ, профуча трамвая...
Останах сам на спирката. Последен е.
И няма повече по разписание.
Какво ли, още ме очаква,
по разписанието, писано от някой ?
Дали сега, на тази тъмна спирка,
не ме подмина и последната мотриса?
На моят ден, на тази звездна вечер...
Повлякла в себе си, като опашка
последните ми спътници-надежди?
Но все едно!
Ще пуша и ще ходя.
Булевардите са пълни със таксита,
край които ще минавам безпаричен.
Но весел и усмихнат!
Защото ще съм с уличните котки,
а те ще са добри и кротки.
Защото, може би-в трамвая
не ще погледна към небето.


19.09.2006 г.

Над тополите се носят птици.
Гълъби навярно....Слънцето е жълто,
а небето е прозрачно синьо...Лято.
Утрото е топло-влажно. Устни на жена,
поразтворени от стон...Милувка
плъзга по тревата вятър...Дишам!
Въздухът сладни като нектар.
И аз съм тих, и някак си-смутен.
Крача към доброто, жълто слънце.


18.06.2006 г.

Над тържествената тишина,
небето е олтар със свещи.
И само бледата луна,
мечтае си за нещо нежно...
И в млечната и пелена,
докосват се звездите и си шепнат.


24.07.2006 г.

Най-хубав стих за тебе ще напиша.
И в парка цвете с четири листа
ще търся.А то само ме чака.
Пролетта ще диша розова и млада.
Ще плисне дъжд и от капчуците
ще блесне песен сребърна.
Под слънцето високо над дърветата,
дъгата ще е многоцветна.

02.07.2006 г

На Ясен Крумов-Хенри

Зад бюста на Пушкин,
до Руската църква
нощта е приют на бездомни.
Клошари и скитници
и улични псета.
Листата миришат на бедност.
А горе...много горе...Високо е Кръста.
Опрян на луната.
Сребро и злато са се слели.
Еднакво нереални и чужди
за сивите сенки сред мрака.
Ухае на есен,
мирише на ракия и бедност.
И Пушкин е каменен.
И липсва Поета.
Незнаен за всичките псета.


08.10.06 г

Небето е олтар, със свещи...
В мастилената тишина, те светят.

Мигат,
            молят,
                         плачат...

Но само прилепи се стрелкат.
Драскат със криле,
луната...

Цяла пребледняла.
И сребърен, под нея булеварда
е скръбен дом за псета и самотни.
Разнасят вестници колите,
и прах, и всякакви боклуци.
В такава нощ е нужно да сте двама.
Защото сам, не можеш и да мислиш.
Вървиш и риташ празните бутилки.
След тебе, кучета те лаят.
И псуваш без причина.
А някъде високо...много горе,
безкрайната вселена те обгръща.
И тихо с теб, със твоите стъпки
тя също плаче...И тъгува.
Защото сте едно безкрайно цяло.
И ти си всяко камъче в паважа.
А целият паваж е път нагоре,
Звездите там са част от тебе.
Не си самотен...Ти и булеварда.

Небето е подпряло синьо чело
над жълтата гора...Чува се, сама
как птица, в клоните писука.
С колко ли тъга,
разказва за отминалото лято...

03.10.2006 г.

Не биваше да се докосвам
до теб, защото си красива...
И твоята усмивка-цвете
не искам да повехне.
Очите ти са толкова лазурни.
Дланта ти, като мъх е нежна.
А исках...Толкова щастлива
да бъда с теб, в своята есен.
Пристига зима...Синьо-бяла,
и толкова ясна-епикриза...
От цифрите по бялата хартия,
полъхва студ...Но, нека има
поне веднъж...Прости ми!
Стига!
...Не биваше да те докосвам.


17.10.2006 г.

Не виждам!...
Дребни букви, дребни хора...
Не виждам, и не си купувам вестник,
че в страниците, с дребни думи
си съскат дребните душици...
Обичам да се взирам във небето.
Високо над панелните прозорци...
Над сивите балкони, със прането
размахало разсърдено ръкави.
И там...далеко...До облачето малко,
играят ангели-дечица...
И виждам, колко са красиви,
крилцата са им пухкави и бели !
...Ще трябва да си нося очилата.
Понякога се блъскам във стената !


2.09.2006 г.

Прозорецът е посивял от капките.
Дъждът е сив, навярно леден.
Изцъкли очи са локвите.
И облаците са изяли слънцето.
Не искам повече, във тази стая
да бъда...Сякаш съм затворник,
осъден...Окован в кревата.
Одеалото е моята верига.
...Да тръгна вън.
Сред тези мътни локви.
На ъгъла да срещна светофара.
Случайна среща...Аз да му помахам,
хей така-небрежно!...А той да ми намигне.
Май остана,
последният, и истински приятел...
Изтекоха се, като мътни вади
гланцираните приказки...на разни.
И ето ме- облегнат на стъклото.
Усещам студ... Как тихо капките,
протягат пръсти да ме стигнат.
И потното ми чело да погалят.


06.11.2006 г.

Не можах да ти купя лалета...
А исках...Червени и жълти.
Като свещици невинни и чисти.
Букет, от сплетена обич.
Да ги дам...а ти да ме гледаш .
Да докоснат цветята гърдите...
Ти си толкова бяла,
че цветята се губят във тебе.
И ти се възнасяш полека,
със дъх на лалета и обич...
А аз съм полегнал, и тихо
те гледам...
Ти си светица!

Не можех да те докосна...Истински!
Да сложа топла длан на рамото ти...Искрено,
да бъда влажен вятър...Летен.
От семето да се превърна в цвете.
Прости ми!
Колко ли съм грешен?!
Не съм роден, да мога да те стигна.
...Сега съм чист, и много искрен.
Да бъде тор, и пръст...И нека,
от тебе да поникне цвете.


12.09.2006 г.

Не се страхувам...Ще се случи.
Все някой ден ще кацне враната
на белия прозорец...Ще се сгуши
като животинче, бито с пръчка,
под завивката,
часовника...
Ще потрепери и ще спре завинаги.
Ще изграчи враната.

И после черните крила ще глътне въздуха.
И пак ще се усмихне-розово небето.
Цветята ще блестят от капките...

Сякаш бисери!
Отронени от теб...Красиви са очите ти.
...И всичко друго не е важно.

От Нечестивият е всяко самолюбие.
И вечен ще е само някой стих,
прошепнат от любимия, във залеза,
когато гасне слънцето, и топла длан
с копнеж докосва пръстите,
протегнати с любов...
Обичам те, Живот!

