New Page 1

"В тихата молитва на дъжда..."

В тихата молитва на дъжда и лъскави очи на локви, усещам как града във мен въздиша, като спомен. Разхождам мокрите си мисли, булевардът е студен. И искам да сваля яката, (подгизналото яке ме души) да вдигна горе, към небето ръце... И кротко да се моля. За прошка. За мен, и теб... Над влажните фасади небето, свъсило очи, подобно старец, гледащ във градинката, където се целуват двама млади, мълчи... Остарява всичко пред очите ми. Умира. От моя свят (красив и сребърен) останаха на локвите очите. В които, черни врани на безпътица, размахват отразените криле не водещи към нищо. 26.02.2008 г.
	Не ми достига вятъра... За да политна. Настилката е ръбеста и твърда. Колената ми са живи рани, ( превърнах се в пълзящото животно) което за парченце хляб се моли. Пропуснах изгреви, пропуснах сълзи на залез, болен от страдание. А утрото било е, с цвят на керемиди. Сребристи щяха да са сълзите, отронени за всичко... И влюбените гълъби в прозореца, залисан, не погледнах, как сплитат човки, с много нежност. Парченце оцеляване! Залък хляб, и ходене по нужда... Романите мълчат. Неписани. (Подобно бебета във презерватив, мечтани и изхвърлени...) Чешмата съска своите упреци. Сапунът се изплъзва, като съвест. Измивам своите угризения, прибирам ги в панталона. Изтривам в кърпа всичките мечтания Трамваят ще ме отведе навън, далеч от тишината на писалката и този бял, захвърлен лист останал девствен, под импотентността на делника. Не ми достига вятъра... За да се влюбя, в мен самия. 26.02.2008 г.
Натюрелът на слънцето в двора, тихите сенки на стари дървета, няколко птичета в храстите скрити, ме карат да усещам живота, гаснещ в мен, подобно свещица. Остаряха очите ми (...май!). Все по-често плача от нищо. Зимата, като болна старица, куцукайки, тръгна по пътя. Само в косите, остави ми бели следи, от своето заскрежено бастунче. Нищо! Под белите преспи навети по моите мустаци, все още мога да бъбря със слънцето, да целувам... И да бъда обичан! 26.02.2008 г.
	Слънце. Земята е бременна с чувство за пролет. Позлатени са пейките в парка. Децата играят. Аз крача, прегърбен от грижите, а над мен са червени балоните, пълни със смях и искри от очите на малките. Ухае на слънце и старци, приседнали кротко по пейките. Ще си купя от малката лавка захарен памук или дъвка, ще поседна и ще гледам децата. По някое време, ще си поплача. 26.02.2008 г.
В мечтанието на кокичето и лъхащата белота от него, усещам, колко си ми скъпа. Превръщам се в слънчев лъч играещ с котките по двора, където уморените треви, все още боледуват от сезона на сняг и леден вятър... Красиво е във мен. Разхождам бледите си мисли и дишам въздух, с цвят на пролет. Небето се посипва като лист от синя теменужка. И аз се сливам с него. Защото те обичам. 26.02.2008 г.
	Дъждът ще дойде…Покаяние, за обгорените сред много кръв във мене църкви… Страдат Богородици, очите им сълзят и капят свещи стопени от отчаяние... На Кръстът съм прострял пране (избелели ризи, като съвест) и тихо, в храмовият под кънтят сълзите им…Пропуснати. Два гълъба летят…Под свода, където Бог ни гледа и ни пита. А гълъбите са бели, като утро, в което е поникнало кокиче. Превръщат се във рани колената, защото аз се моля…Тихо, над мен разстила се тъмата на дим от свещи и въпроси. Копнея дъжд за моите рани… 02.03.2008 г.
УТРО Разцъфна слънцето и сънените птици сред клоните разказват сънища. Закашля се от нещо сприхавото куче, стопанинът подхвърли пръчка да я гони. Като мързелива котка в прозореца ми вятъра надникна протегна се.Измърка, сви опашка край топлината на възглавницата. 02.03.2008 г.
	Небето, като керемиден покрив отгоре вещае за тихата вечер, в която, от своите мисли ще откъсвам цветчета от цвете. И бавно, със пръсти, ще ги ръся по твоето тяло. Бял цвят, по бялата кожа. Слънце във лъч, ще помилва гърдите. Устните ще бъдат пролетен вятър, ще погалят с дъх, плахо разтворени клоните на бедрата ти. Край белите дувари на телата ни, по прашните пътеки на битието ще скитат влюбените гълъби и ще се целуват, без да се срамуват. 02.03.2008 г.
Дърветата, в тъмна процесия подредени, са свели чела. Изпращат студената зима в мократа, черна земя. В която, минзухарите-свещи са запалени, сякаш във храм. По алеите, с празните пейки вятърът, кротко с бастун тихо пристъпва и куца. Каскетът е с цвят на небе. От храстите, птичите песни ухаят на скрито желание. На пролет, на обич, на ново… Чувам, как питат всички желания, (сезоните тичат след мен) дали, в тази сребърна локва (прескачам я!) са отразени следите на цялото, мое безвремие. 02.03.2008 г.
	Мъдро клатят главички гугутките. Пролетта е направила плочките златни. Минзухарите са сякаш свещички във църква, трепкат с оранжево пламъче тихо. Слънце и облаци бели… Пристъпвам, на пръсти по прозрачния въздух. Две врабчета край мене прелитат, в човките носят розово клонче. 02.03.2008 г.
Небето, като овчарско куче събира облаци- пухкаво стадо. Няколко тъмни овчици, се мръщят- ще прокапе привечер. Спокойни, дърветата клони поклащат над моите мисли По алеите се ухажват влюбени гълъби Целуват се… И нещо ми казват. 02.03.2008 г.
	Цветята се събудиха. Дърветата простряха клони напъпили от нежност. Въздъхна черната земя, погалена от слънцето и се усмихна с оранжевите минзухарчета. Гърдите ми са пълни с обич. Дишам, мечтание от влюбените птици, летящи в синьото небе, изпъстрено от бели облаци. 03.03.2008 г.
