"Въздишка"

Молитвите са праведни за онзи, обичащ хората и малката калинка. И всичко живо. Господ, звучи с капките от дъжд и смях на розовото бебе. Понякога се чувствам грешник. Коленича пред цъфналото клонче на дървото и се моля. Моля се до плач. Когато ме поръси цвят от вятър, усещам топлата любов, проникнала във всичко, като въздух. На моя Бог.                                          18.04.2010 г.

Може би, съмна. Зашумя булеварда, и трамваят се скара на някой. Лъхна хладно от моя прозорец. Мрачен облак ме гледа отвънка. Ще вали. И ще бъде студено. С катинар, ръждясал от влага, новият ден заключи вратата. И ме остави да гледам в стъклото на натежалият от облак прозорец. Очите ми парят безсънно.                                       18.04.2010 г.

Усмихнати цветя.       Танцуващата пеперуда, е сякаш литнал цвят. Докоснати от вятър по клоните звънят, камбанки, бели от росата. Очите на долитнал гълъб греят топло, като слънце. Усещам Бог,       и любовта Му,                   която ме обгръща.                             18.04.2010 г.

Сребърен вятър. Свири на флейта покрай бяла луна, занемяла блажено. Красива магия. В безсънен прозорец, аз те сънувам.                 18.04.2010 г.

	Мирише на фекалии. Отворени усти, показват жълти зъби. Език на гущер. Делничен трамвай, разхожда кошници и грижи. И скърца, сякаш ме кълне, когато, в спирката се чудя, дали да сляза. Много векове в мъглата на България се крият. Сега, мечтая за билет, с който да пътувам дълго. Трамваят чопли слънчоглед. Кондукторът си има чанта, в която да събира глоби, за усещането, че съм човек. А пътниците се поклащат. Четат безплатен вестник. После - пият. Уригват се на мръсния чаршаф, с който се покриват, щом се любят. Мирише ми на уличен клозет. И чувствам се, като хартия, по задниците как пълзя, да трия, дребните им чувства, в трамвая - рано сутрин. Кондукторът е строг, но справедлив. Изгони нередовен пътник. Ще ходя пеш. Дано, в пътеката да има рози.                                           19.04.2010 г.
Как ще го карам, този живот?! Като трудовак съм забутал количка, пълна с пръст, и стотинки за хляб. Нямам пари, да си имам писалка. Все не достигат… Глътка цветя, утрин, разтворила устни, шепа врабчета в моя балкон. Няколко, малки надежди. А на строежа орисан, в моя живот, цигани блъскат и чупят. Пада мазилка, и чува се чук, който разбива последни надежди. Ах, че мирише на винен оцет, от непраният потник на всичко! Не че се правя на префинен естет, но не понасям мушама за покривка. Имам в джоба стотинки - до лев. Ще купя лале на жена ми. А мангалите, нека с чук, да трошат, и да вдигат пушилка. Аз съм орисан, за да бъда поет, и не умея да бутам количка.                                             19.04.2010 г.
	Самотата, да бъдеш със себе си, е за мен, неразказана приказка. В нея, змей от припомнени разкази, които, мама, така не разказа. Имаше, някаква работа. Бързаше. Змеят, от чаршафа надничаше. Аз разлиствах книжка и плачех. За юнака и момата отвлечена. Бълваше огън, а аз замахвах с меча си, и се будех, че раснат главите му. В леглото превземах вселени. После, посмях да целуна момиче. Мама бързаше, с черпака разбъркваше, на часовник, надробеното време. И ядях, и почуквах с лъжицата, по кастрона на моето детство. Имах книги. Светлина от фенерчето, под юргана, като светлина от прожектор, ми подсказваше тихите изгреви, за които мечтая и днеска. Само, ламята остана триглава. И момичето, така и замина. Самотата, да бъдеш със себе си, е тъга, за неразказана приказка.                                                     19.04.2010 г.
Утро, тихо като птица. Кацнала с мен да мисли, откъде забързан вятър, има порива, да тича? Пръскат по стъклата капки. Всичко, сякаш е замряло. Сенките на гардероба, пипат по стените. Питат, колко утрини съм имал? Мълчалива, моята стая, нищичко, не му отвръща. И прозорецът вещае, ден на дъжд и празни мисли. Цъка с език часовник. Сякаш, мога друг да бъда. Чувам, колко ме упреква. Гледам дъжд и виждам капки, как рисуват криволици, в равното на моя поглед. Днес ще бъда в тази стая. Утре, може да си тръгна. Пиша стихове за птици. И цветя,                 дано съм нужен.                                    20.04.2010 г.
	Пасторално тихо. Скрити от дъжда, петлите гледат облака и пеят. Дъвче мислите козичка, и преживя всяка капка. Връща се с торбата, баба. Плетката с двете куки, чакат я край очилата. Дъхаво дими торбата. Дядото придремва кротко, и сънува млада младост. Тенджера облизва пара, с дъх на супа от коприва. Котката мърмори тихо, гледа стареца с досада. Снимката му от Войната, е оплюта от мухите.                            20.04.2010 г.
Теменужки, и няколко свраки, които в поляната, нещо кълват. Моята пейка се крие в мъглата. Няма никой, и кротко ръмят, под дъжда, нацъфтелите клони. Скрити, клюмнали птици, кротко, за слънце тъжат. Мина клошарят, сърдит на небето. Скръцна количката, пълна с кал. И свраките креснаха сърдито към него, и след кучето, пъплещо в жал. Виснало ниско надолу езика, пъпли без ропот напред след колелата на безхлебното скитане, и стопанина с пръчка в ръка. Падна листо, скри се някъде скитника. По алеята се разнесе мъгла. Гледам коловози, издълбани с количката. Наниз, от куча и човешка следа. Замириса на студ и разцъфнали локви. Като старица, се прегърби алеята. И край мене куцука без дъх. Небето тежи, като гръмотевична буря, в която исках, да бъда с теб. Страх ме е, когато блеснат светкавици. И се усещам, детенце без път.                                                     21.04.2010 г.
	Рисувам по мокрите пейки многоцветния полет на птици. Нека вали. Всяка отронена капка на тревата по струните свири. И усещам, как в небето облак се усмихва щастливо. Неспокойни, дърветата кимат под дъждовните ласки на вятър. Ухае на росна трева и на пролет. По пътеките, капки танцуват. Шумоли и е тихо до сладост. Нещо хубаво в мен се пробужда.                                         22.04.2010 г.
Молитвата ще бъде чута. Защото, моят Бог е милосърден. Не би в нищо ме изпитал, с което, да не мога да се справя. Затова съм радостен в скърби. Понякога се будя с усмивка. Понякога съм много тъжен. Но, моят Бог ще ме закриля. И многото ми грешни мисли, ще бъдат грях. Но, днес се моля, прощавай ми за всяка стъпка, отвъд на пътя, да обичам.                                   22.04.2010 г.
	В този ден е спокойно. Гальовно, в ръцете ми вятъра търси топлината на мека завивка. Говорих дълго с цветята. Те се усмихнаха. И поклатиха листи за сбогом. Пейката ме изпрати със сълзи. Няколко гълъби литнаха. Прерязах с бръснача на поглед пътят, към лошото време.                                 22.04.2010 г.
Несподелено разсъмване. Тъмно одеяло, криеше влажните сенки на събуждане, пълно с нежност. Прозорецът си ги скри в очите, и ми остави смирено събуждане. Гледах навън и мечтаех. Облакът неусетно просветна и се облече в розово. Звъннаха бисерни капки. Слушах, как в клоните вятъра, ги докосна със своите устни, и от сладост въздъхна в стаята. Лъхна на мокра трева. Небето, като цвят на лале, бавно разтвори листата си. И се събудиха птиците. Мечтая за твоите ръце, да изрисуват по тялото изгрева.                                     25.04.2010 г.
	Красивото е моята икона. И търся храм, в който да се моля. Подобно ангели, край мен прелитат събудените рано сутрин, птици. Цветята се усмихват. Слънце. И мирис на трева и пухкав облак. Усещам се значим, когато виждам, на моята обувка, как разлиства крилата, многоцветна пеперуда. Вероятно, и ухая чисто.                                             25.04.2010 г.
ПРИПОЗНАВАНЕ   Този парк, отдавна не е моя градина. Ходя по навик. Сигурно, защото израснах в него. И всичко от моята святост е свързан със спомени. Букет от цветя и шумоленето на колелото със знаме, което, някога не знаех, какво е…. … Приказки! Захаросаният сироп предизвиква повръщане. А всичко са думи, които раздавам с шепи... Моите деца ме изслушаха дълго. И изтриха избитата пот по челото. Днес, се огъват над пликчета, дето ги има на самолети в седалките. И отлитат! Та, извън всичко, покрай всичките тъпи причини, ходя там, да си спомням, че съм бил и невинен. И съм някакъв, нещо изгряло под клоните, което има причина, да мърда под слънцето. И вероятно, да разкажа на глухите, че имаше хора, които ми купуваха локумена пръчка. И на завоя, където се счупи небето, и настилката, стана до истински твърда, избиваха рози и плач до небето, имаше кой да изтрие челото ми. И после, сякаш - награда, ходехме в кръчми, в които мирише, на пресни кебапчета и памуче от келнерка, която над коляното кимаше тихо. Балони и стрелбища с маймунки. И ароматът да имаш до себе си, ръка, която здраво те стиска. Дядо Боре, така си отиде… Днес съм там, а не знам за какво ли се връщам. Пиша стихове и с апарата си снимам. Разцъфнали цветета, кучета, празните пейки.. Умилявам се от всяка цъфнала клонка. Прибирам апарат в джоба. След това се чувствам доволен. Виждам, че ми треперят ръцете. Пуша цигара, пипам по плочите, където имаше паметник, където, някой - някога върза, на вратлето ми червената връзка. Аз се чувствах редом с героите,. и очите ми капеше гордост. Падна сняг от върволица на зимите. Ето, гледам се - побеля ми брадата! Няма паметник, няма и спомени. Докато скитам, си припомням за нещо. Тук съм се кланял на Смирненски. Тук развявах хвърчилото, направено, от дядо ми Боре. И го виждам, лети над алеите, Пълни с пролет и изсъхнала есен. С цвят на напъпили клони, и пеперуда, доверчива в ръцете ми. Тук, имаше кръчма. Паметник. Езерце. Мостче от бяла бреза. Лебеди. Тоест, не искам да си спомням за нищо. Това ми разказват алеите. Знам ли какво? Спокойствие, че да не мисля за нищо. Оставям само спомени, като сенки да се плъзгат край мен. Ето, тук ядох кебапче и се мръщех на глътка от бира. Дядо Боре се смееше. Кой ли?! Ами, той! Старец, който си нямаше нито деца, нито внуци. Баба Фроска ни чакаше с топлата супа. Заспивах, когато Триглавият змей падаше и девойката беше спасена. От печката миришеше на топло и хубаво. Вятър! Мама си имаше работа, а най-вероятно-не ме и помисляше.. А и вероятно ме мразеше. Тати беше милиционер, от онези - както казва Дзержински - „С хладен ум и горещо сърце”!. Нито ум, нито сърце. Неочаквано раждане. Кариера. Дядо Боре и леля Фроска - под наем. Тичах с хвърчило - подарък. Детето в мен, беше истинско. Все едно. Минават сезоните. Огледалото е тъжен орисник. Пуша цигари. Снимам дървета. Да снимаш е вопъл, така го усещам. Мигновение време. Няколко кадъра, които утре се превръщат в минало. И разни, такива. Заболя ме главата от мислене. Поетът драска в тефтера, и се чеше по строфите. Може би, ще ръкопляскат читатели?! Разни изроди, ще раздават награди? Това не е проблем. Мисля за дребните драми, които трябва да храня с вино. А устите им щракат, като паст на акула, която пристига, щом на месо и мирише. Този ден е пореден, до болка еднакъв. По алеите старците дремят. Кучкарите кучета дърпат, и ги псуват, защо ли съм тука? Денят е гугутка, свита в дървото. Снимах небето, снимах калинки. Снимах глупости, дано да не мисля. После пих от едно малко шишенце ( когато говориш с нежност, това си е изчистено пиянство!). И замрях, та да слушам дърветата. Кълвачът беше усърден. Цветовете напъпваха бавно. Ветровете трополяха с копита, през дъските на моята пейка. И ми е хладно… Студено направо, от ръждивият поглед на дъждовния облак, който вали и не иска посока.. Искам да имам Баба и Дядо, които да разказват, на дъжда, всяка капка. Непосилно е, както сред капките, съм подпрял чело и мисля над времето. Плачат в локвите с кръгчета времето. Гледам кучето, как се почесва. И глухарчето, как се прави на слънце. И ми е всичко, до болка познато! Припознат съм до болка, във всичко! Домързя ме да отида до кошчето, затова угасих по ръба на скамейката, своя фас и напсувах гамените, които трошат бутилки по пейките. … Простичко. Като цвят от тревата, животът избликва и разказва легенди. Малко момиченце ака, и в захлас слуша, как и разказвам, за едно време, разпиляно нахалос, за Триглавия змей, и за дядо ми Боре, който, в устата ми подава кебапче.                                                              26.04.2010 г.