...

Какъв ли смисъл има семето,
ако не изгние, и от него - цвят
не бликне радостно към слънцето,
с безкраен и красив възторг ?!
Нима за друго е родено цветето,
освен да бъде дадено с любов.
А тя пък да роди, след себе си
началото на нов живот?
Живот и Смърт...И ден и нощ...
се сменят...А пък всичко е едно.
Защото името на Господа,
е вечната и живата Любов.

...

Усмихвам се на утрото...То синьо е.
И слънцето все още е сънливо.
Прилича ми на бебенце, събудено
от целувката на мама...
Премигват с очите си и птиците.
И въздухът е розов и прозрачен.
Погалвам го с устни...Чиста е,
милувката на вятъра по мене.

11.07.2006 г.

Някога, ще тръгна към звездите...
Стъпките ще бъдат много леки.
Вятърът ще духа тихо
в дланите ми, чисто бели....
И ще бъда сребърен, прозрачен.
Само двете ми очи-кафяви,
кротко ще ти носят благост.
Пак ще съм с теб-в съня ти.


21.07.2006 г.

Няма да отметна завивката...
Този път ще остана под нея.
Бял е прозорецът, бял е и лекаря.
Очилата му, само са златни.
И студена ме пипа, слушалката.
Иглата се плъзга във вената.
Ако можех...
Щях да погаля спринцовката,
боли, като всяка раздяла...
...Не можах да погаля лицето ти.
И децата не успях да целуна...
От години се готвя за Срещата,
А останах немит и небръснат
Все едно...Усмихвам се болнично
на санитарката...кротката леля.
И я викнах с ръка...
Тя остави за мъничко кофата,
и забърса във скута ръце.
Подадох и кротичко книжката.
Тя засрича на глас, с очила
“...Красиво е...Да, красиво е, синко!
Господ, не случайно умря!...”
И се прекръсти...После и мене.
И стаята-бялата,
стана сребърна и много красива.
Санитарката, лелята с кофата,
като икона се усмихна над мен.


03.11.2006 г.

Няма нищо след тебе!...
Уморих се от много раздели.
Нека кротичко седнем в тревата
и потърсим двете калинки ...
Които...въпреки всичко,
на върха на една хризантема
се поспряха...Една срещу друга...
И не пожелаха да литнат отделно.
Толкова тихо, и толкова приятно
ме полъхва ветреца...И нека,
както двете буболеченца малки,
да отлитнем във обща посока ...


09.10.2006 г.

Няма стих, със който да разкажа...
Млъквам и оставям вятъра,
в клоните да шепне твоето име.
Виж листата-как се сипят.
Чуй в тях, че има музика...
Тиха и тържествена милувка.
Гледам горе...Бели облаци,
сякаш са изваяли гърдите ти.
Птиците разнасят клонки,
с тях да украсят косите ти.
По-добре да замълча...Да гледам.
И да те рисувам с очите си.


31.10.2006 г.

Обичам да те гледам!...
Хубава си! Като есен,
косата ти е златна .
Очите ти са топли,
като морски бриз, през лятото.
Към теб пристъпвам...
Сякаш към огнище,
във бяла зима...
Ти си пролет,
в която аз разцъфвам.


03.10.2006 г.

Остави ме!... Да си отида спокойно.
Не искам да плачеш за мене.
Ще те излъжа, че много те мразя.
Ще ти подаря и мъничко болка.
По-добре е, да мислиш за мене,
че аз съм от ония...лошите хора...
Не мога да оставя във тебе,
мисълта, че аз те обичам.


04.09.2006 г.

Отдавна не търся пътеки,
извън пътя, водещ към тебе.
Ти си онази приказна църква,
която сънувах много години.
И, когато пристъпя във храма
не повдигам очите от пода.
Защото, ти си икона,
а аз съм дребен и грешен.


24.07.2006 г.

Отронено листо...
Във въздуха танцува.
После пада.
И в миг изчезва.
Става шума,
разнасяна от вятъра...
И аз съм лист.
И ти.
За да бъде есента
красива....
...Не се страхувам от смъртта.
А ти ?


30.10.2006 г.

Отсичане главата на св. Йоан Кръстител

Обезглавиха те...Защото си Предтеча!
А те са хора...много дребни.
Пълзят душичките им по стената,
издигната от тях...към тебе.
Дори и подносът във кръв потъна.
Небето изкрещя във страшна болка.
Звездите се полюшнаха...И стана тихо.
Обезглавихме те!
...Днес в църквата една женица,
за тебе плачеше, единствена.

29.08.2006г.

Очите ти са влюбени и топли...
Като лятна вечер.
Тогава лъхва, и на птиците в крилата
блестят светулки и звезди изгряват...
И аз съм тих...Подобно на лисата,
потръпвам под дъха ти...Сипещ се по мене.
Да можех някак...Пък макар- и залез,
косите ти да оцветя със злато.


09.09.2006 г.

Плах е въздуха...Докоснал
голото ти рамо...Пръскат
светлина гърдите.
И от тях е светло в стаята.
И ти си цялата окъпана
от сияние- прозрачно-бяло.
И стъпяш леко,
сякаш си безплътна...
Сърцето ми кънти из стаята.
И аз...със сила, вдигам длан.
Луната вън притихва.
И въздухът замръзва в очакване.
Със пръстите рисувам твоите скули.
И сещам как, полека се усмихваш.


12.10.2006 г.

Погали ме с устни...Бавно.
Всяко кътче.
Кожата ми-жадна,
копнее
дъжд от устни...
Като в прегоряла нива,
посей
самотно цвете.
От което, бялата роса
на тази утрин
изпий
със устни...


31.10.2006 г.

Под дланите ми ще потръпнеш...
И кожата ти ще настръхне.
Ще се родят цветя по нея.
И аз ще ги откъсвам с устни.


04.10.2006 г.

Под сивите мъгли
ще се стопи и листопада.
От дъжда ще почернее,
и ще стане шума.
И само мишките ще шушнат
сред гнилите листа.
Ще ги разкъсват с малки зъбки...
И златните ми спомени ще станат
на тор...Но, пак ще оживеят
с усмивката на пролетни цветя.


03.10.2006 г.

Под този огнен небосклон
лежи градът, оголен като кости.
Прозорци- сякаш са очи,
на някой мъртъв...Стъклени и бели!
Боли ме...Много ме боли !
Разбираш ли, че вече никой
съм вече аз... и вече-ти.
А нещо в този град шуми.
И движи се...Но без посока!
И всеки светофар сега,
подхвърля ни една посока,
по която тръгвам аз, и тръгваш –ти.
А няма кръстопът, и няма време...

