ЗА ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА, ДПС И ДРУГИ ПОДОБНИ ПРОСТАЩИНИ…

  През 1396 година, България пада под турско робство.

Варварско.

Дивашко.

Безпросветно.

Господи, прости им…

Прости и нам греховете, тласнали в това вековно изпитание. Нека е справедлив Твоя гняв!

Турското робство, като всяко робство е политически и нравствен катарзис за всяка нация. Катарзис, след който националният дух се въздига закален и по-мощен, или изпитание, което опустошава духовните кълнове на националния дух и самосъзнание.

„Това, което не ни убива, ни прави по-силни!”- казва Ницше. Въпросът е какво се е случило в действителност, до колко дълбока е раната, издълбана от турския ятаган.

Проверката на времето е най-сигурна.

…Вървя край сергиите на „Женски пазар”. Гледам очите на хората, гледам натрупаните гащи и потници по рафтовете. Мирише на мандарини и на шкембе-чорба.

„Марл Боро” по левче.

Чорапи по левче.

Прегърбени баби продават връзки с магданоз. За стотинки.

Стока, стока…

„Ето, на земята ще настъпи евтиния във всичко, и ще помислят, че е настъпил мир, но тъкмо тогава ще постигнат земята бедствия: меч, глад и голям смут…”

                                                                                   ІІІ книга на Ездра

                                                                                   16:22

„…Евтиния във всичко…”

Евтиния в нравите.

В морала.

В духа.

Бедствие.

В периодът, когато България се гъне под звуците на маанетата и зурлите, стене обезчестена под ятагана на дивите мургави племена:

Данте Алигери ( 1265-1321) създава

-„Нов живот”- 1294 година

-„Пир” ( 1306-1308 г. )

-„За простонародната реч”- 1307 година

-„Божествена комедия”- (1307-1321 г)

Еразъм Ротердамски ( 1466-1536 )

Изписва „Владетелят”, „Флорентински истории”, „Разсъждения върху първите десет книги на Тит Ливий”.

Във времето на духовното умъртвяване на българската нация,

Томас Мор ( 1478-1535 ) пише „ Остров Утопия”, Мартин Лутер  ( 1483-1516 г) разсъждава върху свободата на християнина…

   Във времето, когато българските манастири и църкви биват разрушавани за да се използват камъните и дървото, Франсоа Рабле ( 1494-1513) пише романът в 5 части „Гаргантюа и Пантагрюел”, Мишел дьо Монтен ( 1533-1597 ) разсъждава  и пише фундаменталните си философски „Опити”…

    Когато старобългарската книжнина е била горена на клади, когато кипи помохамеданчването на българското население, Мигел де Сервантес
(1547-1616 г) пише „Знаменитият идалго Дон Кихот да Ла Манча”, Френсиз Бейкън ( 1561- 1639 г) създава своите „Опити” и „Нов арганон”,
а Томазо Кампанела ( 1568-1639 г.) бленува за своя „Остров Утопия”.

В зората на т.н. Българско възраждане, през 1807 година, Хегел ( 1740-1831 г) пише „Феноменология на духа”, през 1816 година- „Науката логика”, през 1821 година- „Философия на правото”, през 1836 година- „История на философията” и т.н.

По данни, използвани от „Българската култура 15-19 век” на проф. Николай Генчев, броят на лицата, заети с интелектуална дейност по нашите земи за този период, са:

15 век - 29 души

15-16 век - 1 човек

16 век - 65 души.

16-17 век - 18 души.

17 век - 65 души.

Общият брой, според тези данни възлиза на 178 души, от които -177 мъже и 1 жена-калугерката Елисавета от Македония, която е преписала един миней през 15 век.

От данните за тези 178 души, достоверна информация има за 156 души. От тях като автори могат да се причислят 66, преводачи -1, преписвачи на църковна книжнина -5 души. Като създатели на оригинални творби, могат да се отделят няколко души - поп Пейо от Софийската книжовна школа, автор на оригинално Житие и Матей Граматик - също създател на оригинално Житие през 16 век.

С всичките ни исторически компромиси, общата численост на тази интелектуална група следва да се сведе до 16 човека.

За периодът 15-17 век, няма нито един български творец, произведенията на който да са били преведени в чужбина…

    Културните традиции, обслужващи българската аристокрация до 14 век са безвъзвратно унищожени. Разрушени, разграбени и опожарени са старите царски, болярски и църковни резиденции и манастири.Църквите и манастирите са били рушени от дивото племе, за да се ползват камъни и дърво за градеж на конаци и масивни къщи на турските големци.Създадените образци на църковната архитектура и иконопис са обругани и заличени.И днес, въпреки реставрациите, няма стара църква или манастир, в която да не си личат още  скверните пръсти на диваците- очите на иконите са избодени, стенописите са изстъргани…

Традиционната каменна българска къща се е деформирала в сламено-дървени землянки, снишени до земята, или направо-под земята. Налага се явна или скрита забрана за строеж на масивни български къщи. Църквите са вкопани в земята. Налага се безпардонна ислямизация и ориентализация на градската архитектурна среда. Масивни постройки са били турските административни сгради и домове, турските бани и джамиите. Множество от съществуващите църкви директно се преустройват в джамии- „Св. 40 мъченици” в Търново, „Св.Георги”, „Св.София в София  и множество други.