	Градът, след многото си пориви, въздъхна уморено и се скри в неоновите светлини на лампите. Посърна залезът. Прозорци , в тъмното с пръсти нижат броеница. Сякаш, в Божи гроб, са ходили несретните им лампи. Не са! Мирише на яхния. Поклащат се с последните лъчи, крака на продавачки и на пияни. И слънцето се скри. Останаха да скитат кучета. Трамвай, и жълтото такси, минаващо безшумно покрай лампите, не знаещо, къде върви. Надвисна облак. Мигат светофарите. Фасадите са с цвят на мрак. И само, светнали билбордове, вещаят,че светът е друг. Едва ли! Искам да си легна. Рекламите от телевизора, ми казват, че не съм човек. А искам да съм някакъв. И никакъв. Такъв, какъвто в трамвая, хлапетата побутват да се смести. И радостно да пият бира. Далеч за мен е Йерусалим. И няма да положа чело, над Божи гроб. Но, днес се моля, дано трамваят да заспи, без пияните диваци да изчупят, стъклата, пълни с вечер. Над стихнали комини плачат, разкъсаните топчета от броеница. А вънка, прилепи летят.                                                     26.04.2010 г.
Вятърът - пребито куче, се скри в клоните да ближе дълбоки рани от камата, на изгреви и залези. Еднакво, с цвят на кръв са оцветени. И ето - няма глас да каже. Мълчи, а може би - не иска, на никой, нищо да разкаже. Разказаното е изпита чаша. И стана тихо. Много тихо! Размахват дланите си клони. И правят знаци, както светофарът: - Напред-назад! Тръгни и спри се. В алеите се скитат глухонеми, и разговарят, без да казват нищо.                                         28.04.2010 г.
	Малко, преди да се съмне, луната покрива очите си. И сред клоните, вятърът, уморен се подпира на дланите. Ранобудната птица се радва. Някъде, стърже пилата на куче. И дочувам, с очи - светофарът, как премигва на пустите улици. Не можах да сънувам лалета. През нощта си приказвах с прилепи, и прозорецът дълго ме гледа. Чакам барабани от първите токчета, да възвестят, че деня е започнал.                                             29.04.2010 г.
Люляци цъфнаха. Ще замирише омайно. Пеперуди, с крила, като цвете, в някоя утрин, ще литнат в парка. И балони ще тичат с децата, по алеите, вятър ще скача. Непосилно е тихо. Разхождат се сенки. Заприличах на моята стая. От разлистени книги, говорят поетите, и ми казват, че вънка е пролет. Ей, така! - се разхождам сред мислите. До тоалетната, после-обратно. От старицата, клекнала в ъгъла, на кръстовище, пълно с торбичка, със парченце от хляб и с пропилени илюзии, купих си люляци. За жълти стотинки. И очаквам, оставил торбите си, в моята стая, да дочуя от вятъра, смехът на балоните, децата в парка. и смехът на ехидната сврака. Разравям си мислите, На гроба от спомени, ровя с пръсти и садя минзухари. А минзухарите, отдавна отминаха. Ще си остана със стаята, и нейните сенки.                                                               29.04.2010 г.
	Затворени стени. Таван и стъклена пролука, през която, сякаш зимен дъжд, животът се оцежда. И капе. Чувам барабани, по пода, как кънтят. И правят локви. Очите ми сълзят. И няма въздух, цветето изсъхна. А вън е ден. И става нощ. Без мисъл, върви край моята килия, надзирателят и дрънка в джоба, затворнически ключ. Мечта за дребно бягство. Стените са безжалостни, до сиво. Макар да драскам, те остават твърди. И само прах от хладната мазилка, под ноктите ми - кал от светло утро, остават. Капе кръв,                           и знам, че няма изход. Дори, да счупя и стъклото,                 небето вън ще ме посрещне с ръждясалите пръчки на решетка. Затова, оставам да обичам,              ботушите на моя надзирател. Да слушам музика от капки,                 на дните, изцедени в пода. Където ще посея цвете. И може би, ще съм потребен.                                                          29.04.2010 г.
Господи! - дай на гладния хлебеца. На самотния, нека телефонът да звънне. Ей, така! - дори да замлъкне слушалката, и протяжно да висне в ръката му. Или забравен роднина да търси, как да ходи до някъде с улица. Да затвори, доволен от грижата, Дори и на картата, да няма посока. А пък после, остави го в стаята. Нека да гледа замислен в пода. Телефонът му, нека пак се превърне, в кутия, недолюбена сутрин. Този човек, ще изтрие челото си. ще дочуе, че врабчето го има. И вероятно, ще отвори прозореца. Господи, дай му простора! Няма да споря, Ти си знаеш пътеките. Но ми е жал за бездомния скитник. За самотника, който сам се набира, а телефонът му дава „заето”. И затваря. И се срутва вселената. Гладният иска коричка. Аз не знам, какво виждаш над облака, но ще Ти кажа, че небето е тъжно. Ако можех, бих раздавал на хората, ей така - телефонният номер. И то, не заради другото, а просто, Господи - нямам, и филийка от хляб, да нахраня бездомните. Може би, ще ми звъннеш отгоре? В ръката си стискам слушалката.                                                      30.04.2010 г.
	Тихо. Вали. Просълзено от спомени утрото. Мислиха дълго, а после се свлякоха, в прозореца облаци. Ниско, под червените покриви, под дървото, развяло косите си, в стъклото ми, виждам - в улица, как се стеле мъглата, и плаче от жалост. Пак осъмнах да кадя с цигарите. Гледам раннобудните врани. Някакви хора отиват на работа. Трамваят, жълтее от скука. Ще изпия кафето, ще измия и чашата. Не закусвам, че ми е свито в стомаха. Гледам сивата локва, как се тревожи от капките. Всяко кръгче разтваря листата, казва всичко, а после, пак ги затваря. Локвата е същата - сива. И дъждът продължава, монотонно - до сбъркване. Пуша пак, от цигара - цигара. Може би, ще направя чорба за децата си. Може би, ще измия и пода. Все едно. Вали и е сиво до искреност. Нека капките, вън да разкажат, как ухае тревата сред капките. И за камбанки, докоснати с вятър. Пепелникът е прям, като снимка. Пак дочаках. А с флумастер в очите, утрото драсна, и остави драскулка. Гракът на сивата врана. Аз тежа, и на себе си, като облак, увиснал над парка.                                                                     01.05.2010 г.
Полет на птица. Теменужено синьо небе. И слънца от глухарчета. Не нося часовник. Оставих в къщи, телефонът, нека сам си говори. Бих желал, да летя с пеперудата. Цвете да бъда. Със смях, да изпратя високо, там горе, при облака шарен балон. Може би, остарявам. Или, нещо се случва. Нося в джоба си, жълт тебешир. По асфалтът, но скришом, (дано не ме видят!) ще рисувам цветя и слънца.                                           01.05.2010 г.
	Небето остана без глас. Пеперудите търсят цветята. И ухае на косена трева. Метачки разхождат метлите. Обичам, този утринен час, в който, алеите скитат, покрай пейки. И всички мълчат. Само, кълвачът сверява часовник. Крача под клоните. Сипе се цвят. Без думи, с небето говоря. И да можех - на кротката птица, нима имам, какво да и кажа?                                        01.05.2010 г.
Люляци цъфнаха. Ще замирише омайно. Пеперуди с крила, като цвете, в някоя утрин, ще литнат из парка. И балони ще тичат с децата. Моята пейка, златиста от слънце, ще очаква напразно да седна. Не излизам. Сам се заключих. Непосилно е сиво и глухо. По стените разхождат се сенки и почуква с пръсти часовник. Не разцъфна в моята стая, пролетта, не мирише на люляк. От старицата, там - в булеварда, между очите на празни таксита, купих цвете. Така - да го има! Може би, и зад моя прозорец, ще дочуя, че някъде тичат, в ръце на децата червени балони. И че пеперудата, тихо е взела, на изгрева, всичките багри. Толкова искам, в мен да е пролет!                                           01.05.2010 г.
	На дъното е тихо. Бледи водорасли, и сенки на дребнави риби. Парчета тухли,                          стар пуловер,                                                 пликче, изпълнено с делнични боклуци. Водата е мъглива, като чаша         с мастика,                            в ранна сутрин. Изпита до един прозорец, мълчал в нощта, като излишен. В тинята се ровят ларви. Удавникът е шупнал от безсъние. Очите му приличат на парчета от счупена бутилка.                                    Празни. Гнездо на мисли и яйца на жаби. А тинята е нежна, като спомен. Понякога издига облаче, от кал. Помръдва,                носи се с течение,                              и после, пак се слягва. Тихо.                                                03.05.2010 г.
Дърветата са жълти, като дюли. Подухва вятър и разнася залез. В храстите, сънливи птици разказват си за злата котка. И бебета, сърдито искат, (разперили ръце в колички) корито, кърпа и храна с лъжичка. От слънцето е сигурно, но викат, над тях, надвесените майки. Подмина ги бездомно куче. Езикът му е с цвят на слънце. Подухна вятърът от скука. Луната се запали, като лампа. Ще чакам, да пристигнат и звездите. И после ще се върна, да оставя, в стаята, писалката на мрака. Вероятно, цяла нощ ще пиша.                                            03.05.2010 г.
	Парченце варовик. Гледам черупките, (това охлювче е беряло цветя, и влюбен сонет е изписало) и си мисля, какво ще оставим, под вълните на вечното време. Клозетна чиния. Вода и хартия. Четката заличава следите от кафявото, наше присъствие. Дори, и черупки си нямаме. Водорасли сме, просто. Закуска за мидите.                                   04.05.2010 г.
Като мастилена капка небето прокапа, и остави петно в прозореца. Лъхна вятър - случаен читател, на празните листи в очите ми. Гледам тефтера, разлистен в стаята: - няма ред, нито дума, а празно е. Уморих се от моите скучни истории. Всеки читател, би се отдръпнал. Дано да заспя, че да има пърхащи ангели. И цветя, които да късам за някой. Искам, на нощта в тъмната страница, сонет да изпиша. С бяло.                                                    04.05.2010 г.
	Градът, с мъгливите си покриви и врани, по ръждясали антени, отдавна не е мой. Шумят под стъпките на минувачите тротоари, бетонирани с асфалт. И няма никой зад прозорците. Премятат се светкавици от облака на бързащия, някъде трамвай, без капка дъжд и на прохлада, да лъхне каменния булевард. Да беше здрава, къщата на баба, кокошки щях да храня с хляб. Лалета в моята градина, върба, беседка, бял дувар. И разни други глупости си мисля. Знам, селяците ще ме пребият с мотики. Градината ще се покрие с татул. Кокошките ще изядат със злоба. А мен ще ме посипят с кал. И сам, ще пия в кръчмата мастика. Кръчмарят ще ме сочи с пръст и ще ме побутва с лакът, да се махам. Бездомник съм роден. И нямам дом, в който да посея семе. В джоба ми е пълно със цветя, но нямам и парче градина. Печално сивият асфалт, поглъща стъпките без ехо. Градът крещи с клаксон на рекламите. Кокошките са сиви гълъби. Селяците разхождат се с мотиките, и скърцат със спирачки в светофарите. А в мен е тихо. Глухо. Ръкомахам, пиша на хартийки, и мъча се да изкрещя. Но липсва звук, фасадите са твърди. Прозорците отвръщат поглед, както с просяк. Гнусливо махат с длани:             - Ням! Дори ми дават и стотинки. И пият бира. Потници. Крака вмирисани в чехли. Джипове. А къщата на баба е без покрив.                                                           04.05.2010 г.
Исках, да ми нарисуваш есен. С щъркели, понесли на крилата си, последните мечти за топло лято. И тихото споделяне на клоните, че всеки лист е ден от времето, отронено до болка, безвъзвратно. А тази есен, тя е моето сбогуване. След нея иде зима, в болничната стая. Под преспите на белите чаршафи, е тъжната молитва на децата ми. В прозореца си виждам - вятърът, как белите снежинки на раздяла, разнася. И ги сипе над леглото ми, в което, пролетното утро, е пълно с песента на славеи.Тихо, разглеждам бялото платно отгоре. Таванът ми напомня за несбъдване.                                                 04.05.2010 г.