---

Със полифоничната мелодия,
мобилният ми телефон ме прави чужд.
И с тебе-някак си разминати,
препускаме сред пълния площад.
И само плашим гълъбите-милите!
Ще ни погълне някой вход.
И в хладното му, някакво преддверие
ще ни посрещне само хлад...
И в лабиринтите на делника,
дори и да те срещна...Някой път.
Ще имаме ли двама- времето,
да спрем за миг...
Да кажа-“Брат!...”

Че аз съм горе...По етажите.
А ти-край стария портиер.
Кълнеш се, че сега-съдбата ти,
е ти да бъдеш-горе с мен...
А всъщност сме в каналите-отточните
и нямаме посоки...Асансьор,
не води никъде...И плъхове
очакват долу ...всеки наш възторг.
Видял съм зъбите им...белите!
Блестят из мътната вода.
Очакват те...и ще дочакат!
Защото в мътната вода,
за никой няма милост.

---

Земята ще ни срещне хладна.
И в офисите няма кой,
да има да прекъсне тока,
да спре последния сигнал
на факса...

Русата мадама,
с едно лице от нес-кафе,
не ще намери малко време,
да позабърше своя срам...
Разбираш ли, че ще се свърши?!
В един прекрасен, слънчев ден...
Когато стоковата борса,
ще пие уиски със бадем...

---

Тогава гълъби ще пеят...
И с ноктите ще драскат и следи.
Единствени, оставени от мене...
И твоите единствени-следи !
В уютните ни мезонети,
ще раснат мъхове...треви...
И цялото ни дребнотемие,
ще плува с вятър и мъгли.
И нека!
Да падне гръм, и този град
дано да се превърне в плесен...
Където змии да се плодят...
Ако можеш, Господи-прости ни!


05.09.2006 г.

Пожелай ме тази нощ...
И аз ще стана лунен облак.
Ще бъда от звездите-звън
И с вятъра ще те докосна.
Пожелай ме тази нощ...
И тази нощ ще бъде дълга...
И тази нощ ще бъде топла...
И когато слънцето изгрее вън,
във тебе нов живот ще се усмихва.


25.07.2006 г.

Пожелай ми, тази нощ
да бъде много тихо.
Да са затворили очи,
дори и уличните светофари.
Пред блока, малкото кутре
да спи, прегърнало опашка.
А горе-в тъмното небе
звездите да премигват само.
Тогава...с двете си ръце
ще хвана вятъра, ще го прегърна.
И той безплътен, нежен...бял,
ще ме понесе над спящите градчета.
Във твоята стая, тънкото перде,
когато трепне, и полъхне леко...
Ще сетиш моята ръка.
И как съм аз до тебе.


16.10.2006 г.

Покръстихме се късно...Когато, след ракията
събудихме се нетърпимо изтрезнели.
С напукани усти от мръсни думи.
От доноси,
и клюки,
от хвалебствия,

горят ни устните...И без да се покаем
дори за миг, се гледаме усмихнати,
и търсим нова длан,
и нови ходила

с целувки да ги благославяме...
Но в утрото...Когато сме самички.
И се крием като плъхове в леглата,
погледите шарят по тавана,
блъскат се в стените,
тропат по вратите
на зидовете, с които се зазидахме...


И нещо като страх, и нещо като ужас...
Защото утрото е безпощадно искрено.
С решетки оковахме и прозорците.
Навън остана слънцето, зад щорите...
А в нас е лепкаво и кисело.
И в този влажен полумрак,
превърнахме си къщите в леговища
на змии и паяци...
И всеки друг е просто враг.
Децата умъртвихме със абортите
на дребната ни съвест.
О, горко ни!
Покръстихме се късно...Не със вярата !
От страх повлякохме езици в църквата.
И там пречупвахме гръбнак,
и там се кълчихме...

Дано да ни простят!...
Дано да стане чудо...някак да живуриме.
Вино да има...Хляб и още нещо...
А през нощта се връщаме-запенени,
жените си да бием...Да ги влачиме
по пода-кървави и голи...
А Бог ни гледаше...И гледа!
Дори за миг не сваля поглед...
Усещате ли...грешници?!


11.09.2006 г.

Полепнала по мътните стъкла,
червено вино,
                        и мъгли,
                                        и дъжд
се стича пияна вечерта.
От кога седя, защо съм тук?...
Заровил потното чело
сред мокрите угарки
на спомени,
и на прозрения...

Душата ми-преляла чаша!

Вино,
          и дим,
                      тъга...

Не искам да живея и умра!
И даже келнерът го няма
да го прилаская
                          за минута...

Поне за малко да поседне
при мен, да слуша и да кима...
Самотен, уличния стълб
отвънка, чака моя некролог.
И чака го със нетърпение и дъжд.
Ах, този леден, този безнадежден дъжд!
Да го отлепи, и да го захвърли на земята.


29.092006 г.

Полъхна хладен вятър...Лятото си тръгна.
Видях във парка-кестените падат,
със глуха жалост...Тупваха в тревата,
пожълтяла от разлюбване...
Вдигаше се пепел...И златните листа танцуваха.
На враните в очите мернах спомени.
Алеята под стъпките хруптеше,
от много желъди...Навярно, това са
въздишките на тръгващото лято.


08.09.2006 г.

Понякога очите ти са сини...
Приличат на небето
във юлско утро, пълно с птици.
Понякога се сливат с морето,
зеленикаво и топло...И русалки
мечтаещи любов във него.
Красива си...И сещам много нежност.
Преди да си отида, че те срещнах.


20.07.2006

Понякога със въздуха се сливам...
И ставам млечно-син, прозрачен и ефирен.
Издигам се над стола, в прозорецът прониквам
и литвам вън...над тъмните дървета.
Тогава със звездите си играя,
а те са палави като дечица !
Обичам да полегна кротко
и вятърът да ме разнася...
...Когато се завърна на земята,
от възмущение се дави мойто тяло...
И кашлям...Сигурно настинах,
когато се разхождах по луната.


14.09.2006 г.

По покривите се усмихват птици.
В очите им изгрява слънце
-червено,розово и чисто.
И песните са много нежни.
Полъхва...Долу във реката
се къпят бели самодиви.
Протягам длан, и леко с пръсти
докосвам те в съня ти.
Във който мен ме има.


01.07.2006 г.