Стари улици. Притихнали, под клоните на тежките дървета. Мътни са очите на прозорците. Котките пристъпват бавно. Старците потропват с бастунчета, спират се и нещо си говорят. Слънцето се плъзга по фасадите набраздили чело. Вкопчил пръсти по мазилката се катери към комините зеленясал от сезоните стар бръшлян. 03.03.2008 г
	Росата по мокрите клони в тази утрин блести, като злато. Въздиша от нежност небето. Пчелите целуват цветята, разтворили крехка прегръдка към топлото, розово слънце. Дори и бездомното куче ме погледна с очите на влюбен. Клошарят подсвирна с устата, засмя се и махна отсреща. Вървя без посока, не бързам. Прескачам блестящите локви и стискам във шепите пролет. 03.03.2008 г.
През нощта валя. А утрото е синьо. Теменужка. Гълъбите търсят по земята своето щастие. Разпилени с шепи семена от златно слънце. Само птиците ги виждат. Минувачи, тътрят по настилката краката си. Спрял съм се без дъх. Коленичил галя с поглед цъфналото утро. 03.03.2008 г.
	Покривът е цял от злато. Гълъбите се целуват и шепнат стихове за обич. Духа вятър, палав като конче. Клоните любовно се поклащат, сплели пръсти със лъчи на слънце. По следите на дъжда от снощи, рошави врабчета къпят се и чуруликат. Имам за какво да се усмихна. Мога да обичам и да пиша. 03.03.2008 г.
Позволи ми, нежно, с пръсти да премахна грижите, полегнали (стари кучета, под сянката на напукани дървета) във очите ти. Да пригладя бръчките набраздили твоите устни с ралото на делници (сухи, като пуста нива, пълна с тръни и със гущери) Искам да изгрееш като цвете. Искам да си лъх на вятър, тичащ подир бели облаци. Ти си пролетта на моята есен. 03.03.2008 г.
	Под сребърните капки на дъжда цветята се усмихват къпани. Като дечица, голи край реката са чисти първите листенца надникнали от клоните свенливо на мокрите дървета. Лицето ми искри, и сякаш бисер по мен се сипе...Вдишвам дъхът на пръст, и гнила шума. Дочувам капките, как с пръсти галят пробудените корени на младост и как целуват се тревите. Под сребърните капки на дъжда усещам, че съм жив и влюбен. 03.03.2008 г.
Мислите ми, като бели птици отлитат нависоко. Сред синьото небе, където се носят ангели и духа вятър, прозрачен като дъх на цвете. В душата ми е тихо. Чисто. Сънувам, как откъсвам облак, поглаждам го с ръка. И ти го давам. 03.03.2008 г.
	Когато те прегърна, ще станат облаците розови. Тъмнината, ще ни завие с косите, поръсени с бисер на луна и перли на звездите. Дъхът ми ще те стигне и с твоят дъх ще се превърне вятър, шумящ сред сплетените клони на нашите пръсти. 03.03.2008 г.
/в памет на изгорелите във влака София-Кардам/ Звън на камбани. Като вопъл към Бога. Упокойна молитва. Черни забрадки. Коленича пред кръста със очите към пода. Богородица гледа. Капят сълзите и кънтят като гонг, по земята. Дими изгорялата съвест на разни чиновници. И мирише на лошо. 03.03.2008 г.
	В очите на старите хора виждам, как безпощадното време без посока куцука. Заснежени отдавна косите напомнят за ледени зими без пъртина, огнище и залък. Скърцат ръждясали панти, стъпка несигурна с болка, трепкат ръцете понесли простата дървена тояжка. Последната връзка с небето. Чака ги, тъмна земята, майка, със черна забрадка, за да ги гушне и тихо да ги залюлее приспивно. Цветята отгоре, ще поникнат красиви... 03.03.2008 г.
Диша небето. Синя забрадка, като младо момиче понесло стомна към извор, е сложило слънцето. А под прозореца блаженните котки мъркат край старите баби, заедно с хурките. Мирише на топла земя и погача, раснеща кротко по нивите. 03.03.2008 г.
	Топло... Изплезени кучета, придремват на сянка край къщите. Бръшлянът пълзи по мазилката, опипва червените тухли, като старец-младо момиче. Мъжете се белеят по потници, от балконите хвърлят цигари. И разлистват гърдите на вестници. Клошарят се прозява край кофите, ( богатите са изяли огризките) и проточва, леплива, бисерна (като слюнка..) псувня, към нещо, и никого... Мина лека кола. Подсвирна една проститутка. Позеленяват дървета от скука, (врабчетата спорят за нещо) И мирише на прах и на бира. Касетофонът тенекиено плаче. Димят, подредени в редица кебапчета в кварталната скара. На мастика ухае, топлата, пролетна събота... Чопля своите мисли, като слънчогледови семки... Шлюпките падат във скута ми. Ще повърна накрая... 05.03.2008 г.
Под тихите молитви на комините, (прихлупени и паднали в червени покриви, зелени станали от времето) разхождам мисли, мълчаливи, като стареца, полегнал в инвалидната количка и вперил поглед в слънцето. (Избърсвам със ръкав, потекли лигите, от зяпналата в почуда челюст) Не ми се казва нищо. Искам да мълча. Да гледам тези улици, помъкнали в торбите делничност. Мошеници, със скъпите коли и празната количка на бездомника. Душата ме боли! Простак съм сигурно, защото сутрин, обичам да пикая край оградите на зазиданата ваша съвест... (Урината е станала зелена, отровена от моята погнуса...) Да соча среден пръст, към цялата смиреност на фасадите. (Реклама-“ Кодак”, “Кока Кола” “Всичко за по лев” Ще се пропия, в някой ден... Тогава, ще ме вкарате във клиника. 05.03.2008 г.
	От ликьорената сладост на правителството, съм пиян, и отвратен... (Седят във сепарето, пушат, пият, и опипват бедрата на момичето, застанало край тях, със табла с чаши...) Оркестърът е шумен и попотен... Цигани. И турци. Маанета. Фелацио кънти във тъмни коридори, където лигавите янки, обяздват, сякаш са кобили, побелелите коси, увиснали гърди, напуканите длани, на моите деди... Престъпници сте, пияни люде! И в този тъмен ъгъл, пълен с дим, с разгулни сервитьорки, и почерпки (“...бутилка уиски за Премиера!”) разглеждам ви, като отрепки. Защото сте такива! Отивам в тоалетната на кръчмата. Ще драйфам дълго. Ще бъркам с пръст, дълбоко в гърлото на всичките надежди. ...Дано да има съд ! Поне от Господ. Защото пазя фотография на дядо, загинал доброволно през Балканската. И ми се повръща, много... Много! 05.03.2008 г.

