ЗА БАБА, ПУСТИНЯТА И МАЛКИЯ ПРИНЦ

„Пустинята е хубава, защото някъде има скрит кладенец”.

Върху света трябва да се разсъждава делнично. Без украшения. Истината е обикновена, облечена с домашен халат, с ролки в косите. Понякога е облечена с бална рокля.
Истината е всякаква.
И никаква.
Вероятно, въобще и не съществува. Или е толкова многолика, че не би могла да се оприличи на някой.
На нещо.
Едва ли е важно.
Кое е важно, и кое – не е, е също така спорно, както и всичко наоколо.
Остава усещането.
То не лъже.
Реални са спомените и мечтите.
Сълзите и смеха.
Ароматът на цветето.
Лошия сън.
Усмивката на изгрева и плачът на облака.
Целият живот има вкусът на чашата кафе, изпито сутрин. Докосването с устни, ароматът, малката глътка и топлотата в устата, примижаването от удоволствие, или от горчивина - този миг на усещане е важен, толкова, колкото е било важно всичко случило се, както и онова, което предстои. И всичко добива своето обяснение. Усещането, дали светът ни е прегърнал дружески с ръка, дали ръкомаха с юмрук, или е скрит някъде, зад фасадите на сградите, се крие в глътката.
В малката чашка с кафе.
Както във всяко малко нещо се крие голямото, а голямото не е нищо по-различно от много малки неща, взети заедно.
Голямото е прекалено голямо, за да може да бъде видяно. А и едва ли е необходимо. Защото, мисля си, едва ли наистина има нещо действително голямо, след като то е съставено от много малки частици, които от своя страна са съставени също от още по-малки парченца, те - от други...
Колко е голям Космосът!
Всъщност, погледнато от моя прозорец, изглежда като шепа звезди, пръснати над комините. И звездите изглеждат малки, светли прашинки.
Имаше време, когато ги броях. И все не успявах. Но бях сигурен, че ако очичките ми не залепваха от сън, можех да ги преброя. И с пълна убеденост заспивах, като отлагах броенето за другата вечер.
Звездите бяха мънички, което означаваше, че и Космосът е малък.
А щом всичко това е мъничко, значи не е страшно.
И това ме успокояваше и сънищата ми бяха безоблачни.
Днес знам, че звездите изглеждат малки, защото са много далеч.
Разбрах, че малките неща са всъщност големи.
Че Космосът е безкраен.
И от това вероятно, или от други неща, но сънят ми стана неспокоен, като уплашено птиче, ако въобще благоволи да кацне на рамото ми.
Усещането за далечност, е усещане за самота.
Години подред се старая да достигна отново до звездите, да ги погаля с ръка.
Да ги поставя над мен, наблизо - в прозореца.
За да премигват от там и да ми напомнят, че Космосът не е голям и няма нищо страшно в него. И че пясъкът на хората не е тресавище, в което някой ден ще затъна, като в безводна пустиня.
Пустиня...
Сухият вятър драска в лицето ми. Не знам, дали съм роден в нея, или пътя ме е отвел неусетно сред дюните и. Сред сухите нокти на тръни и напукани камъни.
Все ми се иска да вярвам, че, някъде има жива вода, скрит в кладенец, и аз ще го намеря в някой ден, така, както го откри Малкия принц.
Баба.
И малцина избрани.
Искам да вярвам, безрезервно да вярвам, че „Пустинята е хубава, защото някъде има скрит кладенец”.
И пътят ми сред напуканите, нажежени скали, ще ме отведе до извора.
И аз ще потопя устни в него.
И ще бъда безсмъртен.

ПРИКАЗКА КРАЙ ОГНИЩЕТО.

- Имало едно време, в едно далечно царство-господарство, един беден дървар. Той живеел в дървена къщичка в гората със своите две момиченца (много послушни, не като теб!) Жена му се била поминала рано и сега той се грижел сам за прехраната на дечицата си...
- От какво е умряла майка им, бабо?
- От лоша болест. Веднъж, в гората я срещнала злата магьосница, погледнала я с лоши очи и от тогава, горката жена, от ден на ден се топяла, жълтеела и вехнала... Накрая умряла.
- От магия ли?
- Да, от магия хванала болест... И така! Затова не бива да ходиш сам в гората.
- Няма да ходя. И какво станало после?
- Та... Да! Та, татко им се грижел сам за двете момичета, сутрин отивал в гората да сече дърва, да събира гъбки и горски ягодки. А момичетата си стояли в къщи, готвели и шетали...
- И двора ли са метели?
- Да, и двора. Като ошетат вкъщи, излизали и метели и двора.
- Хм...
- Ще слушаш ли, или да отиваме да лягаме?
- Слушам, слушам... И какво станало?
- Един ден, като ходил баща им да сече дървета, не щеш ли, от тъмната гора изскочил змей
- Змей?!... Триглав?!
- Да, с три глави. А от устата му изкачали огньове, земята се тресяла, като стъпвал
- Ще го накълцам със сабята, само да го видя аз този!
- Мълчи сега!...
- И какво станало?
- Змеят се надвесил над горкия дървар, очите му светели като въглени...
- ...Леле!
- Човечецът паднал на колене и започнал да се моли: „ - Пощади ме, че гладни дечица ме чакат вкъщи!”. А змеят го гледал, и тракал страшно със зъби...
- Изял ли го е?
- Слушай сега... И змеят, като го видял, че дърварят плаче със сълзи, решил, че е по-добре, ако изяде дечицата, вместо стария вече човечец.
- Ха! Виж го пък ти!
- И му казал: „ - Ще те пощадя, ако ми доведеш за закуска едното ти момиче. А на другия ден, пак на разсъмване-другото. Иначе - теб ще изям!”
Какво да прави дърварят, уплашен бил... Обещал! И змеят го пуснал.
Прибрал се дърваря вкъщи, гледа момиченцата - като пеперудки пърхали около него. Радвали се, че се е върнал толкова рано. А той оставил брадвата, подпрял глава на масата и започнал да плаче... Момиченцата се разтревожили какво ли е станало, седнали покрай баща си и те започнали да плачат...
- Пфу!... Момичешка работа! Веднага почнали да плачат!
- Кротувай сега, да видиш какво станало после... Интересно ли е?
- Много!... Давай нататък.
- Като ги видял такива - хубавки и малки, сърцето му се свило и прокапало с кървави сълзи... Гледал ги, гледал, целунал ги по главиците, (ето-така!) и решил какво да направи.
- Какво?
- Трай сега... Ще видим, какво е направил.
- Ти не знаеш ли, бабо?
- Знам. Слушай нататък, инак те слагам да спиш.
- Слушам, слушам...
- Като съмнало, дърварят се облякъл, целунал за последно двете си момиченца и тръгнал към гората...
- А леглото оправил ли си е?
- Оправил си го е, хубава работа!... Само мързеливците не си оправят леглото.
- Знам, знам... И?
- И отишъл при змея. А змеят се разлютил, че не му води нито едно от момиченцата, почнал да бълва огньове и да тропа страшно с лапи по земята...
- И-иха!
- „Защо не ми водиш момиченце за закуска, а?!” - изревал страшно той. А дърварят се поклонил и му казал: „ - Моите момиченца са още мънички... Аз ще ти бъда закуската!”. Като чул това, сърцето на змея омекнало, дожаляло му за горкия баща...
- А змеят имал ли си е дечица?
- Имал, имал... Още малки бебенца-ламички... Затова и му дожаляло за горкия човек... Нали и той бил баща, та знаел, колко са свидни децата...
- Бабо, на теб ти се доспа, а?
- Доспа ми се, я... Гиди, диване такова!
- И какво станало после?
- Какво... Ами, змеят му дожаляло, смилил се над дърваря и невръстните му момиченца. Пуснал го да си върви и му заръчал, друг път да не ходи сам в гората. Чу ли хубаво, какво заръчал змея?!
- Чух, чух... И какво станало после?
- Дърварят се прибрал по живо, по здраво... Целунал дечицата си ей така... И заживели радостно и щастливо дълги години... Хайде да лягаме!
- Няма! Искам още една приказка и тогава!

ПУСТИНЯТА.

Антоан дьо Сент-Екзюпери пише „Малкият принц” на 44 години, малко преди смъртта си. Последният му боен полет е извършен на 31 юли сутринта, когато Екзюпери отлита на разузнаване над областта на Гренобл и Анеси, близо до местата, в които е минало детството му.
И не се завръща...
В „Деяния на светите Апостоли” гл. 7, се разказва за Моисей, който на 40 години забягва в пустинята при Синайската планина, където Ангел Господен му се явява в огнения пламък на една къпина, за да му възвести Божията воля.
Според някои източници, Екзюпери предприема последния си полет, за да намери покой в разкъсаният си от противоречия живот. И вероятно, в „огнения пламък на една къпина”, той намира своето прозрение за мисията на човешкото съществуване и призвание. А той е Любов.
И покой.
Покой сред хармония. В съзвучие с другите.
Екзюпери го намира.
И неговият Малък принц е предсмъртното му послание към света и любимите хора.
Не знам.
През последната 1944 година, авторът създава „Боен пилот”, „Писмо до един заложник” и „Малкият принц” - книги, написани до 31 юли...
Стремеж към „ огнения пламък на една къпина”, или творчески заряд?
Вопъл, спотаен шепот към един горящ и изгарящ в пожарите си свят, в който отчуждението, студенината и екзистенциалните въпроси са просмукали въздуха, или тихо мечтание за един нов свят, „с ново небе”.
„Откровение на Свети Иоана”- 21: 1:
„И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше”.
Сред грохота на падащия самолет, сякаш дочувам и крясъкът на Ницше:

„ ...Чували сте някога за онзи луд, който запалил фенер в ярко утро, дотърчал на пазара и закрещял:
- „КЪДЕ Е БОГ?!”
Тъй като там имало много хора, които не вярвали в Бога, той предизвикал голямо веселие.
- „Какво, да не би Бог да се е загубил?!” - викал един.
- „ Или се крие някъде?... Или е емигрирал?! - викали със смях хората.
Лудият скочил сред тях и ги приковал с поглед.
-„Къде е Бог?!” - изкрещял той - „О, аз сам ще ви кажа!... НИЕ ГО УБИХМЕ - вие и аз! Ние всички сме неговите убийци! Но как го направихме? Как можахме да изпием морето? Кой ни даде гъбата, с която изтрихме целият хоризонт? Какво направихме, та откъснахме тази земя от нейното слънце? Накъде се движи сега тя? Накъде се движим ние?... Има ли „горе” и „долу”? Не блуждаем ли в едно безкрайно Нищо? Не става ли по-студено? Не идва ли постепенно нощта? Не трябва ли всички да палим фенери в утрото? Бог умря! И ние го убихме! Кой ще избърше от нас кръвта?”...

Да, това е „Веселата наука” на Ницше.
Елиът пише „Пустата земя” - ПУСТИНЯТА, в която призраци говорят с непонятен език, живи мъртъвци, които скитат, търсят се и не се намират.
Рибарят на Хемингуей се връща без риба.
Вирджиния Улф намира покоят, като се удавя в една селска река.
Албер Камю умира при автомобилна катастрофа.
20 век.
Адам и Ева са вкусили от горчивия плод на познанието, изкусени от ЗМИЯТА.
И загубват Рая, за да попаднат в Пустинята.
В Едем, Адам и Ева, разговарят помежду си, общуват в любовта си, те са господари над природата и се намират в хармонично помирение с всички живи същества от творението. Висша норма на това райско състояние е тяхното общение с Твореца Бог. Всичко е в състояние на хармоничен покой. Човекът - в хармония със себе си, с другия до себе си, с природата и с Бога. Това е „естеството” на сътворението.
Отрицание на всичко това е пустинята. Враждата между Адам и Ева, братоубийството на Авел, извършено от Каин, робският труд за изкарване на прехраната - „с пот на лицето си ще ядеш хляба си”, загубата на свободата и на любовта, отнемането на любимото Божие присъствие, всичко това намира своя образ в пустинята. Там всичко става пусто, демонично, „противоестествено”. Състояние на отклонение и падение.
Един свят аскет, Ефрем Сириец, е казал, че пустиня е отсъствието на любов и който не може да обича е “с повреден ум”. Пустиня е мястото на духовно помрачение, където човек боледува дълбоко в себе си и се отчуждава.
„Чужденецът” на Камю стреля и убива, заслепен от нетърпимия блясък на пясъците.
Бедстващите израилтяни са обречени:
„...И децата ви ще скитат по пустинята четиридесет години, и ще теглят поради вашите блудствания, докато се изпоядат труповете ви в пустинята...”
Малкият принц напуска Пустинята и намира своя Едем, изпратен от отровата на Змията.
В Евангелието на Матея, Христос бива отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола.
С 30-те сребърника на Юда се купува „грънчаревата нива” - пустош, в която да се погребват скитниците.
В”Малкият принц”, пилотът „принудително” попада в Сахарската пустиня. Ето, какво споделя той:
„Живеех така сам, без да имам с кого да разговарям истински...”
„Нещо се беше счупило в мотора на самолета ми...”

И „поправката на самолета” се превръща в негова кауза „... на живот и смърт”.
„Или-или” - ще определи това състояние години по-късно Киргегор.
Кафка ще отведе Йозеф К. в пустинята на съдебната власт, която ще го погуби.
Пилотът на Екзюпери ще каже, че
„ ...Бях откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец върху сал в океана”.

В самото си посвещение, Екзюпери се извинява на децата, че посвещава книгата на „възрастен човек”, като с тихата усмивка на мъдрец пояснява, че всеки възрастен човек е бил някога дете, но за съжаление „ малцина от тях си спомнят това”.

Защото, „ ... Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезне в него”.
( Марка 10:15).

Помня дядо ми - висок, костелив и жилав старец. С бели, като сняг коси, мъдри и кротки очи. По мръкнало си обличаше единствения костюм, слагаше вратовръзка и за ръка ме водеше в селската кръчма. Там, думата му се чуваше. Беше я заслужил от затворите, с партизанския си живот, и за това, че владееше висша математика. Докато лежал в килията, при него се случил един математик. И през годините, дядо ми изучил „... и тази наука”. Когато влизахме в кръчмата, всички поздравяваха.
Поръчваше ми „лимонада”, а той си вземаше някакво питие в малка чашка. И когато от кафявото радио говореха за световните новини, дядо се изкашляше тежко и започваше да обяснява. На мен ми беше скучно и все подпитвах, за какво си говорят.
Дядо тропаше с бастуна си и казваше:
„- Нека каже лапето!... В тях е истината, ние сме изсъхнали корени...”
И хората млъкваха.
Кръчмата, миришеща на мастика и свити от вестник цигари - мълчеше.
И аз млъквах, защото ме беше срам.



А дядо ме тупаше по главата, усмихнат.

ЗА СЛОНА, БОАТА И ШАПКАТА.

Малкия принц е дете.
И първото нещо, което детето иска е общение.
Контакт с другия, съпричастност и разбиране.
Обяснения за големия свят наоколо, желание той да се побере в обясними понятия и размери. Малкият принц желае рисунка.
Рисунка на овца.
И получава рисунка на сандък.
Възрастните не могат да рисуват овца - те рисуват или „болна овца” или „овен”.
Защото пилотът отдавна е забравил да рисува, по-точно - отдавна се е отказал да рисува.
Първите му рисунки с шапката или с боата, която е погълнала слон са останали неразбрани.
Рисунки, които са рисувани като дете - на 9 годишна възраст.

Ето Рисунка № 1

„Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах, дали моята рисунка не им вдъхва страх”.

И Рисунка № 2

Възрастните го посъветват, „да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре”.

Именно в това е драмата на века. Трагичното в екзистенциализма. И прозрението му – Нещата следва да се разглеждат в целостта им, в съвкупността от Външно и Вътрешно. А Нещата са както Шапка, така и Боа, погълнала слон. 

„ ...Защо измивате
външността на чашата?

Не разбирате ли, че човекът,
който е създал външността
е създал и вътрешността?...” 

Христос учи, че Чашата трябва да се измие Отвътре, за да бъде чиста и Отвън.
(Матей  23:26).

Чашата е ЦЯЛОСТ, както е и цялост Шапката и Боата.
В Евангелието на Тома, стих 20 е казано: 

„ ...Исус каза:

Когато направите две в едно,
и което е вътре, да е като това, което е вън,
и което е вън, да е като това което е вътре.
И което е горе, да е като това, което е долу,
и когато обедините мъжкото и женското в едно,
така, че мъжкото да не е вече мъжко,
и женското да не е вече женско,
Когато направите око на мястото на око,
и ръка на мястото на ръка,
и крак на мястото на крак,
и образ на мястото на образ,
тогава вие ще влезете в Царството...” 

Малкият принц разгадава рисунката.
Вижда Боата, погълнала слона.
Приема и Сандъка.
И в Сандъка, нарисуван от Възрастния, вижда, че неговата овца спи.
Показателен е въпросът на Малкия принц, разглеждайки самолета:
„- Какво е това нещо?”
Отговор:
„- Това не е „нещо”. То хвърчи. То е самолет. Моят самолет”... 

Самолетите на възрастните. Машините, олицетворяващи времето.
Оценката е красноречива:
„Поклащаше лекичко глава, като гледаше самолета ми:
-          Право е, че с това нещо ти не би могъл да дойдеш много отдалеч...”
Да.
Самолетът го е отвел в Пустинята.