Новосъздадените български църкви към този период са се състояли от едно помещение от 3-5 метра ширина и 4-6 метра дължина. Наложените ориенталски урбанистични изисквания се отразяват пряко и върху иконопистта. С няколко изключения ( иконата на Св.Арсении в Рилския манастир, „Христос Пантократор” в Кремиковския манастир и няколко други ) се забелязва огрубяване и опростяване на рисунъка, което е особено изразено през 16 век.

Същевременно в тази епоха, Европа бележи изключителен и неповторим разцвет на изкуството, философията, музиката, архитектурата, литературата…Барокът и Класицизмът създават уникалните си духовни творения.

В България, изкуството, доколкото е съществувало е на ръба на примитивизма.

Примитивизъм, който е оставил траен отпечатък.

Изгорената плът на духовната ни същност дими и до сега…

Дори и в периода 18-19 век, времето на  Българското възраждане, опустошените български духовни традиции, или по-точно казано-липсата им, са безсилни да отговорят на новите духовни търсения и потребности на  времето.

Липсват културни пластове.

Липсва светско образование.

Липсва всичко.

Така нареченото „народно творчество”- песни, гатанки и приказки, създадени скришом по седенки и вечер-край огнището и софрата, се оказват определящи като основа за Възрожденската и след-освобожденската ни културна самобитност.

Следва, в тази връзка да се отбележи, че  началото на 20 век заварва България с близо 80% неграмотност на населението. Множество български села виждат електричество и чуват радио едва през 50 години на 20 век…

В 1762 година Паисий Хилендарски пише „История славенобългарская”.

В 1762 година Жан Жак Русо създава „Обществения договор”…

Първият интелектуалец в България с висше образование е М.Павлов, завършил в чужбина медицина през 1805 година. През 1824 година, в Брашов, Петър Берон създава “Буквар с различни поучения”, известен още като “Рибния буквар” поради илюстрацията на корицата на книгата. Следва да отбележим, че в “Рибния буквар” няма оригинални идеи, а същия е буквално заимстван от “Учебник” на гръцкия педагог Дърварис.

Найден Геров, през 1845 година твори поемата „Стоян и Рада”.

През 1450 година, Йохан Гутенберг създава първата печатница.В Европа за периода 1470-1520 година са отпечатани около 50 млн.книги-средно по една на всеки европеец.Първата печатница за български книги била открита в Солун от дойранския архимандрит Теодосий Синаитски през 1838 година. Но едва отпечатала няколко църковни издания, тя била унищожена. През 1846 година в Самоков започнала да работи печатницата на Никола Карастоянов.

Добри Чинтулов, по време на учението си в Одеса, в периода 1845-1849 създава  първите си поетични песни - „ Стара майка се прощава със сина си” „Изпроводяк на едного българин из Одеса”. О това време, или непосредствено след завръщането му в Родината, датират  и „Стани, стани юнак балкански”, „Къде си вярна, ти любов народна”, Вятър ечи, балкан стене”- безспорни образци на Възрожденският епос и националното ни себе-осъзнаване.

Георги Сава Раковски, през 1857 година в Нови Сад издава „Горски пътник”. Това е възторжена ода за българското хайдутство, но без реално да носи поетичен заряд и стойност.Може да се твърди с убеденост, че до появата на П.Р.Славейков, българска поезия,в контекста на европейските традиции, няма. Поемите му „Изворът на белоногата” и „Бойка войвода” са издадени през 1873 година.

Горчива констатация!

В 1885 година, Винсент Ваг Гог рисува “Селяни ядат картофи” в1889 година рисува “Слънчогледите”…                                                . . .

      Имаше време, когато населението от така наречените „смесени райони”- Разград, Търговище, Хасково, Кърджали, или поне-онази по-просветена част от него, влизаха с 3-ка да следват в Университета.
И следваха.
И се дипломираха.
После, обещаха да се завърнат с танкове в България.
Не е истина ли?
Истина е!

Забулени девойки и мустакати момци станаха инженери, лекари, учители…
Малоумни турчета завършиха Алма Матер, само защото са турци.
Днес, подобно „специално” внимание е насочено към циганите.
И защо?
Защо, господа Политици?
Обяснете ясно и точно - получаваме пари, ползваме облаги…
Цената е да се върнем отново в 15 век.

Припомням ви, господа политици:

-         09.03.1985 година - атентатът на гара Буново:

-         30.08. 1984 година - атентатите в Пловдив и Варна

-         Другите свинщини?