Поръсих те със звезден дъжд
и тялото ти се превърна в бисер.
Посягам с длан...А после я отръпвам.
Не мога да докосна...Толкова си красива!
И те оставям...на нощта дъха
да те обвие, нека те обгърне.
Ще бъда на колене...Мъж,
който се прекланя и обича.

Постави ръката си...тука.
Усети, как всичко пулсира във мене.
Като кълвач е сърцето...Препуска
и е гореща кръвта ми...
И дъхът ми, пресипнал се дави.
По дланта ми са избили са капки.
И очите ми...Сякаш са птици,
кръжащи пред идваща буря.
Твоето рамо е сред морето скалата,
на която искам да кацна .


20.10.2006 г.

По тези сиви булеварди
ще почне кротко да вали.
И локвите сами ще светят,
като сребърни очи.
И птиците ще бъдат примирени
по клоните останали сами.
Лицето ми ще бъде мокро.
И бялата мъгла ще допълзи.
Ще ме погълне...Като призрак
ще бродя...Кротко ще вали.


06.10.2006 г.

Потърсих мойта катеричка в парка.
Бе рано...В шарените вече храсти,
мъглата-сребърна и бяла,
полюшваше се под ветреца.
Миришеше на хлад и нещо гнило.
Сега видях, че клоните са жълти
и цъфнали са сини минзухари...
До пейката се взрях...И се разплаках!
Навярно с камък, или с тежка злоба,
премазана лежеше черната опашка,
на катеричката, с която си говорех....
Навярно бе дошла да ме дочака...
Погребах я.
И с тази пожълтяла шума
засипах сигурно, трупа на лятото.


29.08.2006 г.

Потърсих те в съня си...Беше,
красива, гола, с цвете във ръката.
И сребърна мъгла край тебе...
Звучеше музика...И свещ запалих.
Към теб пристъпих с бяла роба.
Свещта блестеше, огнена по тебе.
И бе загадъчно...Красиво!
...Като бяла пелена,
се свлече робата и ни обгърна...


08.09.2006 г.

Превърнал съм се в притча...
За грешниците станах рана
в душите им, разядени от злоба.
За другите- икона.А аз съм просто стих.
И нежна благост.
Децата в парка ме обичат.
Цветята в стаята ме поздравяват.
И всичките звезди са ми приятели.
...Добре, че пак съм безработен
да имам времето да ви обичам!


29.08.2006 г.

Преди да се разсъмне,
искам вятъра
да отнесе целувката,
която подарих на теб.


24.07.2006 г.

Преди да си прережеш вените
приятелю, ела да пием вино!
И няма нищо да те питам.
Ще пием, и ще бъде хубаво!
За това, че нищо поучително,
във въздуха не ще виси като портрет.
На тръгване...Ще ти дам и картата,
оная, от метрото- със един билет.
И знам, че някога по мръкнало
ще дойдеш пак...Един поет
на рамото ми ще разказва тихо,
че всъщност...Радвам се за теб!


08.10.2006 г.

През зимата ще бъде бяло.
Със сребърни цветя, прозорците
ще светят кротко в мрака.
И ти ще си във тях-видение,
пристъпващо към мен.
Със бяла роба, топла от желание.
Ръцете ти ще ръсят благослов.
И аз ще се превърна в птица.
Бяла...кацнала до теб.
Очите ми ще бъдат топли,
гальовни, като кадифе...
И зимата ще стане лято.
Прозорците-градини от цветя.
Сред които, аз ще плъзгам длани
и кича, твоята коса...


05.11.2006 г.

Премигнаха звездичките сънливо
и сгушиха се във небето да поспят.
И облаците, сякаш, че са рози
разцъфнаха със розов цвят.
Ще бъде още миг...Червен е небосклона
сега ще се разтвори като длан.
И слънцето, като магия
ще създаде от мрака-ден.
Задъхвам се от чудото...И ето!
В очите ми проблесна...Бог!


09.09.2006 г.

П Р О Л Е Т

Над мене ръсят розов цвят
разцъфналите вече клони.
С ветрецът, в топлата земя,
небето своите багри рони.
Сред наниз от цветя.
Сред наниз от цветя
небето своите багри рони.
С ветрецът, в будната земя
разцъфналите вече клони
над мене ръсят розов цвят.


31.08.2006 г

Пропуснали сме гарата...
Да слезем!
От своя влак...от някое купе.
Да хвърлим куфарите тежки
на перона.
И мургавото цигане да рови
в бельото ни от скрупули,
клишета някакви, уют...И сън,
от който изтрезнели се събудихме.
И вън, пред нас минават като призраци
-чаршафи, къщи...Сдъвкани истории.
Безвкусни!
Като цялото ни ...ежедневие,
превърнато във сив рефрен.
...Наоколо мирише на цигари,
на влак, на скучното купе,
в което подредени като мумии
са хората...Край мен, край теб...
Пропуснали сме гарата!
И в сивия вагон,
се взираме навънка през прозореца
обречени на този сън.
И се разминават влакове
със страшен писък...Вън,
за миг се срещнаха очите ни...
Безумно истински!...И търсещи...
Но с гръм изчезнаха... И монотонно,
пейзажът ни посрещна през стъклото.


09.10.2006 г.

Разделяш се със мен...
Отиваш си, навъсил тъжно вежди.
И днес валя, и беше сиво, глухо...
Дъждът не шепнеше, а драскаше стъклото...
А то пък плачеше...Кристални струйки
браздяха... Аз ги гледах.
И нямах сили да изтрия капките...
Отронен хрип...И стон...Светкавици
разкъсваха сатена на небето.
Блясък...после гръм...И рухваха
загубени мечтите върху мене.
Разделяш се със мен...Отиваш си.
Усещам болката със всяка фибра.
Но аз съм благодарен...Още ден,
ще бъда с теб...Ще дишам до насита.
Разделяш се с мен, Живот...


04.07.2006 г.

Рисувам във представите си твоето тяло...
Извайвам го...И сещам, колко
безсилни са ръцете...Като амфора изящна
си ти..Не ми достигат силите, да мога
да пресъздам дори и част от тебе.
Оставям само нежното копнение
към теб...И като отшелника-в скалите,
със грешни длани, се опитвам,
във камъните издълбан олтара,
да създам икона...
А ти си жива...Толкова красива!


08.09.2006 г.

Рисувам те с очи...Извайвам скулите.
И с плаха длан докосвам шията.
Превръщаш ме във слънчев лъч,
и той-щастлив е!
облива тялото ти – огнено.
Нима възможно е ?!-с копнеж
да се събуждам всяка сутрин.


