New Page 1

"Въздишките на града"

Мигът, когато слънцето на прага
смирено чака облачния вятър
да го загърне с тишината в мрака.
Мигът, когато птиците оплакват
изгубеното
нейде под крилата.
Когато чезне всичко споделено
- разсипано по пътя.
Заличено.
От хорски прах. Сподавен шепот
в бетонни стрехи. Улици, където
подслон намират скръбни стъпки.
Умрели погледи. Незрели пъпки.
В гърдите ми проплаква нещо живо
какво е днес, какво е било.

Червените комбайни си отидоха…
Полето се изправи равно,
разровено, обрулено.
Дебели мишки плъзнаха из синура.
Изчезнаха онези житни кичури
във които беше влюбен вятъра:
-златисти, чисти, хлебно дъхави.
Ухаещи на всичко българско.
-на белите престилки, на дуварите,
на румени жени под стрехите,
до огнено огнище, с дъх на гозбите
над които гасне тихо вечер…
Пожънати са старците по пейките
и онзи тъжен плач на гайди и кавалите…
Полето се задъхва тежки
след огъня на жетвата.

Като мойте дни:
-еднакви,
капките сълзи
се стичат.
Падат.
Страдат.
Дъжд ръми. Вали.
Мокри тъмни стряхи.
Сиви облаци. Мъгли.
Тръгвам си от свойто име.
Губя след твойте стъпки.
Няма те.
Ръми.

Изоставена пейка.
Празни
   и смачкани,
две чашки кафе.
Вестник
   разлистен
от вятъра.
Много угарки
   удавени в пясъка.
Жълти листа.
   Сиво небе.
Нещо е станало.
Есен е.

Черни пушеци от птици
тъмно скитат из небето.
Спуснали ръце
върбите,
търсят с пръсти свойта жълта
младост.
Стеле се удавена реката
плаче под отпуснатите клони.
Стискам камък във ръката,
а не знам къде да хвърля
Нямайки къде да ида,
нямам
и къде да се завърна.
…Като в прегоряла нива.
Есен.

Ще подсвирна, уж случайно с вятъра.
Ще подритна дръзко шумата.
Тя ще ми отвърне в съскане
- ехото на жълти спомени.
Ще отчупя над главата клончето,
дръзнало със мен да бъде мило.
Дланите ще скрия в якето,
да не потреперат, сигурно от вятъра.
Ще направя най - широка крачка
/тази първата, последната…/
И ще тръгна по алеята.
Бягайки от твоя поглед.

Реката, безпокойството на плувката,
найлоновото пликче с двете рибки.
Сандалите, покрити в златен пясък
и онзи дивен вкус на сандвичи,
захапани с парче от вестник…
…Къде останаха, приятельо ?!
Ръцете ни не парят от комари.
Забравихме къде са пръчките.
А аз продадох чепарето,
онова - за което ми завиждаше,
край храстите, на сянката под клоните…
Къде останаха, приятельо ?!
Реките са отплували с годините.
Отдавна сме изяли двете рибки.
И твойто елегантно, санбернарско куче
играе с костите под масата.

Колекция от стари рани.
От времето начупена усмивка.
Изпушените две цигари,
на завет някъде, из парка.
И ехото на дървено бастунче
до мрачната, еднаква стая.
Чинията с вечерята от вчера.
Във вестника заспали очилата.
Над старческата тиха драма,
два паяка се любят на тавана.

Подхвърлих ви
безкрайно точния часовник на баща ми.
Бродираните истини на майка ми.
Кашон цигари. 200 лева.
…И ето че се ровите, безумни,
опъвате към себе си, и късате…
Задъхани по търгове продавате
износените дневници, медалите.
…Вратата лекичко ще скръцне,
без да чуете.
В купчина джобове и лакти сте превърнати.
След стъпките ми няма да погледнете.
И този пистолетен изстрел,
ще бъде моят старт по пистата,
по която няма да ме стигнете.

Стоманената чистота и този зимен блясък…
Така контрастни, в локвите на дните.
И все отлагах, ето - кичурите падат,
замрежват се очите - нямах време…
И още колко работи не свърших ?…
Платих ли тока, купих ли обуща ?
Остана развалена детската количка
на малката ми дъщеря…
И все отлагах…ето - пепелта се пръсна
посипа се килима, цигарата изсъска.
Жена си не целунах.Дори не се прекръстих
Стоманената чистота и този зимен блясък…
Така и не дочаках пролетта да дойде.
Бръснача се приплъзна, дланта ми потрепери…
Не знаех че цветя
съм носил в своите вени.