В тревожните очи на птици, накацали пред мене, във прозореца, усещам, че земята се търкаля подобно топка, към смъртта си. Задушавам се от дим, от лоши нрави, просещи деца и от реклами. Всичките небостъргачи на нашите амбиции, са правени от рециклирана хартия: (вестници, със голите мадами, политици, и мръсници... “Внуче, блудствало с баба...”) Колко ли милиона тона, тегне цялата хартия, отпечатана със водни знаци, цифри и портрети, които носим в портфейла? Вместо...мъничка усмивка. 08.03.2008 г.
	Гърдите ти са бели. Кокичета, поникнали сред сняг. А аз съм вятър, който ги погалва с устни, топли като пролет. В зелените листа на моята нежност прелитат първи пеперуди, цветни като сбъднати желания на юноша, видял те във реката. 08.03.2008 г.
Дъждът оставя многоточия по листите на локвите. Небето е, като мустак на старец, поседнал някъде по пейките, сърдит на влюбените млади, целуващи се под тополите. Прибират се забързаните майки със бебешки колички и покупките, набутани във шарени торбички. Седят край чашите мъже, и бъбрят глупости. Дъждът, усеща се самотен изпъден зад прозорците. Не знам защо, не виждат всичките, че улицата е застлана с бисер. По която, само стария клошар пристъпва с количка, пълна с мъдрост. И история. Брадясалото му лице е сребърно. А той самият, под дъжда величествен е, като древна статуя. 08.03.2008 г.
	Като панделка на малко момиче, в небето се веят усмихнати белите облаци. Добро е небето...И гълъби, сред него се носят свободни. Чистотата на ранния въздух прониква в гърдите...И чувствам, че съм частица от всичко и всеки. Може би, затова съм способен да обичам и да бъда обичан. 08.03.2008 г.
Кучето ме гледаше учудено, легнало под припека на слънцето. Защото се усмихвах, зад букетче хризантеми. В уличните кофи ровеха ръце на скитници. Черни, като облак делничен, със светкавици в очите им. Хората изглеждат сиви. Жълти са торбичките от “Billa”, пълни с мазните подробности, които ни побутват да живеем. Гълъбите сигурно празнуват всеки ден, затова, че са родени. Нося вино. И усмивка. Мога да обичам и да страдам. Във ръката ми потрепват хризантеми, бели, както е в душата ми. 08.03.2008 г.
	Очите ми са облачни. Подухва. Ще завали, навярно. Сребърните капки от сол ще нагорчат. Като вълните на морето, погълнали рибарска лодка. Преди да се удави на мачтата, рибарят се обеси. 08.03.2008 г.
Под дъхът ми, зърната на гърдите ти поникват, подобно пъпката на роза. Усещам аромата. И галя поглед в сенките на очертания, загадъчни и чисти, като билото на планина през пролет. Докосвам всеки връх, и долина. И сещам, как планински ручеи ехтят, сред щръкналите камъни на моето желание. 08.03.2008 г.
	Сред бурени и тръни, растящи в мен, като по нива (стопанинът е пияница несретен) куцука делникът, подпрян на тояжка. Прокъсан е балтона. И няма копче, няма връзка даже с която да загърна, за затопля посинялата ми кожа. Озъбеният като куче, вятър захапал бялата ми риза ръмжи от радост. Гърдите ме болят. Оголени направо, подобно черни вени по ръката: изтръпнали от блясък, безсловесен крясък, пред ясната закана на бръснача. . . . Не посмях да поема посоки. Досвидя ми да строша паницата, пълна със леща и спомени. Нося много въпроси, но ги крия в задните джобове. (с абстинентно-треперящите пръсти, сутрин, преди първата водка- да не ги докосна случайно) Вечер съм пиян. И ми е безразлично. За всичко. . . . Потта ми мирише на лошо. На спирт и отрова, проникнала в моята кожа от булеварда : (разголена циганка, с виолетови нокти и ярко червило) Всяка сергия пълна със зеле, край която несретници пъплят с торбите и цъкат с езици. Това ме убива. . . . Сезоните са смешни в усърдието да се изживяват, като нови. Защото ги познавам. Курви. Сменили датите на чорапогащника. Разглеждам ги, как стоят край спирката на вечно бързащи трамваи. Събличат белите палта, обличат блузи с цвят на пролетни листа. Жълтеят пръстите от многото изпушени цигари през жегата на лятото. И нищо ново. Сменят се цените. И делникът, ухилен сводник продава моето оцеляване на кредит. Заем. Всяко утро е откраднато. И пари, от огъня на всичките компромиси. . . . Не съм приятен, явно... Отдавна ме отбягват. Обичам да говоря истини. Макар да лъжа, себе си, че съм безпределно искрен. Но, не е важно... Сутрин разглеждам враните в очите, политнали сред тъмни облаци на локвите по улици, във които трябва да прекрача. . . . Всичко ми тежи... Да дишам, да ям, да се усмихвам. Предпочитам да съм сам в парка. И с катерички да говоря. Приятели са ми разни псета, лежащи във калта на двора. Клошарите да черпя със цигара и да им говоря за Достоевски. След стъпките ми чувам, че се смеят. Навярно се превръщам, в идиота на квартала. . . . На гости съм във този свят. И то-неканен. Не ми предложи никой чаша. Чиниите лъщят измити, поставени във шкафа на кухненската мебел. Не знам дори и домакина. От дългата и шумна маса, кънтят и смях, и бомби. (Сервират дробчета на бебета, изкормени в Ирак и Косово) Сервитьорките са винаги усмихнати. Полите им не скриват гащите. А седналите по столове са прежълтели целите от пиене. Звучи “Реквием”, изсвирен на дайретата и акордеони, маанетата, на някакви лъщящи в пот кафяви цигани. Ще стана. Масата е чужда. Май, време е да тръгна. . . . Не ми се иска да се съмва. Завил съм се с нощта. (Одеалото е тъмно, но е топло) Обичам тази стая, изпълнена със дим. И лоши мисли. Защото по стените, подобно паяк, пълзи предчувствие (лекарят постави очилата, разгледа снимките, картона... Без думи пъхна очилата в джобчето на бялата престилка) за края. Единственото обещание, че нещо хубаво ще стане, ми дава тази мисъл. Пуша много. Но самоубиецът е ваксиниран срещу болест. Затова е здрав, спокоен. И чист, подобно на бръснача, преди да впие остри зъби, в червените лалета, растящи в неговите вени. . . . Ще ме захвърлят, като дебитната карта със занулирана сметка. Стар телевизор със спукан екран. Не нося образи вече. Само дългове правя. (На такива длъжници им режат ушите, после пръст, после крак... Така ми разправят!) По баланса на времето съм направо фалирал. Време е да подпиша своя отчет. . . . Искам да плача... Трябва да пийна повечко водка, да се хвана, и да разчистя балкона. Боклуците: (разни книги и спомени) ще ги метна, като простак през терасата. И когато се оголи мозайката, студена и сива, като всичко наоколо, ще запаля моите стихове Не заслужавате нищо! Край пламъкът ще си стопля ръцете. И после ще скъсам със зъби, (побесняло животно!) моите вени... (Пъпната връв, към цялата гадост) . . . Имам няколко мига за размисъл... На телефонът му е отрязан езика, (...няма кой да ми звънне...) лежи като куче, пред мене. Не искам да говоря със никой. От прозорецът лъха на свежест. Такситата светят с червено, водят пътници в разни посоки. Неприлично мирише на пролет. Във дърветата птици сънуват за гнезда, и яйца и за птичета... Пистолетът ме чака, потропвайки нетърпеливо, със черни ботуши. 08.03.2008 г.