20.07.2006 г

Ръцете ми ще пожълтеят...
Ще сипят сгърчени листа дърветата.
В които капки дъжд, ще шепнат спомени.
Като шарена завивка от цветя,
над мен пръста ще бъде много нежна.
И ти ще идваш!...Виждам,
ще бъдеш в черно, както клоните.
И вятърът смирено ще преде
къдели сребърни с косите ти.


29.09.2006 г.

Сега съм тих. И много съм смирен.
Усмихвам се на всичко с кротка благост.
И мога да погаля всеки звън
отронен вън, от листопада.
Защото има Бог...и всичко е любов!
И трябваше ми време да открия,
че аз съм жив, а ти си с мен...
И това е толкова красиво!


07.10.2006 г.

Сезоните нищо не значат, без теб...
Дори и снега се превръща във киша.
И дъждът става на локва.
Ако ти не си в мен.
И аз се усмихвам щастливо.
И ставам голям и добър...
Под очите ми стените се кичат
със букети червени цветя.
Аз живея сред цветни градини.
Слушам музика, дори и в съня.
Дишам въздух, и в него усещам
всичко твое, дори и дъха...
Ти си магия край мене.
Аз съм щастлив...И съм здрав.
Сещам как, като от жълт листопад
се сипе над мене и жалост..
И вяра...И много любов!

Скитащото куче спря.
Козината му е кафява, мокра.
Кофата за смет е сива.
Кучето подуши...проскимтя.
Шарени, боклуците преливат.
Мина някаква кола
вдигна бяло облаче от пушек.
Кучето порови...Вдигна шия
горе в синьото небе,
в което жълто слънце
грее като дюля...И зави!
Празното небе му прати
две листа с цвят на огън.
После стана тихо.
Есен.

13.10.2006 г

Скри се слънцето...Ръми.
Виждам, че по жълтите поляни
есенни цветя цъфтят...
Сини, сини минзухари !
И под стихналия шум
на прошарените клони,
ронят се листа...И звън,
ръсят сребърните капки.


22.09.2006 г.

След няколко дни...След 11 дена, ако не се броиме и днеска
ще има торта за мен...И свещички ще има!
Ще пием шампанско, наистина-марково!
Няма за кога да пестим!...Как да го кажа- обичам те!
Ще подаря на ония мангали край кофите,
костюмът, дето го купих от Франция.
Много е светъл- не става за нищо!
Благодаря, че беше с мене до свършека !
И ми прости!...Нека пием шампанско!
Да е лудо и весело...С много балони червени.
Ще си сложа и нос- от ония-червените!
Нека е смешно!
Искам задъхан и млад, да си ида.


04.07.2006 г.

СМЪРТТА НА ИКАР

Уморих се да летя. Уморих се да мечтая.
Крилете ми безсилно драскат пътя
по който крачех...Забравих небесата
във които щях да скитам, да търся светлината
увиснала отгоре като птица.
Отпътувах далеч... Много далеч...
Не можете да ме стигнете... да ме хванете!
Сега ви разглеждам, и се усмихвам.
Мога и да ви се изплезя.
Когато поглъщах шепи със хапчета,
когато си рязах вените,
аз скъсах всички нишки към вас.
Има само още една крачка, и ще бъда свободен.
...Остана още малко, една единствена крачка...
Студеният въздух ме пречиства и ме прави спокоен.

Върховете са близки и смешни.
Просто купчина от камъни.
Не разбирам във какво съм се лъгал.
Всичко е толкова лесно и просто.
Просто трябва да запалиш една последна цигара,
да свалиш крилата си,
и да потеглиш стремглаво надолу.
Бездомните кучета дълго ще облизват разбития череп.

Като пияна мръсница-Смъртта
допълзя до гърдите ми...Много отдавна я чакам.
Усещам я как там пълзи, как изпълва моите вени.
...Равнодушно запалвам цигара
и изпивам последната чаша.

По-добре е така.
Да пресъхне пълната чаша.
Само миг преди това,
бих помолил Смъртта, за малко отсрочка
Ще се надигна и ще се изплюя звучно на пода.

1992 г.

Снегът е посребрил листата...
Жълти още...Спомен от горещо лято
с червени залези, зелени заливи...
Морето...
В което, морски кончета, русалки
се гонеха под лунната пътека.
И устните ни пареха от сладост.
Студен е вятъра...Прониква,
във тази стая, с мирис на лекарства,
на болест и на нощна треска...
Какво е утре?...Що е днеска?
Температурата ще ме изпепели,
като жарава...
Очите ми блестят, и просят милост.
И сякаш чисто гол, съм тръгнал през полето.
По снежните треви, сред черното на мрака.
Към тебе търся път, залитам ли...Не зная,
дали ще дойде миг, пред портата да стигна...
За кой ли път?- събуждам се...
Блуждаят,
очите ми...И само тебе виждам.
И вместо да ти кажа...задъхвам се, ридая...
Гърдите ме болят.
Гърдите ми са рана.
И целия ми пулс-залитащ и неравен,
са ехото на стъпки, забързани към тебе...
Но искам да повярваш....моля!
Зная,
           че утре пак ще бъдем двама.
И като от сребро, ще бъдат и листата
сред които стъпките ни ще говорят.

03.11.2006г.

Спокойна нощ.
Мастилена и чиста
поръсена в звезди, на които
щурците шепнат притчи.

03.08.2006 г.

Спокойно е в душата ми....Оставям,
като извор чист, от мене музика да вае
хармония...Стих.
И аз да бъда чист, да гледам моите длани.
И с тях да галя въздуха...Защото, той е
един за мен...И теб!
Когато го докосвам, зная
че въздухът се плъзга по косите...
И ти усещаш, че дланта ми,
докосва голото ти тяло.

06.09.2006 г.

Сред розовия въздух,
изпълнил стаята като магия.
Си ти...Невинно бяла.
Ефирна.
И красива.
А аз съм просто дъх.
Горещ от нежност.
И ръсят те с цветя.
Очите ми...
Щастливи.

20.10.2006 г.