Нещо се е счупило в мотора на самолета. Забравеното умение да рисуваш, способността да се скицира единствено сандък, липсата на „някой, с който да разговарям истински...” - ето го 20 век.
Човекът в калъф, чужденците, скитащите призраци на хората изгубили своя „шинел”, мъртвия Бог...
Освен Сандъка, (превърнат от Малкия принц в къща на овцата!) му се предлага Въженце и Колче (?!), за да я „връзва през деня.”
Манталитет, познат от човешката история.
„Колче” и „Въженце”, които отдавна са ни овързали и приковали към даденостите, към делника и стереотипите ни. Праволинейност на ограниченията, праволинейност на слепотата. Праволинейност, за който Малкия принц казва: 
„- Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч...” 
Подчертавам - „човешката”, защото не бива да забравяме, че Малкият принц идва от друга планета. По-точно-от астероида Б-612, открит от „турски астроном”.
Откритието на турския астроном не бива признато от Международния астрономически конгрес, заради „облеклото” на астронома. И едва по-късно, когато някакъв турски „диктатор” налага „под страх от смъртно наказание” турците да се обличат „по европейски”, астероидът бива признат, след като астрономът се облича в „много елегантен фрак” - !!!!
Демократът и човеколюбец Екзюпери!
И манталитета на „цивилизована” Европа!
Манталитет, който обрича „варварските общества” на диви общности, в това число и България, защото не са облечени по „европейски”... Защото, в очите на „цивилизована” Европа, Делю Войвода не означава нищо, както и нямат валутно изражение стиховете на Вутимски и Яворов. И чекръкът на баба ми, няма евро-стойност, без никой от европейските еснафи да се помислят, че този чекрък е обличал поколения. Поколения, от които, малцина макар, но са допринесли за т.н. „европейска култура”.
Екзюпери е казал своята дума.
Деликатната присъда над века, който е изтъкан от цифри и в който понятието „хубава къща” не съществува, а добива измерения, когато бъде остойностена. Разумността на едно прагматично общество, което не посажда и не копнее за цветето.
За любовта.
И за хората. Които, липсват в книгата, присъствайки.
Не случайно!
Сякаш Пустинята ги е погълнала.

КРАЙ РЕКАТА

Беше тиха привечер, слънцето клонеше над върбите и ги правеше златни. Заедно с Осман и Нижаатин, бяхме наклякали край папурите на реката, комарите се бяха пробудили от обедния сън и сега ни хапеха настървено. Пляскахме по голите си крака, кленчетата и шаранчетата още се излежаваха на хлад по дъното, но се бяхме заговорили и не ни се тръгваше. Имаше какво да им разказвам - за трамваите и блоковете на по 5 етажа в София. На село, най-високата сграда беше на Кметството, на първия етаж имаше „Смесен магазин”, а на втория беше пощата и някъде там - и кмета. Не го бях виждал, но разправяха, че имал големи мустаци.
Разправях им, че в София има блокове и на по 20 етажа, та и повече, не ги бях виждал, ама бях сигурен, че е така. Виж, за трамваите не лъжех.
- Значи, качваш се от задната врата, отпред - не дават. Там, в една кабинка седи кондукторът и ти дава билетче. И го дупчи с едни големи клещи... Влизаш, седалките са дървени, има и големи прозорци...
Гледаха ме с широко отворени очи, невярващи.
Осман се почеса по главата:
- А какви са на цвят, тия... трамваите, де?!
- Трамваите са залени. Отпред, в една отделна кабинка седи ватмана. Аз съм го гледал-има една желязна ръчка, с нея управлява трамвая. А има един трамвай, дето ходи до Витоша, там, на последната спирка, ватманът си взема ръчката и отива отзад - и там я закача и трамваят тръгва на обратно. Само един трамвай ходи до там, затова и ватманът отива отзад - да го кара наобратно.
- Въй!... Ц-ц-ц!... Че колко трамваи има в Софията?
- Колко?!... Много! По Центърът има много трамваи - ходят навсякъде. А сега пуснаха и едни нови трамваи... те са страшна работа направо! Червени са, а вратите се затварят сами!
- Я?!... Че как се затварят сами?
- Ватманът, тоя - дето кара трамвая (усетих, че не знаят какво значи тази дума, и отвътре ми стана още по-гордо), той с едно копче затваря вратите. Първо гледа в огледалото, да не вземе да отреже главата на някой от тия, дето се качват, после-„с-с-с-с!” с копчето, и вратите-„тряяс!” и сами се затварят!
- Пфу! Голяма работа, пък!... И в Търговище, рейсовете са такива - сами си затварят вратите! И нашия рейс, до село - и той си затваря вратите самичък!
- Ама това е трамвай, бе! С ток ходи! Разбира ти главата на тебе!
- Разбира я! Ти на нашия рейс возил ли си се?
- Че как да не съм?!... Колко пъти съм се возил, нали и сега с него дойдохме.
- Возил се, бил!... Нали баща ти те кара, бе! С колата, нали си софиянче!
- Возил съм се! Ама ми става лошо в рейса, че много мирише.
- Миришело, било!!! На какво ти мирише, бе гражданче?!
- Мирише на турци! Баба така ми е казвала - че гаджалите не се къпят и за това миришат на лошо!
- Въй, Нижаатин! Чу ли, бе?!
- Да, така каза баба! А баба ми всичко знае! Каза, че сте гаджали и сте ни мъчили под някакво робство...
Ядох бой.
Е, пердах, нека да бъде.
Осман и Нижаатин, след като ми разкървавиха носа, грабнаха пръчките си, хвърлиха ми рибките в реката и избягаха към селото. Гледах ги как шляпат из прахоляка по пътя, стисках юмручета и се кълнях, че още утре ще ги спукам от бой.
Вечерта бях наказан.
Трябваше да стоя половин час прав до стената, срещу иконата на Богородица и да си мисля, какво съм направил. Дядо мълчеше и четеше вестник. Баба плетеше, седнала на леглото. Не беше толкова лошо, но най-тежкото бе, че никой не говореше с мен. Не стига това, ами накрая трябваше да кажа на глас, каква ми е грешката. Поклащах се от крак на крак, гледах иконата, помолих я да ми подскаже, ама и тя си мълчеше.
Това, дето им казах, че са „гаджали” - ясно. Не се казват обиди.
Това, че се оставих да ме набият... Какво да направя? Двама срещу един - нечестно!
Друго - какво?
По едно време, дядо се изкашля. Стана, прибра очилата си в калъфката, сгъна вестника и го мушна при дървата до печката, утре – за подпалка. После седна на стола до масата.
- Ела тука, лапе! Седни!
С наведена глава се примъкнах и седнах. Баба остави плетката и си пристегна забрадката.
- Кажи, да чуя какво ще ми кажеш.
Мълчах.
Ама знаех, че няма да се размине така. И друг път съм опитвал, ама дядо си седеше и чакаше.
- Ами, какво... Не биваше да казвам така.
- Как?
- Да обиждам и да приказвам глупости.
- Какви глупости си казал?
- Че са гаджали.
- Какво значи „гаджалин”?
- Ами... Такова-турчин.
- И?
- На турците не бива да им се казва, че са турци.
- Ха! И защо?
- Защото те бият!
- Мен защо не ме бият?
- Защото си силен.
- Не е заради това. Аз с турците и по турски говоря, и им викам, че са турци, но те не се сърдят.
- А мене ме бият.
- Ха, кажи ми - защо?
- Защото са турци. Гаджали!
- Лапе, пак ще отидеш да гледаш дувара. Помисли, пък тогава ми кажи. Защо тебе те бият, а мен - не ме бият? По твоему?
- Щото ти си голям, ще ги спукаш от бой!
- Не е за това. Друго е.
Млъкнах. Комарите ме бяха изпохапали по краката, много ми се искаше да се почеша, ама не исках да ядосвам повече дядо. Трябваше да измисля какво да кажа, после - като отида да се мия, ще се начеша хубаво...
- Ами, не знам... Ти кажи, дядо!
- То така, най-лесно. Аз ще ти кажа, ама искам, тая глава, дето е носиш, да не събира само бръмбари и пеперуди, а да седнеш и да мислиш с нея.
- Мисля аз. През цялото време мислих.
- И какво измисли, като толкова мисли?
- Че не бива да се обижда никой.
- Да! До тука - добре. И сега, я помисли- с какво си ги обидил?
- Че ги нарекох... такива.
- С друго?
- С друго не съм, честна дума, бе дядо!
- Пак помисли, за какво е била приказката ви.
- За това, че миришат.
- Друго?
- Друго-няма! За трамваите им разправях.
- Ха, така! И се фукаше, нали?
- ...
- Кажи ми, кажи!
- За трамваите - не съм се фукал! Ама ги излъгах, че съм виждал Тодор Живков на живо, даже съм си приказвал с него.
- И защо ги излъга?
- Ами... Да е по-интересно.
- Така, значи... И накрая стана интересно, нали?
- Накрая ме набиха.
- Кой е виновен?
- ...
- Не, кажи ми, кажи!
- Аз съм виновен.
- За какво си виновен?
- Че ги нарекох...такива.
- Едното. После?
- Че ги излъгах.
- Второто. Още?
- Че се фуках.
- Още?
Баба се обади от леглото:
- Вчера, коя приказка четохме?
- За „Дърваря и мечката”.
- Да. И за какво се разправяше там?
- За мечката и дърваря.
- Да, де... Ама, нали говорихме, каква е поуката от приказката?
- Говорихме.
- И каква беше?
- Забравих. А, да! Че тежка рана минава, ама лоша дума не се забравя!
- Точно така. И?
- Да, сетих се, дядо! Дето им казах, че миришат на лошо. Както дърварят е казал на мечката!

Дядо покима с глава. Потри със сухите си ръце челото, погледна ме и въздъхна.
Дали не сбърках, пак нещо?

- Точно така. Хубаво, че си видя грешките. Сега, искам утре сутринта, да ги намериш един по един, да им подадеш ръка, и да искаш прошка от тях.
- Няма!
- Не чух?!

Отидох.
През нощта се въртях до късно из леглото, беше ми топло, представях си, колко ли ще ми се смеят всички в София, ако им разкажа тази история. Хем да те набият, хем да искаш прошка, пък после!
По-добре да умра!
Представях си, как сутринта отивам не да им искам извинение, ами - направо в реката. Ще скокна от моста, ще се удавя при патките. И дядо и баба ще плачат и ще бъдат наистина много виновни, ще искат да ми подадат ръка и да ми искат, ама, мен вече няма да ме има. Ще лежа на дъното, при шаранчетата и раците, само патките ще се гмуркат и ще ме кълват с червените човки.
И ми дожаля за мен.
Представях си, как патките ме щипят, после идват раците с големите си щипки...
И заплаках.
После си представих, че и дядо и баба стоят на моста, надничат в мътната река, и те плачат. После си представих, че дядо отива вкъщи и се обесва на крушата.
И ми дожаля и за него.
И пак плаках.
После ми омръзна да плача, сетих се, че ако сме скарани, няма с кой да играя. Че Осман и Нижаатин ще кажат, всички ще бягат от мен. Даже, като ми видят, ще ме замерят с камъни. С прашки, с кал, ще стрелят по мен с фунийки.
И пак ми дожаля за мен.
Чувствах се изоставен от всички.
Сигурно и козичката няма да иска да говори с мен.
И петелът-и той! А, той пръв ще се откаже от мен, и без това ме мрази отдавна...
Заспал съм мокър от сълзи и нещастен до дъното на душата си.
Сутринта, баба беше опекла тиганички, поръсила ги е с пудра захар и ги беше покрила с чиния, да не ги кацат мухите. Сигурно беше из градината.
Не ми се ядеше. Облякох си късите гащета набързо, мушвах една тиганичка в джоба и излетях от къщи.
Каквото ще да става! Ще се извиня, наистина - аз си бях виновен. Не биваше да им разправям, че всички блокове са на по 20 етажа, и разни такива... глупости.
Когато отворих портата, видях, че Нижаатин и Осман идваха към къщата с наведени глави.

ВКУСЪТ НА ХЛЯБА

Баба ми е гладувала, но нейната градина е била изпълнена с цветя.
И съществуваше една, единствена Роза, пред която, баба ми се прекланяше. Заедно с другите, със зеленчука и козичката. Страдаше, за смъртта на жълтото пиле. За смъртта на комшийката - туркиня. И плачеше на турските гробове. И молеше Христос за опрощаване на греховете им. Турците ядяха козунак вкъщи и благославяха.
По тяхно му.
Пред Живия живот!
Безкрайният Космос, от който трябва да дойде Малкия принц, за да каже:
- „Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: "Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!", и се надува от гордост. Но това не е човек, а, гъба...
- Какво?
- Гъба!”
Баба не обичаше гъбите. Скубеше ги из двора, триеше ги с парцал в избата, защото „разваляли виното”. Развалят и хората.
В Евангелието на Матей, (гл. 4) Христос е отведен в Пустинята, за да се срещне с Падналия Ангел - Луцифер, започнал в Небесния храм и завършил в Пустинята. Срещата е първият явен сблъсък. И излагане на тези. Изкушенията на Христос са пътят към Неговата вечност. И предопределеност.
Изкушенията, като тема са позната теза в Библията. Ежедневно близки и са при нас, в делника. Как, Екзюпери ги тълкува, през чистите очи на Малкия си принц?... До колко, книгата не е прочит на Библията, с един хуманистично-трагичен поглед на творец от ХХ век? Едва ли ще отговоря. Но, не това е важното.
Звучи смешно сигурно, но преди да заживея с Библията и „Малкия принц”, запомних тихите въздишки на баба, която, вечер, след като ми четеше приказки, ме погалваше по косата, прекръстваше се, и сякаш беше изморена от нещо, ми говореше с тих глас:
- „ Не хлябът е важен, а дали ти е вкусен... От краден хляб, горчилка ще имаш”.
„ И големец да станеш, пак ще бъдеш малък пред Бога. Само пред Него, можеш да станеш голям”.
- „Не блудствай и не пожелавай. Само с любов ще имаш любов.”
- „ Бог гледа. Всеки ден, от Него няма къде да се скриеш”
- „Каквото правиш на другите, това ще получиш от тях”.
Поклон, бабо!
Спастрих заръките!
Обичах с обич, не с пожелание. Хлябът ми е сладък. Бях големец и се отрекох от това. Нощем се будя, изпотен от Неговия поглед...
И това, ме прави свободен.
Много е погрешно да отричаме корените. Припомням думите на дядо: „ - ... Ние сме изсъхнали корени...”
Изсъхнал корен съм и аз.
И децата ми ще изсъхнат, след време.
И в това е величието на Вечния живот, на пърхащата виталност за ново, за любов и единение с Него:
БОГ.
ЧОВЕКОЛЮБИЕ.
И КОПНЕЖ.
Именно копнежът е нишката, която води повествованието в „Малкия принц”. Копнеж към общение, цялост и любов. Пустинята, която стои като анти-теза на това, Пустинята, в която:
„ ...И да помниш целия път, по който Господ твоят Бог те е водил през тия четиридесет години из пустинята, за да те смири и да те изпита, за да узнае що има в сърцето ти, дали ще пазиш заповедите Му, или не.”-„Второзаконие” 8:16.
Три са изкушенията, но които е подложен Христос в Новия завет.
Много по-драматично, те са изложени в „Книга на Еклисиаста”.
С много обич и тъга, те са представени в „Малкия принц”.
Първото изкушение:
Евангелие на Матей, 4 глава:
„ ...Тогава Исус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола
и като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня.
И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове.
Той му отговори и рече: писано е:
"не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста".
Не следва, вероятно да се тълкуват тези Божии слова.
Поне така си мисля, от предела на годините, които прекарах в размисъл върху този и други текстове. Насъщният хляб, бъдещето, което сякаш ни обсебва с документите и сигналите, които ни изпраща. Сметки, заеми, желания и страсти, които неистово желаят да бъдат постигнати. И Божието слово, което ни се изплъзва, а е неразделно от нас.
Кое е правилното?
Шапката, или Боата, погълнала слон?
И двете съществуват.
И двете имат ЕДИН образ - и хляба, и „всяко” слово... И в тази единност се крие екзистенциалния проблем на ИЗБОРА, който в същото време е трагичен, защото НЕ МОЖЕ ДА ИМА избор. Това са дадености, които ни разделят и сплотяват, но в крайна сметка ни правят отчуждени и чужди и на нас самите.
Спомням си, че баба казваше: „ - Музикантин къща не храни. Ама, с него-весело се живее. А какво му трябва на човек?! Пий, пей, важното е на другите зло да не вършиш...”
Неистовият сблъсък между „ хляба” и „словото”, сякаш е илюстрация на живота ми.
Стремежът към красотата, към естетиката на съществуването - от една страна, и от друга - трясъкът на трамвайните врати, които затварят сякаш всяка естетика в железния си търбух и те отвеждат там - сред „ДРУГИТЕ”.
Адът - казва Сартр - това са другите.
„Другите” - пъплещи по улиците, скрити в лимузините си, онези, които са бетонирали улиците със своите устойчиви принципи и вмирисани на прокиснало кисело зеле мъдрости, предавани от дядо на баща, от баща - на правнуци. Онези, от които ръцете ти треперят невидимо за околните, от които „Погнусата” на Ж.П.Сартр става съвсем осезателна, която се усеща като контракции под лъжичката...
Изборът е твой.
„Не САМО с хляб...” - казва Христос.
Въпросът е, дали е възможно да се живее САМО СЪС СЛОВО.
Извън буквалистиката, считам, че може.
Ако не със Слово, с какво живя Вутимски, Вапцаров, Христо Фотев, Радой Ралин?
Не знаеха цената на хляба ли?
Знаеха го!
И направиха своя ИЗБОР.
ИЛИ-ИЛИ.