Улиците се събуждат. Розови от слънце, (като бебе във креватче) влажни от росата. В клони, пълни с пъпки, птици се усмихват (влюбени и бели), шепнат тихи думи. Котка се протяга, маха със опашка (къпана, блестяща) мяука ми за поздрав. В мен се гали вятър. И ме топли слънце. Чувам, как цветята, пеят в тази утрин, и звънят с камбанки. Всички ме обичат. 16.03.2008 г.
	Красива си! Очите ми те помнят, когато сън на пръсти дойде. И тиха нощ над мен полегне, от кадифе-завивка. С милувка, отвънка вятъра докосва прозорците сребристи от луната. В които ти, прозрачна като ангел усмихваш се и благославяш. 16.03.2008 г.
Като овчар, повел овчици на паша, тихата луна пристъпя бавно с бяла гега. Звездите ситнят-кротко стадо, навели погледи над мен. Полъхва вятър...Шушнат клони, сред които птици спят. Очите ми безсънно скитат. и галят облаци, сребристи, чисти момиче, седнало край извор коси разплело (вятъра ги вее) над стихналия град. 16.03.2008 г.
	Много далеч, тази нощ съм отлитнал... Близо до белите ангели. Дочух, как прозрачни камбани ми нашепват тихи молитви и се почувствах пречистен... Светлина съм. Частица от Бога. Всяка болка е само утеха, че предстои да се слея със Него. Когато видях белият лекар, слушалка, спринцовка, се усетих излъган. 16.03.2008 г.
Кафявото конче (зад него каруца) чака кротко своя стопанин. А той търси във кофата хляб и огризки за гладните, многобройни дечица. Мина една лимузина. Домакиня пъхти със торбите си. Кучкарите си говорят за кучета. Псетата тичат изплезени. Пуша, скрит зад прозореца. Стъклото е сложило длани, -студени (сякаш са пиявици) по горещата кожа залепена в челото ми. 16.03.2008 г.
	В очите на влюбени гълъби, сред косите на облаци, усещам, че някак ме има. Че дишам със дърветата, заедно. Обичам, както и мен ме обичат. Всяка прашинка във въздуха е частица, от мен и от вятъра. ...Гледам в градинката, как шляпат непослушното бебе. И плача със него. 16.03.2008 г.
Носиш цветя във очите. И лъх на трева, зелена от младост. Нека бъда пролетен вятър. А моите пръсти-милувка на слънце, облегнато кротко в червения покрив на твоите устни. 16.03.2008 г.
	С цвят на малина, небето, зад планината поляга. Тихото слънце пръсти протяга, към сградите, станали златни. Птици летят и изпращат милувка към ден, пълен със обич. 16.03.2008 г.
В мъдростта на реката (течаща лениво, под корените на опечалени върби) откривам, че няколко крачки ме делят от детето с хвърчило до бастуна на стария дядо. Не е важно, дори дали помня малките рани, (от ролкови кънки, велосипедът с три колела), или нося превръзка за да скрия позора на ножа, забит от ръката на близък. (Всеки убиец, преди сетния удар се усмихва с радост) Реката тече. Остава мечтата –през пролет, да цъфне дръвчето, от мен посадено през късната есен. И там-сред зелените клони, пеперуди да има. И птици, да разказват за топлото утро, когато в гнездото (сякаш по чудо!) се излюпил и този, и онзи някакъв стих. Достигнах за кратко до Бога. Защото, и аз съм Творец. 16.03.2008г.
	Мирис на слънце. И пролет, шумяща сред цъфнали клони, където, като гълъби бели кацнали, се целуват мечтите. Перушинки от крилата на ангели се носят във въздуха. Тихо, усещам, как скрити в тревите раснат цветята. 16.03.2008 г.