Дълбоко в мене - дъжд вали.
Припаднал ниско небосклона,
прегръща тъмните фасади.
И плачат в уличните лампи
измокрените ветрове.
Подгизнали са скитащите котки.
Протекли са младежките тавани.
По тези къщи без адреси
не ще се върнат птици вече.
Дълбоко в мене - дъжд вали.

Разплита прежда стария часовник.
И снимките от стария албум мълчат.
А диша май, тополите изпращат
една към друга пухести милувки.
И влюбени момчета, кротко
редят се за цветя…
Напразно !
Ковчег е за цветята всяка ваза
и много тъжна - шумата от цвят.
Не се кръстосва никоя пътека
и много сам е този свят.
Не ви завиждам, влюбени момчета,
след време пак ще бъде светло,
пак ще бъде май…
И тъжно павилиончето, пред което
със вас сме се редили за цветя.

Морето е пресъхнало отдавна.
И скелети на риби и русалки
бележат пътя на вълните.
Отишли са си даже ветровете.
С торба, препълнена с надежди
достигнах и до тук.
Очите ми - пребити чайки
изпърхаха едва…И толкова.
Оставям пясъка на дните
да ме заличи от плажа.

Не знам, да вярвам ли на птиците ?
С крилата им достигнах този остров.
Видях вълните, онзи вятър
за който някога шептях…
И се кълнях.
Сега са равни небосклоните.
Огнището гори от мои дневници.
Морето се задъхва с водорасли.
А птиците заминаха в ята.
И само вечер - там, на пясъка,
библейски стар, циник,
разсмивам завистливи риби,
че някога съм можел
да летя.

Ще пръска дъжд, ще има слънце.
Дърветата ще цъфнат зимно време.
Ще скочат във океана прелетните птици,
а рибите ще съхнат, кожите прострели
по острите скали, разпръснати по плажа.
И слънце ще изгрява, а после ще залязва.
Децата ще пораснат, ще кажат дръзки думи
и горди ще си идат, сами ще ни оставят.
…От утре теб те няма.

Да бъдеш тайно влюбен - скрито цвете
да сее аромат във тебе,
когато есента разнася топли багри
под сините простори.
И ти да сещаш - сетен звън и сетен полъх
под сплетените клони,
не са сами безплътни стъпки,
и как е тя до тебе…
По жълтите алеи, пожълтели листи гонят
със смях невинните деца.
Които никога не ще да бъдат наши.

Кога ще дойдат снеговете ?
Онези - белите, блестящите и чистите…
Сред тях да тичам, въздух - сняг да дишам,
косите ми да драскат бели клони.
Да бъде чисто, бяло - снежно във душата ми,
спокойни езера - кристали лед, очите ми.
Да бъде тихо.
Кръвта ми - уморена, да се спре във вените,
и моето сърце да стане бяла пряспа.
От толкова време чакам зимата.

БАЛЧИК

Остро мирише потта на морските кончета
и водораслите кипнали, и двете циганета на ъгъла.
Запъхтян е денят по гръбнаците голи на сипеи,
по пътеките каменни гущери топлят душите си.
Като изплезено псе, вятъра тича след лодките
пълни с черни рибари, космати и пийнали.
Бият мощни гърди и се пръскат на пенести късове
разярени вълни, в бетонните, зъбести кейове.
Сочи право в небето белия пръст на джамията,
драска със нокът сивата дреха на облака.
Две болни русалки веят косите по дъното
край тях плуват и плачат зелените риби.

Да можех да си тръгна - хей така ! - внезапно.
С усмивка на хлапак, заварен да се милва.
Смутено да се вдигна, да падне чаша с вино.
Жена ми да ме гледа, а аз да и намигна.
Зад мен да блъсна стола, нарочно - да се счупи.
Стопанката да ахне, а аз да и подсвирна.
И всички да замлъкнат, една жена да писне
а аз да и опипам закръгления задник.
Да бъде неприлично, да стане страшна свада.
Жена ми да припадне, мъжете да политнат.
А аз да се усмихвам, и кротко да си ида.
По - звучно от псувня, вратата да затворя.
И вече да ме няма…Да тракат колелата
на онзи влак случаен, в движение ще сляза.