	Ако имах шише с ракия, или дрога в мъртва спринцовка, тази нощ, щях да напия дошлите, непоканени мисли. Те са разгулна тайфа и са шумни. С барабани кънтят по стъклата. На фанфари свири смъртта ми, на цигулка - излишни мечтите. И потропват с пръсти в мрака. Чакат да стана, и нещо да кажа. Сипват спомени в празната чаша, и наздравица вдига деня ми. А е време за сън и отмала. Някъде, влюбени славеи пеят. Гардеробът подскача из мрака, и ме кани на танц, сякаш старица, е подивяла за младост и ласки. Аз съм безмълвен и хладен. Погребан, под одеялото. Просто ги гледам. Ще дочакам веселбата да свърши. Ще пия кафе. И ще ида, в парка, да не мисля за нищо. Цветята са росни от нежност И бебето, маха с ръчички, от количката, майката бъбри, с телефона, дори не ме вижда. А аз ще съм млад, и усмихнат. Ще мълча и ще споря с вятър. Ще го питам, къде ме отвежда? Той ще ми каже - „Далече от тука!”                                                  04.05.2010 г.
Сега се присетих, че много отдавна, никой, не се възхищава от мен. То, за какво ли? Ама, дребният гъдел, ме засърбя, като следа от комар. И се чеша самотно с нокти. Бил съм това,                         и онова,                                        и не знам, но сърби в сърцето ми пъпка. Ах, този проклетник - комар! Все си казвам, преди да си легна, да направя от кърпа камшик. И да бия хапливите мисли, по тавана. Да е мирен сънят ми! Ама, ето! - сега съм нахапан, гледам зло и се мажа с оцет. А комарът невинно си бръмка, и ми повтаря, че уж съм поет.                                             05.05.2010 г.
	Трънлива нощ. Врабче в шепа. Кънтя сърцето на часовник. И глухо се разхожда мрака, край мен. Дочувах стъпки, (листа в есен - отшумели) на спомените, бледи сенки. Очите ми прогаряха стената и търсеха в небето път, към тъжната усмивка на луната, и утрешен, нечакан ден. Но, съмна. Мигна с поглед, прозорецът и лъхна вятър. Угаснаха звезди от булеварда. И стана тъмно. Сенките заспаха.                                   05.05.2010 г.
Празна чаша. Реквием за самотни. Пожелавах си изгрев и утре. В пепелника угасва цигара. А прозорецът, сякаш е скитник, на очите ми в кофите рови. И намира парченца от зеле, посинял от спестяване залък. Няколко дребни, зелени от мухъл, в тетрадки, изписани драми. По асфалта е тихо от влага. Чака спящо, таксито за клиенти. А пияните пипат паважа, и сънуват, че някой ги чака. А мирише на пролет и нищо. Разцъфтелите клони са неми. Кой видя, сред листата цвета им? Побеля от цвета тротоара. Дружелюбни са само пчелите. И децата, с дъх на лалета, към небето със своите усмивки, поздравяващи кроткия изгрев, и мене, със празната чаша. Ще допуша цигарата бавно. После, в пепелника ще ровя за друга. И ще мине нощта. И ще съмне. Ще отида с торбата за хляба. Ще измия чинии. Ще чистя, на прозорецът,мътния поглед. В булеварда ще тръгне трамвая. И е лудо, че нямам цигари. Тази чаша ме гледа без мисъл. Преобърнах сакото на мрака, да намеря утеха и нещо. В джобовете, само прилепи има. Уморих се, джебджия да бъда. Като съмне, ще отида в балкона, и с вода ще полея цветята. А бутилката, снощна ракия, с погнуса ще хвърля на пътя. Нека се пръсне на малки стъкла. И да бъда, простия селянин, надничащ навънка.                                                      05.05.2010 г.
	Дърветата, преплели клони високо, като свод на църква, докосват синьото небе. В него, вятърът е ангел разперил пухкави криле на чистия, до бяло облак. Докосвам с ръце, снежинката на литнало глухарче. В мен ухае на небе.                                    06.05.2010 г.
Прегракнала е свраката. Разказва, над мене, своя грапав сън. А аз и се усмихвам. Имам време, да слушам вятъра, дори. Приятел съм на всички птици. И клоните ме ръсят с цвят. Така че, свраката е права. Среднощните беди, с жълтата, голяма котка, сред вятър и мъгли… Ще слушам. После ще и кимна. Ще и обещая нещо пак. Сред шарените сенки на алеи вървя. С цвят на кадифе, пред мен разцъфна пеперуда. Потрепва с криле. И чака да я видя! Погалих я с очи. Поспрях се, нека литне. Ухае на трева.                                          06.05.2010 г.
	Валя. Стана бяла пътеката. Пролетта, сякаш проплака от клоните. Рошав облак се оглежда в локвата, и с вятъра сресва косите си. По тревата, с шепи разпръснати мъниста, от гердана на слънцето, блестят. И ухае на чисто. Скитам се сам, покрай свраките, и измивам техния грак от очите си.                                              09.05.2010 г.
Като спомен, залезът гасне. Имах нужда да остана самичък. Чурулика сънливата птица, и цветята, цветчетата скриха. Гледам влюбени двойки-минават, и от слънцето стават от злато. Разговарям с моята пейка. И очаквам, да се срещна с луната.                                       09.05.2010 г.
	Не ни разделят пътища. А силите да тръгна. Приличам на съборена ограда. Чакъл и пясък. Място, в което кучета повдигат крак. И после го заравят. Не съм готов да пълня куфара, с бельо от вчерашните чувства. Да търся връщане, след моето пристигане. И ето, че мечтая своята гара, и коловози, пълни с обещания. Кондукторът ще ходи по пътеката, в купетата да ме намери. И всичките ми пътници-надежди, с ръце ще му дадат билетите. Кондукторът ще ги разкъса. За мен ще пита на перона враната. И влакът ще въздъхне тежко. (Поредната от всички гари, в която, няма да се спре. А ще подмине.) Ще тръгне. И ще звъннат релсите. Семафори ще светят със зелено. По гарите ще има посрещачи. И цигани. И кучета ще има. Пропуснати села ще тичат край прозорците. И гари, в които посрещачите ще махат след влака, само аз не ще да сляза. Ще бъда сам в моята стая. От ситните парченца на билета, в пепелника, клада ще направя. И в нея, като скитник край оградата, ръцете си ще си дам, че да ги стопля.                                                          09.05.2010 г.
Всяко цвете е усмивка на Господ. Пеперуда, разплела крилата, сивотата на гнилия дънер, самотата на скитника в парка… Дар са от Бога! Съзерцавам света и усещам, как съм гост, дошъл непоканен. Моят Господ отвори вратата, и ми даде подслон и прехрана. И шепа от време да видя и цветя, и тъгата в очите. Благодарен съм! Във всяка градина, има птици и умираща шума, за да се сбъдне живота отново. От торта семената, черпят сили да израснат нагоре. Нека бъда прехрана, за цветята ти, Боже!                                        10.05.2010 г.
	Самотна е в утрото свраката. С глас, грапав от нощно безсъние, търси утеха от изгрева. Шумолят със съчувствие клоните. Окуражително лавна и кучето. Вятър дойде и се шмугна в прозореца, да ми шепне разни думи за свраката. А не искам да зная! Будувахме заедно. Луната бе светещ часовник. И с очите, горещи от дългото взиране брояхме звездите и стрелките на облака. Свраката дрезгаво плаче. Безразлични, се облякоха в розово клоните. Гълъби литнаха да разнасят надежди. Аз съм сам. И усещам хлад по челото си, залепено в моя прозорец. И мълча, а ми се иска да кажа на свраката, че през нощта, бях заедно с нея. Бих я погалил с ръце. Бих я целунал. Но и тя като мен, не вярва вече на утрото.                                                         10.05.2010 г.
Пухкав облак в розово. Въздишка на сънени клони. Ранобудно врабче. Шепот на цвете, което бавно разтваря цвета си. Небето ухае на чисто.                                10.05.2010 г.
	НЕДЕЛЯ   Като балерини, отсреща танцуват пранета. Домакините шетат. Мъжете играят на карти. Надничат, под поли на колите и псуват. Дрънчат с инструменти и чукат. Кучкарите лаят по двора. Неделя е. И се чеше от скука в небето горещото слънце. От сутринта е почерпен съседа. Чувам, как тропа с чаша. И кънти, моето панелно пространства от зелена салата с ракия. А пиша поема… И чакам, да долети с крилата си муза. И стихът, като птиче в прозорец, само да започне да пее. Вятър! Ще си взема тефтера и молив, и ще отида да пиша в гората. И дано, когато се върна, неделята, да е заспала от скука.                                                   10.05.2010 г.
Аз, не знам… Цяла нощ плачеше бебе. И го слушах с поглед в тавана. В прозорците мракът мълчеше, само славеи, влюбено пяха. И прежълтя от тревога луната. Ако знае къде, ще отида. Бебето плачеше. Стъклата мълчаха. Може би чувах, че булевардът ридае, и желаех, по някакъв начин, светофарът да светне в зелено. Нощта бе черна забрадка в косите. Булевардът е алея край гроба, на погребани чувства и жалост. Гледам стъклата, колко са тъмни. И не знам, дали съм спасител, или просто - градът ме събужда, за да чувам въздишки на мрака, и това бебе, как се раздира. Майка му пие мастика. Господи, дай му утеха! Нека мирише на цвят и на пролет. Да изхвърли бутилката, мама, и да прегърне плачът на детето. Не заспивам. А ще се съмне небето. И ще заплачат птици сред клони. Бебето ще прежълтее без сили, и ще заспи в креватчето, грохнало. А аз, какво ще правя нататък?                                               10.05.2010 г.
	Ако това е нощ!... Не спах, разгърден да дочакам часовникът да се умори. И стане тихо. А вънка, влюбеният славей, сред клоните изписваше сонети. И чувах, как цветята кимат. Навярно е поет. А аз, разлиствах тъмнината. Жълта книга, изписана от многото ми дни. И сричах нечетливи думи. Какво от това, че съм роден? Нима съм казал нещо? Срички. Звезди, премигващи в прозорец, в който ден и нощ се сменят, а сивото стъкло е без промяна. И нищо друго. Славеят е влюбен. И луната, е кръгла от усещане за цялост. Останах сам. С пърхащите прилепи, ловим мечти на нощни пеперуди.                                             11.05.2010 г.
Разрошен вятър. Предчувствие за дъжд, разнася облака. Небето слезе ниско. Вдигна прах, в безлюдната пътека. Съскащ глас, от клоните на старите дървета прогони птици. Зашумя трева. Полъхна влажно. Първа капка.                                 11.05.2010 г.
	Запустяла стая. Паяк на тавана, плете дантели. Дарове за внуци. Невидима, бръмчи мухата, над празната, отдавна маса. Забравена от някого лъжица, си спомня за гореща супа. И глъч, и смях, В стената заковано, все още чака радио да пее. И някому да казва новините. Прашясала е старата икона. Светата Майка, плюта от мухите, с тъга ми гледа. Благославя. И старото легло е сиво. В печката, деца отглежда мишка. Какво ли търся? Само ще разплача, на детството ми жълтите тетрадки. Погребах къщата. От гроба, баба, отдавна не пече милинки. Не ме събужда с устни. Петелът е изяден и не пее.                                              11.05.2010 г.
Ще се скрия на парка в алеите. Там ме чака кафявия гълъб. И отдавна надничат през клоните очите на моята катеричка. Не желая да срещам в пътеките, трънливия поглед на хората Хвърлих в коша билета за връщане, и пътувам с аромата на люляци. Нямам време за нови приятели, и болят незарастнали рани. Храня с усмивки в алеите гълъби, и си играя с палави катерички.                                         14.05.2010 г.
	Ухае на акации. Мечтаят рози, с усмивка да разсеят облака. Защото, той е виснал в моето чело, и тъмни са разрошените мисли. Пропъждам ги - досадни като в пладне, мухи, накацали по залъка. И пия тишина от стомната, на хладните и тъмни сенки. Тревата е зелена до отричане от собствен цвят, прилича на рисунка на някое дете, с палитра от флумастер, в черен лист. Земята е подгизнала.. Шуми ветрецът, галещ се в клоните. И мърка, като меко коте. И тук съм там, където съм желал да бъда. Прекрачил съм первазът на сезоните. Докосвам с длани парата сред клоните. Дъждът си тръгва с шумолящи стъпки. И този свят премигва, като цвете, погалено от малкото момиченце с рокличка, изпъстрена с мечета и балони. И виждам в мократа и празна пейка, как облакът е бил, и плакал дълго. Сега над нея, кацнало е птичето, и с любопитство се оглежда.                                                          14.05.2010 г.