Изцъклени звезди. Сред бели облаци луната се прокрадва, като скитница. (Нагризана от кучета по улици, където вятъра фучи край входове почернени и зинали...). С очи на мъртъвци разглеждат ме прозорците, зад които всяка свещ е угасена. И само уличната котка плаче, след мислите на моите стъпки. (Сигурно... Едва ли!) Блестят неоновите лампи, и рекламите, премигват с очи на смахнат. Под които крача. Пак, къде съм тръгнал? Не ми е близък този град. Студена е настилката на улицата, просната пред мене ( подобно курва-сред чаршафите, в очакване да ме изтърпи, за час, и после да си тръгна) Не съм и близък аз. В джобовете ровя за запалката. Поне за миг да стане светло. Топло. В кашлящата сладост на цигарата, дано удавя тази миризма на нощ и безпризорност. Поглъща ме града, с устата на влечуго (лениво и студено). Усещам, че пълзя, че влача крачки, запътен към вратата, зад която само жалост очаква ме зад прага (беловласа баба, поседнала край маса с една, едничка чаша) Стъпките кънтят и връщат се без ехо. Бях тръгнал на далеко. А всъщност, тези улици са тичали през мен, ( подобно зимен вятър) докато с пръсти съм премествал стрелките на часовника. ( В часовникът ми няма кукувичка) Петелът е изяден. И няма в утрин, кой да ме събуди. В хладилникът очакват ме яйца събрани от гнезда на врани. Така съм уморен! Бих искал, да разкажа бъдеще. Бих искал, да си имам бебе. На което, в люлката да шепна стихове, (ще бъде кроткия слушател: понякога ще плаче, ще кима и се смее) и заедно да бъдем в утрото, със цвят на розово фламинго... Паважът, като люспите на змия под мене съска радостно. И сякаш прилеп- прелетя отгоре облак стреснат, подгонен от студената ръка на вятър, скубещ от брадата ми. Дори да мога да се прибера, (сред лабиринтите от пътища) какво ще срещна? Като тапети налепени по голата стена, кривят се в болен танц пистолетените ми настроения. Дърветата размахват черни пръсти и ми се заканват, като пияници. (очите им са кървави, червена лампа на този светофар, вторачил поглед в мен, възпиращ ме да мина...) Не искам да съм в тази механа... На тази маса, където потни сервитьорки разнасят бира и опипват клиенти за дребните бакшиши... Страхувам се в града, облечен с риза от панели, където нощем котки плачат с глас на малкото детенце, сънувало за Баба Яга. (Бебето, за което си мечтая). Страхувам се, че може би ще се изгубя. И сред каменната плетеница на еднакви блокове и чувства, ще бъда просто скитник (изтъркани обувки и яке от мечти, прокъсано от жалост) под звездите. ...Цигарата е малка светлина, (макар- отровна) след която крача. 16.03.2008 г.
	Натежа небето. Сякаш старец, глава оброни, с тежки мисли. Тополите трептят, като бастунче във немощни ръце. Размята страниците вестник, протегнаха ръкавите пранета уплашени, от съскащият вятър. (Сърдит, дори на мен) Бих искал, уличното куче да викна, нека да поседнем. Да хапнем нещо много топло. През прозореца-навънка, да гледаме, как дъжд вали, как никнат бели локви. И сградите, със мокрите фасади как стават чисти... И добри, да бъдем заедно със кучето, изплезено от благодарност. 22.03.2008 г.
Като монах учуден, стреснат се скитам в този град, разпасан, като курва. Бельото на червените реклами над мен се вее, вместо слънце. Как искам да е тихо! Копнея цвят сред цъфнала трева и топлата милувка на момиче. Студено ми е в този булевард, обрасъл със коли и бързи хора. Където няма църква. Старото дърво набучено е с бели некролози. От които се усмихват снимки на избягалите, там далеч, от тука хора. Моята ръка трепери от тревога (подобно разлепения афиш, на някакъв класически концерт на който беше сам, с цигулката си единствен музиканта) за малкото дете, усмихнато на люлката. За въздухът над него. За твърдият асфалт, очакващ то да падне. И алени цветя, изведнъж да бликнат, да припадне със писък празното небе. В което няма птици, а ангелите са прокудени отдавна. Очите ми са празни. Църква, продадена за няколко жълтици на първия неверник. Скита, душата ми с продрана риза, препасана с въже. Голите нозе оставят кървави следи по прахоляка на този град, в който няма църкви. Единствено, едно дете, политнало със своята люлка да стигне слънцето, ми се усмихва. 22.03.2008 г
	Дъжд, тежък, като изкупление. Сълзят очите на настръхналите облаци. Градът шуми. И съскат локвите, изцъклени, като люспите на риба. Прозорци по фасадите висят- измокрени и блеснали, като забравено пране. Задъхани са тъмните чадъри, скупчени под червените ръце на светофара. Разхождам (сякаш кучета) подгизналите мисли по паважа. 22.03.2008 г.
Имам нужда от слънце нарисувано с пръст по изпотения, хладен прозорец. (Дори и измислено!) Много тъга съм събрал... Като паяк придремва във стаята, сред плетеница на разните спомени. Задушавам се в тъмната вечер (вместо звезди-светят реклами в стъклата на тъжния поглед) Няколко дребни монети, (стотинки- надежди) разпилял съм по пода. Няма кой да ги вдигне. Ненужни. Не достигат и за билет за метрото. А и няма, къде да пътувам. Затворен съм в малката стая, без луна, без небе... Градът наднича отвънка и поклаща пръст със закана. 22.03.2008 г.
	Като кандило е луната. Огромен свод на църква, над мен премигват свещи запалени от грешници. Иконите са тъжни. Изтръпнало мълчат корони на дървета, преплели тъмни пръсти. Молитвено се губя сред каменни стени на черни сгради. И чувам стъпките без ехо, как гаснат горе в небето, където прилепи летят. Не искам да повярвам, че всички ангели са паднали. Защото, трябва да живея. 22.03.2008 г.
Вън, вятърът свири на черна цигулка “Адажио” на Албинони. Превиват ръцете си тъмните клони на безпризорни дървета. Къде ли нощуват белите птици? Сънуват ли малките котета? Съска дъжда. Като змия-пепелянка, пълзи по моя прозорец, и иска да влезе. Пак оставих съня, под завивката-гладно бебе да плаче. Отровена нощ от цигари и перушина на прилеп, скъсана от лошия полет на моите мисли. С черна забрадка лампата плаче над мен (прежълтяла вдовица). Сълзите изписват тихия стих, отронен по листа. 22.03.2008 г.
	Във мен-вали... Тихо ромоли в зелените поляни, където първите цветя се усмихват плахо. Дъждът – милувка на момиче, прониква в мен и шепне опрощение. Роса по момина сълза, разцъфнала край извор, там, където се счупи шарената стомна на утрешния ден. Папрат, кротко, със зелени мисли шепне ми утеха, че в изгрев-слънце, очаква ме да се усмихна. 22.03.2008 г.
В локвите, небето се оглежда, студено от безсмислие. Сред цъфнали дървета, и дъх на пролет, разнесен със крила на пеперуди, усещам, че съм кон, пречупил се на пътя. Камшикът е горещ. И пяната на спомени, избива, (бяла, слузеста) по устните на моите чувства. Задъхвам се под всеки светофар, в очакването да се случа. Да стана ангел, с белите крила над сивите фасади да отлитна. Минава бесният керван на пълни с нерви (клаксони и дим) поток ръмжащи, скрити във коли железни хора. Край които, стиснал съм в шепи едно невинно цвете, откъснато във парка. Нося пролет, насред студена зима. Снегът по този булевард ще бъде безпощадно ясен. Когато счупи си крака, то конят, го застрелват. 22.03.2008 г.