Кратка справка:

Христо Ботев - 1847-18876 г - убит.
Алеко Константинов - 1863-1897 г. - убит.
Димитър Бояджиев-1880-1911г. - самоубийство.
Димчо Дебелянов - 1887-1916 г. - убит.
Пейо Яворов - 1878-1914 г-самоубийство.
Кирил Христов - 1875-1944 г. - умира в самота.
Александър Вутимски-1919-1943 г.- умира в бедност.
Яна Язова-1912-1977 г. - умира в самота.
Гео Милев - 1895-1925 г. - убит.
Христо Смирненски - 1898-1923 г. - умира в бедност.
Никола Вапцаров-1909-1942 г. - убит.
Пеньо Пенев-1930-1959 г. - самоубийство.
Христо Фотев-1934-2002 г. - умира в бедност.
Петя Дубарова-1962-1979 г. - самоубийство.
Герги Марков-07.09.1978 година-убит.

ПОКЛОН!

Казано е в Евангелието на Тома:

„ ...Ако плътта
е дошла заради духа,
това е мистерия.
Но ако духът е дошъл заради тялото,
това е удивително чудо.
Как такова богатство, чудя се,
е направило своя дом
в такава бедност?...”.

Какво търсеше Димчо Дебелянов на фронта? Гео Милев - край Дойран? Яворов - в Македония?
В „За спокойствието на духа”, Сенека казва:
„Ако се посветиш на интелектуални занимания ще се спасиш от отвращението към живота”.
Мъдрец!
Отвращението, което се превръща в „Погнуса” по-късно при Сартр.
И като сянка от миналото пълзи и днес, и се превръща в орис на съществуването ни.
Днес, къщата на Яворов се продава. Ще го превърнат в бакалия. В супермаркет. Ще стане офис на „ДРУГИТЕ” - на трезво мислещите, разумните, Храм на търговците... Но, няма го Христос да ги изгони с камшик от там. Да им обърне сергиите и да попилее парите им по пода.
Къде е днес хляба на баба?
Къде останаха белите стени, които тя измазваше често с вар? Червеният петел, който кукуригаше рано сутрин и ме будеше? Каменните плочи пред прага на къщата, които премитах всяка сутрин?
Остана усмивката и, и сухата и ръка, с която ме галеше по косата.
Останаха спомените за плачещия глас на гайдата на дядо в селската кръчма. Там - при старите турци, подпрени сигурно все още на бастунчета край дървените маси, надвесили чело на шишенцата с ракия.
Останалото е гроб.
Буренясал навярно, изпит от времето и къртиците.
В Евангелието на Тома, стих 8 е казано:

„ ...Човек е като опитен рибар,
хвърлящ мрежата си в морето
и изтеглящ я, препълнена с дребни риби.
Ако мъдрият рибар намери между тях една голяма риба,
той изхврля дребната риба обратно в морето,
запазвайки си избраната голяма риба с блаженство.
Този, който има уши да слуша, нека слуша...”

Изкушения е имало, ще ги има винаги. Тежко на оногова, чрез които те идват.
„И не въведи нам в изкушение...” се казва в Божията молитва.
Насъщният хляб е в основата си на молитвата към Бога, както и молбата за прошка на дълговете, както нашите, така и към „длъжниците ни”. И този зов за всеопрощаваща смиреност и човеколюбие е наистина слово, изречено от Бога.
Хлябът е хляб, но колко хляба са ни нужни? С колко лъжици можем да бъркаме в паничката на живота си?
В колко легла ще заспим?
Колко гробове ни очакват?
“Рече още на учениците Си: За това ви казвам, не се безпокойте за живота си, какво ще ядете, нито за тялото и, какво ще облечете. Защото животът е повече от храната, и тялото - от облеклото...”
Лука 12:22-23

В Евангелието на Тома, стих 47, тази теза е изразена с ясна категоричност:

„ ...Човек не може да възседне два коня едновременно,
или да опъне два лъка едновременно.
Слуга не може да е послушен на двама господари,
защото трябва да почита единия, и презира другия...”


В историята на Малкия принц изкушенията са странност, от която той си тръгва.
Учуден, неразбиращ, объркан:
„ ...- „Възрастните наистина са много странни", каза си просто малкият принц, докато пътуваше...”
Тръгването е връщане, лутане, безкрайно хаотично движение, с което е белязан целия ХХ век.

ВЛАСТ

Вярвам на разкаялия се крадец, който не е откраднал. А е могъл.
Вярвам на грешника, осъзнал греха си.
Всичко друго са приказки.
Често се казва, че „Аз, никога...”. И звучи убедително. Поне - за мнозина. Истината е някъде там, когато е налице Избор. Когато можеш, но не искаш.
Баща ми работеше в милицията.
Никога не е размахвал служебната си карта.
Пенсионира се с един апартамент, една барака край Златица и един „Москвич”, малко по-малък от мен.
Беше комунист.
От честните.
Дядо ми, беше обиколил всички затвори в България като „политически”. Бил е партизанин, основател на комунистическата партия в Търговищко. Пушката му бе изложена в Музей на революционното движение години по - късно. На първо време, Народната власт го изключва от Партията и го обвинява, че е бил кулак.
И разни такива.
Дядо разбираше от висша математика, беше я изучил от един математик в затвора. Привечер си обличаше чиста риза, слагаше си вратовръзка, вземаше си резбования бастун и ме водеше в кръчмата.
„Да се почерпим, нали сме мъже!”.
Аз пиех сайдер, от ония - с керамичната запушалка, която така и не успях да отворя. Дядо слушаше радиото от стената, пийваше нещо, тропаше по някога с бастуна по дървения под и обясняваше какво „ново-вехто” има по света. Старците слушаха, пушеха миризливи цигари и кимаха. В кръчмата миришеше на мастика, на цигари и на големия свят, за който радиото разказваше.
И когото не разбирах.
Но гледах дядо в устата и слушах.
И бях сигурен, че като порасна, и аз ще стана партизанин. Ще бия фашистите и ще лежа в затвора, където ще науча и математика и всичко за тези непознати неща.
И сайдерът беше сладък и вкусен, мухите се въртяха над шишето и трябваше да ги пъдя постоянно.
Като си изпиеше чашата, дядо бавно се вдигаше, смигваше ми и си тръгвахме. На вратата поздравяваше турците, като си сваляше шапката, турците се обаждаха от масите, а аз бързах, защото вкъщи ни чакаше масата.
С вкусния хляб. И дъхава гозба.
...Години по-късно, имах служебна кола и шофьор. Оказа се, че същият той, някога е возил баща ми. От изненада го накарах да спре, слязох и се разхождах по пътя. Мислих се за сайдера, за яхнията от картофи на масата, за властта и за това, колко е малък и странен света.
„ ...На първата живееше един крал. Облечен в пурпур и хермелин, кралят седеше на съвсем обикновен, но величествен престол.
- А! Ето един поданик - извика кралят, когато съзря малкия принц.
А малкият принц се запита:
"Как може да ме познае, щом никога не ме е виждал!”•
Той не знаеше, че за кралете светът е много опростен. Всички хора са поданици...”
ВЛАСТ.
”- Приближи се, да те видя по-добре - каза му кралят, който се почувства много горд, че е крал на някого.
Малкият принц се огледа къде да седне, но цялата планета бе заета от великолепната хермелинова мантия. И остана прав, но беше уморен и се прозя.
- Да се прозяваш в присъствието на краля противоречи на етикета - каза му монархът. - Забранявам ти.
- Не мога да се спра - отговори съвсем смутен малкият принц. - Идвам след дълго пътуване и не съм спал...
- Тогава - рече кралят - ти заповядвам да се прозяваш. От години не съм виждал някой да се прозява. За мен прозевките са интересни. Хайде! Прозей се пак. Това е заповед...”



Сходен е текстът на Книгата на Еклисиастът:
„. Всичко това видях, и обръщах сърцето си към всяка работа, що се върши под слънцето. Бива време, кога човек господарува над човека за своя вреда...”
Власт!
Хлябът на грешния 20 век!
И не само на него. Проклятието на човечеството. Отровата на нравите и морала.
Нима, нямаше ВЛАСТ Христос, за да пожелае ХЛЯБ, нима нямаше ВЛАСТ, за да насити желанията си?
В грешния свят, Сатаната е излял своето изкушение, превърнато от мнозина във фетиш. „- ...Покажи, че си повече от другия, изяви се, упражни силата си, за да те признаем. Бъди силен, бъди Пръв, с цената на всичко, въпреки всичко, минавай като булдозер през старите къщи, през иконите и добротата, прекарай път - един, единствен път, само за себе си!...”
Познато, нали?!
Ницше пише „Воля за власт”.
С огромни тиражи се продават книги със заглавия от рода на „Изкуството да бъдеш Бог”, „Пътят към богатството”, „ Как да накараме другите да ни се подчиняват” и други подобни. Успехът, парите, властта... Фетишите на времето. Изкушенията на Сатаната.
Началото на края.
Разглеждах наскоро отново „Тефтерчето на Левски”. Мислих върху всеки ред.
Там е записано:
„МОИ РАЗНОСКИ:
Кърски обувки с подкови - 31
За дрехи- 234
Фес-21
Чорапи-6
Цъклена захар- 2:2
За салеп, почерпки и други- 2:30
За баня с още един другар-2 ½
Игли- ½
За ризи-130
Копчета за ризи-4
Шекер-4
Кожи за балтона ми-10
Шекер-кафе-5
Антерия и фланела-елече-78
Шуба с подплата и панталони-190.10
Гребен-2:20
Кутия с огледало-0:30
Ябълки-1 1/5
Бръснене-2...”
Мигар, Апостолът е нямал ВЛАСТТА да разполага с народни пари?
Мигар, е бил длъжен да отчете и копчетата за ризи?
Да.
Бил е.
Народни пари.
И тази страница от бележника на Апостола, трябва да се отпечата върху служебната карта на веки чиновник, на картите на т.н.”народни представители”, да стои като плакат в пленарната зала, във всяка стая по министерства, учреждения и други кюшета, където ВЛАСТТА се е превърнала в срамна дума.
И омразна на народа.
През лятото на 1871 година, Левски пише до сливенци:
„ ...Недобри, т.е. чорбаджии - изедници и ненародни, които не искат да вземат в народното дело, а предават - трябва да се убиват с време”
Вятър...!
Чуваш ли?
Апостолът вика:
„НАРОДЕ????”

И НИ ПРОБОДЕ С ТЕЗИ ТРИ УДИВИТЕЛНИ.

СУЕТА



Втората планета, посетена от Малкия принц:
„ ...На втората планета живееше един суетен човек.
- О, о! Ето идва един почитател, който идва да ме посети! - извика отдалеч суетният, щом съзря малкия принц.
Защото за суетните другите хора са почитатели.
- Добър ден - каза малкият принц. - Имате странна шапка.
- За да поздравявам - отговори суетният. - Да поздравявам, когато ми ръкопляскат”.
Онази суета, която е изтъкан всеки ред на „Еклесиаста”, от цялата спокойна и тъжна мъдрост на хилядолетията. Суетата на суетния, чийто предназначение е сякаш, за да съществуват ръкопляскащите, също така суетни. Суетни към своето ръкопляскане, а „свалящия с благодарност шапка” - от самото ръкопляскане. Единство и множество, привидно - разделени, но всъщност - в цялост. До толкова, колкото са различни, а всъщност са едно и също Шапката и Боата. Войната и жертвите. Бедността и богатството. Както е и увереността, че върховете са достъпни, както и че низините са длъжни да ни се подчинят в нашето величие. Суетата да се обичаш пред камерите на телевизора, да се обличаш с дрехи за десетки хиляди лева, когато по улиците съществува грях от глад, когато бродят като сенки клошари, да караш автомобил, струваш колкото издръжката на едно училище за 20 години... Хиляди неиздадени книги на писатели, непознати картини на художници, протези за инвалиди и лекарства за умиращите... Суета. Вулгарен егоизъм, граничещ с изродяване.
- „Не хлябът е важен, а дали ти е вкусен... От краден хляб, горчилка ще имаш” - казваше баба.
Лошото е, че тези - суетните, многоликите, просто вземат хапче за киселини и стомашни разстройства. Изхождат се безпроблемно над нашето търпение, избърсват се с хартията на нашата съдба.
И пускат водата.
Припомням си Сенека, мъдростта, на когото съм търсил винаги в болезненото разсъмване на някой лош ден. В печалът на вечерите, когато всичко сякаш залязва, погубва се и потъва в мрак и изкуствени светлини на улични лампи.
Луций Аней Сенека казва:

„ ...Колкото по-дълги колонади строят хората, колкото по-високи кули издигат, колкото по-нашироко простират вилите си, колкото по-дълбоки убежища за през горещините копаят, с колкото по-масивни тавани засводяват гостните си, толкова по-голяма част от небето ще остане скрито от погледа им...”

Малко се чете и препрочита Сенека.
Дори е непознат за мнозина.
Може би, посланията му са неуместни за гладните. За ситите, за повръщащите от пресищане - изкушенията на властта, суетата на обувки от крокодилска кожа и часовник, струващ, колкото целогодишната издръжка на един старчески дом са реалностите, в които Сенека просто не съществува.
Няма я баба.
Няма го червеният петел.
Огнището.
Бялата стена, на която винаги примигваше кандилце, и Богородица кротко се усмихваше...

Вероятно, само Христос има силите да отвърне на Второто си изкушение с:
„ ...Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха,
и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: "на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си.
Иисус му рече: писано е също: "няма да изкусиш Господа, Бога твоего".

Второто изкушение не е поднесено в Пустинята.
Вероятно, не случайно, тя е Изкушението на града.
Градът - средището, там, където са всички, „ДРУГИТЕ”.
Там, където облогът с Доброто и Злото е ежедневие, мътилката на желанията ни се стичат в канавките на алчността и телесните копнежи, цялото ни тайно битие, скритите ни помисли и неистови планове за успех с цената на всичко, помрачават очите ни...
Мечтите, които се деформират от фетишите на средата, от принципите на другите и се превръщат в нищо.
Това е страшният град от „Бесове” на Достоевски, това са мрачните улички на Гогол, по които бродят призрачните сенки на Зола и Дикенс.
Именно, в тази реалност е отведен Христос, за да прекрачи границата.
За изкуси Божествената си същност, като я принизи към Делника.
Да потърси и намери, НА ВСЯКА ЦЕНА, ИЗВЪН ВСИЧКО.
Дори и с облог с Бога.
Сенека казва:
„ Ако носачът е по-слаб от своя товар, той ще бъде неизбежно смазан”.

Скокът от „стряхата”, неминуемо ще изпочупи костите ни. Именно в това е изкушението на Нечестивия - да прекрачим „стряхата”, да се „хвърлим долу”, извън разумното, извън Бог, или както Ницше го определя - „Извън доброто и злото”.
Да изкусиш Бога, това е да прекрачиш „стряхата” на Доброто в себе си.
Тогава, изборът на сгромолясването „долу” е полет.
Или, поне така изглежда.
Това е именно и „свободата на Кирилов от „Бесове” на Достоевски:
„- ...Свободата ще я имаш, когато ти е все едно живееш, или не живееш.”
И още:
„ ...Който посмее да убие себе си, той е научил на лъжата тайната...”
И:
„ ...Цял живот ме е измъчвал Богът...”
Кирилов умира.
Свободата „ИЗВЪН” „стряхата” е падане.
В нищото.
Там, където достига и Кирилов, заедно с останалите, обсебени от бесовете на Изкушението. При Сатаната, творчеството на Бога е пречка за свободата му. Свобода, която се превръща в робство. В агония на търсенето, в копнеж по Изгубения рай на нашата Божествена същност. Достоевски, анализирайки Престъплението, открива Наказанието именно в това мъчително търсене на погубената хармония в нас. Едва ли не всичко създадено от Бога трябва да се отхвърли, за да се почувства най-после свободен. Ако, във всяка личност и във всяко творчество се вижда конкуренция, заплашваща нашата свобода и нашето щастие и развитие, то къде е Бог?
Къде сме ние?
Каквото представляват другите и каквото правят - те представляват ограничение за моята свобода.
Това е философията на егоизма!
Човек е нещото, което трябва да се преодолее.
Арабинът е част от плажа, от горещината и слънцето, което заслепяват Чужденеца на Камю и той го премахва. Човекът е насекомото, в което се превръща героят на Кафка от „Преображението”. Това е Херострат на Сартр, който тича с пистолет в ръка, а след него, като мътна лавина се спуска озверяла човешка сган.
В Притчата, разказана от св. Лука в глава 12. за безумния богаташ, които иска да събори житниците си и да построи по-големи за да прибере богатството си в тях., е събран, може би абсурдът на желанията ни.
Мечтата на богаташа е :

„ ...И ще река на душата си: Душо, имаш много блага натрупани за много години, успокой се, яж, пий, весели се...”