По стръмния бряг на сезоните, се свличам надолу. Реката, е неподвижна и зеленее от жабите. Папурите сочат към слънцето, и размахват заканително пръсти в лицето ми, залюлени от вятъра. Мирише на кръв от комарите, и от хапливата песен на мислите. Подскачат надежди от рибките, които къдрят водата с кръгчета. И препускат водните кончета над водата, блестяща в очите ми. Неподвижен, потъвам в тинята. И е меко, и някак уютно. Помръдват с мустаците раците, и очакват парчета от мърша.                                        14.05.2010 г.
	Пътеките, до болка са познати. Извървени, неведнъж. Дете с балонче. Въртележка с конче. Захарен памук, и парещо в чинийката кебапче, закупено от Дядо Боре. На който, плащаше баща ми, да ми купи детство. Под наем спомени. Въздушна пушка с тапа. (2 лева. С червен приклад) - Дядо Боре, този кой е? - Голям поет и комунист. И слагах цвете пред Вапцаров. И гледах каменния бюст. И исках, някога да стана, голям поет и комунист. Фашистите го разрушиха, после. А Дядо Боре си умря.Все още пазя химикалка, от него. И написах стих. От паметника на Вапцаров, остана сивия бетон.По който, кучета пикаят. Шумят сред клоните листа и питат нещо. Аз мълча. Отдавна съм разказал всичко. В алеите, преминал е света, с дребничкото слънце, което имах. Остана ли следа? Или времето ще мине, с гума по лист, изписан с молив. По дати, имена, сезони… И Виенско колело, от което виждах вятъра, как гони червеният балон, в ръцете на добрия старец, качил ме на комина на света… Докосвам с пръсти пейката. Присядам. Пуша. И мълча. Тук, някога целунах момичето. Светът се спря. И старите дървета се огънаха, омекнали внезапно. Птица долетя. И литна, зачервена от желание. На следващия ден, за първи път се бръснах. Капка кръв, в мивката прокапа като залез, Ухание на дъжд. И мекота на ученическа престилка, сред която,се почувствах мъж. Търкалят се сезоните. Листа, крещящи от зелено, после-сухи. Разхождах бебешка количка тук. И мислих, че безсмъртие ме чака. Децата, като гъбките след дъжд, внезапно станаха големи. Премина пролетния дъжд, и срещнах пак алеята самичък. Порастнала е бялата бреза, по която катерички сочех, на моята малка дъщеря. А тя се смееше и тичаше с желъд, да хване черната опашка. В клоните, червеното езиче, се плезеше и беше топло. Ухаеха цветя. И бях щастлив, държах света в шепи. И исках с обич да го дам, на първия преминал скитник. Скитникът умря. Замръзнал в някоя от следващите зими. А паркът се превърна в дом за псета. Уморих се да вървя, в познатите до камъче пътеки. Не ме очакват пейките. Разстреляха Вапцаров. И люлките ги няма. Няма нищо. С бетонен скелет, Виенско колело, мечтае да ме вдигне нависоко. До облака и синьото небе, където осквернени, ангелите плачат. Пораснах тук. И тука ще умра. В утрин, сива от сълзи на врани, бих искал, в росната трева чело да сложа. Пеперуди, дано да кацнат. И да бъде светло.                                                                                 18.05.2010 г.
Заваля. Като куче, цяла нощ вятър скимтеше в прозореца, че да влезне на топло. Не отворих. Гледах стената, и часовникът, който кръжеше с крила, в затворено кръгче. Пребледняха от мисли стъклата. Вънка скитаха празни таксита и пролайваха в мътното утро. Беше хладен и грапав чаршафа. По леглото ми раснеха тръни. Ако знам, че ще осъмна без тебе, ще разрежа ръката със зъби. И завивката ще стане градина, с червени цветя от разлъка. Слушам дъжда. И копнея, всяка капка да стане целувка. Пуснах вятъра, нека се топли. Моята стая е сива без тебе.                                        19.05.2010 г.
	Листопадена пролет. Вятърът скубе, от дърветата бели мечти. Оцветени с четка на жълтия залез, клоните ръсят сълзи. Проплаква от някъде, скритото птиче. Булевардът въздиша с гърди. Тротоарът ехти от напъпили стъпки. Хора вървят. И мълчи, като старец на пейката вечер.. Скъсало блуза, небето показва облак и шепа звезди. Виснала тежко, подпряна на покрив, гледа луната с очи. И е изпълнен въздуха с грижи. Тъмен, без път в зори. От пепелта на мъгливата вечер, искам да гребна с ръце, и да я пръсна с хладния вятър, там, на където върви. Птичето чувам, за него си мисля. В тъмното, нека да спи. Искам да вярва, че вънка е пролет. Пък дори, и да плачат листата обрулени. Нека мълчи, на луната пребледнелия поглед. Щъркели сеят с клюнове, по лехите цветя.                                                20.05.2010 г.
След първата капка небето притихва. Тревата разтваря ръце, и се повдига на пръсти, да може да стигне до влажното, топло небе. В дърветата слиза, подпира се в клоните, облак с тъмни ръце. И диша в чадърите, напъпили бързо. Затича се майка с дете. По пейките плъзна се, и хукна в алеите вятър, разрошил коси. Под крилата на птици полетели уплашено, дъждът шумоли с коси.                           23.05.2010 г.
	Гледам капките в прозореца. Нощта говори с дъжда. За мен са нечетливи думите, изписани в тефтер от тъмнина. Но взирам се в следите по стъклото. Пропадайки, рисуват криволици, облечени от капките блестящо. Макар, и да не казват нищо. Неоновата улица е тиха. Чадър премина, чувам още стъпки, как гаснат в нацъфтели локви, превърнали се в завет за самотни. Измокрена, луната лае.                                           26.05.2010 г.
Търкулнато зарче от делник. Прокоба за сбъдване. „Шестица” означава късмет. „Единица” е нощ с пепелника. За други - не знам. Вярвам само на пода. Там, зарчето няма късмет. Подскача, и после се спира. Има една, празна страна, в която многоточия няма. В игралната зала на моя живот, само покривката беше зелена.                                   26.05.2010 г.
	Спомням си за селските събори… Въртележки, захарно петле. И зелени от хора поляни, с гайдарят - потен и щастлив. Бели кърпи, с топла пита. Печени меса на жар. Чубрица и кана с вино. И цигулка на щурец. Белите дувари на параклис. Гущерче изплезило език. Имах си хвърчило, което стигна рошаво от облаци небе. Запъхтяно беше моето детство. С пръчка, вместо с пистолет. Може би сънувам… Днес е тихо. Тичах с изранени колене, сигурно до тук да стигна. Болничната стая ми отне, силите да се усмихвам. Хващам спомени с ръце. И ги пускам. Нямам сили. Бил ли съм наистина момче, или тази стая, е пробуждане от сън? Капят капки в моите вени. Сякаш, дъжд вали по зелените поляни, с вкус на захарно петле.                                            27.05.2010 г.
Изцедено утро. Гълъби, в небето търсят слънце. Облакът разнищва тъмни мисли. Облегнат в прозореца очаквам, нещо, някак да се случи.                     28.05.2010 г.
	А пролетта, рови из джоба. Търси стотинки от дребни илюзии. И шофьорът беснее. С крика, иска да строши лалето в парка. А то се усмихва и кима, С червени петна по лицето, иска да каже, на шофьорът с крика, че в парка е много красиво. И подава цветче за отплата. Като стомана е твърдо небето. Безпощадно е всяко разсъмване. Спомня за изпитите чаши. И за фонтана, избликнал в очите ти, пред светофарът на поредна раздяла. С псувни си замина таксито. По асфалта, разбитите устни шепнат нещо грижовно на мравките. Само бездомният охлюв, прояви интерес.Поспря се. Въздъхна. И продължи, да остави пътеката, блестяща от слуз и от влага. Аз, какво да оставя? В пепелника се ровя, да намеря цигара. И пуша. Смуча жадно по милост от фаса, подхвърлен от утрото.И доволен се радвам. Като животно съм сит. Съмва и мръква. Плодих се. Вече е късно, да кова по ръцете на делника пирони от разни желания. Календарът, отронва листа, като в есен. Чакам някоя дата, в която снегът ще се сипне. И светът ще се покрие с було. Ще замръзнат в миг цветовете. И ще стане безразлично и бяло. Каквото отдавна е в мене. Червени лалета, цъфтят в целофан в магазина. Продавачката е много любезна. Усмивката влиза в цената.                                                           28.05.2010 г.
Леглото е твърдо. И чуждо. Чувам, как хора въздишат. Заковани от болка с поглед в тавана, а таванът увиснал, мълчи. През прозорците клоните кимат. Гледат ме. На болест лъхти, от чаршафите. Болнична стая. Четири бели от мъка легла. Санитарката е фамилиарна до близост. Мие мивката, грачи чешма. И затваря вратата. Става тихо-стерилно. Слънцето тича по измития под. Четири легла. Едно е излишно. Няма Отец,                     няма Христос,                                        нито Светия Дух… Леглата надлъгват смъртта си. Гледам вънка, как клони тъжат.                                                      27.05.2010 г.
	Пръска дъжд. Шумоли по листата. Ухае на топла земя. Пухкава пара къдри бели кълбета над плетка нацъфтели цветя. Неспокойна е в клоните сврака, към небето сърдито крещи. А като сиво коте е облака. Над дърветата тихо ръми. Броеница от пейки ме чакат, с прегръдка от мокри ръце. Може би, в дъжда ще се случа. И ще намеря своето лице.                        28.05.2010 г.
Слушам сърцето си... Задъхано тича. Търси сред улици път. Спира за малко светофарът да пита, има ли живот, и отвъд. Светофарът е ням по природа. Мига с жълти очи. Колко много стъпки отминаха. Всяка остави следи, като в кал- отпечатък. Сърцето трепти. Пеперуда измокрена с вятъра, търси опора в мечти. Цветята са сухи отдавна. Жълти следи риванол. Лекар разхожда слушалката, търси в моите гърди, плясък от крилата на жерави, отлетели към залеза. Може би, пролет няма да има.                                 27.05.2010 г.
	Този град е от камък. Сиви стени. Цветя посадих, а израснаха тръни. Пеперуди летят. Аз затварям очи, за да виждам техния полет. Дъгата след дъжд чезне, щом я докоснеш с поглед. Мечтая за росни цветя. И за улица, пълна с хора, които вървят. С тях, витрините кимат с радост.                                     28.05.2010 г.
Недорисувани слънца. Усмивката им липсва. А вън е пролет. Диша с дъжда, облечена в пара пейка. Подскача сива сврака. Гледа ме изкъсо. Грачи. Чакълът е измокрен. Обрулени листа, и цвят, и трупани надежди, в алеята мълчат. Дочувам само капки. От клоните ръмят. Бих искал, в дъжда, с гребла да плувам с лодка. Да пия джин. Цветята да рисувам. Красиво е в моите сетива, че още чувстват липса. А облакът е строг, като учител, в час, когато ще рисувам. В ръцете ме наказва с пръчка, дъжда, а дланите се свиват, мечтаейки да станат други. Но, криви са ми пръстите, и зная, отгоре е разперило платно, небето, драскам с четка. И виждам, как едно, парченце липсва от пейзажа. Парченцето, наречено „живот”.                                  28.05.2010 г.
	Дантелени облаци. Като пеперуда е вятъра. Прехвръква край новия ден. Има нещо да каже от клоните катерица, от кога поглежда към мен. Любопитна, одумва ме свраката. Гълъб кацна. От червени очи ми подаде от огнището въгленче. Лъхна на пита. На топла земя. Цветя се усмихват и кимат. На скамейката, стара жена плете обич за своето внуче. Дишам дъх на цветя.                                       30.05.2010 г.
Като гълъб е кротко небето. Слушам утрото, как шумоли, с ветрецът погалил тревата. Всяка капка по нея блести. През нощта е валяло. И птица, ми разказва за тъмния дъжд. Цветята въздишат от сладост. По алеите, слънце върви.                                 30.05.2010 г.
	Ще вали. Притъмня. На облак проблясват очите. Лъхна. Зло зашумя, сред клоните хладния вятър. В небето тревожни крила на изпъдени птици се носят. Гледам прашната улица със замрели коли, и чадъри, как отминават. Прозорците станаха стъклени. Заблестя, в тях небето, изпълнено с демони, които, камъни блъскат. И задъхан дъжда, над трамвайните спирки е виснал, за да къса от некролози билетчета. Под навеса, пътници чакат. В моя прозорец, две големи и тъмни очи ме разглеждат. Първите капки проплакват.                                          30.05.2010 г.