Студеният дъжд,
ще покрие бездомното куче.
Подвило опашка до своя стопанин,
то гледа дъжда, гледа мътните вади,
които се стичат в канала...
Пиян е клошаря...И пее.
По челото му лепнат косите
-мокри, гъсти...Гласът му е грапав.
Но пее!...
А дъждът го облива. И съска,
като куршум, всяка капка по него.
Ще падне пронизан,
в някоя изцъклена локва.
И мокрото куче,
ще стане напълно бездомно.
Затова, ще приклекне до него
и ще ближе, ръцете му мокри...
Дали ще се моли и вярва?...
Дали ще очаква?...
Защото внезапно, по някое време
клошарят ще изправи мокрите дрипи...
Ще надигне бутилка.
И пак ще запее.

06.11.2006 г.

С червена шапчица- кълвача,
почуква по вратата...
И тя-със скърцане на стари клони,
облечени във злато, с дъх на вятър
полека се отваря...
Открехва се...И грейва слънце,
в свещичките на сини минзухари.
Разкошни, багрите на парка
посрещат с тих възторг,
и нежна жалост,
отворената от кълвача
врата, през която влиза есен.

01.09.2006 г.

Събудих се. В прозореца ми слънцето
Бе още сънено. И се усмихваше.
И жълтите квадрати по стените,
навярно бяха рамките
на картините със тебе...
В които ти се смееше...
Очите ти искряха и изпълваха
със млечна светлина...И мен, и въздуха.
И чух, че устните ти шепнеха:
“Обичам те !”
Защо не си до мене?

15.10.2006 г.

Сънувам те...Ефирна.Бяла.
С коси, разплатени над мене.
И като музика гласът ти
се носи...Толкова красива!
А моят ден е вече сън.
Не искам да се будя.
Понякога усещам, че съм сам.
Заспивам пак...И те откривам.
И знам, че няма нито миг
в който, някъде далече
от теб, да съм отишъл аз...
Очаквам те, дори в съня си.

16.10.2006 г.

Сънувах...
Че аз съм ангел бял, в градини
със много рози...Всичките-червени.
И имаше река...И тя по бели струни
докосваше...И музиката беше
ефирно бисерна.
А аз ти се усмихвах кротко.
И небето,
бе пълно с цвят и детелини.
А аз ги броях...И молех се!-да бъдат
детелини с четири листа.
Откъсвах ги с устни, бавно...
Протягах длан отгоре –надалеко.
И ръсех ги за теб.
За всички.
...И ти ми се усмихна от земята.

19.07.2006 г.

Сънувах бели гълъби...
Как кацат
по рамената ми и тихо пеят.
Очите им са топли и червени.
Посипаха ме с бяла перушина.
А аз бях малък, с къси панталони.
Колената ми-ожулени и в рани.
В ръцете стисках моето хвърчило
от вестници и шарени парцали.
И тичах...Дъхави поляни
ме чакаха, покрити с билки.
Над мен летяха гълъби...Небето,
бе някак розово и чисто.
...А всъщност, вън бе сиво.
Ще погледам празно. И дано,
се върна пак обратно.

08.11.2006 г.

Съседът ми, няколко часа
би методично жена си...
И полилеят се клатеше бавно,
когато я хвърляше долу...
Стоях, с пистолет във ръката.
Изпотих се от сили, че няма
да отворя вратата...да тръгна.
По телефона, полицаят смирено
ми каза, да пийна ракия...
“...Да се бият!...Какво да ги правя?”
Не достигал патрула...
За какво ли, имам 8 патрона?
Арсенал ми е нужен...за тези!
Впрочем...По-добре е да ида,
и да купя цветя на жена ми...

03.11.2006 г.

Със смях са пълни люлките...
Децата, като пиленца се ровят
във пясъка...Пързалката е пълна
със шарени балони,
                          хвъркащи,
                                   искрящи,
                                           шумни!
И аз ги гледам. И е топло.
Потърсих себе си в годините.
И виждам, утре че и внуците
ще цапат пръстчета със пастите.
И аз ще ги изтривам със салфетката...
И това е хубаво! И слънцето,
сега ме гледа много мъдро.
Най-важното, че пълната пързалка
обичам... И усмихват се децата!


13.10.2006 г.

Със тихото ни безразличие,
към делника...Към ближния
от който взехме хляб...
И го напсувахме!
Със тихото ни безразличие,
към плачещия в парка, до сергиите...
Към мъртвата надежда във спринцовките...
Към войната във Ирак...Към лагера,
във Сърбия...Погребваха ги с багери...
Със тихото ни безразличие...
Приятелят, в който се кълняхме,
умря сред страшни болки...Вярвай ми!,
че неговият телевизор, си говори сам от седмица.
И няма кой да го възпре...
И няма кой да му смени, поне канала...
Поне да няма ...тези речи.
Разбираш ли, до колко сме пропаднали?!
Със лицемерната любезност,
позитивно се прекръстихме, склонихме
над Иконата лице...
И се изплюхме!...
Със тихото ни безразличие,
перверзно бавно,
постепенно,
гадно,
блудствахме с децата ни...

06.09.2006 г.

Таванът се спусна надолу.
Притисна.
И въздухът стана железен.
Не мога да дишам.
Отварям уста като риба
и съм огнен, и драскат в гърдите
сивите нокти...на някой.
Да имах сили...да можех да махна
от мене тази завивка...
Цялата мокра...безчувствено бяла.
И тежи...И потъвам под нея.
...Да затворя очи, да се спусна
в лабиринтите тъмни, червени,
скрити зад горящите мои клепачи.
Във подземия, сиви и влажни.
Пълни със кикот...Кой ли се смее?
Какво правят, толкова сенки, във мене?
Или да гледам ?...
Във прозореца кротко грее слънце-голямо и жълто.
Часовникът цъка...Премества ритмично
стрелките на моето време.
Циферблата даже не виждам.
И защо ли?
Със някакви цифри
се оказа, изпълнен живота.
А нещата са прости.
С пакетче солети
в парка храних игривите катерички.
И на птиците шепнах, как те обичам.
Пред мен, те бяха накацали.
И ме слушаха.
Кротко.
Какво, по-важно ще ми каже часовника?!
Мърда стрелката.
А вън се усмихва златната есен.
Без дати.
Без цифри.
И червени, оранжеви, жълти...
Толкова красиви умират листата.
Сред пожари от багри,
и полет на птици...
Дори с тази болка, кънтяща в гърдите.
Усещам,
как Бог ни обича!

И много смирено, жълтото слънце,
ще влезе през моя прозорец.
Ще заблестят в стаята малки прашинки.
И от сребро ще станат стените.
И очите ми ще бъдат спокойни.
Часовникът ще спре да говори.
Ще бъде златно и тихо.
И пълно, само със обич.

22.10.2006 г.