Цялата история на човешкия род е събаряне на старите житници и построяване на нови. Хората унищожават онова, което е било преди тях, с амбицията да построят нещо по-здраво и издръжливо. В процесът на строежа, тези житници отново се оказват остарели и тесни да съберат плодовете на алчността ни.
Това ли е пътят да намерим устойчивите форми за съхранение на благата си?
Това ли са благата ни?
Бог ни отговаря.
Бог ни учи.
Да не събираме имоти за себе си и да не богатеем извън Духа си.

“Рече още на учениците Си: За това ви казвам, не се безпокойте за живота си, какво ще ядете, нито за тялото и, какво ще облечете. Защото животът е повече от храната, и тялото-от облеклото...”
Лука 12:22-23

Екзюпери, с тънка ирония и тъжна усмивка разказва:

„ ...Суетните не чуват нищо, освен похвалите.
- Ти наистина ли много се възхищаваш от мен? - попита той малкия принц.
- Какво значи да се възхищавам?• - Да се възхищаваш, значи да признаваш, че аз съм най-хубавият, най-добре облеченият, най-богатият и най-умният на планетата.•
- Но ти си сам на твоята планета!
- Все пак възхищавай се от мен! Направи ми това удоволствие!
- Аз ти се възхищавам - рече малкият принц и сви леко рамене, - но какво значение има това за теб?
И си тръгна...”



„ ...На следващата планета живееше един пияница. Това посещение бе много кратко, но потопи малкия принц в дълбока тъга. .”
Тъгата.
Голямата тъга към един абсурден свят, където Бягството е Пристигане, Злото и Добро и няма ясни очертания, които да ги разграничават.
Сенека казва:
„ ...Заразяването започва със смесването на здравото с болното”.
Пияницата споделя пред Малкия принц:

„ ...- Пия - отвърна мрачно пияницата.
- Защо пиеш? - попита го малкият принц.
- За да забравя - отговори пияницата.
- Да забравиш какво? - поинтересува се малкият принц, който вече го съжаляваше.
- Да забравя, че ме е срам - призна пияницата, като наведе глава.
- Срам от какво? - попита малкият принц, който искаше да му помогне.
- От това, че пия! - завърши пияницата и потъна окончателно в мълчание.
А малкият принц си тръгна в недоумение...”
Бягство.
Срам.
Вина.
Призраците на епохата.
Бягство към Свободата, чрез Не - Свобода. Призракът на „Играчът на рулетка” на Достоевски. Безкрайното пътуване от „По пътя” на Керуак, скиталчеството на „Спасителят в ръжта”, мъченията на Сизиф на Албер Камю. Вратите, сякаш са затворени. Пътищата не водят до никъде. Запечатан е „Замъкът” на Кафка, отворени е единствено лабиринтът на една абсурдна действителност в „Процесът”.
Пия от срам, че пия...
Пътят на Малкия принц продължава.
Има ли посока?
Къде ще го отведе той?
В планетата на един бизнесмен.
Сред галактиките на парите.
Парите, които са създадени сякаш, единствено заради себе си.



За тях, за „планетите на бизнесмените”, Презвитер Козма в своята “Беседа против богомилите” казва:

„ ...Оплетохме се в лъжи и бликаме с неправда, работим повече за корена, от колкото за Тебе, оставихме небесното и теглим към земното, обичаме домовете на богаташите повече от църквата, и там - като врана на мърша се стръвим, очаквайки помощ повече от тях, от колкото от Тебе, като забравихме и потъпкахме Писанието...”

Баба ми нямаше пари.
Имаше голям, червен петел, който кукуригаше сутрин и ме будеше.
Дядо ми имаше гайда.
Свиреше в кръчмата и хората трошеха чашите си и плачеха.
И до сега го споменават.
В Евангелието на Тома е казано:

„ ...Учениците Му Го запитаха:
Кога Царството ще дойде?
Исус отговори:
То никога няма да дойде, ако го очаквате.
Никой няма да каже виж тука е, или там е.
При все това, Царството на Отца е разстлано върху земята,
и никой човек не го вижда...”

Лев Николаевич Толстой ни уверява, че „Царството Божие е в нас”, така, както и Христос ни учи.
Баба и дядо не са чели Толстой.
Чели са Библията и са имали пред вратата на къщата цветя. Рижава козичка, която даваше мляко и сирене. Кокошки, които сякаш снасяха яйцата си в една плетена кошничка всеки ден. Доматите миришеха на градина и пращяха, когато ги отхапвах. Парите, които имаха вкус на лимонада и бонбони.
Парите добиваха стойност единствено, когато отивах до фурната и под мишница носех парещия хляб. Който изяждах повече от половината, докато стигна до вкъщи и докато разговарях с всички кучета по пътя.
И кучетата обичаха този хляб...
Баба се смееш, даваше ми още стотинки.
И аз се връщах по пътя обратно, до фурната, в която една туркиня с блага усмивка, пляскаше с ръце:
- Вай, вай! Ашколсум, на момчето! - и ми даваше още по-горещ хляб.
Понякога ме болеше корем. Когато пиех от студената чешма.
Тогава, баба ме милваше по челото и ми даваше специален чай.
„За лакомия!” - така ми казваше тя.
И сега помня как боли лакомията.
Блажена невинност...
В „Еклесиаста” е казано:

„ ...Предприех големи работи: съградих си къщи, насадих си лозя,
уредих си градини и садини и посадих там всякакви овощни дървета;
направих си водоеми за поливане садините, в които растат дърветата;
придобих слуги и слугини, имах си и слуги домородни; също и едър и дребен добитък имах повече, нежели всички, които бяха преди мене в Йерусалим;
събрах си сребро и злато и скъпоценности от царе и области; доведох си певци и певици и това, що наслаждава синовете човешки - разни свирала.
И станах аз велик и богат, повече от всички, които бяха преди мене в Йерусалим; и мъдростта ми си остана с мене.•
Каквото и да пожелаеха очите ми, не им отказвах, не забранявах на сърцето си никаква веселба, понеже сърцето ми се радваше във всички мои трудове, и това ми беше дял от всички тия трудове.•
И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето - всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето!...”

„ ...Тялото ни има нищожни изисквания - казва Сенека - иска да го предпазим от студ, да заситим глада и жаждата му с храна и питие. А усилията на всички желания извън това, отиват за задоволяване не на нуждите ни, а на нашите пороци...”
Не говоря за аскетизъм.
Мечтая за времето, когато парите ще добият истинската си стойност.
И ще послужат като средство, а не като-цел.
Според Русо, в собствеността се крие първородния грях на човека, собствеността е основата за разделението между хората. Не знам, дали е прав.
Склонен съм да вярвам на Малкия принц, който казва:
- „ ...Аз - продължи той - притежавам едно цвете, което поливам всеки ден. Притежавам три вулкана, които чистя всяка седмица. Чистя също и угасналия. Човек никога не знае. За моите вулкани и за моето цвете е полезно, че ги притежавам. Но ти не си полезен за звездите...”
Полемика без отговор.
Истината, до колкото тя съществува въобще, е размита сред безкрайните вълни на хората, сред пясъка на техните грижи и мироглед. Истината на богатия, не е моя истина. Богатият е убеден, че завиждам.
Аз съм убеден, че изпитвам халост към него. Той ме ненавижда вътрешно.
Пътеките са прекъснати изначално.
Мъдростта на времето ме убеждава, че прогресът е в предприемчивостта. Съществува и сентенция, сигурно – улична, но достатъчно красноречива:
„ Щом съм по-богат, означава, че съм по-умен”.
Отвръщам с мълчаливо презрение.
Знам със сигурност, че ако не с много грях, то във всяко богатство има поне малко непочтеност. Не вярвам в притчите за „денонощния труд” и „високите цели”.
Поне - в България.
Парите създават власт, а властта пази парите.
“ Горко вам, които притуряте къща към къща, които присъединявате нива към нива, тъй че за другите не остава място, сякаш само вие сте заселени на земята...”
                                                                                                                              Книга на пророк Исая 5:8.
Дори, не бих казал - „Горко ви!”.
Нищо не бих казал.
Достоевски е видял всичко това И го е казал :
“...Бяха се появили някакви нови трихини, микроскопични същества, които се вселяваха в телата на хората. Но тези същества бяха духове, надарени с ум и воля. Хората, приели ги в себе си, веднага побесняваха и полудяваха. Но никога, никога хората не бяха се смятали толкова умни и непоколебими в правотата си, както се смятаха заразените. Никога не бяха смятали за по-непоколебими своите присъди, своите научени изводи, своите нравствени убеждения и вярвания. Цели селища, цели градове и народи се заразяваха и лудееха. Всички бяха в тревога и не се разбираха, всеки мислеше, че той единствен е носител на истината, и се измъчваше, когато виждаше другите, биеше се в гърдите, и плачеше и кършеше ръце. Не знаеха кого и как да съдят, не можеха да се споразумеят какво смятат за зло, какво-за добро. Не знаеха кого да обвинят, кого да оправдаят. Хората се убиваха взаимно в някаква безсмислена злоба. Събираха едни срещу други цели армии, но армиите вече в поход, изведнъж започваха сами да се унищожават, редиците се разбъркваха, воините се нахвърляха един срещу друг, намушкваха се и се колеха, хапеха се и се изяждаха един други му. В градовете по цял ден камбаните биеха тревога: но кой и за какво призоваваха, никой не знаеше, а всички бяха в тревога. Изоставиха най-обикновените занятия, защото всеки предлагаше свои мисли, свои поправки и не можеха да се споразумеят...”

Спомням си, колко прозрачен и чист беше въздухът вечер, когато, седнали с баба на пейката пред портата, чакахме да се завърне козичката. Минаваха първо черните биволи, поклащаха дълги опашки и гледаха мрачно. Сигурно, защото бях гражданче, не се страхувах от тях. И тичах да ги галя по влажните муцуни. Биволите пръхтяха в лицето ми и ме близваха с топли езици. Миришеха на кал и тръстика, на слънце и сила, големи и черни, като облаци, от които очаквах да завали топъл дъжд.
После минаваха овцете. Скупчени, заболи глави в прахта.
Тях не харесвах.
Сигурно, защото не виждах очите им.
Вървяха накуп, душеха се по опашките и миришеха на спарена вълна.
Ние стояхме на пейката, над нас в черницата, пееха птиците, преди да заспят.
Минаваха туркини с шарени шалвари, носеха хляб в тъкани торби и поздравяваха:
- Кола геле, бабо Иванке!
- Дал ти бог добро, Исмаилце!

И слънцето беше голямо и жълто, като узряла ябълка.
Бръмчеше мотор. Вдигаше прах, замирисваше на пушек и жега, мотористът вдигаше ръка и забулен в прахоляк, се загубваше надолу из пътя.
Исках да имам мотор.
Да го яхна и да посрещна пръв нашата рижа козичка.
Да я кача на мотора, в коша, да я повозя до вкъщи.
И после да и дам хляб.
И да ближем заедно с нея каменна сол.
Козичката идваше.
Отдалеч се затичваше, брадата и потрепваше от тичането, а аз хуквах...
...Не, не е идилия.
Разказвам за хляб.
За козичката, която донасяше сирене отнякъде.
И за прашния път, по който минаваха туркини и поздравяваха.
И за Богатството, което имаше там.
- „ Не хлябът е важен, а дали ти е вкусен... От краден хляб, горчилка ще имаш”.
Хлябът беше вкусен, бабо.
Много!
И там, на пейката, пред прашния път - парите, властта, града и пустинята бяха нещо, от някакъв друг свят, непознат и страшен, за когото не знаех, а и не исках да мисля. Съществуваха добрите туркини, черните биволи и рижавата козичка, която бързаше към нас.
И ние я очаквахме.
Не искахме нищо повече, просто бяхме създадени сякаш един за друг, съзвучни с тихата хармония на залеза и звъна на идващото стадо от кози.
Някога, много по-късно се появи СМИСЪЛЪТ.
Търсенето на Обяснението.
И в това търсене, нещо се промени. Слънцето изведнъж захлупи очи над хълма, пътят се изпълни с прахоляка на минувачите и въздуха стана задушлив.
Вместо ИСКАМ, се появи ТРЯБВА.
И желанието помръкна.
Желанието се облече с Причина, а това я промени. В новата дреха нещата започнаха да изглеждат различно, безгрижието на удоволствието да си размахваш босите крачета от пейката се обу в обувки. Лъснати, строги.
Прашният, селски път се преобрази в трамвайни релси, биволите потънаха някъде и днес не дишат в лицето ми с влажния си, топъл дъх.



Останах сам, на една малка планета, сътворена сякаш от спомените, за да паля фенера и да търся нещо изгубено.
„ ...Малкият принц не успя да си обясни за какво служат един уличен фенер и един фенерджия някъде в небето, на планета, където нямаше нито къщи, нито население...”
Пишех стихове и търсех в белия лист залеза.
Козичката и черните биволи.
А светът се въртеше все по-бързо, трамваите прелитаха покрай мен по разписание, железните им врати се затваряха изневиделица с трясък, прашният път вече беше асфалтиран от някой, вместо слънце, имаше вече неонови лампи...
Все пак, запалвах фенера и се надпреварвах с бягащото слънце и идващия мрак. Пишех, защото усещах, че в това има нещо красиво.
Както и Малкия принц сподели, сякаш с мен:
„ ...Когато запалва своя фенер, той като че създава нова звезда или цвете. Угаси ли фенера си, приспива цветето или звездата. Това занимание е много красиво. Когато запалва своя фенер, той като че създава нова звезда или цвете. Угаси ли фенера си, приспива цветето или звездата. Това занимание е много красиво. То наистина е полезно, защото е красиво...”

И си мислех, че тъжните песни на дядо, изсвирени край смълчаните маси са били фенери, запалени сред мухите и прашните чаши. Фенери, които са заслепявали със светлината си, разплаквали са тежките, отрудени сърца на селяците, обръгнали от пек и суша, от крясък на врани и воя на вятър.
А дядо е свирел.
Със затворени очи, да не вижда лицата, набраздени от грижи.
Да не чува тътена от гърдите им.
Въздишките на изпитите чаши.
Свирел е.
Свирел...
Спри за миг, дядо!
Искам да чуеш, какво ти нашепва Малкия принц.
И тогава.
И днес.

„ ...Този човек - каза си малкият принц, продължавайки пътешествието - би бил презиран от всички други: от краля, от суетния, от пияницата, от бизнесмена. Ала той единствен не ми изглежда смешен. Може би, защото се занимава с друго, а не със себе си...”
Искам да чуеш!
Защото го говори и на мен, твоя внук.
И на мнозина след тебе...

 РАЗМЯНАТА

„ ...Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава,
и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.
Тогава Иисус му казва: махни се от Мене, сатана!, защото писано е: "Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш".

... Тогава, имах бамбукова въдица. С макаричка накрая, с желязна дръжка. Пръчката се разглобяваше, сгъваше се на две и като я вържех с връвчица, беше лесно да я нося. С турчетата ходехме да ловим риба на реката, по онова време нямаше въдици, другите намотаваха на шише влакното и ловяха така, или пък откъсваха от някое дърво дълъг клон, окастряха го и на края му връзваха влакното. Аз им давах кукички, че техните бяха направени от изкривена карфица, а моите бяха „купешки, от София, чак!”. Те пък ми помагаха да откачвам рибките, че ми беше жал. Рибките слагахме в една плетена кошница на баба, бях я намерил на тавана-дръжката и беше скъсана, но дядо ми върза канап, и така можех да я нося на рамо. Ловяхме и раци, но мен ме беше страх да бъркам по дупките на вировете, пък и баба не ми даваше да газя в реката. А тях не ги беше страх, събути по шорти, газеха край брега и ровеха с голи ръце из дупките, по някое време някой изпискваше и хвърляше рака на сушата. Моята работа беше да ги ловя и да ги слагам в една торба. Раците не се слагат при рибките, че ги кълцат с щипките. Внимавах много как ги хващам, обикалях около рака, понякога той достигаше до брега и се шмугваше във водата, а другите викаха по мен. После се сетих, да ги хващам с две пръчки, заклещвах ги и ги мушках в торбата. Раците шумоляха вътре и скърцаха с черупки. Когато напълнехме торбата, заедно с дела от рибките, се прибирах в къщи. Баба разглеждаше с недоверие улова ми, въздъхваше и изтриваше ръцете си в престилката.
- Само работа ми отваряш!
А дядо казваше през смях:
- Скакалци!
- Ти, да не се обаждаш! Детето ще си ги яде!
Рибката ставаше хрупкава. На село нямаше лимони, такива неща не се продаваха, ама с комат от градината и къшей хляб, хрупках горещите рибки навънка, в тъмното на двора, край огнището. Баба ми запалваше газената лампа и наоколо се събираха пеперудки. Жал ми беше, когато се мушкаха вътре и си изгаряха крилата, тогава пърхаха долу, до фитила, докато умрат. Веднъж сложих парче вестник отгоре над стъклото, то пък взе, че пламна, помня, че баба ми се кара после.
А раците, баба първо ги миеше на чешмата, в една кофа, после ги изсипваше направо в тенджерата с кипяща вода. И сиво-зелените, иначе мустакати щипки, изведнъж ставаха целите червени. Тогава разбрах, какво значи „ червен, като рак!”.
Това е. Червени, и вече не бяха опасни. Чупех първо опашките им и изсмуквах месенцето от вътре, после-щипките, една по една. То, май и друго нямаше за ядене. Черупките на сутринта ги хвърляхме на кокошките, те кълвяха по тях с човки, ама какво намираха-не знам. Петелът обикаляше наоколо и важно се обаждаше на кокошките, уж, че той ги е намерил.
Вкусотия си беше!
Та, разправях за въдицата ми.
И за реката.
И за комата, с горещи рибки и домат.
Един ден, сутринта отидох да играя в училището. То беше наблизо, до чешмата, като ми омръзнеше да се катеря по крушата, отивах в двора да играя с децата. И като отидох, видях, че се бяха скупчили и гледаха нещо.
Беше коте.
Бяло, с черно петънце на муцунката.
Малко коте, някой го беше хванал от някъде, или го бяха намерили из двора изгубено.
Ние си нямахме коте. Имаше една голяма, жълта котка на съседите, която се навърташе, колкото да хапне, после пак се прибираше, а и не даваше да я галя. Като видях котето, направо заподскачах от крак на крак от радост.
- Ще ми го дадете ли?
- А ти какво ще ни дадеш, софиянче?
- Че какво да дам?
- Дай нещо, иначе ще го обесим!
Знаех, че могат да го направят. Турчетата бяха зли, виждал съм, как късат главите на малки птичета, дето ги вадеха от гнездата. Така - катериха се по дърветата, ровеха из гнездата и хвърляха на земята малките птичета. Не знам защо.
- Нищо нямам, какво да дам?
- Ще ни дадеш пет топчета... - Хасан мислеше, от усилие, чак челото му се беше набръчкало - Ще ми дадеш и твоята въдица, оная - от бамбук.
Чак това не очаквах. Бях готов да им дам моите 65 стотинки, дето бях събрал през лятото, но...
- Иначе - ще го беся! Ще го закова после с пирон на портата, да се плашиш !
Мълчах.
После кимнах. И размяната стана. Изтичах до вкъщи и донесох въдицата, както си беше с макаричката и купешките кукички.
И си прибрах котето.
...На сутринта, то избяга. Или не знам какво стана с него, но го нямаше вече. Останах и без коте и без въдица.
Дядо ми се смя много, но нищо не каза.
Баба само цъка с език, три ръце в престилката, когато и разказах.
- От малки са такива! Срам от Господа нямат! Но, ти добро си направил...Гаджали с гаджали!