Дърветата са в цвят, и има слънце.
Във въздуха разцъфва пеперуда
и сеят мирис розовите клони.
Небето е добро, спокойно, чисто
и там се носят ангели и птици.
Целува камъните, побелял потока.
Над него светло млади, милват се върбите
свенливо свели погледи надолу.
И аз съм млад, и дишам и се смея.
Косите ми се сливат с бели клони
-сребристи, пролетни и чисти.
Бастунът ми е корен към земята,
и няма зима, няма, няма зима.

Със ятата жерави потеглям.
Пушат изгорелите стърнища.
Вятъра разнася черни врани,
както пъдя свойте мисли.
Жеравите плачат на раздяла.
И ръждясват клоните от сълзи.
Те поне си знаят пътя !…
Носят прегоряло лято.
Моят път е калдъръмен:
прашен,
безпаричен,
безадресен.
Качвам се на волската каруца
с всичките изгубени успехи.
Махам старото платнище
дърпам кожения ремък…
Тръгвам, дявал да го вземе !
Нека дишам с ветровете.

На Ивелина

Ще бъдеш хубава. И млада.
Облечена в червена рокля.
Ще сипе охра, старо злато
над тебе есента, така красива.
И въздухът - кристален, ще те гали.
Ще рони звън прохладен вятър
изгубен в остарели клони.
Там птиците ще гледат уморени.
А ти ще бъдеш хубава и млада.
Последните листа ще са червени.

Когато мечтите умират…
Това става толкова простичко,
съвсем незначително, скучно и делнично.
Просто в сивата утрин се събуждаш усмихнат
и тайничко горд, че си тъй мъдър.
Обличаш костюма, суетиш се над възела
и своята мирис убиваш с парфюма.
И тръгваш - практичен, усмихнат, циничен.
Ти тръгваш, и стъпваш със нови обувки.
Не обувките скърцат, както си мислиш,
защото са нови, а старата скитница,
плаче под стъпките - старата истина…
Мечтите умират толкова простичко.

Бих ти разказал за прашните пътища,
във които вървях.
За коловози и спирки,
за гари без никакви влакове.
Бих ти разказал…
Но всъщност, няма нищо за казване.
Погледни в очите ми.
Нека мълчим.

Приличам на дресирана маймуна.
Камшикът на часовника ме сепва
от моя животински унес.
А после
се кривя по шарени въжета,
карам колело
и гълтам пламък.
И само нощем, скрит в съня си,
всъщност съм свободен.
Тогава,
ходя бос из парка,
троша клони,
и вечерям със банани.

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Животът всеки ден се разрушава
превръща се във навик, пошла скука.
Продадохме иконите за вино
и пием утрото до капка.
А пълни са кръчмарските ни чаши !…
Нека.
Ще стигнеме накрая до последна.
Изпито ще е вкисналото вино,
измината последната пътека.
Наздраве,
дявол да ви вземе !
Един от нас ще се сбогува,
ще тръгне в криволичеща пътека.
И нека,
пияници да капнем,
от чашите си капчица на пода.

на Ивелина

Лицето ти е сякаш от икона.
Светена със молитви и цветя.
И в погледа замислен на мадона
блести все още блясък от свеща..
И искам да припадна на колене,
към теб с очи - във смут и свян.
Греховен мир от мен да снеме
молитвен шепот и тамян…
И глухите акорди на камбана
над моите протегнати ръце,
да бъдат химните за двама
с поръсено от цвят небе…

…Страхувам се от влизащия в храма
ден пълен с толкова измама.

По алеите снощи
дъжд е валял.
Бели капки от пролетен цвят
са застлали следите му.
Мокро и тихо.
Уморени скамейки
крият празни посоки и време.
Сигурно дъжд е валял.
Или снощи някой е плакал.

На Ивелина

И сякаш сме се търсили отдавна.
И сякаш сме мечтали точно това.
Навън нощта да пада бавна,
над улици със мътна светлина.
И в стаята изпълнена със свещи,
притихнала - със книга във ръка.
Преминал през безкрайни срещи
да мога да те виждам все така.
…Навярно сме мечтали точно това.