Тази сутрин,
всяко кътче от теб
преоткривам със устни.
А ти си красива!
Като сред чудна градина
е напъпила роза,
по която бяла роса
тихо се сипе...
И блести всяка капка.
И ухае на чисто,
на нощ от любов...
Изпълнена с шепот.
А ти си красива!
Тази сутрин във теб,
се гали-червено и топло
през прозореца-слънце.

16.10.2006 г.

Ти си цвят от роза...
Малка...нежна.
Опивам се от аромата
на твоята кожа.
И оставям да полегне
между бедрата ти
челото
поръсено със капки
от любов.
А ти си цвят на роза...
Пъпка.
Разтворена с копнеж.

01.11.2006 г.

Тиха е нощта...Пролайва само куче.
Даже и съседът пиян, заспа.
Чуват се щурците...Нощни птици
драскат със крила и пискат глухо.
Радвам се на тази тишина! Спокойно,
рея поглед и потръпвам-хлад!
Празни спят самотните таксита.
Жълт е погледа на светофара.
Тиха е нощта...И си представям,
че в твоя сън пристъпват феи...
Някоя от тях ще те докосне...
За да знаеш, че съм буден...

06.09.2006 г.

Този тих копнеж...
Когато вън, като бездомно куче
вятъра скимти край тъмните прозорци
и чука със опашка по вратите...
Когато птиците мълчат.
И в облаци се крият
премръзнали звездите-малки и самотни...
А старата луна е прежълтяла,
нахапана от приказки и хорски псета...
Във мен се рони, като звън
тих копнеж, да мога да прегърна
крехките ти рамене,
изящни, като млади клонки...
Да те завия в дланите на топло.
И кротко да шептя,
че те обичам.

30.10.2006 г.

Топло е!...Очите ти са слънце,
които ме обливат рано сутрин.
Оставям всеки лъч по голото си рамо
да гали...И да се усмихне
от теб посято бяло цвете в мене.

05.10.2006 г.

Гърдите ми,
като старата порта на село
скърцат!...Помня, как се наведох
след години, когато пристъпих...
Къщата беше станала малка.
Козата я нямаше...
И дядо...И баба.
И беше изсъхнала старата круша.
...Будя се...Пак ли съм тука?
Лепне завивката, очите ми- птици,
без посока се блъскат в тавана.
И падат...
А там-край старата круша,
изпуших своята първа цигара.
Свих я от вестник, от лозата-със шума.
Щипеше много...
И кашлях...Както сега, от очите
избиха ми сълзи...Но, вече порастнал
дърпах...А парчета от вестник,
се лепяха в устата на каша.
Там имах...И лък, и истинска каска:
/ на дядо Станчо-калпака.../
И всяка вечер говорих с петела,
че и аз, както Зоя и Шура,
ще бия врага, по фашистката зурла...
...Отминаха сезоните...Въртят се,
пред погледа ми-въртележка сякаш...
И някак странно, че се взирам,
в реката, пълна с бели патки,
където малка, като фея,
видях едно момиче да се къпе...
...И будя се...И сякаш сън сънувам,
очите ми горят...И треска,
покрива с длан от лед челото...
А искам да е топло!
И искам просто, малко милост!...
...Привечер, седнал край дувара,
да чакам, как от тъмното-козаря
с ругатни да води шареното стадо.
А баба ми, до мен, да се усмихва...
Да галя рижата козичка...
А тя, от дланите ми сол да лиже...
И пак на огън, на огнище
да замирише...
На нещо българско и свято!
...В моята стая,
над мене, кацнал като врана
виси тавана.
Болен съм, и зная
че нямам дъх, че всяка дума
изтръгвам с клещи...Кой ли знае,
кому е нужно...Вятърът нехае,
навън разнася празните торбички
от консумирания свят...
Неонови реклами.
И много смет...
Ако можех...само,
под схлупената порта да се приведа,
да се поклоня...и вляза.
Пред къщицата бяла, под една
вековна круша...дето пуших...
Няма!
Отишли са си, с дъхавото лято
и баба ми, и рижата козичка...
Светулките, и хорът на щурците,
от които не заспивах...До петлите,
приканващи- и гръмко, смело
да бъде слънцето-съперник...
Отиват си сезоните, отиват...
Нима остана нещо детско,
От мен...Сега лежа и гледам,
как времето изтича постепенно...
И помня!...Как със дамаджани
отивах за вода...И колко странно
бе, че сребърната струя
течеше всеки ден...И аз, накрая
помислих, че да тръгна само,
водата ще се спре...
И, че всяка къща
ме срещаше с отворени врати
да ме дари със сладка круша,
и каже:”Хей, момче!...”
...Треса се...Сън.
Все още-пиша.
Залитат пияни букви.
Подпират се на тъмните дувари
на моята съвест...
Но сричам...там, сред призраци
и в този треперящ тефтер
разчитам още думите
на баба...Чувам и гласът,
прегърнала ме кротко край дуварите:
-“ Светославе, ти не си от тук...”

23.10.2006 г.

Очите ми блестят...
Нездраво.
И нямам сили, даже и да пиша.
Кому ли пиша?...Кой ще разбере?
Вратата е затворена.И няма никой.
По стените лазят сенки.
И идва миг, и стаята помръква,
потъва в тъмното...А после светва.
Завърта се тавана...И потъва
със мен, завивката надолу.
Където някой стои...И ме очаква
във кладенец...Във ров
иззидан...Грапави стените
дерат ръцете ми до кръв.
И няма изход...Няма!
И въздух няма...С болка търся
нагоре път...Към светлия прозорец,
където диша есен, птиците летят...
Ще кацне черната до мене.
И на дълъг път
ще литнем...Връщам се, отивам...
Къде?
Пристъпят сенките,
и спомени неистово пищят.
И будя се сред пот.
А искам...
Да сложа чело във дланта ти.
И ти да ми разказваш тихо
за слънцето, звездите и гората,
прошарена като старица.
И аз да слушам. И да плача,
за всичките пропуснати сезони.
За изгреви, дошли без тебе.
Звездите, невидяни нощем.
Останали във тъмното-ненужни.
...Ненужни!...Станали са дните
сред които съм захвърлен, болен.
Очите ми горят. Подобно свещи
във стаята ми тлеят.
И само лъх им трябва да угаснат.
Във скута ти, да можех да се свия
на топка, сякаш съм детенце.
А ти да бъдеш много нежна!...