„ ...Малкият принц седна на един камък и вдигна поглед към небето:
- Питам се - рече той - дали звездите не са осветени, за да може всеки да намери някой ден своята. Виж моята планета. Тя е точно над нас... Но колко е далеч!
- Хубава е - каза змията. - За какво си дошъл тук?
- Имах неприятности с едно цвете - отвърна малкият принц.
- Ах! - рече змията.
И млъкнаха.
- Къде са хората? - обади се най-сетне малкият принц. - В пустинята човек се чувства малко самотен...
- Човек е самотен и сред хората - отговори змията.
Малкият принц я гледа дълго:
- Ти си странно животно - каза й накрая той. - Тънка колкото един пръст...
- Но съм по-могъща от пръста на крал - рече змията.
- Малкият принц се усмихна:
- Не си толкова могъща... дори нямаш крака... дори не можеш да пътешестваш...
- Мога да те отнеса по-далече от всеки кораб - каза змията.
Тя се нави около глезена на малкия принц като златна гривна:
- Връщам всеки, когото докосна, на земята, от която е произлязъл - добави тя. - Но ти си чист и идваш от звезда...
Малкият принц не отговори...”


...Привидно, няма връзка между Малкия принц, спомените от детството ми и Библейските текстове. Може и така да е.
Имах шанса да изпитам Изкушенията. Което е изключително важно. Както казах, извън реалните изкушения и нашите реакции - другото са приказки. Живеем във време, когато всичко са приказки. Виртуалната реалност измести реалността. Преса, медии, интернет, трамваят, лъскавият джип създава мечтите ни. Знаем онова, което ни поднасят. Което, някой е преценил, че ни е необходимо. Мечтаем телевизионно. Четем, което ни препоръчат, по точно -което има добре платена реклама и ни е натрапено, по един или друг начин. Спомням си за няколко митологии, които любезно ми поднасяха в отделни отрязъци от време:

- Врагът от юг - (Гърция и Югославия - врагове на народа)
- „Луда крава”
- „Птичи грип”
- „2000 година - компютрите спират”
- Ислямският тероризъм
- Световната криза

Оказа се, че нищо не е реално. Просто става въпрос за пари.
Събуждам се сутрин, а т.н. „медии”, имат една единствена цел - да ме плашат.
Трябва да съм ЗАВИСИМ.
Това е целта.
Страхът създава страх, а той от своя страна - зависимост.
На делнично ниво, в кафеза на малкия човек, всичко това се моделира по мъничък начин:
- Той не ми се обади, и аз няма да се обадя
- Кой е той, че да ми казва?!
- Хората са прости, затова и не ме разбират.

И разни подобни.
Щъкаме, като плъхове в кафез, лекарят ни дава морковче, а след това ни инжектира с чума.
В България - и морковчето липсва.
Мислил съм си върху иконите, които са съпътствали цялото ни православие. За смисъла на молитвата и покаянието. За традициите, които сякаш изчезват в 20 век. И най- вече - защо са рисувани икони?!
Защото са съществували икони, по-точно - потребност от икони. Потребност от символи.
Не вярвам, че вече в България съществуват символи.
Извън мутри, политици и чалга - курветини.
Поругаха и последното свято нещо, до колкото българинът има светини.
Нищо няма!
Знам, че разни патриотари ще ми се закълнат, че портретът на Левски стои в кабинета им като икона. Други лумпени ми разказват, че четат постоянно „Записките...”
Нищо не е вярно!
Всеки подобен „патриот”, бих му разбил муцуната с юмруци.
Категорично!
Спомнете си „Човекът в калъф” на Чехов и неговия герой Беликов:
„- Да не стане нещо...”
Това са символите - калъфки.
Апартаменти.
Коли.
Служба.
Офис.
Оргазмите са ни по калъф - чути, видени, неизживени...
Децата ни са по калъф - трябва да знаят английски и да свирят на цигулка.
Стиховете ни са по калъф - „така се пише...”.
Телевизорът ни дава ясна представа, какви би трябвало да сме - с бели зъби, миришейки на не знам - какво си,проспериращи и усмихнати...
Американската, инфантилна и извратена мечта!
Не ви ли се повръща?!
Сутрин, събуждайки се, когато само часовникът е нахален, в синкавия полумрак...
Не ви ли се повръща?!
Дълбоките спазми ме правят пречистен.
Повръщам в мивката, защото няма какво да повърна.
И тъмната слуз от цигари, сънища и натрупани спомени, която изтича в мивката, ме кара да се чувствам свободен. Не, че съм решил нещо.
Просто - повърнах!
И в гадната слуз се крие моята свобода.
Несъгласие.
След това отмивам слузта.
И ставам нормален.
Това не е бягство.
Това е отношение.
И чувство за съхранение на някакво скапано „АЗ”.
„Аз”, което трябва да бъде.
Да участва, по някакъв начин.
Да се усмихва, да дава пари, да получава пари...
Пари...
Виртуална реалност. Знаци върху хартия, която има виртуални права върху вещи.
И хора.
Трамваят не е истински, защото не знам какво значи трамвай.
Трамваят се е превърнал в даденост, в превозното средство, което ни носи от тук - до там.
И ни връща.
Ако не познаваш трамвая, неговите механизми и мотори са просто абстракция. Може да се каже - „Кому е нужно да познаваш трамвая?”.
Да.
Никому.
И това не е важно.
Както „не е важно”, да познаваш другия.
Третия.
Къщата е помещение, в което живеем.
Без история.
Без бъдеще.
Леглото е матрак, върху което правим секс и пърдим.
Този до нас е онзи, с който имаме официален документ.
Удостоверение за граждански брак.
Съдебно решение за развод.
Съдебна делба.
Дялови квоти.
И други простащини.
А, къде е той, всъщност?
Няма - „Удостоверение за любов”.
Звучи тъпо?!
Тъпо е, че някой удостоверява единствено моето състояние в т.н. „граждански оборот”.
След като си „женен”, всичко е ясно.
„Осъден” - също.
Къде е Удостоверението за мен?
Къде пише, че размених бамбуковата си пръчка за живота на едно коте?
Че турчетата са изначално „гаджали”?
Че отиваме в нищото, всички ние, с нашите удостоверителни документи...
И с нашата воля, да нямаме воля?
Липсата на физиономия е физиономията на времето.
Когато липсва Бог, той бива заместен с фетиши.
С документи.
С пари.
И тихата глухост на Нищото, глухост, която съществува само в пустинята.
Змията, като образ в творбата на Екзюпери е начало.
И край.
Ще говорим.

ОТ ВИСОКАТА ПЛАНИНА ДО ПАДИНАТА. 

„ ...Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава,
и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.
Тогава Иисус му казва: махни се от Мене, сатана! защото писано е: "Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш"... 

„ ...Малкият принц се изкачи на една висока планина. Единствените планини, които бе виждал някога, бяха трите вулкана, стигащи до коляното му. И угасналият вулкан му служеше за столче. "От такава висока планина - каза си малкият принц - ще обхвана с един поглед цялата планета и всички хора..." Но не видя нищо друго, освен острите скали на един връх.
- Добър ден - каза за всеки случай той.
- Добър ден... Добър ден... Добър ден... - отвърна ехото.
- Кои сте вие? - каза малкият принц.
- Кои сте вие... кои сте вие... кои сте вие... - отвърна ехото.
- Бъдете мои приятели, аз съм сам - каза той.
- Аз съм сам...аз съм сам... аз съм сам... - отвърна ехото.

"Каква странна планета! - помисли си той. - Цялата суха, цялата с остри върхове и цялата солена. И хората нямат въображение. Повтарят каквото им кажеш... На моята планета имах едно цвете, то винаги заговаряше първо..."
От висотата на Планината...
Там, от където изгледът е голям. Широк. И предполага възможност за полет.
За Избор.
Изборът пред Христос е екзистенциален въпрос.
Или-или.
Изкушението идва, в това няма страшно. И Изкусители ще има. Според Свещеното писание-те ще бъдат наказани. Това, едва ли е важно за Изкушавания.
От едната страна остава Изкусителят, от друга-Изкушавания. По средата е Изкушението. Изкушението е предмет, избор и на единия и на другия. Всеки от тях има своето решение и възможност за своя избор. Същевременно, и Изкусителят и Изкушаваният, привидно различни и в различни позиции, в същото време са в неразделна връзка. Различни, те са цялостни. Те съществуват като субекти, благодарение на съществуването на другия. Ако не съществува Изкушение, няма да ги има и двамата. Не съществува добро, ако то не се определи като антипод на злото. „Зло” и „добро” са условности, които съществуват самостоятелно, а същевременно-в привидна цялост. Антихриста съществува, благодарение на Христос. Христос е нашия Спасител, защото съществува Първородния ни грях. Преди Грехопадението, в градините на Едем, не е съществувала нравствена алтернатива.
Показателна е срещата на Адам и Ева със Змията в „Битие” 3:4-5:

„ ...Тогава змията рече на жената: Не, няма да умрете,
Но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.”

И именно, чрез Плода на познанието, Адам и Ева осъзнават голотата си. Осъзнават страданието. И изгубват Рая, за да намерят категориите на личността си. Грехопадението създава понятията. Светът става голям и различен. Адам осъзнава своето различие от Ева. Открива своето преназначение, макар и обречено на страдание.

В „Битие” 3:7 е казано:

„ ...Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи.”

Какво би станало, ако Змията не бе изкусила жената, да вкуси от Дървото на познанието?
Бих казал-нямаше да съществува Рай.
Раят добива очертания и реално възниква, когато е изгубен. Адам и Ева възникват като хора, когато се отчуждават от Бога, когато са прокудени от Едем.
Защо Бог създаде Змията, ако не от необходимостта да бъде предаден?
Не бе ли нужно Христос да бъде разпнат, за да възкръсне и да се превърне в Спасител?
Не бе ли нужно да се сбъдне Божията воля и предсказаното, за да се превърне Христос в Христос?
Каква трагичност има в Неговия вопъл:

„ И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше и думаше:
Отче Мой, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти.”

Матея 26:39

Три пъти се моли Христос на Отец (Матей 26:39,  26:42, 26: 44), да „го отмине тая чаша...” преди да дойде часът на грешниците.
Три пъти...
Предопределеност, която е и необходимост.
Каквато предопределеност следва и пътя на праотците ни, за да се превърнат в хора. Ако не бе Първородният грях, то те щяха да си останат декор в градината на Едем. Неосъзнат от никого декор. Змията щеше миролюбиво да пълзи по клоните на дърветата, небесните птици щяха да пеят, без да има кой да ги чуе.И Бог, нямаше да бъде Бог, защото няма кой да Го осъзнае, като такъв.
Какво първо осъзнават Адам и Ева? - голотата си. И поставят смокинови листи, за да я прикрият. А какво е голотата, освен осъзнаване на нищожността на плътта.
В своите „Мисли”, Блез Паскал казва:
„ ...Величието на човек се състои в съзнанието за неговата нищожност. Дървото не съзнава нищожността си. Следователно, човек е нищожен, щом осъзнава нищожеството си, но същевременно е велик, именно защото го осъзнава.”
Не съществува изкушението на „... Всички царства на света и тяхната слава” в Пустинята.
Изкушението възниква като изкушение от „високата планина”, там, от където кръгозорът и възможностите са обозрими. Достижими, като цели и възможности. Реалният избор възниква именно тогава-при наличието на реални параметри на възможното. Да не откраднеш, когато не можеш да откраднеш-не е избор. Не е позиция, а теоретична възможност. Прекалено често категоричността и силните думи, изречени с убеденост, всъщност са тези, без покритие.
Изкушението е реалност, когато е реално.
Антиподът създава оригинала. И обратното. Нещата съществуват, до колкото могат да бъдат съпоставени и сравнени. Не съществува сладко, само по себе си. Сладкото става сладко, когато и съпоставено. За далтониста не съществуват цветове. Казват, че кучетата виждат в черно и бяло. Какво означава тогава, червения цвят за далтониста? Извън дрипавата ни сетивност, извън копираните от някъде категории, не съществува нищо извън нас, макар и да е доказано, че съществува. Със зрението виждам една бедна гама от цветове, вероятно съществуват още безброй много непознати, но това не е важно. Изкушенията от „високата планина” съществуват единствено там-от високо, и са реални, защото са обозрими сетивно и като възможност. И изборът е реален, защото съществува избор.
Смешно е да питаме, какво би направил бездомника, ако има дом. Бедният-ако има пари. Робът, ако има власт. Каквото и да отговорят, това са приказки. Блянове, които не са и блян, а представи в очите на лишения. Защото, забогателият гладен, би поискал месо, вино и хляб, но не и броколи. Защото не знае какъв е вкусът им. Не би пожелал немски роял, защото не е слушал никога музика. Никога не е свирил. И този старинен роял, няма никаква стойност. Сетивата му познават вкусът на ракия и меката плът на някоя друга бездомница. Роялът, просто го няма.
 Изкачихме се „на високата планина” с Христос, време е да слезем от нея, за да се изкачим на планината с Малкия принц.
„ - Бъдете мои приятели, аз съм сам - каза той.
- Аз съм сам...аз съм сам... аз съм сам... - отвърна ехото... „.
Изкушението липсва.
Тишината е оглушителна.
Ако, Христос е изправен пред дилемата „Или-или”, то тук говори само ехото. Ехото на болезненото търсене, кънтящо в цялата естетика, философия и литература на 20 век. Понятието „ за избора”, като нишката на Ариадна е основното свързващо звено във философията и литературата на екзистенциализма. И не само там. Но Изборът е демитологизиран. Героят вече не е герой, в приетия смисъл на понятието. Героичното в избора е съгласието или не, но и двете позиции са поведение на дистанцията. „Героят” е потърпевш, пасивен в действеността си, отчужден наблюдател на онова, което се случва, или правят с него. Неговата история не е история на онова, което върши, а на онова, което се случва с него, или-около него. Той е субектът, който търпи. Оцелява. Бунтува се абсурдно, без надежда. Действието отстъпва място не на изражението в действителността, а  на онова, което се извършва вътре в съзнанието му. Поведението на героя е статистиката на наблюдател, който отчита. И неговата мрачна статистика остава върху изписаните листове на масата му, защото не е важна и потребна никому. Героят не е вече герой. При него окраската на необикновеност е заменена с обикновенност, дори-с безличност. Героят яде, спи, ходи някъде и говори с някой, някакви неща. Той няма автентичност. Героят на Кафка се казва Йозеф К. И в романа си „Процесът”, Кафка го нарича просто К. Новият герой няма име. Няма бащино и фамилно име. Няма корени.
Няма корени, защото именно в „корените” героят на „Погнусата” на Сартр открива погнусата. Там, в парка, разхождайки се, героят Рокантен се взира в един корен и осъзнава, че този корен му е изначално чужд и враждебен, и в неговите увиващи се пипала, открива нещо, което го изпълва с отвращение. Героят се превива от погнуса, гади му се, повръща му се от тази преплетена същност, която съставлява, или-би трябвало да съставлява битието му.
Погнусата е погнуса от липса на автентичност. Защото корените са гадни, а бъдещето е враждебно. Именно, проблемът с автентичността, в търсенето и намирането на три имена, на минало и бъдеще, на цел и посока, по която да се направи следващата крачка е проблемът.
Героят на Селинджър от „Спасителят в ръжта” има имена-казва се Холдън Колфийд. Но неговата автентичност се изчерпва в шапката с дълга козирка, в бягството му. Именно-БЯГСТВОТО е основна тема на изкуството на 20 век. Бягство, което не води до никъде.
„Спасителят” на Селинджър не спасява никого. Неговата мечта е да спасява децата, които играят в ръжта, не водейки ги някъде, а те „... Да не паднат в пропастта”.
В „Чужденецът” на Камю, дори и това не се случва. Там, героят е изчистен от всякаква самоличност. Той няма минало, близки, родина и семейство. Той се намира някъде, говори с някакви хора, стават някакви неща около него. На плажа е непосилно горещо, има един арабин, лишен също от самоличност-просто арабин, под палещото слънце. И героят на Камю го застрелва. Някой, убива някой. Два силуета, размити под слънцето, един пистолет и изстрел. Някой е мъртъв. Убиецът е подсъдим за убийство. Механичният акт на натискане на спусъка се завръща обратно, също така механично. Съдът е някъде, някакъв, съди го според своите изписани норми. Не според Бог. Огромна е пропастта между „Престъпление и наказание” на Достоевски, „Възкресение” на Лев Николаевич Толстой и правосъдието при Кафка, Камю, Джойс и Сартр. Липсва нравствената присъда. Бог липсва, Бог не съди. Вината е определена от някой друг, не е осъзната от героя.
Според закона.
Онзи същият кошмарен и демоничен закон, който виждаме в „Процесът” на Кафка, като зловещо махало се връща и се стоварва върху Чужденеца. Има присъда. Смърт. Със същото безразличие убиецът се превръща в жертва. Присъдата е произнесена, ще бъде изпълнена.
Дори и пред смъртта, героят не открива себе си. Екзекуцията му има смисъл, ако има много публика, която да го посрещне с викове на омраза.
Ако героят на Кафка в „Преображението” - Грегор Замза се превръща от насекомо в гъсеница и е потърпевш на отношението на околните, то процесът не спира до тук.  При Йонеско, героите се превръщат в носорози. Груби, враждебни и агресивни. Гъсеницата е отвратителна и гнусна, но носорогът е грубата сила, която сякаш нахлува зад декорите. Ако при Камю трупът е продукт на неосъзнати сили, то в Театърът на абсурда, трупът изпълва цялото сценично пространство. А и не само него, светът се е превърнал в място, където труповете оживяват и заемат атмосферата. В „ Амадей, или как да се отървем от него”, Йонеско рисува огромния труп, който всички искат да скрият, а той постоянно расте - и краката му, подпухналата му глава започват да излизат от стаята, в която привидно е скрит. При Самуел Бекет абсурдът достига да крайност - очаква се Годо, без да е ясно защо, и кой всъщност е той.
Състояние.
Героят липсва. Има нещо, което се случва, или се очаква да се случи.
В пиесата „Краят на играта”, героят Хам мечтае за смъртта, през цялото време моли слугата си да го убие. Отстрани-в боклукчийската кофа седят баща му и майка му, вечно гладни. Човешката същност е превърната във физиологично състояние - черво и смет. Човекът, като съдържание, като същност на кофата.

