Смисълът на страданието

Бог ни е създал не да мъка, а за радост.
Ако страданията нямат смисъл, то и животът няма смисъл. Житейският ни път е съпроводен с болести, неудачи, мъки-телесни и духовни. Пътят ни към вечността е орисан с болка, бедност, всекидневни унижения, с безсилие пред мъките на близките ни. Всичко това, често ни изправя пред въпроса- “Не ли е безсмислено “?
Не ли е тегоба житейския път, има ли смисъл в съществуването ни?
Кажем ли “Да!”- отваряме пътя на отчаянието.
Всички беди са свързани и произтичат от греховете ни. Не напразно в Екслесиаст се казва, че праведниците често търпят бедствия, а нечестивите благоденстват. Това е камъкът, в който се препъват мнозина, не само атеистите, които отричат съществуването на Бога заради страданията и несправедливостта, обладали, както изглежда сегашния свят.
Христос нарече блажени ония, които този грешен свят смяташе и смята за най-окаяни. Блажени бедните духом, блажени плачещите, блажени кротките, гладните и жадните за правда... Блажени, тъй като сърцето им е отворено, за да посрещне Господа-Утешителя и Спасителя.  За кого е дошъл най-напред Бог, който в същността си е Любов? Заради пренебрегнатите и нещастните. За да им покаже как да приемат своята съдба, да открият смисъла и, с вяра и молитви да я променят.
Нека прочетем заедно какво казва Светото Писание.
Евангелие на Иоана, глава 9: 1-38.
“ И като заминаваше, видя един слепороден човек.
И учениците Му  Го питаха, казвайки: Учителю, поради чий грях, негов ли, или на родителите му, той се е родил сляп?
Исус отговори: Нито поради негов грях, нито на родителите му, но за да се явят в него Божиите дела...”
Господ изцелява слепородения, като го изпраща да отиде и се измия в къпалнята Силоам.
Участта на слепеца неволно ни навежда на размисъл за една друга слепота, която е по-страшна от първата. Грехът помрачава очите ни, душата, ума, съвестта и то така ги заслепява, че онзи, който се е оставил на беззаконието, нито чува, нито вижда. Това е, все едно да гледаш прекрасния видим свят и да не виждаш Създателя на всичко. Не са ли слепци онези, които не вярват в Бога, в бъдещия вечен живот, в безсмъртието на собствената си душа? Не заслепяват ли пороците и страстите сърцата и съвестта ни? Това заслепение понякога води до там, че човек се обръща към бездушния идол, изпълва сърцето си с омраза към ближния, без милост към нищо и никого.
Спасителят изцелява слепеца и бърза да направи това благодеяние с думите:
“...Аз трябва да върша делата на Тогова, Който Ме е пратил, докле е ден, настъпва нощ, когато никой не може да работи...”
Това означава, че не можем и не бива да отлагаме днешните си дела за по-далечно време. Господ не бави делото на спасението, а често ни е се бавим.Да прави добро на ближния е свойствено на човека по природа.
Отклоняването от тази Божествена природа е грях.
        А грехът води към страдание.
Най-лесен и най-грешен е пътят на непрестанното роптаене. Хуленето на Бога, на хората, на правителството, на съдбата... Ние не знаем кой път ще ни отведе към добрите дни.  Нито броя на изпитанията, през които трябва да преминем, на уроците, които трябва да научим, за да добием мъдрост.
Злото се очиства най-добре в огъня.
    Грехът - в страданието.
    Страданието е пътят ни към пречистването.
    За да разбереш бедните, за да им съчувстваш истински, трябва да си бил поне, беден.
    За да разбереш болните, трябва да си боледувал.
    За да се излекуваме от страданието, трябва да потърсим Бога.
Когато Исус Христос се приближава да слепородения и намазва очите му с кал, той не пита, не любопитства, не се меси в делата Му. Отива в къпалнята и изпълнява всичко, което му е казано и като награда за послушанието и смирението си, получава изцеление.
    Получава прозрение.
    Ето как, Светото Евангелие тихо и кротко ни показва пътя.
    Смирението.
Погрешно е да се мисли, че пътят към Бога е само и единствено сияние и радост. Едно е да се приеме Бога в Неговото откровение с радост и ликуване, друго е да вървиш и Бог да те води. Сияйната светлина помръква, ако не полагаме усилия да съхраним верността си към Господа. Едничкото, което ни оставя е Вярата. Изпитанието може да бъде дълго.
    Болезнено.
    Трагично.
    Можем да се усетим потънали в тъма.
    Забравени от всички.
    Нищи.
    Не е така!
    Страданията лекуват нашата дребнавост, егоизъм, себелюбие и гордост.
    Страданието лекува слепотата ни.
    За да се отворят очите ни, за да видим красивия свят около нас, да открием семейството, приятелството, любовта...
Когато преживеят скръб, прогледналите хора виждат скръбта на другите, болките и страданията около нас. И стават по-добри, по-състрадателни, по-духовни.
    Освен ежедневните земни проблеми, в нашия свят присъства и друго, за което разказват поезията, живописта, музика...
    “Не само  с хляб ще живее човека...”
Страданието е огънят, който ще закали духа ни, пътят, който ще ни отведе към истинските ценности.
Бог няма да ни изпрати изпитания, които нямаме сили да понесем.
    Защото Бог е любов.
    Бог наказва, когото обича.
    Носмисълът на това наказание е именно Божията любов - това е шанса ни, чрез смирение и покаяние да се освободим от греха.
Само чрез страданието можем да достигнем до истинската същност на душата ни, да обясним смисъла на присъствието ни в този свят. Когато животът ни нанася тежки удари, длъжни сме да покажем на света как трябва да живее и умре християнина, за     да се открие славата Христова на хората.
Никой не може да прогледне без светлина.
Само светлината и любовта могат да донесат изцеление.
    “Докато Съм в света, светлина Съм на света”-казва Христос и ние сме длъжни по Неговото слово да бъдем светлина в света. Никой от нас не може да бъде светлина, ако не премине през тъмата на страданието, ако не прекоси мрака в себе си.
Какво казва сляпородения след изцелението си:
    “ Вярвам, Господи!- и поклони Му се”
Нека се поклоним и ние, грешните и да Му благодарим за изпитанията, пред които сме изправени.
Защото те са Любов. 

                                                                                   14.11.2006 г.