Пропуснала е, майка ми да ме погали.
Баща ми беше униформен.
И нощем гушках малко Мече.
Кафяво, меко...И послушно.
Каквото аз не бях.
“ ...Ще станеш хулиган, като пораснеш...”
Какво ли станах?
Ето ме пораснал.
Децата ми се срамят, че обичам
да ги целувам вечер...
Плюшеното Мече
изгуби се...Но, сигурно си спомня
как нощем, мокро от сълзи
не можеше да мигне...Под звездите,
как чаках мама да пристъпи
към мен, в тази тъмна стая...
Поне веднъж да ме погали!
...Очите ми блестят. И кашлям лошо.
Понякога се будя...Спя ли ?
Дали пък, всичките години
не са били на болест-сън?...
И аз все съм кашлял...И в гърдите
сърцето ми е винаги кънтяло
от болка...
Или може би е спряло
отдавна...Някога, когато
разрязвах вените си със бръснарско ножче?
А плюшеното ми Мече,
със мен ридаеше над мивката,
във която алени цветя
цъфтяха като в бяла пряспа...
Когато, бялата линейка ми крещеше
“...Не си добре...И няма и да бъдеш!...”
И лекарят, със строги очила
ме блъскаше, и викаше да дишам...
Онова дете,
навярно е починало по пътя.
И цялото небе,
сега е сън, горящ от треска.
Сред която, гаснат като свещи
блестящи, двете ми очи.

25.10.2006 г.

Тук времето е сякаш спряло...
Във малкото селце,
са новост само некролозите,
полепнали по някой стълб.
...Които, пийнали старци
не спират даже да четат.
И аз съм новост...Гледат ме.
И аз ги гледам...И мълчим.
Защото тук, отдавна думите
са казани, за кой ли път...
...Дори, камбаната на църквата
е млъкнала.

22.09.2006 г.

Хубава си...Като цвете!
Дланите ми те докосват.
Като шепот,
с дъх целувам всяко листче.
Много леко,
виждам, как пред мен разтваря
въздуха ръце да те обгърне...
С тих възторг те гледам.
Чувствам, как във мене слънце
грее- розово и топло.
Колко нежно те облива...
И ми стига,
това, че се усмихваш плахо.
Хубава си...Като цвете!
И си толкова щастлива!

11.10.2006 г.

Шепот...
Дланите се вплитат
до болка ...
Стон.
Въздишка.
По кожата ми лепнат
косите ти...
Милувка.
И целувка.
Със връхчета на устни
напукани
от страст.
Очите ти са светли
сред тази нощ
червена,
горяща от любов.

01.11.2006 г.

Шумят по прозореца капките.
Не ги виждам, че вече е тъмно.
Чувам, как вятъра плаче
като детенце, забравено вънка.
Дъждът, този есенен дъжд
е оставен да скита самотен...
Под неонови лампи и жълти стъкла
на затворени, топли прозорци.
Светофари го срещат... Едва
мигат очите им, станали мътни,
от студ и мъгла...Каква самота
лъха от локвите, пълни със шума...
Със удавени спомени...Миг!...И сега,
пак те виждам- красива и плаха...
Като звън на роса...Посребрила
моята кожа...И обичам студения дъжд!
И обичам бездомния вятър!
Дори...че докосват пред теб,
твоя прозорец и нещо ти шепнат...

30.10.2006 г.

Щастлив съм!
И се задъхвам, и дишам дълбоко и чисто.
Свърших много красиви неща през живота.
Много любов ще оставя след мене.
И много получих!
И май че, нито за ден,
не оставих и празна минута...
Живея с усмивка, и няма тъга,
Защото във очите ви, аз ще възкръсна.

21.07.2006 г.

Щастлив човек съм!...
Благодаря на Господа-за всичко!
Преминаха годините през мен,
и няма миг, за който да заплача.
Обичан съм! И много обич давам...
Докоснах се до всичко свято.
И сам се каех, и се вричах,
че всяка обич, обич дава...
И болен съм...И много болка сбрах!
Усмихвам се със благодарност!
Защото този свят ще се спаси,
и аз ще се излекувам-с обичта ти!

08.09.2006 г.

Ще има много хора на пазара.
И в офисите ще продават бизнес.
Ще бъде утрото смирено,
и само гълъби ще се прекръстят.
А аз ще съм студен и бистър...
През мене, всичките посоки,
ще бъдат във канала-притчи,
изходени със много мъка...
Не съм циник!...Но съм предтеча...
Нима за миг не ме открихте?!;
...Две птичета ще ме последват.
И не за друго...Във панички жито,
се носи на умряло...Нищо!

05.09.2006 г

Ще ни издуха вятърът... И нека!
Да осъзнаем, че сме пепел...Прашна,
онази-давеща цветята,
със пласт от сиво...
Тихо е морето.
И рибите са много мъдри.
Отгоре-виснало небето,
вещае скръб...И нещо вечно,
което ще остане...След цялото ни поколение.
Миришеме на плесен...
Защото, просто сме излишни!
Защото, всъщност сме поквара !
Красиви са цветята...Много!
Когато... не са удавени във ваза.

12.09.2006 г.

Ще се роди деня отново...
След миг,
небето ще разтвори своите длани
и птиците ще полетят.
Крилата им ще бъдат розови.
А моите очи са топли.

23.09.2006 г.

Ще сипе звън по нас...
Сребро,
               от лунен лъч... И плахо,
звездите ще премигват във очите
отворени,
                 немигащи,
                                   нагоре...
Защото няма думи, няма звук,
лед сливането, които
да могат да разкажат нещо.

21.09.2006 г.

Ще те изкъпя с устни...
Бавно, постепенно...Цялата!
Красива,
               стенеща,
                               и огнена...
Влажна!
И после-чиста и прекрасна,
на тялото ти ще поставя цвете.

21.09.2006 г.

Ще те нарисувам с акварели...
Защото, ти си толкова прозрачна.
Ефирна...Като сън,
към който стъпвам леко,
на пръсти...
Като дъх, погалил те с въздишка.
Не мога да намеря цветове.
И плъзгам бавно своята четка
по белия картон...И там,
рисувам те- невинно бяла...
Без цвят...и без бои.
С очи.

20.10.2006 г.

Ще те очаквам във съня ти...
Облегнат на дървото...Бялото,
до което те целунах първи път.
И пак ще са цветята цъфнали.
Ще те очаквам...С нежен лъх,
на пролет...и на птича песен.
Ще дойдеш кротка, като звън
отронен от небето...
Заспи...Че аз те чакам.

13.09.2006 г.