Дълбоко там, във пазвите на мрака.
Под жълтите фенери, край дувари.
По хлъзгавите калдъръми на нощта.
Дълбоко там,
сред влажен мрак и зидове на църкви
познали скверни пръсти,дето са копали,
прокиснал шепот, истеричен плач, закани,
изкормен плъх, повлякъл черни дири.
Където гние плът, тече по гнойни рани,
където няма Дух, душите са заклани…
Дълбоко там,
защо ме изостави?
Сънувам звън на пролетни камбани.
И тихо чезна като ехо
сред мъртвите камбани.

Погребан под одеалото - затихвам.
Вещае зима тъмния прозорец,
зад който шумно душат ветровете.
И сякаш скрит, заровен под чаршафа
усещам своя дъх на гонено животно,
потта по мокрите си косми…
Но в тъмното захвърлен, съм доволен
- отново ядох, дишам и е тихо.
Преситен от победи - звяр, денят го няма,
чак утре ще се срещам пак със хора…
Милостиво топло е одеалото, полека
господарят Бог ще ме дари с покоя.

ПРЕДИ ТРЪГВАНЕ

В пистолета има осем патрона.
Изглежда добре, зловещо е лъснат, до блясък.
Един ще ми стигне…Искам достатъчно сили
да изпразня пълнителя - дълбоко във мозъка.
В мене.
Стига да мога - бих разкъсал мечтите,
на много ситни, искрящи парчета.
Които съм събирал усърдно.
…Не ми се сърдете!
Имам осем патрона
и точно тридесет и три години
зад мене.
Целувам вашите длани и ви моля за прошка.
Изстрелът ще разкаже това, което не казах.

Пропилях живота си…Сега е късно.
Залитам пиян сред старите дувари,
преплитам стъпки с мътните си мисли.
И плюя грозно, някого ругая…
…Кого ли ?
Минава полунощ, и няма никой.
Фенерите превръщат ме в призрак:
- залитащ, дрезгав, пиян и мръсен…
Да бе познала майка ми, ще ме удави.
Да беше това поне направила за мене.
А ето - псувам, тръгнал съм безпътен.
Къде да ида, кой ще ме посрещне ?…
Да взема да се върна там, под моста.
Прокудено животно, неуспяло…
И като плъх в капан, да се удавя.

Последна спирка.Автобуса
изсъска уморен, шофьорът свирна
по голите бедра на тротоара.
И трябваше да сляза.
Толкова.
Шосето се препъна в автостопа
на моята измислена посока.
Угасено, лятото издигна
мъгла и дъждове. Избърса
една ръка следите
от чайките по плажа. И вълните
оставиха сами да търсят
утехата по мокър пясък.
Беше последното лято.

Затворен ресторанта.
Прибират се и пияните.
Хълцукат тихичко из тъмното
опипвайки света със длани.
По чергата на сенките,
простряна между двете лампи,
минават разлюлени стъпки.
И скриват се във тъмното.
При мен се спират само котките,
разглеждат ме и си отиват.

ОБЯВА

Наситих се на тези пролети
със белите букети от кокичета.
И този козметичен свян на дамите
пред удивителните ми възторзи.
И слънцето е вече нетърпимо
с тинейджърското си веселие,
танцуващо по чашките с кафетата
и дишащите деклотета на мадамите.
Трябва ми курва, ама истинска!
Да не говорим, да не се познаваме!
Без обещания и без да си вярваме!
А на вас ще подаря кокичета.
Телефон :………….
До поискване.

Да можех като птиците…
Да литна!
Онези сини небосклони да достигна,
да взема дъх, в небето да се гмурна.
Нагоре, все нагоре, нависоко…
Да бъда сам - небе и слънце, въздух.
Под мене да остане мъничка земята
със малки хора, с мънички очички.
Нагоре, все нагоре, нависоко…
Да стана въздух, облаче и слънце
да бъда пух, прашинка, да се слея
в безкрайното море, да избледнея…
Във полет, в светлината да изчезна.

Потеглили към крайните си спирки
трамваите минават с безразличие.
А аз ?…Къде съм тръгнал ?…
Има ли значение …
Бездомни
котките ме канят
във свойте капещи мазета.
Нощта е питаща и няма.
Когато всичко раздадеш
не искаш нищичко да вземеш.
Все някъде, под някой светофар
един несретник ме очаква.
Да дам последната останала цигара.