Намерих те. В едно сако от гардероба, забравено отдавна. В джоба, сред смачкани те носни кърпички, стотинки                и боклуци, открих изсъхналото цвете. Запазено по чудо. Когато го подадох в дланта си, ти стана дъжд.                           И топъл вятър. И цветето разцъфна. От въздуха долитна пеперуда. Дочу се звън в моята стая.                                         30.05.2010 г.
	Как искам… Да заспя в дланите. Сънят ми да е тих и топъл, като жар в огнище. Гаснат, изгорели съчки от годините. Брадата ми е бяла вече. И жълти са листата в очите ми. Завий ме, моля те, с косите си. Луната, като нощна лампа в стаята да свети. Тихо, шепни ми приказки за утре, когато славеи ще има. И теб. Дари ми светли сънища.                                    30.05.2010 г.
Тополите пращат милувка. Бели пухчета, пълни с облак, облечен, като бебе в бяло. И лъчите на розово слънце, ги превръщат в къдели от плетка, която, някоя блага старица, ги плете за любимите внуци. Гледам въздуха, колко е кротък.. Малко коте, заспало на прага. От градина ухае трендафил. Ранобудна пеперуда кръжи. Петел, закъсняло припява. В очите ми, здравият здравец, никне. И невинните птици, кълват от изгнилите дни.                                         31.05.2010 г.
	Понякога се радвам, че ме има. И моите ръце са празни. Раздадох хляба си на скитник. И уличното куче галих. Цветята в парка ме познават, целувал съм ги рано сутрин. И всяка пейка ще си спомни, че храних гълъби край нея. Но не е важно! Не откраднах, звезди от погледа на никой. Разхождам се в нощта и зная, че накъде, луната ме обича. Не съм светец. Дори - напротив! Обичах, както се обича. Не съм преброил за миг стотинки. Раздавах себе си с шепи. Затова, и вярвам на врабчето, дошло в прозореца ми в утрин. Разказва ми, че има цвете, над него - бяла пеперуда, трептяща с обещание да утре, когато, вероятно, ще се сбъдна. Не вярвам вече в нищо друго. Оставям се на вятъра, да носи над клоните на мъдрите дървета, усещането, че съм нужен.                                           31.05.2010 г.
Няколко дребни стотинки, (остатък от раздадени чувства) останаха в джоба. Преброих ги няколко пъти. Няма да има цигари! Нито пролет в клони, нацъфтели от радост. Ей така! - ще обръщам хастара, на палта и на разни жилетки. Дано, някъде има надежда, изтъркулена, в дупка от джоба. Прахосах, съвсем безразсъдно. На приятели плачех по рамо. Раздавах цветя на прасета. Прасетата ядоха сито. Днес, луната не мога да видя. И нощта е изцапана кърпа, с петна от които, пералня, се задъхва и после ги хвърля. Нищо! Пак се съмва и до болка е също. Грачи врана в дъждовните клони. И ме гледат непрочетени книги, като чувства, до днес - неживяни. Може би… Приказвам на халос. Но ми се иска, да тръгна с тебе. Някъде, там - зад звъна на стотинки, да ти покажа, как изгрява луната. и щурците с цигулки жалеят. В залеза, нека да млъкнем. Само шум от крилата, на отлитащи птици да казват, колко тъжно е, преди да те срещна. Днес съм с теб. Дори да е залез.                                             31.05.2010 г.
	Не оставяй в очите ми облак. И на тъмния дъжд - от мъглата. Остарях в несбъднато утро. Само свраката разказва за него. Има нещо добро и в мене. Разпилях го в мъртвото време. Търсих себе си в нещо различно, и изгубих на цветята-цветчето. Избуяха в тревата ми бурени. Духна вятър на разни сезони, и попърли на тревите мечтите. Заключих вратата на стаята. По покривката, мълчи пепелника. И с бистри очи на изпразнена чаша, събирам трохи, и проклинам, че хлябът не стигна за никой. Нямам и риба, с какво да ви храня? Няма поклонници, няма и нищо. Христос ме остави да питам, на кръстопътя, дали има посоки. Пистолетът, от нерви препира. Лежи като куче и чака. Пътят свърши до панелния ъгъл. Там, улици за нещо препират. А за какво?! Не водят до нищо. Всъщност - много отдавна, преминава по улици вятър и разнася в шепите празни, шишета и кухи бутилки.. Покрай надеждите, улично куче, по пътеките мина. Вдигна крак.                      Облекчи се.                                           И тръгна. Там ме чакаха боклуджийските кофи, със събрани торбички от спомени. Покрай тях преминава клошаря, и ги бута с пръчка гнусливо. Моите книги, моите вмирисани ризи, изпотени от принципи и разни надежди… За клошарят не са интересни. Светофарът ме погледна в червено. И подминаха празни таксита. Имам осем въпроса в пълнителя. Цевта ме разглежда с желание. Не искам! Приюти ме с тиха утеха. Отдавна, не съм претенциозен. Искам залък от обич, накъсан в супа. Тишината на вечер край печка, в която огнени въглени тлеят. Нахрани ме със своята нежност и ме завий с гореща прегръдка. Не оставяй в очите ми облак.                                                       01.06.2010 г.
Като косите на злата Горгона, като прилеп, висящ на канап, нощта е мрачна прокоба. Питам се, има ли свят, в който, влюбени човки преплитат гълъби? И очите от обич блестят? Стъклата, изцъклени в сиво, над леглото ми тъмно висят. И разнася напразно стрелките, пиян часовникът, дано да се спрат. И да стане най-после прозрачно на луната окото. Без път, ветровете се скитат през мене. …   Има нещо непосилно в погледа на утрото, което се буди. Мирише чаршафът на пот и на следите от тъмното. Децата опипваха старец. Старецът стенеше. После, по устата му цъфна и слюнка. Огъна пожълтялата кожа, под ръцете на малките блудници. Издъхна с протяжно квичене. Потече сок от душата му. Децата му взеха часовника, без да видят, че ги няма стрелките му. Панталонът му бе смачкан на пода. …   Шепа с дребни стотинки, звънтящи по пода на делник. Не е Коледа, елхички няма да има. Дядо Коледа е рекламна усмивка. А гради, някъде горе-съседът, дограма, и блъска с чука. Методично: Чука,          И чука,                       И чука… Еленчета тичат в очите. И носят разни подаръци,                     които 47 Коледи чакам. Моите деца се прозяват от скука. И се чоплят, за да има движение. И разлистват света в телевизор, без да има, какво да помислят. Аз, дори телевизор не гледам. Като паяк съм виснал в ъгъла. …   А е толкова нормално във въздуха, че си мисля- цветята са цъфнали! Вероятно! - садих ги в гробища. Може би, ще е доволен баща ми. Над пръстта се изправят ръцете му. И размахват почернелите пръсти. Имам още вина в наследство. Праща черните врани в съня ми. И проклина моето детство. А е остър на стаята ъгъла, в който криех очите и тялото. Чувам още, как удря колана, на любимия татко, и стаята, как кънти,                 как крещи,                         и побърква се времето. …   Непосилно е твърдо небето. Като каменна плоча, (парче от панел) мачка цветята над гроба.. Някой, очаква вина, или в утрото, залез да грее? Няма такива! - „Съм”, и бях идиот, както, Татко, така ми предсказа. Какъв Псалм се пее, след това? Ако трябва да бъда пределен, ако трябва да бъда с това, което в гърдите ми стене : - Ще повърна! Чувам, как клоните стенат. И уплашени гълъби тичат по асфалта на сивия облак. От бетон, са очите, вървящи край мен, понесли панички с жито, и вино. И разни блюда от сладка. Над мъртвите, дори пролетта, повръща обилно в ливадите. Бабите, се преструват на скръбни. Единствено-враните, сред клони кълнат, и грачат, без да им пука. Чакат храна, от суетата на човешката глупост. Поп. Мангали, крадящи от гробове. Гледам, как разцъфтяват цветя. И дочувам, че мъртвия Татко, ми разказва, че пепел и тор, са за цветята за цялото време. Този гроб, е могила от пръст. Само пипала на гадини има смисъл да ровят в калта. Пръстта си е пръст. Ще изгние. Дано да поникнат цветя. И да изгние без пепел, главата на Тати. От сълзите на разни изчадия, дано поникне татул. И друга билка, с проклятие! … Тишина. … Светът ще се разсипе в проклятие. …   Не понасям, как в утрото - свраките, разказват своите нощни кошмари. Много сиво ме гледа прозореца, и ми идва да го счупя с поглед. Отвратих се от скитащи призраци. Имам нужда, да стена в косите ти. И да забравя своята младост, с бомбардирани сгради в Косово, където трупове ходеха в улици, и трошаха в стъпките кокали. Искам пот да тече от месата ми, които хищници ядоха луднали. Барикади от чужда омраза, на къщи, изцъклени скелети. Ще убия в ъгъла-паякът, Моля те, само - кажи ми! Имам сили, въпреки всичко - повярвай ми! Мога още с пръсти да ровя, в пръстта, осквернена от спомени, да дълбая и семе да сложа. Има още нещо, поносимо в мене.                                                         02.06.2010 г.
	2 юни. Сигурно, аз единствено плаках с плача на сирените. Господи, не те моля за прошка! Накажи,                изгори,                              попилей, това българско племе! Този народ, не заслужава светини.                                      02.06.2010 г.
Синеоко утро.        Къпано момиче,            сресва с вятъра                                  коси. Розово фламинго кацна. Слънце в покрива блести. Аромат на младо цвете. Радостно врабче. Добродушно ходи гълъб. Смях на тичащо дете. С крилата, пеперуда гали росните треви.                           03.06.2010 г.
	По навик се разсъмна. В клоните, врабчето спори нещо с утрото. Гласчето му е грапаво от грижи. Навярно е будувало с луната. С него бях, та го разбирам. Слушам, как трамваите, в пътеката на равните си релси, започват безразсъдно ходене. Напред - назад. И после - пак. Безумие на хляба от законите. По листа, проснат в прозореца, ще трябва да рисувам. Някаква, поне единствена причина, да бъда тука.                                      03.06.2010 г.
Спомен за утро. Горчилка от залези. От отрова - сив пепелник, в който гасях на надежди цигарите. Днес на деня ми гърдите свистят. Кашля протяжно в прозорците вятъра. Съскат пепелянки от дъжд. На палач ми прилича, размахал секирата, в стената, часовникът впит. И за какво ми е спомен за стъпки на времето? Като отчаян старик, пак посягам и пия от чашата, с надежда, че чака ме път. Нега да гаснат в залеза гълъби. И треви да блестят от сълзи. Имам толкова много изходени пътища, че от умора, краката туптят. И е време, да отдъхнат сезоните. Пеперуди отново да се превърнат в червеи. И очите, като вейки пречупени, да пожълтеят. Окапят. И да станат на пръст.                                     03.06.2010 г.
	Острието на нож се стрелна, и прободе небето. Гръмотевица. Крила на уплашени птици. Тревата пречупи ръце. Булевардът въздъхна. На детската люлка се качи вятъра, и залюля първите капки.                              03.06.2010 г.
Небето е голямо. Сякаш лебеди, в него облаци се гмуркат. Грациозни, като в приказка, в която влюбена русалка докосва рибките с косите си. И искам да съм принц. От злато, доспехите ми да блестят в утрото. Готов съм да извърша подвиг. И змей да поваля с ръката си. Усмихвам се. В клоните врабчето, повярва. И запя от радост.                                         03.06.2010 г.
	Изморени птици от безсъние. Изпита в изгрев чаша с водка. В прозореца неканен гледам, как скърца зъби булеварда. Враждебно блъскаме се с погледи. Такситата са болно - жълти. Еднаквите фасади, пак са сиви. Дори чадърите са ми познати. Забързани към спирка на трамвая, прозореца ми глухо подминават. Под тях, навярно има хора. Отдавна са изчезнали лицата им. Кафеварката свисти от пара. Кафето е навъсено в чаша. И слагам две лъжички захар. Не стигат! В мен горчи отдавна.                                            03.06.2010 г.
Гълъби сресват косите си. Валя. Преваля. И е слънчево. Котка недоверчиво поглежда. Пипа тревата с краче. Пеперуда разцъфна над цветето. Скръцна на три колела, велосипед с детенце забързани. Таткото свирна с уста. И асфалтът блести. И засмени са локвите. Бяла мъгла, се понесе от вятъра духната. Клони си спомнят дъжда. И отронват сребърни капки.                                    03.06.2010 г.