-         Днешните свинщини?

-         ДПС…?

Кое не е ясно?
Етническа партия, автобуси с „изборни екскурзианти”?
И други ромски фъшкии?
Как не ви е срам, не знам?!
Позор, че сте българи! 

                                                  . . .

    Делникът ни е изпълнен с демони. Питаме се - от къде се появиха?
Питам аз - какво да се появи?
Оцеляването не е развитие. А упадък.
500 години сме се гънали под турската чалма за да оцелеем.
50 години - под съветския ботуш.
Последните 20 години живеем и работим, за да имаме хляб и да имаме ток.
„Културата не се ражда в землянки”- е казал един философ.
И е прав.
Този народ е оскотял.
И ви мрази.
И  духовните водачи ви мразят.
Цинизмът на днешното време е следствие от диващината на предишните.

Лошото наследство създава лоши плодове:

Христо Ботев- 1847-18876 г- убит.

Алеко Константинов- 1863-1897 г.-убит.

Димитър Бояджиев-1880-1911г.-самоубийство.

Димчо Дебелянов- 1887-1916 г.-убит.

Пейо Яворов- 1878-1914 г-самоубийство.

Кирил Христов- 1875-1944 г.-умира в самота.

Александър Вутимски-1919-1943 г.- умира в бедност.

Яна Язова-1912-1977 г.-умира в самота.

Гео Милев- 1895-1925 г.-убит.

Христо Смирненски- 1898-1923 г.-умира в бедност.

Никола Вапцаров-1909-1942 г.-убит.

Пеньо Пенев-1930-1959 г.-самоубийство.

Христо Фотев-1934-2002 г.- умира в бедност.

Петя Дубарова-1962-1979 г.-самоубийство.

Герги Марков-07.09.1978 година-убит

Поклон! 

                                                      . . .

      Прекомерно много анализи съществуват върху Дон Кихот и Санчо Панса.
Впрочем - върху всичко!
Анализите едва ли обясняват нещо повече от това, което интуитивно се възприема със сетивата. Народът ни, колкото и да е смачкан, има сетива. И търси себе си в съприкосноновение с нещо различно, което да го изкара от мизерния му делник.
От там е началото на трагичното.

Културата - като забавление!

Творчеството - като хоби.

Самотното девойче от Каспичан има единствения шанс да дойде в София и да стане… каквато и да е. Докато седи в гиздавата си къщица, в самотните си вечери - твори!
Нито чела.
Нито мислила.
Нито преживяла.
ТВОРИ!

Пише глупости, публикува ги в разни сайтове, други селянки от Рудозем и Луковит, пасмина от София и Пловдив и ръкопляскат… Защото и те са същите!
И тя ще им ръкопляска, после пак-взаимно ще си ръкопляскат… лош, пиянски оргазъм!
И се създава една общност на лумпени и простаци, която в количественото си измерение определят облика на днешната ни култура.

Не е вярно ли?

Вярно е!

…Тези, не ме интересуват, колкото и с болка да трябва да живея с тях.
Размишлявам върху виталността.
Устойчивост означава застой.
И първичност.

Санчо Панса преживява вътрешната  динамика от:
„…По-добре врабче в ръката ти, от колкото сокол в гората…”

До:

„…Ако благоволите, Ваша милост, да ми дадете една малка частица от небето, дори и половин левга, бих я поел с повече удоволствие, отколкото най-големия остров на света…”
Дон Кихот трябва да умре.
Не може да живее като Алонсо Кехана и да бъде приятел с бръснаря и попа.
И не бива…

Българският Санчо Панса не се променя.
Дон Кихот липсва.
Или умира.

Пъпчивата мома от Каспичан пише.
Подобните и от София, Пловдив, Бургас, Луковит и знайни и незнайни копанки я аплодират.
Азис прави собствено шоу.
Премиерът мачка учителската стачка….
Боже, пази България! 

А, Дон Кихот говори за Поезията:

„…Тя не бива да попада в ръцете на безделници или невежата тълпа, неспособна да познае и оцени съкровищата, които се крият в нея. И не мислете, синьор, че аз наричам тълпа само хората от народа, тези, със скромно положение. Не, всеки невежа - бил той благородник, или дори княз - може и трябва да бъде причислен към тълпата…”

                                               . . .  

      В Евангелието, където се разказва, как Исус се е изкачил на планината, за да приеме Своя нов образ, от своите 12 апостола, Той е избрал трима.
В своите най-съкровени начинания и помисли, трябва да посвещаваме възможно най-малко свидетели от призваните.

                                      Pulchrum est pancorum hominum

                                                                         (Красотата е за малцина)
                                            . . .

   Моля се, изпълнен с дълбоката си вяра, че за България предстоят добри дни.
Моля се за невинността на незнаещите.
Злобата на враговете си.
Моля се за теб.
За мен.
За всички.
Амин!

                                                                                                                                                                                                                              27.12.2007 г.