...НА КОФАТА!

В края на пиесата, Хам постига мечтаното-слага една бяла кърпа с кървави петна. Няма го Хам, няма нищо-остава само бялата кърпа на кървави петна, която замества автентичността ни. Интересно е да се отбележи, че Хам е синът на Ной, който вижда баща си гол и пиян, поради което е проклет от него.
При Ърнест Хемингуей, героите също са предопределени сякаш, и орисани с някаква обреченост. Това е импотентният Джейк от „Фиеста”, умиращият писател в „Снеговете на Килиманджаро”, Робърт Джордан от „ За кого бие камбаната?”.
И самият Хемингуей.
Изгубил (според него) способността си да пише, Хемингуей споделя:
„ ...Какво мислите, става с човека, който е разбрал, че вече не може да пише книгите, които е искал да напише? Нито да направи всичките хубави неща, които е искал да направи?...”
През лятото на 1962 година, тогава, когато аз съм се родил, Хемингуей дава отговор на тези въпроси. Застрелва се с пушката си.
Книгата му, последната му книга, действително остава недовършена. Приятелите му я кръщават „Безкраен празник”.
Чел съм, че буквалният превод на заглавието е „Празник, който се мести”, в смисъл-няма фиксирана дата в годините. Жадуваният празник на Хемингуей няма постоянна дата. Нищо няма. Всичко се срутва, изгубило смисъл.
„Победителят не получава нищо” - така е озаглавен един от сборниците с разкази на писателя. В „Убийците”, бившия боксов шампион лежи вцепенен, уморен от всичко и чака търпеливо убийците да го убият. В „Чисто и светло” старият сервитьор очаква да се прибере и да заспи, да потъне в „нищото”, като дори и неговата молитва е посветена на това-НИЩО:
„ Отче нищо, който си в нищото, да се свети нищото твое...”.
В „Старецът и морето”, героят Сантияго, уловил огромната риба, докарва на брега НИЩО. Един оглозган скелет.
В „Чумата” на Албер Камю борбата с болестта обяснява всичко. Колкото и да е трудна, колкото и обречена да е тя-все пак има смисъл. Дори и заради самата борба. Чумата ще се появи отново, тя винаги ще се появява. Важното е не тя, а да се борим с нея. Рибата на стареца Сантияго е изядена, но борбата с нея, борбата с морето и ясната цел - това е смисълът. Смисъл, макар и безсмислен. Рибарят е роден да лови рила, както Сизиф-да тласка камъка. Камъкът винаги се връща, всичко започва отначало, но в тази абсурдна борба и мъка, се крие смисъл и щастие. Едно битие може да бъде осмислено в тази борба.
Или, тази борба и безсмислието и, да даде повод за изстрела на Хемингуей, катастрофата на Камю, самоубийството на Пеньо Пенев, Яворов и Димитър Бояджиев.
„ ...”От такава висока планина - каза си малкият принц - ще обхвана с един поглед цялата планета и всички хора..." Но не видя нищо друго, освен острите скали на един връх.
- Добър ден - каза за всеки случай той.
- Добър ден... Добър ден... Добър ден... - отвърна ехото.
- Кои сте вие? - каза малкият принц.
- Кои сте вие... кои сте вие... кои сте вие... - отвърна ехото.
- Бъдете мои приятели, аз съм сам - каза той.
- Аз съм сам...аз съм сам... аз съм сам... - отвърна ехото. ...”

Ехо, без ехо на ехото.
„Напред, към никъде”-това е посоката на философите-екзистенциалисти.
„Никъде” не е фраза, а база, от която се възражда живота и целите.

Екзистенциализмът развива отчуждението, абсурда и свободата в стройна философска система. Немският професор Хусерл тръгва от „принципа на съмнението” към всички реални привидно, дадености на битието. И поставяйки „ в скоби” и „под съмнение” всички обективни дадености, професорът определя като „безскобна реалност” единствено съзнанието, разбирането и усещането за собственото битие. „Личното битие” е другото наименование на „истинското съществувание”, което е противовес на т.н. от него „предметно битие”, а „истинското съществувание” е „екзистенца” на битието, от което понятие възниква и термина екзистенциализъм. Според философа „ в наше време, екзистенца е застрашен, защото се дехуманизира”. Казано простичко-индивидът от субект се превръща в обект, става предмет, наравно с другите предмети, които служат за потребление. Цивилизацията разглежда субекта единствено като производител или консуматор, или и двете едновременно, политиците го наблюдава като гласоподавател, науката го разглежда и обобщава в статистически данни за раждаемост и смъртност. По този начин, човекът губи своята уникалност и автентичност, превръща се във вещ, която комуникира с други вещи, които в същността си са обекти визирани субекти, сиреч-други хора. В тази броеница от нанизани вещи, привидно съществува някаква връзка-това е дори и кончето, на което е нанизано цяло едно общество. Но, отделните топченца, които са шлайфани и моделирани както и всички останали, привидно са заедно, но сами на кончето, без да имат контакт помежду си.От идеята му за това „лично битие”за дехуманизираният „екзистенц” се развиват и тезите на Карл Ясперс, Хайдегер и Сартр.
При Карл Ясперс „екзистенцът” вече е определен категорично като „трагичен”.
Ние осъзнаваме собственото си „аз” - според Ясперс, единствено в моменти на криза. До тогава, нашето Аз е било забулено в предметността на делничното, в силата на навика и необходимостта. Кризата е „граничното състояние”, при което настъпва „разрив” с навика и потока на делничното. В трагичността на този „разрив”Аз-ът намира обяснение и осъзнава своята същност.
Ако се върнем към Библейското писание-това е мигът, в който Адам и Ева откриват, че са голи. Прозрението на „граничното състояние”, ситуация, в която Аз-ът е поставен при извънредни обстоятелства, пред лицето на смъртта, е единственият път, според екзистенциализма, по който субектът би могъл да открие истинската същност и стойност на собственото си Аз.
За екзистенциализма, смъртта е даденост, от която излишно бягаме. През цялото време на съществуването си, ние се обкръжаваме със залъгалки и митове, които ни помагат да забравим за основната си предопределеност. А именно-пред лицето на смъртта, човек става „истински Той”. Неговото отчаяние, неговата безнадеждност са неговото единствено, лично негово Аз, което е неповторимо. Съзнанието, че „... ще бъде унищожен, но не и победен” е една от тезите, които превръщат екзистенциализмът в толкова разпространено философско течение през 20 век-това е бунтът на изгубените поколения, протестът срещу периодичните финансови кризи, банкрутът на всички морални и нравствени ценности.
„Битието е нищо!”
Казва поддръжника на  Ясперс,  Мартин Хайдегер.
В началото говорихме за това, че „Нещото” е Нещо, до колкото то е съпоставимо с Друго.
Хайдегер, за разлика от плахите ми съждения, достига много по-далеч.

Той казва:

-Ако А не е Б, то те са просто родови понятия, които са обединени от отрицанието. Ако способността ни да определяме, отричайки-продължава Хайдегер, то отрицанието ни създава понятието „Нищо”. То способността ни да отричаме и дадеността на Нищото, създават като резултат Всичко. Защото „Всичко” е съвкупност от характеристики на обекта, който „Не е...”, и в същото време от „Не е...” се превръща в „Е!”. Но, анализът на „Това Е!”, довежда по обратен път до множество от характеристики, че „То НЕ Е...”!!!
По този начин „Всичко” се превръща в „Нищо”, както и самото „Нищо” е определено от множество „Не е...”, което превръщат Нищото в Нищо. Всичко е Нищо. Битието е множество от Нищо, като осъзнаването на това „Всичко-Нищо” прави битието осмислено само по себе си. Следвайки пътя на себеопределянето, човек постоянно борави с родови понятия. Със символи „шифри”, както е при Карл Ясперс, когато желанието ни да бъдем някакви, в крайна сметка се покриват с родовите понятия. И желанието да бъдем добри съпрузи се осъществяват евентуално, ако сме в принадлежност към понятието „съпрузи”, ние можем да сме добри граждани, ако се числим към общността на родовата определеност-„гражданин”.
Хайдегер въвежда и среден род на Човек- „das Man”- не Той, а То. Същество, без определеност, което добива някаква определеност, когато се определи като родово понятие. Единственото, което го определя като човешко същество, това е неговото лично „безпокойство”, смътното усещане, че нещо не е в ред, че той самия е загубил човешката си същност. И „тревогата” за която говори Киргегор, при Хайдегер е обект на внимателен анализ. Страхът, съмнението, подсъзнателното усещане, че „нещо не е в ред”, това са изначални човешки преживявания, които са в основата и на нашата същност.
Какво казва Хайдегер?! - какво всъщност ще рече да станем автентични? Какво е онова, което ни прави да бъдем верни на себе си, кой е белегът на автентичността ни?
Някоя наша постъпка? Някое наше качество?
Но всичките качества и постъпки-казва той-са родови понятия, те са част от „предметното”. Привидно-продължава философа-аз се осъществявам, като строя мостове или скачам 220 см. Но и друг ще построи мостове и ще скочи и по-високо. От философска гледна точка, и друг може да открие гравитацията, вместо Нютон, или да напише „Фауст”, вместо Гьоте. Следователно - казва Хайдегер-това не е истинско „осъществяване”. В своите човешки характеристики и дела, колкото и да изглеждам индивидуален, аз съм заместим. Заменим, като „вещ-машина”.
Има само едно състояние, в което никой не може да ме замести, състояние, което е изцяло и само мое-това е моята смърт. Никой не може да умре вместо мен, всеки има своята, лична смърт.
„Всеки умира за себе си”.
Смъртта, като лична конкретност.
Теза, която лично аз не възприемам. Но това е идея, преминала през огромна част от философията и културата на 20 век. „Замъкът” на Кафка отваря врати след смъртта на земемера, идея, развита и детайлно изследвана във фундаменталното съчинение на Ж.П.Сартр-„Битие и нищо”.

За него - после!

ЗА САРТЪР, ЛИСИЦАТА И НИЩОТО 

   Във фундаменталния труд на Сартър „Битие и нищо”, тържеството на самотата е пълно.
Многозначителен е фактът, че Сартър отказва присъдената му Нобелова награда за литература, като отказ да обективизира творчеството си, чрез участието си в един публичен институт. Може да се направи паралел между „Битие и време” на Мартин Хайдегер и „Битие и нищо”, като философско развитие на темата за „битието” и индивида в него. Хайдегер развива тезата за „автентичното” и „неавтентичното” съществуване на субекта в една враждебна и заплашителна за него среда, в която единствено „страха” определя поведението му, като „смъртта” е пределът, от който започва ценностния избор. „Автентичното съществуване” е състояние на духа, в което субектът е освободен от условностите и рамките на средата, като отношение и разбиране на битието. Субектът има двойнствена природа - от една страна, той е субект, от друга - обект. ”Неавтентичния субект” всъщност се е обективизирал, като съществуването му се определя от оценката на останалите - той има съвкупност от външни качества и характеристики, които по природата са количествени характеристики, външни и чужди на неговата автентичност. Неавтентичността произтича от родовите понятия, в които той е поставен от останалите, без да притежава свои, личностни характеристики. Единственото „автентично”, което е останало в него, това е смътното, неясно безпокойство, че животът е празен и безсмислен, че „нещо не е в ред”, че „има някаква грешка”. Този „страх”, това „безпокойство” има до известен смисъл някаква мистичност, защото категориите „скръб” и „страх” имат конкретни житейски причини, те също са „родови понятия”, докато „безпокойството” на Хайдегер има ирационален характер, той е иманентна същност на битието. Това е първичният ужас на обезчовечаването, на откъсването от себе си. При Хайдегер, „тревогата”, „безпокойството” има двойнствен характер - от една страна, това може да ни унищожи, а от друга - да намерим спасението. А спасението е търсенето на нашата „автентичност”. Тревогата е посоката към истинското ни битие. Хайдегер казва, че „автентичността” не е „да бъдем някакви”, защото всички външни качества, са родови понятия. Да строиш мостове - не означава нищо, след като и други могат да строят мостове. Смъртта е единственото състояние, което би могло да определи нашето съществуване, както и прякото ни отношение към битието. Смъртта е единственото ни уникално качество.
„Всеки умира сам за себе си”.
И нашето съществуване се заключва в подготовката, в тревожността пред намирането на нашата единствена възможна автентичност. Ние достигаме до себе си в момента, когато изчезваме. ”Замъкът” на Кафка отваря вратите си със смъртта на героя, пълното намиране е пълното ни и окончателно прекъсване, да бъдеш, означава да не бъдеш, битието се изразява в нищото...
Битието и времето при Хайдегер са обективни дадености.
При Хайдегер, Бог е авторитет, като стремежът ни е да преодолеем трудностите на общуването с него. Обективизирането на субекта и превръщането му в рефлексия във възприятието на другите, липсата на автентичност и типичност - всичко това е иманентно дадено в трагичността на съществуването.
При Жан Пол Сартър, Бог липсва.
„Няма Бог, и няма такова нещо, като човешка същност”.
А щом няма Бог, човек е свободен, съвършено свободен да избира своята същност.
Теза, която детайлно е развита в „Бесове” на Достоевски. И то - близо столетие, преди Сартър да изследва феноменът на „свободния, без Бог човек”.
Човекът без Бог, е самотен човек. И тази студена самота го изправя пред ясния въпрос на избора. Бог е оправдание. Той е авторитет, зад който можеш да се скриеш. Всичко обяснимо и необяснимо, намира своето обяснение в лицето на Бог. Сартър разглежда индивида без укрития, без оправдания. Човекът - разголен, немощен в самотата си, заобиколен с една враждебна среда. В тази лабораторна атмосфера, се извършва дисекцията с него. Хирурзите са всички наоколо, ДРУГИТЕ, които с безпощадна точност разрязват тъканта на съзнанието ни, създават съзнание и го унищожават същевременно.
Рокантен, героят от „Погнусата” седи в парка на една пейка, взира се в корените на едно дърво, и единственото, което осъзнава, че тези корени са абсурдни. Корените, всичко онова делнично, традиционно и човешко е нещо далечно и враждебно. И Рокантен изпитва ОАТВРАЩЕНИЕ. Погнуса от това, че и двамата са орисани да бъдат заедно в парка - корените и той самият, като и двамата са безкрайно чужди и негативно настроени един към друг. Предметът като предмет е абсурден за мен - „не-предмета”, ние сме заедно, но не сме заедно, и това създава усещането за ПОГНУСА  един към друг. Другият човек е „НЕЩО В СЕБЕ СИ”, като аз се явявам обект за него, както и той е обект за мен. Аз не мога да достигна по никакъв начин до него, както и той - до мен, колкото и да му преписвам определена субективност, както и той - на мен. Този човек е НЕЩО, както и аз съм НЕЩО за него, той прониква в мен, като НЕЩО, както и  аз съм принуден да проникна в него, също като НЕЩО. Възприемането на другия, означава НЕГОВОТО НЕЩО да стане МОЕ НЕЩО, това не е общуване, а АСИМИЛАЦИЯ.
Враждебно поглъщане.
Постоянна заплаха от възможността от обективизирането ми, от неговото желание за общуване. „Общуване” е много условно казано. Сартър не говори за това. Целта е Аз да превърна Него в МОЙ предмет, защото единственото, което може да се случи, е Той да ме превърне в СВОЙ предмет. Това е общуването при Сартър.