	С мандолини, птици изпращат залеза. Булевардът е мокър. На трамвая, поредната спирка скърца от стъпки на пъстри чадъри. И стъклата просветват в жълто. Чувам, как дрънкат чинии. Изморих се да гледам. И кашлям. Май, не ми е добре. Ще помисля, с хапче за моето здраве. То, какво да му мисля? Ще пия, от зората, дано да ми стигне. Не осъмвам да чакам надежда. Слушам птиците. Залезът пада. И ми е скучно, отдавна от всичко. Не понасям трамваи и релси. Така че, прозорците, нека си светят. И на булеварда, да е лъскав паркета. Слушам птиците, как с мандолини, свирят Шопен с нежно ноктюрно. И се радвам на шепата въздух, който, Бог ми подава по милост.                                                04.06.2010 г.
С радостта на събудена птица, сред росата по златни цветя, чувам, как вятъра тича и разрошва дървета с ръка. И е тихо и чисто небето. Като прозрачен фенер, все още луната просветва и се усмихва на новия ден.                                     05.05.2010 г.
	Бях радостен от нещо в съня си. Уличните лампи празнуваха сред нощната тъма, и светъл бе от блясък булеварда. Усещах, как в мене малкото дете подскача, зачервило бузки. В полет на балон, небето бе на края на въженце, завързано на пръст, а в другия си край, балонът се умилкваше край облак. А облакът, като баща, се смееше на моите лудории. Подскачах. Падаше нощта със звъннали камбанки от звездите. Еленчета. Шейна, с Дядо Коледа през лято. И чувствах, как за първи път ръката на майка ми рисуваше слънца, с нежните си пръсти в косата. Милувка беше, някак си гласа, и молеше ме да не скачам, в локвите, наляти от дъжда... А аз подскачах. Пясък,            цветче от цвете,                                      захарен памук... Некрологът от вратата, припомни ми, че аз съм тук. И съмна… Леглото ми е мокро, като пръст над гроба на баща ми. А майка ми е груба, до реалност. Очите и са съмнал булевард, в който зли трамваи скърцат. И пътници ръмжат. Сънят ми, да съм радостен и тичащ задъхан, с червен балон, не искам да завия със завивка. Сънуваното да е само сън. В този ден, (поне за малко), ще бъда малък и добър. На тротоара, в сивите квадрати, ще драскам с розов тебешир. И малкото врабче ще кацне. И въздухът ще стане син. Ще вдигна телефонната слушалка, и както е нелепо, ще позвъня на мама. Ще мълча. А после ще поискам тихо, най-после да отидем в парка. И там, прегърнати с ръце, да купи захарен памук и дъвка. А може би, дори балон. Обещавам! Няма да подскачам в локви. И скакалците, няма да ги ям. И тя ще се усмихне кротко. Баща ми ще поклати с глава. А аз ще бъда с къси панталонки, с хвърчило, в детската ръка... Бих искал... Горчи като хинин кафето. Цигарата рисува утринта.                                                    05.05.2010 г.
А там… В болезнено събуждане, от капеща в чиниите чешма. Кафето е горчиво. Пепелникът, е сив, от спомен за нощта. И утрото се лута в огледалото. Разресва сивите коси. Нелепо вънка пее птиче. Разпуква се в прозорците зора. А там е тук. В покривката на масата. В ризата, миришеща на пот. А, може би е никъде. Измих и чашата. Сега? Дими цигарата, и прави изгрева, по - син, от колкото съм желал. Желая да погледна някъде, а може би, съм просто пиян. И това - „А там!”, е просто приказка. Пак съмна, ще измия спомени. Чиниите ще подредя. Кафето ще изпия, ще допуша от цигарата, последните и синкави следи. И делникът ще стане равен. Нива, в която гарвани крещят.                                                       05.05.2010 г.
	Изцапани с кал цветя. Обувките разпръскваха фонтани от мътни капки на очи. И газя в локвите. Не мисля. Краката ми са вир - вода. И няколко комара тичат, след мен. Кръвта, като пелин, е толкова горчива, че повръщам, над идващия, тихо ден. Какво ли съм забравил тука? Завръщам се, след дъжд в нощта. Навярно, за да видя, че цветята, поръсени са с пръски кал.                                         07.06.2010 г.
Горещи плочи от панели. Прозорци, проснали пране. Мирише утрото на жега. Проплаква някъде дете. И кряка, изпотена сврака. Отгоре, нажеженото небе е бяло, като бяла кърпа, с която, покриват пита за мъртвец. Разнасям в ръцете сухо цвете. Листата му по пода шумолят. И искам, облакът да сбъдне, мечтата си. И падне дъжд. В локви, попови лъжички, очакват да намерят път. Дано! Защото, в тази жега, ще станат локвите на пръст.                                   07.06.2010 г.
	Толкова е прашно в стаята… Усещам, как улицата ми изпраща прашен облак, и сипе белите листа. Забърсвам ги с ръкав. И драскам. Изписвам думи, които не харесвам. И пак ги трия с ръкав. Очите ми са вече тъжни. Не съм способен да се чувствам жив. А споря с колелата на таксита, и пелена от уличната прах. Полях в саксия - цвете. Дано разцъфне. Аз съм сух.                                                     08.06.2010 г.
Обикновено е до делничност. Извършвам механично процедури, гарантиращи познатост. И чувствам радост от усещане, че щом измия чашата - изсъхва. Хлябът ме очаква в магазина. 80 стотинки. Не познавам жътва. И имам дистанционно за живота. Телевизорът ми казва всичко. Не съм напускал тази стая. Тапетите са моите небосклони. Какво ми трябва? Няколко цигари. В дима им, някакви жени с шалвари, тютюн ще сеят. И ще нижат, удоволствието от деня ми.                                               08.06.2010 г.
	Като паднал в локвата камък, утрото пръска, сиви капки в прозорец в сиво. Гледам, как се стичат в стъклото, вчерашни-днешни въпроси. Пак е същото. И аз съм до болка, пак - този, който облича същите дрехи. Панталонът познава и малката гънка. Ризата се отвращава с потта ми. Същата е и чаша с кафето. Примирен, ме очаква с уста пепелника. Идва ми, нещо лудо да сторя. Ей, така! - с юмрук да разтроша стъклото. И от парчета на нормалния делник, да зарадвам легена със супа. Нямам магданоз. Това, вече е ново!                                                   08.06.2010 г.
Две стотинки, изтървани от някой. Не ми се навежда. Защо са? Няма нищо с тях да си купя. А като гледам - не ги иска земята. Ще останат. Дъжд ще ги мокри. Като мен са ненужни за всеки. Светят без стойност. Минават краката, на минувачи. Дори ги подритват. И понеже, и аз съм без стойност, и защото обичам излишни, взех стотинките в моята шепа. Моят джоб е прокъсан отдавна.                                               09.06.2010 г.
	Овехтели дрехи. Кръпки от усмивки. Ризата мечтае копче. Панталонът ми - ютия. Дрипаво е в очите. Нямам сили да ги вдигна. Търся паднали карфици, да закърпя малко сили. Важното е, че работя! Взеха ме в бостан с дини. Ще седя разпънат в нивята. Трябва, гаргите да плаша. Дрънкам с празните си мисли.                                   09.06.2010 г.
Цяла нощ славеят, изливаше своята обич. Луната се спря да послуша. Звездите премигнаха плахо. Чувах клоните, как потреперват, и листата примират от нежност. Има нощи, в които небето, става чисто и прозрачно - дълбоко. Славеят пееше. Спомен, долетя и до мен, като ангел.                                        09.06.2010 г.
	Тиганът вдига пара. Съска разгневено. И пръска олио. Ще трябва да почистя. Припържвам вчерашните мисли, а те миришат на изгнило. Каква ли ще е вкусната закуска? А уж, поставих и салфетки. Изстисках от лимона моите чувства, и сложих захар, да са сладки. Конфитюр. И надробено на ситно сирене, от устни изцедено, в които, нямаше молитва. Ще хвърля всичко! Нямам обич. Децата ще закусят с кроасани.                                                09.06.2010 г.
Липите ухаеха. Чай за простуда. Каато болен ме чака купето. Завръщане, без да съм тръгвал. В очите ми гарите чакат. Монотонно говоря с релсите. Още днес, съм отново без име. Зад прозорецът белите облаци, отминават, без да ме видят. И остава в ръката ми спомена, за ръка и разплакани устни. Може би, ще отминат сезоните в които, вълцте вият отвънка. Кондукторът е служебно - любезен. скъса билетът към моето щастие. Влакът пътува.                                         09.06.2010 г.
	Пасторално звучат в очите ми спомени. Гледам една хурка, прибрана от село. И макар да не знам, и не съм сигурен, за какво е използвала баба, мисля за нишката вълна. Баба е плела чорапи през зимата.. Чувам, как хурката мърка. Като залез залязваше печката. Светеше крушка.Сякаш в икона, баба седеше, и нижеше нишките, от овците, подстригани с ножица. Дядо се молеше. После ме гледаше, и ме прекръстваше с трите си пръста. Аз, от кревата, гледах иконата, и под луната тихо заспивах. От сладост пропукваше печката, от която, димящата тенджера, до скоро въздишаше благо… Имаше лято, изпълнено с рибки, уловени с пръчка, край реката отчупена. И горчивият вкус на комари, който, със цъкане - баба, гонеше с памук и ракия. Помня луната, колко бе бяла. И звездите - колко са много. В съня ми, щурците с цигулка, като цигани, в събора на село, свириха шумно и вдигаха чаши, пълни със светулки и аромат на домати. Нямам сили, в тази изцъклена утрин, да погледна по навик навънка. С моите пръсти, пожълтялата хурка, изприда от вятъра нишка.                                                     14.06.2010 г.
В ъгъла, полегналата котка, ме гледаше с очи на езеро. Миришеше на прах от пътя. Омайно - на сушена чубрица. Пладне… Дядо спеше. Бастунът му, подпрял стената, ме гледаше изкъсо, като шепа, събрала в себе си плесници. А баба, беше на бостана… По мислите ми да полива дини. Бях седнал, помня - по сандалки, на прага. С котката говорих. Тогава си помислих, че в двора, е раснало дървото, дълго време. Да дойде този ден, с пладне, с очакване, да се обеся. Защото, съм виновен, че баща ми, не съм го виждал от години. А мама е изпратила банани, портокал,                  чорапи,                                 много здраве… Колетът беше много тежък. Дядо го разряза с ножче. А баба се разплака тихо, а аз я гледах в очите. И питах,                 питах,                              дълго питах… Нахраних моята кокошка, с банан и разни сладки. Петелът ме поглеждаше ревниво. И някъде, крещеше сврака. А дядо спеше… Рових за въжето. В килера, паякът висеше. Миришеше студено. И на гнило. И чувах - мишките цвърчаха. … Не знам, дали дървото ме очаква. Не съм се връщал от години. Но, днес намерих в килера въже. Космато от години. И нужно е, да хвана влака. В годините да попътувам. Да видя двора.                           Тази стая.. Леглото, в което дядо ми издъхна.. Да седна пак на прага.. Тук…          Тук…                    Тук… Без звук звучи, извървяно, някакво си време, през което, бил съм минувач. Не стана нищо. Просто, в календара,                       разместил съм сезони,                                                    върших нещо… Остарях достатъчно, да чувствам, че нося в дланите въже. Липсва ми дървото. Липсва, Желая, с влака да пътувам. Дълго. И пак да седна в дървения праг. Не съм донесъл нищо за подарък на моята кокошка. Ще ме гледа, с очи, препълнени с луна. Но моето дърво ме чака. Клонът, ще приеме примката с радост.                                                           15.06..2010 г.
	Пробити лодки. Дом за миди. Водорасли. Дребни риби. По пясъка разплискани вълни. Скалите са сълзливи, като стари моми, пред сериен сериал. Рибарите разпридат мрежи. Мирише писък на щурец. И къкри супа от гръбнаци на вкиснали русалки. Стар рибар, с черпак обира от казана, преплетените им коси. Русалки - няма. А плажът е ръждив от залез. От скука, гларуси крещят. И чакат да си легнат пияни. Комарите ръмжат. Разхождам спомени по плажа. В чехлите ми стърже с трион, изпръхнал от небето пясък. И гледам, капките от кръв, на залеза, в краката ми рисуват, и гларуси и пътища бъз път.                                           16.06.2010 г.