На Ивелина

Денят
е сънят на звездите,
а ето, че вече са будни.
В твойте коси
прозорецът плъзга сребърна сянка.
Тихо е.
Просто седя.
И те гледам.

Така ли съм орисан ?…На перона
с букет цветя да махам след вагона,
последния, стопен във коловоза.
По който не посмях да тръгна…
Увяхнаха в ръцете ми цветята.
А гаровият полицай ме гледа строго.
Все някой ден ще се ядоса и изгони.
Така и ще пропусна - на перона
последния ми влак - ще свирне и ще тръгне.
Ще плюне машиниста и ще махне.
Ще има кучета и те ще махат със опашки.
Едното ще излае и ще вие.
По релсите ще се пилее дълго ехо.
След ехото, дори и полицаят ще се скрие.
Излъгани, ще се разбягат всички псета.
Букет цветя ще ръси по перона
измръзналия, зимен вятър.

Ще бъде многолюдно, като гара.
Перонът, се надявам, да е пълен
с внезапно умилени изпращачи.
Вагонът ще е сам, и дървен.
Без никакви прозорци и перденца.
А вънка - като знаменца, ще веят кърпички.
Широко ги развявайте - на тръгване !
Когато машинистите ме спуснат
по релсите, с дебелите въжета.
И поздрави, последни викове и крясъци.
А аз ще бъда много благодарен.
Когато се прострелям, се надявам
оловното парченце да не скъса
усмивката по черните ми устни.

БЕЗСЪНИЦИ

Край лампите летяха прилепи
и драскаха нощта със писъци.
Луната се спотайваше зад облаци
и пазеше лицето от крилата им.
Летяха дълго, после се уплашиха.
Внезапно осъзнаха самотата си.
Последния изписка проницателно,
потърси изход към светилото…
И пръсна малкото сърце във глобуса.
Неоновата лампа се заклати.
Шумът от падането беше глух.
И глухо ехото във тъмното.

Провлачвам стъпки, търсейки посока.
Простряла кожа - улицата води
от стълб до стълб, до ъгли безпризорни.
Отворени усти са тъмните входове,
застинали проклятие над мен да кажат.
Дали умря градът- разпръснал бели кости
с изцъклени очи - стъклата на прозорци ?
Дали вампири бяха, прилепите луди,
лемури страшни, сенките на мъртви…
Без глас остава улицата пуста,
мълчи градът, погълнал всички живи.
И аз се скитам - скитник неспокоен.
Задушна нощ, неонова, безлюдна
Последен дом на грешници и луди.

Задушно, тежко, въздух не достига.
Миришат труповете на умрели птици.
Далече някъде, се чу смехът на хиени
след стъпките на глутница от псета.
В началото поетите умряха.
Един след друг се бесеха във парка.
Телата счупиха разцъфналите клони.
Сутрин ги събираха с колички.
От там ги возеха с камиони.
Топяха ги и правеха сладкиши.
…Останаха чакалите и змиите.

Къде вървя ?
Неонови простори, гробници от сгради.
Сред тях луната скита - грозна нимфоманка.
Тополите я пипат - пияни, разлюлени.
Рекламите я къпят във червено.
Къде съм тръгнал ? - Блъска в ушите
мистичен страх, протегнал алчни лапи.
Поглъща ме нощта, в корема съм на мрака,
сред слузести секрети, главите на мутанти
ме гледат с луди погледи, показват се езици
- пъпчиви, кървави и сдъвкани с езици…
И аз крещя ! - Продрано, нечовешки.
Дълбая с нокти ръбести мазилки,
пълзя, скимтя : стени, прозорци, каша, мърша…
Не може да е вярно !
Градът ми връща ехо безнадежно.
…Къде вървя ?

Ще срещна ли покой, изгубил се в тъмното ?
С поглед на циклоп ми мига светофара.
И нощните пътеки ме канят безпризорно.
Една от тях ме води напосоки.
И тихо стъпвам, следвам я послушно.
…Ще бъде глухо падане, там долу - дето падна прилепа
прехапал в зъби свойта малка вяра.
Неоновата лампа ще се залюлее слисано.
И пак ще забръмчи възторжено.