СМИСЪЛЪТ НА ТВОРЧЕСТВОТО
 

       В книгата си “За робството и свободата на човека”, Николай Бердяев казва,че творчеството е освобождение от робство. Че човек е в подем, когато е в творчески процес.Че продуктите на творчеството се намират във времето, но самият творчески акт е извън времето.

Неговата теза, която споделям напълно, че творчеството е единствения ни път към Бога е в основата на множество философски интерпретации и е поставила  основите в  развитието на екзистенциализма и съвременната антропология.

Бог е творец.

От първите редове на Стария Завет се убеждаваме в това.

От тогава до сега, творческия акт е тема за дискусии, драма на цели епохи и въпрос на личен избор, понякога-болезнен.

Защото пътят към Божествената същност и преоткриването ни като част от тази същност, е трудна.

Защото творчеството е не занимание, а религия на един кратък, човешки живот.

Себеотдаване.

Болка.

Истина.

Изпитание, което не всеки може да понесе на плещите си.

Творчеството е Божествен акт.

И следва да пристъпваме към него като към Божии храм.

И да търсим Неговото откровение, прошепнато в душите ни.

Защото, не всичко, което ни е нашепнато е от Него.

Нищо, което не внушава Божията любов и Състрадание, не е от Него.

Независимо по какъв начин, с какви изразни средства.

Творчеството е себеотричане и посвещаване на Божията воля.

Няма  причина, няма оправдание за това, ако творим за себе си, а не за Негова прослава.

Суетата и гордостта са омразни Нему.

И ненужни на нас.

Творение, което  е създадено само за задоволяване на страстите ни, ще остане в забвение и немилост. Няма причина и оправдание, което да е достойно за Божията милост, ако сме се отклонили от предначертания Път.

И от нашата същност, създадена по Божие подобие.

А същността ни е Божествена, защото Божието царство е в нас самите.

Презвитер Козма в “Беседа против богомилите” казва нещо знаменателно в тази връзка:

“...Оплетохме се в лъжи и бликаме с неправда, работим повече за корена, от колкото за Тебе, оставихме небесното и теглим към земното, обичаме домовете на богаташите повече от църквата, и там-като врана на мърша се стръвим, очаквайки помощ повече от тях, от колкото от Тебе, като забравихме и потъпкахме Писанието...”

Това е тъжната същност на времето ни.

“...Обичаме домовете на богаташите повече от църквата...”

Прости ни, Господи!

Нищо не сме внесли в света, нито можем да изнесем.

Единственият белег за присъствието ни, остава в създаденото.

Сътвореното.

Добротата, която сме посели след нас.

Единствената разлика между животното и човека е именно – творчеството.

И то е единствения ни път към Бога.

Бог Творец.

Бог Съзидател на всичко небесно и земно.

Има ли път?

Достойни ли сме?

Да !

С благочестие и вяра -  можем!

“ И недейте се съобразява с този век, а се преобразувайте чрез обикновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия. По дадената мене благодат, всекиму от вас казвам: Не мислете за себе си повече, от колкото трябва да мислите, а мислете скромно, наспоред вярата, каквато Бог е отредил всекиму...”

Това четем в Първо послание до Римляни 12:1-3.

Важното е да го прочетем в сърцата си. Да бъдем радостни в надеждата, търпеливи в скръбта си и постоянни в молитвите. Защото мъдростта на този свят е безумство пред Бога. И не случайно Творците, като всеки Месия впрочем, са наричани безумци за своето време. Умирали са в бедност и тъга. Непризнати, непогледнати, непожалени...

Творчеството е отговорност.

Към себе си.

Към другите.

Най-вече –към Бога.

Творчеството е изкупителното страдание, което ни превръща в хора.

Божието царство е царство на любов и истина, на светлина и хармония.

А ние сме Храм на Светия Дух.

И отговорността тегне върху плещите ни- защото, ако разорим Божият храм, нас и Бог ще разори.

“...Защото Божият храм е свят, а този храм сте вие...”

Послание до Коринтяните 3: 16-17.

Това сме ние.

Божии храм.

И колкото по-скоро го осъзнаем, толкова по-скоро любовта и смирението, Божият благодат ще ни изпълни.

А това, отнасяйки се до обикновените хора, в още по-голяма сила и с по-голяма отговорност се отнася за хората, призвани по дух към творчество.

Защото всичко, което вършим, всичко, с което имаме дързостта да се обърнем към другите хора, е нужно да е за славата Божия.

Няма място за поквара  в творчеството.

Тщеславието убива таланта.

Гордостта е мерзост пред същността ни.

Бог ни обича, а ние по Неговата воля сме призвани да разнасяме Неговата и нашата любов. Човекът е ценност и нищо, което е в ущърб на неговата Божествена природа не е оправдано.Творецът е призван да бъде носител на Божията любов и милосърдие, на красотата и хармонията на света.

Защото и дарбата му, и духът, с който твори, са му дар.

“...Защото, кое те отличава от другите? Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си го получил?”...