Орхидея. Милувка на залез. Вятър по нежни листа. Луната е бяла. Влюбени гълъби кимат. Свенливо докосват крила. Небето е синьо. Шумоли вятър в косите ти. Изпразнена чаша, мечтае за вино и допир на устни. Помниш ли? От моята длан, свалих часовника и го хвърлих на пода. И времето спря. Гълъбите заспаха свенливо.                                                 16.06.2010 г.
	Като от отворена фурна, прозорецът диша горещо. Птици с отворени човки търсят от небето пощада. А небето мълчи. Беловласият облак, скубе коси край нажеженото слънце. И прокапват стопените покриви. Булевардът блести от асфалта, размекнат,                    леплив, като дъвка, изплюта от уста на сгради, почервенели цели от злоба. Гледам, димът на цигари, как се поклащат в неподвижната стая, и протягат пипала към прозореца. Един гълъб, шумна падна в балкона. Видях, че е мъртъв.                                                16.06.2010 г.
Всичко от вчера е днеска. Аз съм картина от утре. Купих си четка за зъби. Старата я изхвърлих в клозета. И после, отпушвах канала. С тези ръце, с които пиша поеми. Именно, това ми донесе надежда, че действително, кацнал е гълъб, в прозореца, носейки клонка. Аз, не харесвам маслини. Буламачи от чужди рецепти. Мина, сякаш е вятър, през очите ми, чужди съвети. И оставиха писък на прилеп. Не е важно… Идвам на гости, да се видя, в своята къща. Имам много изписани книги. и звучат в очите ми рими. Но се връщам, защото съм длъжен. Имам гълъби, които ме чакат. Ще раздавам трошици от здраве, и ще изпълня небето с балони. Нека! Имам смисъл да бъда! И защото приказвах за вчера, искам да кажа, че съмна. Слушам свраката, колко е дива. Не харесва булевардът в сиво. И аз-така. Гледам стъклата. Рано сутрин е. Скучно. Мирише, от ръцете ми клозетна чиния, в която бърках, дано да намеря, овехтялата четка за зъби. Не за друго - да изтича клозета! Този свят се изхожда и бърше с хартия набразденият с космите задник. Да текат по канали фекалии!                     Да си слагат венчета от лаври! Колко хубаво е, че имам в къщи, няколко сухи листа от мимози. От дланта на безсрамния делник, станаха сухи. Но, в мене са живи. Все едно. Кой ли те пита? Разпилени, сезоните мигат, в прозореца,сякаш са живи.. А светофарът е просто машина. Мисля си,       там, в булеварда,                       как, заедно с мен,                                        отворил очите, посреща сутрин трамвая.                                                             16.06.2010 г.
	Заведи ме в бялата къща. С огнището, черно от огън. Искам яхния с картофи по селски. Да погаля, доброто магаренце. Дай ми утро, в което - петела, да посрещне зората в очите ни. Да е тихо. От скрина, дървоядът да скърца със зъби. И де и синьо от въздух небето. Да говоря със старите баби, за нещо важно. Наистина - важно! За дъжда и цената на хляба. И да свиря на малка цигулка, с щурците посадени из двора. Няма как, без теб да се върна. Но пътувам отново във влака. И треперя, повярвай! - от радост. По седалките - дъхави спомени, ме поглеждат, и кимат с усмивка. А петелът, знам, че ме чака. Ще събуди денят в очите ми.                                            16.06.2010 г.
Нощ. Като болни очи, светофарите мигат във жълто. И прокашля с последни коли булеварда. (Туберколоза) И храчи празни таксита, които, в бялата мивка, оставят следи. Чешмата ги мие. Нямам сили, пак да се съмне. И нелепо звучи, в тъмнината, трион на комара. Какво ще отреже? В сухите клони, само безсъние и лоши сънища ходят.                                           21.06.2010 г.
	Потъвам в блатото... На мислите ми, зачервените другари, наливат се и трошат чаши. Тръстики, от лъкове на пияни цигулари. израстват, сякаш дъжд видяли. А няма! Суха, всяка чаша, жадува вино да наливам. Тресавището е дълбоко. Усмихва се зелена жаба. И въздухът е пълен с комари, които, край пияната софра разправят, небивалици, че ще има, и мен,        чиния с надежда,                            и вилица,с мисли, подредена. На скромният ми живот, в банкета, разглеждам гостите. Какво им има? Наливам им. И те са тихи. Останах сам, да строша чаша. Да викна грозно. Да катурна маса. И разните госпожи да изпискат. Покривкага да стане, като шия, на някой си отрязана с нож. И келнерите да се разтичат, (салфетки, чисто бял чаршаф) Градината да бъде чиста, очаквайки кола с полицай. А аз, да седна и да пуша. Тресавището е моя дом, в което исках да се върна. А там, високо над папурът, небето се превръща в монета, (златна) с която да платя на сервитьора , отнасящ таблата с последната ми чаша.                                                  21.06.2010
С полета на ранобуден прилеп, отлита залезът зад тъмните фасади. В тъжната усмивка на бездомник, надничат жълтите прозорци. И броят изпадналите зъби, на всичките пропуснати надежди в очите му. А те се смеят. Лъха, на топъл прах от уличните лампи. Над които, сянка от луната вещае нощ. Безсъние за вятър, вървящ по улицата без посока. А сянката на скитника угасва в твърдостта на уличния ъгъл. Асфалтът, като змийска кожа, под вятъра на лампите просъска. Усмивката му беше бяла. Затова, прокле го и луната.                                           21.06.2010
	Цветята са деца. И тичат в парка, край строените редици на войници. (Пейки) Алеите са сиви, като цеви, на пушки сложени в музея. Витрината е бяла, като облак, край която ходя, да си спомням. Куршумите ме дупчат. Рани, от дните, в които търсех нещо. Навярно, именно - алеи, с цветя и пеперуди. Птиче, погледнало ме в очите с почуда. И мирис на свободен вятър. Червени знамена,                                сакрални клетви, и тихото усещане за цялост... Остана ми медал и празна чаша. И усетът, че сутрин, в парка, за тази катеричка съм излишен. По клоните росата скача. Минават старци. Откачени. Вятърът от колелата, разрошва страниците от тефтера, в който, белите очи на листа, ми казват, че отдавна нищо, не мога да ви кажа. Минават майки с бебешки колички. А бебетата плачат. Знаят, какво ги чака. Нямам и бонбонче, поне да ги залъжа. Мъртво време. Седя и гледам към цветята. А те са хубави. Намирам сили, сред цялата си мъка да не стана. И с шепите да ги откъсна. Защото, те са дом за пеперуди. Илюзии за влюбените птици. Разхождам погледа си по чакъла. И кимам на минаващите старци Цветята тичат покрай мен, Мечтая само, да не се препънат.                                               21.06.2010 г.
Излъжи ме! Че тъмните сгради, ще бъдат утеха на залез. И полет на скитащи птици, ще намерят под покрив - надежда. Намери ми изоставена къща, и едно овехтяло одеяло. Дай ми паякът, който изплита от съня ми, дантела за утре. Канче с някаква супа, и молив, изхвърлен в боклука, от детенце, след трудно домашно. Искам, в моливът да усетя тревога. Да намеря следите от зъбки. И вината на дребно детенце, което не изписа своето домашно. Както мен, тетрадката тича, през страхът, че денят ще се сбъдне. И на учителят, строгата пръчка, ще направи ръцете ми сини. Помогни ми! Излъжи, че небето е синьо. Гълъби кацат и приказват за книги, които не четох. Баща ми с каиша, ми втълпяваще, що е нормално. Детство с плач и вкус на кебапчета. Мама бе келнерка. И носеше спомен от празници, (клиентите не дояждаха порции) дояждах сред ракиите тостове. За какво ли говоря? В Новогодишните нощи, Дядо Мраз идваше тихо, и оставяше пуловер и от вълна - чорапи. Мама имаше повод, да изкара пари, да се върне, сутринта с дъх на цигари, да ме погледне. И толкова. Баща ми, като в празната ваза, знаех, че има цветя. Уж са красиви. И толкова. Мастурбирах, за да имам и аз празник. После се миех.Чешмата, ми подсказваще,какъв съм нещастник. Таванът бе бял, като нещо. Леглото ме прие, като грешник. И тъмнината крещеше без сила. Лягах мокър от мивката. Жалък. И се кълнях, че Бог ме обича. Неспособен съм, дори да разкажа, че отвънка, гълъб повърна, гледайки, моите трохи от надежда, които щедро разсипвам с шепа. Помогни ми! Имам пластове покриви гнили. и фасада, изпъстрена с жалост. Булевардът е въпросът, на който, светофарите сменят посока. И премигват, невротично с очите, както аз, когато те моля. Ей така, мълча в тишината. Гледам прилепи. Отпивам от чаша.                                                     21.06.2010 г.
	В тази тиха галерия, в която посетители няма, пазачът ме гледа,                           и следи в ръцете ми. Да не открадна от слънцето. Нормално е! С това прокъсано яке и залез в очите ми, приличам на някой джебджия. Бил съм син,                       внук,                                и на някой си - някакъв. Пропаднал до дъното пияница. Все още, децата ми вярват. И аз се осланям,          да крада от джобовеге, пари от закуската сутрин. Затова, и пазачът ме гледа накриво. Като трън съм в градина лалета. Обикаля наоколо, тропа с палката. И поглежда часовникът скрито. Май е време, да затворим музея. Стига с тези илюзии! Ще целуна пазачът в устата, (нека е гадно!) и ще престана да глеждам изложбата. Моите картини, (измислени истини) в тъмното , нека останат. Нямам пари, да си тръгна с достойнство. Такситата чакаха моята гордост. Пазачът ме изхвърли с ритници. Галерията, с подредени илюзии, се оказа заключена. Вън вали. Разглеждам се в локвата.                                                    21.06.2010 г.