Спираме за миг да тук, за да погледнем нещо друго:

„ ...- Не - каза Малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш”.· - Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата. - За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...” 

Появи се нещо познато.
Болезнено познато от мрачната, тиха война на Сартър.
ОПИТОМЯВАНЕТО!
Знам, че има много разнежени и красиви обяснения на срещата на Малкия принц с Лисицата. Мисля си, какво значи обаче ОПИТОМЯВАНЕ?
Превръщането на ДРУГИЯ в индивидуалност, присаждайки му субективни, наши качества? Другият е родово понятие. Съществуват, както и Екзюпери казва: „... За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици”.
Катарзисът, промяната на това родово понятие се извършва, когато се появи НЕОБХОДИМОСТТА от общението. Другият придобива облик, когато:
„ ...- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата”.
 Припомняме си тезите на Сартър.
Любовта, приятелството, човешката близост въобще, при него е въпрос на обсебване. Любовта и приятелството е опит за взаимопроникване, при което единият субект заменя своето „АЗ” с „АЗ-ът” на другия, като по този начин се превръща в обект. С това, усилието на сближаването се преобразува в едно хищническо поведение  -за да бъде възприет Другия, той трябва да се превърне в Предмет, собственост на моето АЗ, като с това цялата връзка достига до абсурда си - Аз не мога да обичам своето Аз, защото сме идентични. Ако периметрите на „личностното” се запазят, то стремежът за обсебване на другия, амбицията ни той да се превърне в нещо достъпно - смилаемо, продължава и изостря дистанцията между нас. И тази дистанция ще остане, до като вещта на единия, представляваща същността му, не стане собственост на другия. Светът, според Сартър, е сбор от „чужди човешки значения”, които съществуват сами по себе си, без оглед на моята субективност. Аз самият съм „неадекватен”, според определенията на Хайдегер, защото съм откъснат от възможността сам да моделирам себе си, а съм онова, което е създадено от всички останали. Аз съм такъв, какъвто Те са ме нарекли. И всичките ми качества, с които се опитвам да се индетифицирам в средата, всъщност са „родовите” понятия, към които Те са ме причислили. Аз съм”...”, което не означава нищо, освен определение, дадено ми от заобикалящите.
Аз не съществувам като Аз.
Аз, всъщност съм „Той е...”
И следват поредица от качества, характеристики и определения, които не са изначално присъщи на мен, а, но онова, с което съм определен.
„Той е красив, като...”
„Той е амбициозен”.
„Той е писател”.
Всичко това не означава нищо. Писателят е писател „като...”. Аз, според Тях, съм „добър инженер, като... „. Дори понятията са изчерпани от самостоятелно значение, а имат необходимост от други, сходни сравнения и обяснения.
В това е познанието на Другите за Мен - „То е..., като...”
Аз реагирам, Аз не съм съгласен.
Но бунтът ми е обречен, защото Аз не мога да кажа „Аз съм...”. Защото и Аз не знам кой съм. Съществувам чрез Другите, както и Те съществуват, чрез Мен. Съществуването на всеки един по отделно е съществуване ЧРЕЗ, по подобие на..., ние сме онова, с което сме определени от други, те са очертани от нас в някакви граници и параметри, следва една безкрайна взаимно свързана последователност от нелепости, която може да бъде определена само като абсурд. Палитрата на екзистенциализма е наситена с образите на „обреченост”, „тревога”, „катастрофичност”, с която палитра натрапчиво и кошмарно -достоверно се извайват образите на души, огънати в болки и страдания, затворени в невидими привидно, но осезаемо материализирани стени на свят, превърнат в затвор.
В клетка.
В Нищо.
„При закрити врати” се нарича една от пиесите на Сартър. Вратите не само са затворени, но и няма изход. И събраните там, зад тези ЗАКРИТИ ВРАТИ осъзнават, че са мъртви, но макар и мъртви, започват да се измъчват, да се обсебват, да проникват един в друг и да се оттласкват с отвращение. Закритите врати са закрити не само защото НЯМА ИЗХОД, а защото няма и ВРАТИ един към друг - общуването е изтезание, общността е Преизподня, в която всеки от нас се намира. И всеки е Сатана и Жертва.
Чуйте стонът на един от Сатани-Жертвите от пиесата:
„- Боже мой, та всъщност това тук е Адът, наказанието - тази чакалня, в която трябва да стоим и да страдаме от присъствието си!
АДЪТ - ТОВА СА ДРУГИТЕ!
Тази картина откриваме и в творчеството на Албер Камю. Или поне - доста сходна. В „Чумата” градчето Оран е обхванато от страшна епидемия.
Героят лекар се бори със заразата, привидно постига успех - епидемията е овладяна. Всъщност, нищо не е постигнато. Чумните бацили съществуват между нас, Оран е всеки един от нашите градове. Всъщност”чумата” е вариация на камъка от „Митът за Сизиф”. Чумата е овладяна, но тя ще се сгромоляса отново, и отново ще започне борба, и отново нещата ще се повторят. Светът вече не е същият, градчето Оран е призрачно и зловещо. „Страшният съд” заседава-в къщите, в трамваите, по улиците не се движат хора, а сякаш подсъдими. По улиците скърцат каруци, препълнени с трупове, тълпи от живи трупове бягат в панически страх пред тях.
Адът е тук, Адът е сега! - с това Камю допълва Сартър, чийто герои се измъчват сами и заедно в „чакалнята”.
Чумата е отчуждението между хората, те не говорят помежду си, обръщат си главите в трамвая, за да не се „заразят”, самият град Оран е изолиран от останалите градове, никой и не помисля за помощ или присъствие в него.
„ ...При такава крайна самотност никой не можеше да разчита на помощта на съседите си и живееше сам с грижите си. Опитваше ли се някой да от нас случайно да се довери някому или да продума нещо за своите изживявания, какъвто и отговор да получеше, все оставаше безкрайно оскърбен...”
Такъв е животът в градчето Оран.
Аз бих добавил - и в квартал „Люлин”, и в Пазарджик, и в Ню Йорк, днес.
Чумата е същността ни. Епидемията е станала световна.
„- Какво представлява тази чума за вас? - пита героят – Едно нескончаемо поражение!...”
Нескончаемо!
Поражение, което по-късно в творбите на Камю ще достигне до пряко унищожение. В „Чужденецът”, нищо от човешкото не е запазено. Романът започва със смъртта на майката на героя, факт, който сякаш нищо не означава, за да се развие и достигне до пряко унищожение. Смъртта от пасивно регистрирано събитие достига до убийство без причина. Развитието на повествованието започва от смъртта, завършвайки отново до смърт. Убийство, присъда, очакване на смъртна присъда. Животът е изгубен безвъзвратно, градчето Оран е навсякъде, чумната епидемия е заразила всичко.

Нека се върнем в привидно красивия свят на Малкия принц и неговото желание за близост и общение.

Зад красивата романтичност на копнежното, зад спонтанната искреност на тези две същества от различни светове - Малкия принц - пришълеца, и Лисицата, която се крие от хората, в техните протегнати една към друга длани, дочуваме ехото на един друг свят. На едни други нрави, които битуват сред хората.Близостта е  възможна, ЧРЕЗ ОПИТОМЯВАНЕ!
Какво друго означава ОПИТОМЯВАНЕ, освен загуба на собствената идентичност? Освен онова поглъщане на Другия и превръщането му във второ Аз, за което говори Сартър? Онзи - Другият, който се намира някъде, извън нас, който е „НЕЩО ЗА СЕБЕ СИ”, така както Аз съм „НЕЩО В СЕБЕ СИ”. И пътищата, които биха могли да се пресекат, всъщност са обречени да се превърнат евентуално в един, единствен път. Моят, или Неговия път. АЗ-ът не търпи различие, а подобие. А Подобието търси отново Различието, за да се превърне отново в Подобие.
„ ...- Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!...”
„Опитомяването” е порив за еднаквост. Пасивна роля на същество (Лисицата!), което се намира във враждебната среда на ловци с пушки и в търсене на кокошки. Малкият принц е ЧУЖДЕНЕЦ в тази среда - и в контекста на повествованието, така и в буквалността на ситуацията. Стремежът е еднакъв - и двамата търсят близост. Търсят автентичност, сред многото еднаквости, като обаче, пътят е един - превръщането им в приемлива даденост, годна за възприемане от другия.
Диалогът между Малкия принц и Лисицата е показателен в тази посока:
·” ...- Какво значи „да опитомиш?”
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш”.·
 - Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата. - За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...”.
Трогателно.
Множество, превърнато в единственост. Общност, основана на необходимост. Необходимост, излъчваща духовна потребност.
И обречена самота.
„ ...- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата... „
Да „... Обичаш шума на вятъра в житата...” - това е НАДЕЖДАТА.
Липсващата.
Сред НИЩОТО.

 БРАТОВЧЕДКА МИ ЕЛКА И ГОСПОД

    Братовчедка ми Елка, не беше нещо добре. Баба ми е разказвала, че като малка я блъснали с мотор, правили и няколко операции, от които се „побъркала. Не знаех какво точно значи това, но се плашех от нея - главата и беше голяма и разкривена, устата и винаги беше отворена и по брадата и се стичаха лиги. И се смееше постоянно. Заради това сигурно, ама не смеех да ходя много-много на гости при свако Данчо, баща и, и леля Вица, а пък тя винаги ме черпеше със сладки неща-локум или палачинки, имаха и крава и две прасета, ама... Не си играех с нея, че тя не разбираше как да играе, пък и си беше голяма. Баба ми е казвала, че е на 16-17 години, приличаше на какичка, ама иначе, понякога идваше при нас в училището и ритахме топка заедно. То, тя не разбираше за какво е топката и какво трябваше да прави с нея-хващаше я с ръце и я криеше под полата си, а турчетата я събаряха на земята и я дърпаха, да я вземат обратно. Чувал съм, че по големите се хилеха и я гледаха с лъскави очи, имаше един - Хасан, казваше, че някой ден” ще и обърне хастара”, ама не разбирах какво иска да каже.
Такива работи.
Едно лято, Баба ми каза, че „гаджалите я били осрамотили”, били „мърсували с нея”. Разбрах, че нещо лошо е станало, ама като почнах да питам, баба ми изшътка да млъкна. И аз млъкнах. Иначе, Елка работеше по цял ден на градината, а вечер ходеше на бостана да полива. Сигурно, от копаене и поливане-разбираше, като я виждахме как размахва мотиката из двора, Баба въздъхваше и си мърмореше тихо:
- Боже, не стига че е наказана, ами и почивка не знае! - и се прекръстваше скришом.
Елка ходеше винаги боса, не знам защо, но от това сигурно, краката и бяха загрубели като копита. И и се смеехме за това:
- Виж си копитата, като цървул са се сбръчкали!
А Елка се смееше и чоплеше с пръст калта по петите си. Не я харесвах, че миришеше като бабичка-на пикоч и пот, сигурно не я къпеха, знам ли. А и тя, като ме видеше ме щипеше по бузите и ми чоплеше косата: „ - Я, кака да види, имаш ли буби!”. Аз буби нямах. И всяка вечер се къпех на двора. Там, Баба слагаше от сутринта едно корито с вода, до довечера ставаше топла. И на двора, край дърветата, Баба ме търкаше с едно голямо парче със сапун, поливаше ме с канче и ми се караше, ако ритах в коритото. Понякога се сещах за Елка и се чудех, дали и нея я къпят така. Едва ли. Козата миришеше на коза, а Елка-на лошо.
От време на време я водеха в Търговище, в болницата, понякога я оставяха там, понякога я връщаха вечерта с рейса. И ние, докато стояхме на спирката да видим кой ще пристигне, я виждахме-засмяна, залепила чело на прозореца. И щом рейса отваряше вратата, хукваше право при нас, да играем. Понякога свако я шамаросваше, ако не искаше да се прибира с него, и това беше смешно, защото Елка плачеше с пълен глас и си скубеше косите. А ние свиркахме по нея и я сочехме с пръст.
Такива работи.
Леля Вица, майка и де, все ни викаше:
- Не я закачайте, бе лапета, не ли я виждате, че е наказана от Господ!
Не че много съм мислил върху това, но ми ставаше страшно от този Господ, дето наказва така. И си го представях, белобрад старец, ама с ей толкова дълга брада!, седнал на бял облак, как гледа кой-какво прави. И който не слуша-го наказва. Или светкавица пуска, или му праща болест и разни такива... И си мислих, че ако правиш беля, най-добре е да я правиш някъде на скришно, в къщи например, та Господ да не може да те види отгоре. Не се сещах много за Господ, само вечер, когато Баба се молеше пред иконата, тогава трябваше да си мисля наум, какво лошо съм направил през деня и да си призная. И аз, коленичил пред иконата, започвах да си припомням какво съм правил от сутринта: „... Покапах покривката с мляко... Да, преди това не си измих лицето и ръцете ... После чух как един псуваше на улицата и аз повторих тая глупост, докато бях на крушата...”.
После ми омръзваше и само се правех, че си признавам пред Господ.
То и това беше лошо, та сигурно, някой ден, Господ щеше да ми прати голяма глава, като на Елка и турчетата щяха да ме бият с пръчка. И ми ставаше тъжно. Дори ми се доплакваше, а Баба ме милваше по главата:
- Господ е добър, той ще ти прости!
Хм...
Щом ще ми прости, значи няма страшно. И после заспивах със спокойна съвест в леглото. А щурците цяла нощ пееха отвън, във възхвала на Господ.
Подмазвачи!
В село нямаше църква. И джамия нямаше. На гробището имаше една малко, варосано параклисче, на там идваше попа, когато умираше някой. Ходили сме, пипали сме масата, дето слагат ковчега с умрелия, не знам защо, но ми се струваше гнусно, сякаш там беше лежала мърша. И сме си приказвали с другите, какво става, като умре човек.
Бях виждал умряла кокошка, беше пълна с бели червеи и миришеше ужасно, сигурен бях, че и хората така ги полазват червеите и ги ядат, докато ги изядат целите. И ми ставаше страшно. Представях си, как лежиш в закован ковчег, затрупан с пръст, и как в тъмното от всякъде пъплят червеи и те хапят по ръцете. И не ми се искаше да умирам.
Но, което беше по-важно: от Баба знаех, че добрите хора отиват в Рая, а лошите-в Пъкъла, така че, тия, дето ги ядат червеите, със сигурност са от лошите. И тогава, се сещах за всички лошотии, които бях вършил, и най-вече-как вечер лъжех Бог. И ми ставаше тъжно. И се заричах, че тази вечер, задължително ще Му разкажа всичко, както си е било. Те, кокошките явно, са си лоши по природа. Чувал съм, как Баба ги кълнеше, като влизаха в градината и кълвяха пипера:
- Да пукнете, проклетници с проклетници! Чумата да ви натръшка, дано!
А каквото Баба казваше, така и ставаше.
И кокошките, и патките, и петелът са лоши. Щом ги колят и ги правят на супа, явно, че са ги свършили едни...
Мен, едва ли ще ме заколят да ме направят на супа.
Ама, знае ли се...
И пак ми ставаше тъжно, че съм такъв лош.
Турчетата разправяха, че техните хора ги погребвали без ковчег-завити в бяло платно, голи. И ги хвърляли в една изкопана дупка. Толкова. Чудех се, дали турците ги ядат червеите, ама доколкото вече ги познавах-със сигурност! И тайно се радвах! Това заслужават, щом са „мърсували” с Елка.
А Елка...
Една сутрин, както всяка, на масата ме очакваха пържени филийки със сладко и кисело мляко. И стаята беше същата, мухите бръмчаха и се мъчеха да се промъкнат до моите филийки. Само Баба беше различна. Видях, че е облечена в черно. Черна блуза и черна пола. Забрадката и беше сменена, но пак-черна. Спрях се без дъх до вратата.
- Кака ти Елка се поминала. Днес ще я погребем.
- Как така се поминала?
- Ами... Скочила от влака. Свако ти Данчо я водил до София, по лекари, а тя, по пътя отворила вратата и скочила...
- И какво станало?
- Какво?! Умряла на място.
Млъкнах. Изядох без дума филийките. Дори и мухите не пъдех, а те кацаха по лицето и ръцете ми. Мъчех си да си представя какво значи да скочиш от влака, сигурно се е ударила в камъните край релсите, в профучаващите дървета...
Дали Елка ще отиде в Лая?
Сигурно.
Все се смееше на нещо.
И работеше по цял ден в градината. А трудът краси човека. Който се учи, той ще сполучи. Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл.
А Елка не учеше никой на нищо.
Аз я учех да играе на топка.
Ама, май не я научих.
Турчетата мърсували с нея. Ще питам, някой ден Баба, какво значи да „мърсуваш” с някой. И ще я питам и друго, дали Елка ще отиде в Рая при Господ, или в Пъкъла.
А някой ден, като се видя с Господ, ще го попитам и него-защо взе нашата Елка?
Да не би да има бостан за поливане?
Или да оплеви градината?
Дори и да има, май не е постъпил добре.