	Когато гълъбите се целуват, клоните отпускат листи от наслада. Небето в миг замира, притваря клепки вятъра. Защото Бог е обич! Сбъдва Се, в преплетените пръсти, във прегръдката на влюбените двама. В усмивката на розовото бебе. Във мен, когато те погаля. Преливам се във пролетния цвят, проникват в мен цветята, невинни като щъркели. Защото те обичам ! И те има. 23.03.2008 г.
Като коте, вятърът се гали в мен и мърка. Въздухът е бял от цвят, и крила на пеперуди. Гледам с поглед на дете. Стискам в мислите хвърчило. Ритам хвърлено билетче, стар, прочетен вестник, (стига съм пътувал и съм чел) време е да си подсвирквам. Няколко подпийнали мъже, ме изгледаха накриво. Там, край биреното кафене минах и се плезих. В парка ще бера цветя. С катерички ще говоря. Тича в мен едно дете, бузките му са червени. 23.03.2008 г.
	Бяла стомна с изрисувани птици.. Слънце край извор, (златна пендара) изтървано край зелените листи на млада коприва. Пролет диша във мен. Малко момченце, къса върбови клонки (букетче за вкъщи). 23.03.2008 г.
Залез, мек като коприна. Спря се вятъра да гледа. Облакът отрони птици, стрелнаха се в миг крилата. кацнаха по тихи клони кротичко замряха. Слънцето коси разплете (бляскави от злато) и пристъпи в планината, сякаш е девойка- в извор. Стана огнена във миг водата, вятърът въздъхна. Като в стара, тиха църква грейнаха с очи икони. Сещам, как ме благославя бялата луна над мене. 23.03.2008 г.
	Закъснели изгреви, червени от усилие. (петлите чакаха и пак заспаха) Очите ми проглеждат през мъглата на среднощните ми бдения. (така и свещ не съм запалил) В пепелника съм изграждал клади. Умората да бъдеш адекватен сред розовото, сякаш е палячо утро, ненормално в цялата еднаквост на повтарящата се нормалност. Еднаквите маршрути на трамваи, кафета и цигари ( и шефът е еднакво кисел) познатите до болка папки ме плашат с разни дати. Часовникът е бито куче пълзи със счупените лапи едвам, в затворената клетка ( обръча на циферблата), от която се измъкваш късно. Безпощадно късно...безвъзвратно. Трамваят носи моето тяло, асансьорът ме ругае със стържещият крясък на вратата, ръждясала от злоба. ...Утехата на чаша със ракия. Безсъницата, като прилеп, е виснала в тавана. 23.02.2008 г.
Бели коне препускат под слънцето. Запотени, свободни, пръхтящи. Под копитата в гейзер извира земята (лъскава, дъхава, като питка от пламтящо огнище). Вятърът тича задъхан след гривите. Младенеят в зелено дърветата. Няколко щъркела крачат умислени (бебета търсят навярно в тревите). Над тополите кротките облаци си играят със усмихнати птици. 29.03.2008 г.
	Като хлебарки, полазиха мислите. Изпълзяха от тъмните кътчета зад олющени шкафове-спомени. Лъхат на лошо каналите (слузеста тиня и косми...) в която мътно се плиска водата на отходния делник. Очите ми кацнаха в ъгъла (птици, с изтръгнати човки) и повлякоха долу-по пода криле, натежали от грижи. Някъде вън-под луната лае пресипнало куче. Искам да отворя прозореца и да поканя звездите на гости. 29.03.2008 г.
Ще затворя очи, да не видиш, колко тръни са порастнали вътре... Искам да чувам гласът ти... Да съм бял, като снежната пряспа. Ти...нека бъдеш кокиче. Проболо със зелени листенца студът на зимния делник. Нека дъхът ти, да се плъзне по моята кожа. Нека ледовете заплачат, да се счупят, сякаш са съчка. Имам нужда от пролет... От ръцете ти - върбови клонки, зелени и чисти... Като всяка надежда. 29.03.2008 г.
	Ръждата капе от утрото. Натежали от влага сезони разяждат моята същност. Тя капе. По клони. По моята усмивка. Вечер, като чаши са празни очите. И дрънчат глухо бокали, препълнени с моите чувства. Доизгарям със нова цигара. Пепелникът е пълен със спомени. Не посрещам нищо със радост, и мълчи, моята стая. Като сива гугутка в прозореца небето е кацнало. Тихо. Имам толкова много за правене, подарих го на клошарите вънка. 29.03.2008 г.
Прозорецът ме гледа... Очите му са тъжни. Разсипник съм роден. Не спастрих, във тъмни нощи белите надежди, (пари за черни дни събрани) Събудих се бедняк. С прокиснал поглед. И корона на главата, със бисери и злато. Не ме отвежда никъде трамвая. Вратите са затворени и хладни. Хладилник е града. По улиците кучета пристъпват глави навели, без да ме поглеждат. Автомобилите ръмжат вбесени (железни зверове) сред джунгла, в която стъпките ми плачат. Прокълнат съм, да обичам! ...Бих искал, (колко много искам!) да ме погалиш като вятър в утро, пълно с цвят и пролет. Където бели пеперуди танцуват, със крилата се целуват свободни, като обич... Ръцете ми кънтят, изпълнени със вакум на всичките звезди угаснали сред горест. Много дни, по много булеварди съм търсил просяци да дам (направо-с шепи!) жълтиците на обич. А после...шапките им онемяха. Протегнатата длан се сви в юмрук, подобно камък. А иначе, кресливи са мизерните: -Направи добро, и после – във морето! Родени са сакати и скъперници. Не са обичали за миг. И радват се усмихнати, че не са били излъгани от никого. Бедняшките си чувства (тайно, зад вратата: заключена, зазидана) броят с някаква възхита. Богати със нищожност! Покъртен съм от тях. Привикнал съм, макар, че тежко е да бъда краден от крадец. Оставиха ми милостиво ризата, с нея, някак съм добре, във зимен ден да ходя по площадите. Да прося обич, малко хляб. Когато натежат джобовете на скъсания панталон, (стотинки, няколко усмивки, и разбиране) ще мога да нахраня гълъби. Очите им са топли, като печка, край която вечер ще се сгрея. 29.03.2008 г.