Дъждът се моли пред иконите, на бухнали дървета. Тихо, разлистват листи страници, от друг живот. Живян отдавна. В прозорецът се стичат буквите, на думи,неизписани, а казани. Полъхва вятър. И отвява, усещането че ме има.А ме няма, в пръстите му, сочещи посока, пред която, булевардът глъхне. …   И знам, отдавна не присъствам. Градовете се разхождат, като спомен. За миг съм правил снимки. Пейзажи с моите усмивки. И разни глупости с чаши. Реликви от накъдрен залез. Фасадите на разни сгради, под тъпата усмивка на реклами. Хотелите миришеха на кърпа, с която бършех, моите чувства. Сервитьорът беше безпощаден. Проститутките си знаеха цената. …   И искам, да не бъде лято. Тополите ми пращат пухчета, от които, алергично кихам. И покривите са червени, до толкова, че и птици няма. Асфалтът ми мирише, като минало, от което, скитници повръщат. Брадата ми е бяла от промени. По-важно е, че моите тефтери, мълчат, и гледат влажно, подобно кон, пред празна ясла. До сняг е бял и празен листа, в който чаках, все мечтаех, да сложа подпис. Конят, в конюшнята пръхти и рита, отдавна, сухата ми слама. …   Вали. И никого не пита. Дърветата въздишат и са чисти. И гледат благо - Богородица! Под нея локвите се кръстят, Разглеждат клоните,                              мълвят молитва. А моите страници са сламки, въртящи се сред капки. Сиво, подскачат в мътната вода.                 За миг разцъфват.                                      И се пукат, дъждовни, безнадеждни минзухари, от някаква си, закъсняла пролет. В която, стиховете плачат. …   Можех… Знам! И това, като камбана, люлее залеза с молитвата за прошка. И прилепите падат от умора, с всичките си пориви за утре. Няма утре! Има днес, в чашата на празния ми поглед, където, семки слънчоглед,                                     изпразнена кутия от цигари, и някакъв часовник на дланта ми, разказват, че е вече залез. И няма днес. Настъпва нощ. А после утро, в което, сред клоните ще кряка сврака. И асансьорът ще потегли, от горният етаж - надолу. Съседът ще го чувам, че се кашля, с клозетното казанче. Ще се мие. И целият омразен град, като чудовище ще се събуди. Лъскави са пипалата, на улици,                  и шарени трамваи,                                                   в които, като морен скот, ще трябва да присъствам. …   Гръм удари. И многото безсмислени таксита, очакват, че дъждът ще ги зарадва. Прашни булеварди, разхождат вятъра, а той е смешен. Подритва празните угарки на цигари, торбички смет,                      картинките от вестник, и прахолякът от горещо слънце. Подсвирква с уста.                                В джобове, е пъхнал двете си ръце, гамен без грижи. А свитите шофьори на таксита, очакват бъдеще в дългите маршрути, до които, вятърът не ходи. Чадърите се чупят от усилие, да бързат и разперят поглед, в баните,             по коридорите,                        в утехата на влажните тераси, да гледат, как сушат стопаните, косите си и псуват всичко. …   Разказани са моите мисли. Оставям капките да ги повтарят. Изхвърлих пепелника, да е чисто. Бих искал, да говоря с някой. Телефонната слушалка кима. И масата е много дружелюбна. Приканва ме да седна, канапето. С него да погледам телевизор. Кафето е изпито. После? В стаята е много тихо. …  А „после” е да бъда с тишината. Да става нещо, мивката оправях. Порязах пръста. И оставих, железни клещи,                            уплътнения,                                                  кълчища… Дори с чешмата не общувам. Изруга ме. Аз се цупих. Тръгнах. И тя остана да проплаква. Капе. Нека капе. Дати, отронени от човката на календара. …   А вън вали. И шепне до полуда, едни и същи мисли. Не съм виновен за дървото,      за смачканият с обувка охлюв,                     и многото нещастни хора… И колкото да бъда безпристрастен,     и колкото да бъда чужд,               да бъда глезльото, разглеждаш пръста,                                            порязан с гаечния ключ, все още, мога да погледна в белият, до бяло лист, в който, няма нищо. Няма и да има! Вън, истерично се присмива врана. И казва да сънувам сън, в който, няма да се чувствам гузен. …   Баща ми е мъртвец От любопитство, гадая за изгнилия му труп. И спомням си, че ходих край реката, с въдица и кошница за раци. Комарите ме хапеха, но хвърлях, на кукичката червей и месо, останало от снощната вечеря… И рибите лудееха от радост. Небето, като някакво дете, подскачаше в червената ми плувка. И залезът подскачаше в торбата, с люспите на сребърна луна. И питам се, каква ли риба, от споменът за чуждия баща, ще хвана, днеска, ако хвърля, в реката въдицата на деня? И питам се, да можех - щях да питам, дали, очите на баща ми, ако закача на кука, ще хвана нещо? Едва ли! С неговият поглед, ослепи детето в мен. И раснах като сова. …   Навярно, още жив съм. Щом усещам, пижамата, след дълъг път, от скитане, че е уморена. Мирише потно. На некъпан сън. Събуждам се, и питам изгрев, дали е истински. И този гълъб, наистина ли е дошъл за мен? Докосвам с устните росата, по цветето, да имам извор. И дъга да има, простряна на балкона до чорапи. И жълти гащи. Няколко салфетки, от снощните фантазии за обич. Петна.             Следи от срамни мисли.                                               Копнеж за цвете. Стъпките на дъжд, които с часовник трополяха. Вървяха.                Крачеха.                                 Ругаха. И стигнаха до тук. …   Часовник и дъжда... В безумна нощ вървяха. Чух, в стъклото замъглено от години, разказаха, че в някой ден, е имало и бяла къща. Седнала на прага, с дълги куки да плете чорапи. Лозата е миришела на вино, червено, като чаша вечер. Петелът бил добрият старец, прибиращ залеза с кокошки, щастливи, че са майки днеска. А баба пържеше яйца. И после, под фенера на звездите, нощта бе пълна със светулки. …   Но, не е важно. Нищо не е важно! Светът е някакво стъпало, през което трябва да прекрача. Стълба,          безкрайна вита стълба, ме водят някъде над облак, от който, днес вали. Вали.           Ще превали.                            И пак ще почне. Карма, натрупана от всеки грешен ден, през който съм се взирал в часовник, отброяващ време,                                 празни страници, и всеки неизписан лист, с думи, които съм желал да кажа. И най-важното - пропуснато - неказано: - Обичам те! Бил съм честен. Защото, и не съм обичал.                                                    23.06.2010 г.
	ЦИСТЕРНАТА   Уморени от препъване крака. Чакълът съска безпощадно. Неравни пътища през моя ден, кръстосват погледи пред светофари. Там кучета и ненормални чакат зелена светлина. И лаят лошо. Мирише от бензиновите пари на спукана цистерна. Пиян е, шофьорът и. Припалва клечки. И гледат безразлично сгради с очи, запредени с пердета. Подрънкват вилиците из салати. И чашките се поздравяват. Краката ме болят. Не ми се ходи. Най-хубаво, да седна насред пътя. Цигара да запаля и да чакам, цистерната с цялата си злоба, да ме разкъса на парчета.                                               25.06.2010 г.
Мъгливо утро. Хладно. На пот мирише от съня ми. И лепкавата ми възглавница, ме пипа със студени пръсти. Да се вдигна, кафе да пия и да пуша, е може би, единствена причина, да гледам утрото с надежда. И разните детайли по тавана, надвесил се над мен, ме чакат. Решил съм днес да се подстрижа. Ако има моркови, ще сготвя супа. Боклука ще изхвърля. Толкова. В прозореца говори сврака. И облакът се мръщи, като старец, подпрян с бастунчето по сгради, в които, никой не познавам. Лежа сънлив. Не искам нищо. Любопитно е, дали съм буден. Усещам, как поетът в мене, разбърква супа вместо рими.                                          25.06.2010 г.
	Беззащитен съм. Дете в парка, подгонено от куче - плаче. В асфалта се търкаля Мече, прегънато на две от страх. А кучето е черно, като облак, и пламък е червения език. Под ноктите му, в земята оставят белезите дни, преживяни, без надежда. Плачът ехти. И блъска се, подобно птица с избодени от спомени очи, в стъклената хладност на стените, с които е облечен този град. И знам… Пръхтящата муцуна, прегазвайки лалета и треви, ще стигне скоро до детето. Ще скръцнат зъбите… Уви! И в равнодушието на асфалта, (с малки пръсти) отхапана, ръчичката ще мърда. Стопанинът на кучето ще бърза за някъде. Ще свирка. А майката, с много грижа, (бяла кърпа, със салфетка) ще изчисти тази кръв. Да не би случайно, някой, да помисли нещо. Пред хората да се изложим.                                          25.06.2010 г.
- Мамо, виж го този дядо! Усмихвам се. Дете ме сочи с пръстче, учудено, че нещо пиша. Библейски стар изглеждам. Бяла, брадата ми разказва зими, през които, леденият вятър, е трупал преспи пред вратата на църквата в мен. Очите ми са топли. Това е важно! Писалката се умори да скита в листа. И той е бял. И снежен, като нива, в която вятърът поклаща тръни. Детенцето подмина. И подгони в алеята цветя и пеперуди. А дядото остана с усмивка. Брадата му е бяла, като роза. Писалката с усилие пристъпя и прави за детенцето пътека.                                             27.06.2010 г.
	Мъниста от следи на дъжд. Ухание на първа пеперуда. Цветята се усмихват. Тихо, пристпва гълъб и ми кима. През облака протяга длан, на слънце, може би - на Бога, ръка с китка от лъчи. И клоните над мократа алея, под тях, внезапно стават златни. Дочувам струните на арфа, докоснати от птичето в храста.                                     27.06.2010 г.
Разглеждам сенките и виждам вятър, как с четката на стар художник рисува вечното движение. Събуждат се цветята с усмивка. Невинни, като детски поглед. Протягат устни към небето, към пухкавия облак от надежда, където слънцето е златно. Усещам радостта на малка птица, която пее в гнездото сутрин. И гледа нежно своите малки, с които се превръща в безсмъртна.                                              27.06.2010 г.
	Задъхан вятър.Тичащи треви. Небето, като тъмна капка очаква миг, да капне на земята. Разсърдено прехварчат свраки. И сякаш, не със клони, змии оплетени са старите дървета. Съскат. И чу се гръм. Разцепи се земята. Уплашен гълъб стрална се. И капка, удари тежко. Стана тъмно. Дъждът се хвърли с остри нокти.                                     28.06.2010 г.
Сред клетката на бялата ми стая повяхвам, като сухо цвете. Иконите са шарени картинки. В книгите живее паяк. Понякога ми свети лампа. Понякога изгрява слънце. Часовникът, забоден в стената почуква в нея с бастунче. Куцука, като вехто старче, помъкнало галошите по пътя. Но, без да знае за посока върти се в кръг и тежко диша. Отдавна искам да го спра. Бастунчето да дръпна. И старчето да рухне в прахоляка. Там злите внуци,                                улични деца, с камъни ще го убият, да не вика. И стаята ще стане неподвижна. Бяла, като плочките в болничната морга.                                        28.06.2010 г.
	Прозорецът е мътен, като локва. Събира облаци и духа вятър. Каручка с мършавото конче на улицата примирено чакат, клошарят да намери нещо важно. А кофата е празна. Грачат свраки. Очаквам капки дъжд, стъклото с хладни пръсти да измият. И въздухът да стане бистър. Да бъде чисто.Светло. Клошарят да намери слънце.                                       28.06.2010 г.
Дъждът се сипе, като пепел, от улицата вдигната от вятър. И сипе белите пранета, развели мокрите ръкави. Балконите са посивели старци. Подпрени, сякаш да починат, по влажните и тъмни сгради. И гледат с очи на мъртви, в небето стъклените локви. Мирише неприятно от асфалта. Премазан е от стъпки на чадъри. И тичат мътни силуети, и греят пъстри минзухари, от якета, с качулки от найлони. Разхожда козината куче. В езикът му, дъждът прокапва. Едно момиче под заслона, на облака, върви и плаче. Навярно, чувства есен,, щом храстите проплакват скрито. Асфалтът се отваря покрай нея, предлагайки и мокри дупки. В тях, от висналият поглед, водата става тъмна. Греят, кокичета от подналите капки. И бързо съхнат. Чадърът и виси в ръцете. Забравен е от капките и всичко. Момичето върви. А сипе, дъждът по нея жалост.                                        29.06.2010 г.
	Прометей беше наивник. Познавах го лично. Живееше в блока до гарата. Сутрин скиташе в парка и береше цветя за децата. Пеше заедно с птиците. Беше влюбен в залеза. Зевс го наблюдаваше тихо. Прометей се усмихваше. Пеперуди танцуваха с него. И когато, в някое утро пияно от слънце и крилата на ангели, се реши да подари и надежда, Зевс тропна по масата. Скалата бе черна. Пироните бяха жестоки. И защото обичаше птиците, дойде и орелът. Пеперудите литнаха. Децата се скриха в майките. Цветята увяхнаха, за да не виждат очите му. Прометей умря прикован. Херкулес липсваше. Утрото стана нормално.                                    29.06.2010 г.
В Содом е весело. Прегръщат се животни, преплитат влажни лиги на езици, и тропат по асфалта с копита. Нечестиви са мъжете. Жените са послушни. Прости. И въздухът е сив от пепел. Мирише от небето на разруха. Изнасилените ангели проплакват. Поливам цвете в саксия, и мисля си, че любя Бога. А всъщност - пишкам. Облекчавам съвестта си с жълти капки. В погнуса, цветето се вие. А аз очаквам да ми кимне. Благодарно, с листата си дори да ме изтрие. А как пък не! Очите си присви небето. По покривите паднаха убити, прогорените тела на врани. И знам, че облакът ще стане кървав. И знам, че нужно е да стане нещо. Невинните цветя умират, под разкопчаните ни панталони. И този истеричен смях на луди, понесли чаши, блъскайки главите по зидове на църкви без икони. И прилепи в кафезчета за хубост. И шарени мъниста вместо поглед... Усещам, как клокочи от луната. И чакам огън да се сипне.                                           29.06.2010 г.
	Небето е сърдито. Кашля, Подобно старец, седнал с луличка край белия дувар на двора. Ухае на измокрена градина. И черната земя е топла. Вали. Тревата се прекланя. Цветята се усмихват кротко. Под завета на моята стряха, накацалите гълъби ме гледат.                                         30.06.2010 г.
Искам къшей хляб, издигащ пара. Бучка от масло и сирене. Трикрако столче, седнало на двора. И грапавата длан на баба. Ухаеха доматите в градината, червени, като слънцето по залез. Кокошките ме гледаха с търпение, а аз им давах късчета от обич. И хлябът пареше. В гнездо на птица, се чуваше, как пее лятото. В огнището шумяха въглени и тихо ми разказваха за змейове. А после, кацваше в прозореца, луната и ме гледаше с усмивка. Заспивах, а отвън светулките, разнасяха фенерчета от злато. Искам! Как искам, Господи, как искам...                                         30.06.2010 г.
	Искри в огнище. Звездна вечер. Щурците свирят марш за лято. Полъхна от крила на прилеп. И в тъмното дърво полегна вятър. Преживя още рижата козичка. Край радиото дреме дядо. А баба ми плете чорапи за бялата, далечна зима. И време е да лягам. Моята пушка, отчупена от крушата ще пази, сънят изпълнен със светулки, от крясъка на злата кукумявка. Детство... Презряло, като грозде по асмата.                                      30.06.2010 г.