ЗА ДА БЪДЕ ХУБАВО

 Има един - единствен сериозен въпрос, и това е самоубийството.
Така, поне е казал Камю.
Необходимо е време, за да стигнеш до този въпрос.
Впрочем, времето не би казало нищо, ако някъде там - в градината, посадена от теб, сред всички дървета, не си посадил ябълката. И нейният плод, по Божието проклятие, не е проникнала дълбоко в твоето НЕЩО.
„НЕЩО” - дребничко.
Незначително.
Червейчето на идеята, че можеш да се разделиш с всичко и всички, да се измъкнеш от стаята, в която мирише на кисело и запарено.
Това червейче, посадено някога от една случайно кацнала пеперуда, във времето расте.
Ябълката става все по-гнила.
И тупва накрая от клона.
На земята се разлага и става права за други червеи.
Не знаеш къде е червейчето ли?
В теб е.
Погледни чашката с кафе, изпита сутрин в офиса.
В кафенето на ъгъла.
На улицата - там, до трамвая.
Видя ли старицата?
Лимузината с шофьор с очилата на мрака?
Видя ли ги?
Погледни сега в ръцете си.
Треперят ли?
Моите - треперят.
Няма, разбира се, никаква връзка.
Нищо не е свързано с нищо.
Когато в ябълката се роди червей, той - расне.
Става дебел и пластичен - мърда, яде и плоди своята разрушителна сила.
Не разбрах каква е същността на ябълката, но вероятно е вкусна.
Помня, че отхапвах ябълки от дървото на село, отхапвах ги, а тяхната сладост се стичаше по моите устни. И аз ги избърсвах с ръкав.
Огризката хвърлях на кокошките. И те се спускаха, кървяха се, петелът пристигаше важен... После, разправията свършваше. Ябълката беше изядена.
Помня, че във всяка ябълка имаше червей.
Затова и не ги харесвах.
Предпочитах дренки - от тях зъбите ми изтръпваха.
И от това ми ставаше смешно.
Когато пиех вода, след това, дори ме заболяваше и гърлото.
Баба, все ми приказваше, че ще ми влезе гущер в корема.
- „ Горещ хляб и студена вода...”
- „ Джанки, след ягоди...”
- „ Да ядеш откраднат бонбон...”
И ме караше да се помоля на Господ.
Молех се.
И тайно, само между мене и Той, Му разказвах, че съм откраднал бонбони. И съм ги ял, направо - с шепи.
От иконата, Бог замълча.
И до днес - нищо не каза.
Не разбрах, дали имам гущер в мен.
Сигурно!
Баба е права!
Години подред, ядох джанки след ягоди. И пих студена вода.
Гущерът мърда в мене.
„ ...Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата. - Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...”
Да, под ябълковото дърво - къде, иначе?!
Там, където възниква Едемския грях, при Изкушението, там, където Библейската Змия пълзи между клоните.

Малкият принц не вижда НИЩО.
Няма ябълки, няма Змия, няма изкушение.
Екзюпери поставя персонажите си в НИЩОТО. Те са невидими един за друг. Чужденци, сенки, които блуждаят през цялата епоха.
НИЩОТО се превръща в НЕЩО, когато придобие очертания.
Профил и самоличност.

„ ...За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...”

ДА ОПИТОМИШ, ОЗНАЧАВА ДА СЕ ОБВЪРЖЕШ - това е критичният съвет на Лисицата, как НИЩОТО се превръща в НЕЩО.
Трагичното във въздуха на целия 20 век, произтича от усещането, че НЕЩОТО се превръща в НИЩО, или НИЩОТО си остава НИЩО.
Героят на Кафка от „Преображението” се превръща в насекомо.
В „Процесът”, една сутрин героят се събужда осъден.
Чужденецът на Камю разбира, че „вчера, или онзи ден, мама е умряла”. И това не означава НИЩО.
Жан Пол Сартър, в едно свое интервю, казва:

„ ...Ако литературата не е ВСИЧКО, то тя не си струва никакво усилие... Щом бъде сведена до невинност и безгрижие, литературата веднага се превръща в сухо дърво. Щом всяка написана фраза не отеква на всички равнища на човешкото съществуване и обществото, тази фраза не означава просто нищо. Литературата на дадена епоха - това е самата епоха...”

Но, литературата не е всичко.
Нищо не е ВСИЧКО, а само отделно късче.
Освен, и единствено Бог.
Нещата съществуват като даденост ОКОЛО нас, и добиват измерения, когато се приемат В НАС. Съчувствам на гладуващите в Сомалия, бих направил дарение за тях, бих извършил някакво благородно действие, за да облекча страданията им. Но, в действителност -не го правя за ТЯХ, а за СЕБЕ СИ. Защото ТЕ, са просто дума. Абстракция, нереалност, такава, каквото е всичко ОКОЛО нас.
ОКЛОЛО ОЗНАЧАВА - „ВЪН”.
ВЪН означава ВРАЖДЕБНОСТ.
АЗ се озовавам в един голям свят, който е пренаселен от АЗ-ове. И в ежедневната борба за надмощие и оцеляване, нещата се обезсмислят. Отредените ни 70 години (примерно!) живот изтичат неусетно. В това ежедневно занимание - оцеляване и надмощие малкото късче разумен живот е изпълнен изцяло. Ако приемем, че човек се изгражда до 20 годишната си възраст, то активния му живот тръгва стремглаво надолу след 45 годишнината му. В активните си 25 години, АЗ-ът трябва да намери очертанията си. Онези, които другите АЗ-ове очакват от него - образование, семейство, деца, кариера и материална обезпеченост, от една страна, и от друга - онези скрити претенции, които всеки има към себе си.
Прекомерно малко време!
След 45 години борба, платото на планината сякаш свършва.
Настъпват болести, разочарованията от всички и всичко, самотата на старостта.
Следва стръмен скат към падината, където ни очаква края.
Кръгът се затваря.
Пръстта става на пръст.
Мечтите са измечтани.
Свършеното е вече свършено, без шанс за поправка. Тезата за прераждането, не е утешителна. Всеки живот е единствен, дори и да има някаква мистична връзка с предишния. Страданието ми в този живот и щастието ми в следващия, не ги прави цяло.
Животът е единствен и сам. И отговорността е как да бъде изживян. Отговорност, както към АЗ, така и към другите АЗ-ове. Извън изначалната враждебност един към друг, извън вроденият ни инстинкт за ПОГЛЪЩАНЕ, съществуването на АЗ има смисъл единствено в присъствието на другите АЗ-ове.
Няма АЗ сам по себе си.
Аз съм прашинка, заедно с други прашинки, песъчинки и камъчета изграждаме скалата. Всяка песъчинка поотделно няма и представа как и защо съществува скалата. А скалата съществува, примерно, за да разделя една река на два бързи потока. И там, именно на тази скала, вероятно ТОЙ ще целуне НЕЯ, ще създадат семейство и ще се роди един нов БОГ.
Какво аз, като прашинка, знам за всичко това? Как мога да си го представя? Как мога да съдя Бог за всичко, което се случва, след като не мога и да си представя случващото се в целостта му?!

Нека отново се върнем към разсъжденията на Лисицата:


„- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще сядаш малко по-близо…”

„… ПО-БЛИЗО…”
Това е посланието.
Спасението за света, който сякаш има едно - единствено предназначение - ДА СЕ ОТДАЛЕЧАВА.
„АДЪТ - ТОВА СА ДРУГИТЕ!”
Чужденци, Погнусени, Преобразени в насекоми, осъдени внезапно от един зловещ и неразбираем Процес, изправени до Стената на въпроса - ЗАЩО?
Дори и ехото на тази дума заглъхва.
Без отговор.
Героят от „Погнусата” се вглежда в КОРЕНИТЕ на дървото и усеща, как се изпълва с отвращение. Погнуса, която завинаги го преобразява. И той остава ПОГНУСЕН.
НАСЕКОМО.
ЧУЖДЕНЕЦ.
Пътищата на свободата, които сочи Сартър, в крайна сметка не водят до никъде. Спасителят в ръжта мечтае да спаси децата, но не спасява реално никой. Скитникът от „По пътя” просто скита. Вратите на Замъка, според Кафка се отварят след смъртта ни.
Нещо липсва в света около нас.
Нещо липсва и в нас самите - явно.
Липсват КОРЕНИТЕ, вероятно.
Липсва Бог.
Липсват нишките, които ни свързват помежду.
Песъчинките си остават песъчинки, между тях лежи тъмно пространство без връзка.
И Скалата не може да бъде изградена.
Няма скала.
Дори и пясъчник няма.
Ето какво казва Лисицата за това:
„…Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой…”

Обреди…

Когато Баба разчупваше хляба, винаги се прекръстваше. И шепнеше набързо молитва. От нея научих, че от „Хляба по-голям няма”. Тогава, като подпирах брадичката си на ръба на масата, не разбирах. И кой знае защо, но винаги тогава си спомнях гатанката, която Дядо ми беше казал:

    - Кое е по-малко от кокошката и по-високо от човека?
    - Шапката! Защото, тя е по-малка от кокошката, ама като си я сложи на главата, става по-висока от човека!

И над масата винаги грееше кандилцето.
Там, Богородица, прегърнала малкия Христос, ме гледаше отвисоко.

Липсата на обредност, на естетически примери, проблемът за „героя” въобще е проблем на цялата съвременна литература и изкуство.
Сервантес създава Дон Кихот в отричане и иронизация на идалгото и рицаря. Но, Дон Кихот е герой. Борбата му с вятърните мелници има цел. Борбата му е борба с външния свят, и е изтъкана от етика. Страданията на младия Вертер са страданията на отхвърлената любов, но и сблъсък с нравите на обществото. Самоубийството на Вертер е реплика към този свят. Жан Валжан е затворник, дядо Горьо е самотник, но всички те, без да има смисъл да се впускаме в христоматийни подробности, са част от една епоха, която се разделя с друга нравственост. Сблъсъкът е трагичен, но носи послание.
В съвременната литература се разпада не само „добрия герой”, но се разпада героят изобщо. На първо място, съвременния литературен герой става статичен и неподвижен в заобикалящия го свят. Неговата история, не е история на неговото действие, а история на онова, които другите вършат с него. Сюжетът се свива в тесните пространства на онова, „което се случва с него”. Пасивността на модерния герой се изразява и във външна неподвижност, която прозира в привидно динамично развитие на сюжета-той скита, пътува, среща се с хора, води безконечни и нищо не значещи разговори, случват се привидно неща, които всъщност не са „неща”, а са нищо. Единственото, което прави героят, е да ги преживява вътрешно. И това е идейният център на повествованието.
„Нещата” се случват, сякаш привидно, героят привидно извършва някакви движения в средата около него. Единственото, което всъщност той прави е, че ги регистрира.
Колкото модерният герой престава да бъде субект, толкова повече той става субективен. Светът е онова, което съществува в съзнанието му. „Добро” и „зло” са понятия, затворени в неговата субективност.
Липсва безпристрастния арбитър.
Липсва критерия.
Липсва Бог.
Липсва онова, за което говори Лисицата - „Обредите”.
Дон Кихот е изключителен.
Макар и сам, изправен с копието си срещу целия свят на великани и вещици, той е изключителен със своята убеденост, че това е добро и така трябва да бъде.
Съвременният герой е безличен. Идеята на съвременното изкуство е да докаже, сякаш че „изключителността” е невъзможна. Действието е делнично, посоката на движение на модерния герой е плоскост, която сякаш е съществувала и ще съществува и след него. Керуак води героя си по безкрайните пътища на Щатите, среща го с някакви хора, случват се привидно различни неща, декорите на градовете се променят, героят пътува, пътува… И сякаш визуално можем да го видим - една точица, която се движи по равната карта на пътищата, по равната плоскост на нещо непроменимо. Проблемът не е в литературните похвати за развитие на действието, проблемът е във времето. И в ценностите, с което то е изпълнено.
Модерният герой е вглъбен в себе си. Основният въпрос, който стои пред него, не защо светът е такъв, а кой е той. И това не е самопознанието на мъдростта, това е само-търсене, водещо до само-разрушение. Обикновено, неговата история е история на изгубената самоличност, като след дълги пътища и мъчителни търсения, героят открива, „че той не е той”.
Героите на Марсел Пруст вървят след „изгубеното време”, при Джеймс Джойс виждаме, че Одисей се е превърнал в един търговски пътник - невзрачно и никакво човече. При Кафка, героят е НИЩО.
Той няма дори и име.
Има инициали.
Когато в „Процесът” палачите в края на романа заколват осъдения Йозеф К., те долепят бузи, навеждат се над трупа и го разглеждат.
„- КАТО КУЧЕ…”
Животът и смъртта на Йозеф К. е състояние. Обект на външни сили, резултат, а не причина. И героят на Кафка не е човек, а КУЧЕ.
Ако направим опит да сравним Вертер с Йозеф К. ще открием нещо общо и нещо показателно за пропастта на епохите. Общото е в трагичната им участ. Но, Вертер се самоубива с достойнство, а Йозеф К. умира „…като куче”. Ако приемем, че Хамлет се бори със себе си, то борбата между двамата е борба на равнопоставени. Борба на аргументи и нравственост.
На достойнство.
Всичко това изчезва при Кафка.
Героите преживяват, или по-точно казано: понасят действието, което се случва с тях, страдат, будят състрадание в читателя. Но героите му са мъртви още по рождение.
Модерният герой намира своята същност не в живота, а в смъртта. Защото животът му е до толкова обезличен, че единствено смъртта е уникалното нещо, което той притежава.
Но, не бива да говорим само за литература. Тя е бледа сянка по стените на Платоновата пещера. И все повече се превръща в стока.
Продаваема стока.
Пазар на книгата.
Пазар на идеите.
Онова, което се продава е стойностно.
„Щом имам повече пари, значи съм по-умен от теб”.
И разни подобни.
Извън комиксите и сериалите, извън глупостите, които заливат „книжния пазар”, някъде - извън рафтовете, като безличен минувач, като безименен силует от трамвая, отминава един човек.
Заедно с много други.
Отминават, разминават се, подминават се.
Прибират се в еднаквите си жилища и умират еднакво.
„Не смъртта е уникална, а живота!” - това бих искал да кажа аз.
Животът, такъв, какъвто е, животът зад бюрото, в тролея, в леглото… Истинският, реалния ЖИВОТ, който трябва да се изживее красиво.
И достойно.
С цената на всичко.
Дори и на смъртта.

Говорихме за червейчето.
За ябълката, която загнива.
За ябълката, под която в първия момент, Малкия принц не вижда нищо.
За ябълката, която е дом на Змията. Или на Изкушението, или на Познанието… Кой знае?!
„…- Пустинята е хубава - каза Малкият принц, - защото крие някъде кладенец...”.
И Змия.
В Едемската градина, Змията изпраща Адам и Ева в твърдостта на земята, съпроводени от проклятието на Бог и блаженството на Познанието.
Малкият принц търси Змията, за да го отведе от земята.
Да го върне в красивия свят на звездите и Розата, която обича и която има нужда от него.
„…- Да - казах на Малкия принц, - все едно дали е къща или звезди, или пустиня. Това, което ги прави красиви, е невидимо!”
Да се завърнеш при корените.
Да се завърнеш в къщи-там, където кандилото премигва и Богородица те гледа дълго и тъжно.
И мирише на хляб и на огнище.
При обредите, които не са нищо друго, освен ОБИЧ.
Обич към хляба, към света около теб и хората, които го населяват.
Дори и към една, единствена Роза.
„- Това, което е важно, не може да се види...•
- Разбира се...
- Както с цветето. Ако обичаш едно цвете, което се намира на една звезда, е сладко да гледаш нощем небето. Всички звезди са цветя.
- Разбира се
- Както с водата. Тази, която ти ми даде, беше като музика заради чекръка и въжето... помниш ли... Беше хубава…”
„…Беше хубава”.
За да бъде хубаво, за да се живее достойно, понякога е нужно да си идеш. Така, както си отиде Дебелянов, Димитър Бояджиев, Пеньо Пенев, Петя Дубарова, Яворов, Албер Камю, Силвия Плат, Вирджиния Улф…
И още?!...
„…- Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки. За учениците те са проблем. За моя бизнесмен бяха злато. Но всички тези звезди мълчат. А ти ще имаш звезди, каквито няма никой друг...
- Какво искаш да кажеш?
- Тъй като аз ще живея на една от тях, тъй като аз ще се смея на една от тях, когато погледнеш нощем небето, ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
И пак се засмя.
- И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд…”

Съжалявам много, че отидох на погребението на Баба.
Видях е ПРЕОБРАЗЕНА.
Подпухнала, по челото и бяха избили мътни капчици.
Не пот, някаква течност.
Трябваше да отида в някоя кръчма, да пия и да слушам хубава музика. Да си поговоря с някой случаен за цените на парното и за Бог. Да го почерпя и да се разделим весели. Вечерта - да поплача.
Така, щеше да бъде хубаво.
Баба, не го заслужаваше.

КРАЙ