	ПРИЗНАНИЕ Не обичам празните чаши. И празните хора. Като пепелник ми е пълна душата. Не остава време, да изхвърля боклука. Нека се трупа! Нося бели цветя и синкави трупове. (Подивяха от радост и враните...) Домакините останаха гладни. Затворих им супера, нека скитат със празни торбички. (По косите им ролките бляскат...) Полицейският час на препитване всяка сутрин пристига. В следовател превърнато –слънцето, приз прозореца нагло наднича. И пита! Протоколът кънти от машината, (състарена от жалост) колко мерзост съм трупал през времето и цветята, дали съм целувал... Листата, от букви захапани пребледняха от грижа. Пречистен съм от покаяния. С камшик, (подобно рало) орах лицето си - угрижено. И близах със език, като перверзник кръвта, (солена от прискърбие) на цялото ми време. Признах си, че съм жив. А следователят, повдигна вежди (очилата му, проблеснаха, като закана) и нареди, съдбата ми да бъде отразена буквално в протокола. Сърцето ми ще спре, в онзи миг, когато ти, (достойна домакиня) разчистиш чашите на мислите. (Все още капчица остана!) Изхвърлиш пепелника. И тупнеш през балкона завивката на моята същност. Защото, във одеалото се крият и пепел, лоши думи... Но има цвят на цвете (изсъхнало без време) и ще възмутиш съседа, че толкова дребни вещи изсипа по балкона. Не ми приличат гълъбите на нормални. Все още се целуват. Разглеждам техните крила, от обич, как треперят. Ще си отида от света, с мечтата да съм гълъб. Потъва залезът, като удавен кораб. По мачтите тежи гъза, на тежък облак. Няколко моряци, (подобно псета) скимтят че, (не е сигурно, но - вероятно) капитанът е отплувал с лодка. А лодката е правена с пробойна. И само още малко, сигурно секунда (да бъде и година!), капитанът, (без сламка и кристална чаша), ще глътне морската вода. И заедно ще бъдат с екипажа, на гости при рапаните и рака, пред водораслена салата. И тишината на брега. Отчетливо машината чатка... Като полудели се стрелкат остриета и в белия лист букви изписват. Следователят пита! Аз отговарям. (Нямам и капка съмнение!) Ще се разпиша под всичко изписано. Със отметка: “Вярно с оригинала? Имам 45 години да кажа. Дали, ще бъде толкова усърден, този чиновник, от тяхното време? На барут е вмирисана моята кожа. На уран и пожари. Усещам още глътката вино, изпита през селските, бели дувари подадени с длани, треперящи от грижа. Кафявите пръсти, (като бедната нива, където костеливата крава преживя...) на една проста сръбкиня погалиха моето чело. Историята е квалитетна проститутка. Облечена с одежди, подменяни след всеки полов акт. Чаршафите остават. С петната, потта на простия народ, кръвта на идеалисти. Забравил съм един, неписан стих. И сигурно, разпенената курва избърса се... И после, в коша отишъл съм, сред пълните капути на доволните и господа... Платили, преди да закопчеят ципа. Не ме е срам от нищо... Нито се страхувам. Ако ме повикат-пак ще съм войник. Обичал съм, през всичките години. Следователят се сепна. И ме спря. Защото, не е свързано с процеса. А делникът е моята война, в която се превърнах в победител. Защото съм садил цветя. 20.03.2008 г.
В тъмните улици, под неонови лампи, скитам заедно с вятъра и закъснелите пияници. Крия ръце във джобове защото, бих искал да се докосна до вятъра. Когато те няма. Приказвам си с улични котета, разказвам за теб на смълчани тополи. Утешително мигат над мен светофарите. Трамваите съскат от мъка. Стъпките кънтят по настилката. И повтарят твоето име. 30.03.2008 г.
	Корабите са подпрели чело сред умислено пристанище. Чайките са безразлични, (стъпките ми драскат пясъка) спорят дрезгаво със вятъра, без дори да ме поглеждат. Празните рибарски мрежи тръпнат целите под пръстите на брадясали лодкари. (Бяла е в шишенцата мастиката) Слънцето блести по плажове, там където рибите, пратили са дар от себе си -мъртви миди във черупките. Нямат, явно време-гларуси, търсят нещо сред вълните. Вдишвам морска сол от мислите. Няма чайки в мене. 30.03.2008 г.
Посърнало небе, приведено надолу. Асфалтът слуша моите стъпки кънтящи от безсмислие, и отговаря ми без ехо. Къде разхождам своя поглед? Празните посоки, развяват се, подобно на торбички от супермаркет, захвърлени с огризки : (спомен от картоф, черупки на яйца и лепкава салфетка). Ще стигна светофара. Ще пуша и ще мисля, дали да съм направо. И също е – във дясно. Ще видя вехта баба, подпряла своята старост на дървено бастунче, след нея ще потръгна. Къде ли пак ще стигна? На ъгълът ме чака полегналото куче езикът му червен е, каквито са мечтите. Затворени зад челюст. Подпирам с рамената тежестта на този делник, надвиснал със небето, сиво, като гълъб. 30.03.2008 г.
	Бялата превръзка на леглото, е полепнала по раните. Чувам, как се стичат капки по пироните в душата ми. И червени карамфили, как разцъфват по завивката. Погледът ми по тавана (паяк) прави паяжини. Няколко пребити мисли влачат счупено краката си. Подът е студен и ясен. Болката скимти във мене, ритана от спомени. 03.04.2008 г.
Като шума през есен, вятър пилее изсъхнали мисли. Булевардът е прашен. Таксита ме гледат навъсено пожълтели от грижи. Някак, студено е слънцето. Няколко птици кълват трохите на спомени. 03.04.2008 г.
	Говоря си с небето. Облаци, по мене шушнат тихо. Сълзи на поети. Раздяла, среща, обич се сипят. Капки. В улицата (огледало, сребърно от жалост) оглеждат се очи на вятър. И кротките ми стъпки плачат, блестящи от безпътие. 03.04.2008 г.