                                              Първо послание до Римляни 4:7

И този Божествен дар ни изправя пред отговорностите, както на нашата съвест, така и пред отговорността пред другите, там, където изпращаме посланието си. Поквареното слово може да отрови цели поколения- така, както бяха покварени идеите на Антихристите на нашето време, и тяхното покварено слово  и античовешка идеология, струваше милиони човешки жертви.

И още повече-покварени души.

С много топла човешка обич Ф.М.Достоевски, чрез своя старец Зосима от “Братя Карамазови”, ни нашепва:

“  Най-вече:сами себе си не лъжете! Онзи, който лъже сам себе си и слуша собствената си лъжа, стига до там, че вече никаква истина, нито в себе си, нито наоколо, може да разпознае...”

Това е отговорността.

На всеки, който смее да издигне очи, да погледне към слънцето, към Всемогъщия Бог и да се  помоли да бъде наречен  ТВОРЕЦ.

И да има силите за това.

Моралът.

Силата, от нищетата на своя дух да изтръгне Послание.

С цялата отговорност-пред всички.

Защото неволно се връщаме към мъдростта на стареца Зосима, за чуем:

“...Защото знайте, мили мои, че всеки един от вас е несъмнено виновен за всички и всичко на земята, не само поради общата световна власт, а еднолично-всеки, за всички хора и за всеки човек по тази земя...”

Защото Бог е любов.

А творчество без любов към ближния  е мъртво дихание.

Във времето, в което живеем, и в което е  настъпило “ ...евтиния във всичко...” / Трета книга на Ездра 16:22 /,  Творчеството е призвано да спаси последните отломки на Божествената човешка същност сред разрухата на Последното време.

И от там, призванието на Твореца има месиански характер.

Затова, Жан Пол Сртр в едно свое интервю, казва, че :

“...Ако литературата не е ВСИЧКО, то тя не си струва никакво усилие...Щом бъде сведена до невинност и безгрижие, литерятурата веднага се превръща в сухо дърво. Щом всяка написана фраза не отеква на всички равнища на човешкото съществуване и обществото, тази фраза не означава просто нищо. Литературата на дадена епоха-това е самата епоха...”

...Човешка, много човешка и  лична отговорност пред Бога..

Всичко ни е дадено от Господ, като Божествена дарба.

Като лъх на Светия Дух.

Като Божи благодат и щедрост.

Независимо как се проявява тя.

Колко възторг има в Първото Сборно послание на Иоана:

“Вижте, каква любов ни е дал Отец-да се наречем чада Божии, и сме!”

Възторг, който трябва да носим като светлина в себе си.

Нито за миг да не го забравяме.

Нито за миг, нито с ред, нито с дума или мисъл да не затулваме Божествената светлина.

Защото сме Негови чада и сме облечени с Божествения Дух, с който сме дарени от Него.

Защото, Николай Бердяев много точно описва отношението Бог-Човек, Дух-Творчество:

 “...Бог тъгува за своя другар, за ответна любов и очаква творчески отговор от човека”

Защото Духът е един.

Светият Дух и Духът на творчеството.

“...Дарбите са различни, но Духът е същия.

Службите са различни, но Господ е същия.

Различни са и действията, но Бог е същия, Който върши всичко във всички човеци.

А на всеки се дава проявление на Духа за обща полза.

Защото на един се дава чрез Дух да говори с мъдрост, а на друг да говори със знание, чрез същия Дух.

На друг вяра, чрез същия този Дух, а пък  изцелителни дарби чрез единия Дух...”

                                                                       Първо послание към коринтяните 12: 5 и сл.

“А всичко това се върши от един и същ Дух, който разделя на всеки по особено, както му е угодно”

                                                                                                                                   12: 11

Голямо е блаженството ни!

Голяма е радостта ни.

Ние, които дръзваме да се наречем творци.

Ние, които търсим път към Божието съвършенство и Любов, чрез дарените ни различни дарби.

Ние, които изпращаме посланията си към мнозина, като сеяч пръска семето в нивата.

А какво е семето ни ?

Какви искаме да бъдат плодовете ?

Готови ли сме да поемем отговорността “... за всичко и към всички...” с нашето послание?

Готови ли сме да застанем пред Него със сътвореното от нас и да кажем :

 “ По това ще ме познаеш, Господи, че съм твой син !”

Защото Бог е в нас, и във всичко около нас. Исус търси път към душите ни, очаква нашето миролюбиво духовно гостоприемство. Исус очаква  да отворим вратите на истинската си духовна същност, да се усмихнем и да Го поканим в себе си.

“ Ето, стоя на вратата и хлопам.Ако чуе някой гласът Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”

                                                                      Откровението на Йоана 3:20

Духът е, който дава живот.

Тленни сме.

Грешни сме.

Малки сме.

Но нито за миг не бива да забравяме, че в мига на творческа екзалтация сме достигнали, макар и за миг, към Божествената си същност.

Забравили сме тленното.

Гордостта, суетата.

Забравили сме себе си.

И сме изправени през цялата епоха, с цялата си отговорност.

И е нужно да усетим как в този миг, Бог ни гледа, усмихва се и ни благославя.