Някак ми е тъжно... Във жълто е лампата. Гершуин свири от ъгъла. Саксофонът разказва за времето, в което съм копнеел да пуша трева, и да бъда свободен. Не че, щях да скъсам веригите, нищо подобно! Просто друсан и пиян,. сочих ви средния пръст, към една нечовешка система, и гадното бъдеще... Милиционерът ме биеше с палка. (Доказателство- вижте ми зъбите, избити от палките - ще ви се озъбна веднага!) Аз му отговарях със „Бийтълс” Милиционерът се оказа светец. Под фуражката имаше обич. Оказах се анти-на всичко, Не бива-с цената ва всичко! Комунистът е също човек. Обикновен, и вмирисан на вино, на масло, и машини и норми, банален, но истински, народен човек. Пред който, скланям си чело! Спомням, за да попълня своята празност. (много канабис изтече по масата, за да премине вечерния час, когато милиционери обикаляха вкупом) Заглушавах касетофонът със ярост. „Ролинг Стоунз” търкаляха камъни. А ние псувахме ...някой. ...Комунисти и „Свободна Европа”. Изтича, от перверзното време - безсмислие. Хлебарки се хранят със истини. И акат, и акат (в коремът превърнали книгите, Солженицин, Бердяев, Ерофеев, на големи фекалии) Мътилка, от всичките трезвени мисли. Кариера. Партийна поличба. И маси, пълни със чинии... Със сьомга: (каталози в моята моята поща получени, безплатни оферти, подпийнали политици, залитащи някакви, над времето ми драйфащи, луди закони и други мерзавщини...) от специалните служби... Баща ми беше комунист. (Истински!) Гордея се с него. Не съм поет, да ви разказвам всичко гадно. Но искам, моето дете да се усмихне невинно под слънцето, там, където-с чисти очи, бях облъчен, отровен от слънцето на такава отровна и жилава смес наричана Комунистическа партия.. Лека пръст, комунисти! Лека пръст и герои! Искам днес да съм жив! Искам децата ми-някакво бъдеще, да изпросят от времето. Няма да заровя на татко медалите. Искам децата ми, да бъдат призвани за нови. 04.04.2008 г.
	Седя във ъгъла на празната си стая. (Изхвърлих книгите и меката си мебел) Не искам, нито в миг да е уютно Да се залъгвам с разните капризи на претендираната, моя същност. Защото има много гладни. Жадни. Деца, подули се от липси. Жени, подпухнали в юмруци (корави, тежки, пияни) от фъфлещата делничност. Навънка улицата хапе, раззинала уста като животно. Зад всеки лев, откраднат от устата на онзи скитник, нека съм виновен! Не мога да понасям господата, охранени и сити от надежди (изскубани направо от земята, когато още кълнат). Моя...твоя... Нашите надежди, и потните ръце на онзи-с чука, (бачкатора от мъртвите заводи), който блъскаше стената и гълташе мазилка: горчива, силикозна, месечна заплата. Не съм роден да бъда безразличен. Не искам да живея в стихове. Не съм способен и на нещо. Поне не искам да ви лъжа. Над мен виси небето (кобурът му тежи от жалост) и всичките ми празни мисли рикошират по стените (патрони, стреляни на халост). Да си поет във гладно време, е някак...много неприлично. Остава ти да си отрежеш на китките изпъкналите вени, или да се гръмнеш от реалност. Реалност...Има ли такава? Оргазъм, глад и жажда, усеща тялото реално. Останалото е измислица, копирана от разните реклами. И уличните циганета, и те са истина... Клошарят, с опадалите зъби се усмихва на всичките ми стихоплетства и естетически прозрения. Защото, моята писалка не даде хляб. Онанирах с нея. Галих си брадата. Избърсвах се със лист, изцапан от петната на многото безсънни книги, останали си мълчаливи, към мен... Дали съм станал по-добър? А чувам, че прозорецът простенва, и иска обич, иска залък (поне парченце, топла дума) за целия настръхнал свят. Не знам... Не съм способен с нищо да се справя. Не искам нищо ново през деня. Разглеждам празната си стая, иконите по прашния си под. И искам да се кая! И искам глътка милост, от пияната усмивка на клошаря, от подутото коремче на дете, полегнало на завет под небето, завито със асфалта на нощта... Мълчи, стъклото на прозореца студено. И двете ми очи прелитат като мъртви чайки над глухите мечти. 08.04.2008 г.
Зелени до крясък дървета. Рисунка в небето, (със рошави облаци) вятър извайва. Пред мен, върху жълтото цвете, пеперуда трепти със крилата на ангел. Вдишвам… Издишвам… Като планинска река въздух шуми в пожълтелите мои гърди, пълни със есен. 10.04.2008 г.
	Като от счупена стомна, небето изля потоци от жалост. Във миг заблестя булевардът, (просната змия) посипан със делник. Прах от мечти и празни торбички, пълни със моята същност легнаха мокри. В мен прогърмя. Изтрещя гръмотевица на ясната мисъл, че аз съм излишен. На себе си. 10.04.2008 г.
Небето, като скъсан чадър, надвесено горе прокапва, цяло разкъсано. (Облаците са надупчени от куршуми на дъжд ) По мен падат гилзите. Мириша ли на кръв? Не съм убивал. Сезоните простреляха в мен гузността да съм свидетел. Вали… Подгизнал булевардът (подобно бинт, по раните на сръбска майка прегърнала дете, превърнато във въглен) Навярно, бил съм съучастник (Виетнам, Афганистан и Косово) къде ли още не… Защото съм мълчал. А, можех на площада (SNN и BBS и други печалбари) да зяпат в мен със микрофони и камери (с офертите, да сложа блуза с надпис Coca Cola ) да щракат, цъкат, плещят… А аз, да се запаля. И да кажа- „НЕ!” Не съм съгласен! А вие, мазни бизнесмени (партийни секретари, доносници-ченгета) сте просто… тъпанари. Не го направих. Хлебче ядох. Повръщах вечер от ракия. От киселия-вкиснал вкус на тихото съгласие, разстройвах си стомаха. С разстройство беше пълно утрото. …Вали ме дъжд. Измокрен съм до кости (оголени от лошите ми мисли ). По лъскавият, мокър булевард поскръцва скелета на чувствата. И в тези локви-лъскави, днес виждам изцъкления поглед на убитите. Сред белите зъби на черепи се клатят торбички със боклук и жълти вестници. Остатъци от времето във което, всяко плуващо лайно (дано да бъде миризливо-пухкаво) печели рейтинга на зрители. Зяпачи. Лумпени. Простаци. Това е моето поколение. Все едно! Не съм светец. Не съм и грешник. Сред падащия дъжд аз шепна, страдам и обичам… Дано да чуе Бог, молбата ми за покаяние. 10.04.2008 г.